Ерика Суайлър
Книга на тайните (4)

4

Хермелиус Пийбоди беше притиснат до стената, а гърлото му бе стиснато здраво от руска старица с изненадващо силна ръка. Първоначално той отказа на Мадам Рижкова, но много бързо започна да вижда смисъл в нейното желание.

— Чирак? — изкашля се Пийбоди. — Мадам, Еймъс е най-доходоносното диваче, което съм срещал, да не говорим, че е лишен от глас. Как изобщо ще работите с него?

Рижкова изръмжа и изграчи:

— Ще се сработим добре. Така казват картите.

Директорът на трупата се опита да възрази, но Мадам Рижкова промърмори на руски нещо, което прозвуча смъртоносно. Пийбоди винаги се бе страхувал от нея.

Един ден се бе появила в Ню Йорк, докато той излизаше със залитане от кръчма близо до кея на Ийст Ривър. Старицата протегна ръка иззад един ъгъл и го дръпна в тясна уличка. Обърна се към него по име и му заяви, че ще пътува с трупата му, защото картите така повеляват. Пийбоди не й повярва, но не можеше да отпрати жена като нея с толкова силно изразена склонност към театралното. Часове след като я настани там, тя вече бе превърнала новия си фургон в екзотични покои с драперии, възглавници и аромати, които замайваха главата. Пийбоди бе убеден, че жената е веща в отровите. Веднъж тя скришом посипа храната му с мистериозен прах, след като той бе отказал да й даде аванс, за да си купи топ коприна. „Не може да купиш нещо, което още не си заработила“ — казал й бе. Мадам Рижкова само се усмихна и точно в осем часа го преряза такава болка в корема, че Пийбоди се сви на две като мокрица. Следващите три дни прекара във фургона си, облян в пот и треперещ, докато тя се появи.

„За твой късмет зная как да спра болката“ — каза гадателката тогава и сипа шепа горчив прах в устата му. До залез-слънце Пийбоди се беше възстановил. Директорът на цирка не беше глупав — още същата вечер Рижкова получи желания аванс.

Три часа след като рускинята го притисна до стената, Пийбоди привика Еймъс и му разказа какво му предстои.

— Момчето ми, дойде време да продължиш напред към по-добри неща.

Мъжът засия, докато гледаше нямото момче, седнало на трикрако столче. Еймъс се размърда нервно и обърна длан нагоре въпросително.

— Не се бой, нищо лошо не си сторил, момко. Всъщност си най-доброто диваче, с което съм работил. Но, разбираш ли, точно там е проблемът.

Еймъс не разбираше.

— Ти вече не си момче. Ако останеш в досегашната си роля, ще ограничим потенциала ти. — Пийбоди поглади замислено брадата си. — Приготвил съм ти вълнуваща възможност. Мадам Рижкова много те харесва. Освен това май се нуждае от чирак.

Еймъс имаше известна представа от заниманията на Мадам Рижкова. Нейните карти разказваха истории, за които хората плащаха добри пари. Но в този план имаше непреодолимо препятствие — чираците говореха. Той положи длан на устните си и поклати глава.

Пийбоди внимателно дръпна ръката от устата му.

— Това е без значение. Обмислих нейното предложение и разбрах целта й. Ти ще бъдеш примамка. Какво по-интригуващо от ням предсказател? Неизказано бъдеще! Двамата с нея ще измислите как да го натъкмите. Печалба, момчето ми, само си представи! Изобилна печалба!

Пийбоди удари с длан по малкото си писалище и разклати мастилницата. Стараеше се с всички сили да не обръща внимание на ужасеното изражение, което пропълзя по лицето на протежето му.

— Хайде, промяната е хубаво нещо. Именно тя те доведе при мен.

Еймъс погледна постелята, където спеше всяка нощ, и се зачуди дали и това ще се промени.

— Никога няма да те изпъдя — увери го Пийбоди. — Можеш да останеш тук колкото поискаш. Ще ми е приятно.

В дневника си Пийбоди отбеляза новината с едно изречение: „19 юни 1794 година — дивачето е повишено в младши предсказател!“

Когато Еймъс приближи фургона на Мадам Рижкова, тя отвори вратата, преди младежът да е почукал. Косата й бе прибрана под тъмнозелен шал, завързан на главата като забрадка. Усмихваше се широко. Еймъс примигна — не помнеше да я е виждал усмихната някога.

— Еймъс, заповядай. Имаш много да учиш, а вече изоставаме.

Мадам махна с ръка и момчето забеляза изкривения й палец, който стърчеше под странен ъгъл спрямо дланта. Вкопчи се в тази подробност. Сетне последва прегърбената дребна старица в бърлогата й и остави всичко познато зад гърба си.

За негова изненада фургонът й беше пестеливо обзаведен. На стените висяха три малки картини — смугли мъже и млада жена с ангелско лице.

— Това е семейството ми — каза гадателката, когато забеляза къде е спрял поглед Еймъс. Посочи лице с гъста брада: — Баща ми.

До него, в обща рамка, бяха ликовете на двама по-млади мъже със същите пронизващи очи като на Рижкова.

— Братята ми — каза старицата и накрая посочи девойката. — Дъщеря ми Катерина. Моята прекрасна Катя.

Останалата част от фургона бе доста скромна. Мадам Рижкова спеше на груб дюшек, метнат върху грамаден сандък. Еймъс предположи, че кокалите я болят от такова неудобно легло.

Сякаш прочела мислите му, жената рече:

— Гадателят е като острие. От твърде много удобство умът затъпява. Коприната и драпериите са за гостите.

Еймъс сигурно бе подскочил, защото Рижкова се разсмя. Смехът й беше като вятър, който свири над степта.

— Пийбоди обича удобствата. Добре че те прати при мен, преди да си затъпял. Сядай. Слушай внимателно.

Там, където лицето на Пийбоди беше закръглено, при Мадам Рижкова беше хлътнало, а кожата й бе набръчкана. Носът й бе перпендикулярен на самия себе си — върхът му рязко се спускаше надолу. Косата й се подаваше изпод шала като тел и стърчеше във всички посоки. Тъмносивите й очи го плениха — беше виждал подобни само при животните. Козелът има подобен поглед, преди да се втурне с рогата напред.

Старицата дръпна празна щайга в средата на фургона и покани Еймъс с жест да седне до нея. Отгоре й постави лакирана черна кутия, украсена с рисунки в яркооранжево и яркочервено, очертани със златно. Птица в клетка, чиято дълга опашка обточваше ръба на кутията, привлече погледа на Еймъс.

— Жар-птица — рече Рижкова. — Харесва ти, нали? Още повече ще ти хареса онова, което е вътре в кутията.

Жената повдигна капака и разкри тесте карти. Гърбът на всяка от тях бе изрисуван в наситенооранжево.

— Гледай. Слушай — каза гадателката и подръпна ухото си. Премести кутията на пода и започна да вади картите една по една.

Всяко обръщане разкриваше шедьовър — висока жена с остър меч в ръце; огряно от слънце поле; звезда на длан. Всяка картина бе нарисувана с големи подробности. Старицата ги докосваше почтително.

Когато покри щайгата с карти, Рижкова рече:

— Ще ти кажа имената им и ти ще запомниш картините. Ще се научиш къде и как да ги поставяш. Така ще разговаряме.

Жената посочваше рисунките и обясняваше на Еймъс така, както някога Пийбоди му разясняваше как да разпознава хората.

— Глупакът е глупав, защото е заслепен от щастието си. Той не вижда бедите.

На картата беше нарисуван младеж, който изглеждаше весел и безгрижен, но се бе насочил право към пропастта пред него.

— Гордостта преди падението. Той е като дете. Като теб.

Рижкова се усмихна. Еймъс извърна поглед от неравните й жълтеникави зъби и погледна отново картата. Забеляза на нея кученце, което бе захапало обувката на Глупака и дърпаше.

— Кучето има много значения. Пазител. Враг. Зависи.

Мадам продължи да говори с часове, като чертаеше линии и кръстове над символите с костеливите си ръце. Късно през нощта потупа щайгата и се подсмихна.

— Слушаш внимателно. Чудесна работа ще свършим с теб. Виждам, че се прозяваш. Умореният ум не чува добре. Марш в леглото. — Леко го срита в пищяла и го изпроводи от фургона. — Утре ела пак и ще те науча на още.

Рижкова продължи да обучава Еймъс всяка вечер след представленията на светлината на свещите. Тежките червени и сини драперии оставаха да висят, ако тя бе твърде уморена да ги прибере, което превръщаше класната стая на Еймъс в приглушени покои. Момчето гледаше, слушаше, понякога дори изчезваше. Ритмичната реч на Рижкова го приспиваше, то се сливаше с картите, потъваше в тях и оставяше тялото си да се стопи. Когато това се случеше, старицата тропваше с крак по пода и гърлено извикваше една-единствена дума. Щом момчето се появеше отново, тя се усмихваше, плясваше го през ръката и се връщаше в началото на разказа си.

Еймъс започна да разбира. Все повече харесваше Глупака и наситените му оранжево-жълти краски. Харесваше и кученцето, което в последния момент спасяваше господаря си от опасността. Свикна с гласа на Рижкова — напомняше му за свистящия между дърветата вятър от дните, когато живееше сам в гората. С времето забеляза, че дори когато тя не е край него, гласът й отеква в цялата му същност. През нощите, когато пътуваха между градовете, момчето гледаше как Рижкова подрежда картите на кръст и добавя една колона отстрани. Двете карти в центъра се поставяха перпендикулярно една върху друга, по една карта се слагаше над и под тях, една вляво и една огледално на нея — вдясно. Четири карти съставяха страничната колона: това, което предстои; това, което ще му повлияе; това, което властва над настоящето, и това, което ще се случи в бъдеще. Гадателката гледаше на незададени въпроси и отговаряше на празнотата.

— Колесницата — изрече Мадам Рижкова и обърна една карта върху импровизираната маса. На нея се виждаше мъж, седнал на трон, теглен от животни с човешки глави.

Еймъс се размърда, смутен от гледката на странните хора зверове.

— Завоевание и пътуване. Триумф. Виждаш ли? Човек властва над зверовете.

Мадам разроши косите на Еймъс с костеливите си пръсти и му се засмя като на дете.

— Когато се съчетае с този символ, нещата са много добри — каза старицата, докато слагаше втора карта до първата. — Светът. Нали разбра? — Вдигна ръка и сякаш посочи небето. — Не жената в центъра, а всичко, което е около нея. Ясно?

Младежът кимна, вторачил поглед в разголената фигура на танцуващата жена и многозначителното изражение на лицето й.

Преди и след уроците им Рижкова прочистваше пространството във фургона с димяща китка билки, които воняха като запотен кон.

— Прикадяваме — изкашля се старицата. — Така прочистваме с огън. Така пазим картите чисти и ясни.

Гадателката изписа думи във въздуха с дима от клонките.

— Таро не показва бъдещето. Човекът, който гадае, го вижда. Аз, ти или онзи, който задава въпроса.

Мадам Рижкова потупа вратата на фургона с китката билки, при което се посипаха пепел и жар.

— Хората пипат картите и оставят част от себе си в тях: мечти, надежди, всичко се запечатва вътре.

Когато помещението стана задушно, Рижкова отвори вратата, за да нахлуе нощният въздух.

— Ние с теб не се нуждаем от мечтите на другите. Понякога в картите се оплитат лоши мисли. Ние ги прочистваме. Ясни и чисти карти.

Мадам хвърли обгорените билки в почернял ъгъл и ги стъпка с тока на ботуша си. Потупа Еймъс по главата и момчешкото и животинското у него се усмихнаха.

Гадателката го научи как да прибира косата си и му подари един от шаловете си — красиво парче коприна, обсипано със сложни пурпурни и златни мотиви. Старицата загърна косата му и омота шала около главата на младежа.

— Важно е да изглеждаме добре — каза Рижкова.

Еймъс изпитваше болка от силно опънатата коса, но с времето свикна, а резултатът беше драматичен. Мургавото момченце, което човек лесно можеше да сбърка с дивак, се бе превърнало в елегантен млад чужденец. Рижкова изръкопляска, възхитена от ефекта.

— Вече си същински млад пророк!

Младежът усещаше как се променя под зоркия й поглед. Незнайно защо си спомни за малката къщурка и тъмнокосата жена с познатия аромат.

Еймъс беше самотно създание. Когато го наблюдаваха много очи, не можеше да си намери място, а да се храни заедно с цялата трупа за него беше като капан — сякаш го въвличаха в игра с непонятни правила. В дъждовните утрини обичаше да разлиства книгата на Пийбоди. С пръсти проследяваше линиите на рисунките. Когато Рижкова беше твърде уморена да го обучава и го пропъждаше от фургона си, младежът прекарваше вечерите с миниатюрната кобилка — чудесно създание на име Захарничка, което имаше червеникавокафява козина и бяло петно на муцуната. Беше съвършена, само дето бе осем пъти по-дребна от нормален кон, което явно не осъзнаваше. Пръхтеше и риеше с копита като всеки друг впрегатен кон, но се укротяваше, когато Еймъс седнеше до нея. Щом коленичеше сред сламата и опреше челото си в нейното, младежът чувстваше топлина и покой. Действаше му успокояващо да сресва гривата й, често отмъкваше моркови и ябълки за нея и ги криеше дълбоко в джобовете на панталоните си.

Три дни след като Рижкова прибра косата му, след един сложен урок за значенията на обърнатите карти, гадателката го отпрати с думите:

— Върви да спиш, момче. Изморяваш ме.

Еймъс се запъти към фургона, който Захарничка споделяше с животно, наречено лама. Зарови из джобовете си в търсене на репичката, която бе прибрал за кобилката. Изведнъж се натъкна на Бено и се сепна. Мъжът се разсмя.

— Стреснах ли те, Еймъс? Мислех си, че е невъзможно да те изненада човек.

Бено се облегна на стената на фургона. Заради раираните панталони изглеждаше така, сякаш коленете му се огъват назад.

Еймъс сви рамене, после кимна. От време на време сядаше до Бено на вечеря или го гледаше как прави номера си, но не знаеше почти нищо за акробата, освен че е дружелюбен и много се харесва на жените.

— Мелина те е забелязала да излизаш от фургона на Мадам Рижкова — продължи Бено. Произнесе името на жонгльорката с нещо като усмивка, макар белегът да държеше половината му уста неподвижна.

Еймъс се отпусна, когато мъжът спомена Мелина. Край лагерния огън и през завесите на клетката на дивачето я бе наблюдавал как подмята във въздуха лъжици и ножове, яйца и бухалки. Червеникавата й коса беше къдрава, лицето й — симпатично, а походката — гъвкава.

— Каза ми, че Мадам те е направила неузнаваем. Наистина е така.

Бено подръпна завързаната с черна лента опашка на тила си.

— Може би ако вдигна косата си нагоре, вместо да я връзвам, Мелина ще заглежда и мен. Как мислиш?

Еймъс се намръщи, а Бено се изкикоти.

— Не се тревожи, приятелю. Шегувам се със себе си, не с теб. Мадам Рижкова ти е помогнала да разкриеш хубавото си лице, докато аз…

Мъжът сви рамене и докосна белега си.

Еймъс погледна опънатата кожа, застинала в постоянна гримаса, после хвана Бено за ръка и го отведе във фургона на Захарничка. Даде на акробата репичката и му показа как да нахрани кобилката. Двамата споделиха покоя, който ги обгърна, докато галеха муцуната на малкото конче. Измина цял час в мълчание. Накрая Бено наруши тишината и рече:

— Мислех те за интересно момче. Грешал съм. Ти си нещо повече — приятел.

Еймъс потупа Бено по гърба така, както Пийбоди бе правил с него самия.

Мадам Рижкова се зае да обучава Еймъс как да се държи с клиентите й, които бяха предимно дами.

— Историята е мъж — казваше гадателката. — Бъдещето е жена. Затова тук идват повече жени.

Когато влезеше посетителка, полите й изпълваха предната част на фургона с метри плат. Пространството се насищаше с аромат на горящи билки и топящи се свещи и с топлината на три тела. Превръщаше се в тайнствено светилище. Еймъс забеляза, че хората заекват, когато проговарят за първи път пред Рижкова. Някога и той се бе чувствал така — старицата беше страховита, но можеше да бъде и нежна. Мадам докосваше ръцете на клиентите си, докато им гледаше — понякога ги утешаваше с жеста, друг път ги окуражаваше. Настояваше за конкретни въпроси и мъчително се ровеше в подробностите.

— Истината носи още истина, нали така? — казваше им.

Мъжете задаваха въпроси най-вече за търговията и бъдещите си реколти или търсеха кой им е откраднал прасето. Почти всички жени питаха Мадам Рижкова за любовта. На Еймъс най-много му харесваше гадателката да гледа на жени, защото тя ги приласкаваше, говореше им нежно и ги хвалеше. Младежът си представяше румените бузи на Мелина и ловките й ръце и се чудеше дали и тя мечтае за любов.

Щом клиентките си тръгнеха, Рижкова проклинаше глупостта им.

— Не разбира ли, че мъжът й спи с чужда жена? Погледни тази карта. Ето! — Побутна веднъж асо чаши, поставено в позицията, която отговаря за настоящето. — Виждаш ли водата? — Ручейчета преливаха от ръба на чаша, издигната от мистична ръка. — Информация. Комуникация. Той излива върху нея реки от лъжи.

Рижкова се изсмя. Еймъс с любопитство наблюдаваше как изражението й преминава от меко и благо в отвратено и как накрая всички емоции се претопяват в изнурен смях.

Минаха месеци. Еймъс се учеше, слушаше и най-накрая получи възможността да реди картите на Рижкова, да ги прочиства с пушека на билките, да ги вади и прибира в чудната им кутия. Хранеше се с Бено, хвърляше скришни погледни към Мелина, а вечерите прекарваше с Пийбоди, който четеше книгите си или писмата, които понякога получаваше от Закари. Директорът на трупата отбеляза, че Еймъс е започнал да се усмихва все по-често. Момчето сви рамене.

— Чувстваш се все по-удобно в собствената си кожа — заяви възрастният мъж и хвърли поглед към младежа.

Еймъс кимна, но отвътре се чувстваше празен, сякаш кожата му се бе разтеглила, но вътрешностите му бяха останали малки. Сънищата му бяха пропити от миризмата на съхнещ тютюн.

Измина година, откакто някогашното диваче стана чирак на гадателката. Един ден циркът спря да лагерува на брега на река Скулкил на път за Филаделфия. Над водите на реката се стелеше гъста мъгла. Еймъс седеше на сгъваемата стълбичка пред фургона на Пийбоди и гледаше как Нат мъкне от реката ведра с разплискваща се вода. Изведнъж Рижкова сграбчи дланите му с възлестите си кокалести ръце и го задърпа към фургона си. Стискаше пръстите му толкова силно, че той си помисли за пилешките кости, разпилени край лагерния огън след вечеря.

— Ела — рече старицата. — Време е да научиш кой си.

Еймъс нямаше друг избор, освен да я последва. В далечния край на кръга от фургони срещна погледа на Бено. Акробатът му намигна.

— Ще ти гледам и с това чиракуването ти ще приключи.

Наскоро бяха купили две малки столчета в Кротън, но Рижкова го прикани с поглед да седне на пода. Сложи ръце на раменете му и го натисна надолу.

— Така си по-заземен. — Потупа дъските на пода. — По-добре е и за картите.

Беше опънала платове по стените и тавана, както правеше за клиентите си, но между гънките на драпериите надничаха портретите на роднините й. Гадателката посочи картините, украсени със златисти шарки.

— Хубаво е да гледат. Рисувала съм ги по памет. Освен Катерина. Моята Катя ми позираше. Някога имах сигурни ръце, преди пръстите ми да се изкривят.

Старицата впери поглед в Еймъс и започна ритуала за прочистване. От скрит джоб на престилката си извади връзка билки, запали ги със свещ и започна да изписва символи с дима.

— Твой ред е — рече. — Когато разкриваш на другите какво ще бъде, ставаш част от съдбата.

Ставите и гърбът й изпукаха, когато се сниши. Старицата сгърчи лице за миг, но подви крака и седна срещу него. Момчето осъзна, че подът на фургона сигурно е неудобен за жена на нейните години.

— Трябва да знаеш собствената си участ, за да можеш да гледаш на карти. Иначе ще оплиташ своята история с тези на клиентите. Разбра ли?

Положи карта на пода. Паж пентакли — младеж с мургава кожа и тъмна коса, който държеше звезда — щеше да представлява Еймъс в гаданието.

— Умен е като теб. Упорит. Уплашен. Стара душа в младо тяло.

Рижкова почука с остър нокът челото на нарисуваното момче и обърна следващата карта. Движеше се толкова бързо, че Еймъс не смогваше да я следи.

— Кралица чаши. Много вода. Промяна. Мечтателка е, нали? Управлява сърцето ти.

На картата беше изобразена жена с бледа кожа, черна коса и светли очи. Докато Рижкова говореше, изпълняваше сложен танц с възлестите си пръсти. Фургонът взе да отеснява на Еймъс, сякаш не можеше да ги побере двамата, сякаш тялото му щеше да се пръсне. Нещо ставаше. Рижкова обърна една карта и пребледня. Тъмна карта. Мълния пронизваше небето й.

Както стоеше прегърбена, гадателката рязко се изправи. Забели очи и се олюля, но младежът се протегна към нея и тя сграбчи китката му. Рижкова проговори с далечен, безизразен глас:

— Идва вода и задушава всичко по пътя си, сякаш е ръка от плът. Баща, майка — всичко ще погине. Тя ще те изтърка и пречупи, докато не остане нищо от теб. Сякаш река се врязва в скалите.

В гърлото на Еймъс пропълзя шепот и той изтръгна ръката си от хватката на Рижкова. Старицата изпищя.

Момчето скочи на крака и се наведе да разгледа подредените карти. Рижкова бързо ги покри и събра, докато мърмореше на чужд език със странен унасящ ритъм. Гадателката уви колодата в шал, натика я в кутията, затвори очи и въздъхна. Еймъс не бе сигурен колко време мина, преди тя отново да се раздвижи и да продума.

— Силно бъдеще — рече. — Голяма промяна. Пази се от жени.

Тръгна си и го остави сам във фургона.

Мина се месец. Рижкова не каза нито дума повече за гаданието, макар че все по-често го молеше да остава при нея вечер. Еймъс не я разпитваше.

През лятото пътищата към Ню Джърси се наводниха и фургоните затънаха в калта. Това забави придвижването на трупата на север към обещаващата добри печалби долина на река Хъдсън. Тежки дни, изпълнени с усърдно бутане, теглене и копаене, изтощиха артистите. Еймъс и Бено едва се държаха на краката си и дори силата на здравеняка Нат бе на привършване. Когато най-сетне наближиха Хъдсън, Еймъс бе толкова отпаднал, че не можеше да държи очите си отворени, за да изучава картите. Клюмнеше ли, Рижкова докосваше калната му буза и шепнеше:

— Ще те нарисувам. Ще сложа лика ти при моето семейство.

Една нощ Еймъс си легна във фургона на Пийбоди, но не го хващаше сън. Беше толкова неспокоен, че го боляха краката, а постелята му убиваше, накъдето и да се обърне, макар че никога досега не го беше притеснявала. В главата му се блъскаха мисли за гаданието на Рижкова, за бързия танц на пръстите й върху картите, за тъмния силует, който мярна за кратко. Образът му се изплъзваше. Беше присъствал на безброй гледания, но никога не бе виждал Рижкова в такова състояние. Може би беше болна. Мисълта го глождеше. Тихо отвори вратата на фургона, като внимаваше да не изскърцат пантите, за да не смущава Пийбоди. Директорът на цирка си мърмореше под нос, скицираше и драскаше в книгата си и от време на време подхвърляше по нещо за „невъзможните условия по пътищата“. Въпреки безпокойството си Еймъс се усмихна.

Далеч на хоризонта проблясваха светкавици, а от задушния въздух краката му се размекваха. Дочу пукането на дървата в лагерния огън и зърна сенките на артистите, които се движеха около него. Сузана се усукваше, докато упражняваше номерата си.

В гората нещо се раздвижи.

Нощта пламна в наситено лилаво, огряна от мълния, и за миг лагерът бе потопен в яркостта на дневната светлина. Ако не беше светкавицата, Еймъс нямаше да види девойката, която се появи между дърветата. Беше подгизнала и трепереше, тънката й нощница бе прилепнала към мокрите крака. Босите й стъпала бяха мръсни и окървавени, а дългата й до кръста коса — разчорлена. В кичурите й се бяха оплели листа. В тялото й се сливаха ъгловати и заоблени форми, светлина и тъмнина. Еймъс тръгна към нея с безшумна стъпка.

Пийбоди видя как Еймъс слиза от фургона и се затичва към гората. Проследи посоката, в която тръгна младежът, и ококори очи. Сред мъгла, светкавици и лунна светлина стоеше нереално момиче. Ако не беше скептик, добре запознат с разкрасяването на фантастични истории, цирковият директор щеше да я помисли за горска фея. Гледаше как Еймъс тича и не можеше да сдържи усмивката си. „20 май 1796 година. Река Хъдсън, след Кротън. Пролетна гръмотевична буря поднася отлична възможност под формата на жена с ненадмината ефирна красота.“ Пийбоди угаси свещта, на чиято светлина работеше, и застана до вратата на фургона, за да наблюдава с надежда.

— Да, скъпо момче, доведи ни я.

От входа на своя фургон Мадам Рижкова също видя мокрото до кости момиче, бледата й кожа и мастиленочерната коса. Имаше буря, но не бе валял дъжд, а реката беше в другата посока. Под мръсотията кожата на девойката сияеше като водна повърхност. Никоя жена, никое момиче не изглеждаше така. Тази девойка беше нещо, което Рижкова не бе виждала от много години — откакто баща й изчезна. Гадателката бе изоставила всичко познато и бе побягнала от същото това нещо. Не смееше да го назове. Да изречеш името на създанието, означава да му дадеш сила, но Рижкова не можа да спре шепота в ума си.