Ерика Суайлър
Книга на тайните (7)

7
14 юли

Ето на — няма съмнение. Удавяне на 24 юли 1937 година.

Селин Дювел, подводна артистка от цирк „Марво“, е открита мъртва в залива близо до Оушън Сити в събота. Предполага се, че става въпрос за самоубийство. Дювел оставя сираче — дъщеря си Верона Бон. Не се предвижда погребална церемония.

Публикацията в „Дейли сентинъл-леджър“ е незначително малка, но изводите са разтърсващи, особено след като до нея стои разпечатка от микрофилм с некролога на Верона Бон. Кралицата на гмуркането от цирк „Литълс-Лайтфорд“, моята баба, се е удавила в залива Мериленд на 24 юли 1953 година. Нейна наследница е дъщеря й Полина. Два случая може и да са съвпадение, но четири?

Нещо не е в ред.

В началото бях просто заинтригуван от старинната книга, но сега това ровене в миналото се превръща в зловещо пътешествие, което ме води до стряскащото откритие, че жените в семейството ми имат притеснителния навик да умират млади, при това от удавяне, и то на една и съща дата — двайсет и четвърти юли. Първият собственик на книгата се е интересувал повече от печалби и маршрути, отколкото от историята на удавените циркови артистки. Из страниците откривам много имена: Еймъс, Хермелиус Пийбоди, момиче на име Еванджелин, Бено Кьониг, гадателката Мадам Рижкова и много други, но по-често се споменават заплатите им, отколкото взаимоотношенията помежду им. Тук-там са отбелязани и дати, но без видима последователност, а колкото до двайсет и четвърти юли — не личи да е от особено значение. Пийбоди е записвал само нещата, които са му били интересни, и със сигурност не е предполагал, че два века по-късно безработен библиотекар ще използва дневника му като основен източник на информация.

Разследването на Алис много помогна. Тя ми даде паролата за акаунта си в „Стоуни брук“ и така ми осигури достъп до документи, които иначе нямаше да получа без специално разрешение за научноизследователска дейност. Стори ми се логично да проследя събитията от настоящето към миналото, затова започнах с мама. Над статията за смъртта й в местния вестник стои снимката на хладна красавица с остри черти и непримиримо черна коса. Въпреки предимно топлите ми спомени за нея от снимката личи, че майка ми е била нещастна. Не се бях замислял. Да осъзнаеш, че някой е намирал съществуването си за непоносимо, когато си бил в живота му, е като шамар. Запълвах дните си с ровене в обществените архиви, разгръщане на вестници и преглеждане на изрезки от списания, докато стигнах до копие на онази статия в „Дейли сентинъл-леджър“ и си дадох сметка за обезпокоителната тенденция.

Минава десет. Алис сигурно отдавна е на работа и вече е отметнала няколко от задачите си за деня. По това време прави кратка почивка, за да подреди бюрото си: химикалките — отдясно, документите — в прилежна купчинка. Звъня й.

— Аз съм.

— Не мога да говоря много. Имаме проблем в системата. Никой нищо не може да намери. Книги, които са тук, излизат като взети от читатели. Други липсват, но не са отписани от каталога.

Поглеждам към двете, които отмъкнах. Ако бях добър човек, щях да се чувствам виновен.

— Сигурно се е развалил четецът на баркодове — подхвърлям.

— Или електронният каталог. Какво става с теб?

— Не ти ли изглежда странно, че не знам почти нищо за семейството си?

— За твоята рода странното е нормално. Само като си помислиш как вашите са кръстили сестра ти… Що за човек би причинил това на дете?

— Права си.

След като учихме за атомната бомба по история^[1], вече не можех да погледна със същите очи родителите и сестра си. Веднъж попитах татко. Отговори ми, че мама вярвала във възможността болезнените спомени да бъдат облагородени. Била убедена, че когато нещо хубаво се използва за ужасни цели, трябва да бъде реабилитирано, да му се върне изначалният красив смисъл. Смятам, че със сестра ми опитът се е провалил — тя живее като експлозия. Така и не се осмелих да попитам как са избрали моето име.

— Все пак открих нещо, което е странно дори за нас — продължавам. — Сещаш ли се, че те помолих да проучиш няколко жени? Оказа се, че всички те са починали на същата дата, на която се удави и мама. Жените в моето семейство имат навика да умират на двайсет и четвърти юли.

Алис мълчи. Чувам как мести слушалката от едното на другото си рамо. Шумоли хартия. Вероятно подрежда документите на бюрото си.

— Не знам — казва. — Наследствена меланхолия? Чувала съм, че може да се предава от поколение на поколение. Като добавим и сезонната депресия — ето ти материал за няколко „съвпадения“.

— Възможно е.

Но сезонната депресия е характерна за зимата, когато дните са най-къси, а светлината е оскъдна.

— Не те ли хваща вече съклет?

— Още не. Пратил съм документи на няколко места. Обадих се тук-там.

Истината е, че безработицата размеква мозъка и превръща часовете в неясна мъгла. Мотивацията да започваш деня си рано постепенно изчезва и ето ме сега, изтегнат на дивана, а вече наближава обяд. Когато имаш цялото време на света, май е невъзможно да свършиш каквото и да е. Заслужил съм си почивката — не съм спирал да работя, откакто навърших шестнайсет. Нищо няма да ми стане от две седмици без работа. Или напротив? Разпратих имейли и позвъних във всички библиотеки по Източното крайбрежие. Съобщих, че търся работа, и където можах, припомних за дребните услуги, които съм им правил някога — редактиране на писма за субсидии или съвет за инструменти, които да ползват при някой ремонт. Но още никой не е отговорил. Тишината ме напряга. В Комак има директорска позиция, от която може да излезе нещо. Да, малко отвъд моите възможности е, но има надежда. Изпратих им автобиографията си миналата седмица. Утре смятам да ги проверя по телефона.

— Дойде човекът от техническа поддръжка — казва Алис. — Трябва да затварям. Довечера в осем, нали?

— Да. Чао.

След като приключвам разговора с Алис, ме обзема безпокойство и неприятно усещане за безполезност. Трябва да си намеря работа. Без да се замислям, издирвам обявата от Джорджия. От „Сандърс-Бийчър“ още не са я свалили. Набирам номера почти автоматично. Вдига жена със сладък и сух глас като захарна целувка. Представя се като „госпожица Ан“. Аз също казвам името си и питам за библиотеката и за кураторската позиция.

— О, ние сме много малък архив, господин Уотсън — обяснява дамата. — Посветили сме се на личностната социология на региона, както обичаме да я наричаме. Смятаме, че сме повече художници, отколкото библиотекари. Нашата работа е да събираме материалите, които получаваме, и да създаваме от тях картини. С това се занимават кураторите при нас.

— Не мога да се похваля с художествени умения, но съм много добър в сортирането на документи.

— Простете — смее се госпожица Ан, — имам склонност да използвам по-литературен език, а и толкова обичам „Сандърс-Бийчър“. За мен е много специално място.

— Разбира се — казвам, но ми се иска да можех да отговоря с нещо по-духовито.

— Знаете ли, че при нас е една от черновите на Конституцията? Не е истинска, но е много красив фалшификат. Имаме колекция, посветена на прословута местна група фалшификатори. Съюзът на историците в Джорджия притежава един от оригиналните документи, но аз повече си харесвам нашия. — Жената спира и се прокашля. — Има и черна работа, разбира се. Получаваме много дарения. Всеки иска да се почувства важен, а в града има толкова много стари фамилии. Трудно ни е да обясним на някого, че касовите бележки на баба му от „Улуъртс“ нямат стойност.

— Освен ако са бележки от първата покупка в първия магазин в щата — вмятам и най-после съм доволен, че съм уцелил правилния тон. — Или пък ако търсите документи, с които да опишете най-често купуваните стоки за домакинството през определен период.

Усмивката на госпожица Ан достига до мен дори по телефонната линия.

— О, господин Уотсън, май все пак ще се окажете художник. Откъде казахте, че сте?

— Не е ставало дума.

Госпожица Ан е приятно учудена, че някой чак от щата Ню Йорк проявява интерес към малката библиотека, в която тя работи. Нейното благоразположение ме подтиква да поукрася служебното си минало. Самоповишавам се в куратор на китоловния архив. Преди разговорът да е приключил, вероятността да работя в Савана ми е припомнила, че съществува и друг свят отвъд Напоусет, отвъд Лонг Айлънд. Но в този друг свят я няма Алис. А и Енола може да се върне да живее тук.

Когато затварям, се сепвам от шума на пропукваща се дървесина, който отеква като изстрел. Подскачам и около мен се разхвърчават листове. Поемам въздух и изчаквам три-четири секунди да се осъзная. Когато минавам по коридора, виждам как картините са увиснали накриво, но се държат на пироните. Още не е ясно откъде е дошъл шумът. Всичко изглежда наред, преди да отворя вратата на спалнята на нашите.

На стената, до тоалетката на мама, от пода чак до тавана зее отчетлива пукнатина. Проследявам я с пръсти и чувам как къщата простенва като болен човек. Някъде в паметта ми се мержелее спомен за игра с влакчета на пода на стаята, докато мама пее нещо на френски. Не си спомням думите, а само образ — мама седи пред тоалетката и си сплита косата. Трябва да погледна и другите спални.

Стаята на Енола не е пострадала. Завивката с петна от йод, дупката в стената до леглото, отрупаното с изгризани моливи бюро — всичко си е на мястото. Вратата на моята стая се отваря трудно. Или се е издула от влагата, или заяжда. Не, виси накриво. По дяволите. Почти не влизам тук. Най-добре да си пренеса нещата в дневната, докато ремонтирам спалнята си.

Правя три разходки между стаите, нарамил закачалки с дрехи от гардероба, купчина книги, две възглавници и летни чаршафи. Дневната ме приютява, сякаш съм бежанец в собствения си дом, и вече ще служи както за спалня, така и за кабинет. Нямам време за губене — трябва да се обадя на Франк. Не ми се ще, но се надявам, че Алис още не му е казала за нас. Помолих я да не му споделя и за уволнението ми, защото го смятам за временно, а и защото знам колко бащински може да се държи Франк. С Алис сме внимателни. Все още не знаем какви са отношенията ни.

Франк вдига на петото иззвъняване и веднага ме подхваща:

— Не е хубаво да оставяш улуците да висят толкова дълго, разбираш ли? Водата се стича от покрива направо към основите и цялата къща става нестабилна.

За малко да се изпусна, че съм спал с дъщеря му. Супер, няма що. Дали всеки път, като говоря с него, ще се сещам за краката й около кръста ми?

— Да, опитах се да ги поправя, но се оказа, че не е толкова проста работа. Стрехата май също плаче за ремонт. Струва ми се, че къщата се намества. Стената в спалнята на нашите се пропука.

Франк подсвирва тихо.

— Скоро ще викна майстор, но се чудех дали можеш да ме посъветваш как да я позакърпя.

— Имам чувството, че кърпенето няма да помогне.

— Да, знам, трябва ми специалист.

Поглеждам през прозореца. Заливът е неспокоен. Вълните се извисяват, увенчани с бели гребени. Синята шир се пени ядно.

— Саймън, болно ми е да гледам как се разпада домът ти. Трябва да се грижиш повече за него, твърде близо си до водата. Къщата не може сама да се поддържа.

Дразня се, че ми говори, сякаш съм малко дете, сякаш не виждам какво става със собствения ми дом, сякаш някой друг вися на покрива да поправя улука или да кърпи течове. Къщата не може сама да се поддържа, но са й нужни пари.

— Наясно съм — отвръщам.

— Всичко наред ли е? — пита Франк.

— Просто съм уморен. Можеш ли да изпратиш майстор, който да огледа? Нямам представа откъде да започна.

Погледът ми попада върху книгата на Пийбоди. Отворена е на страница, където се вижда рисунка на карта таро. Дяволът е скициран в кафяво, с къдрава брада, облечен е в дрехи на царедворец, а изпод панталона му стърчат раздвоени копита. На лицето му е изписана лукава усмивка, в ръцете си държи вериги, прикачени към два нашийника: единият около врата на мъж, а другият — на жена.

В „Принципите на оракула“ се казва, че картата не означава просто „Зло“, а може да се тълкува като тайна, заблуда или невидими окови. Илюстрацията на Дявола в „Принципите“ е тъмна и страховита, но в моята книга той прилича по-скоро на забавен тип, с когото можеш да си пиеш бирата. Рисунката показва как изглежда картата на Мадам Рижкова през погледа на Пийбоди, но ме навежда на въпроса кой е имал такава интересна интерпретация на Злото? Може би ще е добре да проуча гадателката и другите имена, на които попаднах — Кьониг, Мейхел и останалите. Колкото по-пълна е картината на света, в който са живели, толкова по-лесно ще ми е да видя взаимовръзките и да ги проследя до корените им.

Очертавам с пръст опашката на Дявола.

— Сещам се за един човек — казва Франк. — Ще проверя дали е свободен тази седмица. Виж, извинявай. Съжалявам, че ти повиших тон. Просто знам колко много обичаха къщата вашите.

Бих му повярвал, но баща ми не си мръдна пръста за нея, след като мама почина.

— Зная — отвръщам все пак и докато му благодаря за загрижеността, чувам как чакълът отвън хрущи под гумите на познат ръждясал син олдсмобил. Звукът оповестява завръщането на Енола у дома.

Навън съм, преди дори да е отворила вратата на колата. Енола се изсипва от шофьорската седалка като торба с кокали. Протягам ръце и тя се хвърля в прегръдките ми. За няколко секунди се чувствам чудесно, наистина чудесно — вдигам я, притискам я към себе си. Сестра ми мирише на път и на нещо по-силно. Размахва крака във въздуха, докато я държа, и ме рита в пищяла. Въпреки всичко ми е хубаво да я прегръщам отново.

— Саймън, изглеждаш ужасно — заваля думите.

— А ти миришеш на кръчма.

— Случва се. — Смехът сякаш идва отнякъде другаде, не от тялото й. Енола се освобождава от прегръдката ми.

— Така ли си карала? — питам я.

— Очевидно. — Обръща се бавно, оглежда къщата и подушва въздуха. — Е, може ли да вляза, или ще стоим тук цял ден?

— Влизай, разбира се. Това е и твоят дом — казвам го, сякаш съм го пазил специално за нея. — Яла ли си?

Оглеждам я изпитателно. Дрехите й висят: дълга развлечена пола, голям суичър, навярно мъжки, изпод който се подава тениска, проядена от молци. Под всичко това е моята сестра.

Енола свива рамене, отваря мрежата на входната врата със замах и я хлопва зад себе си. Оставам сам с колата и вещите й. Търся багажа й сред купчините празни опаковки от храна, бутилки от безалкохолно и метални бирени кутийки. По пода се търкалят кибрити с реклами на барове от цялото крайбрежие. На задната седалка намирам изгорели електрически крушки. Няма и помен от куфар или сак.

— Къде ти е багажът? — провиквам се.

— В багажника. Не се занимавай, не нося почти нищо — вика Енола в отговор.

— За малко ли си дошла?

Затварям вратата на колата и влизам в къщата.

— Не знам.

Чувам я как проклина, а после нещо се къса. Сварвам я надвесена над книгата на Пийбоди и виждам как дърпа страницата с рисунката, която разглеждах допреди малко.

— Спри, какво правиш? — крещя. Тя се свива, а от ръката й към пода политат парченца хартия. — Имаш ли представа колко е стара?

— Защо я държиш отворена? Такива неща не се оставят ей така, на показ. — Енола присвива очи.

— Не можеш да късаш каквото ти скимне. Книгата е моя.

— Откъде въобще ти е попаднала? Що за човек би държал такава гадост?

Още не се е прибрала, а вече се караме. Нищо чудно, че си тръгна преди години.

— Един търговец на антикварни книги ми я прати.

Още щом го казвам, осъзнавам, че звучи смахнато. Хората не раздават книгите си просто така.

— Ама, разбира се. Естествено. — Енола се тръшва на сивия диван и въздухът около възглавниците му се изпълва с облачета прах. — Дължиш ми обяснение. Да не би да се чукаш с разни хора, за да ти дават книги?

— Не.

— Жалко.

Разказвам й за пратката и за разговорите ми с Чърчуори. Споменавам името Бес Висер и че мама е знаела за нея.

Енола се втренчва в мен, сякаш току-що е дошла на себе си. След дълго мълчание промълвява:

— Не му вярвам.

Придърпва колене към гърдите си и обгръща краката си с ръце. На едната й китка забелязвам малка синя татуировка, която не беше там преди — птичка.

— Напълно безобиден е — уверявам я. — Дори е много забавен.

— Толкова си наивен. Какво иска от теб?

Оглеждам се наоколо. Нямам пари. Нищо нямам.

— Просто е ексцентричен старец. Може би малко самотен.

— А ти? Самотен ли си? — пита сестра ми. — Говорил ти е за мама. Ти си вманиачен по нея, което те прави лесна плячка.

Заровила е ръце дълбоко в джобовете на суичъра си, където мачка и дърпа нещо.

— Мъртва е — добавя Енола. — Не можеш да я намериш в книга.

— Но аз съм разтревожен. Чрез книгата открих важен факт за членовете на семейството ни. Жените по майчина линия са умирали млади, което намирам за доста притеснително.

Енола свива устни в нещо като гримаса.

Не казвам нищо за двайсет и четвърти. Има граници, които не мога да прекрача пред сестра си, а в момента съм дяволски близо до една от тях.

— Не ти ли е интересно защо? Не искаш ли да знаеш причината, ако има такава?

— Не особено — отговаря. — Предпочитам да си живея живота.

— В пътуващ цирк. И после аз съм бил вманиачен по мама.

Разменяме си гневни погледи. Тя първа отмества очи и започва да чопли нещо по ръкава си. Трудно ми е да я гледам, след като е била далеч толкова време. И най-лошото е, че би могла да си тръгне всеки момент, а аз няма да мога да направя нищо, за да я спра.

— Как си? — питам.

— Гладна. — Става и ядосано нахълтва в кухнята. Движенията й са хаотични, шляпа с крака по напукания балатум, чекмеджета се отварят и затварят с трясък. — Тук няма нищичко. Мамка му, не ядеш ли?

— В левия шкаф. На обичайното място. Третия рафт.

Ровичкане.

— Фиде? Божичко. Защо въобще се прибрах?

— И аз това се чудя.

— А защо нещата ти са в дневната? Чакай, чакай… защо изобщо си вкъщи? Не трябва ли да си на работа?

— Бюджетни съкращения. — За първи път изричам непосилните думи пред човек, за когото ме е грижа.

— Библиотеките вече не работят през седмицата?

— Само аз. Уволниха ме.

В миг Енола обвива ръце около раменете ми и се притиска към мен, както правеше, когато беше малка и искаше да я вдигна. Сякаш има нужда от големия си брат.

— Идиоти — прошепва.

— Нямат пари.

— Само ти си способен да оправдаваш хората, които са те уволнили.

Сигурно. Обръщам се към нея:

— Твой ред е.

— За какво?

Енола ме пуска и се шмугва обратно в кухнята, а след секунди се връща с купа фиде.

— Разбра защо съм у дома. Сега ти ми кажи защо се прибра.

— Исках да се видим — казва. — Мина много време.

Така е. Гледам я и си представям как мята раницата си в колата и ме зарязва отново.

— Ела с мен. — Енола отчупва парченце фиде, пуска го в устата си и продължава: — Безработен си. Циркът, с който пътувам, е хубав. Том Роуз, собственикът, ме харесва. Ще намери занимание и за теб.

— Аз съм библиотекар.

— Бивш — поправя ме. Жегва ме повече, отколкото ми се иска. — Освен това си плувец. Можеш да правиш подводни трикове.

Нещо ми подсказва, че въобще не мисли за басейни и за гмуркане. Сестра ми се разполага на дивана и продължава да хруска сухото фиде.

— Имат си плувец. — Поглеждам към нея.

— Не. Вие с мама бяхте по тая част. Аз гледам на карти.

Защо се прави, че не съм я учил на всичко, което мама ми е показвала? Обясних й как да издиша целия въздух от дробовете си, как да разтяга гръдния си кош, кога да си позволи да потъне по-дълбоко и кога да се усмихва. Помня я като малка, облечена в бански на точки, ухилена до уши под водата, с разпиляна около лицето черна коса като на мама. А аз броях: „Осемдесет и деве-е-ет, деветдесе-е-ет…“

— Вече си търся работа. Разпратил съм документи, а утре ще звънна в агенцията за подбор на персонал. Ще се оправя.

— Ще бъде забавно да дойдеш с мен. Тревожа се, че си сам в тая къща. — Оглежда се и сякаш запечатва с поглед всяка пукнатина, всяка дупка, която се е появила от последния път, когато е била у дома. — Понякога ми липсваш.

Седя на пода, а тя — на дивана, но сякаш по частица от двама ни се слива в едно.

— Притесних се, когато ми се обади преди няколко дни. Лоши карти ли бяха излезли?

— Не ми се говори за това. — Енола чопли облегалката на дивана, завряла е малкия си пръст в дупчица в износената тапицерия. — Защо си преместил нещата си в хола?

— Така ми е по-удобно. Тук ми е компютърът. Нали си търся работа.

— Мирише ми на нещо странно. Холът винаги ли е миришел така?

— На какво трябва да мирише според теб?

Някога се разнасяше аромат на кафе и на домашно приготвена храна, примесен с дъх на океански бриз. Сестра ми присяда на пода до мен. Взема лист и разсеяно мачка ъгълчето му, като го притиска с нокътя на палеца си. Цирк „Ефемера“, 1981 година. Откъс от статия за гмуркачи, в която се споменава баба. Енола подгъва ръба на листа между палеца и показалеца си, сякаш навива цигара.

— Стига де! Затова ли се прибра — да ми мачкаш нещата?

— Не ме гледай така. Мина цяла вечност. — Понечва да каже още нещо, но се спира. Вместо това добавя: — Говорих с Франк. Според него къщата е на път да се срути.

— Говорила си с Франк? Защо?

— За да му кажа, че си идвам. Мисля, че ще е хубаво да се видим. Вярно ли е?

— Кое, за къщата ли? Не знам. Възможно е.

— По-добре идвай с мен.

Енола се пресяга и дръпва една от книгите на бюрото ми — „Легенди и поеми от Прибалтика“ на Пьотр Болоковски. Мама ми четеше от тези приказки едно време. Сестра ми отваря книгата рязко и почти пречупва гръбчето й.

— Остави я! Това е рядко издание!

Освен това е откраднато.

Енола пуска книгата на дивана. Страниците се разтварят и разкриват рисунка — мъж, облегнат на дърво край речен бряг. Спомням си приказката. Мъжът бил съблазнен от воден дух — русалка. В такива се превръщали душите на деца и девици, които умирали непокръстени. Всеки народ има свой вариант на легендата: водни феи, речни духове, русалки, селки. В Америка нямаме такава.

— Съжалявам, че си тръгнах така внезапно.

— Няма нищо.

— Знам, че се стараеше.

— Благодаря.

Сестра ми ме прегръща и склонява глава на рамото ми. Стоим така и се взираме в стените, не смеем да погледнем един към друг. Тя побутва книгата:

— Може ли да те помоля за нещо?

— Давай.

— Почети ми от нея. Обичах да ми четеш, като бях малка. Когато човек порасне, вече никой не му чете.

Авторът е Болоковски. Енола иска да чуе историята на Егле. Започвам — чета бавно, както мама някога. Легендата разказва за селско момиче, което станало царица на змейовете, а децата й се превърнали в трепетлики. Във всяка приказка щастието си има цена. Енола слуша мълчаливо, притиснала е чело в рамото ми, с което напомня за присъствието си.

След залез-слънце бавно се размърдвам, за да протегна изтръпналия си крак. Сестра ми въздъхва:

— Шофирах цял ден и главата страшно ме боли. Трябва да поспя.

Разрошвам косата й с пръсти. Късите черни кичури щръкват. Искам да я попитам защо я е отрязала, но не казвам нищо.

— Стаята ти си е същата. Не съм я пипнал.

Уморените й стъпки отекват в коридора. Вратата й изскърцва и се отваря.

— Не можа ли поне да сложиш нова завивка?

Няма „лека нощ“.

Присвивам очи, за да разчета лошото фотокопие. Изведнъж фаровете на автомобил обливат в светлина хола. Поглеждам часовника. Девет и половина е. Трябваше да взема Алис в осем. Да, точно нейната кола е спряла пред нас и самата Алис върви по пътеката към входната врата. Облякла е дънки и тениска, косата й е свободно пусната. Оглеждам се. Вещите ми са разхвърляни из стаята — дрехи, документи, книги, опаковки от фиде. По дяволите!

Посрещам я на стъпалата на входа, облегнат на стената. Бих я поканил да влезе, но нейният апартамент е подреден, а леглото в спалнята й е планина от възглавници.

— Съвсем изключих. Много съжалявам.

Тя върти ключовете си в ръка, а после плясва с длан бедрото си.

— Често се извиняваш.

— Искрено е. Дай ми пет минути да се приготвя.

— Чия е колата? — Кимва към олдсмобила.

— На Енола. Днес си дойде. Приказвахме си и изгубих представа за времето.

— Сестра ти е тук?

Алис слага ръце на кръста си и се поклаща напред-назад. Не знам какво е мнението й за Енола или поне не съм сигурен. Не я е виждала от години и може да си е изградила представа за нея само от това, което съм й казвал. „Нетърпима, егоистична, инфантилна, луда“ — сигурно така съм й говорил за сестра си.

— Искам да й кажа „здрасти“. — Алис поглежда към прозореца. Казвам й, че Енола спи. Тя повдига вежди. — Предпочиташ да не влизам?

— Да. Не. Наистина спи. Исках да те поканя, но ми е неудобно, защото къщата ми е развалина, нещата ми са разхвърляни, а за тази вечер достатъчно вече се изложих.

Усмихва се. За миг й отвръщам със същото.

— Добре.

И докато го казва, вече е минала покрай мен и е нахълтала в къщата. Стига до средата на дневната и прави бавен кръг, сякаш оглежда експонати в галерия. По джапанките й е полепнал пясък, който скърца по пода. Документите, дрехите, пукнатините по стените и разхлопаното дюшеме — Алис вижда всичко. Нервно гриза нокти.

— Леле! — възкликва.

— Казах ти. Бих те поканил да седнеш, но няма къде, освен в кухнята.

— Не, няма проблем.

Надзърта в коридора. Има три врати — зад едната е сестра ми, стаята зад следващата не е подходяща за мен, какво остава за гости, а третата принадлежи на мъртвите. Трябва някак да се сместим на дивана, между дрехите и книгите ми.

— На работа винаги е било прибрано около теб — отбелязва Алис.

— Компенсиращо поведение, може би?

Тя се засмива. Слава богу. Предлагам й да идем у тях.

— Дай ми само пет минути — казвам и понечвам да стана.

Спира ме с думите:

— Енола си е дошла. По-добре прекарай повече време с нея.

Докато се обърна, Алис вече е на стъпалата пред входната врата и ме целува по бузата. Дали защото е видяла в какво състояние е къщата, или защото родителите й са от другата страна на улицата? Лампата на верандата им все още свети. Отново се извинявам, но този път тя ме хваща за ръка и я стисва леко. Между показалеца и палеца й кожата е гладка и малко по-твърда, загрубяла от въдицата. Помежду ни прескача искра и се държим за ръце още няколко секунди.

— Другия път се обади, става ли?

— Става — отвръщам й.

Стоя навън дълго след като колата й е потеглила.

Сядам пред компютъра и пиша имейл с кандидатура за място в някакъв видеоархив. Не е много по моята част, но си струва да се пробвам. От „Блу пойнт“ са пратили отговор. Наели са друг, разбира се. Заслушвам се във вълните, които се разбиват в скалата някъде долу, и се рея в мислите си за Алис, за къщата, която може да се срути в океана, за всички онези удавени жени. Опитвам се да заспя, но не се получава. Отказвам се и си вземам книга.

По-късно дочувам тих звук от стаята на Енола. Хартия се плъзга върху хартия. Отивам да погледна.

— Ей, значи си будна.

Сестра ми седи на пода в спалнята си с кръстосани крака и леко приведен гръб. Поклаща тяло едва доловимо, сякаш в ритъма на молитва. Пред нея лежат няколко редици карти таро. Подрежда шест реда от по шест карти така бързо, сякаш е дилър на блекджек. Едва сложила последната карта, събира всичко с една ръка, разбърква и започва да ги реди отново.

— Енола?

Не отговаря. Упражнява се. Не смятам, че има нужда — движенията й са като балет. Колодата й е износена, гърбовете на картите са силно избелели до бледожълто. Може би някога са били оранжеви или червени, но сега е останал само спомен от първоначалния цвят, а ръбовете им са оръфани. Хартията е стара, не трябва да се държи на толкова влажен въздух. Трудно ми е да различа лицата на картите, но ми изглеждат грубовати, вероятно нарисувани на ръка. Енола отново събира подредените карти с методична точност. Гледам как повтаря същите действия — разбърква, обръща, разбърква. Движенията й са автоматични и натрапчиви.

Отново я викам по име. Не ме чува. Не ме вижда.

Затварям вратата и се връщам в дневната. Докато разглеждам „Принципите на оракула“ си спомням. Виждал съм някой да реди картите така. Беше късно през нощта на нашата кухненска маса. Баща ми молеше мама да спре, да си легне с него. Тя обаче продължаваше да нарежда картите и да се поклаща на стола. Картите се плъзгаха и свистяха. „Полина — шепнеше той, — моля те.“

Нещо не е наред с Енола.

Излизам навън с телефона. Нощта е топла и влажна. Чак след шестото позвъняване отсреща се чува:

— Саймън? Божичко, кое време е?

— Извинявай — смотолевям.

— Нищо, изчакай за момент.

Чувам го как се извинява. Отговаря му тих женски глас, сигурно на съпругата му. Следват приглушени стъпки, отваряне и затваряне на врата.

— Какво има?

— Открих нещо.

— Какво нещо?

— За семейството ми. Мисля, че в книгата пише за мои роднини, както ти предполагаше. Но има и друго — те умират. Много ясно, че умират, всеки умира в крайна сметка, но те загиват млади, много млади. Поколение след поколение се удавят. Всички жени от рода ми.

От другата страна на линията е тихо. Чувам прибоя, цикадите, шуменето на кръвта в ушите ми.

— Мартин? Нали знаеш за майка ми? За самоубийството й?

— Удавила се е — казва той след малко.

— Баба ми също. И нейната майка, и майката на майка й.

— Аз… О! — успява само да ахне.

— Сестра ми пристигна днес. Държи се като мама.

След кратка пауза Чърчуори се съвзема:

— Сигурно си притеснен, особено предвид скорошното ти откритие. Съжалявам, че заради мен си стигнал до него.

В малките часове преди зазоряване невероятното започва да изглежда възможно. Дали заради това, или заради всичките тези имена и удавяния, решително заявявам:

— Не вярвам в проклятия. Искам факти.

Някъде, на хиляди километри от мен, Чърчуори преглъща едва чуто.

— Разбира се — казва бързо. — А когато имаш такива доказателства, едно разследване би било напълно оправдано.

— Вероятно става дума за сезонна депресия. Ниски нива на серотонин.

— Сигурно — съгласява се търговецът на книги.

— И все пак искам да стигна до източника, до първопричината, ако има такава, естествено. Ако мога, бих искал да направя нещо, за да спра това.

— Разбира се, разбира се — съгласява се Чърчуори.

Имам чувството, че танцувам странен танц с него — и двамата обикаляме около нещо или се заобикаляме един друг и очакваме другата страна да поеме инициативата.

— Ако е нужно да се предприемат някакви действия… — започвам.

— В случай че мога да съм полезен… — казва Чърчуори почти едновременно с мен.

— От колко време си в антикварния бранш?

— Баща ми е отворил книжарницата, когато е бил млад, така че от доста време.

— Значи имаш познати, които биха могли да помогнат с намирането на труднооткриваема информация?

Чърчуори се прокашля:

— Саймън, хората се обръщат към мен, когато искат да открият невъзможното за откриване. Кажи какво ти трябва и за мен ще бъде удоволствие да ти услужа. Приемам го като предизвикателство. Като съдба. — Последната дума не прозвучава никак весело.

Може да се започне от къде ли не: кой е бил Хермелиус Пийбоди — първият собственик на книгата, каква е била връзката му с Бес Висер, коя е Рижкова с картите таро и какво общо има едно диваче с всичко това.

— Мисля, че ми трябва информация за проклятията — казвам.

Някъде в далечината, между пръстите на Енола, шумолят картите и с обръщането на всяка от тях се чува лек плясък.

Днес е четиринайсети юли. Имам десет дни.