Ерика Суайлър
Книга на тайните (6)

6

От много години къщата в Кромскил не бе огласяна от бебешки плач. Мрачният дом бе обгърнат от мъглите на река Хъдсън. Управляваше го със здрава и справедлива ръка Сара Висер — баба Висер.

Неприятностите на Еванджелин започнаха много преди Еймъс да я зърне на озарената от мълнии поляна. Самото й раждане беше неприятност.

— Нищо не ти е наред — поклати глава баба Висер и разтресе тежките си бузи, докато оглеждаше пеленачето. — Но аз ще те оправя.

Бебето беше странно. Взираше се в околните с очи като на баща си — чужденец, който тропал по прозореца на майка й в нощите, когато мъглите се надигали от реката. Очите на детето бяха с цвета на мед и глухарчета и в тях баба Висер съзираше падението на дъщеря си.

Амелия Висер била на шестнайсет, когато чужденецът я посетил за първи път. Той бил странен и в него горяла тайнствена светлина, която се разпръсвала наоколо, когато заговорел. Кожата му имала топлия оттенък на месинг или злато, косите му били черни като въглен, чертите — и момчешки, и мъжествени. Амелия го намирала за загадъчен и привлекателен.

Почукването било леко. Амелия дръпнала завесата и срещнала с поглед онези очи с цвят на кехлибар. Отворила прозореца си.

Мъжът промълвил топло:

— Виждал съм те край реката. Може ли да те погледам как плуваш утре сутрин?

Мекотата има способността да привлича, а думите — да омайват. Подобна сила имал и езикът на чужденеца.

Докато плувала, Амелия усещала присъствието му сред високата трева, в сенките на дърветата, дори в самата вода, която я гъделичкала и карала кожата й да тръпне. Когато се върнала от реката, Амелия забелязала, че непознатият й оставил подарък на перваза на прозореца. Черупката била гладка и твърда, завършвала с остра като меч опашка, а тънките крачета отдолу имали закривени нокти на върховете си, които тя не смеела да докосне. Погалила крехкия свод на черупката, извита като конска подкова. Започнала да оставя прозореца си отворен, а завесите — дръпнати настрани. Когато майка й я попитала защо го прави, Амелия отвърнала: „Заради мъжа със златистата кожа и кехлибарените очи.“ За лъжите си получила десетина удара с тънка пръчица по опакото на дланите.

Първо дошла целувката по бузата. Последвала я целувка по устните и накрая онова, което бушувало у мъжа, се преляло и в Амелия. Очите й грейнали с див блясък, тя се смеела неудържимо, а нравът й станал непоносим. Коремът й започнал да расте.

Майка й заковала прозореца.

След няколко месеца остра болка пронизала утробата на младата жена. Болката донесла кръв. Кръвта донесла страх, а страхът довел самотата. И от тази самота се родило най-удивителното нещо — дъщеря.

Когато бозаела, Еванджелин изпивала не само млякото на майка си, но и живеца й. Бебето наддавало и закръгляло бузки, докато Амелия чезнела. Младата жена се стопила, кожата й станала като восък, а сълзите й напоявали чаршафите. Ставала от леглото само веднъж на ден и нищо не можело да откъсне рожбата от прегръдките й. В очите на Еванджелин Амелия виждала мъжа, който идвал под прозореца й, докато лятото изтляло в есен.

Макар че младата майка линеела от копнеж и скръб, баба Висер вярвала, че така дъщеря й плаща за греховете и нехайството си. Когато старицата поглеждала личицето на бебето, сякаш виждала как й се усмихва непознатият съблазнител. Заклела се с възпитание да изтръгне греха от Еванджелин и да я отгледа по-добре, отколкото дъщеря си. Докато Амелия беряла душа, а детето й лежало до нея със затворени очички като току-що излюпено пиленце, баба Висер взела пеленачето.

— Ще отмия петното от теб — рекла, строгият холандски акцент насичал думите й. Едрата й гръд била покрита от грубия плат на черна вълнена рокля. Възрастната жена носела скромно облекло, откак преди много години се споминал съпругът й, праведният Йоханес Висер. Вълната боцкала бебешката кожа, но Еванджелин продължила да спи, докато се стреснала от леденостудената вода в легена.

— Сама ще те кръстя — мълвяла баба й.

Еванджелин плачела, но водата заглушавала писъците й. Баба Висер държала главата на детето и го люлеела, докато нареждала молитви. С всеки стих натискала личицето на Еванджелин все по-дълбоко под тъмната повърхност.

— Разкайваме се за греховете си и се боим от нов грях. Пречистваме се с милостта на водата.

Старицата отворила устата на детето, защото коренът на порока е в сърцето и в корема. Вода нахлула в гърлото на малката Еванджелин — достатъчно, че да я удави.

— Ние сме нищо без Божията милост, само съдове, които чакат да се влее в тях свещената река и да ги изпълни.

Бебето започнало да гълта, пиело водата, сякаш я диша. Затворило устенца около пръста на баба си и засукало. Сукането размекнало баба Висер. Напомнило й как някога с обич държала Амелия на гръдта си. Извадила детенцето от водата.

Еванджелин се усмихнала, без да изпуска от уста пръста на баба си и без да осъзнава, че едва не се е удавила.

На смъртното си легло Амелия била плувнала в пот. Влажни кичури, залепнали по челото й, обрамчвали лицето й с мрак. Сара Висер виждала само как дъщеря й сияе като ангел.

— Ще отгледам това момиче, сякаш ми е родна щерка — обещала старицата.

И тогава Амелия издъхнала.

Сара Висер четеше на Еванджелин от опърпаната си библия, пееше й химни и се постара първите имена, които момичето научи, да са на апостолите. Дните започваха с молитва преди изгрев-слънце и продължаваха с хранене на кокошките и козите. В кухнята Еванджелин с часове се учеше как да готви като прилежна холандска съпруга, после следваха пак молитви, пране, чистене и предене. Всеки ден беше подреден така, че не оставаше време за почивка — само за общение с бог и за задачи, подходящи за праведна жена.

Баба Висер обичаше внучката си. Макар да се страхуваше от греха, който бе създал момичето, упоритостта в душата й славеше господ за дарената възможност за ново начало.

Послушната малка Еванджелин порасна и се превърна в млада жена с котешка грация, огромни очи и черна коса, която се спускаше като водопад до коленете й. Въпреки бдителността на баба Висер, реката зовеше девойката, шепнеше й да побегне и да се гмурне във водите й.

За да не избяга момичето, баба Висер скриваше обувките й и нареждаше молитвите да продължат, докато свещите догорят. Еванджелин лежеше в леглото си будна, докато чуеше как баба й затваря вратата зад себе си. После открехваше прозореца, покатерваше се и прекрачваше навън в нощта. Тичаше през градината и дори не забелязваше, че камъните жулят стъпалата й. Бягаше към водата и когато я посрещнеше хладната й прегръдка, бушуващото в нея безпокойство се разтапяше. Еванджелин не знаеше, че майка й е вървяла по същите стъпки, за да се срещне с баща й.

Баба Висер забеляза окървавените стъпала на внучка си и си спомни за Амелия. Сякаш дъщеря й си бе отишла преди дни. Старицата започна да облича Еванджелин в толкова стегнати корсети, че на девойката не й стигаше въздух да бяга.

— Добрите жени не тичат — нареждаше бабата. — Те стъпват премерено, защото небрежността води до грях. — После стягаше връзките толкова силно, че корсетът се превръщаше в клетка.

Еванджелин разпаряше тясната дреха с нож за писма; със скъсването на всяка връзка дробовете й се изпълваха с все повече въздух и младата жена побягваше към реката. Независимо дали върви по течението, или обратно, ако следваше водата, тя я отвеждаше надалеч.

Когато Еванджелин започна да се среща с Уил Ейбън, нещо в нея се промени. Мелничарският син казваше, че майката на Еванджелин се влюбила в странник, който откраднал душата й. Бащата на Уил му разказал, че когато мъжът си заминал, майка й толкова отслабнала, че се стопила в чаршафите и вятърът я отвял като прах.

Еванджелин не вярваше, че някой може да умре от любовна мъка.

Беше на шестнайсет, когато започнаха срещите им. Седемнайсетгодишният Уил беше як младеж с руса, почти бяла коса и счупен зъб, който не разваляше очарователната му усмивка. Еванджелин търсеше компанията му, защото с него си говореше за неща, различни от това как да се пази от грях и какво е редно да правят добрите жени. Уил също излизаше тайно от дома си. Пленен от непокорните очи на момичето, той се изнизваше от мелницата, за да се среща с нея, но не беше толкова умел в измъкването като Еванджелин.

Една нощ в разгара на пролетта Дора Ейбън се събуди от проскърцващата порта на мелницата. Погледна през прозореца си и зърна Уил, който се спускаше към реката, за да се срещне с момичето на Висер. Както беше по нощница, жената наметна тежкия си пеньоар и излезе от къщи. Изправен пред гнева на майка си, Уил побягна. Дора Ейбън сграбчи Еванджелин за косата и я повлече към дома на семейство Висер, където хлопа на вратата, докато Сара Висер й отвори. Дора незабавно й съобщи, че внучка й е развратница и се е опитала да съблазни мелничарския син.

Баба Висер не обърна внимание на молбите на Еванджелин и пренебрегна отдавнашната си неприязън към Дора Ейбън, която смяташе за безделница и клюкарка. Пред портата си видя момиче, което въпреки годините на обучение, възпитание и наказания щеше да надуе корема така, както го бе допуснала Амелия. Старицата сграбчи косата на Еванджелин и я измъкна от стиснатите пръсти на Дора Ейбън.

Сара завлече внучка си в кухнята, наведе я над масата и натисна гърба й надолу с цялата си тежест. Посегна към черпака. По ръцете й имаше белези от ударите на собствената й майка, която като дете я биеше по кокалчетата всеки път, когато изпуснеше яйце, проявеше непокорство или мърлявост. Сара бе проявила снизходителност към Амелия, но това бе струвало живота на дъщеря й. Еванджелин се бореше да се измъкне, ала баба Висер хвана тежкия черпак, който висеше на стената и търпеливо чакаше да стовари отново гнева си върху нечия плът.

— Избави ме от тленните желания!

Старицата извиси ръка, изпъната като тетива, и я спусна рязко. Когато черпакът докосна кожата на Еванджелин, момичето се сгърчи. Червенината гореше, плътта се надигаше, докато върху девойката валяха удари заради реката, заради Уил Ейбън, заради майка й и заради баща й, когото тя дори не бе виждала. Удар за боровите иглички в косата й. Удар за мръсотията под ноктите. Удар за разкървавените й стъпала.

Понеже се опитваше да прикрие лицето си, Еванджелин не видя сълзите в очите на баба си, нито тъгата и страха й.

По един удар за всеки от скъсаните й корсети. Удар, задето подплашваше кокошките и те спираха да снасят. Удар за измъкването през прозореца. Удар за нечестивостта й. След всеки удар бабата молеше бог за прошка, защото не е имала достатъчно сила да възпита девойката като благопристойна дама.

Сара Висер бе уморена от загубата на съпруга и дъщеря си; беше изтерзана, защото отгледа и обикна покварено дете. Докато Еванджелин растеше, Сара вехнеше. Косата й побеля, плитката й ставаше все по-рехава, лицето й посърна, а някогашният плам угасна под пластове мазнини и бръчки. Ръката й отслабна, а дишането й се накъса.

Еванджелин внезапно се протегна и яростно изтръгна черпака от хватката на баба си. В гърдите й се надигна сила, която изпълни устата й с вкус на сапунена вода. Черпакът прилегна в дланта й, сякаш стана нейно продължение. Девойката изблъска старицата, подкоси краката й и баба Висер се строполи на пода, който двете бяха помели и изтъркали сутринта. Еванджелин замахна. Ударът беше толкова силен и така бърз, че девойката не можа да повярва, че го е нанесла. Но сетне вече нямаше сила на света, която да я спре.

Баба Висер ридаеше. Черпакът се стовари върху устата й. Еванджелин замахваше така бързо с ръка, сякаш я задвижваше божествен огън.

Момичето не чуваше воплите на баба си: „Спри, спри, мило дете, моля те, спри!“

Тялото на момичето кънтеше; с всяка жила и всяка кост Еванджелин си спомняше насинените от коленичене колене, натъртените от корсетите ребра, болезнения копнеж по реката.

Черпакът свистеше, пееше, зовеше я да освободи дивото в душата си. Но щом срещна гръкляна на баба й, хрущялът изпука страховито.

Баба Висер оцъкли очи като стреснат заек. Черпакът се търколи на пода. Лицето на старицата почервеня, бликнаха сълзи като от спукано гърне. Паника. Еванджелин отстъпи назад, докато баба й се бореше да си поеме въздух.

Конвулсии тресяха корема на старицата, лицето й придоби морав цвят. Погледът й, вперен в Еванджелин, бе изпълнен със страхопочитание.

Момичето се опита да я надигне, да я сложи да седне. Заповтаря извинения със същия плам, с който баба й бе редила молитва след молитва. Старицата се вкопчи в ръката на внучка си, докато хъркаше и се давеше. Еванджелин потупваше бузите й и я молеше да диша. Баба Висер клюмна на една страна, а изтънялата й плитка падна на гърдите й. Девойката прегърна възрастната жена през раменете и я залюля.

Сара Висер хвана внучка си за ръка.

Еванджелин усети мига, в който баба й издъхна. Изведнъж всичко свърши.

Като малка Еванджелин се научи от баба си на тропоска, плетен бод и фестон бод. Спомняше си ръцете, с които старицата държеше нейните и насочваше иглата през муселина. Спомняше си приятния мирис на бабините длани, след като бяха месили тесто заедно.

Тялото на баба Висер изстиваше. Еванджелин се опита да поеме топлината му, докато самата тя трепереше, облегната на желязната печка. Заплака. Вярвала бе, че гневът й е надвил обичта към баба й, но сега я почувства отново като пресен удар с камшик.

Изкукурига петел и през открехнатата порта се процеди розовият светлик на зората. Гласът на птицата пробуди в девойката една-единствена мисъл: „Бягай!“

Еванджелин се измъкна през прозореца, побягна покрай плевнята и през високата трева, докато се изгуби сред боровите дървета. Следваше пътеките на сърните. Когато й прилошееше, натискаше някоя от синините си с палец, докато болката се превърнеше във въглен, който изгаряше всичко, освен нуждата да бяга. „Намери водата, следвай реката — мислеше си. — Всичко ще се оправи.“ Еванджелин тичаше към реката, към Хъдсън, и нейното течение я водеше все по-далеч от тялото на жената, която я бе отгледала. Тичаше, докато краката й вече не я държаха. Когато ожаднееше, пиеше от реката и се изпълваше с живот.

Продължи на юг по течението на Хъдсън, не знаеше накъде отива, само от какво бяга.

Сезонът и съдбата се погрижиха да поведат на север менажерията на Пийбоди заедно с немия чирак на гадателката. В онзи ден Пийбоди отбеляза в тефтера си, че козите са дали вкиснато мляко.