Ерика Суайлър
Книга на тайните (5)

5
2 юли

С търсенето на информация за Верона Бон сякаш съм тръгнал да гоня Михаля. Започвам от стандартните места — уебсайтове за родословие и обществени архиви, запълвам с неангажиращи проверки времето между заявките за книги и каталогизирането на томове. Не откривам почти нищо за нея, освен изрезка от вестник, в който е поместена снимка на стройна жена, застанала на ръба на платформа за скокове във вода. По-задълбоченото търсене в сайтовете се заплаща, а повече документи мога да намеря само чрез заявки до институции. За момента обаче нямам излишни средства, с които да финансирам небрежната си авантюра с генеалогията.

Подобно на мама, баба ми явно също е работила под различни псевдоними. Верона Бон навярно е било последното й превъплъщение, но не намирам информация, която обяснява защо някой би надраскал името й на последната страница на съмнителна старинна книга.

Като изключим книгата, никъде няма документи, които потвърждават съществуването на „Подвижните вълшебства и чудеса на Пийбоди“. Не намирам свидетелства и за пътуващи циркови трупи от същия период. Забавленията, които е организирал Хермелиус Пийбоди, не са били на особена почит по време на Революцията, а и чак до 1792 година, когато Джон Бил Рикетс открил първата циркова арена във Филаделфия. Все пак, доколкото разбирам, Пийбоди е пътувал и изнасял представления още от 1774 година.

Най-лошото е, че имената в книгата са на реални хора.

На бюрото ми лежи разпечатка на сканирана страница от вестник „Катскил рикордър“, броят е от 26 юли 1816 година. Отне ми три дни да открия статията, но вече съм я прочел толкова пъти, че когато затворя очи, виждам буквите в бяло, сякаш са изписани от вътрешната страна на клепачите ми.

24 юли 1816 г. Бес Висер, артистка, е открита удавена при ферибота на река Хъдсън, близо до Фишкил. Предполага се, че става въпрос за трагично самоубийство. Познати на дамата твърдят, че тя е била разстроена, страдала е от пристъпи на безсъние и е имала маниакално поведение. Висер оставя сираче — дъщеря на четири годинки на име Клара.

Датата е двайсет и четвърти юли и не става въпрос за какво да е удавяне, а за самоубийство. Също като майка ми. Съвпаденията са твърде много. Когато не откривам нищо за Клара Висер, се обръщам към книгата. На последните й страници, точно преди да се размие мастилото, попадам на Клара Петрова.

Отново позвънявам на Мартин Чърчуори.

— Предполагам, че ще ти е интересно какво открих — казвам.

— Фантастично! Да не би книгата все пак да е била на баба ти?

— Не, не е толкова просто. Открих записани и други имена. На жена на име Бес Висер и дъщеря й Клара. Майка ми е знаела името на Бес и смятам, че двете имат някаква връзка. Името не е толкова често срещано, за да е съвпадение.

Нещо ме спира да споделя за датата на самоубийствата. Струва ми се твърде лично, за да го разкривам пред непознат. Вместо това казвам:

— Мисля, че по някакъв начин все пак си ми дал частица от историята на семейството ми.

Почти чувам как се усмихва.

— Много мило, че го казваш, Саймън. Благодаря ти. Радвам се, че книгата намери своя дом.

— Наистина е удивителна. Бих искал да я покажа на сестра ми. Вътре има рисунки на карти таро, а тя се занимава с гадаене. И майка ми имаше карти навремето. Иска ми се да науча повече за тях. Рисунките са интересни. И някак различни.

Мисля си за Енола — за това колко дръпната и мълчалива е понякога — и не мога да си представя, че би ми разказала нещо за заниманията си.

— Да ти се намира добра книга за таро? — питам.

— Гадаене? — възкликва Чърчуори и леко се засмива. — Със сигурност мога да изровя нещо. Винаги е имало интерес към темата. Задръж за момент.

Чувам го как обикаля стаята си и приглушено топурка по пода с обути в чехли крака. Следва дращене на нокти по дърво и тиха команда: „Долу, Шийла!“ Значи в магазина му има и куче. Вероятно е бигъл. Нещо ми подсказва, че човек като Чърчуори може да има само бигъл. Мъжът явно слиза по стълбище — чувам по-особено скърцане на дъски.

— Така-а-а — проговаря в слушалката. — По принцип не поддържам богата колекция от окултни томове. Баща ми беше човек на класиката. Но не е лошо да ти се намира някоя и друга такава книга. А! О, ето те, подъл негодник! „Принципите на оракула“. Само това имам в момента. Прекрасно издание от 1910 година.

Записвам набързо заглавието върху плик и го пъхвам в тефтера си.

— Би ли проверил дали вътре пише нещо за една определена карта? Стига да не ти отнемам твърде много време, разбира се.

— О, няма нищо! Мари се радва, когато разговарям с клиенти.

Чърчуори се изкисква, а в моето съзнание мигом изплува образът на търпелива съпруга с измъчен лик, фина посивяла коса и закръглени бузи. Описвам картата и чакам, докато Чърчуори разлиства страниците.

— Да, ето я. Рисунката, за която говориш, много прилича на Кулата. Най-простото й тълкование е рязка промяна, вероятно насилствена. — Следва тихо мърморене. — Има и по-подробно описание, но не го разбирам изобщо. Не зная и доколко ще ти е полезно, тъй като нашата книга е поне с век по-стара. Можеш да потърсиш „Принципите на оракула“, сравнително лесно се намира. Моето издание е великолепно, ако все пак проявиш интерес: ръбовете са позлатени, а корицата е с релеф.

— Подозирам, че не мога да си позволя твоето издание.

— А колкото по-дълго стои у мен, толкова по-трудно ще ми е да го продам. Проблемът има две страни — въздъхва Чърчуори.

— Библиотекари и търговци на книги.

— И двата вида без пукната пара — додава Чърчуори весело. — Приятно ми е да си говоря с теб. Надявам се да ми споделиш, ако откриеш още нещо.

— Непременно, Мартин — отговарям и с изненада установявам, че наистина възнамерявам да го направя. Но нямам повече време за размисли. Библиотеката ме зове.

Вземам си душ и се избръсвам. От огледалото ме гледа уморено лице с разрошена черна коса, порязана брадичка и зачервена раздразнена кожа. Самобръсначката ми плаче за смяна, а от високата влажност на въздуха потта никога не изсъхва. Алис целува това лице. Тази вечер ще излизаме на бар, отиваме в „Оукс“. Ще има музика на живо, джаз квартет, ако не се лъжа… или може би фънк? Заради музиката и питиетата излизането ни би могло да е среща, но пък може и да сме просто двама приятели, които отиват да пийнат и да послушат бенда. Притискам кървящата си брадичка. Това ли е сутрешната ми физиономия?

Грабвам книгата и плика. Качвам се в колата и поглеждам към къщата. Един улук виси на косъм и всеки момент ще се откъсне от стряхата. Откога ли е така? Хвърлям поглед към часовника си. Трябва да намеря някакви скоби. Сигурно ще е лесен ремонт.

Докато разсъждавам за течовете, прогнилия покрив и джаз квартетите, стигам до библиотеката. Момичетата от „Периодични издания“ не смеят да ме погледнат в очите. Марси се извръща, когато минавам покрай нея. Единствено пропитата от срам атмосфера ме посреща с отворени обятия.

Ще ме уволнят.

На мое място всеки достоен мъж би отишъл направо в кабинета на Джанис, но аз не съм достоен. Имам нужда от бюрото си. Мога да водя последната си битка единствено от стола, който се е превърнал в част от мен.

Минути по-късно чувам по пътеката в коридора потропването на приближаващи токчета. Днес Джанис е облечена в тъмнорозов костюм от грубовата материя, която е твърде плътна за юли. Обеците на деня са сребърни черупки от морски охлюви.

— Саймън?

— Може ли да говорим тук, Джанис?

Изглежда притеснена, а очите й сякаш блестят от влага. Сълзи?

— По-лесно ще е, ако сме в кабинета ми — казва тя.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да не минавам отново покрай всички.

Джанис леко разтваря устни:

— А… разбирам. Напълно.

Започва речта си, като ме уверява, че се е борила до последно, че ако е имало начин да скалъпи някое спасително решение, без да се налага да ме съкращава, щяла да го стори. Не мога да я слушам, дори когато продължава с хвалби: колко приятно й било да работи с мен и да ме гледа как се развивам. Преструвам се, че слушам — това е любимата ми маска и я нося с лекота.

— За справочния ни отдел загубата ще е огромна — казва Джанис.

Дори наистина да го мисли, което е възможно, от думите й струи съжаление. Мярвам тежка червена плитка при периодичните издания. Проклятие. Алис ще чуе как ме уволняват.

— Ужасно съжалявам. Нямам друг избор.

Чувам се как казвам „да“ на предложението за двуседмично предизвестие. Джанис предлага да ми напише препоръка. „Добре“ — отговарям й. Накрая й благодаря за това, че ме освобождава, което само по себе си е унизително.

Ремонтът на улука е безсмислен, при положение че няма пари за останалото. В рамките на минути губя и двете места, които съм считал за свой дом.

Джанис е в грешка — работя в библиотеката от дванайсет години, не от десет. Дванайсет години самотен труд: подреждане, сортиране, сканиране, описване, проучвания, писане на писма, молби за финансиране и кандидатстване за субсидии, реставрация на книги. Станал съм едно с хартията. Всичко това беше мое — дванайсет години, изпълнени със страници и томове. Сега ми остава само една книга.

Алис се приближава до мен. Опитваме се да стоим далеч един от друг, докато сме на работа. Библиотеките са развъдници на клюки. Всички знаеха, че съпругът на Марси е алкохолик, дори преди самата тя да го разбере. Алис и аз се стараем да сме делови и да разговаряме само по служебни въпроси — когато ми трябва графикът за ползване на някоя зала например или когато тя търси снимки на някой лектор, или когато й трябва определена информация. Как ще намират информация тези хора, когато мен ме няма? Алис минава покрай книгите за четвърти век и практичният й кафяв панталон се отърква в един тежък том. Виждам съжалението й. В стиснатите устни. В леко притворените клепачи — когато Алис притваря клепачи, миглите й блещукат на светлината. Видът й казва: „Много, много съжалявам!“ Второто „много“ ме изритва в корема. Ужасно е, ако го мисли. Търси очите ми с поглед. Оформя с устни въпроса: „Добре ли си?“ Свивам рамене — какво друго ми остава? Когато Алис е край копирните машини, възрастен мъж я настига и я потупва по рамото. Господинът носи удобни обувки, бели чорапи, тънка риза и къси панталони, а коленете му са възлести. Старците обичат Алис. И слава богу. Не искам да си говоря с нея, преди да съм предприел нещо. Вдигам телефона и набирам номера на библиотека „Милърстън“.

— Лесли? Здрасти, обажда се Саймън Уотсън от „Грейнджър“.

Четирийсет и пет минути по-късно вече съм разговарял или съм оставил съобщение на директорите на почти всички библиотеки от Бабилон до Матитък. Джина от „Комсауог“ любезно ме уведомява, че Джанис вече се е обадила от мое име.

— Звучеше съкрушена — казва Джина. — Все едно си й син. Бихме те приели, но и ние сме в същата криза. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да работиш като доброволец, докато децата се върнат на училище. Тогава евентуално ще можем да те наемем на половин работен ден. Но предполагам, че и това е обидно.

Притискам основата на носа си и зная, че така положението ми няма да се подобри, но поне болката прави разговора по-лесен. С Лора от „Аутър Харбър“ нещата стоят още по-зле.

— Ще ми се да можех да помогна — казва тя, — но самата аз си търся работа. Преди две седмици говорих с Джанис с надеждата да намеря местенце при вас. Не ви ли финансират за китоловния архив?

— Не достатъчно.

Когато затварям телефона, нищо не се е променило, освен часът. На креслата в централното фоайе се събира литературен клуб, а по стълбището се качва група деца. Купчини книги очакват да бъдат дадени, подредени или подшити. Все още предстои да завърша документацията за кандидатстване за субсидия, която би финансирала дигиталния каталог. Той ще просъществува и без мен. Започвам да преглеждам уебсайта, който ми препоръча Лиз Рийд. Обявите за Ню Йорк гъмжат от предложения за работни места в града — дигитални архивисти и информационни архитекти, каквото и да означава последното. Дори и да знаех какво значи, нямаше да се справя с ежедневното пътуване до толкова далечно работно място. Местата в Лонг Айлънд се броят на пръсти и повечето са за стажанти или бюджетни факири, а аз не съм нито едно от двете. В долната част на страницата, в малко зелено каре, е поместена обява за куратор на ръкописи в „Сандърс-Бийчър“ (специализирана библиотека в Савана, Джорджия), която ме отпраща към сайта на библиотеката. Там ме посреща снимка на красива стара сграда с колони. Интериорните кадри разкриват великолепни рафтове от тъмно дърво — орех или череша — и зали, изпълнени от пода до тавана с книги с кожена подвързия. Краткото описание представя „Сандърс-Бийчър“ като архив с индивидуален подход към историческите документи. Твърдят, че притежават томове, излезли от първата печатарска преса в Джорджия, и дневници на първите заселници. Имат връзка и с някакъв музей. Вдигам поглед към китоловния архив — страстта на Филип Грейнджър, натъпкана в две стерилни стаи. Снимките от „Сандърс-Бийчър“ излъчват топлина и живот. Но навярно гледам през розови очила заради романтичната отдалеченост на мястото. Разстоянието от тук до Савана превръща тази позиция по-скоро в мечта, отколкото в истинска възможност, а и трябва да мисля за къщата. Освен това Енола си идва.

— Здрасти!

Алис стоварва на бюрото ми купчина книги със сцепени гръбчета. Обляга се на тях и погалва разкъсаните места. Ноктите й са къси и поддържани. Моите са така изгризани, че вече не приличат на нокти. Съжалението й е съпроводено от въздишка, но аз нямам нищо против. Нуждая се от малко съжаление.

— Здрасти — отвръщам.

— Съжалявам, че не съкратиха мен.

— Много мило, но няма нужда да лъжеш.

— Добре — кимва. — Радвам се, че не ме съкратиха, но съжалявам, че го сториха с теб. Така става ли?

— Става.

— Довечера аз черпя. Можеш да пиеш колкото и каквото искаш. Отпусни му края и се натряскай, ще се приберем у нас и на никого няма да кажа.

Дори не знам какво ми се пие.

— Какво си поръчваш, когато искаш да му отпуснеш края?

— Уиски, защо?

— Звучи ужасно.

Алис се усмихва:

— Значи се разбрахме.

Стоим мълчаливо. Бръмчат принтери, жужат копирни машини, тракат клавиатури.

— Мъкнеш тази книга навсякъде. Защо?

Не знам какво да й кажа. Чувствам записките и рисунките някак познати. Пък и цялата тази работа с удавянето, връзката между майка ми и Бес Висер и странните съвпадения с датата двайсет и четвърти започва да ме гложди все повече.

— Онзи човек, който ми я изпрати, май ще се окаже прав. Почти сигурен съм, че книгата има общо със семейството ми.

Алис хвърля поглед към часовника на стената. Единайсет. Скоро трябва да отиде да подготви за лекция една от залите. Дон Бухман ще говори за птиците в екосистемите на солените мочурища. Тя се протяга.

— Не можеш да намериш семейството си в книга, Саймън.

Свивам рамене:

— Не можеш да ми помогнеш с кухи мъдрости.

— Няма как, неспасяем случай си — отговаря и двамата се кискаме тихичко. Алис извива устни, стисва ръката ми и аз й отвръщам със същото. — Какво мога да направя за теб? — пита.

Може би въпросът й ме окуражава, може би преди пристигането си Енола още повече ми липсва, но наистина искам да намеря семейството си — в книгата или другаде — и да разбера какво се е случило с роднините ми.

— Би ли се поровила още малко? Търся каквато и да е информация за две жени — Верона Бон и Селин Дювел. Стигнах до задънена улица.

— По-скоро имах предвид да те прикривам, за да се измъкнеш от работа по-рано, но и това става. Няма проблем, ще проуча бъдещите ти приятелки.

— Нищо подобно, роднини са ми. Любопитството ме човърка. Предполагам, че ще открия някаква тенденция.

Алис повдига вежда.

— Би ли ме светнал за какво става дума?

— Нищо особено. Просто имам нужда да се занимавам с нещо. Знаеш какъв съм, трябва ми занимавка.

— Да, знам.

Прекарвам цялата сутрин в подлепяне на книжни корици и усъвършенстване на молбите за субсидии. През обедната почивка разпращам автобиографията си на потенциални работодатели. Ей така, за спорта, пращам кандидатура и до „Сандърс-Бийчър“ и дори до музей в Тексас. Хубавото на електронните кандидатури е, че хиляди километри изчезват с едно кликване. После помагам на малката Лусинда да намери книга в раздела за фолклор. Дебелият том е колекция от легенди за селките — митологични хора тюлени. Помня как преди години съм вадил нишки от тъканта на подвързията. На същия рафт, малко по-нататък, откривам по-малка книжка, която ми навява тъга. Пълна е с приказки — руски народни сказания, легенди и поеми от Прибалтика. Мама ми ги четеше. Нямам повече право над нея от който и да е друг, но все пак я слагам под мишница и тръгвам обратно между купчините книги. Трябва ми още нещо.

Библиотеката притежава издание на „Принципите на оракула“ с обикновена червена корица, без релефни украшения като книгата на Чърчуори. Този том е по-нов и богато илюстриран с гравюри в стил „ар нуво“, като че ли по-скоро отдава почит на мистицизма, отколкото да предоставя някаква информация. Чърчуори беше прав. Рисунката от моята книга явно е архетипният образ на Кулата, макар че е по-грубо нарисувана от тази в „Принципите“ и от сградата във вълните пада само един мъж, а не двама. Илюстрациите в „Принципите“ са фини и красиви — не като тези в моята книга. Кулата означава промяна, но това може да се тълкува по два начина: като начало на нещо ново или като край. Подходяща карта за току-що уволнен човек. Открадвам си още час и нещо в хранилището, където разлиствам страниците. Складът беше моето царство — стая с мухлясали мебели, където се съхраняват материали, които не са толкова търсени, че да заслужат място по рафтовете: история на печата по времето на колониализма, отглеждане на животни, забравени биографии. Ще трябва някой друг да се грижи за тях. Когато се връщам на бюрото си, намирам купчина вестникарски изрезки, фотокопия и разпечатки. Отгоре е оставено листче със стегнатия наклонен почерк на Алис:

С., ето малко информация за имената, които ми даде. Защо всичко е в платените раздели на сайтовете? Трябва ли да ме притеснява това, че проучваш покойници?

П.П. Татко звъня. Улукът ще падне от покрива ти. Давай да се напием. Вземи ме в 8.

А.

Мушвам вестниците и разпечатките между двете книги и си тръгвам. Излизам от сградата, сякаш плувам, и едва разпознавам стърчащата на полянката пред библиотеката телена скулптура. Мразя това грозилище, откак се появи преди пет години. Мятам откраднатите книги на предната седалка на колата, при дневника на Пийбоди. Имам двуседмично предизвестие, но не смятам да се връщам. В нашето семейство не обичаме продължителните сбогувания.

По целия път към дома натискам педала на газта. Смея се с глас, когато колата се засилва надолу по склона край пристанището.

Спирам пред нас и внезапно осъзнавам колко близо е къщата ми до ръба на пропастта. Вместо да се заровя в разпечатките и копията, които е извадила Алис, или да се приготвя за излизането ми с нея вечерта, нападам покрива.

С чук и люта борба превръщам изкривената тенекия в подобие на улук. Скобите и винтовете все още се държат, сякаш самият покрив се е отместил. След час чукане и огъване и с цената на няколко порязвания на ръцете ми улукът най-сетне може да се закрепи за стрехата. Дървесината се разцепва при завинтването на първия винт. Променям ъгъла, опитвам отново, но дървото пак поддава, парче от него се отчупва и полита към земята. Третият и четвъртият опит само разместват циглите и стрехата започва да се разпада. Улукът се откъсва и с това поставя първия щрих в падението на къщата, която скоро ще е само спомен. Покривът е прогнил. Трябваше да го поправя преди години, трябваше да се сетя, че има нужда от поддръжка, но нямаше кой да ми каже. Наследих къща и сестра без инструкции за употреба. А пропастта е все по-близо.

Някога тичахме по този склон с Енола, а краката ни затъваха дълбоко в песъчливата земя. Бягахме заедно, хванати за ръце, със зяпнали уста, дърпахме се един друг към брега и крещяхме. След всеки подскок брояхме секундите, докато се приземим в пясъка с подгънати колене. Земята ни поемаше, свличаше се и ни понасяше все по-близо до плажа. Всяка стъпка отхапваше от къщите около нас, от моята къща.

Ако можех, бих се отказал от всички онези стъпки.

Оставям падналия улук. Прескачам го, качвам се на верандата и дръпвам проклетата входна врата, която все заяжда. Влизам в хола. Вдигам телефона. Звъня на Алис.

— Аз съм.

— Изниза се — казва тя. Трудно ми е да доловя какви емоции влага в думите.

— Извинявай — отговарям за по-сигурно. — Може ли да дойда към вас по-рано? Стига да не те притеснявам. Мога да тръгна веднага.