Ерика Суайлър
Книга на тайните (11)

11
17 юли

Имам само седмица. Книгата е красив счупен прозорец, който ми предоставя неясна гледка към онова, което сее смърт в семейството ми — защото определено има такова нещо. И то не е тъгата, която се предава на всяко следващо поколение. Вчера попаднах на снимка във вестник: баба ми два дни преди смъртта си. С младо ангелско лице и бански костюм като на Естер Уилямс^[1], тя се усмихва толкова ослепително, че чак боли. Неподправено щастие и после нищо. А Енола е у дома и изпада в транс покрай картите си.

Но аз съм под водата и се чувствам жив. По дъното гъмжи от мечоопашати. Задържаха се повече от седмица, а размножителният им период трябваше отдавна да е приключил. Сигурно е заради глобалното затопляне. Това лято е по-горещо и при отлив мога да се разхождам чак до скалите, без да намокря краката си. Започвам да свиквам с безработицата, а с всеки изминал ден стените у дома се ронят все по-упорито. Един мечоопашат пропълзява по крака ми. Закача мъничките си щипци за кожата ми, сетне се пуска.

Лавиния Колинс се е удавила през 1876 година в Бриджпорт, града на Финиъс Барнъм^[2]. Ако погледна към другия бряг на залива, мога да видя мястото, където са намерили тялото й. Родена на трети февруари 1846 година, тя е дъщеря на Клара Петрова и внучка на починалата от удавяне Бес Висер. Лавиния е загинала, преди да навърши трийсет. Всичко, което се е случило след раждането й, е изгубено в повредените страници, потънало е в разлято мастило и подгизнала хартия. Няма и помен от престъпление. Снощи Чърчуори спомена за „Летящите Валенда“ — фамилна циркова трупа, която би могла да се смята за прокълната заради своята четиристотингодишна история, изпъстрена със смъртоносни падания от високо и нещастни случаи. Тази сутрин пристигна колет от антикваря с очарователен старинен аромат и прикрепена кратка бележка:

Не е спешно, но се надявам да ми я върнеш. Бих ти я подарил, но подозирам, че никой от двама ни не може да си го позволи. Мари ще ми проглуши ушите. Пращам ти много рядък екземпляр.

Солидният том, озаглавен „Връзващи заклинания и проклятия“, изглежда зловещо: върху плътната черна кожена подвързия личат релефни, макар и непозлатени букви, хартията е омекнала от влагата — стотици любопитни хора са разлиствали страниците с потни ръце. Да я докосвам, ми носи почти същата тръпка, която изпитах, когато за първи път държах в ръцете си книгата, нашата книга. Ще я разгледам, когато умът ми се проясни.

Нещо сграбчва косата ми и я дръпва грубо. Поток въздушни мехурчета ме заслепява. Мятам се настрани, ала нечия ръка сграбчва моята. Опитвам се да се измъкна, но под водата движенията ми са бавни. Някой ме стиска здраво. Отпуска косата ми, за да хване и другата ми ръка. Сгърчвам се и усещам как последният ми оставащ въздух се изплъзва. Държат ме с ръце под плешките и не ме пускат, колкото и да се мъча да се измъкна. В устата си усещам горчивия вкус на отчаянието. Ритам. Светлината се разширява и става все по-ярка, докато ме теглят нагоре.

Боря се да се освободя, задавям се, кашлям, но ме влачат назад по гръб, облива ме вода. Някой стяга ръце около гърлото ми и ми пречи да си поема въздух. Дращя с нокти. Не мога да дишам. Не мога да изплюя водата. Обгръща ме мрак. Около мен се движат сенки, но постепенно всичко потъва в тъмнина. Размахвам крайници, мъча се да се освободя, да вдишам. „Дишай!“

„По дяволите, прокълнати сме!“

Лежа по гръб, а пясъчна муха хапе рамото ми. Долавям звук, който като че ли идва от огромно разстояние. Глас. Някой пляска бузата ми с длан. Отварям очи. Нечие лице скрива слънцето, но чертите му се губят в сенки. Не, не са сенки, а татуировки. Дойл.

— Ей, пич, добре ли си? Не беше нарочно, но май те стиснах здравата. Извинявай.

Хвърлям се към него. Успявам да се надигна бързо, но съм нестабилен.

С обвитите си в пипала пръсти спира юмрука ми на сантиметри от лицето си. Дойл обръща ръката ми, сякаш изследва цвета на всяка вена. Казва нещо като: „Полека, брат!“

— Да не искаш да ме убиеш? — процеждам, докато кашлям и плюя вода. Замахвам с лявата си ръка, но той отклонява удара.

— К’во ти става? Щеше да се удавиш.

Отговаря ми невъзмутимо, все едно си бъбрим на по бира. Налитам му, но Дойл извива лакътя ми зад гърба.

— Пич, не е добра идея да ме удряш — предупреждава Дойл и ме сграбчва в мечешка прегръдка. — Споко, човече. Шашнал си се. От липсата на въздух е. Замайва ти главата.

Дори не е запъхтян.

От върха на скалата се разнася писък. Енола. Ще й отнеме поне минута да слезе по стъпалата. Чувам трополенето — спуска се на бегом. Боря се, но опитите ми са жалки. Един юмрук. Не мога да вкарам на копелето и един юмрук.

— Човек, видях те да потъваш. Виках, но ти не чуваше. Остана под водата твърде дълго, пич.

— Нищо ми нямаше.

Енола дотичва и перва Дойл по рамото:

— Пусни го.

Той ме освобождава от хватката си, сестра ми веднага ме сграбчва и се притиска в мен. Цялата трепери и диша тежко:

— Добре ли си? Какво стана?

— Гаджето ти се опита да ме убие.

Енола ме пуска толкова рязко, че залитам, и докато се усетя, по мен заваляват удари — не ме бие със сила, но ако продължи така, скоро ръката ми ще изтръпне.

— Няма начин! Не би го направил — думите й се давят в пронизителни писъци.

Хващам я над лактите и притискам ръцете към тялото й. Дойл стои на няколко метра от нас. Не го виждам, но усещам, че се усмихва.

— Кротко, пиленце — чувам го да казва.

Сестра ми е всичко друго, но не и кротка. И аз не съм кротък. Никога, никога няма да се укротим.

Енола осъзнава, че не смятам да я пусна, и внезапно впива зъби в рамото ми. Изкрещявам и тя се измъква. Отива да огледа дали Дойл е насинен. Той измънква, че е добре.

Опипвам рамото си. Захапката на сестра ми е оставила върху него венец от бледи вдлъбнатини.

— Кълна се, че ме душеше — казвам и соча към Дойл.

Енола се обръща към него със свити юмруци, а той вдига ръце в знак, че е невинен:

— Щеше да се удави, а аз го измъкнах.

— Не ставай смешен. Брат ми не може да се удави.

Неочаквано за мен самия се ухилвам:

— И аз това му казвах.

— Плувец е — продължава сестра ми, — може да изкара без въздух много дълго.

— Колко, десет минути? — Дойл изсвирва през зъби.

— Десет минути? — сега и тя звучи обвинително.

— Той се опита да ме удуши!

— Дойл е пацифист! — Енола никога не е казвала нещо по-нелепо. — Помолих го да дойде да те извика. Пристигна някакъв майстор. Франк го е изпратил. Трябва да говориш с човека.

Изкачваме се по стъпалата. Пред нас Дойл се катери с ловкостта на маймуна, а сестра ми ме потупва по рамото и пита:

— Често ли ти се случва?

— Да ме душат твои гаджета ли? Не. Трябва да се прибираш по-редовно. Много е яко да съм на косъм от смъртта.

— Десет минути е опасно дори и за теб — казва.

Бих спорил, че Дойл преувеличава, но не знам колко време съм прекарал под водата. Сестра ми отново размърдва ръце в джобовете си. Мярвам една карта, в ъгълчето й сякаш зървам крак с копито. Дяволът? Не прилича на онзи в „Принципите на оракула“. Енола бързо прибира картата.

— Да бе — отвръщам.

Майсторът, Пит Пелевски, е набит мъж с гъста и рошава посивяла коса. Носи карирана риза и износен колан с инструменти и си води записки с молив. Видът му вдъхва доверие, но думи, излезли от устата на майстор, не могат да бъдат безболезнени.

— Сто и петдесет хиляди — заявява. Чува ясно как ахвам, но продължава безмилостно: — Това е само за най-необходимите поправки по преградите и минимално терасиране. Колкото до къщата — поклаща глава, — основите са в окаяно състояние. Ще ти трябват строители и градинари, които да подсигурят земята. Имам едни колеги. Не мога да дам точна цена, преди да говоря с тях, но трябва да добавите още поне стотина хиляди. Минимум.

Пелевски почуква с молив по тефтерчето си.

— Добре е да действате бързо. Нужно е да вкараме камиони през плажа, а почвата трябва да е достатъчно твърда, за да позволи нивелиране.

Задавам уместни въпроси: колко камиона (четири, ако общината разреши); колко време ще отнеме (седмици или месеци, зависи от камионите); мога ли да живея в дома си, докато текат ремонтите (докато започнат работа по основите). Накрая стискам ръката му, казвам, че очаквам писмена оферта, и си разменяме любезности: „Не е ли страхотен Франк?“, „Да, чудесен човек. Стар семеен приятел.“

Пит Пелевски си заминава, а аз оставам облегнат на стената в кухнята, до закачалките за ключове. По тапета има отпечатъци от пръсти — от татко, от мама, от мен и Енола. Оставяли сме ги година след година, когато сме закачали ключовете си.

Четири, три, две, едно.

— Трябва да помолиш Франк да ти даде пари назаем — обажда се Енола от кухненската маса. Седнала е на мястото на мама. Там, където някога от ръба на чашата висеше конец на пликче чай и се поклащаше, докато лъжичката се удряше със звън в порцелановите стени.

— Ще пробвам първо Съюза на историците. Може да имат бюджет за реставрация на исторически сгради.

— Вероятно ще отнеме много време — изтъква сестра ми.

— Бива ме със субсидиите. Това ми е работата.

— Беше — поправя ме Енола. — Ако помолиш Франк, едва ли ще ти откаже.

— Не искам.

— Защо?

— Какво те интересува?

Можех да кажа и нещо по-грубо. Да използвам някое от заяжданията, които съм колекционирал и съхранявал през годините, всяко — отбелязано с каталожно картонче.

— Не знам — отвръща сестра ми. — Татко е живял тук. И аз съм живяла тук.

Минало време.

— Вече не.

Вдлъбнатините по пода от краката на стола са направени от мен. Изцапаната завивка е нейна. Както и дрехите, които не си взе. Едноокото плюшено мече. Всичко, което изостави.

— Все пак е и мой дом.

Пъхва ръце в джобовете си и разбърква картите. Добре, ще карам направо:

— Какво става с тарото? Непрекъснато те хващам да мотаеш картите в ръце. Откъсна онази страница от книгата ми.

Отговаря Дойл:

— Напоследък й излизат кофти неща. Гадна работа.

— По дяволите, Дойл! — Енола тропва с крак. Столът стърже по балатума. — Не говоря за това. Значи и ти не трябва. — Отваря със замах вратата на кухнята и излиза в задния двор бясна.

Дойл прави физиономия и върхът на едно пипало помръдва. Мастило се прелива в сянка.

— Чувствителна е напоследък.

— Откога?

— Няколко месеца.

„Мамка му!“ А остава само една седмица.

— Има ли причина?

— Казва, че й е притеснено.

Сядам на своя стол, срещу мястото на татко. За мен това винаги ще е татковата маса, макар че минаха повече от десет години, откакто той почина. Виждам го и без да затварям очи. Там, където сега стои Дойл. Седи и чака. Никога не го е признавал, но аз знам — чакаше мама да се върне.

Бях на деветнайсет, а Енола — на четиринайсет. За първи път срещнахме смъртта отблизо, когато видяхме трупа му. Застинал бе на онзи стол с кървясали очи, наведен над вестник, който никога нямаше да дочете. Енола се прибра от училище и го намери така. Покосен бе от удар — мъничък кръвоносен съд се запушил, а после се спукал. Баща ни умираше от деня, в който загуби мама.

Плакахме едва след като отнесоха тялото му.

Енола седеше на дивана със сгънати към гърдите колене, зареяла поглед над океана. От онзи момент нататък сестра ми стана единственият човек, освен мен, който знаеше как сме израснали, как се приготвя пържола като на татко, какво беше усещането, когато той ни удряше по врата, и какво означаваше самотата.

— Мразя те — каза ми тогава.

— Знам.

— И него мразех.

Гледахме в стената. Първи признаци на пропукване.

— Аз също — отвърнах.

— Какво правим? — попита.

В тъмнината й отговорих:

— Ще се грижа за теб.

Сега с Дойл гледаме през прозореца, но Енола не се вижда никъде. Той дъвче нокътя на палеца си. Не бях забелязал, че пръстите му са като моите — с нокти, изгризани до живеца.

— Не може да иде далеч. Няма нищо интересно в Напоусет.

Сигурно трябва да го предупредя, че каквите и взаимоотношения да има сестра ми с някого, накрая винаги го напуска. Татуировката пречи да видя у него нещо повече от овални вендузи и часове, прекарани в болка.

— На колко години си всъщност? — питам.

— Двайсет и четири.

Мислех, че е по-близо до моите години, че е на около трийсет, може би и повече.

— Трябва да знам какво правиш със сестра ми.

Опитвам се да не говоря за „намерения“, защото звучи бащински.

— Каквото тя поиска и докато ми го позволява. — Ловко измъкване от въпрос, който няма правилен отговор. — А ти защо стоиш под водата толкова дълго?

— Семейна черта. Мама ме научи. Известно време е работила в цирка.

— Тя не се ли беше удавила?

— Това е друга история.

Дойл клати глава и октоподът на шията му се усуква:

— Не разбирам, пич. В моя род всички са водопроводчици.

Смее се и с резки движения изпуква прешлените на врата си. Колкото и да е невероятно, започва да ми става симпатичен.

От прозореца дочуваме скърцане, някой сяда на прогнилата маса за пикник. Поглеждаме. Енола се е разположила с кръстосани крака върху масата, която баща ми беше сковал — не на пейката, а отгоре на плота. Винаги напук на правилата. Обърнала ни е гръб и се е навела напред.

— Тревожа се за нея — казва Дойл тихо. — Държи се малко странно с тия карти.

— Ще й поговоря.

— Окей, пич.

Бетонената настилка под навеса в задния двор е натрошена, затова сестра ми чува приближаващите ми стъпки и събира наредените на масата карти. Изглеждат оръфани и пожълтели, много стари, с избледнели цветове. Успявам да зърна силуета на почти изтрита ръка на скелет, преди Енола да грабне картите и да ги напъха в джоба на суичъра си. Извръща се и ме поглежда. Присядам на една от пейките и усещам как старото дърво под мен поддава.

— Това марсилско таро ли е?

Такова видях в „Принципите на оракула“. Виждал съм и колодата на Уейт, рисувана в началото на XX век. Фина изработка. Нейните не са такива.

— Не. И не ми се говори по темата.

— Добре.

От другата страна на масата Енола протяга краката си и се отпуска назад.

— Защо татко направи този кът? Никога не сме яли навън.

— Случвало се е един-два пъти.

— Но не и след като мама почина, нали?

— Не.

Всичко спря, когато мама почина.

— Дойл е готин — казвам.

Сестра ми човърка лишей, поникнал между дъските на масата.

— Харесва ме. А знам, че понякога съм трудна за харесване.

— Не си чак толкова зле. Но той изглежда странно. Дори като за теб.

— Знам — усмихва се Енола. — Донякъде и затова съм с него.

— Къде сте пътували?

Разпитвам я, за да се разприказва. Толкова отдавна не сме прекарвали времето си заедно, че сега ми е много приятно да я слушам. Тишината е едно от нещата, които не ми липсват от библиотеката. В мъртвилото на зимните дни не се чуваха други звуци, освен съскането на радиаторите, жуженето на компютрите и разгръщането на страници. Защо не се сещах да дръпна Алис настрана и да си побъбря с нея?

— Миналата зима циркът на Роуз мина през щата Джорджия. За гадателите е трудно там. Хората са много набожни. — Енола извърта очи към тавана. — Но къщите им са прекрасни. Ще ти харесат. Разведоха ме из старо тухлено имение, за което се говори, че е обитавано от призраци. Намираше се до река, която километър по-надолу се вливаше в океана. По бреговете имаше струпани стриди, които приличаха на къдрички по ръба на бельо. Никога не бях виждала такава красота.

Енола се протяга бавно.

Къдричките и ръкописите си приличат — и двете трябва да се докосват внимателно. Сещам се за работата в Савана. Тази сутрин получих имейл от Лиз Рийд, в който пишеше, че от архива „Сандърс-Бийчър“ са й се обадили за препоръка. Укори ме, че доста съм поукрасил нещата пред тях, но каза, че все пак е потвърдила квалификациите ми. И аз бих го направил за нея. Двамата с Лиз винаги сме се разбирали.

Поглеждам към сестра си, която въобще не разбирам:

— Какъв е твоят номер в цирка?

— Нищо особено. Лунапаркът и атракциите са по-интересни. Люлки, въртележки, аркадни игри — има всичко. Дори шоу на изродите.

— В него ли участва Дойл?

— Да. Има лабиринт с агне циклоп. И препарирани бебета маймуни, съединени като сиамски близнаци. Не можеш да откъснеш поглед от тях, както когато се натъкнеш на голямо кучешко лайно. Винаги съм се питала как, по дяволите, се поръчват трупове на маймуни?

Енола поглежда към прозореца на кухнята, вероятно към Дойл.

— Имаме и гълтач, казва се Лео. Гълта мечове и огън. Иначе е почти нормален. Има си жена, деца и шкембенце. — Сестра ми чопли мръсотията под ноктите си, докато говори. — Имаме и един, който си дупчи кожата. Малко си пада гадняр, но много я разбира анатомията. Окачва гюлета на зърната на гърдите си, забожда големи игли в ръцете си — такива работи. Когато имаме вечерни представления, ако платиш повечко, може да го гледаш как вдига неща с оная си работа. Дебелака Джордж събира парите. Дойл работи основно нощем.

Има логика.

— Предполагам, че шоуто с крушки е по-впечатляващо на тъмно.

— Да. Дойл е добър и на дневна светлина, но нощем е различно. Сигурно вече се сещаш защо си е направил татуировките. В тъмнината изглежда все едно не е човек. Виждаш крушките, но сиянието като че ли идва от самия него, сякаш е направен от вода и звезди. Понякога го гледам и си мисля, че ако си направя такива татуировки, ако се движа като него, и моята кожа ще свети. Мисля си, че мастилото под кожата му попива светлината и я задържа. И на моменти ми се струва, че го е направил, защото е искал някой като мен да го гледа.

Енола прокарва пръсти през косата си и почесва глава. Спомням си как веднъж се наложи да отрежа цял кичур от тази коса, защото беше омазана с лепило и блещукащ прашец.

— Много е добър. По-добър е от мен — признава.

Телефонът в джоба ми вибрира. Обажда се Алис. Гласът й е равен:

— Дължиш ми обяснение.

— Ей, какво има?

Ставам от масата, а Енола върви по петите ми и подслушва. Пита ме беззвучно: „Алис?“ Вдигам ръка, но сестра ми продължава да стои зад мен.

— Какво ти става? Защо си откраднал от библиотеката?

— Моля?

— Не се извинявай. Просто ми обясни. Марси те е видяла да изнасяш книги и е казала на Джанис. Току-що изслушах половинчасова лекция на тема „кражба на имущество“. Сякаш нося отговорност за теб, защото излизаме заедно. Всички знаят — в това проклето място не може да се пази тайна. Какво те е прихванало?

— Не знам. Мамка му. Ще ги върна.

Отсреща настава кратко мълчание.

— Там ли си? — питам.

— Не го направи, защото те е яд, че още имам работа, нали? Защото ако е така, имаме проблем.

— Не. Божичко, няма такова нещо. Съжалявам, аз просто… Трябваха ми книгите и въобще не съобразих.

Енола ме гледа с присвити очи.

— Съжалявам. Ако знаех, че ще ти четат конско заради мен…

— Стига си се извинявал. Просто върни книгите.

Мисълта, че трябва да ходя в библиотеката, след като ме съкратиха, и то за да връщам откраднати книги, е унизителна.

— Мога да ти ги донеса довечера — предлагам.

— Ще изглежда още по-зле, ако аз ги върна. — Алис въздъхва тежко. — Просто ги занеси в библиотеката. Заради мен. Пък и татко ме ръчка скоро да се съберем на вечеря.

Ясно ми е за какво става дума. Да седя срещу Франк и Леа и да държа Алис за ръка под масата. Изръмжавам уклончиво.

— Да, знам, ще бъде неловко, но ще го преживеем — казва тя.

Алис затваря, което навярно е добре. Ако бях казал каквото и да е в този момент, нещата щяха да се влошат.

Стряска ме кикотът на Енола:

— Мама му стара! — успява да каже през смях. — Мамка му! Ясно ми е защо не искаш да вземеш заем от Франк. Не можеш. Защото спиш с Алис.