Ерика Суайлър
Книга на тайните (15)

15
20 юли

Събуди се!

Отварям очи, лицето ми е заровено в купчина листове. Някои от тях са залепнали за бузата ми. Енола е вперила поглед в мен.

Заспал съм на бюрото, след като вчера прекарах целия ден в изучаване на историята на проклятията и в търсене на информация за Рижкова. В националните архиви не открих корабни списъци с пътници отпреди началото на XIX век, но пък поне успях да се добера до архивите на Нюйоркската обществена библиотека, където се съхраняват всички документи за пътувания след 1600 година. Там се влиза само след предварителна уговорка. Проведох умолителен телефонен разговор, с който си просех разбиране и колегиалност, макар че вече не бях колега. Споменах, че съм от „Грейнджър“, което е отчасти вярно, и обещах да им дадем назаем част от китоловния архив, за да им се отплатим. Излъгах най-безсрамно, разбира се, но така и не се почувствах зле от това, тъй като пет часа по-късно имах име: Елена Рижкова. Набиваше се на очи, тъй като бе пътувала сама в средата на XVIII век, а и беше единствената рускиня на борда на кораб, пълен с англичани. После открих и дъщеря й, Катерина Рижкова. Нататък нещата ставаха почти невъзможни за проследяване. Разбираемо — по време на революция е нормално една емигрантка да търси начини да се слее с тълпата, да се покрие.

От четене на родословни сайтове очите ми кръвясаха, затова прекарах остатъка от деня в разпечатване на статии и четене за прокоби, магии и урочасани предмети. Книгата, която ми изпрати Чърчуори — „Връзващи заклинания и проклятия“, е толкова подробна и красива, че ми се ще да я запазя. Но няма да го направя, човекът е адски мил с мен. През останалата част от вечерта компания ми правиха древноримските плочки с проклятия: молитви, издълбани в камък и посветени на различни богове, с молби за падението на даден враг. Интересни са, но не са пряко свързани с удавянията и погубването на цялата женска линия в рода ми. Продължих с урочасаните скъпоценни камъни: диамантите Хоуп и Кохинор, пурпурния сапфир от Ню Делхи — около тях винаги е имало кражби, убийства и борба за власт. Но в моята книга не се споменава нищо за кражби на бижута, нито пък има сведения за каквито и да е предумишлени действия срещу удавените жени. Изглежда, повечето съвременни проклятия са свързани със свещени реликви, убийства или обири, но нито едно от тези не е фактор при удавянията. Под покрова на нощните часове потънах в историята на трийсетте години на XX век, окултизма и прокълнатите места. Езерото Ронконкома е сред тях. Прекарал съм целия си живот на Лонг Айлънд, но никога не съм знаел, че езерото на острова е омагьосано.

— Саймън — прозява се Енола, докато се протяга и изпуква кокалчетата на пръстите си.

— Езерото Ронконкома е обитавано от духа на индианска принцеса, която дави бледоликите — промълвявам с все още сънен глас.

Сестра ми примигва:

— Какво четеш, дявол да те вземе?

— Честно казано, не знам.

Главата ми ще се пръсне и имам чувството, че съм държал очите си отворени часове наред срещу вятъра. Ако човек може да получи махмурлук от четене, значи страдам точно от такъв. Часовникът на бюрото ми показва седем и половина — твърде рано е за Енола. Години наред се мъчех да я вдигна от леглото за училище и се боричках с нея, докато тя ме риташе и ръмжеше. Сигурно въобще не си е лягала.

— Защо си будна? — питам.

— Целият плаж бъка от мечоопашати. Луда работа.

Стоварва длани на раменете ми, избутва ме към бюрото и разтиква няколко книги — същите, които трябва да върна. Звънях вчера на Алис, но тя каза, че не е удобно да говори. Не може вечно да ми се сърди. Енола продължава да подскача превъзбудено, а подът скърца болезнено под краката й.

— Слязох до океана рано-рано. Надявах се да хвана прилива — бърбори. — Навсякъде са! Както преди…

— Ходила си сама?

— Е, и? Дойл беше като претрепан, а ти спеше.

Няма причина да се притеснявам, но у мен отскоро се е настанил упорит мъничък страх. Всъщност не е никак мъничък.

— Не влизай в океана сама — моля я.

— Стига си се държал като родител. Не ти се получава.

Енола отрива стъпалата си и по пода се посипва пясък. Права е. Въпреки всичките ми усилия да се погрижа за нея, накрая тя все пак замина и ме заряза.

— Обади ли се на Алис? Добре е човек да се извинява — добавя сестра ми.

Правя се, че не съм я чул, и бързо сменям темата:

— Та, какво казваш, има много мечоопашати?

— Купища! Направо е зловещо. Уж са застрашен вид, ама май не е съвсем така.

Ето го пак онова шумолене от разбъркване на карти. Отново си играе с тарото. Сестра ми ме гледа така, че усещам физическа болка. Чувствам, че търси стария Саймън — брат й, какъвто беше, преди тя да замине, преди да изгубим татко. Сигурно е някъде дълбоко в мен.

— Помня те целия покрит с мечоопашати — казва Енола.

— И аз помня — отвръщам, защото така се води разговор.

Бяха последните дни на баща ни, лятото, преди да почине. Видях черупчестите твари пръв, докато гледах надолу от скалата, и много исках да й ги покажа. Изчаках я в стаята й — Енола пак се беше измъкнала. Явно имаше потребност да е далеч от татко, а може би и от мен. Ходеше да краде монети от уличните телефони. Чувах как подрънкват в джобовете й.

Беше късно и не вървеше да минаваме през татковата стая, затова излязохме през прозореца. Свих се и се промуших над перваза, докато тупнах на тревата. Енола ме последва. Отвън лежеше дърво: бор, паднал насред поляната през зимата. Както винаги сестра ми беше по-добра в пакостите — дръпна надолу комарника, за да прикрие бягството ни.

Вървяхме край скалата през избуялия треволяк в двора ни. Аз водех и дърпах Енола след себе си, стиснал здраво ръката й. Бях бос и помня как твърди стръкове трева бодяха стъпалата ми. Взирахме се в тъмнината, но понеже нищо не се виждаше, решихме да не слизаме по стълбището. Предложих на сестра ми да я нося на гръб. Тогава бе по-лека и ми беше лесно да я вдигам — дори не я държах, когато се покатерваше на гърба ми. Заслизах по склона, а тя се наместваше всеки път, когато краката ми затъваха в пясъка.

Стигнахме до брега и оставихме вълните да се плискат около глезените ни. След няколко минути усетихме как нещо гъделичка краката ни. Енола се наведе и опипом откри нещо, което вече знаех, че е там — твърда, гладка и хладна черупка с бразда по ръба и две издатини по средата. Мечоопашат. Казах й да погледне към другия край на плажа, оттатък водата. Сякаш стотици лъскави камъни бяха наредени по брега. Още по-натам, под вълните, се забелязваше движение на тъмни форми, надигане и спускане. Дотогава бях виждал само по няколко живи мечоопашати или празни черупки, изхвърлени на плажа. Приличаха на кухи обвивки, изоставени от цикади. Но онази нощ в океана и по брега бяха плъзнали стотици, дори хиляди раци — блъскаха се един в друг и махаха с опашка като слепци, които опипват с бастуните си.

Енола се усмихва и нослето й се набръчква. Липсваше ми да я виждам така.

— Тогава ми разказа, че са много стари животни. Праисторически. Помня, че попитах дали знаят, че всичко около тях се е променило.

— Сигурно знаят — казвам. Разбрали са за безполезността на инстинктите си, усетили са, че вече пълзят по тухли и асфалт. Разбрали са, защото вече ги няма гигантските морски чудовища. Останали са само раците.

— Исках да повикам татко — спомня си Енола.

— Само щеше да се натъжи още повече.

Тогава баща ни беше в края на живота си. Прекарваше цели дни на кухненската маса, взираше се в празния стол насреща и сигурно си представяше жената, която някога бе седяла там.

— Знам — въздъхва сестра ми. Отново е на дивана и отново чопли облегалката. — Аз останах на брега, но ти влезе навътре, направо нагази сред онези мечоопашати и през цялото време се хилеше като идиот.

— Ти не ме ли последва?

Енола вдига вежди учудено:

— Мислех си, че помниш всичко. Останах на плажа. От тия твари ми настръхваха косите. Но ти си влезе във водата, сред раците, ей така. Гадинките се катереха по краката ти, като че беше дърво. Сигурно и за миг не си се замислил, че може да те наранят или направо да те погълнат.

Поглеждам я и ми се струва, че отново е на четиринайсет.

— Докато ти се хилеше, аз си седях на пясъка и се чудех какво, по дяволите, ще правя, ако мечоопашатите те завлекат надълбоко.

Май все пак си я спомням как стоеше на плажа, викаше и ме молеше да изляза от водата. Но на мен ми беше приятно да съм в океана, обкръжен от живи същества. Раците пълзяха по стъпалата ми, дращеха ме и ме гъделичкаха с малките си щипци, докосването им беше древно. Но не са се катерили по мен така, както го описва Енола.

— Беше почти покрит с мечоопашати, трудно се виждаше под черупките им — настоява упорито сестра ми. Тихият шум от разбъркването на колодата отново се разнася от джоба на полата й. Представям си как гали с пръсти ръбовете на картите. — Изглеждаше така, сякаш са дошли да те отведат. Сякаш мама идва да те прибере при себе си.

Отново размесване, Енола стиска колодата в длан. Подава се една карта, мярвам мъж и жена, може би голи, но сестра ми светкавично я прибира обратно. Любовниците?

— Беше размножителният им период. Случва се всяка година.

— Сега вече знам, тъпако — сопва ми се. — Просто казвам, че тогава се бях притеснила за теб. Проклет повелител на мечоопашатите.

После татко почина и по брега на залива ни вече нямаше нощни нашествия на раци. Останахме само сестра ми и аз. А по-късно, доста по-късно, тя също си тръгна. Веднага щом й се удаде възможност.

— Защо замина? — питам, с което изненадвам дори себе си, и собственият ми глас ме стряска. Тогава ме заболя. Живели бяхме сами години наред. Дори преди смъртта на татко пак бяхме сами. Двамата.

— Тази къща е гробница — отвръща Енола и поглежда през прозореца към алеята пред дома на Франк. — Паметник на хора, които не ме обичаха достатъчно, че да се опазят живи. — Замълчава и премества поглед върху мен: — Знам, знам. Ти беше тук и все още си. Ако раздаваха медали за оставане, си заслужил своя. На мама не й пукаше, пое към открито море, преди дори да ме опознае. Но това, което направи татко, беше по-гадно. Прекара ли и минута с нас, след като тя си отиде? Не! Само се преструваше, че е жив, докато един ден наистина си отиде.

— С право си ядосана.

— Нямаш представа на какво приличаше ти. Знам за всяка обслужена маса, за всяка измита чиния, за часовете в библиотеката, в училище и за всичко друго, което си правил заради мен.

— И двамата трябваше да ядем, не съм го правил само заради теб. — Спомням си, че наистина бях уморен. Ден след ден трябваше да продължавам да работя, защото знаех, че нямам друг избор. — Толкова зле ли беше? — питам я.

— Щеше да ти е по-лесно без мен — отвръща Енола. — Не, не ми казвай, че е нямало да има разлика. Можеше да продадеш къщата и да заминеш накъдето ти видят очите, но аз бях тук. Ако бях останала, щеше да искаш да ме пратиш в колеж.

— Сигурно — казвам. Сестра ми е умна. Трябваше да учи.

— А ти щеше да продължиш да се трепеш. Не можех да те гледам така повече, чувствах се отговорна за състоянието ти. — Енола упорито дращи тапицерията на дивана и чопли пълнежа му. — Беше ми тежко, Саймън. Може би не си го осъзнавал, но ми беше много гадно. Не е лесно да се чувстваш като нечие бреме. Бях убедена, че ако си тръгна, ти също ще заминеш. Надявах се да се махнеш оттук.

Трудно ми е да й призная, че останах в дома ни не само заради мама и татко, но и заради нея. Исках да съм тук, ако на Енола й хрумне да се прибере. Сега осъзнавам, че тайно и отчаяно съм желаел тя да си дойде. Къде би се върнала, ако останем без дом?

— Щом мразиш тази къща толкова, какво ти пука дали ще я ремонтирам?

— Ти я обичаш — отговаря сестра ми. — Не всичките ми мотиви са егоистични, повярвай ми.

Чувствам вина, и то не малка, защото я смятах за егоистка. Оплаквах се от нея на Алис. Отивам в кухнята да приготвя кафе, а призраците от миналото ни витаят около мен. Един по-млад Саймън се е облегнал на плота, изтощен като пребито куче. Сестра ми се е свила на стола и ме наблюдава мълчаливо, но сигурно й се иска да изчезне.

Наливам кафето в две чаши: за Енола със сметана и три лъжички захар, за мен — чисто. Отпивам, но е толкова горещо, че изгаря езика ми.

— Как мислиш, защо татко остави къщата да се превърне в развалина? — пита ме.

— От мъка, предполагам.

— Великото извинение.

Взираме се в чашите си с кафе така, както баща ни го правеше някога. Нарушавам мълчанието:

— Понякога ми разказваше за нея.

Мина цяла година от смъртта на мама, преди татко да започне да произнася името й отново, и много повече, преди да може да говори за нея, без очите му да се насълзят и зачервят.

— Каза ми, че когато я видял за първи път, била напъхана в синя рибешка опашка, окичена с пайети, и плувала в аквариум. Опряла длан на стъклото, усмихнала му се и в този миг той разбрал, че ще се ожени за нея.

Но имаше и още. Спомням си вкисналия дъх на кафе и всяка дума, която се отрони от устата му: „Видях я под водата и повярвах в нея. Знаех, че е истинска — макар че всъщност нямаше опашка, макар че такива създания не съществуват, тя беше русалка. До онзи момент животът ми бе като заключена стая. Изведнъж вратите се отвориха.“ Франк е бил там и е видял как приятелят му се влюбва. Татко се връщал да гледа представлението всяка вечер в продължение на седмица.

— Мама участвала в различни номера. Гмуркала се под вода, гледала на таро. Татко видял как старец, на когото годините толкова му тежали, че едва вдигал триона, разрязал мама на две. Била затворена в кутия, ръцете й стърчали отстрани, краката — от дъното, и помагала на дядото да движи острието.

Енола свива рамене:

— Кутиите се раздрънкват от непрекъснатите пътувания, трионите се изкривяват и се заклещват. Сещаш се.

— Предполагам, че номерът е бил на път да се провали, но майка ни стояла там и се усмихвала, докато собственоръчно се разчленявала.

Татко ми разказва чак до изгрев-слънце каква била косата на мама онази нощ, как бузите й поруменявали „като зрели праскови“. Как зарязал Франк и приятелите си от пристанището и останал да чака часове наред циркът да затвори. Навъртал се около шатрата на фокусника и дебнел мама да излезе. И тя се появила по къси панталонки и маратонки, с коса, прибрана на конска опашка. „Като обикновено момиче.“

— Татко й казал, че ще се връща всяка вечер само заради нея и че ако тя не се съгласи да излязат на разходка заедно, щял цял живот да се чуди дали е истинска.

— Доста нетипично за него.

Да, нетипично за бащата, когото Енола познаваше. Но съвсем нормално за човека от старите ми спомени — онзи, който разказваше истории за огромни риби, способни да погълнат на една хапка момченце като мен.

Мама се съгласила да се разходи с настойчивия мъж. Той я отвел до пристанището и двамата слезли на кея. Аз самият съм го правил, когато дойде отлив, във въздуха се носи сладкият аромат на океана, а закотвените за пристана лодки се поклащат тихо. За момчетата от Напоусет е традиция да водят момичетата на кея, да се облягат на парапета и да прегръщат приятелките си. Точно такива неща обичала мама — ритуали, които не са се променяли от години. Била свикнала с живота в каравани, кемпери и хотелски стаи. Татко се надявал, че ще я привлече перспективата за дом.

— Обещал й къщата — продължавам да разказвам на Енола.

— Е, можеше да вложи малко усилия в поддръжката й.

Свивам рамене и пресушавам напитката си:

— Сигурно не е виждал смисъл след смъртта на мама.

Сестра ми се усмихва иронично. Не е нужно да го казва: трябвало е ние да сме достатъчна причина. Протяга се и клати глава:

— Прецака нещата с Алис.

— Знам.

Разклаща чашата с кафето и добавя:

— Все пак ще ти прости. Трябва й малко време.

— Мислиш ли?

Когато бяхме на вечеря у тях, Алис изглеждаше непреклонна и се държеше, сякаш е отвратена от мен. Отвращението трудно се преодолява.

Сестра ми отново свива рамене:

— Разбира се. Ако го искаш. Но не трябва да приемаш парите на Франк.

— Нямам избор.

— Имаш. Но се страхуваш да вземаш решения. Някога по четирийсет минути се чудеше коя риза да облечеш.

— Но тук става дума за къщата, а не за риза.

— Именно. Можеш да дойдеш с мен и Дойл, да зарежеш къщата и да дадеш време на Алис да се успокои.

— Няма да стане, ясно?

— Добре. Ако щеш — отвръща Енола. — Впрочем разгледах книгата ти малко по-подробно.

— Не ми казвай, че си накъсала и останалите страници.

Сестра ми извърта очи към тавана:

— Сигурна съм, че нямаш представа с какво си имаш работа.

Ако трябва да сме честни, така е.

— Знам, че е стара — обяснявам. — Започва от 1774 година. Проследява историята на цирк… или нещо такова, защото по онова време в Америка още не е имало циркове. Минала е през няколко собственици, не знам точно колко. Голяма част от нея е повредена.

— Това е дневник на директор на трупа. Том ми е показвал неговия. Собствениците на циркове и карнавали си водят такива. В тях се записва всичко, което става с трупата: кой се присъединява, кой напуска, колко печелят, през кои градове минават, дати, всичко. Книгата не принадлежи на определен човек, а на цирка. Том е наследил своята от баща си. При тях най-ранните записи са от шейсетте години. Баща му откупил трупата, когато последният й ръководител се пенсионирал в Сарасота. Та, в тази книга се записват най-важните неща.

— Предположих, че е един вид история на пътуващ цирк.

— Нещо като семейна библия, да. Но това тук — Енола побутва моята книга — е странно. Цялото е в рисунки, а при Том няма такива работи.

— Защото книгата е стара. Вероятно по онова време не е имало установен начин да се водят подобни дневници.

Сестра ми почуква с върховете на пръстите си. Татко правеше същото някога.

— Може би. Но така или иначе, тази книга не трябва да е у теб. Цялата й втора половина е съсипана, така че сигурно е оцеляла при наводнение. Навярно затова не е при трупата или при семейството си.

— Какво имаш предвид?

— Дневниците не напускат трупата. Всичко в тях е вътрешна информация, ценна история. Но ако е имало потоп или пожар, сигурно някой е изгубил книгата, докато е бягал от бедствието.

Енола хапе долната си устна замислено, но аз чувам неизречените думи: „Собствениците на дневника или са бързали да се спасят, или са загинали.“

— Но тази книга е при семейството си… донякъде. В нея са записани имената на роднини на мама.

— Просто ми е странно, че е у теб. Трябва да я върнеш на онзи тип. Но знам, че няма да го направиш. Трябва и за къщата да забравиш, да заминеш. Но и това няма да направиш.

Ръката й потрепва в нервен жест, нещо средно между махване и заплаха за шамар.

— Защо разговорите с теб винаги ме ядосват? Отивам да видя какво прави Дойл. Трябва да се обадим и да проверим как върви работата. А ти — допълва, като спира насред коридора и се обръща да ме погледне, — ти трябва да си поприказваш с Алис.

Дойл е седнал с кръстосани крака на леглото в стаята й и медитира. Татуираните пипала по шията му се надигат плавно с всяко вдишване и издишване. Енола го повиква по име, клепачите му трепват и той отваря очи.

— Здрасти, пиленце. Чух, че си говорите, и реших… — Навежда глава настрани и изпуква прешлените на врата си. — Трябва да разговаряте по-често, нали? Хубаво е хората да си говорят. Особено ако са брат и сестра. — Казва последното, сякаш е някакво дълбоко прозрение.

— Да, разбира се — отговаря сестра ми. — Том сигурно очаква да се приберем. Трябва да се стягаме и да тръгваме.

— Окей. Добре е да сме в час с работата — провлачва Дойл. Протяга се и се извива като човек, който има нужда да го почешат. — Ще питаме Том и за брат ти, нали?

Енола кимва.

— Имам нещо предвид, не ме мислете — намесвам се. От „Сандърс-Бийчър“ са проверили препоръките ми, което е добър знак. А ако поработвам и за Франк, би трябвало да се справя. Стига Алис да ми прости.

— Както и да е — казва сестра ми.

Докато я гледам, застанала до Дойл, осъзнавам, че някогашната й стая е твърде малка, детска. Енола тършува под леглото. Изглежда като торба с кокали и жили, изсипана в чифт дънки и мръсна шарена пола. Винаги ми е било странно, че някои жени носят панталон и пола едновременно. Сестра ми напъхва единия крак в обувката си и я подпетява. Погледът ми попада върху другия й крак, който е още бос. Енола свива пръстите си — навик, с който прикрива неестествената месеста ципа между тях.

— Кога ще се върнеш? — питам я.

— Нямам представа. Намини да ме видиш, ако имаш желание да се махнеш оттук. — Оглежда стаята си. — Убий ме, но не мога да разбера как търпиш това място. — Посочва една вдлъбнатина в стената и казва на Дойл: — Това е от мен.

Сестра ми започна да дълбае, след като татко почина.

— Наистина ли? — Приятелят й сбърчва чело и тъмното мастило по скалпа му сякаш се сгъстява.

— Харесваше ми да ровичкам. Когато бях ядосана, чоплех стената с монета.

Оставям я да го лъже. Енола ядеше подобния на тебешир прах от мазилката. Прибирах се късно и я заварвах да човърка с кутрето си в дупката и после да облизва пръста си.

Положението ни беше трагично. Явно наистина е било.

— Искаш ли да ти донесем дзеполи? — пита Енола, докато вървим към дневната.

— А?

— Онези италиански сладки от сергиите на панаира. Нали ги харесваше? Трябва да дойдеш. Ако няма много посетители и Джордж е отегчен, може да ни даде малко от тревата си. Има добър доставчик. Е, искаш ли?

— Не, мерси.

— Твоя воля. Все пак ще минеш да ни видиш, нали?

Енола опира крак на стената и дърпа силно дръжката, докато накрая вратата се отваря със скърцане.

— Как мислиш, дали Том би се съгласил да го разпитам за дневника му? — питам.

Дойл обгръща талията й. Може и да е от светлината, но сестра ми изглежда толкова слаба, че ако се обърне настрани, сигурно ще изчезне. Не е на добре тая работа.

— Стига с тази книга! — сопва се Енола. — Знам, че е удобно да си мислиш, че има друга причина. Но ние сме просто тъжни. Явно мама е била непоносимо тъжна. Не е нужно да е имало друго. Дълбоката депресия е достатъчна.

С тези думи сестра ми отново ме напуска.

Дойл ме поглежда през рамо, докато двамата вървят към колата му. За момент ми се струва, че иска да ми каже нещо, но само премества ръка на бедрото на Енола и я отвежда. Качват се в колата, той пали и се подава през отворения прозорец, за да се провикне:

— Пич, ще те чакаме!

Както си стоя до бюрото, правя две крачки и мощен трясък разцепва въздуха. Левият ми глезен поддава и коляното ми се огъва. „По дяволите! По дяволите!“ — крещя, докато падам. Подът се продънва и целият ми крак до коляното хлътва между сцепените дъски, извит под неестествен ъгъл. Падам по гръб и удрям задната част на главата си в дюшемето. В паметта ми проблясва спомен — мама целува цицина на челото ми, след като съм се стоварил по лице върху масичката за кафе.

Диванът ми е достатъчно близо, така че успявам да облегна рамене на него и да преместя тежестта си назад. Опитвам се да измъкна внимателно крака си от дупката, но в него се забиват трески и болката се усилва. Викам Енола и Дойл, но те вече са заминали. Прасецът ми е смачкан, глезенът — окървавен и изкълчен. Във въздуха се стеле облак прах. От бюрото към пода се носят листове хартия, падат бавно като есенни листа.

Дали не може просто да си остана да лежа така? Само за мъничко. Поглеждам към дупката. Доста е голяма, щетите са сериозни. Мислех си, че ще е с формата на крака ми, но няма ясни очертания. Най-притеснителното е, че чувам шума на вълните, които се разбиват някъде далече долу, под пода. Впервам поглед в ямата. Пясък ли виждам? Може би е пясък. Не би трябвало да има пясък там. Лягам по корем и поглеждам през дупката. Няма начин да е пясък. Навеждам глава в празнотата. Но там не е съвсем тъмно. Процежда се светлина.

Тъй като Енола и Дойл ги няма, решавам да се обадя на Алис с надеждата, че болката ми ще пробуди съжаление у нея.

— Моля те, не ми затваряй — казвам, когато ми вдига.

— Дай ми една причина да не го правя — срязва ме.

— Подът ми се продъни току-що, а глезенът ми май е счупен. Заклещен съм до дивана. Съжалявам.

Чувам как затваря чекмеджето на бюрото си и си спомням, че подрежда химикалките си по цветове.

— Явно си стигнал до телефона без проблем — изтъква Алис.

— Беше на пода.

— Добре — отронва и разбирам какво означава „тежка въздишка“.

Дори да съм се надявал на обратното, жената, която отваря вратата, не проявява и капка нежност. Подхваща ме под мишниците и ме вдига на дивана с отмерени професионални движения като медицинска сестра от Бърза помощ.

— Съжалявам — измънквам.

— Да, съжаляваш.

Преди да си тръгне, мята торба през рамо и казва:

— Ще взема тези книги.

„Принципите на оракула“.

— Нали каза, че ще изглежда зле, ако ги занесеш ти? Моля те, остави ми ги още един ден. Обещавам, че лично ще ги върна.

Алис прехапва долната си усна и въпреки че е ядосана, изглежда красива. На вдлъбнатината над брадичката й има бенка, която привлича вниманието ми.

— Какво ти става, Саймън? Сякаш не си на себе си.

Отговарям й, че причината е в Енола.

— Както винаги — въздъхва Алис.

— Сестра ми те харесва — казвам. — Смята, че си точно за мен.

Алис се обляга на вратата и макар да е тук, изглежда, сякаш е някъде другаде.

— Колко хубаво щеше да е, ако и ти беше подходящ за мен.

— Ще ми се да замина все някога. Няма да взема парите на баща ти.

— Добре — отговаря ми разсеяно. — Дръж си крака нависоко.

След секунди виждам гърба й. Алис се отдалечава и затваря вратата след себе си. Надигам се на ръце, за да гледам през прозореца как си тръгва. Вече е до колата, когато я чувам как извиква:

— Ще ми мине. Все някога.

Питам се дали двете с Енола са си говорили.

Ако сестра ми е права и проклятието не съществува; ако сме просто едно депресирано семейство от онези, които генетично не могат да оцелеят; ако се давим поради тази причина, значи с тези думи Енола ми е казала, че няма какво да направя, за да я спася. Не съм съгласен с този вариант.

До бюрото виждам цветна разпечатка на листовка с откъс от „Пътеводител на забавленията на изискания джентълмен“ от Х. У. Калвин: книга, в която са изброени клубове, заведения и бордеи от времето на сухия режим. Листовката е пропаганден материал от годините на бурлеската, когато Селин Дювел още не е била морската сирена на цирк „Марво“. От изящната рисунка личи, че ни е роднина — Селин е имала тъмна коса, бледа кожа и очи като на Енола.

Отварям книгата и се натъквам на подла малка тайна. Още липсващи страници. Енола е откъснала или изчоплила с нокът всяко изображение на таро карта в дневника. Излъгала ме е в очите. Що за човек постъпва така с книга и обезобразява произведения на изкуството? Сестра ми, разбира се — винаги е унищожавала неща, без да има логична причина. Трябваше да направя фотокопия. Не биваше да оставям книгата край нея, особено след като видях какво направи с онази първа страница. Не се сетих. „Ние сме просто тъжни“ — каза Енола. Сякаш и нейното сърце е потънало в безбрежна тъга.

Жени, жени, жени… Статиите за удавниците се сливат в хартиена река на бюрото ми. Няма нито един син. Пълно е с любовници, опечалени съпрузи, бащи в траур, но не и синове, братя. Аз съм единственият. Аномалията. А сестра ми не спря да бърка картите си и да унищожава и така съсипаната ми книга. Как ли е понесъл толкова много щети този дневник?

Телефонът иззвънява. Обажда се човекът, изпратил ми книгата, която не трябваше да стига до мен, но сега е в ръцете ми, защото някога се е случило нещо ужасно. Едва ли е съвпадение, че всички тези жени са починали на двайсет и четвърти юли. Толкова много имена. Вдигам слушалката.

— Саймън? Не съм те чувал от няколко дни. Откри ли нещо във „Връзващи заклинания и проклятия“? Беше ли ти полезна?

— Да, донякъде. Доста натоварващо четиво.

Мартин изразява съгласие:

— Знам. Подозирам, че заради това още не съм успял да я продам. Прекрасен том, но, меко казано, тежък за четене. Все пак беше най-подходящото, с което разполагах. Аз… е, написах ти го и в бележката — можеш да задържиш книгата, ако смяташ, че ще ти върши работа.

Не зная дали причината е болката в крака ми, която успява да ме разсее достатъчно, но част от прочетеното във „Връзващи заклинания и проклятия“ започва да ми се напасва с някои от думите на Енола.

— Мартин, мисля, че имам теория. Нещо много лошо се е случило на собствениците на книгата. Имало е наводнение или злополука. — Прокарвам пръст по размазаната повърхност на една от страниците. — Събитието е било толкова ужасно, че по някакъв начин е заразило — дали това е точната дума? — предмета и всеки, който е оживял и е запазил част от него. Според мен книгата е оцеляла след някаква катастрофа и заради това е белязана. Сигурно и семейството ми носи белега и именно поради тази причина загиваме.

Следва дълга пауза.

— Мислех си… Книгите понякога са опасни. Човек може да реши, че в текста всичко е точно така, както е написано. Нормално е някой като теб или мен да се увлече и да приеме някои предположения за факти, без да си направи труда да ги проучи старателно. Май и с двама ни става нещо такова.

Отново мълчание.

— Последните дванайсет години в справочния отдел на библиотеката съм правил само това: старателно съм проучвал факти. Имам некролози на майка ми, на баба ми, на нейната баба. Проследих рода си до 1816 година. Разполагам с данни от сигурни източници, които за момента ми дават достатъчно право да си вадя изводи. Не само заради себе си, но и заради сестра ми.

Чувам женски глас зад Чърчуори, трябва да е на прословутата Мари. Мартин я моли да го извини за минута. В думите му има топлота, от която личи, че той, домът му и книжарницата са белязани от присъствието на съпругата му. Алис остави само пясъчен отпечатък от сандала си до вратата ми. Нищо повече.

— Съжалявам — казва Чърчуори. — Май очаквах по-радостен резултат. Когато преди съм изпращал книги на непознати, те винаги са имали положителни преживявания и понякога дори са ми ставали клиенти. Надявах се и за теб книгата да е щастлива случайност, но май отворих кутията на Пандора.

Аз пък не мога да се отърва от мисълта, че съм подложил този наистина мил човек на моята семейна тъга. Преди да попадне на мен, горкият не знаеше нищо за удавените жени и за трагедията на това да се родиш Уотсън.

— Историята на семейството ми е малко печална — казвам, — но дори в кутията на Пандора на дъното се е спотайвала надеждата.