Том Перота
Останалите (9)

Скитници

Том беше изнервен на терминала. Предпочиташе да стопира, като се придържа към второстепенните пътища, да нощува в горите и да пести парите си за спешни случаи. Можеха да стигнат така от Сан Франциско до Денвър, но Кристин се беше уморила. Тя така и не му каза, че иска промяна, но той виждаше, че смята, че е под нивото й да размахва пръст и да се преструва, че е благодарна на хора, които нямаха никаква представа каква чест е да играят дори мъничка роля в историята й, хора, които се държаха така, сякаш те й правеха услуга, като качваха двойка мърляви Босоноги деца насред нищото и ги отвеждаха малко по-напред по пътя им.

Беше два дни преди Деня на благодарността — Том бе забравил напълно за този празник, който бе един от любимите му — и чакалнята беше претъпкана с пътници и багаж, както и от притеснително многобройни ченгета и войници. Кристин забеляза празно място — в средата на редицата — и се спусна да го заеме. Опитвайки се да контролира раздразнението си, Том се придвижи след нея, притискан от твърде тежката си раница, напомняйки си, че нейната нужда е с предимство.

Като пусна на земята тромавата раница — вътре бяха нейните, както и неговите неща, плюс палатката и спалните чували — той седна в краката й като вярно куче, разполагайки се под ъгъл, за да избегне контакта с група войници точно срещу тях, облечени в пустинни камуфлажи и кубинки. Двама дремеха, а един пишеше есемес на телефона си, но четвъртият — кльощав червенокос пич с малки очички, очертани с розова кожа — изучаваше Кристин с настойчивост, която го изнервяше.

Точно от това се притесняваше. Тя беше толкова сладка, че човек не можеше да не я забележи, дори облечена в тези мръсни хипарски парцали и плетена шапка с помпон, с голямата синьо-оранжева мишена, боядисана на челото й. Беше изминал повече от месец от арестуването на мистър Гилкрест и историята вече отшумяваше, но той смяташе, че е само въпрос на време някой интригант да забележи Кристин и да я свърже с булката беглец.

Погледът на войника се премести върху Том. Той се опита да го игнорира, но човекът очевидно разполагаше с безкрайно време и нямаше какво друго да прави, освен да зяпа. Най-накрая Том нямаше избор, освен да се обърне и да срещне погледа му.

— Ей, смрадливец — каза войникът. Нашивките на джоба на ризата му го идентифицираха като Хенинг. — Гадже ли ти е?

— Просто приятелка — отвърна Том малко неохотно.

— Как се казва?

— Дженифър.

— Къде отивате?

— В Омаха.

— Хей, аз също. — Хенинг изглеждаше доволен от съвпадението. — Получих двуседмичен отпуск. Ще прекарам Деня на благодарността със семейството ми.

Том кимна леко, като се опитваше да му даде да разбере, че не е в настроение за опознавателни разговори, но Хенинг не схвана намека.

— Е, какво ви води в Небраска?

— Просто минаваме.

— Откъде идвате?

— От Финикс — излъга той.

— Адски е горещо там, а?

Том се извърна, опитвайки се да покаже, че разговорът е приключил. Хенинг се престори, че не забелязва.

— Каква е тази работа между вас и душовете? Да не сте алергични към вода например?

„О, боже — помисли си Том. — Не отново.“ Когато решиха да се маскират като Босоноги, сметна, че ще ги дразнят много за наркотиците и свободната любов, но нямаше никаква представа колко време ще посветят на темата за личната хигиена.

— Ние ценим чистотата — отвърна му Том, — просто не сме обсебени от нея.

— Виждам това. — Хенинг се взря в мръсните крака на Том, сякаш бяха образцови. — Любопитен съм колко най-дълго сте издържали без душ?

Ако Том имаше някакъв интерес да е искрен, щеше да каже седем дни, което беше настоящото му постижение. В интерес на правдоподобността той и Кристин бяха спрели да се къпят три дни преди да напуснат Сан Франциско и по време на пътуването си имаха достъп само до обществени тоалетни.

— Не ти влиза в работата.

— Добре, така да е. — Хенинг явно се наслаждаваше. — Просто ми отговори на това. Кога беше последният път, когато си смени бельото?

Войникът до Хенинг, плешив чернокож, който пишеше съобщение, сякаш животът му зависеше от това, вдигна очи от телефона си и изхихика. Том запази мълчание. Нямаше достоен начин да отговориш на въпрос за бельото си.

— Хайде, смръдльо. Дай ми приблизителна цифра. Ще получиш допълнително точки, ако е по-малко от седмица.

— Може би е под прикритие — предположи чернокожият.

— Чистотата идва отвътре — обясни Том, повтаряйки една от любимите фрази на Босоногите. — Външното е без значение.

— Не и за мен — засече го Хенинг. — Аз съм този, който ще седи в автобуса с вас дванайсет часа.

Том знаеше, че има право, макар да не го каза. През последните два дни осъзнаваха с неудобство вонята, която двамата с Кристин излъчваха отблизо. Всеки шофьор, който ги вземаше, незабавно отваряше прозорците, без значение колко студено или дъждовно беше. Правдоподобността вече не беше проблем.

— Съжалявам, ако сме ви обидили — каза той малко сковано.

— Не откачай, смръдльо, само се ебавам с теб.

Преди Том да отговори, Кристин го ритна леко по гърба. Той пренебрегна призивите, не искаше да я въвлича в разговора. Но после тя го ритна пак, толкова силно, че нямаше избор, освен да се обърне.

— Умирам от глад — каза тя, като вирна брадичка по посока на щандовете с храна. — Можеш ли да ми вземеш парче пица?

* * *

Хенинг не беше единственият възмутен от присъствието им в нощния автобус. Шофьорът не изглеждаше много щастлив, когато вземаше билетите им; няколко пътници измърмориха унизителни коментари, докато вървяха по пътеката между седалките към празните места в дъното.

Всичко това бе почти достатъчно, за да накара Том да съжалява Босоногите. Докато не започна да се преструва на един от тях, нямаше никаква представа колко непопулярни бяха сред обществото, поне извън Сан Франциско. Но всеки път щом започнеше да си мечтае двамата с Кристин да бяха избрали по-порядъчно прикритие — нещо, което да им позволи да се вписват по-добре и да не привличат толкова много общата враждебност — си напомняше, че недостатъците на тази дегизировка бяха също и силните й страни. Колкото повече биеха на очи, толкова по-лесно беше на хората да ги приемат по най-очевидния начин — просто ги отписваха като двойка безобидни скитници и не ги закачаха.

Кристин се плъзна към мястото до прозореца в дългата редица най-отзад, неприятно близо до тоалетната. Изглеждаше озадачена, когато Том седна от другата страна на пътеката.

— Какво става? — Тя потупа празното място до себе си. — Няма ли да ми правиш компания?

— Реших, че можем да се разпръснем. Ще е по-лесно да си починем.

— О. — Тя изглеждаше разочарована. — Предполагам, че вече не ме обичаш.

— Забравих да ти кажа — отвърна той. — Срещнах някого. По интернет.

— Красива ли е?

— Всичко, което знам, е, че е чистокръвна рускиня, която търси богат американски жребец.

— Слава богу, че не е обратното.

— Много смешно.

Дразнеха се по този начин през последните две седмици. Преструваха се, че са гаджета, с надеждата шегите да разсеят сексуалното напрежение, което винаги витаеше наоколо, но така само го нагнетяваха. Беше доста разсейващо и докато бяха в къщата, но сега, когато пътуваха — правеха си компания по двайсет и четири часа, хранеха се заедно, спяха един до друг в малката палатка — беше направо мъчително. Той слушаше как Кристин хърка и я гледаше да клечи в гората, придържаше косата й, когато повръщаше сутрин, но всичко това не бе успяло да предизвика у него и най-малкото презрение. Все още се смущаваше всеки път когато тя се тъкмеше пред него и знаеше, че ще е истинско безсънно мъчение да стои до нея дванайсет часа с широко отворени очи, докато коляното й е само на инчове от неговото.

Въпреки многобройните възможности, Том все още не беше направил никакъв ход — не се бе опитвал да я целуне в палатката или дори да хване ръката й — и не възнамеряваше да го прави. Тя беше на шестнайсет и беше бременна в четвъртия месец — коремът й вече започваше да се издува и последното нещо, от което имаше нужда, бяха сексуалните ходове на спътника й, мъжа, за който се предполагаше да се грижи за нея. Мисията му беше проста: всичко, което трябваше да направи, бе да я заведе безопасно до Бостън, където някои състрадателни приятели на мистър Гилкрест бяха предложили да я приютят и да й осигуряват храна и медицински грижи до раждането на бебето, което трябваше да спаси света.

Том, разбира се, не вярваше във всички глупости за детето чудо. Той дори не разбираше какво означава „да спаси света“. Щяха ли да се върнат изчезналите хора? Или нещата щяха да се подобрят за тях, останалите; грижите и тъгата да намалеят и пред тях да се очертае по-светло бъдеще? Пророчеството беше влудяващо неясно, което водеше до всякакви безпочвени слухове и свободни спекулации, никоя от които Том не приемаше на сериозно, по простата причина че неговата вяра в мистър Гилкрест беше отишла по дяволите. Той помагаше на Кристин само защото я харесваше и защото моментът изглеждаше подходящ да се махне от Сан Франциско и да продължи с живота си, каквото и да му предстоеше.

Дори така обаче, понякога той си позволяваше да се развлича с далечната възможност, че всичко това би могло да е истина, просто за забавление. Може би мистър Гилкрест наистина беше светец, въпреки всичките си недостатъци, а бебето наистина беше спасител. Може би всичко наистина зависеше от Кристин и следователно от него. Може би Том Гарви щеше да бъде помнен хиляди години като човека, помогнал на Кристин, когато е имала най-голяма нужда, и винаги е постъпвал като джентълмен, дори когато не е бил длъжен.

„Ето такъв съм аз — мислеше си той с мрачно задоволство. — Човекът, който пази ръцете си за себе си.“

* * *

Беше ранна привечер, когато тръгнаха, но твърде късно, за да се насладят на гледката на Роки Маунтин. Автобусът беше нов и чист, с подвижни плюшени седалки, телевизори и безплатен уайърлес интернет, макар че нито Том, нито Кристин имаха полза от него. Тоалетната още не миришеше много лошо.

Той се опита да гледа филма — „Болт“, анимация за куче, което погрешно вярва, че има суперсили, но беше безнадеждно. Беше изгубил вкуса си към попкултурата след Внезапното заминаване и не можеше да си го върне. Сега всичко му изглеждаше толкова трескаво и фалшиво, толкова отчаяно да задържи погледа ти, така че да не забележиш лошите новини под носа си. Вече дори не се интересуваше от спорт, нямаше идея кой ще спечели Световните серии. Всички отбори, така или иначе, бяха като закърпени, дупките в списъците бяха запълнени от участници във второстепенните лиги и стари играчи, които се върнаха от пенсия. Това, което истински му липсваше, бе музиката. Щеше да е хубаво металнозеленият му айпод да е с него на това пътуване, но това беше минало, беше откраднат или загубен в Кълъмбъс или вероятно в Ан Арбър.

Поне Кристин, изглежда, си прекарваше добре. Кикотеше се на мъничкия екран пред нея, качила мръсните си крака на седалката, с плътно притиснати колене към гърдите, които твърдеше, че били много по-големи от преди, макар че Том не можеше да види съществена разлика. От мястото му тя приличаше на дете с малкия си корем, скрит под развлечения й пуловер и дрипавото рунтаво яке; като човек, който трябваше да се тревожи за домашното си и за футбола, а не за болезнени зърна и дали получава достатъчно фолиева киселина. Сигурно се бе взирал в нея малко по-дълго, защото тя неочаквано се извърна, сякаш бе произнесъл името й.

— Какво? — попита леко отбранително.

Мишената на челото й беше избледняла, трябваше да я поднови, когато стигнат в Омаха.

— Нищо — отвърна той. — Просто блеех.

— Сигурен ли си?

— Да, гледай си филма.

— Доста е смешен — каза му Кристин, а очите й се присвиха от удоволствие. — Това малко куче е откачено.

* * *

След като филмът свърши, пред тоалетната се изви опашка. Първоначално се движеше задоволително, но после замръзна, след като един по-възрастен човек с бастун и мрачна решимост се вмъкна вътре и остана там. Хората зад него видимо се изнервиха, докато минутите се точеха, и въздишаха с нарастваща честота, като съветваха колегите си отнапред да почукат, за да проверят жив ли е изобщо, или поне да им каже дали „Война и мир“ наистина е толкова интересна.

По законите на късмета Хенинг се падна вторият по ред след задръстването. Том държеше главата си наведена и се преструваше, че е погълнат от безплатния вестник, който бе взел на автогарата, но можеше да усети настоятелния поглед на войника, вперен в центъра на мишената му.

— Смръдльо! — извика той, когато Том най-накрая вдигна очи. Звучеше доста пиян. — Старият ми приятел!

— Хей.

— Ей, дядка! — излая Хенинг по посока на затворената врата на тоалетната. — Времето изтече! — Той се обърна към Том с наскърбено изражение. — Какво, по дяволите, прави вътре?

— Не можеш да пришпорваш природата — напомни му Том.

Това приличаше на фраза, подходяща за Босоног.

— Майната му — отвърна Хенинг, предизвиквайки енергично кимване в знак на съгласие от една жена на средна възраст пред него. — Ще броя до десет. Ако не е излязъл, ще разбия вратата.

Точно тогава се чу звукът на водата, който изпрати видима вълна на облекчение през опашката. Тя бе последвана от продължителна, странно напрегната и мълчалива интерлюдия, в чийто край водата бе пусната отново. Когато вратата най-накрая се отвори, вече известният обитател на тоалетната пристъпи навън и огледа публиката си. Обърса запотеното си чело с тоалетна хартия и отправи скромна молба за извинение.

— Имах малко проблеми. — Той потърка стомаха си нерешително, сякаш нещата още не бяха съвсем наред. — Нищо не можех да направя.

Том долови злочест полъх, докато старецът куцукаше край него, а заместникът му се вмъкна в тоалетната и нададе тих вик на протест, докато затваряше вратата.

— Е, какво става тук отзад? — попита Хенинг, доста по-весело, след като задръстването вече беше преодоляно. — Купонясвате ли си?

— Просто пътуваме — каза му Том. — Опитваме се да си починем.

— Да бе — кимна Хенинг сякаш това беше някаква шега, и потупа един от задните си джобове. — Имам „Джим Бийм“, заповядайте.

— Не си падаме много по алкохола.

— Ясно. — Хенинг стисна палеца и показалеца си и ги поднесе към устните си. — Обичате билки, нали?

Том кимна благоразумно. Босоногите определено обичаха билката.

— Имам и от нея — докладва Хенинг. — Спираме за почивка след няколко часа, ако искате да се присъедините към мен.

Преди Том да успее да отговори, водата в тоалетната отново се пусна.

— Благодаря ти, Исусе! — промърмори Хенинг.

От тоалетната излезе жената на средна възраст и се усмихна погнусено на Хенинг.

— Цялата е ваша.

По пътя си към нея Хенинг дръпна още веднъж от въображаемия джойнт.

— До после, смръдльо.

* * *

Унесен от песента на големите гуми, Том потъна в сън някъде след Оглала. Събуди се малко по-късно — нямаше представа колко е спал — от звука на гласове и смущаващо усещане за тревога. Автобусът беше тъмен, с изключение на блестенето на няколко разпръснати лампи за четене или лаптопи и му отне няколко секунди, за да си събере ума. Обърна се инстинктивно, за да провери Кристин, но пред погледа му се изпречи войникът. Той седеше точно до нея, в ръката му имаше уиски и говореше с тих, поверителен глас.

— Хей! — Гласът на Том прозвуча по-високо, отколкото бе възнамерявал, и му спечели няколко раздразнени погледи и шъткания от спътниците му. — Какво прави…?

— Смръдльо. — Хенинг говореше тихо. На лицето му имаше мило изражение. — Събудихме ли те?

— Дженифър? — Том се наведе напред, опитвайки се да зърне Кристин. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя, но Том помисли, че долавя нотка на упрек в гласа й, който знаеше, че заслужава.

Предполагаше се, че той й е бодигард, а спеше на служба. Един господ знаеше колко дълго е била притисната така, парирайки опитите на някакъв пиян войник.

— Заспивай. — Хенинг се пресегна през пътеката и го потупа по рамото с нещо като родителско успокоение. — Няма за какво да се тревожиш.

Том разтърка очи и се опита да мисли. Не искаше да настройва Хенинг срещу тях или да причинява смут. Точно това трябваше да избягват, да привличат ненужно внимание към себе си.

— Слушай — каза той с най-приятелския и разумен глас, който можеше да докара, — не искам да съм гадняр, но наистина е късно, а не сме спали много през последните няколко дни. Ще е наистина яко, ако просто се върнеш на седалката си и ни позволиш да си починем.

— Не, не — запротестира Хенинг. — Не е това. Ние просто си говорехме.

— Нищо лично — обясни Том. — Приканвам те учтиво.

— Моля те — настоя Хенинг. — Имам нужда да поговоря с някого. В момента минавам през много гаден период.

Звучеше искрен и Том започна да се чуди дали не прекалява. Но просто не харесваше цялата ситуация, някакъв непознат, притиснат до Кристин, заел мястото, от което той толкова глупаво се беше отказал.

— Всичко е наред — каза му Кристин. — Нямам против Марк да остане.

— Марк, а?

— Така се казвам — кимна Хенинг.

— Добре. Все тая. — Том въздъхна, признавайки поражението си. — Ако тя е съгласна, предполагам, че и аз съм.

Хенинг протегна бутилката, сякаш беше предложение за мир. „Майната му“, помисли си Том. Пийна малко и трепна, когато алкохолът запали гърлото му.

— Точно така — каза Хенинг. — До Омаха има много път. Можем и да си прекараме добре.

— Марк ми разказваше за войната — обясни Кристин.

— Войната? — Той потрепна, когато шоковата вълна от бърбъна премина през тялото му. Изведнъж се почувства изтрезнял, напълно буден. — Коя война?

— В Йемен — каза той. — Шибан ад.

* * *

Кристин задряма, но Том и Хенинг продължиха да говорят тихо и да си разменят бутилката през пътеката.

— Заминавам след десет дни. — Хенинг звучеше невярващо. — Дванайсетмесечно назначение.

Каза, че произлизал от семейство на военни. Баща му служел, както и двамата му чичовци и една леля. Хенинг и по-големият му брат Адам били сключили договор да постъпят във войската точно след четиринайсети октомври. Идвал от малък селски град, пълен с вярващи в Библията християни, и тогава почти всички вярвали, че настъпва краят на света. Очаквали да избухне голяма война в Близкия изток, битката, предречена в Откровението на Йоан. Врагът им щял да е армията на самия Антихрист, водача с меден език, който щял да обедини силите на злото под едно знаме и да нахлуе в Светите земи.

Дотук обаче нищо такова не се беше случило. Светът беше пълен с корумпирани и окаяни тирани, но през последните три години никой от тях не беше израснал до приемлив Антихрист и никой не беше нападнал Израел. Вместо една голяма война имаше обичайното количество гадни малки войни. Афганистанската беше почти свършила, но Сомалия все още тънеше в хаос, а конфликтът в Йемен се влошаваше. Преди няколко месеца президентът бе обявил ескалация на наборите.

— Говорих с един, който току-що се е върнал — каза му Хенинг. — Каза, че там е като в каменната ера, само пясък, чакъл и саморъчни експлозиви.

— По дяволите. — Том пийна още една глътка от бърбъна. Започваше да се чувства доста отпуснат. — Страх ли те е?

— Да, мамка му. — Хенинг подръпна меката част на ухото си, сякаш искаше да я изтръгне. — Аз съм на деветнайсет. Не искам да се събудя в Германия с един отрязан крак.

— Това няма да се случи.

— С брат ми се случи. — Хенинг говореше делово, гласът му беше равен и хладен. — Шибана кола бомба.

— О, човече. Това е гадост.

— Ще го видя утре. За първи път след инцидента.

— Как се справя?

— Добре, предполагам. В инвалидна количка е, но скоро ще получи нов крак. От онези хайтек чудеса.

— Доста са яки.

— Може да стане като онези бионни бегачи. Четох статия за един човек, който е даже по-бърз, отколкото преди. — Хенинг преглътна последните капки от бърбъна, после пъхна бутилката в джоба на седалката пред себе си. — Ще е странно да го видя така. Големият ми брат.

Хенинг се облегна назад и затвори очи. Том мислеше, че потъва в сън, но после той издаде тихо ръмжене, сякаш тъкмо му беше хрумнало нещо интересно.

— Схванал си нещата, смръдльо. Ходиш където искаш, правиш каквото искаш. Никой не ти заповядва и не се опитва да ти пръсне главата. — Той погледна Том. — Така е, нали? Просто се мотаете насам-натам в търсене на купон?

— Наше задължение е да си прекарваме добре — обясни Том. Той беше доста запознат с теологията. Много от учителите, които обучаваше в Сан Франциско, бяха минали през Босоногите, преди да последват Холи Уейн. — Вярваме, че удоволствието е дар от Създателя и че го славим винаги когато си прекарваме добре. Единственият грях е нещастието. За нас това е правило номер едно.

Хенинг се ухили.

— Тази религия ми допада.

— Звучи просто, но не е толкова лесно, колкото си мислиш. Човешката раса сякаш е програмирана за нещастие.

— Схващам — каза Хенинг с изненадващо убеждение. — От колко време го правите?

— Около година. — Том и Кристин бяха изгладили историята си точно за такъв тип разпити и той беше доволен от това. Беше малко пиян, за да импровизира. — Бях в колежа, но беше толкова безсмислено. Светът наближава края си, а аз ще получа степен по счетоводство. Какво ще ми помогне това?

Хенинг почука по челото си.

— Ами тези кръгове?

— Това е мишена. Цел. Така че Създателят да ни разпознава.

Хенинг се взря в Кристин. Тя дишаше тихо, главата й бе облегната на прозореца, чертите й бяха деликатни в съня, сякаш бяха нарисувани върху лицето й, вместо скулптирани.

— Защо нейната е с друг цвят? Означава ли това нещо?

— Въпрос на личен избор е. Като подписа. Аз използвам кафяво и златно, защото това бяха цветовете на гимназията ми.

— Аз бих използвал зелено и бежово — каза Хенинг. — Като камуфлаж.

— Готино — кимна в знак на одобрение Том. — Не съм виждал такива досега.

Хенинг се наведе през пътеката, сякаш искаше да сподели тайна.

— Значи е истина?

— Кое?

— Че правите оргии и пушите?

От това, което Том бе чул, Босоногите организираха празници на слънцестоенето в пустинята, където всички ядяха гъби, приемаха киселина, танцуваха и се чукаха. Не му звучеше много страхотно, просто голям, мърляв студентски купон.

— Ние не ги наричаме оргии — обясни той. — Приличат на духовно уединение. Нали знаеш, като ритуал за свързване.

— Съгласен съм с това. Нямам против свързването с няколко сладки хипарки.

— Наистина ли? — Том не издържа: — Дори ако си сменят бельото веднъж седмично?

— Какво пък? — ухили се Хенинг. — Чистотата идва отвътре, нали така?

* * *

Кристин го сбута, за да го събуди, когато отбиха към автогарата в Омаха. Том усещаше главата си уголемена и омекнала, твърде тежка за врата му.

— О, боже. — Той затвори очи срещу яростта на слънчевата светлина през тъмния прозорец. — Не ми казвай, че е сутрин.

— Горкото бебче.

Тя го потупа леко по ръката. Седяха един до друг. Том бе заел мястото на Хенинг.

— Ух. — Той завъртя език в устата си. Имаше противен вкус — на застоял бърбън, трева, изгорели газове и тъга. — Просто ме застреляй и да приключваме.

— Няма начин. По-забавно е да гледам как страдаш.

Хенинг го нямаше. Прегърнаха го за довиждане към четири сутринта на пътническия площад в някакъв умрял център насред нищото.

— Надявам се, че е добре — каза тя, сякаш четеше мислите му.

— Аз също.

Той се бе отправил към Сан Франциско, стопирайки на запад с парче хартия в джоба си, на което Том бе надраскал адреса на кафе „Елмърс“ и указанието „Питай за Джералд“. Доколкото Том знаеше, нямаше никакъв Джералд, но Босоногите щяха да го приемат със или без представяне. Всички бяха добре дошли, особено един войник, решил, че не иска да е част от убиването и умирането.

— Изумително е — отбеляза Кристин, докато стояха с другите пътници на бетонния перон и чакаха да изнесат багажа им. — Ти го обърна в религия, в която сам не вярваш.

— Не съм го обръщал. Той сам се обърна.

Шофьорът беше в лошо настроение, хвърляше куфари и брезентови чанти на земята зад себе си и не обръщаше никакво внимание къде падат. Тълпата се отдръпна няколко стъпки, за да му направи място.

— Не можеш да го виниш — каза Кристин. — В Сан Франциско ще се забавлява повече.

Раницата им се приземи с тъп звук. Том се наведе да я вземе, но сигурно се беше изправил твърде бързо. Краката му омекнаха и той се олюля на място за секунда-две, докато замайването премине. Можеше да усети лепкавата пот, която избиваше по челото му, капка по капка.

— Човече — каза той. — Днес ще е гаден ден.

— Добре дошъл в моя свят — отвърна тя. — Можем да подрайфаме заедно.

Едно червенокосо семейство стоеше в чакалнята и нетърпеливо оглеждаше пристигащите пътници. Бяха четирима: кльощав баща и закръглена майка — горе-долу на възрастта на родителите на Том — навъсена тийнейджърка и измъчен еднокрак младеж в инвалидна количка. „Адам“, помисли си Том. Усмихваше се накриво и държеше парче хартия, като шофьор на летище.

На нея пишеше: МАРК ХЕНИНГ.

Хенингови едва забелязаха Том и Кристин. Бяха твърде заети да оглеждат всяко ново лице, което преминаваше през вратата, търпеливо очаквайки да се появи правилното, единственото, което имаше значение.