Том Перота
Останалите (2)

Денят на героите

Денят беше подходящ за парад, слънчев и нетипично топъл за сезона, небето беше като рисунка на рая от неделното училище. До неотдавна хората изпитваха нужда да вметнат нещо остроумно за времето, като „Хей, може би глобалното затопляне не е толкова лошо“, но напоследък никой не се притесняваше особено за дупката в озоновия слой или за патоса по света без полярни мечки. Погледнато в ретроспекция, цялото похабяване на толкова много енергия в страх по нещо така отдалечено и несигурно като екологичната катастрофа, надвиснала над далечното бъдеще, дълго след като ти и децата ти, и техните деца са преживели след отреденото ти време на земята и са се присъединили към теб, след като всичко е свършило, където и да е това място, изглеждаше почти смешно.

Въпреки тревогата, която го преследваше цяла сутрин, кметът Кевин Гарви откри, че е изпаднал в неочаквана носталгия, докато вървеше по булевард „Вашингтон“ към паркинга на гимназията, където трябваше да се съберат манифестиращите. Имаше още половин час до началото, платформите бяха подредени и готови за тръгване, маршируващите групи се подготвяха за съревнованието, като насищаха въздуха с дисонансна увертюра от викове, звуци и колебливо барабанене. Кевин беше роден и израснал в Мейпълтън и не можеше да спре да си мисли за парадите за Четвърти юли по времето, когато всичко още имаше смисъл, половината град бе подреден по главната улица, а другата половина — малките легионери, момчетата и момичетата скаути, смелите ветерани от задграничните войни, следвани от дамските помощни части — крачеха в средата на пътя и махаха на зрителите, сякаш бяха изненадани да ги видят, сякаш това беше някакво смахнато съвпадение, а не национален празник. Поне в спомените на Кевин всичко беше непоносимо шумно, трескаво и невинно — пожарникарските коли, тромпетите, танцьорите на ирландски танци, мажоретките с жезли в пайетени костюми, а една година дори и групата окичени с фесове шрайнъри, които се щураха в смешните си миниатюрни коли. След това имаше софтбол и пикници, поредица от успокоителни ритуали, чиято кулминация бяха големите фойерверки над езерото Филдинг, стотици прехласнати лица, обърнати към небето, ахкащи и охкащи при вида на съскащите огнени въртележки и бавно разцъфтяващите изригвания, които осветяваха тъмнината и напомняха на всички кои са, каква е принадлежността им и защо всичко това е толкова хубаво.

Днешното събитие — първият ежегоден Ден за възпоменание и размисъл за заминалите герои, ако трябва да сме точни — щеше да е съвсем различно. Кевин усети мрачното настроение веднага щом пристигна в гимназията. Невидимата мъгла от застояла мъка и хронично объркване, която сгъстяваше въздуха и караше хората да говорят по-тихо и все по-неохотно, отколкото биха го правили иначе на голямо събиране на открито. От друга страна, той бе едновременно изненадан и удовлетворен от посетителите, като имаше предвид хладното посрещане, което идеята за парада бе получила при първото си предлагане. Някои критици смятаха, че моментът е неподходящ („Твърде скоро е!“, настояваха те), а други мислеха, че едно светско почитане на четиринайсети октомври е своенравно и дори богохулно. Тези възражения с времето избледняха или защото организаторите бяха свършили добра работа в убеждаването на скептиците, или защото хората, чисто и просто, обичаха паради, независимо от повода. Във всеки случай толкова много граждани на Мейпълтън се бяха записали като доброволци, че Кевин се чудеше дали ще остане някой, който да ги поздравява отстрани, докато вървят по главната улица към парка „Грийнуей“.

Той се поколеба за момент точно преди линията на полицейските барикади, събирайки сили за предстоящия дълъг и труден ден. Накъдето и да погледнеше, виждаше съсипани хора и пресни напомняния за страданието им. Помаха на Марта Рийдър, някога бъбрива жена, която работеше на гише „Марки“ в пощата; тя му се усмихна тъжно, като обърна към него ръчно направения си плакат, за да го огледа по-добре. Представляваше голяма снимка на тригодишната й внучка, сериозно дете с къдрава коса и леко изпъкнали очи. На него пишеше: АШЛИ, МОЯТ МАЛЪК АНГЕЛ. До нея стоеше Стан Уошбърн — пенсиониран полицай и бивш треньор на Кевин — набит, безврат човек, чиято тениска, опъната върху внушителен бирен корем, подканваше всеки загрижен: ПИТАЙ МЕ ЗА БРАТ МИ. Кевин изпита неочаквано желание да избяга, да се върне вкъщи и да прекара следобеда във вдигане на тежести или събиране на сухите листа — в нещо уединено и неизискващо умствени усилия — но то бързо премина, като хлъцване или срамна сексуална фантазия.

Като изпусна тиха, примирена въздишка, той тръгна през тълпата, здрависваше се и произнасяше имена, истинско въплъщение на политик от малкия град. Бивша футболна звезда от гимназията и виден местен бизнесмен, който беше наследил и увеличил семейната верига от големи магазини за алкохол, утроявайки годишните приходи по време на петнайсетгодишното им управление, Кевин беше популярна и забележима фигура в града, но идеята да се кандидатира за кмет никога не му беше хрумвала. И тогава, миналата година, напълно неочаквано той получи петиция, подписана от двеста негови съграждани, много от които познаваше добре. „Ние, долуподписаните, изпитваме отчаяна нужда от водач в тези тъмни времена. Ще ни помогнеш ли да си върнем града?“ Развълнуван от този зов, тъй като сам се чувстваше малко изгубен, след като бе продал бизнеса преди няколко месеца за малко състояние и още не знаеше какво да прави, той прие номинацията за кмет на новопоявилия се политически играч, който се бе нарекъл Партия на надеждата.

Кевин спечели изборите с голямо мнозинство и наследи Рик Малвърн, титуляр в течение на три мандата, който бе загубил доверието на гласоподавателите си след опита да изгори собствената си къща, който бе нарекъл „ритуално пречистване“. Не се беше получило — пожарната настоя да потуши кладата въпреки горчивите му възражения — и в последно време Рик живееше на палатка в собствения си двор, на фона на обгорените порутени останки от викторианската му къща с пет стаи. От време на време, когато Кевин излизаше да тича рано сутрин, попадаше на бившия си съперник точно когато онзи излизаше от палатката — веднъж гол до кръста и само по раирани боксерки — и двамата мъже си разменяха неловки поздрави на иначе тихата улица: „Йо“, „Хей“ или „Какво става?“, колкото да покажат, че не таят неприязън.

Колкото и да не харесваше аспекта от работата си, свързан с блъскането и потупването по гърба, Кевин смяташе за свой дълг да бъде достъпен за избирателите си, дори за чудаците и недоволните, които неизменно изпълзяваха на обществени събития. Първият, който го заговори на паркинга, беше Ралф Соренто, невъзпитан водопроводчик от Сикамор Роуд, който си проправи грубо път през група тъжни жени в еднакви розови тениски и се посади право на пътя на Кевин.

— Господин кмете — провлачено каза той, подсмихвайки се така, сякаш титлата сама по себе си беше абсурдна. — Надявах се да попадна на вас. Вие никога не отговаряте на имейлите ми.

— Добро утро, Ралф.

Соренто скръсти ръце пред гърдите си и огледа Кевин с обезпокояваща комбинация от забавление и презрение. Беше голям мъж, с дебело туловище, къса подстрижка и четинеста козя брадичка, облечен в лекьосани работни панталони и подплатено яке с качулка. Дори в този час, още нямаше единайсет, дъхът му вонеше на бира и беше ясно, че си търси белята.

— Само за да сме наясно — обяви Соренто с неестествено висок глас, — няма да дам проклетите пари.

Въпросните пари бяха стодоларовата глоба, която му бе наложена за стрелба по глутница улични кучета, които скитаха из двора му. Един зайчар бе убит на място, но някакъв овчарски мелез беше изкуцукал с куршум в задния си крак чак на три пресечки, оставяйки кървава следа и се бе строполил на тротоара недалече от академията „Младите филизи“ на Оук стрийт. Обикновено полицията не си даваше много зор заради простреляно куче, това се случваше депресиращо често, но няколко деца бяха станали свидетели на агонията му и оплакванията на техните родители и охраната предизвикаха делото срещу Соренто.

— Мери си приказките — предупреди го Кевин, усещайки с неудобство главите, които се обръщаха към тях.

Соренто го мушна с показалец в ребрата.

— Писна ми тези мастии да ми серат из ливадата.

— Никой не обича кучетата — призна Кевин. — Но следващия път повикай кучкарите, става ли?

— Кучкарите. — Соренто повтори думата с презрителен кикот. Той отново смушка Кевин, така че пръстът му опря в костта. — Те не вършат нищо.

— Не им достига персонал — насили се да се усмихне Кевин. — Правят всичко възможно в тази тежка ситуация. Както всички ние. Сигурен съм, че разбираш това.

Сякаш за да покаже, че разбира, Соренто отпусна пръста си. Наведе се близо до Кевин, дъхът му бе горчив, а гласът му — тих и доверителен.

— Ще ми направиш ли услуга? Кажи на ченгетата, че ако искат парите ми, ще трябва да дойдат и да си ги вземат. Кажи им, че ще ги чакам. Ще ги чакам с рязаната ми пушка.

Той се ухили в опит да изглежда зъл, но Кевин видя болката в очите му, стъкления умоляващ поглед зад избухването. Ако помнеше правилно, Соренто бе загубил дъщеря — пълничко момиче на девет или десет години. Името й беше нещо като Тифани или Бритни.

— Ще им предам — потупа го внимателно по рамото той. — А сега защо не се прибереш у дома и не си починеш.

Соренто плесна ръката на Кевин.

— Не ме докосвай, мамка ти.

— Извинявай.

— Просто им кажи каквото ти казах, разбра ли?

Кевин обеща, че ще каже, после се забърза напред, опитвайки се да не обръща внимание на буцата ужас, която ненадейно се бе материализирала в стомаха му. За разлика от други съседни градове, Мейпълтън никога не бе ставал свидетел на самоубийство чрез полиция, но Кевин усещаше, че Ралф Соренто най-малкото си представя това. Планът му не изглеждаше особено вдъхновен — ченгетата имаше за какво друго да се тревожат, вместо за една неплатена глоба за жестокост срещу животни, но имаше какви ли не начини да провокираш сблъсък, ако наистина си го решил. Трябваше да каже на полицейския началник да предупреди патрулиращите полицаи с какво си имат работа.

Потънал в тези мисли, Кевин не осъзнаваше, че се е отправил право към преподобния Мат Джеймисън, някога от Библейската църква на Цион, докато не стана твърде късно за избягващи маневри. Всичко, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце в безплоден опит да предотврати вземането на клюкарския парцал, който преподобният му подаваше.

— Вземи го — каза преподобният. — Тук има неща, които ще те разтърсят.

Като не намери елегантен начин да се измъкне, Кевин неохотно пое бюлетина, който носеше съпричастното, но тромаво заглавие „НА 14 ОКТОМВРИ НЕ БЕШЕ ВЪЗНЕСЕНИЕТО!!!“. На заглавната страница имаше фотография на д-р Хилари Едгърс, любима педиатърка, която бе изчезнала преди три години заедно с осемдесет и седем други местни жители и неизвестно колко милиона хора по цял свят. „БИСЕКСУАЛНИТЕ КОЛЕЖАНСКИ ГОДИНИ НА ДОКТОРКАТА РАЗКРИТИ!“, гласеше заглавието. В статията беше обособен един цитат: „Бяхме сигурни, че е лесбийка — разкриват бившите й съквартиранти“.

Кевин познаваше и се възхищаваше на д-р Едгърс, чиито близнаци бяха на възрастта на дъщеря му. Тя доброволстваше две нощи седмично в една безплатна клиника за бедни деца в града и изнасяше лекции в Асоциацията на учителите родители по въпроси като: „Дългосрочните ефекти от сътресенията върху младите атлети“ и „Как да разпознаем хранителното разстройство“. Хората я дърпаха през цялото време, на футболното игрище и в супермаркета, домогвайки се до безплатен медицински съвет, но тя никога не се противеше и не изразяваше дори леко нетърпение.

— Господи, Мат. Необходимо ли е това?

Преподобният Джеймисън изглеждаше озадачен от въпроса. Той беше спретнат мъж с пясъчноруса коса на около четирийсет, но лицето му се беше отпуснало и обезформило през последните няколко години, сякаш остаряваше на бързи обороти.

— Тези хора не бяха герои. Трябва да спрем да ги третираме като такива. Искам да кажа, че целият този парад…

— Жената имаше деца. Няма нужда да четат с кого е спала в колежа.

— Но това е истината. Не можем да се крием от истината.

Кевин знаеше, че е безсмислено да спори. Мат Джеймисън беше благоприличен човек по всички стандарти, но беше объркан. Като мнозина отдадени християни, той бе дълбоко травматизиран от Внезапното заминаване, измъчван от страха, че Съдният ден е дошъл и отминал, а той го е пропуснал. Докато някои хора в неговата позиция реагираха с удвоена набожност, преподобният бе залитнал в другата посока и отричаше Възнесението със страст, посвещавайки живота си на задачата да докаже, че всички онези, които бяха избягали от земните си окови на четиринайсети октомври, не бяха нито добри християни, нито дори особено добродетелни хора. В този процес той се бе превърнал в упорит разследващ журналист и в абсолютен трън в задника.

— Добре — промърмори Кевин, сгъна вестника и го натика в задния си джоб, — ще го погледна.

* * *

Тръгнаха няколко минути след единайсет. Водеше полицейската автоколона, следвана от малка армада платформи, представящи разнообразие от граждански и търговски организации, най-вече стари резерви като Търговската камара на Грейтър Мейпълтън, местното поделение на „Образование срещу дрогата“ и Клуба на възрастните граждани. Имаше и демонстрации на живо: студенти от танцовия институт „Алис Хърлихи“ изпълняваха предпазлив танц върху импровизирана сцена, докато състав от деца каратисти от училището по бойни изкуства „Девлин Брадърс“ произвеждаше буря от удари и ритници във въздуха, докато грухтеше в свиреп унисон. За един страничен наблюдател всичко това би изглеждало познато, не особено различно от всеки друг парад, който бе преминавал през града за изминалите петдесет години. Само последното превозно средство в редицата щеше да го накара да се замисли — открит камион, драпиран с черно знаме, без нито един човек на него; празнотата му беше недвусмислена и не се нуждаеше от разяснения.

Като кмет, Кевин трябваше да се вози в една от двете почетни открити коли, които влачеха паметната платформа — малка мазда, шофирана от Пит Торн, неговия приятел и бивш съсед. Те бяха на второ място, на десет ярда зад фиат спайдъра, който возеше церемониалмайстора — красива, но крехка жена, на име Нора Дърст, която бе загубила цялото си семейство на четиринайсети октомври — съпруг и две малки деца, нещо, което хората смятаха за най-голямата трагедия в цял Мейпълтън. Нора бе преживяла лек пристъп на паника по-рано през същия ден и твърдеше, че се чувствала замаяна и отпаднала и трябвало да си иде вкъщи, но се беше справила с кризата с помощта на сестра си и един консултант доброволец, който беше на мястото точно за подобни случаи. Сега тя изглеждаше добре, седеше почти царствено на задната седалка на спайдъра, обръщаше се наляво и надясно и плахо повдигаше ръка, за да приеме спорадичните взривове от ръкопляскане от зрителите, които се бяха събрали по пътя.

— Публиката не е зле! — отбеляза Кевин високо. — Не очаквах толкова много хора!

— Какво? — изрева Пит през рамо.

— Няма значение! — изкрещя му Кевин, осъзнавайки, че е безполезно да се опитва да бъде чут през музиката.

Духовата секция беше долепена до бронята им и свиреше жизнерадостен вариант на „Хаваи Файв-О“, който продължаваше толкова дълго, че започваше да се чуди дали не е единствената песен, която знаят. Нетърпеливи заради погребалното темпо, музикантите продължаваха да се движат напред, като за кратко изпревариха колата му, а после рязко изостанаха, без съмнение всявайки хаос сред тържествената процесия и нареждайки се най-отзад. Кевин се завъртя на мястото си, опитвайки се да погледне през музикантите към маршируващите зад тях, но гледката му беше блокирана от гъсто разположените кафяви униформи, сериозните млади лица със зачервени бузи и духовите инструменти, хвърлящи проблясъци от разтопено злато на слънчевата светлина.

Там, отзад, помисли си той, беше истинският парад, какъвто никой не беше виждал преди, стотици обикновени хора, които вървяха на малки групи, някои държаха табели, други носеха тениски с образите на изчезнали приятели или роднини. Беше видял тези хора на паркинга малко след като се бяха пръснали към поделенията си и гледката им, гледката на тази необхватна сума на тяхната мъка, го беше разтърсила и той едва успя да прочете имената на флаговете им — „Сираците от 14 октомври“, „Коалиция на скърбящите съпруги“, „Майки и бащи на заминали деца“, „Мрежа на безутешните братя и сестри“, „Незабравящите своите приятели и съседи от Мейпълтън“, „Оцелелите от Мъртъл авеню“, „Учениците от «Шърли Де Сантос»“, „Бъд Фипс ни липсва“ и още много други. Участваха и няколко от водещите религиозни организации — „Богородица на тъгите“, Храмът „Бет-Ел“ и презвитерианите от „Сейнт Джеймс“ бяха изпратили свои представители, но те бяха притиснати доста назад, почти накрая, точно пред линейките.

* * *

Центърът на Мейпълтън беше претъпкан от доброжелатели, улиците бяха осеяни с цветя, много от които бяха премазани от гумите на камионите и скоро щяха да попаднат под човешките крака. Солиден процент от зрителите бяха гимназисти, но дъщерята на Кевин, Джил, и най-добрата й приятелка Ейми не бяха сред тях. Момичетата спяха непробудно, когато излезе от къщи, защото, както обикновено, бяха останали до много късно, и на Кевин сърце не му даваше да ги събуди, а му липсваше и твърдост да се разправя с Ейми, която упорито спеше с шорти и леки оскъдни потници, заради което той се чудеше накъде да гледа. Звънна вкъщи два пъти през последния половин час с надеждата, че телефонът ще ги събуди, но момичетата не вдигаха.

Той и Джил спореха заради парада от седмици по преувеличения полусериозен начин, по който се справяха с всички важни неща в живота си. Той я насърчаваше да участва в знак на почит към заминалата й приятелка Джен, но тя остана непреклонна.

— Виж какво, тате, на Джен не й пука дали ще участвам, или не.

— Откъде знаеш?

— Джен я няма. Не й пука за нищо.

— Може би — съгласяваше се той. — Ами ако е все още тук, а ние просто не можем да я виждаме?

Джил изглеждаше развеселена от тази възможност.

— Това ще е гадно. Тя вероятно размахва ръце около нас по цял ден и се опитва да привлече вниманието ни. — Тя оглеждаше кухнята, сякаш търсеше приятелката си. Заговаряше високо, достатъчно силно, за да я чуе и глух старец: — Джен, ако си тук, извинявай, че те игнорирам. Ще ни помогне, ако можеш да се прокашляш или нещо подобно.

Кевин сдържаше възражението си. Джил знаеше, че не му харесва да се шегува с липсващите, но като й го кажеше за стотен път, нямаше да постигне нищо.

— Скъпа — казваше той тихо, — парадът е за нас, не за тях.

Тя се взираше в него с погледа, който беше усъвършенствала в последно време — абсолютно неразбиране, смекчено от едва доловим намек за женско снизхождение. Щеше дори да е сладко, ако все още имаше коса и не носеше толкова много очна линия.

— Кажи ми нещо — започваше тя, — защо това е толкова важно за теб?

Ако Кевин можеше да даде добър отговор на този въпрос, с радост щеше да го стори. Но истината беше, че наистина не знаеше защо има такова значение, защо просто не се откажеше от парада, както се беше отказал от всичко друго, за което се бореше през последната година: вечерния час, бръсненето на главата, доколко мъдро е да прекарва толкова много време с Ейми, купоните по време на срока. Джил беше на седемнайсет. Той разбираше, че тя безвъзвратно се е отдалечила от неговата орбита и ще прави каквото си иска и когато си иска, независимо от желанията му.

И все пак Кевин наистина искаше тя да е част от парада, да демонстрира по някакъв начин, че все още признава изискванията на семейството и общността, че все още обича и уважава баща си и би направила това, което ще го ощастливи. Тя разбираше ситуацията абсолютно ясно — той знаеше това — но по някаква причина не можеше да се принуди да му сътрудничи. Това, разбира се, го наскърбяваше, но целият гняв, който чувстваше към дъщеря си, винаги се съпътстваше от автоматично извинение, лично признаване на всичко, през което тя бе преминала, и на това, колко малко бе по силите му да й помогне.

Джил беше очевидец и не му беше нужен психолог, за да му е ясно, че ще се бори с това до края на живота си. Тя и Джен бяха заедно на четиринайсети октомври, две нахилени млади момичета на кушетката, които ядяха претцели и гледаха клипове в Ютюб на лаптопа. И после, за един миг, колкото е нужно да щракнеш с мишката, едната от тях я нямаше, а другата пищеше. Хората продължаваха да изчезват пред очите й през следващите месеци и години, макар и не толкова драматично. По-големият й брат замина за колежа и никога не се върна у дома. Майка й напусна къщата и даде обет за мълчание. Остана само баща й, объркан мъж, който се опитваше да помогне, но никога не успяваше да намери правилните думи. И как можеше, когато бе също толкова загубен и неразбиращ като нея.

Кевин не беше изненадан, че Джил е ядосана или депресирана, или че се бунтува. Тя имаше пълно право на това, че и повече. Единственото, което го изненадваше, бе, че тя все още е там, че все още споделя къщата с него, макар че можеше лесно да избяга с Босоногите или да се метне на един автобус към непознати територии. Много деца го правеха. Тя изглеждаше различно, разбира се, гологлава и обсебена, като че ли искаше и абсолютно непознатите да разберат точно колко зле се чувства. Но понякога, когато се усмихваше, Кевин имаше чувството, че дълбоко в нея същността й все още е жива, все още е мистериозно непокътната въпреки всичко. Точно тази друга Джил, в която никога не бе получила шанса да се превърне, той се надяваше да открие на закуска тази сутрин, а не истинската, която познаваше твърде добре, момичето, свито на леглото, след като се беше прибрало твърде пияно или надрусано, за да се постарае да си махне грима.

Той си помисли дали да не звънне отново, когато наближиха „Ловъл Терас“, скъпата задънена улица, в която той и семейството му се бяха преместили преди пет години, във време, което сега изглеждаше отдалечено и нереално като ерата на джаза. Колкото и да искаше да чуе гласа на Джил обаче, чувството му за благоприличие го сдържаше. Просто не смяташе, че това ще е правилно, кметът да си бъбри по мобилния телефон насред парада. Освен това, какво щеше да й каже?

Здравей, скъпа. Минавам край нашата улица, но не те виждам…

* * *

Още преди да изгуби жена си заради тях, Кевин беше развил неохотно уважение към Грешните отломки. Преди две години, когато ги забеляза за първи път, той ги прие за безвреден възнесенски култ, група сепаратисти фанатици, които искаха само да бъдат оставени да скърбят и медитират сами на спокойствие чак до Второто пришествие или каквото там чакаха (той все още не беше наясно с теологията им, а не беше сигурен, че и те самите са). Изглеждаше му дори логично, че съсипани хора като Розали Сасман могат да намерят утеха, като се присъединят към тях, като се отдръпнат от света и дадат обет за мълчание.

По онова време изглеждаше, че Грешните отломки се бяха появили от нищото, спонтанна реакция на една безпрецедентна трагедия. Отне му известно време, за да осъзнае, че подобни групи се формират из цялата страна и се свързват в свободна национална мрежа, като всеки участник се придържа към общи основни правила — бели дрехи и цигари, двучленни екипи за наблюдение — но се управляваха без особен организиран надзор или външна намеса.

Въпреки монашеския си вид, мейпълтънският клон бързо се доказа като амбициозна и дисциплинирана организация с вкус към гражданското неподчинение и политическия театър. Членовете му не само отказваха да плащат данъци или такси, но пренебрегваха много местни наредби в имота си на Гинко стрийт, натъпкани в домове за едно семейство, не се подчиняваха на съдебните разпоредби и предупреждения за възбрана и строяха барикади, за да държат властите далече. Стигна се до серия конфронтации, при една от които беше застрелян член на „Грешните отломки“, който хвърляше камъни по полицаите, докато те се опитваха да изпълнят заповед за обиск. Симпатиите към „Грешните отломки“ се уталожиха след нескопосания набег, който доведе до оставката на полицейския началник и до мащабен отлив на подкрепа за тогавашния кмет Малвърн, с чието одобрение бе извършена операцията.

Откакто беше встъпил в длъжност, Кевин правеше най-доброто, за да намали напрежението между култа и града, като договори серия от споразумения, позволяващи на „Грешните отломки“ да живеят, повече или по-малко, според предпочитанията си в замяна на номинални данъци и гаранции за достъп на полицията и пожарната при ясно определени ситуации. Примирието, изглежда, се държеше, но „Грешните отломки“ оставаше дразнеща неизвестна карта, която изскачаше на неравни интервали, за да всява объркване и тревога сред законопослушните граждани. Тази година, на първия учебен ден, няколко белодрешковци бяха организирали окупация на един кабинет за втори клас в началното училище „Кингман“, която продължи цялата сутрин. Няколко седмици по-късно друга група се разходи из футболното игрище на гимназията насред играта и лежа на тревата, докато гневните играчи и зрители не изнесоха всички насила.

* * *

Вече от месеци местните чиновници се чудеха какво ще направят Грешните отломки, за да провалят Деня на героите. Кевин бе насрочил две срещи, на които това бе подробно обсъдено, и беше прегледал различни вероятни сценарии. Целият ден той ги чакаше да предприемат нещо със странна комбинация от ужас и любопитство, като че ли купонът нямаше да е завършен, докато те не го съсипеха.

Но парадът беше започнал и свършил без тях, а мемориалната служба бе почти към края си. Кевин бе положил венец в подножието на Паметника на заминалите в парк „Грийнуей“ — зловеща бронзова скулптура, дело на един от гимназиалните учители по изкуство. Предполагаше се, че трябва да изобразява бебе, излитащо от ръцете на изумената си майка и въздигащо се към небесата, но нещо не се беше получило. Кевин не беше художествен критик, но му изглеждаше, сякаш бебето пада, вместо да се въздига, а майката не е в състояние да го хване.

След благословията на отец Гонзалес последва момент на мълчание в памет на третата годишнина от Внезапното заминаване, последван от екота на църковните камбани. Речта на Нора Дърст беше последната точка в програмата. Кевин седеше на импровизираната сцена с неколцина други сановници и почувства леко безпокойство, когато тя пристъпи на подиума. Знаеше от опит колко страшно може да бъде да произнесеш реч, колко умения и увереност се изискваха, за да управляваш вниманието на дори два пъти по-малка тълпа.

Бързо осъзна, че тревогите му са безпочвени. От зрителите се разнесе шъткане, докато Нора прочистваше гърлото си и преравяше бележките си. Тя, както и жените, които бяха загубили всичко, страдаше и това страдание й осигуряваше авторитет. Не беше нужно да печели нечие внимание или уважение.

На всичкото отгоре Нора се оказа и много естествена. Тя говореше бавно и ясно — като по учебник, който изненадващо голям брой говорители бяха пропуснали — с точно премерено запъване и колебание, за да не изглежда твърде заучено. В нейна полза беше и че е привлекателна жена — висока и пропорционална, с нежен, но съчувствен глас. Като повечето от аудиторията й и тя беше в ежедневно облекло и Кевин откри, че се взира твърде жадно в сложните шевове на задния джоб на джинсите й, чиято прилепналост рядко срещаше в официалната си работа. Той забеляза, че тя има изненадващо младежко тяло за трийсет и пет годишна жена, родила две деца. Загубила две деца, напомни си и се насили да държи брадичката си високо и да се фокусира върху нещо по-уместно. Последното, което искаше да види на корицата на „Мейпълтънски вестник“, беше цветна фотография на кмета, отправил влюбен поглед в задника на скърбяща майка.

Нора започна, като каза, че първоначално си представяла речта си като прослава на най-добрия ден в живота й. Въпросният ден бил няколко месеца преди четиринайсети октомври, по време на семейна ваканция в Джърси. Не било станало нищо особено, нито тя можела да осъзнае напълно щастието си по това време. Осъзнаването дошло едва по-късно, след като съпругът и децата й били изчезнали и тя разполагала с предостатъчно безсънни нощи, за да оцени онова, което е изгубила.

Бил прелестен летен ден, разказа тя, топъл и свеж, но не толкова горещ, че да се налага да мислиш непрестанно за крема против изгаряне. По някое време сутринта децата й — Джереми, на шест, и Ерин, на четири, които нямаше да пораснат повече — започнали да правят пясъчен замък с тържествения ентусиазъм, който децата понякога прилагат към най-незначителните задачи. Нора и съпругът й Дъг седели наблизо на одеяло, държали ръцете си, гледали как сериозните малки работници тичат до водата, пълнят пластмасовите си кофички с пясък и после се тътрят обратно, а клечестите им ръце се опъват под тежкия товар. Децата не се усмихвали, но лицата им излъчвали радостна решителност. Крепостта, която строели, била изненадващо голяма и сложна и завършването й им отнело часове наред.

— Бяхме взели камерата, но по някаква причина не се сетихме да я включим — продължи тя. — Сега съм дори доволна. Защото, ако имахме запис на този ден, просто щях да го гледам през цялото време. Щях да живея пред телевизора и да го превъртам до безкрай.

По някакъв начин обаче споменът за онзи ден я накарал да си спомни и за друг ден, една ужасна събота през миналия март, когато цялото семейство било на легло от стомашен вирус. Сякаш всеки път когато се извърнела, някой друг повръщал, и то невинаги в тоалетната. Къщата воняла, децата виели, а кучето не спирало да скимти да го пуснат навън. Нора не можела да стане от леглото — тресяло я, ту потъвала, ту изплувала от делириума, а и Дъг не бил по-добре. За един кратък период следобеда си помислила, че може би умира. Когато споделила този страх със съпруга си, той просто кимнал и казал: „Добре“. Били толкова болни, че нямали сила дори да вдигнат телефона и да потърсят помощ. В някакъв момент вечерта, когато Ерин лежала между тях, с втвърдена от засъхнало повръщано коса, Джереми влязъл при тях и посочил през сълзи към крака си. Уди се изака в кухнята — казал той. — Уди се изака и аз стъпих в него.

— Беше адско — каза Нора. — Точно това си повтаряхме: Това е истински ад.

Разбира се, преодолели вируса. След няколко дни всички били отново здрави и къщата била горе-долу приведена в ред. Но от този ден те смятали семейния маратон по повръщане за най-ниската точка в живота си, за пълния разгром, който установил някои приоритети. Ако мазето се наводняло или Нора получела глоба за паркиране, или пък Дъг загубел клиент, те винаги си припомняли, че нещата може да са и много по-лоши.

— Е, казвахме си, поне не е толкова зле като онзи път, когато всички бяхме болни.

Някъде в този момент от речта на Нора Грешните отломки най-сетне се появиха, изникнаха накуп от рехавата горичка, която ограждаше западната страна на парка. Бяха може би двайсетина, облечени в бяло, вървящи бавно към сбирката. Първоначално изглеждаха като неорганизирана тълпа, но докато се приближаваха, започваха да формират хоризонтална линия. Конфигурацията им напомни на Кевин група за претърсване. Всеки от тях носеше парче от плакат с една-единствена нарисувана черна буква и когато се приближиха на един хвърлей разстояние от сцената, спряха и вдигнаха плакатите си над главите. Заедно, разкривената редица от букви съставяше думите: СПРЕТЕ ДА СИ ХАБИТЕ ДЪХА.

Недоволен ропот се надигна от тълпата, която не одобряваше прекъсването или отношението. Почти цялата полиция беше на церемонията и след миг несигурност, няколко полицаи тръгнаха към натрапниците. Началник Родригес беше на сцената и точно когато Кевин се надигаше, за да се посъветва с него за това, доколко е разумно да се провокира конфронтация, Нора се обърна към полицаите.

— Моля ви, не ги закачайте. Те не пречат на никого.

Полицаите се поколебаха, после спряха, след като получиха сигнал от началника си. От мястото си Кевин имаше добра гледка към протестиращите и вече знаеше, че жена му е сред тях. Не беше виждал Лори от два месеца и бе поразен колко много е отслабнала, сякаш бе избягала във фитнес център, а не във възнесенски култ. Косата й беше по-сива, отколкото я помнеше — Грешните отломки не се грижеха особено за външния си вид — но като цяло изглеждаше странно млада. Може би беше заради цигарата в устата й — Лори пушеше в началото на връзката им, но жената, която стоеше пред него с вдигната буква „Н“ високо над главата, му напомняше повече на момичето в колежа, което обичаше забавленията, отколкото на унилата понапълняла жена, която го напусна преди шест месеца. Въпреки обстоятелствата, той почувства неоспорим спазъм на желание, реално и доста иронично раздвижване в слабините си.

— Не съм алчна — продължи Нора, подхващайки отново нишката на речта си. — Не се моля за този идеален ден на плажа. Дайте ми онази ужасяваща събота, когато всички бяхме болни и жалки, но живи и заедно. Точно сега това ми звучи като рай. — За първи път, откакто бе започнала да говори, гласът й се пречупи от емоциите. — Бог да ни благослови, тези, които сме тук, и онези, които не са. Всички ние сме преживели много.

Кевин се опита да улови погледа на Лори през продължителните и някак предизвикателни аплодисменти, които последваха, но тя отказа дори да погледне в неговата посока. Той се опита да се убеди, че тя прави това против волята си — все пак беше обградена от двама едри брадати мъже, един от които приличаше малко на Нийл Фелтън, човека, който някога притежаваше гурме пицарията в центъра. Щеше да е успокоително да мисли, че тя е била инструктирана от висшестоящите да не се поддава на изкушението да общува дори мълчаливо със съпруга си, но той знаеше дълбоко в себе си, че това не е вярно. Лори можеше да погледне към него, ако искаше, можеше поне да отбележи присъствието на човека, с когото бе обещала да прекара живота си. Тя просто не искаше.

Когато мислеше за това по-късно, той се чудеше защо не беше слязъл от сцената, не бе отишъл там и не бе казал: „Хей, мина доста време. Изглеждаш добре. Липсваш ми“. Нищо не го спираше. И все пак бе останал на стола, не бе направил абсолютно нищо, докато хората в бяло не свалиха буквите си, не се обърнаха и не потънаха в гората.