Том Перота
Останалите (12)

Методът на Балзър

В коледната утрин осемнайсетте жени, обитаващи Синята къща, гледаха пауър пойнт презентация, събрани в студената стая за срещи на приземния етаж. Сега процедираха по този начин, правеха едновременни прожекции във всяка къща в имота, както и в различните аванпостове, разпръснати из града. В мейпълтънския клон бяха обсъждали необходимостта от построяване или придобиване на структура, достатъчно голяма, за да приюти всички членове, но Лори предпочиташе сегашното положение — по-интимно и комунално, не толкова наподобяващо църква. Организираната религия се беше провалила. Грешните отломки не можеха да спечелят нищо, като следваха нейния пример.

Светлините угаснаха и първият слайд се появи на стената, фотография на венец, окачен на вратата на средностатистическа къща в предградията.

ДНЕС Е КОЛЕДА.

Лори хвърли бърз страничен поглед към Мег, която все още изглеждаше малко разтърсена. Предишната нощ бяха останали до късно, за да работят върху противоречивите чувства на Мег относно празниците, върху начина, по който те усилваха липсата на семейството и приятелите й и поставяха под въпрос отдадеността й към новия живот. Тя дори бе открила, че си мечтае да е отложила присъединяването си към тях, така че да прекара една последна Коледа с любимите си хора, в името на старите времена. Лори й каза, че е нормално да изпитва носталгия по това време на годината, но тя беше подобна на фантомната болка при хората с ампутиран крайник. Крайника го нямаше, но все още беше част от човека, поне за малко.

Вторият слайд показваше дрипава елха, окичена с няколко оскъдни парчета гирлянди, полегнала край бордюра в легло от мръсен сняг, очакваща боклукчиите да я отнесат.

КОЛЕДА Е БЕЗСМИСЛЕНА.

Мег подсмръкна тихо, като дете, което се опитва да е храбро. По време на освобождаването предната вечер тя бе разказала на Лори за видението, което имала, когато била на четири или пет. Неспособна да заспи на Бъдни вечер, тя се промъкнала тихо в дневната и видяла дебел брадат мъж да стои пред семейната елха и да проверява списъка си. Не носел червен костюм, дрехите му приличали на синя шофьорска униформа, но все пак тя го разпознала като Дядо Коледа. Гледала го известно време, после се върнала обратно по стълбите, а тялото й било изпълнено с екстатичното усещане за чудо и потвърждение. Като тийнейджърка тя се самоубедила, че цялата случка е била сън, но тогава изглеждала напълно реална, така че на следващата сутрин съобщила на семейството си този простичък факт. Те все още наричали станалото така, сякаш било документирано историческо събитие — Нощта, в която Мег видя Дядо Коледа.

На следващия слайд група млади коледни певци стояха в полукръг, с отворени усти и блестящи от радост очи.

НИЕ НЯМА ДА ПРАЗНУВАМЕ.

Лори почти не си спомняше детските си Коледи. Времето й като родител ги бе замъглило. Това, което пазеше паметта й, бе вълнението по лицата на нейните деца, заразното им празнично настроение. Това бе нещо, което Мег никога нямаше да изпита. Лори я увери, че е нормално да чувства гняв заради това и че е здравословно да признае и изрази този гняв, много по-добре, отколкото да го подхранва с отричане.

Обетът за мълчание забраняваше и смеха наред с говоренето, но няколко души се самозабравиха и се изкикотиха на следващия слайд — къща, осветена като вегаски бордей, ливадата пред нея бе отрупана със случайни коледни статуи — рождественската сцена, стадо елени, надуваем Гринч, няколко елфи и войници, ангели и пластмасов снежен човек, плюс кисел човечец с шапка, който трябваше да е Ебенизър Скрудж.

КОЛЕДА Е РАЗСЕЙВАНЕ. ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ ДА СЕ РАЗСЕЙВАМЕ.

Лори бе гледала много пауър пойнт презентации през последните шест месеца и дори бе помагала да се сглобят някои от тях. Презентациите бяха съществена част от комуникацията между Грешните отломки, вид преносима служба без проповедници. Тя вече бе установила структура, знаеше, че някъде към средата винаги има обрат, отклонение от темата към единственото нещо, което имаше истинско значение.

КОЛЕДА Е ЧАСТ ОТ СТАРИЯ СВЯТ.

Надписът остана, докато се сменяха серия от образи, представящи света на миналото: магазин на „Уолмарт“, човек с косачка, Белият дом, мажоретките на „Далас Каубойс“, рапър, чието име Лори не знаеше, пица, която не можеше да понесе да гледа, красив мъж и елегантна жена на вечеря със свещи, европейска катедрала, изтребител, претъпкан плаж, майка, кърмеща детето си.

СТАРИЯ СВЯТ ГО НЯМА. ТОЙ ИЗЧЕЗНА ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ.

В презентациите на Грешните отломки Възнесението се илюстрираше със снимка, от която неумело бяха изтрити определени хора. Някои от фотошопираните бяха известни личности, други бяха от местна величина. Една снимка в серията беше направена от Лори — спонтанен кадър на Джен Сасман на една експедиция за бране на ябълки, когато децата бяха на десет години. Джил се хилеше и държеше блестяща червена ябълка. Мястото на Джен беше празно, бледосиво петно, очертано от ярките есенни цветове.

НИЕ СМЕ ЧАСТ ОТ НОВИЯ СВЯТ.

Екранът се изпълни с познати лица, които се появяваха едно след друго, всички неусмихващи се членове на Мейпълтънския клон. Мег се появи към края заедно с други обучаващи се и Лори стисна крака й като поздравление.

НИЕ СМЕ ЖИВОТО НАПОМНЯНЕ.

Двама мъже наблюдатели стояха на гаров перон и се взираха в двама добре облечени бизнесмени, които се опитваха да се преструват, че ги няма.

НЯМА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА ЗАБРАВЯТ.

Две жени наблюдателки придружаваха по улицата млада майка, която буташе бебешка количка.

ЩЕ ЧАКАМЕ И ЩЕ НАБЛЮДАВАМЕ, И ЩЕ ДОКАЖЕМ, ЧЕ СМЕ ДОСТОЙНИ.

Отново се появиха същите две снимки, но с изтрити наблюдатели, чиято липса се набиваше на очи.

ТОЗИ ПЪТ НЯМА ДА БЪДЕМ ЗАБРАВЕНИ.

Часовник с тиктакащ секундарник.

НЕ ОСТАВА МНОГО.

От стената в тях се взираше мъж с тревожен поглед. Беше на средна възраст, леко пухкав, не особено красив.

ТОВА Е ФИЛ КРАУТЪР. ФИЛ Е МЪЧЕНИК.

Лицето на Фил бе заместено от това на по-млад мъж с брада и горящи фанатични очи.

ДЖЕЙСЪН ФАЛЦОНЕ СЪЩО Е МЪЧЕНИК.

Лори поклати глава. Горкото момче. Едва ли беше по-голям от нейния син.

ВСИЧКИ СМЕ ГОТОВИ ДА БЪДЕМ МЪЧЕНИЦИ.

Лори се зачуди как приема Мег това, но не можеше да разчете изражението й. Бяха говорили за убийството на Джейсън и разбираха опасността, в която се намираха всеки път когато напуснеха лагера. Въпреки това нещо в думата „мъченик“ я караше да потръпва.

ПУШИМ, ЗА ДА РАЗГЛАСЯВАМЕ ВЯРАТА СИ.

На стената се появи изображение на цигара, бяло-жълт цилиндър, висящ на абсолютно черен фон.

НЕКА ПУШИМ.

Една жена на първия ред отвори нов пакет цигари и го пусна из стаята. Една по една жените от Синята къща палеха цигара и издишаха, напомняйки на себе си, че времето изтича и че не се страхуват.

* * *

Момичетата спаха до късно и оставиха Кевин да се грижи за себе си сам през по-голямата част от сутринта. Той слуша радио известно време, но бодрата празнична музика го дразнеше, депресиращо напомняне за по-заети и по-щастливи отминали Коледи. Беше по-добре да го изключи, да почете вестник и да си изпие кафето в тишина, да се преструва, че това е обикновена сутрин.

„Ивън Балзър — помисли си той, името изплува нежелано от блатото на застаряващата му памет. — Той правеше така.“

Балзър беше стар приятел от колежа, тих, наблюдателен човек, който живееше на етажа на Кевин през втората му година. През повечето време странеше от всички, но през пролетния семестър двамата посещаваха курс по икономика. Стана им навик да учат заедно по няколко нощи седмично и да изпиват по няколко бири и да хапват крилца, щом свършат.

С Балзър беше забавно — той беше умен, иронично шеговит, с мнение за всичко — но беше трудно да го опознаеш лично. Говореше главно за политика, музика и филми, но мълчеше като военнопленник, когато някой го попиташе за семейството му или за живота му преди колежа. Минаха месеци, преди да се довери на Кевин достатъчно, за да му разкаже за миналото си.

Някои хора имат интересно и гадно детство, но това на Балзър беше само гадно — баща, който ги напуснал, когато бил на две, майка, която била безнадеждна пияница, но достатъчно хубава, че край нея да се навъртат един-двама мъже, които обаче рядко се задържали. По неволя Балзър се научил да се грижи за себе си отрано — ако той не сготвел или напазарувал, или не изперял, никой друг нямало да го направи. Някак си успявал да бъде отличник, да има достатъчно добри оценки, за да спечели пълна стипендия в „Рутгерс“, макар че все пак трябваше да чисти масите в „Бениганс“, за да свързва двата края.

Кевин се дивеше на издръжливостта на приятеля си, на способността му да процъфтява въпреки злополучията. Това го накара да осъзнае колко късмет е имал в сравнение с него, да израсне в стабилно, доста щастливо семейство, което имаше повече от достатъчно пари и любов. През първите две десетилетия от живота си бе приемал за даденост, че всичко ще е наред, че може да падне само колкото някой да го хване и да го изправи отново на крака. Балзър не бе приемал и за секунда нещо подобно. Той знаеше от опит, че е възможно да пада и да продължи да пада, че хората като него не можеха да си позволят и минута слабост, или една голяма грешка.

Макар че останаха близки до завършването, Кевин така и не успя да убеди Балзър да отиде с него вкъщи за Деня на благодарността или Коледа. Беше срамота, защото той бе прекъснал контактите с майка си — твърдеше, че дори не знае къде живее тя — и никога нямаше свои планове за празниците, освен да ги прекара сам в миниатюрния си апартамент извън кампуса, който бе наел в началото на третата година, с надеждата да спести пари, като си готви сам.

— Не се тревожи за мен — казваше винаги на Кевин. — Аз ще съм добре.

— Какво ще правиш?

— Нищо особено. Ще чета, предполагам. Ще гледам телевизия. Както обикновено.

— Както обикновено? Но сега е Коледа.

Балзър свиваше рамене.

— Не че не искам да е.

На някакво ниво Кевин се възхищаваше на упоритостта на Балзър, на отказа му да приеме нещо, което възприемаше като подаяние, дори от добър приятел. Но това не го караше да се чувства по-добре от неспособността си да помогне. Отиваше си у дома, сядаше на оживената маса с голямото си семейство, всички си говореха и се смееха, дъвчеха, докато изведнъж не го зашеметяваше неочакваната безрадостна картина на Балзър сам в своя подобен на килия апартамент, който яде полуготови спагети на пуснати щори.

Балзър постъпи в правната школа веднага след като завърши и двамата с Кевин постепенно спряха да контактуват. Седнал в празната си кухня на Коледа сутринта, Кевин си помисли, че може да е интересно да го потърси във Фейсбук, да открие какво е правил през последните двайсет години. Може би вече се беше оженил, може би имаше деца и щастлив живот, какъвто му беше отказан като дете; може би си беше позволил да обича и да го обичат. Може би щеше да оцени иронията, ако Кевин признаеше, че сега той е човекът, който се крие от празниците и прилага метода на Балзър с доста добри резултати.

Но тогава момичетата се появиха и той забрави за стария си приятел, защото изведнъж се почувства коледно, а и имаха да правят разни неща — да изпразват чорапи и да разопаковат подаръци. Ейми сметна, че ще е добре да има музика, така че Кевин отново пусна радиото. Сега коледните песни бяха на място, сантиментални и познати, и някак успокоителни, точно такива, каквито трябваше да бъдат.

Под елхата нямаше особено много подаръци — поне не колкото едно време, когато децата бяха малки и им беше нужна цялата сутрин, за да ги отворят — но момичетата, изглежда, нямаха против. Отделяха време на всеки подарък, проучваха кутията и махаха опаковката с огромна предпазливост, сякаш щяха да получат още точки за подреденост. Пробваха дрехите направо в дневната и позираха с ризите и пуловерите, облечени над пижамите — в случая на Ейми, опасно тънка тениска без ръкави — и си казваха колко страхотно изглеждат, като надценяваха дори топлите чорапи и мъхнатите чехли и се забавляваха толкова много, че Кевин си пожела да има още подаръци за двете, просто за да удължи удоволствието.

— Яко! — коментира Ейми вълнената шапка, която той беше открил в „Майк Спортинг Гудс“, с малко глуповати наушници, които се закопчаваха под брадичката. Нахлупи я ниско над челото си, почти до веждите, но дори така изглеждаше добре, като с всичко друго. — Добре ще ми дойде.

Тя стана от кушетката, ръцете й се разгънаха, докато го приближаваше, и го прегърна силно за благодаря. Правеше това след всеки подарък до степен, в която стана шега, ритмичен акцент на ритуала. За него беше малко по-лесно, когато оскъдният й сутрешен ансамбъл беше подсилен от новия пуловер, шал, шапката и чифт ръкавици без пръсти.

— Толкова сте добри с мен, хора — каза тя и за секунда Кевин си помисли, че може да се разплаче. — Не мога да си спомня кога за последен път съм прекарвала толкова хубава Коледа.

Кевин също получи няколко неща, макар и едва след като изтърпя обичайния кръг оплаквания за това, колко е трудно да се купи подарък за мъж на неговата възраст, сякаш порасналите мъже бяха напълно самодостатъчни създания, сякаш всичко, което им беше необходимо, бяха един пенис и набола брада. Джил му подари биография на ранните години на Теди Рузвелт, а Ейми му беше приготвила чифт уреди за ръце с пружини, защото знаеше, че обича да тренира. Момичетата му връчиха и два еднакви пакета, плътни малки предмети, обвити в сребриста хартия. В този на Джил имаше чаша, която го провъзгласяваше за баща №1.

— Еха — каза той. — Благодаря. Знаех, че съм в Топ десет, но не мислех, че съм се изкачил до номер едно.

Чашата на Ейми беше абсолютно същата, само че беше обозначена с „най-добрия кмет“.

— Трябва да празнуваме Коледа по-често — каза той. — Добре е за самочувствието ми.

След това момичетата започнаха да почистват, събраха опаковките и хартиите и натъпкаха боклуците в найлонов чувал за отпадъци. Кевин посочи един самотен подарък под дървото, малка кутия, завързана с панделка, която сякаш съдържаше бижу.

— Ами този?

Джил го погледна. На скалпа й имаше залепена червена панделка, с която приличаше на голямо тревожно бебе.

— За мама е — каза тя, като го погледна изпитателно. — В случай че се отбие.

Кевин кимна, сякаш това беше абсолютно нормално.

— Много грижовно от твоя страна — каза й той.

* * *

Позвъниха на вратата на Гари, но никой не отвори. Мег сви рамене и седна на студената бетонна веранда, решена да изчака на открито бившият й годеник да се върне откъдето и да беше отишъл на Коледа сутринта. Лори седна до нея, правейки всичко възможно да игнорира тъпото усещане на ужас, което я беше обзело, откакто бяха напуснали Гинко стрийт. Тя не искаше да бъде тук и не искаше да ходи на следващото място в програмата им.

За нещастие, инструкциите им бяха ясни. Трябваше да посетят обичните си хора и да направят каквото могат, за да нарушат удобния им ритъм и ритуалите на празника. Лори виждаше смисъла на това в по-голямата схема на нещата: ако Грешните отломки имаха една основна мисия, тя беше да устояват на така нареченото „връщане към нормалното“, ежедневния процес на забравяне на Възнесението или поне на предаването му на миналото, на възприемането му като продължение на нишката на човешката история, вместо като катаклизма, който щеше да сложи край на историята.

Не че Грешните отломки бяха специално против Коледа — те не харесваха всички празници — нито пък бяха врагове на Исус Христос, както мнозина приемаха погрешно. Работата с Исус беше малко объркваща и Лори го признаваше. Тя се беше борила със себе си, преди да се присъедини, озадачена от начина, по който Грешните отломки сякаш възприемаха много елементи от християнската теология — Възнесението и смутните години, разбира се, но също и вродената грешност на човечеството и убедеността в Страшния съд — а напълно игнорираха фигурата на Христос. Общо взето, бяха много по-фокусирани върху Бог Отец, ревнивото божество от Стария завет, което изискваше сляпо подчинение и изпитваше лоялността на последователите си по жестоко изобретателни методи.

На Лори й отне доста време да открие това и тя все още не беше сигурна дали го схваща добре. Грешните отломки не бяха много умели в изразяването на кредото си. Нямаха свещеници или проповедници, нямаха писание и никаква официална система на инструктиране. Беше начин на живот, не религия, продължаваща импровизация, вкоренена в убеждението, че светът след Възнесението изисква нови методи на живеене, свободни от старите, дискредитирани форми — без женитби, без семейства, без консумеризъм, без политика, без конвенционална религия, без малоумни забавления. Онези дни бяха минало. Всичко, което оставаше на човечеството, бе да се сниши и да чака неизбежното.

Беше слънчева утрин, много по-студена, отколкото изглеждаше. Магазин стрийт бе неподвижна и студена като фотография. Макар да се предполагаше, че печели добре още от бизнесучилището, Гари все още живееше като студент, споделяше горния етаж на занемарена двуфамилна къща с две други момчета, които също си имаха приятелки. През уикендите ставало истинска лудница, обясни Мег, когато толкова много хора правели секс на толкова малко място. А ако не си правил секс, ако не си бил в настроение например, си се чувствал, сякаш нарушаваш условията на наема.

Седяха на верандата вече половин час, когато видяха още един човек, измъчен старец, който разхождаше треперещото си чихуахуа. Мъжът ги зяпна и промърмори нещо, което Лори не можеше да чуе, макар да бе почти сигурна, че е „Весела Коледа“. Докато не се присъедини към Грешните отломки, никога не разбираше колко груби могат да бъдат хората, колко свободни се чувстват да обиждат и насилват абсолютно непознати.

Няколко минути след това една кола сви към „Магазин“ от „Грейпвайн“, гладко тъмно превозно средство, което изглеждаше като умален сув. Лори видя вълнението на Мег, когато то се приближи, и разочарованието й, когато отмина. Тя се беше настроила да види Гари, въпреки многобройните предупреждения на Лори да не очаква твърде много от срещата. Мег щеше да научи сама онова, което тя беше открила през лятото — че е по-добре да оставаш сам, да избягваш срещите с хората, които си изоставил, да не продължаваш да бъркаш в болния зъб с език. Не защото вече не ги обичаш, а тъкмо заради това и защото тази любов беше безполезна, просто поредната тъпа болка във фантомния крайник.

* * *

Нора се бе упражнявала да не мисли твърде много за децата си. Не защото искаше да ги забрави — съвсем не — а защото искаше да ги запомни по-точно. По същата причина се опитваше да не гледа твърде често старите им снимки или видеозаписи. И в двата случая човек започваше да помни само онова, което вече знаеше, същата шепа от случаи и впечатления. „Ерин беше толкова упорита. Джеръми имаше клоун на своето празненство. Тя имаше толкова хубава развяваща се коса. Той харесваше ябълков сос.“ След известно време тези изрезки се вкаменяваха в нещо като официален наратив, който избутваше хиляди други валидни спомени и ги преместваше в някакъв задръстен склад в мозъка й.

Напоследък беше открила, че е много по-вероятно тези остатъчни спомени да изплуват на повърхността, ако не се опитва да ги възстанови, ако просто им позволи да се появят доброволно по някое време през деня. В това отношение карането на колело беше особено плодотворна дейност, идеалната машина за възстановяване. Съзнателният й ум беше зает с милиони прости задачи — да оглежда пътя, да проверява скоростомера, да наблюдава дишането и посоката на вятъра — а подсъзнателният беше свободен да се рее. Понякога не се получаваше: имаше пътувания, когато просто продължаваше да пее непрекъснато една и съща част от песен — „Шариф не го харесва! Разлюляваме казбата, разлюлей казбата!“ — или да се чуди защо усеща краката си толкова изтръпнали и тежки. Но имаше и магически дни, когато нещо просто се наместваше и в главата й започваха да изскачат всякакви изумителни неща, малките изгубени съкровища от миналото — Джеръми, който слиза по стълбите сутрин в жълта пижама, която му е ставала предишната нощ, но сега е твърде малка; мъничката Ерин, която изглежда паникьосана, после възхитена, после пак паникьосана, докато дъвче първия си картофен чипс със сметана и лук. Начинът, по който веждите му изсветляваха през лятото. Начинът, по който изглеждаше палецът й, след като го беше смукала цяла нощ, розов и сбръчкан, с десетилетия по-стар от тялото й. Всичко беше там, заключено в хранилището, огромно съкровище, от което Нора можеше да тегли твърде рядко само малки части.

Предполагаше се да отиде у сестра си, за да отварят подаръците и да си направят късна закуска от омлет и бекон, но тя се обади на Карън да започват без нея. Каза, че е малко болна, но смята, че ще се оправи с повече сън.

— Ще се срещнем у мама следобед.

— Сигурна ли си? — чу подозрението в гласа на Карън, почти свръхестествената й способност да долавя прикриването или измъкването. Сигурно беше страховит родител. — Мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?

— Ще се оправя — увери я Нора. — Прекарай си добре. Ще се видим по-късно.

* * *

Понякога, когато чакаше твърде дълго на студа, Лори изпадаше в някакво зареяно състояние, губеше представа къде е или какво прави. Беше защитен механизъм, изненадващо ефективен начин да блокира физическия дискомфорт и тревожността, макар че беше и малко страховит, тъй като изглеждаше като първата стъпка към измръзването до смърт.

Сигурно се беше отнесла, докато седяха пред къщата на Гари — вече от доста време — защото отчете факта, че една кола отбива пред къщата, едва когато хората в нея вече се измъкваха, а Мег се беше раздвижила и слязла по стъпалата, и сега вървеше през мъртвата кафява ливада с настойчивост, която бе почти стряскаща след проточилото се спокойно въведение.

Шофьорът се въртеше около капака на колата — беше малък спортен лексус, прясно измит и блестящ на плахото зимно слънце — и се приближи до жената, която тъкмо бе освободила пътническото място. Беше висок и красив в палтото си от камилска вълна и мозъкът на Лори се размрази достатъчно, за да разпознае Гари, чието уверено усмихнато лице бе виждала много пъти в Паметната книга на Мег. Жената също й изглеждаше смътно позната. И двамата се взираха в Мег с изражения, които издаваха различна степен на съжаление и изумление, но когато Гари най-сетне проговори, всичко, което Лори чу в гласа му, беше отегчена досада.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Придържайки се към обучението си, Мег запази мълчание. Щеше да е по-добре, ако имаше цигара в ръка, но и двете не пушеха, когато колата се появи. Това беше грешка на Лори, пропуск в работата й.

— Чу ли ме? — Сега гласът на Гари беше по-висок, сякаш Мег имаше проблеми със слуха. — Зададох ти въпрос.

Спътничката му го погледна озадачена.

— Знаеш, че не може да говори, нали?

Младата жена с неясно покрусено изражение се обърна към Мег. Беше ниска и закръглена, малко нестабилна на тънките си токчета. Лори не можеше да не се възхити на палтото й, блестящосиня парка с пух по маншетите и качулката. Пухът вероятно беше синтетичен, но дрехата изглеждаше наистина топла.

— Съжалявам — каза младата жена на Мег. — Знам, че това сигурно е странно за теб. Да ни видиш заедно.

Лори се наведе наляво, опитвайки се да види лицето на Мег, но ъгълът не беше подходящ.

— Не й се извинявай — тросна се Гари. — Тя е тази, която трябва да се извинява.

— Стана преди две седмици — продължи младата жена, сякаш Мег изискваше обяснението й. — Няколко души се срещнахме в „Масимо“ и изпихме доста червено вино, и аз бях твърде пияна, за да шофирам до вкъщи. Гари ме закара. — Тя вдигна вежди, сякаш историята беше ясна. — Не съм сигурна дали е сериозно. Просто се движим заедно. Засега.

— Джина. — Гласът на Гари бе остър и предупредителен. — Не го прави. Не й влиза в работата.

„Джина — помисли си Лори. — Братовчедката на Мег. Една от шаферките й.“

— Разбира се, че й влиза в работата — отвърна Джина. — Бяхте заедно толкова време, хора. Щяхте да се жените.

Гари изучаваше Мег с изражение на отвращение.

— Погледни я. Дори не знам кой е това.

— Това е Мег. — Джина говореше толкова тихо, че Лори едва чуваше думите. — Не бъди гаден.

— Не съм гаден. — Изражението на Гари малко омекна. — Просто не мога да понасям да я гледам така. Не и днес.

Той заобиколи от разстояние бившата си годеница, докато се отправяше към къщата, сякаш смяташе, че тя може да го нападне или поне да му препречи пътя. Джина се поколеба достатъчно, за да вдигне извинително рамене, после се втурна след него. И двамата не обърнаха никакво внимание на Лори, докато се качваха бавно по стълбите, не отправиха нито дума, нито дори поглед към нея.

След като Гари и Джина влязоха вътре, Лори запали цигара и тръгна през ливадата към Мег, която все още стоеше с гръб към къщата и се взираше в лексуса, сякаш мислеше да го купува. Задържа цигарата и Мег я взе, подсмърчайки тихо, докато я поднасяше към устните си. На Лори й се искаше да може да каже някакви думи — „Добре стана“ или „Браво“ — да й даде да разбере колко се гордее с нея, но просто я потупа по рамото, веднъж, много леко. Надяваше се, че това е достатъчно.

* * *

Нора не беше планирала дълга разходка с колелото. Очакваше се да пристигне у майка си между един и два следобед, разписание, което й позволяваше единствено петнайсет или двайсет мили, половината от обичайната й дистанция, но евентуално щеше да е достатъчно, за да прочисти главата си и да раздвижи сърцето си, може би дори да изгори няколко калории преди голямото хранене. Освен това беше мразовито, между минус десет и двайсет според външния термометър на кухненския прозорец, което не беше идеално условие за напрегната тренировка.

Но студът се оказа по-малка пречка, отколкото бе очаквала. Имаше слънце, пътищата бяха чисти — снегът и ледът бяха истинска беда при зимното каране — а и вятърът не беше чак толкова смразяващ. Тя имаше модерни ръкавици, неопренови калцуни и полипропиленова качулка под шлема. Само лицето й беше незащитено, а с това можеше да се справи.

Реши, че ще се върне след осмата миля, на половината велоалея, но когато стигна там, просто продължи. Чувстваше се толкова добре да се движи, педалите се издигаха и падаха под краката й, от устата й излизаше бяла пара. Какво толкова, ако закъснееше малко за майка си? Щеше да има голяма тълпа — всичките й роднини и семействата им, някои лели и чичовци, братовчеди — и тя нямаше да им липсва. Ако не друго, поне щяха да са облекчени. Без Нора наоколо можеха да се смеят, да отварят подаръци и да хвалят взаимно децата си, и да не се чудят дали без да искат, не са казали нещо, което да нарани чувствата й, да не й отправят онези тъжни разбиращи погледи, да не изпускат трагични въздишки.

Точно това правеше празниците толкова изтощителни. Не грубостта на роднините й, тяхната неспособност да зачетат страданието й, а точно обратното — тяхната неспособност да го забравят и за секунда. Винаги се промъкваха около нея толкова внимателно и деликатно, толкова болезнено съчувствено, сякаш умираше от рак или беше поразена от някаква обезобразяваща болест, като лелята на майка й, Мей — жалостива фигура от детството на Нора — чието лице беше замръзнало в постоянна крива гримаса от парализа на Бел.

„Дръжте се добре с леля Мей — винаги й казваше майка й, — тя не е чудовище.“

Опасната отсечка от пътя между шосе 23 днес беше почти празна, без сакати и диви кучета, без жертвоприношения на животни или криминална активност, просто някой и друг рядък колоездач в обратната посока, който й махваше дружески, когато се разминаваха. Щеше да е почти идилично, ако не й се пишкаше толкова много. През по-топлите месеци общината поддържаше химически тоалетни в края на маршрута — бяха гнусни и едва се понасяха в краен случай — но ги махаха през зимата. Нора не обичаше да кляка в гората, особено когато нямаше много прикриваща зеленина, но имаше някои дни, когато просто не й оставаше избор, а днешният беше такъв. Поне откри хартиени кърпички в джоба на ветровката си.

Преди да се качи отново на велосипеда, тя набра мобилния телефон на Карън и бе облекчена, когато получи препращане към гласовата й поща. Прокашля се веднъж-дваж, като дете, избягало от училище, после заговори с престорено отпаднал глас. Каза, че се чувства по-зле отпреди и не мисли, че е добра идея да напуска къщата, особено като се има предвид, че може да е болна.

— Ще си направя чай и ще се върна в леглото — добави. — Кажи на всички „Весела Коледа!“ от мен.

Пътищата след велоалеята бяха полуселски и се виеха покрай изолирани къщи и редки малки ферми, от замръзналото поле стърчаха царевични стъбла като косми на необръснат крак. Нора не знаеше къде отива, но нямаше нищо против да се изгуби. Сега, след като се беше откачила от коледната трапеза, нямаше против да кара и цял ден.

Искаше й се да мисли за децата си, но по някаква причина умът й продължаваше да се връща към бедната леля Мей. Тя беше мъртва от много време, но Нора все още я помнеше със странна яснота. Обикновено седеше тихо на семейните сбирки, устата й бе наклонена под странен ъгъл, очите й плуваха от отчаяние зад дебелите стъкла. От време на време се опитваше да говори, но никой не разбираше и дума от казаното. Нора си спомняше как я придумваха да я прегърне, а после й даваха сладкиш за награда.

„Такава ли съм и аз? — зачуди се тя. — Аз ли съм сега леля Мей?“

Кара общо шейсет и седем мили. Когато най-накрая се прибра у дома, на телефонния секретар мигаха пет съобщения, но тя реши, че могат да почакат. Качи се по стълбите, съблече студените си дрехи — неочаквано се разтрепери — и си взе дълъг душ. Докато го правеше, непрестанно кривеше устата си, така че лявата й страна да увисва по-ниско от дясната, и се опитваше да си представи какво ли е да живееш така, с постоянно замръзнало лице, с изкривен глас, докато всеки се опитва да бъде свръхмил с теб, за да не се чувстваш като чудовище.

* * *

Беше жалко да гледа „Животът е чудесен“ сам, но Кевин не можеше да измисли нищо по-добро. „Карпе Дием“ беше затворен; Пит и Стив бяха със семействата си. Мина му през ума да звънне на Мелиса Хълбърт, но реши, че е лоша идея. Тя вероятно нямаше да е твърде развълнувана да получи нерешителна оферта на Коледа, особено след като не се бе опитвал да я потърси от последната им злополучна среща, през нощта, в която тя заплю наблюдателката.

Момичетата бяха излезли преди час. Внезапността на заминаването им го бе стреснала — получиха есемес и изчезнаха — но не можеше да ги обвинява, че искат да са с приятелите си. Бяха с него цяла сутрин и по-голямата част от следобеда и се забавляваха доста. След като приключиха с подаръците, Ейми направи палачинки с шоколадов чипс и предприеха дълга разходка около езерото. След като се прибраха вкъщи, тримата играха „Генерал“^[1]. Така че наистина нямаше от какво да се оплаче.

Само дето си беше тук с остатъка от следобеда и цялата вечер пред него — огромно количество усамотение. Беше неразбираемо как някога пълния му с хора живот се бе стопил, бракът му бе приключил, синът му се бе запилял по широкия свят, двамата му родители бяха починали, братята и сестрите му се бяха разпръснали — брат му в Калифорния, сестра му в Канада. В околностите бяха останали няколко роднини — чичо Джак и леля Мари, и шепа братовчеди — но всички си имаха свой живот. Кланът Гарви бе като някогашния Съветски съюз, в миналото могъща сила, която се бе разпаднала на слаби и нестабилни парчета.

„Тук трябва да е Киргизстан“, помисли си той.

На всичкото отгоре не обичаше този филм. Може би го беше гледал твърде много пъти, но историята му изглеждаше толкова измъчена, всички тези усилия, за да напомнят на един добър мъж, че е добър. Или може би Кевин се чувстваше малко като самия Джордж Бейли, без никакъв ангел пазител на хоризонта. Продължаваше да прехвърля каналите в търсене на нещо друго за гледане и накрая спря там, където започна, повтаряйки цикъла отново и отново, докато на входната врата не се позвъни — три резки тона, толкова неочаквани и вълнуващи, че стана твърде бързо от дивана и почти припадна. Преди погледът му да се проясни, трябваше да спре и да затвори очи, за да си даде възможност да преодолее шока от изправянето.

* * *

За минута-две Лори не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, колко хубаво бе усещането да си навън на студа. Тялото й обаче се затопли бавно, странността от това, да е отново у дома си, започна да се утаява. Това беше нейната къща! Толкова голяма и чудесно обзаведена, по-хубава, отколкото си позволяваше да си я спомня. Мекият диван, на който седеше, беше избрала сама от „Елегантен интериор“, като се измъчваше с дни за дамаската, опитвайки се да реши дали сиво-зелената ще си пасне по-добре с килима, отколкото тухленочервената. Широкоекранният LCD HD телевизор — даваха именно „Животът е чудесен“ — бяха купили от „Котско“ два месеца преди Възнесението, изумени от реалистичната чистота на картината. Гледаха репортажи за катастрофата на същия този екран с очевидно откачили от това, което съобщават, водещи, а записите на пътни инциденти и озадачените свидетели се повтаряха непрестанно във вцепеняваща последователност. А този мъж, който стоеше пред нея и се усмихваше нервно, бе собственият й съпруг.

— Еха — казваше той. — Това се казва изненада.

Кевин беше доста шашардисан да ги завари на верандата, но се окопити бързо и ги въведе в къщата, сякаш бяха очаквани гости, прегърна Лори в коридора — тя се опита да го избегне, но беше невъзможно в тясното пространство — и разтърси ръката на Мег, като й каза колко е доволен да се запознае с нея.

— Хора, изглеждате премръзнали — отбеляза той. — Не сте добре облечени за това време.

„Беше много меко казано“, помисли си Лори. Беше трудно да се намерят наистина топли дрехи в бяло. Панталоните, ризите и пуловерите не бяха проблем, но връхните дрехи бяха друга работа. Тя имаше късмет да притежава бял шал, който да увие около врата си, и памучно боксьорско горнище с ненатрапчивата запетайка на „Найки“ на джоба. Но й трябваха по-добри ръкавици — памучните, които носеше, бяха нелепо тънки, такива носиш, когато искаш да направиш изненадваща проверка — и чифт ботуши или поне истински обувки, нещо по-материално от износените маратонки на краката й.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Кевин. — Мога да направя кафе или чай, или друго. Има вино и бира. Чувствай се като у дома си. Знаеш къде е всичко.

Лори не отговори на предложението, нито посмя да погледне Мег. Разбира се, че искаха нещо за ядене, умираха от глад. Но не можеха да го кажат и със сигурност нямаше да се самообслужат. Ако той сложеше храна пред тях, щяха да са повече от щастливи да я приемат, но трябваше той да реши това, не те.

— Не бъди много сурова — добави той след малко. — Не се храним толкова здравословно, колкото преди. Не мисля, че ще одобриш.

Лори почти се разсмя. Щеше с удоволствие да погълне два хотдога направо от опаковката, за да му покаже какво е мнението й напоследък по въпроса за здравословното хранене. Но Кевин не й даде тази възможност. Вместо да се отправи към кухнята като добър домакин, той просто седна в кафявия кожен стол, който тя самата бе купила от „Трайенгъл Фърничър“, стола, в който обичаше да чете в мързеливите почивни утрини, без да й трябва лампа, само на слънчевата светлина, която се процеждаше от южните прозорци.

— Изглеждаш добре — каза той, като я изучаваше с притеснителна прямота. — Харесвам сива коса. Всъщност те подмладява. Иди разбери.

Лори усети, че се изчервява. Не беше сигурна дали е искрено засрамена, или е заради Мег, която седеше до нея. И все пак беше приятно да получи комплимент, помисли си. Кевин не беше толкова стиснат като съпрузите на някои от приятелките й, особено в ранните дни на брака им, но през последните години похвалите определено се бяха разредили.

— Аз самият съм малко посивял — каза той и потупа главата си отстрани. — Предполагам, че е нормално.

Вярно беше, осъзна Лори, макар че не беше забелязала промяната, докато той не й я посочи. „Осезаемо“, би му казала, ако можеше. Като повечето мъже от своето поколение, и Кевин имаше момчешки вид доста по-дълго, отколкото му се полагаше, а сивата коса — колкото и малко да беше — му придаваше тежест.

— Свалила си доста килограми — продължи той, хвърляйки замислен поглед към околностите на катарамата си. — Аз тренирам, но сякаш не мога да падна под деветдесет.

Лори трябваше да положи съзнателно усилие да не мисли твърде много за тялото му. Идваше й малко в повече да го гледа толкова отблизо след цялото това време, да се сблъска с реалното физическо тяло, да изпита леката гордост заради собствеността, която беше една от по-сладките страни на брака им: „Съпругът ми изглежда добре“. Не беше точно красив, но бе привлекателен с широките си приятелски рамене. Носеше сиво горнище от анцуг, което тя някога вземаше в дъждовните дни, свободно и меко на допир.

— Трябва да се откажа от късното хапване. От микровълновите буритоси и боровинковите пайове, и други подобни боклуци. Това ме убива.

Мег изпусна тих стон и Лори хвърли насочващ поглед към кухнята, но Кевин не схвана намека. Беше твърде разсеян от телевизора, където Джими Стюарт преживяваше нещо, заекваше и размахваше ръце. Той грабна дистанционното от масичката и го изключи.

— Не мога да понасям този филм — измърмори. — Напомни ми никога повече да не го гледам.

Без телевизора къщата изглеждаше зловещо тиха, почти погребална. Часовникът на декодера показваше само четири и двайсет, но вечерта наближаваше, през прозорците нахлуваше мрак.

— Джил не е вкъщи — обяви Кевин, макар да не беше необходимо. — Излезе преди час с приятелката си Ейми. Знаеш за Ейми, нали? Живее тук, с нас, от края на лятото. Добро дете е, но е малко дива. — Кевин дъвчеше устната си, сякаш обмисляше труден въпрос. — Джил е добре, предполагам. Но преживява трудна година. Наистина й липсваш.

Лори запази абсолютно празно изражение, не искаше да издава облекчението, което бе изпитала при липсата на дъщеря си. С Кевин можеше да се справи. Той беше голям мъж и тя можеше да разчита на него да се държи като такъв, да приеме факта, че връзката им бе претърпяла необходима и безвъзвратна промяна. Но Джил беше още дете и Лори бе нейна майка, а това бе нещо напълно различно. Кевин се изправи рязко от стола.

— Ще й звънна. Тя ще се разстрои, ако те изпусне.

Отиде до кухнята, за да вземе телефона. Веднага щом тръгна, Мег извади бележника си и надраска „Тоалетна?“. Кимна благодарно, когато Лори й посочи далечния край на коридора, и веднага се отправи натам.

— Не става — обяви Кевин при завръщането си, все още с телефона в ръка. — Оставих съобщение, но тя невинаги проверява. Знам, че би искала да те види.

Взираха се един в друг. По някаква причина беше по-неловко, когато Мег я нямаше. Въздухът излизаше от устата на Кевин на тънка струя.

— Не съм се чувал с Том. От лятото насам. Малко се тревожа за него. — Той изчака миг, преди да продължи. — Тревожа се и за теб. Особено след случилото се миналия месец. Надявам се, че внимаваш.

Лори сви рамене, за да му даде да разбере, че е добре, но жестът излезе по-противоречив, отколкото възнамеряваше. Кевин сложи ръка върху нейната, на няколко инча над лакътя. В жеста нямаше нежност, но кожата на Лори се наелектризира от допира му. Беше минало много време.

— Виж — каза той, — не знам защо си тук, но наистина се радвам да те видя.

Лори кимна, опитвайки се да предаде чувството, че и тя се радва. Сега ръката му се движеше, правеше колебливи движения нагоре-надолу по нейната ръка, които не бяха достатъчно целенасочени, за да се определят като милувка. Но Кевин беше от онези мъже, които не осъществяваха случайни докосвания. Той я пипаше рядко, освен ако не мислеше за секс.

— Защо не останеш тук тази вечер? — попита той. — Коледа е. Би трябвало да си със семейството си. Само тази вечер. Виж как се чувстваш.

Лори отправи разтревожен поглед към тоалетната, чудейки се какво толкова задържа Мег.

— Приятелката ти също може да остане — продължи Кевин. — Мога да й приготвя леглото в гостната, ако иска. На сутринта може да се върне.

Лори се зачуди какво означава това. „На сутринта може да се върне.“ Означаваше ли, че тя самата щеше да остане? Молеше ли я той да се върне у дома? Тя тръсна глава, тъжно, но категорично, опитвайки се да му даде да разбере, че не е тук на съпружеско посещение.

— Извинявай — каза той, най-накрая разбрал намека и махна разсейващата си ръка от нейната. — Просто тази вечер се чувствам потиснат. Ще е хубаво, ако имам компания.

Лори кимна. Изпита към него истинска жал. Кевин винаги бе обичал празниците, цялата задължителна семейна заедност.

— Това е малко разстройващо — каза й той. — Бих искал да ми говориш. Аз съм ти съпруг. Бих искал да чуя гласа ти.

Лори усети как решимостта й отслабва. Беше на косъм да отвори устата си, да каже нещо като „Знам, че е нелепо“ и да разруши осем месеца усилена работа за един-единствен миг слабост, но преди да го направи, чу водата в тоалетната. Миг след това вратата й се отвори. И тогава, точно когато Мег се появи, усмихвайки се извинително, телефонът в ръката на Кевин иззвъня. Той вдигна, без да погледне дисплея.

— Ало?

* * *

Нора бе толкова стресната при звука на гласа му, че не можеше да се накара да заговори. Някак се беше убедила с помощта на две чаши вино на почти празен стомах, че Кевин няма да е вкъщи, че може да остави кратко съобщение на гласовата му поща и да се измъкне.

— Ало? — каза отново той с повече объркан, отколкото раздразнен глас. — Кой е?

Тя се изкуши да затвори или да се престори, че е набрала грешен номер, но после се съвзе. „Аз съм голяма жена — помисли си, — не някое дванайсетгодишно момиче, което си прави шеги.“

— Нора е — каза. — Нора Дърст. Танцувахме на танците.

— Помня. — Гласът му беше малко по-равен, отколкото се беше надявала, малко предпазлив. — Как си?

— Добре съм. А ти?

— Добре — каза той, но явно без да го мисли. — Просто, ъъъ, се наслаждавам на празниците.

— И аз също — отвърна тя, но също без да го мисли.

— Ами…?

Неговият полувъпрос увисна за няколко секунди, достатъчно дълго, че Нора да си пийне глътка вино и мислено да прегледа речта, която беше репетирала във ваната: „Искаш ли да пием кафе някой път? Свободна съм през повечето следобеди“. Беше измислила всичко. Следобедите напрежението беше по-малко, кафето също не беше напрягащо. Ако излезеш с някой на кафе следобед, можеш дори да се преструваш, че не е среща.

— Чудех се — започна тя, — искаш ли да отидеш във Флорида?

— Флорида?

Той звучеше изненадан, колкото и тя.

— Да. — Думата сама бе изскочила от устата й, но беше точната, тъкмо нея имаше предвид. Искаше Флорида, не кафе. — Не знам за теб, но аз имам нужда от слънце. Тук става толкова потискащо.

— И искаш аз…?

— Ако и ти искаш — каза му тя. — Ако си свободен.

— Еха. — Той не звучеше нещастно. — За кое време говорим?

— Не знам. Утре твърде скоро ли е?

— Вдругиден е по-добре. — Той замълча и добави: — Виж, сега наистина не мога да говоря. Може ли да ти звънна после?

* * *

Кевин се опита да си придаде равнодушен вид, докато пускаше телефона в джоба си, но беше трудно, докато Лори и приятелката й го гледаха с толкова откровено любопитство, сякаш им дължеше обяснение.

— Просто познат — промърмори той. — Не го познаваш.

Лори очевидно не му повярва, но какво се очакваше да каже?

„Една жена, която едва познавам, ме помоли да ида до Флорида и възнамерявам да приема.“ Той самият едва го вярваше. Беше затворил телефона преди няколко секунди и вече му се струваше, че трябва да е станала грешка — сложно недоразумение или шега. Трябваше просто да звънне на Нора и да изясни няколко неща, но не можеше да го направи, докато не останеше сам, а нямаше никаква представа колко дълго ще трябва да чака за това. Лори и придружителката й изглеждаха щастливи да стоят и да се взират в него през остатъка от вечерта.

— Е — той плесна тихо с ръце, опитвайки се да смени темата, — има ли гладни?

* * *

Лори вървеше бавно по главната улица, изоставайки с една-две стъпки зад Мег, наслаждавайки се на необичайната мудност, придружаваща пълния стомах. Яденето не беше изискано — нямаше останки от обяда, както се случваше с трапезата от Бъдни вечер — но въпреки това беше вкусно. Те погълнаха всичко, което Кевин подреди пред тях — бейби моркови, купи с оризови спагети от консерва, осеяни с крекери, сандвич от бял хляб със салами и американско сирене — и накрая завършиха с кутия „Хършис Кисис“ и чаша прясно горещо кафе.

Наближаваха ъгъла, когато тя чу стъпки и гласа на Кевин, който я викаше по име. Обърна се и го видя да тича по средата на улицата, без палто или шапка, и да размахва едната си ръка във въздуха, сякаш се опитва да спре такси.

— Забрави това — каза й той, когато я настигна. В ръката му имаше кутийка, сиротният подарък, който беше забелязала под елхата. — Искам да кажа, аз забравих. За теб е. От Джил.

Лори вече знаеше това. Подаръкът от Кевин щеше да е по-немарлив, буцест и небрежен, с възможно най-малко украшения. Но кутийката, която той държеше, бе увита с внимание, хартията беше изпъната, ръбовете бяха остри, панделката бе навита с ножица и пръсти.

— Тя щеше да ме убие — добави той, задъхан повече, отколкото Лори би очаквала от толкова кратко тичане.

Прие подаръка, но не посегна да го отвори. Виждаше, че той иска да остане, за да го види, но не мислеше, че е добра идея. Вече бяха прекарали много семейни Коледи, много повече, отколкото бе полезно за тях.

— Добре — каза той, като този път схвана намека. — Радвам се, че те хванах. И отново благодаря за идването.

Отправи се към къщи, а те продължиха по главната, като спряха до една улична лампа на Хикъри Роуд, за да отворят кутийката. Мег стоеше близо и гледаше с нетърпеливо изражение как Лори методично разопакова работата на дъщеря си, как дърпа панделката, разлепва скоча и маха хартията. Предполагаше, че в кутийката има бижу, но когато махна капака, откри евтина пластмасова запалка върху памучна поставка. Нищо лъскаво, просто един червен Bic за еднократна употреба с три думи, надраскани върху контейнера, вероятно с коректор.

„Не ме забравяй.“

Мег извади цигарите си и двете запалиха поред с новата запалка. Беше наистина сладък подарък и Лори не успя да сдържи сълзите си, като си представи как дъщеря й пише на кухненската маса това кратко прочувствено съобщение с мъничката четка. Беше скъпоценен предмет, изпълнен със сантиментална стойност, ето защо тя нямаше избор, освен да коленичи и да го изхвърли в първия канал, който видяха, промушвайки го през решетката като монета в процеп на машина. Стори й се, че пада много дълго, и едва чу звука, когато се приземи.