Том Перота
Останалите (19)

Радвам се, че си тук

Том разказваше на Кристин за Мейпълтън, докато пътуваха, опитваше се да я убеди в идеята за продължителен престой при семейството му, а не само за кратка спирка на път за Охайо.

— Къщата е доста голяма — каза той. — Можем да останем в старата ми стая колкото си искаме. Сигурен съм, че баща ми и сестра ми ще са щастливи да помогнат с бебето.

Това беше самонадеяно, тъй като баща му и сестра му дори не знаеха, че пътува към тях, камо ли, че е с компания. Той искаше да ги предупреди, но нещата през последните няколко дни бяха доста хаотични. Том сметна, че е по-добре да действа по усет, да остави възможностите си отворени, докато не стигнат достатъчно близо. Последното нещо, което искаше да направи, бе да даде на баща си надежди и да го разочарова, както толкова много пъти в миналото.

— Там наистина е много хубаво през лятото. Има голям парк само на няколко преки от нас и езеро, където може да се плува. Един от приятелите ми има горещ басейн в двора. А в центъра има много хубави индийски ресторанти.

Сега импровизираше, не беше сигурен дори дали го слуша. Отклонението през Мейпълтън беше отчаян ход от негова страна, начин да си купи още малко време с Кристин и бебето, преди да изчезнат от живота му.

— Само ми се щеше и майка ми още да бе там. Тя е единствената, която наистина…

Бебето проплака от кошницата си на задната седалка. Беше мъничка, едва на седмица и още нямаше много силни дробчета. Можеше да издава само тихи мяукащи звуци, но Том бе изумен колко дълбоко му въздействат те, как дразнят нервите му и го изпълват с усещане за неотложност, на косъм от пълната паника. Всичко, което можеше да прави, бе да се взира в скърцащото му гневно личице в огледалото за задно виждане и да му се моли със захаросан глас, който вече бе започнал да възприема като втори език.

— Всичко е наред, малката ми. Няма за какво да се притесняваш. Просто бъди търпелива, захарче. Всичко е отлично. Заспивай отново, става ли?

Той натисна газта и се изненада от незабавния отговор на машината, от героичния скок на скоростомера. Колата щеше да е щастлива да тръгне още по-бързо, но той отпусна педала, защото знаеше, че не може да си позволи да го спрат в беемве, което беше откраднато или взето под наем, в зависимост от това, какво изберяха да приемат семейство Фолк.

— Мисля, че остават около десет мили до следващата зона за почивка — каза той. — Видя ли знака преди малко?

Кристин не му отговори. Изглеждаше почти кататонична на пасажерското място, седнала с вдигнати крака и брадичка, поставена върху коленете, взираща се право напред със смущаващо кротко изражение. Беше такава през целия път, държеше се, сякаш бебето на задната седалка е стопаджия, взет от Том, нежелан гост с абсолютно никакво въздействие върху вниманието й.

— Не плачи, зайченце — каза той през рамо. — Знам, че си гладна. Ще ти дадем бутилка.

За негово изумление бебето като че ли разбра. Издаде още няколко хлипания — тихо, подобно на хълцане скимтене, което беше повече по инерция, отколкото истински протест — и после отново заспа. Том погледна към Кристин с надежда за усмивка или дори само кимване от признателност, но тя, изглежда, не забелязваше тишината, както и шума.

— Хубаво голямо шише — промърмори той повече на себе си, отколкото на своите спътници.

* * *

Неспособността на Кристин да се свърже с бебето започваше да го плаши. Тя все още не беше дала име на момиченцето, рядко му говореше и избягваше да гледа към него при всяка възможност. Преди да напуснат болницата, й сложиха инжекция, която бе спряла кърмата й, и оттогава тя бе повече от щастлива да остави на Том всички грижи по храненето, смяната на пелените и къпането.

Не можеше да я обвинява, че е малко травмирана. Той самият все още се чувстваше така. Всичко се беше разпаднало толкова бързо, след като мистър Гилкрест се бе признал за виновен и направи унизителните си самопризнания, в които публично се заклейми като сериен изнасилвач на тийнейджърки и помоли за прошка „истинската си жена“ — единствената, която бил обичал някога според думите му. Родилните болки на Кристин, която беше бясна от предателството му, започнаха на следващия ден. Тя изпищя в агония при първата контракция, настоя да бъде заведена в болницата и да й дадат най-силните лекарства. Семейство Фолк бяха твърде скандализирани, за да възразят. Дори те явно разбираха, че са стигнали до края на пътя, че пророчествата, които ги бяха подхранвали, са били само въздушни кули.

Том остана с Кристин по време на деветчасовите контракции, държеше ръката й, когато се унасяше в лекарствен делириум и проклинаше бащата на детето си толкова горчиво, че дори сестрите бяха впечатлени. Наблюдаваше с изумление как бебето се изсипа на белия свят със свити юмруци, подпухнали, залепени очи, с мастиленочерна коса, слепена от кръв и други тъмни течности. Докторът позволи на Том да пререже пъпната връв, а после постави бебето в ръцете му, сякаш му принадлежеше.

— Това е дъщеря ти — каза той на Кристин, подавайки й голото, гърчещо се вързопче като дар. — Кажи „здрасти“ на малкото си момиче.

— Махай се — каза му тя и извърна главата си, за да не гледа детето чудо, което вече не изглеждаше чудо. — Махни го от мен.

Върнаха се при семейство Фолк на следващия следобед и откриха, че Терънс и Марчела ги няма. На кухненската маса имаше бележка — „Надяваме се, че мина добре. Извън града сме до понеделник. Моля ви, изнесете се дотогава!“ — заедно с плик, в който имаше хиляда долара.

— Какво ще правим? — попита той.

Не се наложи Кристин да мисли дълго.

— Трябва да се прибера у дома — каза тя. — В Охайо.

— Наистина ли?

— Къде другаде мога да ида?

— Ще измислим нещо.

— Не — каза тя. — Трябва да си ида вкъщи.

Останаха в къщата още четири дни, през които Кристин не правеше почти нищо, освен да спи. През цялото това време, докато сменяше пелените и приготвяше млякото, препъваше се в тъмната къща посред нощ, Том продължаваше да я чака да се събуди и да му каже това, което вече сам знаеше, че всичко е наред, че всъщност всичко е било за добро. Че сега са семейство, свободни да се обичат и да правят каквото им харесва. Можеха отново да са Босоноги, група щастливи номади, реещи се с вятъра. Но това още не се беше случило, а между тях и Охайо вече не оставаше много.

* * *

Том осъзнаваше факта, че не мисли ясно. Беше твърде изтощен за трезво наблюдение, твърде фокусиран върху бездънните нужди на бебето и страха си да не загуби Кристин. Но знаеше, че трябва да се подготви за изпитанието на връщането у дома, за въпросите, които щяха да изникнат, когато се появеше на вратата на бащината си къща с луксозния немски седан, който не притежаваше, с мишената на челото, придружен от момиче в тежка депресия, за което никога не беше споменавал, и бебе, което не беше негово. Щяха да са необходими доста обяснения.

— Виж — каза той, като намали скоростта към входа на зоната за почивка. — Не ми е приятно да те притискам за това, но наистина трябва да дадеш име на бебето.

Тя кимна разсеяно, не като истинско съгласие, просто за да му даде да разбере, че слуша. Отправиха се към рампата за главния паркинг.

— Странно е, разбираш ли. Тя е вече на почти седмица. Какво ще кажа на баща ми? „Това е приятелката ми Кристин, а това е нейното безименно бебе.“

Трафикът на магистралата беше рехав, но зоната за почивка бе претъпкана, сякаш целият свят бе решил да пикае по едно и също време. Хвана ги истинско задръстване, никой не отбиваше, освен ако друг не се измъкнеше.

— Не е трудно — продължи той. — Просто мисли за цвете или птица, или месец. Наречи я Роза или Робин, или Айрис, или Ейприл, каквото и да е. Каквото и да е, е по-добре от нищо.

Той изчака едно камри да даде заден, после се промъкна на мястото, което бе освободило. Паркира колата, но не изключи двигателя. Кристин се обърна да го погледне. На челото й имаше кафяво-златна мишена — като неговата и тази на бебето — която Том бе нарисувал сутринта, точно преди да напуснат Кеймбридж. Беше като отборна инсигния, помисли си, като знак за племенна принадлежност. Лицето на Кристин беше бледо и безизразно под знака, но сякаш излъчваше болезнено сияние, отразяващо любовта, която той пращаше към нея, любовта, която тя отказваше да приеме.

— Защо ти не избереш — каза му тя. — За мен наистина е без значение.

* * *

Кевин си провери телефона. Беше пет и осем, трябваше да си вземе нещо за ядене, да си смени екипа и да стигне до игрището за софтбол преди шест. Можеше да се направи, но само ако Ейми тръгнеше за работа в следващите няколко минути.

Слънцето просветваше над дърветата, ниско и горещо. Беше паркирал близо до края на задънената улица, на четири къщи от собствения си дом, и се взираше в ослепителния блясък. Не беше идеално, но бе най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, единствената точка на „Ловъл Терас“, която му позволяваше да не изпуска от очи предната врата, без да бъде забелязан незабавно от всеки, който влиза или излиза през нея.

Нямаше представа какво толкова бави Ейми. Обикновено излизаше преди четири, за да обслужва ранните посетители в „Апълбийс“. Чудеше се дали не е неразположена, или няма почивен ден, който да е забравила да му спомене. Ако случаят беше такъв, трябваше да премисли възможностите си.

Беше нелепо да не знае, защото говори с нея по телефона преди няколко минути. Търсеше Джил, както често правеше в късния следобед, проверяваше дали не се нуждае от нещо от бакалията, но този път Ейми вдигна телефона.

— Хей — каза тя с по-сериозен глас от обикновено. — Как беше денят ти?

— Добре. — Той се поколеба. — Всъщност малко странен.

— Разкажи ми.

Кевин пренебрегна подканването.

— Джил там ли е?

— Не, само аз съм.

Това беше неговата възможност да подходи към въпроса защо не е тръгнала за работа, но беше твърде объркан за това, твърде разсеян от мисълта за Ейми, сама в къщата.

— Няма проблем — каза той. — Само й кажи, че съм звънял, става ли?

Смъкна се в шофьорската седалка с надеждата да стане по-незабележим за Ейлийн Карнахан, която вървеше по тротоара в негова посока, за да изведе престарелия си кокер шпаньол на вечерната му разходка. Ейлийн наклони глава — носеше изтърбушена светлокафява шапка — и погледна към него с озадачено изражение, в опит да разбере дали нещо не е наред. Притискайки телефона до ухото си, Кевин й помаха с извинителна усмивка, че не може да говори, полагайки усилия да изглежда като зает мъж, който се грижи за важни дела, а не като смотаняк, който шпионира собствената си къща.

Утешаваше се със знанието, че не е пресякъл никакви окончателни граници, поне не още. Но беше мислил за това цял ден и вече не си вярваше да остане насаме с Ейми, не и след случилото се сутринта. По-добре беше за известно време да запази дистанция, да заздрави правилните граници, онези, които, изглежда, се бяха размили през последните няколко седмици. Като факта, че тя вече не го наричаше мистър Гарви или дори Кевин.

— Хей, Кев — каза му, докато се луташе полузаспала в кухнята.

— ’брутро — отговори той, докато вървеше към шкафа с купчина малки чинийки, балансирани върху дланта му, още топли от миялната машина.

Не беше забелязал никакъв флирт в гласа или маниерите й. Носеше йога шорти и тениска, доста прилични за нейните стандарти. Всичко, което забеляза, беше обичайното усещане за щастие да я види, благодарност за притока на добра енергия, който тя винаги му осигуряваше. Вместо да се отправи към кафемашината обаче, тя сви към хладилника, отвори вратата и погледна вътре. Остана така за малко, сякаш изгубена в мислите си.

— Трябва ли ти нещо? — попита я той.

Ейми не отговори. Кевин се извърна от шкафа в опит да помогне и застана зад нея, надничайки над главата й в познатата бъркотия от кутии, буркани и пластмасови контейнери, към месото и зеленчуците в прозрачните им чекмеджета.

— Йогурт — отвърна тя, обърна се и му се усмихна, а лицето й беше толкова близо, че той долови лек полъх от сутрешния й дъх, който бе малко застоял, но не неприятен — съвсем не. — Минавам на диета.

Той се разсмя, сякаш това е някакъв нелеп проект — какъвто си беше — но тя настоя, че е сериозна. Един от тях сигурно се беше отместил — или той се наведе напред, или тя се наведе назад, или може би двете неща станаха едновременно — защото неочаквано тя беше точно там, притисната към него, а топлината от тялото й преминаваше през двата слоя плат, така че сякаш кожата й се допираше в неговата. Без да мисли, Кевин обви ръка около кръста й, малко над лекото разширение на хълбока. В почти същия момент тя наведе главата си назад и я положи на гърдите му. Беше напълно естествено, но също и страховито, да стоят така, сякаш бяха кацнали на края на висока скала. Той имаше ясно усещане за еластичния колан на шортите й, интригуващата изопнатост под дланта му.

— На вратата е — каза той след колебание, което беше малко по-дълго от необходимото.

— О, да — каза тя и прекъсна рязко връзката, като се обърна. — Как не се сетих?

Грабна йогурта и тръгна към масата, като му отправи странична усмивка, докато сядаше. Той приключи с изпразването на миялната машина, а умът му бучеше, споменът за тялото й беше като физическо усещане, отпечатано в плътта му, сякаш беше направен от много мека глина. Бе изминал цял ден, а той бе все така там, точно където го беше оставила.

— Мамка му — каза Кевин, затвори очи и разтърси глава, без да е съвсем сигурен дали съжалява за инцидента, или се опитва да си го спомни малко по-ясно.

* * *

Лори не можеше да обвинява доставчика на пицата, че изглежда изненадан, все пак на вратата стоеше тя, в белите си дрехи и с бележка, написана на ръка, която гласеше: „Колко струва?“.

— Ъъъ, двайсет и два — промърмори той, полагайки усилия да звучи нормално, докато издърпваше две кутии от термочантата.

Беше още дете, на възраст горе-долу колкото нейния син, с широки рамене и трогателно мърляв, в спортен панталон и джапанки, сякаш се бе отбил от Паркър Роуд на път за плажа.

Изпълниха неловката размяна, Лори сложи ръка на пиците, момчето я освободи от две десетки и една петица, огромен разход на дребна сума. Тя отстъпи от вратата и поклати глава, за да му даде да разбере, че не е необходимо да й връща.

— Благодаря. — Той пъхна сметката в джоба си и наклони глава в опит да зърне нещичко от това, което се случваше вътре в къщата, но загуби интерес, като осъзна, че зад нея е само празният коридор. — Приятна нощ.

Тя занесе топлите тънки кутии в трапезарията и ги постави на масата, забелязвайки неспокойните, но очевидно развълнувани лица на новите момчета, Ал и Джош. След месеци на скромни порции в лагера на Гинко стрийт, пицата от „Тонети“ сигурно им изглеждаше като невъзможен, почти непристоен лукс, сякаш бяха умрели и отишли в рая на самоугаждането.

Бяха се нанесли само преди три дни и бързо се бяха доказали като идеални съквартиранти — чисти, тихи и услужливи. Ал беше на възрастта на Лори, нисък, дяволит мъж с прошарена брада, бивш екологичен консултант в архитектурна фирма. Джо беше в началото на трийсетте си години, добре изглеждащ бивш търговец на софтуер, възслаб и навъсен, със склонност да се взира в обикновени предмети — вилици и гъби, и моливи — сякаш ги виждаше за първи път.

Не много отдавна, помисли си Лори, тя и Мег щяха да са заинтригувани от пристигането на двама доста привлекателни мъже на подходяща възраст в живота им. Щяха да стоят до късно, да си шепнат в мрака за новодошлите, да коментират сладката усмивка на Ал, да се чудят дали Джош е като онези емоционално осакатени мъже, които се оказва, че не си заслужават времето, отделено, за да ги измъкнеш от черупката им. Но за подобен сорт забавления беше твърде късно. Бяха прекъснали връзките си, Ал и Джош принадлежаха на един свят, който те бяха загърбили.

Лори предположи коя е пицата с гъбите и черните маслини, която Мег бе поръчала специално, и отвори кутията — имаше също и салам и лук за месоядните. Ароматът, който я погълна, беше наситен и солен, сякаш пълен със спомени за стари песни по радиото в колата. Лори беше неподготвена за силата на топеното сирене, когато повдигна първото парче, за невероятната тежест в ръката си, когато то се откъсна. Като се движеше бавно в опит да насити действието с усещане за церемониалност, каквато заслужаваше, тя постави парчето в чиния и я поднесе на Мег.

„Обичам те — произнесе, но само с очи. — Толкова си смела.“

„И аз те обичам — отговори й безмълвно Мег. — Ти си ми сестра.“

Храниха се мълчаливо. Ал и Джош се опитаха да не изглеждат твърде лакоми, но не можеха да се удържат, протягаха се за парче след парче, докато не изядоха повече от полагаемия им се дял. Лори нямаше против. Тя не беше много гладна, а Мег едва бе отхапала от храната, за която твърдеше, че мечтае от месеци. Лори се усмихна тъжно на ненаситните мъже около масата. Те бяха невинни, точно както тя и Мег бяха, когато пристигнаха в аванпост 17, в блажено неведение за красивата традиция, която бяха избрани да продължат.

„Всичко е наред — помисли си тя. — Наслаждавайте се, докато можете.“

* * *

Кристин се втурна към тоалетната и остави Том да приготви бутилката на предната седалка, затопляйки водата с ръчно устройство, което се включваше в запалката. Когато температурата стана подходяща, той добави една порция от формулата и разтърси енергично шишето, за да е сигурен, че се е разтворила добре. Изпълни тези действия в състояние на крайно напрежение, поглеждайки на няколко секунди в огледалото за задно виждане дали бебето е още заспало. Знаеше от опит колко трудно е да приготви правилно бутилката, когато то реве от глад. Нещо винаги се объркваше: пластмасовата опаковка не искаше да се отвори или се изплъзваше от държача, или имаше мъничка дупка на дъното, или не завърташе правилно горната част, какво ли не. Беше изумително колко много неща можеха да се оплескат в една толкова проста операция.

Този път обаче боговете бяха на негова страна. Приготви бутилката, измъкна бебето от кошницата, без да го буди, и го отнесе към зоната за хранене, където намери сенчеста пейка. То не отвори очички, докато биберонът не докосна устничките му. Посумтя малко, а после се нахвърли, като засмука силно със свирепост, която накара Том да се разсмее високо, докато шишето трепереше ритмично в ръката му. Това му напомни за риболова, за дръпването, когато рибата кълвеше, за шока да си свързан с друг живот.

— Изгладняло мъниче си ми ти, нали?

Бебето се загледа в него, докато гълташе и сумтеше — не с обожание, помисли си Том, не дори и с благодарност, но поне толерантно, като че ли си мислеше: „Нямам представа кой си, но предполагам, че всичко е наред“.

— Знам, че не съм майка ти — прошепна той. — Но правя най-доброто, което мога.

Кристин я нямаше от доста време, достатъчно дълго, че малкото да пресуши бутилката и Том да започне да се тревожи. Вдигна бебето в изправено положение, като го потупа по гърба, докато не изпусна малко оригване, което вече не изглеждаше сладко, когато усети познатата, отчайваща мокрота по рамото си. Мразеше киселата миризма на повърнато, начина, по който полепваше по дрехите и ноздрите, много по-гадна субстанция от бебешкото ако.

Бебето се размърда, затова Том го заведе на разходка наоколо, която, изглежда, му хареса. Зоната за отдих беше скромна — без ресторанти или бензиностанция, само скучна едноетажна постройка с тоалетни, машини за напитки и рафтове с информационни брошури за чудесата на Кънектикът — но заемаше изненадващо голямо пространство. Имаше зона за пикник с шест маси, зона за кучета и второстепенен паркинг за камиони и превозни средства за инвалиди.

Докато вървеше край големите камиони, Том бе поздравен от група Босоноги в кафява каравана „Додж“ с мичигански номера. Бяха петима, три момчета и две момичета, всички на колежанска възраст. Докато момичетата гукаха на бебето — изглеждаха особено очаровани от малката мишена на челото му — един червенокос младеж с превръзка на точки около главата попита Том дали отива към Маунт Поконо за фестивала на слънцестоенето, продължаващ цял месец.

— Ще е шумно — каза той и направи гримаса, докато вдигаше ръка да почеше старателно ребрата си. — Много по-добре от миналата година.

— Не знам — каза Том и сви рамене. — Малко е трудно с бебе.

Едно от момичетата вдигна поглед. Имаше горещо тяло, лош тен и един липсващ зъб.

— Аз ще я гледам — каза. — Не ми пречи.

— Да бе, да — разсмя се един от нейните приятели, красив младеж с неприятно изражение. — Между оргиите.

— Майната ти — каза му тя. — Наистина ме бива с децата.

— Освен когато е надрусана — намеси се трети. Беше голям и мускулест, занемарил се футболен играч. — А тя се друса през цялото време.

— Момчета, вие сте задници — отбеляза второто момиче.

* * *

Кристин го чакаше до беемвето, гледаше го със замислено изражение, а черната й коса блестеше на следобедното слънце.

— Къде беше? — попита го тя. — Помислих си, че сигурно си ме зарязал.

— Хранех бебето. — Той й показа празната бутилка за инспекция. — Изяде всичко.

— Ха — изсумтя Кристин, без дори да се преструва на загрижена.

— Попаднах на Босоноги. Цял ван. Казаха, че има голям фестивал в Поконос.

Кристин бе говорила с едно от момичетата в тоалетната.

— Беше много развълнувана. Каза, че ще е най-големият купон на годината.

— Можем да го проверим — каза предпазливо Том. — Ако искаш. Мисля, че е на пътя ни за Охайо.

— Каквото кажеш. Ти командваш.

Гласът й беше толкова глух, толкова дълбоко незаинтересуван. Том почувства внезапен импулс да я зашлеви през лицето — не за да я нарани, просто да я събуди — и трябваше да се въздържи, докато премине.

— Виж — каза той. — Знам, че си разстроена. Но не трябва да си го изкарваш на мен. Не съм аз този, който те нарани.

— Знам — увери го тя. — Не съм бясна на теб.

Том погледна бебето.

— Ами дъщеря ти? Защо си толкова ядосана на нея?

Кристин потърка корема си, навик, който бе добила по време на бременността. Гласът й едва се чуваше.

— Предполагаше се да имам син.

— Да — каза той. — Но нямаш.

Тя погледна край него към семейство руси хора, което се появи от един експлорър през пътя — двама високи родители, три малки деца и жълт лабрадор.

— Мислиш, че съм глупава, нали?

— Не — отвърна Том. — Не е това проблемът.

Тя се разсмя тихо — горчив, безпомощен звук.

— Какво искаш от мен?

— Искам да държиш дъщеря си — каза той, пристъпи напред и притисна бебето в ръцете й, преди да има време да възрази. — Само за няколко минути, докато отида до мъжката тоалетна. Мислиш ли, че ще се справиш?

Кристин не му отговори. Просто се взираше в него и държеше бебето колкото се може по-далеч от тялото си, сякаш беше източник на неприятна миризма. Той я потупа окуражително по ръката.

— И мисли за име.

* * *

Играта успокои нервите на Кевин, както и знаеше, че ще стане. Обичаше начина, по който времето на бейзболното игрище се забавяше, начина, по който фокусът му се стесняваше до най-близките факти: двамата долу, задника на третия, бегачите на първа и втора база, резултата от две топки и един страйк.

— Браво, Гонзо! — извика той от полето до игрището, без да е сигурен, че гласът му е достатъчно силен, за да стигне до ушите на Боб Гонзалес, първокласния питчър на „Карпе Дием“, както и дали Гонзо изобщо го слуша. Той беше от онези момчета, които влизаха в зоната, когато хвърляха, и изчезваха дълбоко в собствената си глава. Вероятно не би забелязал и ако групата жени на седалките съблечаха горнищата си и започнеха да крещят телефонните си номера.

„Звънни ми, Гонзо! Не ме карай да ти се моля!“

Това беше още едно от нещата, които Кевин обичаше в софтбола: можеше да си строителен оценител на средна възраст, с бирено шкембе като Гонзо — човек, който едва можеше да претича до първа база, без да рискува инфаркт — и все пак да си звезда, магьосник с бавен замах, чиито измамни тайни подмятания, изглежда, се носеха като сладоледени облачета към батъра, само за да се пльоснат извън страйк зоната като простреляна патица.

— Върхът си, човече! — изпя Кевин и удари ръкавицата си, за да го подчертае. — Нямаш грижи!

Стоеше в левия център, а от двете му страни имаше огромни затревени площи. Бяха се появили само осем от играчите на „Карпе Дием“ и екипът бе решил да играе с един аутфилдър по-малко, вместо да остави дупка в инфилда. Това означаваше доста допълнителна площ, която Кевин да покрива, с медното слънце ниско над хоризонта, блестящо право в очите му.

Но той нямаше нищо против, беше просто щастлив да е там, да прави възможно най-доброто, което един мъж може да прави в красив следобед като този. Успя да стигне до полето няколко минути преди играта, благодарение на навременната поява на Джил в пет и двайсет. С текущата намеса на дъщеря му Кевин имаше възможност да си влезе вкъщи и да си облече екипа — бели опънати панталони и бледосиня тениска със старомоден надпис „Карпе Дием“ над изображение на халба — после да грабне една ябълка и бутилка вода, всичко това дори без да зърне Ейми, да не говорим да се налага да се справя с потенциално неловки ситуации.

Следващото хвърляне беше доста извън игрището и направи резултата на три и един за Рик Сансом, който бе, меко казано, посредствен играч. Последното нещо, което Гонзо искаше, бе да обикаля Сансом и да се наложи да се сблъска с Лари Талерико при заредени бази. Талерико беше звяр, смръщен, загорял боксьор, който веднъж бе ударил топката толкова силно, че така и не я откриха.

— Спокойно! — изкрещя Кевин. — Накарай го да се върти!

Той прекара гърба на дланта през челото си, в опит да игнорира натрапчивото усещане за срам, който го преследваше цял ден. Знаеше колко близо бяха двамата с Ейми да направят ужасна грешка и беше решен да не позволи това да се случи отново. Той беше голям мъж и както се предполагаше, отговорен възрастен. От него зависеше да поеме отговорност за ситуацията, да установи основни правила по честен и прям начин. Всичко, което трябваше да направи, бе да седне с нея още утре сутрин, да признае онова, което се случва между тях, и да й каже, че то трябва да спре.

„Ти си много привлекателно момиче — щеше да й каже. — Сигурен съм, че знаеш това. И през последните няколко седмици доста се сближихме — повече, отколкото трябва.“

И после щеше да обясни, толкова безцеремонно, колкото се налагаше, че между тях е невъзможно да има нещо романтично или сексуално. „Не е честно към теб и не е честно към Джил, а и аз не съм от мъжете, които биха поставили някоя от вас в подобна позиция. Съжалявам, ако съм те оставил с такова впечатление.“ Щеше да е неудобно, нямаше съмнение в това, но съвсем не толкова, колкото да не направи нищо, да им позволи да се преструват на невинни, докато продължават по опасния път, на който бяха стъпили. Какво щеше да е следващото нещо? Случайна среща по коридора до спалнята му? Ейми, обвита единствено в хавлия, мънкаща извинения, докато го подминава, а раменете им се докосват?

Сансом отби следващото хвърляне, както и по-следващото, сякаш животът му зависеше от това. Следващото хвърляне на Гонзо излетя толкова високо над главата му, че Стив Висчевски трябваше да скочи, както беше приведен, за да го хване.

— Четвърта топка! — изрева реферът. — Заеми базата си!

Рънърите напреднаха, докато Сансом се тътреше към първа. С надеждата да успокои нервите на Гонзо, Стив поиска таймаут и излязоха към хълма за съвещание. Пит Торн се отклони от шортстопа, за да се включи. Докато те си бъбреха, Кевин се оттегли още по-навътре в аутфилда, демонстрирайки уважение към силата на Талерико. Тъй като „Карпе Дием“ водеше с три, можеха да си позволят да им дадат един или два ръна. Това, което искаше да избегне, бе сценарият, при който топката прелита над главата му, а той трябва да я преследва и да закове дълъг удар към щафетата, за да предотврати голям шлем.

— Да играем!

Пит и Стив се върнаха на позициите си. Талерико се струпа на базата, тъпчейки тревата с дебелия край на бата си, изразявайки изумена закъсняла реакция, като видя колко далеч стои Кевин, може би на десет ярда от края на гората. Кевин свали синята си шапка и я размаха във въздуха, поздравявайки големия мъж в покана да започне.

Гонзо се преви и хвърли, беше тежка топка, която се пльосна точно над базата. Талерико само си стоеше там и я гледаше как пада без капка вълнение, когато реферът обяви страйк. Кевин се опитваше да си представи разговора, който щеше да проведе с Ейми на кухненската маса, чудеше се как ще го приеме и как ще се чувства самият той, след като приключи. Беше загубил твърде много през последните няколко години — като всички — и бе работил толкова усилено, за да остане силен и да запази позитивната си нагласа не само заради себе си, но и заради Джил, и заради приятелите и съседите си, и заради всеки друг в града. Също и заради Нора, особено заради нея, макар че там не се беше получило много добре. И точно сега усещаше всички тези загуби и тежестта на годините, които бяха зад него, и на онези, които все още му предстояха, колкото и да бяха на брой — три или четири, двайсет или трийсет, може и повече. Със сигурност беше привлечен от Ейми — бе склонен да си признае поне това — но не искаше да спи с нея, не наистина, не и в реалния свят. Щеше да му липсва усмивката й сутрин и усещането за надежда, което му даваше, увереността, че забавленията все още са възможни, че човек е повече от сумата на онова, което му е било отнето. Беше трудно да мисли, че ще се откаже от това, особено когато не се задаваше никакъв заместител.

Издрънчаването на алуминиевия бат го отърси от бляновете му. Видя профучаването на топката, която се издигаше и изчезваше в блясъка на слънцето. Вдигна голата си ръка, за да заслони очи, препъва се назад, после малко надясно, инстинктивно коригирайки траекторията на обекта, който не можеше да види. Сигурно беше висок удар, защото за секунда-две изглеждаше, че топката е напуснала земната атмосфера и няма да се завърне. И после я видя, ярко петънце, падащо в дъга надолу. Повдигна ръката си и разтвори ръкавицата. Топката падна в джоба с отекващо пляскане, сякаш се бе стремила към това място през цялото време и бе щастлива да достигне крайната си цел.

* * *

Джил попита дали трябва да е облечена в бяло за пренощуването, но мисис Мафи й каза, че това не е нужно.

„Просто си вземи един спален чувал — написа й тя. — Нещата в къщата за гости са доста неофициални. И не се притеснявай за обета за мълчание. Можем да шепнем. Ще бъде забавно!“

В знак на добра воля и съпричастност Джил си избра еластична бяла тениска над джинсите и си взе пижама, чифт бельо и няколко тоалетни принадлежности за преспиването. В последната секунда добави и плик с дузина семейни снимки — нещо като груба имитация на паметната книга — в случай че посещението й се проточи повече от една нощ.

Обикновено вечер Ейми не си беше вкъщи, но Джил я чу да се движи из стаята за гости, така че не беше много изненадана, когато слезе по стълбите и я завари да седи на дивана в дневната. Това, което я изненада, бяха куфарите до краката й, и еднаквите на цвят чанти на колелца, които родителите на Джил бяха купили, когато Том бе все още в гимназията и цялото семейство отиде в Тоскана за пролетната ваканция.

— Отиваш ли някъде? — попита я тя, осъзнавайки, че от собствената й ръка се поклаща навитият спален чувал.

Сякаш предприемаха това пътуване заедно и чакаха превоза до летището.

— Напускам — обясни Ейми. — Време е да ви се махна от главата.

— О. — Джил кимаше по-дълго от необходимото в очакване смисълът от думите на Ейми да й се изясни. — Баща ми не ми каза нищо.

— Той не знае. — В усмивката на Ейми липсваше присъщата й увереност. — Взех решението под напора на момента.

— Не си отиваш вкъщи, нали? При доведения ти баща.

— Боже, не. — Ейми звучеше ужасена от мисълта. — Никога няма да се върна там.

— Тогава къде…?

— При едно момиче, с което се запознах на работа. Мими. Доста е готина. Живее с родителите си, но в нещо като отделен апартамент на приземния етаж. Каза, че е съгласна да остана там за известно време.

— Еха. — Джил почувства пристъп на ревност. Помнеше колко възхитително беше, когато Ейми се пренесе у тях за първи път, когато бяха близки като сестри, а животът им беше тясно преплетен. — Браво на теб.

Ейми сви рамене, беше трудно да се каже дали се гордее със себе си, или е засрамена.

— Е, аз точно това правя, нали? Сприятелявам се с колегите си и после се местя в домовете им. После оставам много по-дълго, отколкото би трябвало.

— Беше забавно — промърмори Джил. — Бяхме щастливи, че си тук.

— Ами ти? — попита Ейми. — Накъде си тръгнала?

— При… приятел — каза Джил след кратко колебание. — Не го познаваш.

Ейми кимна равнодушно, изгубила интерес към подробностите от социалния живот на Джил. Очите й обходиха с носталгия дневната — широкоекранния телевизор, удобното канапе, картината на скромна хижа, осветена от улична лампа.

— Наистина ми харесваше тук — каза тя. — Това е най-доброто място, на което съм живяла.

— Няма нужда да си тръгваш, нали знаеш.

— Време е — каза й Ейми. — Вероятно трябваше да го направя преди няколко месеца.

— Ще липсваш на баща ми. Наистина го ободри.

— Ще му напиша писмо — обеща Ейми, гледайки краката на Джил, вместо лицето й. — Просто му предай, че му благодаря за всичко, става ли?

— Разбира се.

На Джил й се струваше, че има още нещо за казване, но не можеше да измисли какво, а Ейми не й помагаше. И двете бяха облекчени, когато чуха клаксона пред къщата.

— Това е за мен.

Ейми се изправи и погледна Джил. Изглежда, се опитваше да се усмихне.

— Ами май това е всичко.

— Май да.

Ейми пристъпи напред и се наведе за прощална прегръдка. Джил й отговори, както можеше, със свободната си ръка. Клаксонът отново проехтя.

— Миналото лято — каза Ейми — ти ми спаси живота.

— Обратното беше — увери я Джил.

Ейми се разсмя тихо и вдигна багажа си.

— Само заемам тези. Ще ги върна след няколко дни.

— Когато решиш — каза Джил. — Не е спешно.

Тя стоеше на вратата и наблюдаваше как бившата й най-добра приятелка влачи куфарите към една синя мазда, спряна до бордюра. Ейми отвори багажника, подреди чантите и после се обърна за довиждане. Джил почувства в нея да се отваря празнина, когато вдигна ръка, усещане, че от живота й е било извадено нещо жизнено. Така беше, когато някой, за когото ти пука, си тръгваше, макар да знаеш, че е неизбежно и вероятно не е по твоя вина.

* * *

„Невероятно — мислеше си Том, докато караше по булевард «Вашингтон» за първи път от повече от две години. — Изглежда по абсолютно същия начин.“

Не беше сигурен защо това го притеснява. Той се бе променил толкова много, откакто за последно си беше вкъщи, и може би смяташе, че и Мейпълтън трябва да се е променил. Но всичко си беше точно каквото се предполагаше да бъде — „Сейфуей“, магазинът за преоценени обувки „Биг Майк“, „Тако Бел“, „Уолгрийнс“, онази грозна зелена кула, която се извисяваше над „Бъргър Кинг“, наежена от клетъчни антени и сателитни чинии. Там беше и другият пейзаж, щом се отби от главния път към тихите улички, където живееха хората, кварталният сънен свят на идеални морави и подрязани храсти, преобърнати триколки и малки противонасекомни флагове, чиито жълти знаменца висяха отпуснати във вечерното затишие.

— Почти стигнахме — каза на бебето.

Сега бяха само двамата, а тя бе спала през целия път. Чакаха в зоната за отдих половин час, в случай че Кристин решеше да се върне, но това беше само формалност. Той знаеше, че тя е заминала, беше го узнал в момента, в който се върна от тоалетната и откри бебето само в колата, закопчано в седалката си, да се взира в него с изцъкления си, укорителен поглед. И дори по-лошо, Том знаеше, че вината е негова: беше подплашил Кристин като й набута бебето, когато тя очевидно не беше готова.

Той претърси колата, но нямаше бележка, нямаше извинение, нито дума на благодарност или обяснение, дори простичко „Довиждане!“ на един лоялен приятел, който я бе подкрепял и закрилял, когато никой друг не би го направил, към спътника й през страната и почти гадже, към сурогатния баща на детето й. Претърси и паркинга, но не откри и следа от нея или от вана на Босоногите, които се бяха отправили към Поконос.

След като първоначалният шок утихна, той се опита да се самоубеди, че това е за добро, че животът му ще е по-лесен без нея. Тя беше излишен товар за колата, още една тежест, която трябваше да разнася от място на място, толкова себична и изискваща, колкото и бебето, което бе изоставила, и много по-трудна за удовлетворяване. Беше се самозаблуждавал, като мислеше, че една сутрин тя ще се събуди и неочаквано ще осъзнае, че е много по-добре с него, отколкото е била някога с мистър Гилкрест.

„Объркала си се — помисли си. — Аз бях този, който те обичаше.“

Но точно това беше проблемът, онзи проблем, към който умът му продължаваше да се връща, докато караше беемвето към мястото, което някога му беше дом. Той я обичаше, а тя си бе тръгнала. Болеше го да мисли как се отдалечава във вана, пълен с Босоноги деца, които говорят за голямото парти и за лудешките забавления на него. Кристин вероятно дори не ги слушаше, просто седеше там и мислеше колко хубаво е да си свободен, далеч от бебето и от Том, двама души, които й напомняха за всичко, което се беше объркало, и за това, каква глупачка беше.

Болеше още повече да мисли как тя изплува от мъглата след седмица или може би месец, някъде по пътя, и открива, че най-лошото е минало, че отново може да се смее и да танцува, може би дори да тръгне с някакъв надрусан идиот. А къде щеше да е Том? У дома, в Мейпълтън с баща си и сестра си, зает с отглеждането на дете, което дори не беше негово, и все още тъгуващ по момичето, което го бе зарязало на някаква спирка в Кънектикът? Така ли щеше да свърши дългото му пътуване? Отново там, откъдето бе започнал, само че с мишена на челото и мръсен памперс в ръката?

Слънцето бе залязло, докато стигне до „Ловъл Терас“, но небето още сияеше в тъмносиньо над голямата бяла семейна къща.

— Какво да правя с теб, малко бебче? — попита той.

* * *

Не се колебай. Това беше първото правило. Краят на мъченика трябва да е бърз и безболезнен.

— Хайде — помоли я Мег.

Тя се бе облегнала на тухлена стена под външните стълби на началното училище „Бейли“, а гърдите й се надигаха и спускаха в накъсано дишане. Дулото беше само на около сантиметър от слепоочието й.

— Само секунда — каза Лори. — Ръката ми трепери.

— Всичко е наред — напомни й Мег. — Правиш ми услуга.

Лори пое дълбока успокоителна глътка въздух. „Можеш да го направиш.“ Беше готова. Научи как да стреля с пистолета и честно беше изпълнила упражненията по визуализация, включени в инструкцията.

„Стисни спусъка. Представи си светкавица от златна светлина, която пренася мъченика право в рая.“

— Не знам защо съм толкова нервна — каза тя. — Взех двойна доза „Ативан“.

— Не мисли за това — напомни й Мег. — Просто го направи и се махай.

Това беше мантрата на Лори цяла вечер, същината на задачата й: „Направи го и се махай“. На ъгъла на „Елм“ и „Лейкууд“ щеше да я чака кола. Не знаеше къде ще я заведат, само това, че ще е далеч от Мейпълтън и на много спокойно място.

— Ще броя обратно от десет — каза й Мег. — Не ме оставяй да стигна до едно.

Пистолетът беше малък и сребрист, с черна пластмасова дръжка. Не беше много тежък, но Лори използваше цялата си сила, за да го задържи стабилен.

— Десет… девет…

Тя се взря над рамото й, за да се увери, че училищният двор е пуст. Когато пристигнаха, няколко млади момичета си разменяха клюки на люлките, но Лори и Мег ги гледаха, докато не си тръгнаха.

— Осем… седем…

Очите на Мег бяха затворени, лицето й бе напрегнато в очакване.

— Шест…

Лори заповяда на пръста си да се раздвижи, но той не се подчини.

— Пет…

Беше преживяла всичко това, беше се откъснала от семейството и приятелите си, беше се отдръпнала от света, беше изоставила земните удоволствия и човешките привързаности. Беше напуснала съпруга си, бе изоставила дъщеря си, бе затворила устата си, беше се предала на Бог и на „Грешните отломки“.

— Четири…

Беше трудно, но го направи. Беше, като да протегнеш ръка и да изтръгнеш окото си, без обезболяващи, без съжаление.

— Три…

Беше се преобразила в друг човек, по-твърд и по-покорен едновременно. Слуга без желания, без нищо за губене, готов да се подчинява на божията воля, да дойде, когато го повикат.

— Две…

Но тогава се появи Мег и започнаха да прекарват времето си заедно, и сега тя беше отново там, откъдето бе започнала — слаба и сантиментална, изпълнена със съмнения и копнежи.

— Едно…

Мег стисна зъби, приготвяйки се за неизбежното. След като изминаха няколко секунди, тя отвори очи. Лори видя облекчено потрепване по лицето й и после вълна от раздразнение.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Съжалявам. — Лори сведе дулото. — Не мога да го направя.

— Трябва. Ти обеща.

— Но ти си ми приятелка.

— Знам. — Сега гласът на Мег беше по-тих. — Затова имам нужда от помощта ти. За да не го правя сама.

— Изобщо не е нужно да го правиш.

— Лори — изръмжа Мег, — защо правиш нещата толкова трудни?

— Защото съм слаба — призна Лори. — Не искам да те изгубя.

Мег протегна ръка.

— Дай ми пистолета.

Говореше с толкова спокоен авторитет, с толкова пълна вяра в мисията, че Лори почувства възхищение и дори известно количество гордост. Беше трудно да повярва, че това е същата изплашена млада жена, която бе плакала до изтощение през първата си нощ в Синята къща, ученичката, която не можеше да диша в супермаркета.

— Обичам те — прошепна Лори, докато й подаваше оръжието.

— И аз те обичам — каза Мег, но гласът й беше странно равен, сякаш душата й вече бе напуснала тялото, без да изчака оглушителната експлозия миг по-късно и онази въображаема светкавица от златна светлина.

* * *

Нора знаеше, че е нелепо да върви през целия град, за да предаде писмо, което можеше просто да пусне в пощенската кутия, но вечерта бе чудесна, а тя нямаше какво друго да прави. По този начин поне щеше да е сигурна, че писмото не се е загубило или е забавено от пощите. Щеше просто да го отметне в списъка си и да продължи със следващата задача. Това беше истинският смисъл на това упражнение — да прави нещо, да спре да отлага и да направи една малка, конкретна стъпка в правилната посока.

Да напусне града и да започне нов живот, се бе оказало по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквала. Миналата седмица получи маниакален пристъп на енергия — въодушевяващата визия на бъдещето й като блондинка — но той се бе изтощил бързо, заместен от твърде познатата инерция. Не можеше да измисли ново име за новото си Аз, не можеше да реши къде иска да отиде, не се бе обадила на адвоката си или на брокера, за да уреди продажбата на къщата. Всичко, което правеше, беше да кара колелото си, докато краката не я заболят и пръстите й не изтръпнат, а умът й не се умореше дотолкова, че изоставяше борбата.

Мисълта за продажбата на къщата я препъваше. Трябваше да се отърве от нея, разбираше това, не само заради парите, но и заради психическата свобода, която щеше да получи, като я остави зад себе си, като рязка линия между преди и след. Но как можеше да го направи, когато тази къща бе единственият дом, който познаваха децата й, първото място, на което щяха да идат, ако се върнеха някога. Тя знаеше, че те няма да се върнат, разбира се — или поне си мислеше, че знае — но това знание не я спираше да се измъчва, да си представя разочарованието и объркването, което биха почувствали — усещането за изоставеност — когато вратата се отвори от някакъв непознат, вместо от собствената им майка.

„Не мога да направя това“, мислеше си.

Едва този следобед бе стигнала до решение. Вместо да продава къщата, можеше да я даде под наем чрез агенция и да се увери, че някой знае как да се свърже с нея в случай на чудо. Не беше чистото скъсване, което си беше фантазирала — вероятно трябваше да продължи да използва собственото си име например, поне заради подробностите около наема — но беше компромис, с който можеше да живее. Утре сутрин щеше да отиде до „Сенчъри 21“ и да уреди подробностите.

Ускори темпото, докато се приближаваше към „Ловъл Терас“. Небето потъмняваше, нощта се движеше според ленивия си летен график. Софтболният мач на Кевин скоро щеше да свърши — тя бе проверила внимателно онлайн графика — и искаше да се е отдалечила достатъчно от квартала му по времето, когато щеше да се прибере. Нямаше желание да го вижда или да говори с него, не искаше да си припомня колко свестен човек е или колко много се наслаждава на компанията му. Нямаше какво да спечели от това, вече не.

Пред къщата се поколеба за момент. Никога преди не беше идвала — беше се държала настрани умишлено — и бе изненадана от големината й, триетажна сграда в колониален стил, доста отдалечена от улицата, с леко наклонена ливада, достатъчно голяма, за да играеш ръгби на нея. Над главния вход имаше малък извит покрив, а до вратата бе поставена бронзова пощенска кутия.

„Хайде — каза си Нора, — можеш да го направиш.“

Беше нервна, докато крачеше по алеята и по павираната пътека към стъпалата. Беше едно да си фантазираш за изчезване, да оставиш приятелите и семейството зад гърба си, и съвсем друго да го осъществиш на практика. Да каже „сбогом“ на Кевин беше нещо реално, нещо, което не можеш да си вземе обратно.

„Повече няма да ме видиш“, беше написала в писмото.

Под арката имаше закачен фенер, но той не беше запален и пространството отдолу изглеждаше по-тъмно от останалия свят. Нора беше толкова концентрирана върху пощенската кутия, че не забеляза обемистия обект, положен на верандата, докато почти не се спъна в него. Ахна, когато осъзна какво е, после се наведе да го огледа по-отблизо.

— Съжалявам — каза тя. — Не видях, че си тук.

Бебето спеше в столче за кола, мъничко новородено с катеричи бузи, леко азиатски черти и мек черен мъх. От тялото му се носеше позната миризма, непогрешимият сладко-кисел аромат на новия живот. Близо до столчето имаше торба с памперси и надраскана бележка в задния джоб. Нора трябваше да присвие очи, за да я прочете: „Това малко момиче няма име. Моля ви, грижете се добре за нея“.

Тя се обърна към бебето. Неочаквано сърцето й беше забило много бързо.

— Къде е майка ти? — попита тя. — Къде е отишла?

Бебето отвори очи. В погледа му нямаше страх.

— Нямаш ли майка и татко?

Бебето издуха балон от слюнка.

— Знае ли някой, че си тук?

Нора се огледа. Улицата беше празна, притихнала като в сън.

— Не — отговори сама на въпроса си тя. — Не биха те оставили тук сам-самичко.

Столчето можеше да се носи като бебешка люлка. От любопитство Нора вдигна дръжката и го повдигна от земята. Не беше много тежко, не повече от кошница с покупки.

„Преносимо“, помисли си тя и думата я накара да се усмихне.

* * *

На теория преспиването изглеждаше яка идея. Но сега, когато вече вървеше по Гинко стрийт, Джил усещаше как в нея се натрупва съпротива. Какво щеше да прави заедно с мисис Мафи цяла нощ? Идеята да си говори шепнешком първоначално й беше изглеждала вълнуваща, като лагерници, нарушаващи вечерния час. Като си помислеше обаче, я поразяваше колко нечестно е това, като да поднесеш сладолед на някой при първата му вечер в клиника за отслабване.

„Хей, ето ти малко горещ фъдж! В лагера Загуби много ще ти хареса!“

Освен това не беше толкова доволна от изнасянето на Ейми, колкото очакваше. Не заради себе си — от известно време се бяха отчуждили — а заради баща си. Той се беше привързал доста към Ейми през последните няколко месеца и щеше да се натъжи от заминаването й. Джил ревнуваше приятелството им и дори беше малко притеснена за него, но също така осъзнаваше колко много напрежение бе снело то от нея и колко много ще се нуждае от нея баща й през идните дни и седмици.

„Не е много добър момент да го оставям сам“, помисли си тя, прехвърляйки спалния чувал от лявата в дясната си ръка, докато вървеше по Елм стрийт.

Спря рязко, стресната от нещо, което й заприлича на пистолетен изстрел откъм „Бейли“. „Пиратка“, каза си, но по тялото й премина студена тръпка, придружена от опустошителния образ на мъртвеца, който бе открила на Свети Валентин — течния ореол около главата му, широко отворените му очи и изумения поглед, безкрайните минути, които бяха прекарали заедно в очакване на полицията. Помнеше как му говори с успокоителен глас, сякаш беше още жив и имаше нужда от малко окуражаване.

„Просто пиратка…“

Не беше сигурна колко дълго е останала извърната на улицата в ослушване за втора експлозия, която така и не чу. Всичко, което знаеше, бе, че когато се обърна отново, към нея завиваше кола, движеше се тихо и твърде бързо, сякаш възнамеряваше да я подмине. Изравни се в последната секунда, връхлетя успоредно бордюра и спря меко — бял приус, обърнат в грешната посока.

— Хей, Джил! — повика я Скот Фрост от мястото на шофьора, докато затъмненият прозорец се смъкваше. От уредбата на колата се носеше песен на Боб Марли, онази за трите малки птички, и Скот се хилеше с обичайната си отнесена усмивка. — Къде се криеш?

— Никъде — отвърна тя с надеждата, че не изглежда толкова стресната, колкото се чувстваше.

Очите му се присвиха, докато проучваше спалния чувал в ръката й, чантата за преспиването, преметната през гърдите й. Адам Фрост се беше навел от мястото до шофьора, а идентичното му красиво лице стърчеше малко над и зад това на брат му.

— Бягаш от къщи, а? — попита Скот.

— Да — отвърна тя. — Май ще се присъединя към цирка.

Скот обмисли това няколко секунди, после одобрително се изкикоти.

— Страхотно — каза той. — Да те закараме?

* * *

Колата за бягството й беше точно там, където трябваше да бъде. Отпред седяха двама мъже, така че Лори отвори задната врата и се качи. Ушите й все още звънтяха от изстрела; имаше чувството, че е обвита в бученето, сякаш между нея, и останалия свят бе поставена твърда бариера от звук.

Така беше по-добре.

Осъзнаваше, че мъжете се взират в нея и се чудеше дали не е объркала нещо. След миг онзи на пасажерското място — беше загорял мъж — отвори жабката и извади прозрачен запечатващ се плик. Отвори го и го протегна.

„Правилно — помисли си тя. — Пистолета. Искат си пистолета.“

Повдигна го с два пръста, като телевизионен детектив и го пусна вътре, опитвайки се да не мисли колко трудно го беше измъкнала от ръката на Мег. Мъжът кимна делово и запечата плика.

„Доказателство — помисли си Лори. — Скрий доказателството.“

Шофьорът изглеждаше разстроен от нещо. Беше кръглолик младеж с малко изпъкнали очи и не спираше да се почуква по челото, като че ли напомняше на глупав човек да мисли. Лори не разбираше смисъла на жеста, докато другият мъж не й подаде хартиени кърпички.

„Горката Мег — помисли си тя, докато поднасяше кърпичката към челото си. Почувства нещо мокро и лепкаво по хартията. — Горката смела Мег.“

Мъжът на пасажерското място продължаваше да й подава кърпички, а шофьорът докосваше различни места на лицето си, за да й покаже къде трябва да се избърше. Щеше да е по-лесно, ако просто се погледнеше в огледалото, но и тримата разбираха, че идеята не е добра.

Най-сетне шофьорът се извърна и запали колата, насочвайки я по „Лейкууд“ към булевард „Вашингтон“. Лори се отпусна на мястото си и затвори очи.

„Смела, смела Мег.“

След малко погледна през прозореца. Вече напускаха Мейпълтън и отиваха към Гифърд, вероятно се отправяха към Паркуей. Не знаеше какво следва после и не я интересуваше. Където и да беше крайната й цел, щеше да отиде там и да чака края, своя и този на всички останали.

Не смяташе, че до него остава много.

* * *

Беемвето имаше вградено сателитно радио, което беше доста готино. Том бе опитал да го слуша няколко пъти, докато пътуваха от Кеймбридж, но трябваше да го пуска тихо, за да не притеснява бебето или да дразни Кристин. Сега можеше да го надуе, да преминава от старомоден хип-хоп през алтърнатив нейшън до носталгия по осемдесетте и Хеър метъл, ако почувства нужда от това. Избягваше канала „Джам Бенд“, тъй като сметна, че ще получи достатъчно от него, като стигне в Поконос.

Сега се чувстваше много по-малко разнебитен, отколкото беше на магистралата. Да избяга от Мейпълтън, беше трудната част. Продължаваше да се отдалечава от града, после губеше присъствие на духа и обръщаше в последната минута, за да провери бебето. Върна се три пъти, преди най-накрая да събере кураж да направи разрива, уверявайки сам себе си, че тя ще е добре. Беше я нахранил и преповил, преди да я остави, така че сметна, че вероятно ще спи два часа, а дотогава някой вече щеше да се е прибрал и щеше да се погрижи за нея или някой от съседите щеше да я чуе да плаче. Вероятно можеше да се обади на баща си от следващата спирка, за да му каже здрасти, все едно е съвпадение, просто за да се увери, че всичко е наред. Ако никой не му отговореше, можеше винаги да се обади на ченгетата от платен телефон и да съобщи анонимно за бебе, оставено на „Ловъл Терас“. Надяваше се да не се стига дотам.

В сърцето си беше напълно сигурен, че е взел правилно решение. Не можеше да остане в Мейпълтън, не можеше да се върне в тази къща, към този начин на живот, не и без Кристин. Но не можеше и да вземе бебето със себе си. Той не му беше баща и нямаше работа, нямаше пари, нямаше къде да живее. Щеше да е по-добре с баща му и Джил, ако решаха да го задържат, или с любящи приемни родители, които да му дадат сигурност и стабилен живот, какъвто Том не можеше да му осигури, не и ако не искаше да бъде абсолютно мизерен.

Може би той и Кристин щяха да се върнат в Мейпълтън един ден и да потърсят бебето, да създадат наново семейството, за което Том мечтаеше. Беше доста невероятно, знаеше това, и нямаше смисъл да изпреварва събитията. Сега просто трябваше да намери онзи фестивал и да се присъедини към Босоногите, танцуващи под звездите. Те бяха неговите хора, мястото му беше сред тях. Може би Кристин щеше да е там, а може би не. И в двата случая се очертаваше доста добър купон.

* * *

Джил седеше на малиновия сгъваем стол на партера и гледаше как топчето за пинг-понг прекосява масата. За двойка друсалки близнаците Фрост играеха с изненадващо умение и енергия, телата им бяха отпуснати и гъвкави, лицата им — изопнати от концентрация и контролирана агресия. Никой не издаваше и звук с изключение на случайно изсумтяване и безизразното съобщаване на резултата преди всеки сервис. Извън това се чуваше само хипнотичното тупкане на топката по масата и по ракетата отново и отново, и отново, докато някой от братята не се възползваше от случая и не се отдръпнеше за чудовищен удар, който другият по-често успяваше да отиграе.

В играта им имаше красива симетрия, сякаш в двата края на масата се движеше само един човек, който удряше топката към себе си в някакъв самоподдържащ се цикъл. С тази разлика, че един от играчите — Скот, онзи вдясно — непрестанно търсеше очите на Джил в затишието между залповете, мълчаливо разговаряйки с нея, давайки й да разбере, че не е забравена.

„Радвам се, че си тук.“

„Аз също се радвам.“

Резултатът стана осем на осем. Скот пое дълбоко въздух и изпълни коварен въртелив сервис, разсичайки с ракетата си остър диагонал надолу. Адам бе хванат изненадващо, наведе се надясно, преди да разбере грешката си, и се хвърли по целия път през масата, за да направи неловък бекхенд, който произведе немощен висок удар, едва прехвърлил мрежата. После двамата с лекота възстановиха ритъма си, стабилното туп-туп-туп, бялото петно, прехвърчащо от едната оранжева ракета към другата.

Може би някой друг щеше да сметне това за отегчително, но Джил не се оплакваше. Столът беше удобен, нямаше друго място, където би искала да бъде. Почувства се малко виновна, като си представи мисис Мафи, застанала на входната врата на Гинко стрийт, чудеща се какво е станало с новото им попълнение, но не достатъчно, че да направи нещо. Можеше да се извини утре, помисли си, или дори вдругиден.

„Срещнах се с едни приятели“, можеше да й напише.

Или: „Има едно сладко момче, мисля, че ме харесва“.

Или дори: „Бях забравила какво е да се чувстваш щастлив“.

* * *

Къщата беше тъмна, когато Кевин отби по алеята. Изгаси двигателя и поседя няколко секунди, чудейки се какво изобщо прави тук, вместо да е в „Карпе Дием“ със съотборниците си и да празнува трудно спечелената победа. Беше си тръгнал само след една бира, а празничното му настроение бе помрачено от съобщението, получено от Джил: „При приятели съм. В случай че се чудиш, Ейми се изнесе. Каза да ти предам довиждане и благодарности за всичко“.

Беше отчасти облекчен — беше по-лесно да не бъде сериозен, да не се налага да я моли да си тръгне — но въпреки това новината го натъжи. Съжаляваше, че е станало по този начин, че той и Ейми нямаха възможност за още един сутрешен разговор на верандата. Искаше да й каже колко много е харесвал компанията й и да й напомни да не се подценява, да не се примирява с някой, който не я заслужава, или да се задържа на работа, която не й осигурява никакъв шанс за растеж. Но той вече й беше казвал тези неща многократно и просто трябваше да се надява, че го е слушала, че думите му са попили в нея за времето, когато наистина ще са й от полза.

Засега обаче просто трябваше да добави името й в списъка от хора, за които го беше грижа и които бяха напуснали живота му. Получаваше се доста дълъг и в него имаше някои доста важни имена. С времето, помисли си той, Ейми вероятно щеше да му изглежда като бележка под линия, но точно сега липсата й се усещаше много по-осезаемо, така сякаш заслужаваше цяла страница за себе си.

Излезе от колата и се отправи по алеята към пътеката от сини камъни, която беше първият голям проект на Лори, след като се преместиха в къщата. Отдели му седмици — избира камъните, планира извивките, изкопа, подравни и доизглади терена — и резултатът я беше изпълнил с вълнение и гордост.

Кевин поспря в края на ливадата, за да се полюбува на светулките, които се издигаха като искри от тучната трева, осветяваха нощта в серия от неравномерни удивителни и превръщаха познатия пейзаж на „Ловъл Терас“ в екзотичен спектакъл.

— Красиво — каза той и в същия миг осъзна, че не е сам.

Някаква жена седеше в края на предните стъпала, обърната с лице към него. Изглежда, държеше нещо в ръцете си.

— Извинете? — каза той. — Кой е там?

Жената тръгна към него бавно, почти величествено. Беше руса и слаба, и му напомняше за някой, когото познава.

— Добре ли сте? — попита той. — Мога ли да ви помогна?

Жената не отговори, но сега беше достатъчно близо, за да познае Нора. Бебето в ръцете й беше напълно непознато, каквито бяха бебетата, когато ги видиш за първи път, преди да им дадеш име и да ги приветстваш в живота си.

— Виж какво намерих — каза му тя.