Том Перота
Останалите (6)

Наградата

Нора Дърст не искаше да си признае, но „Спондж Боб“ вече не работеше. Вероятно това беше неизбежно — беше гледала някои епизоди толкова много пъти, че на практика ги знаеше наизуст — но това не улесни нещата. Шоуто беше ритуал, на който бе започнала да разчита, а тези дневни ритуали бяха почти всичко, което имаше.

От около година — последната им година заедно — Нора и семейството й гледаха „Спондж Боб“ вечер точно преди лягане. Ерин беше твърде малка, за да разбере повечето от шегите, но брат й Джереми, който беше с три години по-голям, истински мъж в детската градина — се взираше в телевизора с изумено изражение, като че ли пред очите му се разкриваше някакво чудо. Кикотеше се на почти всяка реплика, но когато наистина се отпуснеше, смехът експлодираше от устата му на високи викове, в които се примесваха равни части одобрение и смайване. От време на време — обикновено в отговор на акт на физическо насилие на екрана, когато телата се разтягаха, сплескваха, въртяха, изкривяваха, разчленяваха или хвърляха с висока скорост на невероятни разстояния — смехът го завладяваше напълно и той падаше от кушетката на пода, където блъскаше по килима, докато не успееше да се успокои.

Нора беше изненадана колко много самата тя се наслаждава на шоуто. Беше свикнала с безинтересните глупости, които децата й настояваха да гледат — „Дора“ и „Любопитният Джордж“, и „Голямото червено куче“, но „Спондж Боб“ беше освежаващо умен и дори малко хаплив, предвестник за предстоящите по-добри дни, когато те всички щяха да са свободни от гетото на детските програми. Тъй като и тя беше голям почитател, бе озадачена от безразличието на мъжа си. Дъг седеше с тях в дневната, но рядко дори вдигаше очи от блекбърито си. През последните няколко години беше все така, толкова погълнат от работата си, че рядко присъстваше дори наполовина, като холограма на самия себе си.

— Трябва да го гледаш — казваше му тя. — Наистина е доста смешно.

— Без да се обиждаш — отвръщаше той, — ама Спондж Боб е малко малоумен.

— Той е просто сладък. Оправдава всички, дори да не го заслужават.

Не постигна повече успех и с приятелките си, майките, с които ходеше на йога във вторник и четвъртък сутринта и понякога да пийнат нещо вечер, ако съпрузите им бяха наоколо, за да поемат щафетата. Тези жени не споделяха олимпийското презрение на Дъг към детинските неща, но дори те ставаха скептични, когато тя им хвалеше любимото си анимационно безгръбначно.

— Не мога да понасям това шоу — казваше Елън Демос. — Но песничката в началото е наистина хубава.

— Сепията е ужасна — добавяше Линда Васерман. — Има зловещ фалически нос. Мразя начина, по който просто се клати там.

Разбира се, след четиринайсети октомври Нора забрави „Спондж Боб“ за доста дълго време. Тя се премести от къщата и прекара няколко месеца при сестра си, силно упоена, в опити да се пребори с кошмара, който беше заместил живота й. През март, отново по съвет на приятелите, семейството и терапевта й, тя се върна у дома, като си казваше, че й трябва малко спокойствие, да бъде сама със спомените, период на размисъл, през който да си отговори на въпроса дали е желателно, или дори възможно да продължи да живее.

Първите няколко седмици изминаха в мъглата на нещастието и объркването. Тя спеше в необичайни часове, пиеше твърде много вино, за да замести ксанакса и амбиена, от които се беше отказала, и прекарваше цели дни в скитане из жестоко празната къща, отваряше гардероби и се взираше под леглата, като че ли очакваше да открие съпруга и децата си скрити там, да се хилят, като че ли тъкмо са направили най-голямата шега на света.

Тя си представяше, че ги хока, докато се преструва на разстроена: „Надявам се, че сте щастливи! Направо си изкарах акъла!“.

Една вечер, докато прехвърляше безцелно каналите, тя попадна на познат епизод от „Спондж Боб“, онзи, в който над Бикини Ботъм вали сняг. Ефектът му върху нея беше незабавен и въодушевяващ. Главата й бе ясна за пръв път от векове. Почувства се добре, повече от добре. Не беше просто заради това, че можеше да усети малкото си момче в стаята да седи точно до нея на кушетката; на моменти все едно тя самата беше Джеръми, сякаш гледаше шоуто през неговите очи и преживяваше дивото удоволствие на шестгодишното дете, като се смееше толкова силно, че почти оставаше без дъх. Когато серията свърши, Нора плака дълго, но това беше освобождаващ плач, от онзи вид, който те прави по-силен. После грабна един тефтер и написа следното:

Току-що гледах епизода със снежния бой. Помниш ли го? Ти обичаше да играеш в снега, но само ако не беше твърде студено или ветровито. Помня първия път, когато отидохме да се пързаляме с онази стара дървена шейна, и ти плака, защото имаше сняг по лицето. Измина цяла година, преди да ни позволиш да те заведем отново, но тогава ти хареса повече, защото вместо шейната, имахме надуваеми пояси, които пълнехме с въздух наистина много дълго. Щеше да ти хареса да гледаш „Спондж Боб“ тази вечер, особено онази част, когато той задръства един комин с главата си и превръща лицето си в оръдие за сняг. Сигурна съм, че щеше да опиташ да имитираш звука, който прави, докато стреля по тях, и се обзалагам, че щеше да го направиш много добре, защото знам колко много обичаш да правиш смешни звуци.

На следващата сутрин тя отиде с колата до „Бест Бай“, взе пълната поредица дивидита за „Спондж Боб“ и прекара по-голямата част от деня в гледане на няколко епизода от първи сезон, маратон, който я остави разнебитена, изпразнена и в отчаяна нужда от чист въздух. Точно по тази причина някога внимателно дозираше гледането на телевизия от децата си и осъзнаваше, че трябва да направи същото и със себе си.

Не след дълго си разработи изненадващо дълготрайна стратегия: позволяваше си да гледа „Спондж Боб“ два пъти на ден, веднъж сутринта и после отново вечерта, като всеки път записваше накратко по нещо за всеки епизод в тефтера си. Тази практика — започна да я усеща малко като религиозен ритуал — осигури структура и фокус на живота й и й помогна да не се чувства толкова загубена през цялото време.

Всичко на всичко епизодите бяха няколкостотин, което означаваше, че за една година тя изгледа всеки три или четири пъти. Нямаше проблем обаче, поне доскоро. Нора все още имаше за какво да пише след всяко гледане, по някой пресен спомен или наблюдение, предизвикано от това, което току-що беше видяла, дори след няколко от сериите, които бе започнала да не харесва.

През последните няколко месеца обаче нещо се беше променило из основи. Тя почти не се смееше на гротеските на Спондж Боб. Серии, които преди намираше за възхитителни, сега й се струваха отчайващо тъжни. Тазсутрешният епизод например приличаше на някакъв вид алегория, горчив коментар на собственото й страдание:

Днес беше танцовият конкурс, онзи, на който Сепия превзема тялото на Спондж Боб. За да направи това, той се покатерва в удобно кухата глава на Спондж Боб, а после издърпва ръцете и краката на Спондж Боб, така че да ги замести със своите. Да, осъзнавам, че крайниците на Спондж Боб могат да се регенерират, но това все пак е страховито. По време на състезанието Сепия получава спазъм и накрая тялото на Спондж Боб се мята на пода в агония. Публиката мисли, че това е много яко, и му дава първа награда. Каква метафора. Човекът, който страда най-много, печели. Не значи ли това, че и аз ще получа награда?

В сърцето си тя разбираше, че истинският проблем не е толкова шоуто, колкото чувството, че губи сина си отново, че той вече не е в стаята с нея. Имаше смисъл, разбира се: сега Джереми щеше да е на девет, вероятно вече нямаше да гледа „Спондж Боб“ с ентусиазъм. Където и да беше, той вече бе зает с друго, растеше без нея, заради което тя се чувстваше още по-самотна.

Това, което трябваше да направи, бе да пенсионира всички дивидита — да ги дари на библиотеката, да ги хвърли в боклука, каквото и да е — преди Спондж Боб и всичко, свързано с него, да отрови завинаги ума й. Щеше да е по-лесно, ако имаше нещо, с което да го замести, някакво ново шоу, което да запълни празнината, но всеки път, когато опиташе да разбере от старите си приятели какво гледат момчетата им, жените просто я прегръщаха и казваха „О, скъпа“ с най-тихите и скръбните си гласове, сякаш не разбираха въпроса.

* * *

Преди обед Нора тръгна по дългия веломаршрут Мейпълтън-Роуздейл, отсечка от седемнайсет мили, която някога бе железопътна линия. Тя обичаше да кара колело там сутрин през седмицата, когато беше относително пусто и имаше основно големи хора, много от които пенсионери, излезли за безрадостно животоудължаващо упражнение. Нора си постави за цел да стои настрана през слънчевите следобеди в събота и неделя, когато мястото беше претъпкано със семейства на колела и ролери и когато гледката на малко момиче с твърде голяма каска или на намръщено дете, въртящо яростно педалите на колелото, екипирано с разнебитени помощни колелца, я караше да се привежда и да се задъхва на тревистата ивица по края на пътеката, все едно някой я беше ударил в стомаха.

Чувстваше се силна и блажено празна, докато се плъзгаше през свежия ноемврийски въздух, наслаждавайки се на приливите на слънчева топлина, сякаш филтрирана от надвесените дървета, които бяха вече предимно голи. Беше безплодният период на есента след Хелоуин, жълти и оранжеви листа осейваха земята заедно с многобройните зарязани опаковки от бонбони. Щеше да продължава да кара в студа, докато й стигнеха силите, поне до първия голям снеговалеж. Това беше най-мъртвото време от годината, мътно и клаустрофобично, в страх от празниците и мрачните списъци. Тя се надяваше, че ще може да избяга за малко на Карибите или в Ню Мексико, на което и да е ярко и нереално място, само да можеше да намери някого, с когото да отиде и който да не я подлудява. Посети Маями сама миналата година и това се оказа грешка. Колкото и да обичаше усамотението и странните места, двете заедно не работеха добре, освобождаваха потоп от спомени и въпроси, които тя успяваше да държи под капак у дома.

* * *

Пътят беше повече или по-малко прав, широк колкото за една кола и с остаряваща настилка, който те водеше от точка А до точка Б без много церемонии. На теория човек можеше да се върне назад от всяка точка, но Нора или стигаше до средата — обръщаше в края на Мейпълтън за лесния кръгов маршрут от шестнайсет мили — или отиваше чак до крайната точка в Роуздейл за големия тур от 34 мили, дистанция, която вече изобщо не я обезкуражаваше. Ако пътят продължаваше и още десет мили, тя щеше да го следва до края, без да се оплаква.

До неотдавна щеше да се изсмее, ако някой предположеше, че тричасовата разходка с колело ще стане незабележима част от ежедневието й. Тогава животът й беше толкова зает от задачи и поръчения, ежедневни спешности и постоянно увеличаващ се списък с неща за отмятане като майка и съпруга на пълно работно време, че тя едва успяваше да изстиска време за две йога посещения на седмица. Само че напоследък буквално нямаше какво друго да прави, освен да кара колело. Понякога си представяше това точно преди да заспи, хипнотичната гледка на земята, изчезваща под предното й колело, вълнуващото усещане за света, преминаващ през рамката на велосипеда.

Тя осъзнаваше, че един ден щеше да й се наложи да си намери работа, не че имаше някаква конкретна причина за това. С щедрите помощи за оцелели, които получи — три сочни шестцифрени суми от федералното правителство, които постъпиха, след като застрахователните компании обявиха Внезапното заминаване за „божествено дело“, за което не можеха да ги държат отговорни — тя сметна, че ще бъде добре поне пет години и дори повече, ако решеше да продаде къщата и да се премести в по-малко жилище.

И все пак щеше да настъпи денят, в който щеше да се наложи да се издържа сама, и тя полагаше всички усилия да мисли от време на време за това, макар че никога не стигаше твърде далече. Можеше да си представи как става сутрин, с чувство за цел, облича се и се гримира, и после излиза през вратата, но фантазията й се изчерпваше с това. Къде отиваше? В офис? В училище? Магазин? Нямаше представа. Имаше степен по социология и бе прекарала няколко години в една изследователска фирма, която класираше корпорациите на базата на техните дейности в сферата на социалната и екологичната отговорност, но единственото, което можеше да си представи да прави в този момент, беше да работи с деца. За жалост, бе опитала това миналата година — помагаше два следобеда на седмица в старата градина на Ерин, но не се беше получило добре. Плачеше твърде много пред децата и прегръщаше някои от тях твърде силно, така че внимателно и уважително я помолиха да си вземе отпуск.

„Добре де — казваше си тя. — Може би няма да има значение. Или може би никой от нас няма да е тук след пет години.“

Или може би щеше да срещне някой приятен човек, да се омъжи и да създаде ново семейство — може би дори като това, което беше загубила. Беше изкусителна идея, докато не стигна до мисълта за заместването на децата. Те щяха да са разочарование, сигурна беше тя, защото истинските й деца бяха идеални, как би могъл някой да се съревновава с това?

Изключи айпода си и провери джобовете на якето, за да се увери, че лютивият й спрей е подръка, преди да пресече шосе 23 и да навлезе в дългата, леко плашеща отсечка на маршрута, която се простираше между индустриалната пустош на юг и неподдържаната гора, която беше под формалния контрол на Комисията за областните паркове, на север. Нищо лошо не й се беше случвало тук, но беше виждала странни неща през последните няколко месеца — група кучета, които я следяха по края на гората, мускулест мъж, който си свиркаше весело, докато буташе празна инвалидна количка по пътя, католически свещеник със строг вид и прошарена брада, който се протегна и стисна ръката й, докато преминаваше край него. После, точно преди седмица, се натъкна на мъж в бизнескостюм, който принасяше в жертва овца в малко сечище край езерце, обрасло с водорасли. Мъжът — закръглен човек на средна възраст, с къдрава коса и кръгли очила — беше притиснал голям нож към гърлото на животното, но още не беше започнал да го коли. И той, и овцата се взираха в Нора със стреснати, нещастни изражения, като че ли ги беше хванала в нещо, което биха предпочели да си остане лично.

* * *

През повечето дни тя вечеряше в дома на сестра си. Понякога ставаше малко отегчително да е постоянна притурка към семейството на някой друг, да се налага да играе ролята на леля Нора, да се преструва, че се интересува от безсъдържателните шеги на племенниците си, но тя беше благодарна за часовете на спокоен човешки контакт, отдих от онова, което започваше да й се струва дълъг и много самотен ден.

Следобедите оставаха най-големият й проблем, глуха, аморфна маса от усамотение. Ето защо беше толкова разстроена, когато загуби дневната си работа — тя запълваше идеално празните часове. Изпълняваше поръчки, когато имаше късмета да получи такива — не бяха и наполовина толкова много или толкова притискащи, колкото бе свикнала — и от време на време отваряше книга, взета назаем от сестра й: „Господин Правилен“, „Добър в леглото“ — една от спонтанните терапевтични покупки, повърхностни четива, които някога харесваше. Но напоследък четенето просто я приспиваше, особено след дълго колоездене, а едно от нещата, които не можеше да си позволи, беше да дреме, не и ако не искаше да се озове напълно будна в три през нощта, единствено със собствената си компания.

Днес обаче Нора имаше неочакван посетител, първият от дълго време насам. Преподобният Джеймисън отби волвото си точно когато тя прибираше колелото в гаража и беше изненадана от това, колко е доволна да го види. Хората се отбиваха през цялото време, за да я видят, но преди шест месеца сякаш бе наложен някакъв статут на ограничение. Очевидно дори най-ужасните трагедии и хората, които бяха съсипали, след известно време се изхабяваха.

— Здравей — повика го тя, натискайки бутона за затваряне на автоматичната врата и после се спусна по алеята, за да го посрещне, със скованата походка на току-що слязъл от велосипеда колоездач, а кабарите на обувките й потропваха по паважа. — Как си?

— Добре. — Преподобният се усмихна неубедително. Той беше дългурест угрижен мъж в дънки и особено омачкана бяла тениска от оксфорд, който потупваше крака си с плик от кафява хартия. — А ти?

— Не е зле. — Тя отметна кичур коса от очите си, после незабавно съжали за жеста, който разкри декоративната мрежа от розови следи, които шлемът беше оставил върху челото й. — Предвид обстоятелствата.

Преподобният Джеймисън кимна мрачно, като че ли да потвърди всички неща, които трябваше да се вземат предвид.

— Имаш ли няколко минутки? — попита той.

— Сега ли? — попита тя и неочаквано си даде болезнена сметка за клина и потното си лице, както и за киселата миризма от напрежението, която несъмнено се процеждаше от гортексовия й анорак. — Не съм в приличен вид.

Още докато го казваше, отдели момент да се почуди на устойчивостта на собствената си суета. Беше си помислила, че вече я е преодоляла — каква полза можеше да има от нея? — но очевидно бе твърде дълбоко вкоренен рефлекс, за да си отиде напълно.

— Не бързай — отвърна той. — Мога да изчакам тук, докато се оправиш.

Нора не можа да не се усмихне на абсурдността на предложението му. Преподобният Джеймисън седеше с нея през нощите, когато не беше на себе си от мъка, и й правеше закуска, когато се събуждаше разрошена и разлигавена на кушетката в хола, във вчерашните си дрехи. Малко беше късно да се прави на невинна и скромна пред него.

— Влез вътре — каза му. — Ще отнеме само минута.

* * *

При други обстоятелства Нора може би щеше да сметне пристъпването под горещия душ, докато един доста привлекателен мъж, който не беше съпругът й, я чака търпеливо долу, за двусмислено вълнуващо. Но преподобният Джеймисън беше твърде строг и всепоглъщащ, твърде скрит зад собствените си горчиви обсесии, за да бъде призован дори в най-несериозния романтичен сценарий.

Всъщност Нора дори не беше сигурна дали Мат Джеймисън още е преподобен. Той вече не проповядваше в Библейската църква на Цион, изглежда вече не правеше друго, освен да разследва и да разпространява онзи ужасен бюлетин, който го беше превърнал в парий. От онова, което чуваше, жена му и децата му го бяха изоставали, приятелите му вече не му говореха, а понякога абсолютно непознати смятаха за необходимо да му ударят един в лицето.

Тя беше доста сигурна, че той си го заслужава, но все още имаше слабост към мъжа, който някога бе, онзи, който й беше помогнал да премине през най-черните часове в живота. От всички самопровъзгласили се духовни съветници, които й се бяха натрапвали след четиринайсети октомври, Мат Джеймисън беше единственият, когото бе в състояние да изтърпи за повече от пет минути.

Първоначално го отхвърли, както отхвърляше и всички останали. Нора не беше религиозна и не можеше да разбере защо всеки свещеник, игумен и ню ейдж мошеник в радиус от петдесет мили около Мейпълтън смяташе, че има правото да се намеси в нещастието й, и приемаше, че тя ще намери успокоение да чуе, че онова, което й се е случило — унищожението на цялото й семейство, за да бъдем точни — е част от Божествения план или прелюдия към славната им среща в небесата на някаква неизвестна бъдеща дата. Монсиньорът на „Богородица на тъгата“ дори се опита да я убеди, че нейното страдание не е чак толкова уникално, че тя в действителност не е по-различна от една негова енориашка, жена, която бе загубила съпруга си и трите си деца в катастрофа и все пак успяваше да живее доста щастлив и продуктивен живот.

— Рано или късно, всички губим обичните си хора — каза й той. — Всички трябва да страдаме, всеки един от нас. Стоях до нея, докато тя гледаше четирите ковчега да потъват в земята.

„Значи е късметлийка! — искаше да изкрещи Нора. — Тя поне знае къде са!“ Но си задържа езика зад зъбите, разбирайки колко нечовешки ще прозвучи да нарича подобна жена късметлийка.

— Искам да си тръгнете — каза на свещеника със спокоен глас. — Вървете си вкъщи и кажете един милион „Аве, Мария“.

Преподобният Джеймисън й беше натрапен от сестра й, която беше член на Библейската църква на Цион от много години, заедно с Чък и момчетата. Цялото семейство твърдеше, че било преродено в един и същ момент, феномен, който Нора откри за напълно невероятен, макар че запази това мнение за себе си. По настояване на Карън тя и децата веднъж бяха отишли на служба в църквата — Дъг беше отказал да „губи неделната утрин“ — и беше малко отблъсната от апостолския плам на преподобния. Този стил на проповядване никога не й беше допадал през детството й като колеблив католик и през зрелите й години като еднакво безстрастен невярващ.

Нора живееше при сестра си от няколко месеца, когато преподобният започна да се отбива — по покана на Карън — за неофициални сесии на „духовно напътствие“ веднъж седмично. Тя не беше доволна, но в този момент вече бе твърде слаба и уморена, за да се противопостави. Оказа се, че не е толкова лошо, колкото се страхуваше. Пред нея преподобният Джеймисън се оказа доста по-малко догматичен, отколкото беше зад амвона. Не й предлагаше баналности или консервирани слова, не й натрапваше омразната убеденост в Божиите мъдрост и добри намерения. За разлика от другите клирици, с които си бе имала работа, той й задаваше много въпроси за Дъг и Ерин и Джеръми и слушаше внимателно отговорите й. Когато си тръгнеше, тя често осъзнаваше с изненада, че се чувства малко по-добре отпреди.

Прекъсна сесиите, когато се върна в дома си, но скоро започна да му звъни късно през нощта, всеки път когато безсънните й блянове станеха самоубийствени, което беше доста често. Той винаги идваше незабавно, без значение кое време беше, и оставаше толкова дълго, колкото тя имаше нужда. Без помощта му Нора никога не би оцеляла през тази унила пролет.

Докато тя ставаше по-силна обаче, започна да осъзнава, че преподобният е този, който се разпада. Имаше нощи, когато изглеждаше отчаян, колкото беше и тя. Плачеше често и изнасяше дълги монолози за Възнесението и за това, колко е нечестно, че е бил пропуснат.

— Дадох Му всичко — оплакваше се той, а гласът му бе пропит с горчивината на отхвърлен любовник. — Целия си живот. И каква благодарност получих?

Нора нямаше много търпение за подобни приказки. Семейството на преподобния беше незасегнато от катастрофата. Те все още бяха там, където ги беше оставил, прекрасна жена и три сладки деца. Ако не друго, би трябвало да падне на колене и да благодари на Бога всяка минута.

— Онези хора не бяха по-добри от мен — продължаваше преподобният. — Много от тях бяха по-лоши. Как така те са с Бог, а аз съм още тук?

— Откъде знаеш, че са с Бог?

— От писанията.

Нора клатеше глава. Тя бе обмисляла възможността Възнесението да е обяснение за събитията от четиринайсети октомври. Всеки беше. Това не можеше да се избегне, не и когато толкова много хора го провъзгласяваха навсякъде. Но то нямаше смисъл за нея, никакъв смисъл.

— Няма никакво Възнесение — каза му тя.

Преподобният се разсмя, като че ли я съжаляваше.

— В Библията го пише, Нора. „Тогава двама ще бъдат на нива: единият вземат, другия оставят.“ Истината е пред очите ни.

— Дъг беше атеист — напомни му Нора. — За атеистите няма Възнесение.

— Възможно е тайно да е бил вярващ. Може би Бог познава сърцето му по-добре от теб.

— Не мисля. Той се фукаше с това, че няма нито една религиозна кост в тялото си.

— Но Ерин и Джеръми — те не бяха атеисти.

— Те не бяха нищо. Те бяха просто малки деца. Вярваха само в мама, татко и Дядо Коледа.

Преподобният Джеймисън затвори очи. Тя не можеше да разбере дали мисли, или се моли. Когато ги отвори, изглеждаше толкова смутен, колкото и преди.

— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Би трябвало аз да съм първи в списъка.

Нора си спомни този разговор по-късно през лятото, когато Карън я информира, че преподобният Джеймисън е преживял нервна криза и си е взел отпуск от църквата. Тя мислеше да се отбие до тях, за да види как е, но не можеше да намери сили. Просто му изпрати имейл с пожелание да се оправи и това беше всичко. Не много след това, точно около първата годишнина на Внезапното заминаване, неговият бюлетин се появи за първи път, самиздатски компендиум от пет страници с цинични обвинения срещу изчезналите на четиринайсети октомври, от които никой не можеше да се защити. Този злоупотребявал със служебно положение. Онзи шофирал пиян. Друг имал отвратителни сексуални апетити. Преподобният Джеймисън стоеше по ъглите на улиците и раздаваше бюлетина безплатно и макар хората да твърдяха, че са отвратени от това, което прави, никога не му оставаха бройки.

* * *

След като си тръгна, Нора се зачуди как може да е била толкова глупава, толкова абсолютно неподготвена за нещо, което би трябвало да е очевидно от момента, в който преподобният излезе от колата си. А тя го беше поканила в кухнята си и дори му направи чай. Той беше стар приятел, казваше си, и имаха да наваксват.

Но имаше нещо повече от това, осъзна тя, докато изучаваше бледото му неспокойно лице през барплота. Преподобният Джеймисън беше развалина, но някаква част от нея го уважаваше за това, онази част, която понякога се чувстваше засрамена от собствената си несигурна уравновесеност, от начина, по който щеше да продължи след всичко, което се бе случило, вкопчена в някаква жалка идея за нормален живот — осем часа сън, три хранения на ден, много чист въздух и упражнения. Понякога това също изглеждаше ненормално.

— Как си наистина? — попита го тя настоятелно, давайки му да разбере, че въпросът не е формален.

— Изтощен — отвърна той. — Сякаш тялото ми е пълно с мокър цимент.

Нора кимна разбиращо. Собственото й тяло точно тогава се чувстваше страхотно, топло и отпуснато от душа, мускулите я боляха приятно, мократа й коса беше уютно прибрана под хавлиения тюрбан.

— Трябва да си починеш — каза му я. — Иди някъде на ваканция.

— Ваканция. — Той се изхили презрително. — Какво ще правя на ваканция?

— Ще седиш край басейна. Ще забравиш всичко това за малко.

— Моментът за това мина, Нора. — Говореше сурово, сякаш се обръщаше към дете. — Вече няма да има седене край басейна.

— Може би — призна тя, спомняйки си собствените си заблудени опити за забавление на слънце. — Беше просто предложение.

Той се взря в нея по начин, който не беше особено приятелски. Когато мълчанието се проточи, тя се зачуди дали ще е добра идея да го пита за децата, да разбере дали са се сдобрили, но реши да не го прави. Ако хората имат добри новини, няма нужда да им ги измъкваш с ченгел от устата.

— Гледах речта ти миналия месец — каза той. — Бях впечатлен. Сигурно е трябвало много кураж да го направиш. Имаш естествена дикция.

— Благодаря — отвърна Нора, удовлетворена от комплимента. От устата на ветеран в публичните речи като преподобния това означаваше много. — Не смятах, че ще мога, но… Не знам. Просто усетих, че трябва да го направя. Да запазя паметта им жива. — Тя снижи глас, за да му повери: — Минаха три години, но сякаш е било преди векове.

— Цял живот. — Той надигна чашата си, подуши парата, която се виеше от течността, после я сложи обратно, без да отпие. — Ние всички живеехме в илюзорен свят.

— Гледам снимките на децата ми — каза тя. — И понякога дори не плача. Не мога да реша дали е благословия, или проклятие.

Преподобният Джеймисън кимна, но тя не можеше да прецени дали я слуша. След един миг той се пресегна за нещо на пода — оказа се кафявият плик, който държеше преди — и го постави на плота. Нора беше забравила за него.

— Донесох ти новия брой на вестника ми — каза той.

— Няма нужда. — Тя вдигна ръка в жест на учтив отказ. — Аз наистина не…

— Не. — В гласа му имаше остра предупредителна нотка. — Трябва.

Нора се взираше тъпо в плика, който преподобният буташе към нея с върха на показалеца си. Странен звук излезе от устата й, нещо средно между кашлица и смях.

— Шегуваш ли се?

— За съпруга ти е. — За свое оправдание преподобният изглеждаше искрено засрамен. — Можех да го пусна в октомврийския брой, но го задържах заради речта ти.

Нора бутна плика обратно към него. Нямаше представа какви тайни съдържа, но не изпитваше желание да открие.

— Моля те, напусни къщата ми — каза тя.

Преподобният Джеймисън стана бавно от стола си, сякаш тялото му наистина бе пълно с мокър цимент. За момент погледна със съжаление плика на масата, после поклати глава.

— Съжалявам — каза й той. — Аз съм просто пратеникът.