Том Перота
Останалите (16)

В „Грейпфрут“

Нора си купи нова рокля за Свети Валентин и незабавно съжали за това. Не защо не изглеждаше добре, това изобщо не беше проблем. Роклята беше чудесна — синьо-сива комбинация от естествена и изкуствена коприна, без ръкави, с остро деколте и разкроена талия — и й пасваше идеално. Дори на разсеяната светлина в пробната можеше да види колко ласкателна беше, начинът, по който подчертаваше елегантността на раменете й и дължината на краката й, бледата матова тъкан насочваше вниманието към тъмните й очи и коса, към завидните й скули, към добре оформената й брадичка.

„И устата ми — каза си тя. — Имам доста хубава уста.“ (Дъщеря й имаше абсолютно същата уста, но тя предпочиташе да не мисли за това.)

Беше лесно да си представи погледите, които ще предизвика с тази рокля, главите, които ще се обърнат, когато влезе в ресторанта, удоволствието в очите на Кевин, докато й се възхищава на масата. Това беше проблем, лекотата, с която си бе позволила да бъде пометена във вълнението от празника. Защото вече разбираше, че нещата не се получават, че е направила грешка да се забърка с него и че дните им заедно са преброени — не заради нещо, което той беше или не беше направил, а заради нея, заради това, което беше тя, и заради всичко, на което повече не беше способна. Тогава какъв беше смисълът да изглежда толкова добре — по-добре, отколкото имаше право всъщност — да яде хубава храна в лъскав ресторант, да пие скъпо вино и да споделя някакъв декадентски десерт, след което вероятно щеше да се стигне до леглото и в крайна сметка до сълзите? Защо трябваше да поставя и двама им в тази ситуация?

Проблемът беше, че Кевин не й беше дал никакво предварително предупреждение. Той просто го изплю преди няколко дни, докато се отправяше към вратата.

— Четвъртък в осем — каза й, сякаш вече беше уговорено. — Отбележи си го в календара.

— Какво да отбележа?

— Свети Валентин. Направих резервация за двама в Пампльомус. Ще те взема в седем и половина.

Стана толкова бързо и толкова естествено, че не й хрумна да възрази. Как би могла? Той й беше гадже, поне за момента, а бе средата на февруари. Разбира се, че щеше да я изведе на вечеря.

— Облечи си нещо хубаво — казал й.

* * *

През целия си живот бе чакала Свети Валентин с нетърпение, дори в колежа, когато много хора, които Нора уважаваше, се отнасяха към него в най-добрия случай като към сексистка шега, холмаркска приказка от лошите стари времена, в която Уорд носи на Джун сърцевидна кутия с шоколадови бонбони.

— Нека да изясним това — обичаше да я дразни Брайън. — Аз ти давам цветя, а ти разтваряш крака?

— Точно така — казваше му тя. — Точно така се случва.

И той бе схванал нещата. Мистър Постструктуралист дори й бе донесъл дузина рози и я бе извел на вечеря, която не можеше да си позволи. А когато се прибраха вкъщи, тя спази своята част от сделката, малко по-ентусиазирано и изобретателно от обикновено.

— Е? — каза му тя. — Не беше толкова зле, нали?

— Беше добре — съгласи се той. — Предполагам, че веднъж годишно няма да ме убие.

С годините Нора осъзна, че няма за какво да се извинява. Просто си беше такава. Обичаше да й наливат вино и да я водят на вечеря, да я карат да се чувства специална, обичаше, когато куриерът носеше в офиса голям букет и сладка бележка, а колежките й казваха какъв късмет има, че приятелят й е толкова романтичен, че годеникът й е толкова внимателен, че съпругът й е толкова грижлив. Точно това винаги беше ценяла у Дъг. Той никога не съсипваше Свети Валентин, никога не забравяше цветята, никога не претупваше нещата. Наслаждаваше се да я хваща неподготвена, една година да я изненада с бижу, а на следващата — с уикенд в луксозен хотел. Шампанско и ягоди в леглото, сонет в нейна чест, домашна гурме вечеря. Сега тя разбираше, че всичко е било игра, че след като е заспивала, сигурно се е изтъркулвал от леглото, за да пише безсрамни имейли на Кайли или на някоя друга жена, но по онова време не знаеше това. Тогава всеки подарък й изглеждаше поредния хубав жест в една серия, която щеше да продължи вечно, почит, която заслужава от чудния мъж, който я обича.

* * *

Между тях имаше свещ и на потрепващата й светлина лицето на Нора изглеждаше по-младо от обикновено, сякаш бръчките бяха изтрити от ъгълчетата на очите и устата й. Кевин се надяваше, че приглушената светлина прави същото и за него и й дава идея за красивия мъж, който някога беше, онзи, когото никога не бе имала възможност да срещне.

— Това е хубав ресторант — каза той. — Наистина практичен.

Тя огледа залата, сякаш я виждаше за първи път, попивайки рустикалната обстановка с изражение на неохотно одобрение — високия таван с оголен гредоред, осветителните тела с форма на камбана, окачени над грубо изработените маси, дъсчения под и оголените тухлени стени.

— Защо го наричат „Грейпфрут“? — попита.

— Грейпфрут ли?

— Пампльомус. Означава „грейпфрут“ на френски.

— Сериозно?

Тя взе менюто и посочи към голямото жълто кълбо на корицата.

Той проучи изображението.

— Мислех си, че това е слънцето.

— Грейпфрут е.

— Опа.

Очите й се плъзнаха по бара, където се бе струпала празнуваща тълпа от случайни посетители, които чакаха да се освободят маси. Кевин не можеше да разбере защо всички изглеждат толкова весели. Той мразеше да убива време на празен стомах, без да знае кога управителят ще се появи и ще извика името му.

— Сигурно е било трудно да направиш резервация — каза тя. — За осем часа и всичко друго.

— Просто уцелих момента — сви рамене Кевин, сякаш не беше нищо особено. — Някой се беше отказал точно преди да звънна.

Това не беше съвсем вярно — той трябваше да помоли за услуга доставчика на вино на ресторанта, който бе започнал като търговец за „Пейтриът Ликърс“ — но реши да запази тази информация за себе си. Имаше много жени, които щяха да са впечатлени от способността му да дърпа конците, но той бе сигурен, че Нора не е от тях.

— Явно си късметлия — каза му тя.

— Точно така. — Кевин наклони чашата в нейна посока, предлагайки тост, без да настоява. — Честит Свети Валентин!

Тя повтори жеста му.

— И на теб!

— Изглеждаш прекрасно — каза той не за първи път тази вечер.

Нора се усмихна неуверено и отвори менюто. Той можеше да види, че й коства усилия да е там, да е изложена по този начин, да разкрие пред целия град малката им тайна. Но го беше направила — беше го направила заради него — и само това беше важно.

* * *

Трябваше да благодари на Ейми. Без нейното окуражаване никога не би повдигнал въпроса, не би имал куража да изтика Нора от зоната й на комфорт.

— Не искам да я притискам — беше казал. — Тя е доста крехка.

— Тя може да оцелява — напомни му Ейми. — Обзалагам се, че е доста по-корава, отколкото мислиш.

Кевин знаеше, че е в несигурна позиция да приема съвети за връзката си от тийнейджърка — всъщност напуснала училище гимназистка — но беше опознал Ейми доста по-добре през последните две седмици и започваше да я приема повече като приятел и равен, отколкото като една от съученичките на дъщеря си. За човек, който бе взел доста лоши решения през живота си, тя всъщност беше доста прозорлива по отношение на другите хора и онова, което ги движеше.

Първоначално беше неловко, когато двамата оставаха сами в къщата, след като Джил тръгнеше за училище, но го преодоляха доста бързо. Помогна им това, че Ейми се държеше изрядно, слизаше по стълбите напълно облечена и разсъбудена, вече не приличаше на сънлива Лолита в потниче. Беше любезна, приветлива и изненадващо лесен събеседник. Разказа му за новата си работа — очевидно сервитьорството беше доста по-трудно, отколкото бе смятала — и задаваше доста въпроси за неговата. Обсъждаха актуалните събития, музика и спорт — тя беше голям фен на НБА — и гледаха смешни клипове в Ютюб. Ейми беше любопитна и за личния му живот.

— Как е приятелката ти? — питаше го почти всяка сутрин. — Сериозно ли е?

Известно време Кевин отговаряше само с „Добре е“ и сменяше темата, за да й даде да разбере, че не й влиза в работата, но Ейми отказваше да схване намека. Една сутрин миналата седмица, без да взема съзнателно решение, той даде честен отговор.

— Нещо не е наред — каза. — Харесвам я много, но мисля, че се изчерпваме.

Разказа й цялата история без оскъдните сексуални подробности — парада, танците, импулсивното пътуване до Флорида, рутината, в която бяха изпаднали, когато се върнаха у дома, усещането му, че тя го отблъсква, че той не е добре дошъл в живота й.

— Опитвам се да я опозная, но тя просто млъква. Объркващо е.

— Но искаш да останете заедно?

— Не и ако ще продължава така.

— А как искаш да бъде?

— Просто искам нормална връзка. Толкова нормална, колкото би понесла в момента. Да излизаме от време на време, да ходим на кино или нещо друго. Може би с приятели, така че да не сме само двамата. Бих искал да можем да провеждаме истински разговори, не да се тревожа непрекъснато, че съм казал нещо грешно.

— Тя знае ли това?

— Така мисля. Не виждам как би могла да не го знае.

Ейми го изучава няколко секунди с притиснат към бузата език.

— Твърде си любезен — каза тя. — Трябва да й кажеш какво искаш.

— Опитвам. Но когато й кажа да излезем, тя просто отказва, предпочитала да остане у дома.

— Не й давай избор. Просто кажи: „Хей, извеждам те на вечеря. Вече направих резервация“.

— Изглежда ми малко настоятелно.

— Каква е алтернативата?

Кевин сви рамене, сякаш отговорът бе очевиден.

— Опитай — каза тя. — Какво има да губиш?

* * *

Ник и Зоуи се справяха доста добре. Бяха коленичили на постелката, достатъчно близо, че Джил да ги докосне, Зоуи мъркаше щастливо, докато Ник облизваше и душеше врата й, като любовна игра на вампир.

— Става горещо, хора — каза Джейсън във въображаемия микрофон с глас на спортен коментатор, който обаче не беше толкова смешен, колкото си въобразяваше. — Лазаро е напълно концентриран и проправя пътя си методично надолу…

Ако Ейми беше там, сигурно щеше да направи някоя умна, унизителна забележка, за да наруши концентрацията на Ник и да му напомни да не се увлича. Но Ейми не играеше — беше отпаднала от играта преди месец, когато започна в „Апълбийс“ — затова, ако някой трябваше да се намеси, това бе Джил.

Но Джил си държеше устата затворена, докато целуващата се двойка се стовари на пода, Ник отгоре, а Зоу обвила крака около свивките на коленете му. Тя бе изненадана от дълбочината на безразличието си към спектакъла. Ако Ейми беше момичето под Ник, сигурно щеше да й прилошее от ревност. Но това беше Зоуи, а тя нямаше значение. Ако Ник я желаеше, беше добре дошъл да я има.

„Стегни се“, помисли си.

Беше почти срамно да си спомня колко време и емоционална енергия бе похабила по Ник през есента, копнеейки по единственото момче, което не можеше да има, наградата, която Ейми си бе присвоила. Той беше все така красив, с квадратната си челюст и мечтателните мигли, но какво от това? През лятото, когато за първи път го опозна, той беше също сладък и забавен, внимателен и жив — тя помнеше повече как се е смяла с него, отколкото секса, който бяха правили — но напоследък беше като зомби, все неприветлив, просто идиот с ерекция. Вината не беше само негова — Джил се чувстваше тромава, гълташе си езика в негово присъствие, беше неспособна да измисли какво да каже, за да разсее пустотата в изражението му, да го накара да си спомни, че са приятели, че тя е нещо повече от подчиняваща се уста или ръка с някакъв овлажняващ лосион.

Но истинският проблем не беше Ник, не беше Джил или Зоуи, или някой от другите играчи. Проблемът беше Ейми. Докато не спря да идва на сбирките при Дмитрий, Джил не осъзнаваше колко важна е тя не само за играта, но и за групата като цяло. Тя бе единственият истински значим член, слънцето на тяхната малка слънчева система, магнитната сила, която ги държеше заедно.

„Тя е нашият Уордъл Браун“, помисли си Джил.

Уордъл Браун беше центърът в гимназиалния баскетболен отбор на брат й, висок шест цяло и шест инча, суперзвезда, която редовно отбелязваше повече точки, отколкото всичките му съотборници, взети заедно. Беше почти комично да се съревноваваш с грациозния чернокож гигант, който играеше на съвсем друго ниво. Когато Том беше в горните класове, Уордъл поведе „Пайрътс“ по целия път до последния кръг на щатския турнир, само за да остане на скамейката за последния мач с изкълчен глезен. Лишен от услугите му, отборът отпадна след съкрушителна и унизителна загуба.

— Уордъл е нашата спойка — каза след това треньорът. — Той не е тук и колелата се разпаднаха.

Точно така се чувстваше в момента и Джил, докато играеха на „Спечели стая“, а Ейми не беше с тях. Неспоена. Безцелна. Като малка планета, зареяна в открития Космос, откъсната от орбитата си.

* * *

Предястията се проточиха цяла вечност. Или може би само така й се струваше. Нора бе отвикнала да се храни в ресторант, поне в ресторантите в Мейпълтън, където всички се преструваха толкова неумело, че не я оглеждат, че не й хвърлят коси погледи над менютата си, че не отправят потайни лъчи съжаление в нейна посока, макар че беше възможно и само да си въобразява. Може би просто искаше да смята, че е център на вниманието, така че да има извинение за това, че се чувства толкова видима, сякаш беше на сцената, с насочени в лицето й прожектори, прикована в кошмар, в който й е дадена главна роля в училищна пиеса, но някак си е пропуснала да си научи репликите.

— Каква беше като дете? — попита я той.

— Не знам. Предполагам, че като всички останали.

— Не всички са еднакви.

— Не са и толкова различни, колкото си мислиш.

— Беше ли типично момиченце? — продължи той. — Носеше ли розови рокли и подобни неща?

Можеше да долови изследващите погледи от масата леко зад нея и малко вдясно, където една жена, която разпозна, но чието име й убягваше, седеше със съпруга си и друга двойка. Дъщерята на жената, Тейлър, учеше в академията „Младите филизи“ по време на експеримента на Нора като помощник-учител. Момичето имаше тих, едва доловим глас — Нора винаги я молеше да повтаря — и говореше натрапчиво за най-добрия си приятел, Нийл, и за това, колко много се забавлявали заедно. Нора познаваше Тейлър от шест месеца, когато най-сетне разбра, че Нийл е бостън териер, а не момче от квартала.

— Понякога носех рокли. Но не бях като малка принцеса.

— Щастливо дете ли беше?

— Достатъчно щастливо, предполагам. Имах няколко лоши години в прогимназията.

— Защо?

— Нали знаеш. Скоби, акне. Обичайните работи.

— Имаше ли приятели?

— Естествено. Тоест не бях най-популярното дете на света, но имах приятели.

— Как се казваха?

„Боже — помисли си Нора. — Той е непреклонен.“ Въртеше я на шиш по този начин, откакто бяха седнали, сякаш беше репортер, който пише статия за местния вестник — „Моята вечеря с Нора: разтърсващата сага на една трогателна жена“. Въпросите бяха достатъчно любезни — „Какво прави днес?“ „Играла ли си хокей на трева?“ „Чупила ли си си нещо?“ — но въпреки това я раздразниха. Разбираше, че са само загрявка, подготовка за въпросите, които наистина искаше да зададе: „Какво се случи онази нощ?“, „Как продължи да живееш?“, „Какво ли е човек да е на твое място?“.

— Това беше много отдавна, Кевин.

— Не чак толкова.

Тя забеляза, че сервитьорът върви към тях — нисък, мургав мъж, с лице на идол от ням филм и чиния във всяка ръка. „Най-накрая“, помисли си, но той ги подмина по пътя си към друга маса.

— Наистина ли не помниш имената им?

— Помня имената им — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. — Нямам мозъчна травма.

— Извинявай — каза той. — Просто се опитвам да поддържам разговора.

— Знам. — Нора се почувства като идиот заради това, че му се тросна. — Не е твоя вината.

Той погледна разтревожено към кухнята.

— Чудя се защо се бавят толкова.

— Вечерта е доста напрегната — отвърна тя. — Имената им бяха Лиз, Лизи и Алекса.

* * *

Макс започна да се съблича веднага щом Джил затвори вратата, сякаш тя беше лекар, който не обича да го карат да чака. Носеше вълнен пуловер над тениската си, но махна и двете с един бърз жест, а статичното електричество накара тънката му коса да запука и да щръкне в момчешки ореол. Гърдите му бяха тесни в сравнение с тези на Ник, гладки и без мускули, коремът му беше стегнат и хлътнал, но не и по онзи начин, който те кара да си мислиш за секси модели на бельо.

— Мина доста време — каза той, докато разкопчаваше панталона си и го пускаше да падне по кльощавите му крака и да се увие около глезените.

— Не толкова много. Само около седмица.

— Доста повече от това — каза той и прекрачи джинсите си, като ги изрита към стената върху тениската и пуловера. — Дванайсет дни.

— Ама ти ги броиш ли?

— Аха. — Гласът му беше равен и горчив. — Броя ги.

Все още й беше бесен, обиден от нетърпението, с което се бе нахвърлила върху Ник в мига, в който той стана достъпен. Но това беше играта. Трябваше да правиш избор, да изразяваш предпочитание, да причиняваш и да понасяш болка. От време на време, ако имаше късмет, както Ник и Ейми, първият ти избор щеше да избере теб. Но през повечето време беше доста по-заплетено.

— Е, сега съм тук — каза му тя.

— Точно така. — Той седна на края на леглото, издърпа чорапите си и ги хвърли върху купчината дрехи. — Получи утешителната награда.

Щеше да е достатъчно лесно да му възрази, да му напомни колко охотно бе предала предполагаемата първа награда — и то на Свети Валентин, не че някой от тях се интересуваше от това — но по някаква причина се въздържа. Знаеше, че не е честно. В един по-логичен свят разочарованието й от Ник щеше да я накара да оцени повече Макс, но нещата не се бяха получили точно така. Контрастът просто подчертаваше недостатъците и на двамата, факта, че този, който беше секси, не беше мил, а милият не беше секси.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Защо?

— Защо стоиш там? Ела в леглото.

— Не знам. — Джил се опита да се усмихне, но не се получи. — Чувствам се малко срамежлива днес.

— Срамежлива? — Той се разсмя. — Малко е късно за това.

Тя размаха ръката си в неясна дъга, опитвайки се да обхване играта, стаята и живота им в този жест.

— Не се ли уморяваш от това?

— Понякога — отвърна той. — Но не и днес.

Тя не помръдна. След няколко секунди той се изтегна на леглото с кръстосани глезени и преплете ръце зад главата си. Бельото му беше ново, кафяви слипове с оранжеви ширити, необичайно стилни.

— Готино бельо — каза му тя.

— Майка ми ми ги купи в „Котско“. Комплект от осем, в различни цветове.

— И майка ми ми купуваше бельо. Но аз й казах, че е странно, и тя спря.

Макс се претърколи на една страна и подпря брадичка на ръката си, изучавайки я със замислено изражение. Сега наистина изглеждаше като модел на бельо, ако съществуваше свят, в който моделите на бельо имаха космати върлинести крака и лош мускулен тонус.

— Забравих да ти кажа — поде той, — че видях майка ти онзи ден. Придружи ме до къщи от урока ми по китара. Тя и другата жена.

— Наистина ли? — Джил се опита да звучи равнодушно. Срамуваше се от това как сърцето й прескача всеки път когато някой споменеше майка й. — Как е тя?

— Трудно е да се каже. Те просто правят това, нали знаеш, стоят много близо и се взират в теб.

— Мразя това.

— Зловещо е — съгласи се той. — Но аз не казах нищо гадно. Просто ги оставих да ме изпратят до къщи.

На Джил почти й прилоша от копнеж. Не беше зървала майка си от месеци и никога не бе попадала на нея по улиците на Мейпълтън, макар че тя очевидно бе позната фигура из града. Другите хора я виждаха през цялото време.

— Пушеше ли?

— Да.

— Видя ли я да си пали цигара?

— Сигурно, защо?

— На Коледа й подарих запалка. Чудех се дали я използва.

— Знам ли. — Лицето му се напрегна от мислене. — Не, чакай, използваха кибрити.

— Сигурен ли си?

— Да. — В гласа му вече нямаше съмнение. — Това беше миналия петък. Помниш ли колко студено беше внезапно? Ръката й трепереше и й беше трудно да запали клечката. Предложих й да й помогна, но тя не ми позволи. Трябваха й три или четири опита, за да запали.

„Кучка — помисли си Джил. — Пада й се.“

— Хайде. — Макс потупа леглото. — Отпусни се. Не е нужно да си сваляш дрехите, ако не искаш.

Джил премисли предложението. Преди харесваше да лежи до Макс в тъмното, две топли тела под завивките, и да си говорят каквото им дойде на ума.

— Няма да те докосна — обеща той. — Дори няма да се оправям.

— Много сладко от твоя страна — отвърна Джил. — Но ще си тръгвам.

* * *

И двамата изпитаха облекчение, когато храната най-накрая пристигна, отчасти защото бяха гладни, но главно защото им даде извинение да прекратят разговора за малко, да си вземат почивка и може би да започнат нещо по-леко. Кевин знаеше, че е допуснал грешка, беше я залял с твърде много въпроси, бе превърнал общите приказки в разпит.

„Имай търпение — каза си. — Предполага се това да е забавно.“

След няколко хапки в мълчание Нора вдигна поглед от своите равиоли с гъби.

— Вкусен е — каза тя. — Сметановият сос.

— Моят също. — Той задържа хапка агнешко пред погледа й, за да й покаже колко идеално изпечено е, кафеникаво по краищата, розово в средата. — Топи се в устата.

Тя се усмихна малко гнусливо и той си спомни със закъснение, че не яде месо. Дали я отвращава, зачуди се, да бъде молена да се възхищава на парче сготвена плът, набучена на вилица? Той разбираше твърде добре как можеш да се превърнеш във вегетарианец, как можеш да се научиш да мислиш за „мъртви животни“ вместо за „крехко и сочно“. Беше го правил сам на няколко пъти, обикновено след като прочетеше някоя статия за масовото животновъдство и кланиците, но угризенията му винаги изчезваха в момента, в който отвореше менюто.

— Е, как беше твоят ден? — попита го тя. — Случи ли се нещо интересно?

Кевин се поколеба само за секунда. Беше предвидил този момент и бе планирал да играе на сигурно, да каже нещо любезно и безвредно — „Не съвсем, просто отидох на работа и се върнах вкъщи“ — като остави истината за по-късно, за някакво неопределено време в бъдещето, когато щеше да я познава малко по-добре и връзката им щеше да е малко по-силна. Но кога ли можеше да е това? Как щеше да опознае някой по-добре, ако не можеше да му даде честен отговор на един обикновен въпрос, особено за нещо толкова важно?

— Синът ми се обади днес — каза й той. — Не го бях чувал от лятото. Наистина се тревожех за него.

— Еха — каза тя след кратко мълчание, което не успя да се превърне в неловко. — Добре ли е?

— Така мисля. — Кевин искаше да се усмихне, но направи всичко възможно, за да потисне импулса. — Звучеше доста добре.

— Къде е?

— Не ми каза. Мобилният телефон, който използваше, показа код във Върмонт, но не беше негов. Бях толкова облекчен да чуя гласа му.

— Браво — каза тя малко сковано, с усилие да звучи доволна и искрена.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Можем да говорим за нещо друго, ако…

— Наред е — увери го тя. — Радвам се за теб.

Кевин реши да не пресилва късмета си.

— Ами ти? Прави ли нещо забавно днес?

— Не съвсем — отвърна тя. — Оформях си веждите.

— Изглеждат добре. Хубави и спретнати.

— Благодаря. — Тя докосна челото си, прокарвайки пръст по дясната си вежда, която изглеждаше малко по-остро очертана от обикновено. — Синът ти още ли е част от онзи култ? На Холи Уейн?

— Каза, че приключил с това. — Кевин погледна към дебелата свещ в дундестия стъклен свещник, потрепващият пламък се рееше над локва разтопен восък. Почувства нужда да потопи пръста си в горещата течност и да я остави да се втвърди на въздуха като втора кожа. — Каза, че мисли евентуално да се прибере, да започне отново да учи.

— Наистина ли?

— Това каза. Надявам се, че е вярно.

Нора взе ножа и вилицата и ги забоде в равиолите. Бяха големи и квадратни, нагънати по краищата.

— Бяхте ли близки? — попита тя, все още гледайки надолу, разрязвайки половинката на още две. — Със сина ти?

— Мислех, че сме. — Кевин беше изненадан от трептенето в гласа си. — Той беше малкото ми момче. Бях толкова горд с него.

Нора вдигна поглед със странно изражение на лицето. Кевин можеше да усети как устата му се разтяга, а напрежението се натрупва зад очните му дъна.

— Извинявай — каза той в секундата, преди да покрие устата си с ръка в опит да заглуши звука от хълцането. — Трябва ми само секунда.

* * *

Навън беше може би около петнайсет градуса, но нощният въздух беше чист и ободряващ. Джил стоеше на тротоара и оглеждаше внимателно къщата на Дмитрий, нейния втори дом за последните шест месеца. Беше занемарена малка къща, обичайната кутийка от покрайнините с бетонна веранда и панорамен прозорец вляво от входната врата. На дневна светлина външността й изглеждаше мръснобежова, но точно сега нямаше никакъв цвят, просто тъмна сянка на фона на по-тъмната околност. Обзе я странно чувство на меланхолия — същото чувство я изпълваше, когато минаваше край старото балетно училище или футболното игрище на парка „Грийнуей“ — сякаш светът бе музей на спомените, колекция от места, които беше надраснала.

„Хубави времена“, помисли си, но само като експеримент, само за да провери дали го вярва. После се обърна и се отправи към дома, улицата беше толкова тиха, а въздухът — толкова разреден, че стъпките й звучаха като барабанни удари по тротоара, достатъчно силни, че да събудят съседите.

Не беше толкова късно, но Мейпълтън бе призрачен град, нямаше нито един пешеходец или улично куче. Тя зави по Уиндзор Роуд, като си напомни да изглежда съсредоточена и целенасочена. Преди две години беше изкарала курс по самозащита и инструкторът им беше казал, че да не изглеждаш като жертва е правило номер едно. „Дръжте главата си изправена и очите — отворени. Изглеждайте като човек, който знае точно къде отива, дори да не е така.“

На ъгъла на Норт авеню тя поспря, за да обмисли възможностите. „Ловъл Терас“ беше на петнайсет минути пеша от там, но само наполовина, ако минеше напряко през жп линията. Ако Ейми беше тук, нямаше да се колебае — винаги поемаха по преките пътища — но Джил никога не го беше правила сама. За да отиде до прелеза, трябваше да измине пуста отсечка от пътя край автосервизите, Отдела по обществени работи и тайнствените фабрики с имена като „Син-Джен Системс“ и „Стандард Нипъл Уъркс“, а после да се промъкне през една дупка в телената ограда от задния край на паркинга за училищните автобуси. След като пресечеше линиите и направеше кръг откъм гърба на „Уолгрийнс“, човек се озоваваше в доста по-добра област, жилищен квартал с много улични лампи и дървета.

Тя не чу колата, която просто изсвистя изотзад, неочаквано стряскащо присъствие в периферното й зрение. Джил ахна, а после се извъртя в неловка карате поза, докато прозорецът до шофьорското място се плъзна надолу.

— Уха. — В нея се взираше познато отнесено лице, очертано от успокоителни руси дредлокове. — Добре ли си?

— Бях. — Джил се опита да звучи раздразнена, докато отпускаше ръце. — Докато не ми изкарахте акъла.

— Извинявай. — С нея говореше Скот Фрост, близнакът без пиърсинг. — Карате ли знаеш?

— Да, Джеки Чан ми е чичо.

Той се ухили одобрително.

— Това беше добро.

— Къде е Ейми? — извика Адам Фрост от шофьорското място. — Не сме я виждали от известно време.

— Работи — обясни Джил. — В „Апълбийс“.

Скот я погледна с подпухналите си сантиментални очи.

— Искаш ли да те закараме някъде?

— Добре съм — каза му тя. — Живея точно зад релсите.

— Сигурна ли си? Кучи студ е.

Джил стоически сви рамене.

— Обичам да ходя.

— Хей. — Адам се наведе, за да го види. — Ако видиш Ейми, кажи й „здрасти“ от мен.

— Може да купонясваме някой път — предложи Скот. — Четиримата.

— Става — каза Джил и приусът тръгна толкова тихо, колкото бе пристигнал.

* * *

В мъжката тоалетна Кевин наплиска лицето си със студена вода и го избърса със салфетка. Почувства се като глупак, да избухне пред Нора по този начин. Можеше да види колко неудобно я накара да се почувства от това, как замръзна, сякаш никога не бе виждала възрастен мъж да плаче и дори не знаеше, че е възможно.

Той самият също се изненада. Беше толкова разтревожен как ще реагира тя на това, което казва, че дори не мислеше за себе си. Но нещо в него се беше пречупило, гумената лента на напрежението, която бе увита толкова плътно толкова дълго, че бе забравил за съществуването й. Изразът „малко момче“ беше виновен, внезапният спомен за лекото тяло на раменете му, възседналия го като на трон Том, който се взира надолу в света, едната му деликатна ръчичка, поставена върху главата на баща му и петите на стегнатите му с велкро маратонки, които се удрят леко в гърдите на Кевин, докато вървят.

Въпреки това, което се бе случило, той беше доволен, че е споделил добрата новина с нея, доволен, че е устоял на изкушението да й спести чувствата си. „За какво?“ За да можеха да продължат да се крият един от друг, да се хранят в неловко мълчание, да се чудят защо няма за какво да говорят? Така беше по-трудно, но приличаше на пробив, на необходима първа стъпка по път, който в крайна сметка може би щеше да си струва.

„Не знам за теб — помисли си да й каже, когато се върне, — но хубавата вечеря винаги ме разплаква.“

Така би се справил със ситуацията — без извинение, а с малка шега, за да изглади нещата. Смачка салфетката и я хвърли в кошчето за боклук, погледна се за последно в огледалото и се отправи към вратата.

Семенцето на тревогата покълна в гърдите му още докато вървеше през залата и видя, че масата им е празна. Каза си, че няма за какво да се тревожи, че тя сигурно се е възползвала от отсъствието му, за да отиде също до тоалетната. Наля си още малко вино и набоде с вилица от салатата от печено цвекло, опитвайки се да не се взира в смачканата на кълбо салфетка пред чинията й.

Изминаха няколко минути. Кевин мислеше да отиде да почука на вратата на женската тоалетна, може би дори да мушне главата си вътре, за да види дали е добре, но красивият сервитьор спря до масата, преди да успее. Мъжът го погледна с изражение, което съчетаваше равни части тъга и съчувствено забавление. Гласът му имаше лек испански акцент.

— Мога ли да взема чинията на дамата, сър? Или предпочитате сметката?

Кевин понечи да възрази, да изтъкне, че дамата ще се върне всеки момент, но знаеше, че е безполезно.

— Тя…?

— Помоли ме да ви предам извиненията й.

— Но аз шофирах — каза Кевин. — Тя е без кола.

Сервитьорът сведе поглед, кимайки към храната в чинията на Кевин.

— Да ви го сложа ли в кутия?

* * *

Джил пресече улицата, като държеше брадичката си повдигната, а раменете — изпънати, докато бързаше край „Джуниърс Ауто Боди“, сервиз за коли с разбити предни стъкла и огънати врати, откъртени радиаторни решетки и нагънати багажници. Някои от по-зле пострадалите бяха с надути въздушни възглавници, много от които — опръскани с кръв. Знаеше от опит, че не бива да се вглежда или да мисли твърде много за хората, които са били вътре.

Почувства се като идиот, че отказа на близнаците да я закарат у дома. Накърнената й гордост я принуди да го направи, гневът й, че се промъкнаха до нея, въпреки че не бяха имали такива намерения. Имаше също и известно количество момичешка предпазливост, тънкият глас в главата й, който й напомняше да не се качва в коли на непознати. В този случай обаче това беше против интересите й, тъй като алтернативата на това, което се предполагаше, че иска да избегне, бе още по-опасна.

Освен това близнаците не бяха съвсем непознати, нито пък Джил се страхуваше от тях. Ейми каза, че били абсолютни джентълмени през онзи ден, когато избяга от училище и отиде с тях в къщата им. Всичко, което искали, било да се надрусат и да играят пинг-понг, часове наред само пинг-понг. Очевидно били наистина добри, дори и надрусани. Ако имаше олимпийски игри за наркомани, Ейми бе сигурна, че близнаците Фрост щяха да печелят златните и сребърните медали по тенис на маса и да доминират турнира като Винъс и Серена.

В същия този разговор Ейми бе изразила подозренията си, че Скот Фрост малко си пада по Джил, вероятност, която Джил отказа да приеме на сериозно. Защо Скот би си падал по нея? Той дори не я познаваше, а тя не беше от този тип момичета, по които момчетата си падаха отдалече.

„За всичко си има първи път“, й беше казала Ейми.

„Освен когато няма“, бе отвърнала Джил.

Но сега се зачуди, като си припомни начина, по който Скот я гледаше, разочарованието в очите му, когато тя му каза, че обича да върви, и дори хихикането му на тъпата й шега за Джеки Чан, което означаваше, че е или много надрусан, или много предразположен към нея, или и двете.

„Можем да купонясваме заедно — беше казал. — Четиримата.“

„Може би можем“, помисли си тя.

* * *

Джил чу свиренето на приближаващия влак, докато вървеше по паркинга на „Стелар Транспорт“, място на голямо струпване от жълти автобуси, достатъчни да евакуират целия град. Изглеждаха неземни през нощта, редица след редица прегърбени чудовища, чиито предници се взираха право напред, полк от идентични глупави лица. Тя се забърза край тях, а очите й се стрелкаха наляво и надясно по тъмните алеи, които ги отделяха.

Свиренето се разнесе отново, последвано от дрънченето на алармената камбана и неочаквания звук от изместен въздух, когато двуетажният ежедневен влак профуча на изток — забързана стена от матова стомана и блестящо стъкло. За няколко оглушителни секунди в целия свят нямаше нищо друго, а после влакът отмина и остана само потрепващата след него земя.

Джил продължи по пътя си, зави покрай задната част на последния автобус и се обърна наляво. Не видя брадатия мъж, докато не налетяха един върху друг, приклещени между автобуса от лявата й страна и осемфутовата телена ограда отдясно. Тя отвори уста да изкрещи, но после разбра, че не е нужно.

— Изплаши ме.

Брадатият мъж се взираше в нея. Беше наблюдател, нисък и набит, облечен в бяло манто и панталони и изглежда, имаше нужда от спешна лекарска помощ.

— Добре ли си? — попита го тя.

Мъжът не отговори. Преви се напред с ръце върху бедрата, давейки се за въздух като риба на сухо, издавайки странен звук всеки път когато отвореше устата си.

— Да позвъня ли на 911?

Наблюдателят поклати глава и се поизправи. Бръкна в джоба на панталона си, извади инхалатор и го поднесе към устата си, натисна бутона и всмукна силно. Изчака няколко секунди, преди да издиша, и после повтори.

Лекарството подейства бързо. Когато прибра инхалатора в джоба си, той вече дишаше по-лесно, все още малко се задъхваше, но вече не издаваше ужасните звуци. Изтупа панталоните си и направи малка стъпка напред. Джил се отдръпна, за да му даде място, като се притисна към телената ограда, за да мине.

— Приятна вечер — каза тя след него, просто за да е любезна, защото много хора не бяха.

* * *

Кевин напусна ресторанта паникьосан, а пликът с останките се удряше леко в крака му. Не искаше да го взема, но сервитьорът бе настоял, каза му, че е срамота да се похабява толкова хубава храна.

Къщата на Нора беше поне на миля, така че нямаше как вече да се е прибрала. Ако искаше да я открие, можеше просто да подкара по булевард „Вашингтон“ и да се оглежда за самотен пешеходец. Трудното идваше след това, когато трябваше да отбие до нея и да свали стъклото.

„Влизай вътре — щеше да каже. — Нека те закарам у дома. Поне това мога да направя.“

Но защо тя заслужаваше тази любезност? Беше си тръгнала по своя воля, без дума обяснение. Ако искаше да върви до дома си в студа, това си беше нейно право. Ако искаше да му се обади по-късно и да се извини — е, топката бе в нейното поле.

Ами ако не се обадеше? Ако той чакаше часове, а телефонът така и не звъннеше? В кой момент щеше да се предаде и да се обади той, или може би дори да отиде до тях и да звъни на вратата, докато не му отвори? В два през нощта? В четири? Призори? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че няма да може да заспи, ако поне не поговори с нея, ако не получи някакво обяснение за станалото. Така че може би най-умното, което можеше да направи, бе да тръгне след нея веднага и да свърши с това възможно най-бързо, за да не прекара нощта в чудене.

Беше толкова завладян от колебанието си, че едва забеляза двамата наблюдатели, стоящи до колата му, едва осъзна кои са чак когато вече беше отключил с дистанционното.

— Хей — каза той и изпита временно чувство на облекчение, че Нора не е там, че не трябва да разрешава точно тази драма точно сега, новата му приятелка среща отчуждената му съпруга. — Добре ли сте?

Те не отговориха, но и не беше необходимо, не и при този студ. Партньорката й изглеждаше премръзнала — беше се прегърнала с ръце и се полюшваше наляво-надясно, от ъгълчето на устата й висеше сякаш залепена цигара — но Лори се взираше в него с нежно, нетрепващо изражение, с онзи поглед, който хората ти отправят на гробището, когато починалият е член на семейството и искат да уважат болката ти.

— Какво става? — попита той.

В ръката на Лори имаше кафяв плик. Тя му го подаде, бутна го към гърдите му като че ли бе нещо, което трябва да види.

— Какво е това?

Тя го погледна сякаш казваше: „Знаеш какво е“.

— О, боже — промърмори той. — Шегуваш ли се?

Изражението й не се промени. Тя просто задържа плика, докато той не го взе.

— Съжалявам — каза, нарушавайки обета си. Звукът на гласа й го шокира, толкова чужд и познат едновременно, като гласа на мъртвец в сън. — Щеше ми се да има друг начин.

* * *

Джил се промуши през дупката в оградата и се затътри през чакъления насип, спирайки на върха му, за да се огледа за наближаващи влакове. Беше вълнуващо да е там, сам-сама в тази шир, сякаш целият свят беше неин. Линиите се простираха в далечината от двете й страни като река, отразяваха светлината на луната, която беше в третата си четвърт, два успоредни проблясъка, угасващи в далечината.

Тя балансира върху една от тях като въжеиграч, пристъпвайки на пръсти с разперени ръце, опитвайки се да си представи какво би станало, ако наблюдателят, когото бе срещнала, беше майка й. Щяха ли да се разсмеят и да се прегърнат, изумени да се открият сами на подобно невероятно място? Дали майка й щеше да се разгневи да я открие там, разочарована от алкохолния й дъх или от плачевната й липса на добра преценка?

„Е, чия е вината за това? — помисли си Джил, като скочи от релсата. — Никой не се грижи за мен.“

Тръгна по банкета от другата страна, спускайки се към локалното шосе, което се простираше зад „Уолгрийнс“, а маратонките й се хлъзгаха по чакъла. После спря.

Звукът се задави в гърлото й.

Знаеше, че наблюдателите винаги се движат по двойки, но срещата й с брадатия мъж бе толкова кратка и неловка, че не успя да се запита къде е партньорът му.

Е, сега знаеше.

Направи няколко неохотни стъпки напред, приближавайки се към облечената в бяло фигура на земята. Лежеше по лице близо до голям контейнер, на който пишеше „Gallucci Bros.“, ръцете му бяха протегнати настрани, сякаш се опитваше да прегърне планетата. До главата му имаше малка локвичка течност, светла субстанция, която тя отчаяно искаше да повярва, че е вода.