Том Перота
Останалите (11)

Най-добрият стол на света

В колата Нора направи всичко по силите си да се държи така, сякаш ходенето до мола в пика на празничния сезон бе нещо, което просто правиш, защото си американец, защото Коледа почти е дошла, защото си част от голямо семейство, независимо дали ти харесва, или не, и трябва да купиш подаръци за определен брой роднини. Карън следваше примера й и поддържаше лек и ежедневен разговор, без да казва нищо, което може да привлече вниманието й към значението на пътуването, да предположи, че Нора е „смела“ или че „прави следващата крачка“, или че „започва нов живот“, който и да е от покровителствените изрази, които тя презираше.

— Трудно е да пазаруваш за тийнейджъри — каза Карън. — Те дори не ми казват каква видеоигра искат, сякаш се предполага, че знам разликата между „Брейнуей Асасин 2“ и „Брейнуей Асасин Спешъл Едишън“. Освен това им заявих, че няма да им взема нищо с рейтинг М — не обичам дори игрите с рейтинг Т, така че това доста ограничава възможностите ми. А и кутиите, в които ги слагат, са толкова малки. Под елхата изглежда просто… празно, не като по времето, когато ние бяхме малки и подаръците се разпиляваха и превземаха целия хол. На това му казвам Коледа.

— Може би книги? — предложи Нора. — Те обичат да четат, нали?

— Предполагам. — Карън гледаше право напред, фиксирана върху включените задни фарове на експлоръра пред тях. Трафикът беше силен за седем и половина вечерта, почти като в пиков час. Очевидно стадото бе взело колективно решение да пазарува. — Харесват фентъзи боклуци, а всички заглавия ми звучат еднакво. Миналата Коледа купих на Джонатан от онези комплекти трилогии — „Върколаците от Некрополис“ или нещо от сорта — и се оказа, че той вече я има. Бяха в библиотеката му. С всичко е така. Не мисля, че момчетата получават нещо, което наистина да ги зарадва.

— Може би трябва да ги изненадаш. Не се фокусирай толкова много върху нещата, които знаеш, че искат. Дай им нещо ново.

— Какво например?

— Не знам. Сърфборд или друго. Ваучери за скално катерене или гмуркане, нещо от този сорт.

— Хммм… — Карън звучеше заинтригувана. — Това не е много лоша идея.

Нора не можеше да каже дали сестра й е искрена, но и нямаше значение. До мола оставаше половин час и те трябваше да говорят за нещо. Ако не друго, поне беше възможност за нея да практикува уменията си, да си спомни какво е да се чувстваш нормален човек, който говори общи приказки, без нищо сериозно или притеснително. Беше умение, което трябваше да развие, ако щеше да се връща отново в социалния свят — да ходи на интервюта за работа например или на срещи с интересни мъже.

— Доста е топло за това време на годината — рискува тя.

— Знам! — Отговорът на Карън беше странно съпричастен, сякаш бе чакала цял ден възможността да обсъди времето. — А вчера следобед излязох само по пуловер.

— Еха. През декември. Това е ненормално.

— Няма да продължи дълго.

— Няма ли?

— Утре ще ни застигне студен фронт. Чух по радиото.

— Твърде лошо.

— Какво можем да направим? — Доброто настроение на Карън се появи толкова внезапно, колкото беше изчезнало. — Но ще е хубаво, ако завали сняг. Скоро не сме имали снежна Коледа.

„Не е нищо особено — помисли си Нора. — Просто бърбориш и правиш безсъдържателни забележки една след друга. Номерът е да звучиш заинтересуван, дори да не си. Трябва да съм внимателна за това.“

— Говорих с мама следобед — каза на глас. — Може и да не успее да направи пуйка тази година. Каза, че обмисля голям ростбиф или агнешки бут. Напомних й, че Чък не обича агнешко, но знаеш каква е. Минава й през ушите.

— Не ми говори.

— Макар че отчасти я подкрепям по въпроса за пуйката. Искам да кажа, че тъкмо правихме пуйка за Деня на благодарността и я дояждахме цяла вечност. Малко се преситихме.

Нора кимна, макар че, така или иначе, не я беше грижа — напоследък не ядеше месо, дори риба или пиле. Не беше точно по етични причини, колкото концептуална промяна, сякаш храната и животните вече не се припокриваха. Дори така тя бе облекчена да чуе, че на коледната трапеза може и да няма пуйка. Карън беше направила голяма пуйка за Деня на благодарността и цялото семейство бе прекарало около нея мъчително дълго време, възхвалявайки златистокафявата й коричка и сочната плънка. „Каква прекрасна птица“, продължаваха да си казват едни на други, което беше странно наблюдение за мъртво нещо без глава. А после братовчед й Джери бе накарал всички да позират за обща снимка с красивата птица на почетно място. Поне никой нямаше да прави това с ростбифа.

— Това е страхотно! — каза Карън, докато чакаха на светофара на последната отсечка към мола. Тя стисна крака на Нора малко над коляното. — Не мога да повярвам, че го правим.

Истината беше, че и самата Нора едва го вярваше. Всичко бе част от експеримент, от импулсивното решение, което бе взела да остане у дома тази година и да се сблъска челно с празниците, вместо да избяга във Флорида или Мексико за седмица, да се пече на слънце и да се преструва, че Коледа не съществува. И все пак успя да изненада себе си, като покани и Карън на срещата си с мола, епицентъра на цялата лудост.

Вината беше предимно на Кевин Гарви, беше сигурна в това. Бе изминал месец, откакто танцуваха заедно, и тя още не беше решила какво да прави с него. Единственото, което знаеше, бе, че всичко — дори пътешествие до мола със сестра й — е по-добро от перспективата да прекара още една нощ у дома като тийнейджърка и да го чака да се обади. Досега трябваше да е очевидно, че това няма да стане, но някаква част от мозъка й не схващаше посланието — тя продължаваше да си проверява имейла на всеки пет минути, да носи телефона навсякъде със себе си, просто в случай че той реши да й звънне, докато е под душа или в мокрото помещение.

Разбира се, тя също би могла да вдигне телефона или да му пусне имейл. Той беше кмет все пак. Ако искаше, можеше просто да се отбие при него по време на приемния му час, да започне да се оплаква за паркинг машините или за нещо друго. Когато беше по-млада и необвързана, никога не бе имала проблеми с инициативата да покани момче на среща или поне да подпомогне неговата покана. Но вече не ставаше въпрос за това. Кевин бе казал, че ще й се обади, и изглеждаше като човек, който държи на думата си. Ако не беше такъв, тогава да върви по дяволите — нямаше да е подходящ за нея.

На някакво ниво тя разбираше, че той бе танцувал с нея от съжаление. Тя беше абсолютно готова да признае, че в началото двамата бяха като филантроп и обект на благотворителност, но в края бяха съвсем различни: нейната глава бе на рамото му, а ръцете му бяха обвити плътно около нея и между телата им протичаше някаква вълна, която я караше да се чувства като мъртва жена, върната към живота. И това не беше едностранно: бе видяла изражението на лицето му, когато запалиха светлините, нежността и любопитството в очите му, начина, по който продължаваше да я държи и тътреше краката си дълго след като музиката бе спряла.

Когато не се обади, първо беше трудно — наистина трудно — но един месец е доста време и тя се бе примирила с факта, че е било фалшива тревога, поне до миналата седмица, когато мина край него с колелото и всичко се върна. Той просто стоеше на главната с пънкарски изглеждащата си дъщеря. Всичко, което Нора трябваше да направи, бе да скочи на спирачките, да се плъзне край тях и да извика „Хей, какво става?“. Поне би могла да огледа лицето му, може би да получи по-ясна представа какво наистина се случва. Но беше страхливка — замръзна, забрави да натисне спирачките, профуча край тях, сякаш закъсняваше за среща, сякаш имаше по-добро място, на което да бъде, освен в една къща, в която телефонът никога не звънеше и никой не идваше.

— О, виж! — каза Карън. Прекосяваха паркинга в опит да намерят място, което да не е на половин миля от входа. Тя сочеше към майка и дъщеря, майката — около възрастта на Нора, а детето може би на осем или девет; и двете носеха космати еленови рога на главите си, тези на момичето имаха и мигащи червени светлини. — Не са ли очарователни?

* * *

Пред входа на „Мейсис“ стояха двама наблюдатели, облечени в бяло, заедно с прошарен мъж със звънеца на Армията на спасението. Нора взе брошура от единия наблюдател от любезност — „Забравихте ли вече?“, питаше корицата — после я хвърли в коша, удобно разположен точно зад вратата.

Изпита лек пристъп на паника, когато минаха покрай щанда за парфюмерия, лек животински дъх на близка опасност. Беше отчасти реакция на вонята от дузина различни парфюми, изпускани във въздуха от тежко гримирани млади жени, които, изглежда, мислеха, че изпълняват общественополезна дейност, и отчасти по-общото чувство за сетивно претоварване, предизвикано от неочакваната атака на ярките светлини, скокливата музика и нетърпеливите клиенти. Манекените без лица също не помагаха, парализираните им тела бяха нагиздени по последна мода.

Стана й по-лесно да диша, когато влязоха в главната зала с високия стъклен покрив — молът бе построен на три нива с балкони на горните две — и обширен бял под, който й напомняше на старомодна гара. Огромната елха зад централния фонтан се извисяваше над редица деца, чакащи да се срещнат с Дядо Коледа, а украсеният й с ангел връх надминаваше първия полуетаж. Дървото й напомни за кораб в бутилка, толкова голямо, че се чудиш как е било напъхано вътре.

Карън беше брутално ефективен купувач, от онези хора, които винаги знаят точно какво търсят и къде могат да го намерят. Тя крачеше през мола в балон от свирепа концентрация и вперени напред очи, без да се оглежда безцелно или да купува импулсивно. Същата беше и в супермаркета, отбелязваше всичко в списъка си с червен тънкописец и никога не минаваше два пъти от едно и също място.

— Какво мислиш? — попита тя, хванала вратовръзка на оранжеви и сини ивици в „Биг Гайс Уеърхаус“. — Твърде дръзко ли е?

— За Чък ли?

— За кой друг? — Тя подхвърли вратовръзката на помощната масичка. — Момчетата никога не се издокарват.

— Доста скоро ще го правят. Имат балове и прочее, нали?

— Май да. — Карън потопи ръката си обратно в кълбото от оплетени вратовръзки. — Но първо трябва да започнат да се къпят.

— Не се ли къпят?

— Твърдят, че го правят. Но хавлиите им са винаги сухи. Хммм. — Тя избра по-подходящ десен с жълти ромбоиди върху поле от зелена коприна. — Ами тази?

— Хубава е.

— Не знам — намръщи се Карън. — Има твърде много зелени вратовръзки като тази. Има твърде много вратовръзки. Точка. Винаги когато някой го пита какво иска за Коледа, казва: „Просто вратовръзка. Една вратовръзка стига“. Това и получава. Същото и за рождените дни и за Деня на бащата. И винаги изглежда напълно щастлив. — Тя пусна вратовръзката, после се взря в Нора. На лицето й имаше нежно изражение, в което се примесваха привързаност, примирение и развеселеност. — Боже, толкова е скучен.

— Не е скучен — възрази Нора, — просто е…

Тя се поколеба по липсата на по-добро прилагателно.

— Скучен — завърши Карън.

Трудно беше да го оспори. Чък беше добър съпруг, солиден, безцветен човек, който работеше като надзорник по качеството в лабораториите „Мириад“. Обичаше стекове, Спрингстийн и бейзбол, и никога не бе изразявал мнение, което да изненада дори мъничко Нора. „Винаги е скучно с Чък“, обичаше да казва Дъг. Разбира се, Дъг беше господин Непредсказуем, очарователен и чудат, всеки месец с нова страст — Тито Пуенте и Бил Фризел, скуош, либертарианство, етиопска храна, секси мацки с много татуировки и нюх за фелацио.

— С всичко е така — каза Карън, изучавайки широка червена вратовръзка със смесица от черни райета и по-широки сребристи ивици. — Опитвам се да го накарам да разчупи мисленето си, да носи синя риза със сивия си костюм, или не дай си боже, розова, а той просто ме гледа, все едно съм луда. „Знаеш ли какво, нека да се придържаме към бялото.“

— Харесва каквото харесва — каза Нора. — Той е създание на навика.

Карън отстъпи от масата. Очевидно червената бе победила.

— Предполагам, че не трябва да се оплаквам.

— Да — съгласи се Нора, — наистина не трябва.

* * *

По пътя си към зоната за храна Нора мина покрай магазин на „Почувствай се добре“ и реши да го огледа. Имаше още двайсет минути за убиване, преди рандевуто си с Карън, която се бе измъкнала за малко „лично пазаруване“, семейният код за „отивам да ти купя подарък и трябва да се разкараш за малко“.

Сърцето й още препускаше, когато влезе вътре, лицето й бе зачервено от гордост и притеснение. Тъкмо се беше насилила да направи самостоятелна обиколка около елхата на главното ниво, където всички родители и деца чакаха за срещата с Дядо Коледа. Беше поредното празнично предизвикателство, опит да посрещне страха си, да разчупи срамния си навик да избягва малки деца, когато е възможно. Тя не искаше да е такъв човек — затворен, отбранителен, избягващ всичко, което може да й напомни за загубата. Сходна логика я бе вдъхновила да се кандидатира за работата на дневна бавачка миналата година, но това беше твърде голяма стъпка и твърде скоро. Сега нещата бяха по-контролирани, единични и не толкова крайни.

Всъщност мина добре. Децата бяха разположени отдясно, срещата с Дядо Коледа беше в центъра, следваше вълнението отляво. Нора се приближи откъм изхода с енергична походка, като редови купувач на път за „Нордстром“. Мина само едно дете, набито момче, което говореше развълнувано на козобрадия си баща. Нито един от двамата не й обърна никакво внимание. Зад тях на импровизираната сцена едно азиатче в тъмен костюм се здрависваше с Дядо Коледа.

Трудната част дойде, след като зави зад дървото — там имаше гигантски модел на влакче, изпълняващо неистови кръгове около него — и се отправи в противоположната посока, извървявайки бавно цялата дължина на опашката, като генерал на преглед на войските си. Първото нещо, което забеляза, бе, че настроението е лошо. Беше късно, повечето деца изглеждаха замаяни, готови да се строполят. Няколко от бебетата плачеха или се извиваха в ръцете на родителите си, а някои от по-големите деца изглеждаха на косъм да се втурнат към паркинга. Повечето родители изглеждаха мрачни, а в невидимите балончета около главите им се четеше: „Спри да хленчиш…“, „Почти стигнахме“, „Това трябва да е забавно“, „Ще го направиш независимо дали ти харесва!“. Нора помнеше чувството и имаше снимки, които го доказваха — двете й деца, окаяни, с насълзени очи, седнали в скута на побелелия Дядо Коледа.

На опашката сигурно имаше трийсет деца и само две момчета й напомниха за Джеръми, много по-малко, отколкото бе очаквала. Имаше моменти в миналото, когато почти всяко малко момче можеше да й разкъса сърцето, но сега се чувстваше добре, стига детето да не беше русо и много кльощаво, и с отбелязани войничета по бузите. Само едно момиче й напомни за Ерин и приликата не беше точно физическа — по-скоро нещо в изражението, някаква преждевременна мъдрост, която беше сърцераздирателна на едно толкова невинно лице. Момичето — малка красавица, която си смучеше палеца, с буйна разрошена тъмна коса — се взря в Нора с толкова тържествено любопитство, че тя спря и също я загледа, вероятно малко по-дълго.

— Мога ли да ви помогна? — попита я баща й, вдигайки поглед от блекбърито си.

Беше на около четирийсет, с посивяла коса, но добро телосложение, в омачкан бизнескостюм.

— Имате прекрасна дъщеря — каза му Нора. — Трябва да я цените.

Мъжът постави закрилящо ръка на главата на дъщеря си.

— Правя го — отвърна малко неохотно.

— Радвам се за вас — каза Нора.

После си тръгна, преди да получи възможност да добави нещо, което щеше да го разстрои или да съсипе нейния ден, както се бе случвало толкова много пъти преди.

* * *

Магазин „Почувствай се добре“ имаше интересно мото — Всичко, от което се нуждаете до края на живота ви — но се оказа, че е един от онези центрове за юпита, специализирани в продукти за самоугаждане за хора, които разполагат с твърде много — неща като чехли с подгряване и кантари, които пускат сърдечни персонализирани поздравления, когато достигнеш заветните килограми, и конструктивна персонализирана критика, когато не го направиш. Въпреки това Нора извърши бавен, дълъг оглед през магазина, изучавайки радиостанции с манивела, програмируеми възглавници и безшумни машинки за космите в носа, оценявайки приятно аскетичния интериор — ню ейдж звуци вместо коледните песни — и напредналата възраст на клиентите. Тук нямаше красиви малки деца, които да те зяпат, само мъже и жени на средна възраст, които си кимаха любезно, докато си вземаха топлинки за хавлии и хайтек аксесоари за вино.

Не забеляза стола, докато не тръгна да излиза. Заемаше свой собствен тъмен ъгъл в помещението, наглед обикновено кожено кресло с кафява кожа, което почиваше като трон на нисък пиедестал с килим, окъпан от меките лъчи на лампите отгоре. Нора тръгна към него, за да го огледа отблизо и се стресна, когато откри, че струва десет хиляди долара.

— Струва си — каза й продавачът. Беше се промъкнал и проговорил, преди тя да осъзнае, че е там. — Това е най-добрият стол на света.

— Добре е да е — каза Нора през смях.

Продавачът кимна замислено. Беше несресан младолик мъж в скъп костюм, какъвто не очакваш да видиш върху човек, работещ в мола. Наведе се напред, сякаш за да й довери тайна.

— Това е масажен стол — каза. — Обичате ли масажи?

Нора се намръщи — въпросът беше сложен. Някога обожаваше масажите. Имаше записани часове по интегриран бодиуърк два пъти месечно при Арно, набит австрийски гений, който работеше в спа центъра на нейния клуб за здраве. Един час, прекаран с него, и нямаше значение какви са болежките й — ПМС, наранено коляно, посредствен брак — чувстваше се преродена, способна да се сблъска със света с позитивна енергия и открито сърце. Опита се да ги възстанови преди година, но откри, че вече не може да понася да бъде докосвана толкова интимно.

— Стават — отвърна.

Продавачът се усмихна и й посоча стола.

— Опитайте го — каза той. — Ще ми благодарите по-късно.

* * *

Първоначално Нора се притесни от бурното движение на облегалката; твърдите гумени топчета — или каквито там бяха — се въртяха под меката кожена тапицерия и се забиваха във възлестите мускули около гръбнака й; настойчиви устройства, подобни на пръсти, пронизаха врата и раменете й. Вибриращата седалка се вълнуваше непристойно, изстрелвайки топли пулсове електричество в задника и бедрата й. Беше прекалено, докато продавачът не й показа как да работи с контролния панел. Тя си поигра с настройките — скорост, температура, интензитет — и накрая улучи оптималната комбинация, после вдигна подложката за краката, затвори очи и се предаде.

— Доста добре, а? — отбеляза човекът.

— Мммм — измърмори в съгласие Нора.

— Обзалагам се, че не сте и подозирали колко сте напрегната. По това време на годината стресът е голям. — Когато тя не отговори, той продължи: — Не бързайте. Десет минути, и ще сте като нова.

„Все тая“, помисли си Нора, твърде доволна от стола, за да изпита раздразнение от предположенията на продавача. Устройството беше наистина забележително, различно от всичко, което бе опитвала преди. При един обикновен масаж това, което изпитваше, бе леко притеснителното усещане за натиск, за сплескване на тялото към масата, за размазване на лицето в дупката, могъща, макар и добронамерена сила, която я наместваше отгоре. Това тук беше точно обратното, цялата енергия извираше отдолу, тялото й се издигаше и размекваше, не я натискаше нищо освен въздуха.

Беше време, не много отдавна, когато идеята за масажен стол на стойност десет хиляди долара щеше да й изглежда скверна, срамна форма на глезотия. Но когато си помислеше, цената не беше чак толкова висока за нещо толкова терапевтично, особено ако разпределеше сумата на десет или двайсет години. В края на краищата един масажен стол не беше много по-различен от гореща вана или ролекс, или спортна кола, който и да е от скъпите предмети, които хората купуваха, за да се ободрят, а много от тях бяха доста по-бодри от Нора.

Освен това, кой щеше да разбере? Може би Карън, но на Карън не й пукаше. Тя винаги бе окуражавала Нора да си угажда, да си купи някое бижу, да предприеме пътуване, да прекара седмица в Кениън Ранч. Да не говорим, че Нора щеше да позволи на сестра си да ползва стола винаги когато поиска. Можеха да го правят редовно, масажна среща в сряда. И дори ако съседите откриеха, какво й пукаше? Какво щяха да направят, да говорят гадни неща и да наранят чувствата й ли?

„Желая ви успех“, помисли си тя.

Не, единственото, което я спираше, бе мисълта какво щеше да стане, ако наистина притежаваше стола, ако можеше да се чувства толкова добре винаги когато поиска. Какво щеше да стане, ако наоколо нямаше други клиенти, ако никакви продавачи не се мотаеха край нея, ако не трябваше да се срещне с Карън след пет или десет минути? Какво щеше да стане, ако беше сама в празната къща, с цялата нощ пред себе си и никаква причина да изключи стола?