Том Перота
Останалите (15)

Боса и бременна

Том си сложи скиорското яке, което бе взел назаем от Терънс Фолк, като внимаваше да не прищипе брадата си с ципа, който бе издърпал чак до брадичката. Беше го допуснал няколко пъти и болеше дяволски, докато се освободи.

— Къде отиваш? — попита го Кристин от дивана.

— На Харвард Скуеър. — Той издърпа кашмирената си шапка от джоба на палтото и я намести на главата си. — Искаш ли да дойдеш?

Тя погледна към пижамата си — долнище на точки и прилепнало сиво горнище, което обгръщаше нарасналия й корем — сякаш беше отговорът.

— Можеш да се преоблечеш — каза й той. — Не бързам.

Тя присви устни, изкушена от предложението. Бяха в Кеймбридж от месец и бе излизала от къщата само няколко пъти — веднъж на лекар и два пъти на пазар с Марчела Фолк. Никога не се оплакваше от това, но Том реши, че сигурно вече не я свърта.

— Не знам. — Тя се загледа нервно към кухнята, където Марчела печеше сладки. — Вероятно не трябва.

Семейство Фолк никога не бяха казали направо, че не й е позволено да излиза от къщата сама — не бяха толкова господарски настроени — но постоянно я обезкуражаваха. Не си струваше риска — можеше да се подхлъзне на леда или да се простуди, или да привлече вниманието на полицията — особено сега, когато вече беше в третия триместър на бременността, чието значение за света не можеше да бъде преувеличено. И това не беше тяхно лично мнение — те бяха в пряк контакт с мистър Гилкрест чрез адвоката му и той искаше да знаят колко дълбоко загрижен е за нейната безопасност и за здравето и добруването на нероденото дете.

„Той иска да бъдеш внимателна — казаха й. — Иска да се храниш с хубава храна и да почиваш много.“

— Става дума за десет минути разходка — каза й Том. — Можеш да се опаковаш.

Преди Кристин да му отговори, от кухнята излезе Марчела Фолк, облечена в раирана престилка, балансираща табла със сладки върху дланта си.

— Овесени стафиденки! — изпя тя, докато се приближаваше към дивана. — Любимите на някого!

— Вкусно. — Кристин се пресегна за бисквита и я отхапа. — Мммм, хубави и топли.

Марчела постави таблата на холната масичка. Докато се изправяше, погледна Том с изражение на престорена изненада, сякаш не знаеше, че е там, сякаш не беше подслушвала през цялото време.

— О! — Тя имаше къса тъмна коса, наблюдателни очи и жилавата стойка на петдесетгодишна жена, пристрастена към йога. — Излизаш ли?

— За една разходка. И Кристин може да дойде.

Марчела положи всички усилия да изглежда заинтересувана, а не притеснена.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя Кристин твърде мило. — Сигурна съм, че Том ще е щастлив да ти го донесе.

Кристин поклати глава.

— Нямам нужда от нищо.

— Мисля, че може да й хареса малко свеж въздух — предложи Том.

Марчела изглеждаше объркана, сякаш „свеж въздух“ беше непозната концепция за нея.

— Сигурна съм, че можем да отворим прозореца — каза тя.

— Всичко е наред. — Кристин се престори, че се прозява. — Малко съм уморена. Вероятно ще подремна.

— Идеално! — Изражението на Марчела се отпусна. — Ще те събудя към два и половина. Личният треньор идва в три за тренировката.

— Малко упражнения ще ми се отразят добре — призна Кристин. — Превръщам се в балон.

— Това е нелепо — каза й Марчела. — Изглеждаш прекрасно.

За това е права, помисли си Том. Сега, когато беше приютена и се хранеше добре, Кристин наддаваше килограми и ставаше все по-хубава. Лицето й грееше, тялото й узряваше изящно. Гърдите й все още не бяха много големи, но бяха по-закръглени и пълни от преди и той понякога беше като хипнотизиран от тях. Трябваше да полага съзнателни усилия да не се протяга и да не поглажда корема й, когато беше наблизо, макар че тя нямаше да възрази. Нямаше против Том да я докосва. Понякога дори вземаше ръката му и слагаше дланта му точно върху бебето, така че да може да усети движението в нея, малкото същество, което правеше бавни салта и плуваше на сляпо в своя балон. Но да я милва без разрешението й, да се отнася с тялото й, все едно е обществена собственост, беше съвсем различно нещо. Семейство Фолк правеха това през цялото време, затваряха очите си и гукаха приспивно на бебето, сякаш бяха гордите баба и дядо, но Том смяташе, че е грубо.

Тръгна към вратата, потискайки изкушението да си вземе сладка.

— Сигурен ли си, че не искаш ботуши? — попита го Марчела. — Терънс трябва да има един допълнителен чифт.

— Всичко е наред. Така ми е добре.

— Забавлявай се — извика Кристин след него. — Кажи на хипитата „здрасти“ от мен.

* * *

Беше влажен, сив, не особено студен февруарски следобед. Том се отправи на изток от Братъл, като се опитваше да не мисли много за ботушите на Терънс Фолк. Ако бяха като палтото му или като свръхолекотените му мистериозно загряти ръкавици, вероятно щяха да са пригодени да предпазят от вкочанясване и антарктическа експедиция. Един обикновен зимен ден щеше да е нищо за ботуши като тези. Дори нямаше да е необходимо да гледаш къде вървиш.

„Но не — самоизмъчваше се той, като прескачаше архипелага от кишави локви по Апълтън стрийт. — Трябваше да го направя по трудния начин.“

Поне разполагаше с гумените си джапанки. Това беше всичко, което позволяваха да се носи Босоногите в Ню Ингланд при сняг. Не ботуши, не обувки, не маратонки, нито дори сандали тева — само обикновени гумени джапанки, които бяха по-добре от нищо, но не много. Наскоро беше видял двойка маниаци да носят пластмасови торбички — крепяха ги с гумени връвки около глезените — но тази модификация бе широко презирана около Харвард Скуеър.

В Калифорния често се твърдеше, че босите крака с времето загрубявали и ставали „като обувки“, но никой не вярваше на това в Бостън, не и посред зима. Петите ти ставаха мазолести след няколко месеца, това поне беше вярно, но пръстите никога не се приспособяваха към студа. И нямаше значение какво друго носиш — ако краката ти измръзнеха, останалата част от тялото не беше по-добре.

Но в оплакването нямаше смисъл, защото цялото страдание на Том в това отношение бе самоналожено и абсолютно излишно. Той бе завършил мисията си, бе доставил Кристин непокътната в нейния нов удобен дом, при тази щедра двойка, която бе обещала да се грижи за нея, колкото е необходимо за мистър Гилкрест да разреши правните си затруднения. Нямаше какво да спре Том да изтрие мишената от челото си, да сложи обувки на краката си и да продължи с живота. Но по някаква причина той не можеше да направи това.

Кристин не се бе поколебала. В нощта, когато пристигнаха у семейство Фолк, тя потъна в банята веднага след вечеря и си взе дълъг горещ душ. Когато се появи, челото й беше чисто, лицето й бе порозовяло и дълбоко облекчено, сякаш споменът за пътя беше просто лош сън, който тя с удоволствие бе отмила. Оттогава се излежаваше в къщата — пищно реновирана викторианска сграда на Феъруедър стрийт — в дрехи за бременни от органичен памук. В опит да поправят вредата, нанесена от месеците, изложени на природните стихии, семейство Фолк бяха уредили домашно посещение от корейски педикюрист, макар че накараха Кристин да носи маска, за да предпази себе си и бебето от евентуално опасни изпарения. Последваха посещения и от масажист, специалист по дентална хигиена, диетолог и сестрата акушерка, която щеше да асистира при, както всички се надяваха, домашното раждане.

Всички тези специалисти бяха отдадени последователи на Холи Уейн и всички се отнасяха към Кристин като към царска особа, сякаш имаха рядката привилегия да пилят ноктите й или да изстъргват зъбния й камък. Терънс и Марчела бяха най-раболепни. Те на практика коленичиха в краката на Кристин, когато тя пристъпи в дома им, поклониха й се толкова дълбоко, че челата им удариха в пода. Кристин беше очарована от цялото това внимание, щастлива да се върне към живота, с който бе свикнала като съпруга номер четири, специалната жена, избрания съсъд на мистър Гилкрест.

За Том беше различно. Присъствието му около тези истински вярващи само му показа още по-ясно, че вече не е част от тях, че не му е останало старо Аз, което да възстанови. Холи Уейн беше част от живота му, с която бе свършено, а следващата фаза още не беше започнала и той нямаше и най-бегла идея каква ще бъде. Може би затова чувстваше толкова неохота да свали дегизировката си: фалшивата идентичност на Босоног беше единствената, с която разполагаше.

Но имаше и нещо друго. Той бе щастлив, докато бяха на път, по-щастлив, отколкото осъзнаваше. Пътешествието им беше дълго и понякога мъчително — бяха нападнати с нож в Чикаго и почти измръзнаха до смърт в една виелица в Западна Пенсилвания — но след като всичко бе зад гърба им, му липсваха вълнението и близостта, която споделяше с Кристин. Бяха добър екип, най-добри приятели и тайни агенти, импровизиращи пътя си през континента и справящи се творчески с всички препятствия, които им се изпречеха.

Маскировката, която бяха избрали, се оказа по-добра, отколкото си представяха. Където и да отидеха, срещаха местни Босоноги, които се отнасяха с тях като със семейство, осигуряваха им храна и превоз, а често и ги подслоняваха. Кристин се разболя в Харисбърг и те прекараха три седмици в порутена обща къща близо до щатския капитолий, хранеха се с ориз и боб от общите запаси и спяха заедно на кухненския под. Не станаха любовници, но имаше няколко доста близки ситуации, сутрини, в които се събуждаха в прегръдките си и им трябваха няколко секунди да си припомнят защо това е лошо.

Докато бяха на път, рядко говореха за мистър Гилкрест. С минаването на седмиците той се превърна в абстракция, във все по-мъглива фигура от миналото. Имаше дни, когато Том изобщо забравяше за него, когато не можеше да не мисли за Кристин като за своя приятелка, а за бебето — като за свое дете. Позволи си да си представя, че тримата са семейство, че скоро ще се установят и ще изградят общ живот.

„Всичко зависи от мен — повтаряше си той. — Трябва да се грижа за тях.“

При семейство Фолк обаче тази фантазия умря от срам. Мистър Гилкрест беше навсякъде, бе невъзможно да го пренебрегнеш, камо ли да го забравиш. Във всяка стая имаше негови снимки, включително гигантска фотография, прикрепена към тавана на луксозния апартамент, точно над леглото на Кристин, така че той да е първото нещо, което види, когато се събуди сутрин. Където и да идеше, Том можеше да усети усмивката на великия мъж, който му се подиграваше и му напомняше кой е истинският баща. Образът, който мразеше най-много, бе плакат в рамка на приземния етаж, на стената до сгъваемия диван, където спеше — раздвижена снимка на Холи Уейн на външна сцена с един триумфално вдигнат юмрук и с димящо от сълзите лице.

„Ти, кучи сине — мислеше Том непосредствено преди лягане и веднага след събуждане, — не я заслужаваш.“

Знаеше, че трябва да се махне от къщата и от това лице, но не можеше да се принуди да го направи. Не можеше просто да си тръгне от Кристин и да я изостави на Фолк. Не и когато бяха прекарали толкова време заедно, а терминът й бе само след десет седмици. Най-малкото, което можеше да направи, бе да стиска зъби, докато бебето се появи, да бъде полезен по всеки възможен начин.

* * *

„Мандрейк“ беше кофишоп на приземния етаж на Маунт Обърн стрийт и главна събирателна точка на Босоногите на Харвард Скуеър. Като „Елмърс“ в Хейт, то бе собственост и се управляваше от хора от движението и изглежда, въртеше оживен бизнес не само с билкови чайове и пълнозърнести мъфини, но и с трева и гъби, както и с киселина, или поне ако човек знаеше към кого да се обърне и как да си поръча.

Том получи чай с мляко от изпадналото в наркотичен екстаз дете зад тезгяха — персоналът носеше тениски с надпис „Без обувки сте? Обичаме ви!“ — и после огледа претъпканото помещение за свободно място. Повечето от масите бяха заети от Босоноги, но имаше и няколко редови граждани и гост академици, разпръснати сред тях, външни хора, които или бяха влезли погрешка, или се наслаждаваха на носталгичното наркотично въздействие, което произлизаше от близостта с музиката на „Грейтфул Дед“, боядисаните лица и немитите тела.

Еги помаха на Том от масата си в един ъгъл — невъзможно бе да пропуснеш плешивата му глава в това море от космати хора — където беше зает с поредния маратон по табла с Кермит, най-стария босоног пич, когото Том бе срещал. Единственият им зрител беше непознато русо момиче на възрастта на Том.

— Ей, Северняко! — провикна се Еги. — Уби ли някое карибу?

Том му показа среден пръст, докато си издърпваше стол. Търпеше много майтапи в „Мандрейк“ заради зимната екипировка, която бе взел назаем от Терънс Фолк, която беше с няколко степени по-луксозна, отколкото боклуците от магазините за преоценени стоки, носени от повечето посетители.

Кермит се зазяпа в Том със смътния интерес на постоянно дрогираните. Имаше дълга, мазна, жълтеникавосива коса, която обичаше да реши с пръсти, когато изпаднеше в дълбок размисъл. Слуховете твърдяха, че бил професор по английски в Бостънския университет.

— Знаеш ли как трябва да те наричаме? — каза той. — Джек Лондон.

Връчването на прякори беше сериозна работа в „Мандрейк“. За няколкото седмици, от които се мотаеше тук, Том вече бе наричан Фриско, Ваше Превъзходителство и напоследък Северняк. Рано или късно, помисли си той, някое име щеше да се задържи.

— Джек Лондон. — Еги промърмори името, опитвайки звученето му. — Харесва ми.

— Прочетох един разказ от него — намеси се момичето. Изглеждаше нещастна, кръглолика и здрава, с най-голямата мишена на челото си, която Том бе виждал, зелено-бял водовъртеж с размера на подложка за бира. — В часовете по английски в гимназията. Един пич на Северния полюс продължава да се опитва да запали огън, за да не получи хипотермия, но огънят все изгасва и изгасва. После пръстите му измръзват и е абсолютно прецакан.

— Човекът срещу природата — добави мъдро Еги. — Вечният конфликт.

— Всъщност има две версии на този разказ — изтъкна Кермит. — В първата човекът оцелява.

— Защо тогава е написал и втора? — попита момичето.

— Защо ли, наистина? — Кермит се изхили мрачно. — Защото първата версия е боклук, ето защо. Дълбоко в сърцето си Джек Лондон е знаел, че ние никога не можем да запалим огън. Не и когато имаме нужда от него.

— Знаеш ли какво е гадното? — попита весело момичето. — Мъжът искал да убие кучето си, да го разреже и да си стопли ръцете в червата му. Но когато се опитал да го направи, вече не можел дори да държи ножа.

— Моля те. — Еги изглеждаше погнусен. — Може ли да говорим за нещо друго?

— Защо? — попита момичето.

— Той обича кучета — обясни Кермит. — Не ти ли е разказал за Куинси?

— Аз я срещнах едва снощи. — Еги звучеше възмутено. — Какво си мислиш, че срещам някого и веднага започвам да дрънкам за кучето си?

Кермит отправи развеселен поглед към Том, който знаеше твърде добре колко често Еги говори за Куинси, двестапаундов мастиф, който се бе запилял след Внезапното заминаване и оттогава не беше виждан. Вместо портфейл Еги носеше малък албум с около дузина фотографии на голямото куче, често в компанията на висока, неусмихваща се жена с опъната назад коса. Това беше Емили, заминалата годеница на Еги, бивша докторантка в държавното училище „Кенеди“. Еги не говореше много за нея.

Кермит се пресегна за зара.

— Мой ред е, нали?

— Да. — Еги посочи към бяло петно в средния участък. — Тъкмо взех този за заложник.

— Пак ли? — Кермит изглеждаше вбесен. — Можеше да проявиш милост, знаеш ли?

— За какво говориш? Защо да проявявам милост? Това е, като да кажеш на футболист да не се опитва да отнеме топката на играч от другия отбор само защото е при него.

— Няма закон, според който трябва да отнемаш нещо на някого.

— Не, но ще си много смотан футболист, ако не го правиш.

— Ясно. — Кермит разтърси зара. — Но нека не изваждаме свободната воля от уравнението.

Том завъртя очи. Босоногите, които познаваше, играеха различни игри в различните градове — „Монополи“ в Сан Франциско, крибидж в Харисбърг, табла в Бостън — но независимо от вида им, действието винаги се развиваше безкрайно бавно, прекъсвано на всеки ход от безсмислени спорове и мъгляви философски отклонения. Много често игрите свършваха по средата от чиста скука.

— Между другото, аз съм Луси — каза момичето на Том. — Но тези момчета ми викат Ох.

— Ох ли? — попита Том. — Откъде идва?

Еги вдигна поглед от дъската. Носеше кръгли очила с тънки рамки, които заедно с обръснатата му глава му придаваха вид на монах.

— Тя беше една от първите самобичуващи се в „Харвард“. Чувал ли си за това?

Том кимна. Беше виждал видеозапис в интернет преди известно време, процесия от колежани, маршируващи през Харвард Ярд в бански костюми и умъртвяващи плътта си с импровизирани камшици и биячи с девет върви, някои от които имаха пирони и кабарчета, прикрепени към свободния край. След това младежите сядаха на тревата и натриваха мехлеми в гърбовете си. Твърдяха, че се чувстват пречистени от агонията, временно умити от своята вина.

— Еха. — Том разгледа Ох малко по-внимателно. Носеше бледосин памучен пуловер, който изглеждаше прясно изпран. Тенът й беше бистър, косата й беше чиста и мека, сякаш все още имаше достъп до душове и редовна храна. — Това е доста крайно.

— Трябва да видиш белезите й — каза Еги с възхищение. — Гърбът й е като топографска карта.

— Веднъж ви видях, идиоти такива — каза й Кермит. — Седях пред „О Бон Пен“ в един красив пролетен ден и изведнъж видях дузина деца, подредени край тротоара като акапелен хор, които крещяха резултатите си по SAT и се бичуваха като полудели. Седем двайсет, критическо четене! Пляс! Седем осемдесет, математика! Пляс! Шест деветдесет, писане! Пляс!

Ох се изчерви.

— Така правехме в началото. Но после започнахме да го персонализираме. Някой изкрещяваше: „Главна роля в Годспел“, а следващият казваше: Конгрегационен паж! или Пасквилен жезъл! Аз имах една наистина дълга реплика: Двуспортен университетски учен атлет! — Тя се разсмя при спомена. — Имаше едно момче, което дойде няколко пъти, обикновено крещеше за това, какъв жребец бил и колко се гордеел с размера на пениса си. „Осем инча! Измерих го! Дори публикувах снимки в Крейглист!“.

— Тези шибани момченца от „Харвард“ — каза Еги. — Винаги се фукат с нещо.

— Вярно е — призна Ох. — Цялата идея предполагаше, че изкупваме греховете на прекомерната гордост и себичност, но се конкурирахме дори за това. Имаше един друг младеж, който крещеше единствено: Аз съм най-големият възможен задник!

— Това е трудноизпълнимо — каза Кермит. — Особено в „Харвард“.

— Колко време участва в това? — попита Том.

— Няколко месеца — отвърна Ох. — Но можеш ли да продължиш с нещо такова? То просто не те води никъде, схващаш ли? След известно време се отегчаваш дори от болката.

— И какво се случи? Можеш ли просто да хвърлиш камшика и да се върнеш в училище?

— Накараха ме да пропусна една година. — Тя сви леко рамене, сякаш не си струваше да говори за това. — Доста покарах сноуборд.

— Но сега се върна?

— На хартия. Но всъщност не ходя на лекции. — Тя докосна мишената си. — В момента се интересувам повече от това. Изглежда ми доста добро попадение. Много по-социално и интелектуално стимулиращо. Мисля, че се нуждая точно от това.

— От повече секс и наркотици също — добави Еги и се подсмихна.

— Определено повече и от двете. — Ох изглеждаше леко притеснена. — Родителите ми не са много щастливи. Особено заради секса.

— Те никога не са — каза й Кермит. — Но това е част от сделката. Трябва да се освободиш от удобствата на средната класа. Да намериш собствен път.

— Трудно е — каза тя. — Ние сме наистина задружно семейство.

— Не се майтапи — информира ги Еги. — Обадиха се снощи, докато се чукахме, и тя вдигна телефона.

— Ехо? Да си чувала за гласова поща? — възмути се Кермит.

— Така сме се споразумели — обясни Ох. — Мога да правя каквото си поискам, стига да отговарям на телефона. Те просто искат да знаят, че съм жива. Смятам, че им дължа поне това.

— Става дума за нещо повече. — Еги звучеше искрено раздразнен. — Те говориха около половин час, водиха голям засукан спор за морала и отговорността, и самоуважението.

Кермит изглеждаше заинтригуван.

— Докато се чукахте?

— Аха — измърмори Еги. — Беше много възбуждащо.

— Толкова ме вбесиха. — Ох отново се изчерви. — Не биха признали, че редовният секс е по-здравословен от това да се самонаранявам. Продължават да се опитват да поставят морално равенство между двете, което е нелепо.

— После — хубаво ме чуйте — тя ми подаде слушалката. — Еги се престори, че се застрелва в главата. — Накара ме да говоря с родителите й. А аз съм гол и надървен. Невероятно.

— Те искаха да говорят с теб.

— Да, ама аз не исках да говоря с тях. Как смяташ, че се почувствах да бъда разпитван от хора, които никога не съм срещал — какво е истинското ми име, на колко съм години, практикувам ли безопасен секс с малкото им момиче? Накрая просто казах: „Вижте, вашето малко момиче е законно пълнолетно“, а те викат: „Знаем, но тя все още ни е дете и означава за нас повече от всеки на света“. Какво, по дяволите, се предполага, че трябваше да им кажа?

— Това е заради сестра ми — каза му Ох. — Все още не са го преодолели. Никой от нас не е.

— Няма значение — каза уморено Еги, — по времето, когато затвори телефона, дори не ми се чукаше. А не е лесно да ми причиниш това.

Ох го погледна строго.

— Доста бързо го преодоля.

— Ти беше много убедителна.

— А — каза Кермит. — Значи все пак имаме хепиенд?

— Два, ако трябва да сме точни. — Еги придоби самодоволно изражение. — Тя е страхотен учен атлет.

Том не беше изненадан от това — Босоногите се фукаха със сексуалните си геройства през цялото време — но не можеше да не се почувства обиден от името на Ох. В един по-смислен свят тя не би трябвало дори да говори с Еги, камо ли да си легне с него. Тя трябва да беше усетила симпатията му, защото се обърна към него с любопитно изражение.

— Ами ти? — попита го. — Поддържаш ли връзка със семейството ти?

— Не точно. Поне от известно време.

— Скарахте ли се?

— Просто се отдръпнахме.

— Знаят ли родителите ти, че си жив и здрав?

Том не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Вероятно им дължа един имейл — промърмори той.

— Кой е на ред? — попита Еги Кермит.

Ох извади телефона си и го плъзна през масата.

— Трябва да им се обадиш — каза тя. — Обзалагам се, че искат да те чуят.