Том Перота
Останалите (13)

Гадже над средното

Членовете на съвета се бяха събрали за януарската среща. Кевин се беше върнал от Флорида преди две седмици, така че бе малко изненадан от коментарите, които получи за тена си.

— Изглеждате добре, господин кмете!

— Забавления на слънце, а?

— Ходихте ли до Бока? Чичо ми има там местенце.

— Ходи ми се на ваканция!

„Толкова блед ли съм бил?“, зачуди се той, докато заемаше мястото си на дългата маса между съветник Дифацио и съветничката Херера. Или хората реагираха на нещо по-дълбоко от червеникавия оттенък на кожата му, на вътрешната промяна, която не можеха да обяснят по друг начин.

Във всеки случай Кевин бе очарован от здравословната промяна, огромно подобрение в сравнение с унилата сбирка през декември, която се бе състояла с не повече от дузина обичайни заподозрени, повечето от които стари скъперници, противопоставящи се на всякакво държавно харчене — федерално, щатско и местно — с изключение на социалните осигуровки и здравната грижа, от която зависеха. Единственият участник под четирийсет беше репортерката на „Месинджър“, хубаво момиче, тъкмо излязло от колежа, което клюмаше зад лаптопа си.

Той удари с чукчето, за да открие срещата в седем нула нула, без да предостави обичайното петминутно отлагане в полза на изоставащите. Искаше да се придържа към програмата поне веднъж, да придвижва нещата и да приключи колкото се може по-близо до девет. Беше казал на Нора, че ще отиде тогава, и не искаше да я кара да го чака.

— Добре дошли! — каза той. — Хубаво е да видя всички ви тук, особено в толкова студена зимна вечер. Както повечето от вас знаят, аз съм кметът Гарви, а тези красавци от двете ми страни са вашите общински съветници.

Разнесоха се любезни леки ръкопляскания, а после съветник Дифацио се изправи, за да поведе Клетвата за вярност, която изрецитираха със забързано, леко притеснено мънкане. Кевин помоли всички да останат прави за минута мълчание в чест на Тед Фигероа, наскоро починалия зет на съветничката Карни и изтъкната фигура в света на младежкия спорт в Мейпълтън.

— Мнозина от нас познаваха Тед като легендарен треньор и движещата сила зад неделната Баскетболна програма, на която той беше съдиректор от две десетилетия, дълго преди собствените му деца да пораснат. Той беше отдаден, щедър мъж и знам, че говоря от името на всички, когато казвам, че ще ни липсва много.

Кевин наведе глава и бавно преброи до десет, както някой му беше казал, че е правилото в този случай. Лично той не беше чак толкова възхитен от Тед Фигероа — мъжът беше задник, ултраконкурентен треньор, който подбираше най-добрите играчи от собствените си отбори и почти винаги печелеше шампионата — но това не беше времето и мястото за честност към мъртвите.

— Добре — каза той, след като заеха местата си. — Първата ни работа е одобряването на протоколите от декемврийската среща. Имаме ли предложение за одобряване?

Съветник Рено направи предложението. Съветничката Чен го подкрепи.

— Всички ли подкрепят? — попита Кевин. Потвърждението бе единодушно. — Предложението е прието.

* * *

Когато беше по-млада, по време на твърде краткия прозорец свобода между първата й целувка и годежа й с Дъг, Нора бе започнала да мисли за себе си като за първокласно гадже. На сегашния си етап — след половин живот и в един съвсем друг свят — тя откри, че й е трудно да възстанови произхода на това вярване. Беше възможно да е чела статия в „Глемър“ за „Десетте основни умения на гаджето“ и да бе осъзнала, че е усъвършенствала осем от тях. Или може би бе решила теста „Най-якото гадже“ в „Ел“ и резултатите й бяха в най-горната секция: „Вие сте експерт!“. Но беше също толкова възможно навикът за самоуважение да е толкова дълбоко вкоренен в нея, че просто да не й е хрумвало да мисли различно. Все пак Нора беше хубава, умна, джинсите й стояха добре, косата й беше права и блестяща. Разбира се, че ще бъде по-добро гадже от повечето други момичета. Тя беше по-добра във всичко.

Това убеждение бе толкова интегрална част от вътрешния й образ, че го беше изразила на глас по време на една унизителна раздяла с любимото й гадже в колежа. Брайън беше харизматичен философ, чиято библиотечна бледност и дундеста талия — култивираше европейско презрение вместо упражнения — не намаляваха ни най-малко привлекателността на интелекта му. Той и Нора бяха сериозна двойка през по-голямата част от втората година — мислеха за себе си като за „най-добри приятели и сродни души“ — докато след връщането си от пролетната ваканция Брайън не реши, че трябва да започнат да се срещат с други хора.

— Не искам да се срещам с никой друг — каза му тя.

— Добре — отвърна той, — но ако аз искам?

— Тогава между нас е свършено. Няма да те споделям с други.

— Съжалявам да чуя това. Защото аз вече се срещам с някого.

— Какво? — Нора беше искрено объркана. — Защо правиш това?

— Какво искаш да кажеш? Защо някой се среща с друг?

— Искам да кажа, защо имаш нужда?

— Не разбирам въпроса.

— Аз съм наистина добро гадже — каза му тя. — Знаеш това, нали?

Той я изучаваше няколко секунди, все едно я виждаше за първи път. Имаше нещо смущаващо хладно в изражението му, като научна безпристрастност.

— Ставаш — прие той малко неохотно. — Определено си над средното.

След като се дипломира, тази история стана един от любимите й колежански анекдоти. Разказваше я толкова често, че накрая стана текущото остроумие в брака им. Всеки път когато Нора направеше нещо грижовно — да вземе ризите на Дъг от химическото, да му сготви изтънчена вечеря без причина, да му разтрие гърба, когато се върне от работа — той я изучаваше за момент-два и поглаждаше брадичката си като философ.

— Вярно е — казваше той с изражение на леко изумление. — Ти наистина си гадже над средното.

— Дяволски си прав — отвръщаше тя. — Аз съм на петдесет и три процента.

Напоследък шегата не изглеждаше толкова смешна или може би беше смешна по друг начин, докато се опитваше да е гадже на Кевин Гарви и се справяше толкова отвратително. Не защото не го харесваше — това съвсем не беше проблем — а защото не помнеше как да играе ролята, която някога й беше втора природа. Какво казваха гаджетата? Какво правеше тя самата? Приличаше много на сватбения им месец в Париж, когато неочаквано бе разбрала, че не може да каже и дума на френски, макар че бе учила езика четири години в гимназията.

„Толкова е разстройващо — беше казала на Дъг. — Знаех тези неща.“

Искаше да каже същото и на Кевин, да му даде да разбере, че е просто малко ръждясала, че в близките дни ще дойде на себе си.

„Je m’appelle Nora. Comment vous appellez-vous?“^[1]

„Аз съм наистина добро гадже.“

* * *

Общинското събрание беше малко като църковните сбирки, мислеше си Кевин, позната поредица от ритуали — срещи, оставки и пенсионирания, обявления (Поздравления за „Брауни Труп 173“, чиято втора благотворителна акция с джинджифилови бисквити събра над триста долара за „Фъзи Амигос Интернешънъл“ — благотворителна организация, която изпраща плюшени играчки на бедни деца от Еквадор, Боливия и Перу…), прокламации („Така двайсет и пети февруари се обявява за Ден за хранене навън в Мейпълтън“), молби за разрешителни, бюджетни решения, общински доклади и предстоящи укази — които бяха едновременно отегчителни и странно успокояващи.

Движеха се през дневния ред с доста добра скорост — единствените забавяния бяха при общинските доклади за сгради и терени (твърде много подробности за избора на фирми за павиране за общински паркинг №3) и обществената безопасност (уклончиво обобщение на замрялото разследване на убийството на Фалцоне, последвано от продължително обсъждане на нуждата от повече нощни дежурни полицаи във и около парка „Грийнуей“) и успяха да приключат официалните дейности даже малко по-бързо.

— Добре — каза Кевин на публиката, — сега е ваш ред. Време е за обществените коментари.

На теория Кевин беше нетърпелив да чуе избирателите си. Казваше го през цялото време: „Тук сме, за да ви служим. Не можем да го направим, ако не знаем какво става в главите ви. Най-важната работа, която можем да свършим, е да чуем тревогите и критиките ви и да намерим иновативни, финансово разумни начини да ги разрешим“. Обичаше да мисли за обществените коментари като за училищните настоятели в действие — самоуправление на едно наистина интимно ниво, диалог лице в лице между гласоподавателите и хората, които са избрали, демокрацията такава, каквато са я възприемали основателите й.

На практика обаче обществените коментари обикновено бяха цирк, форум, на който чудаците и мономаниаците изразяваха дребнавите си оплаквания и екзистенциални жалби, повечето от които бяха извън сферата на общинското управление. Един от редовните говорители изпитваше нужда да дава на съгражданите си месечни актуализации върху сложния спор, който водеше със здравния си осигурител. Друг беше запален по отмяната на лятното време в границите на Мейпълтън, несъмнено неортодоксална мярка, която се надяваше да вдъхнови и други градове и щати да последват примера му. Един крехък възрастен мъж често изразяваше нещастието си от нередовната доставка на „Дейли Джърнъл“, вестник, който бе спрял да излиза преди повече от двайсет години. За известно време съветът се опита да ограничава говорителите, като пречи на тези, чиито коментари не се отнасят до „местните въпроси“, но тази политика нарани чувствата на толкова много хора, че бързо я изоставиха. Сега се бяха върнали на старата система, неофициално известна като „Един луд, една реч“.

Първият човек, който говори на януарската среща, беше млад баща от Рение Роуд, който се оплака от колите, използващи улицата като пряк път по време на вечерните задръствания, и се зачуди защо полицията е толкова небрежна към налагането на законите.

— Какво е необходимо, за да направите нещо? — попита той. — Трябва ли някое дете да умре?

Съветничката Карни, председателка на комитета по обществена безопасност, увери мъжа, че полицията планира голяма инициатива по безопасност на движението за летния сезон, кампания, която ще обединява информирането на обществото с енергичното прилагане на мерките. Междувременно тя лично щяла да помоли началник Роджърс да наблюдава Рение Роуд и околните улици по време на вечерните задръствания.

Следващият говорител беше приветлива жена на средна възраст с патерици, която искаше да знае защо толкова много тротоари в Мейпълтън не са подходящо изринати след снежните бури. Самата тя се била подхлъзнала на заледен участък на „Уотли Терас“ и си скъсала кръстната връзка.

— Почистването на снега е задължително в Стоунууд Хайтс — изтъкна тя. — И там е много по-безопасно да се върви през зимата. Защо не направим нещо подобно и при нас?

Съветник Дифацио обясни, че доколкото си спомня, точно по тази тема са провеждани изслушвания по три различни повода. Всеки път много възрастни хора са се обявявали против всякаква промяна в закона по здравословни и по финансови причини.

— В доста трудна ситуация сме — каза той. — Лошо е, ако го направим, лошо е и ако не го направим.

— Ще ви кажа какво бих искал да видя — намеси се Кевин. — Искам да се състави списък на хора, които имат нужда от помощ с почистването, и може би да го споделим с доброволческата служба на гимназията. По този начин децата могат да получат кредити за общественополезен труд, като правят нещо наистина необходимо.

Няколко съветници харесаха идеята и съветничката Чен, председателка на образователния комитет, се съгласи да я предаде на гимназията.

Нещата се разгорещиха повече, когато взе думата следващият говорител — напрегнат млад мъж, с дълбоко поставени очи и неравна брада. Той се представи като главен готвач и собственик на наскоро открития вегански ресторант, наречен „Пюрити Кафе“, и каза, че иска да депозира възражение срещу нечестната категория, която заведението му е получило от здравния инспекторат.

— Това е абсурдно — заяви той. — „Пюрити Кафе“ е безупречно. Ние не се занимаваме с месо, яйца или млечни продукти, които са основният източник на хранителни болести. Всичко, което предлагаме, е прясно и приготвено с любов в напълно нова, модерна кухня. Но ние получаваме категория Б, а „Чикън Куик“ — А? „Чикън Куик“! Майтапите ли се? Чували ли сте за салмонела? Ами „Чъмлис Стейкхауз“? Виждали ли сте кухнята на „Чъмлис Стейкхауз“? Ще посмеете ли да ме погледнете в очите и да ми кажете, че е по-чиста от „Пюрити Кафе“? Това е шега. Нещо тук намирисва и можете да се обзаложите, че не е храната в моя ресторант.

Кевин се разгневи не заради снизходителния тон на готвача или заради лошото му решение да критикува конкурентите си — това определено не беше начин да си спечели приятели и да повлияе на хората в един малък град — но трябваше да признае, че А за „Чикън Куик“ изглежда малко невероятно. Лори го бе накарала да спрат да ходят там преди години, след като откри малка батерия в чесновия сос. Когато я занесе на собственика, той се разсмя и каза: „А, ето къде била“.

Брус Хардин, дългогодишният здравен инспектор на Мейпълтън, помоли за разрешение да отговори направо на „необмислените обвинения“ на главния готвач. Брус беше як мъж в средата на петдесетте си години, който бе загубил съпругата си във Внезапното заминаване. Не изглеждаше особено суетен, но беше трудно да се отчете смущаващият контраст между тъмнокафявата му коса и сребристосивия мустак, без да се вземе под внимание известно количество „Лореал“ за мъже. Говорейки с любезната авторитетност на ветеран бюрократ, той изтъкна, че докладите му са обществено достъпни и обикновено съдържат фотографии, документиращи всяко цитирано нарушение. Всеки, който искал да проучи доклада му за „Пюрити Кафе“ или който и да е доставчик на храна, бил добре дошъл да го направи. Той бил уверен, че работата му може да издържи и най-стриктната проверка. После се обърна и се взря в брадатия готвач.

— На този пост съм от двайсет и три години — каза той с доловимо треперене в гласа. — И това е първият път, когато почтеността ми се поставя под въпрос.

Готвачът отстъпи малко, но настоя, че не бил поставял под въпрос ничия честност. Брус каза, че на него не му звучало така и че е проява на малодушие да се опитва да отрича. Кевин се намеси, преди нещата да излязат от контрол, и предположи, че може би ще е по-конструктивно, ако двамата седнат в една по-спокойна обстановка и обсъдят откровено мерките, които „Пюрити Кафе“ може да вземе, за да подобри категорията си през следващия инспекционен период. Той добави, че е чул страхотни неща за веганския ресторант, и го смята за ценна придобивка към еклектичната розетка от заведения за хранене в града.

— Аз не съм вегетарианец — каза той, — но нямам търпение скоро да хапна там. Може би един обяд следващата сряда? — Погледна към членовете на съвета. — Кой иска да се присъедини?

— Ще черпиш ли? — подхвърли съветник Рено и си спечели одобрително подхилване от публиката.

Кевин погледна часовника си, преди да даде думата на следващия говорител. Вече беше девет без петнайсет, а още поне десет души вдигаха ръце, включително човека с лятното време и джентълмена, който никога не получаваше вестника си.

— Еха — каза им той. — Изглежда, тъкмо загряваме.

* * *

По някаква причина тя винаги беше малко изненадана да открие Кевин на стъпалата, дори когато го очакваше. В цялата ситуация имаше нещо твърде нормално и успокоително, голям, приветлив мъж, притискащ кафяв плик, от който стърчи бутилка вино, в ръцете й.

— Извинявай — каза й той. — Общинската среща се проточи. Всички искаха да се изкажат.

Нора отвори виното и той й разказа подробно за срещата, с много повече детайли, отколкото й бяха нужни. Тя направи всичко по силите си, за да изглежда концентрирана и заинтересувана, кимаше на местата, където това изглеждаше подходящо, даваше редки коментари или въпроси, за да придвижва разговора.

„Доброто гадже е добър слушател“, напомняше си сама.

Но само се преструваше и го знаеше. В предишния й живот Дъг обикновено седеше на същата тази маса и изпитваше търпението й по сходен начин, с многословни монолози за всяка сделка, по която работеше в момента, като я осведомяваше за тайнствените правни и финансови подробности по трансакцията, мислеше на глас за различните спънки, които може да се появят, и за това, което би могъл да направи, за да ги преодолее. Но без значение колко беше отегчена, тя винаги разбираше, че работата на Дъг има значение за нея на лично ниво, че ще има последствия за семейството и че трябва да внимава. Колкото и да ценеше компанията на Кевин, не можеше да се убеди напълно, че е нужно да се интересува от заплетеностите на сградните правила или от удължаването на крайния срок за регистрация на домашните любимци.

— Това само за кучетата ли е? — зачуди се тя.

— И за котките.

— Значи се отказвате от глобите?

— Технически само удължаваме регистрационния период.

— Каква е разликата?

— Окуражаваме изпълнителността — обясни той.

* * *

Те седнаха заедно пред плоския телевизор, ръката на Кевин беше около раменете на Нора, пръстите му — заровени в меката й тъмна коса. Тя не възразяваше да я докосва така, но и не даваше знак, че й харесва. Вниманието й беше приковано към екрана, който изучаваше с изражение на мрачна напрегнатост, сякаш „Спондж Боб“ беше шведски артфилм от 60-те.

Кевин беше достатъчно щастлив да го гледа с нея не защото харесваше шоуто — намираше го за невъздържано и особено — а защото най-сетне му осигуряваше извинение да спре да говори. Беше бърборил твърде дълго за общинското събрание — за надхвърления бюджет за снегопочистването, за уместността на замяната на паркингметрите в центъра с машини за билети и така нататък, и така нататък — само за да им спести неудобството да седят в продължителна тишина като стара женена двойка, която няма какво да си каже.

Вбесяващото беше, че те едва се познаваха, дори след като прекараха толкова време заедно през ваканцията. Имаше още много неща за откриване, много въпроси, които той искаше да зададе, само тя да му позволеше. Но във Флорида Нора бе дала ясно да се разбере, че личните въпроси са забранени. Нямаше да говори за съпруга или децата си, или дори за живота си преди това. Кевин бе усетил как тя се напряга в моментите, когато се опитваше да й разкаже за своето семейство, заради начина, по който трепваше и се извръщаше, сякаш някое ченге бе насочило фенерчето си в очите й.

Във Флорида поне бяха в несвойствена среда, прекарваха повечето време навън, където беше лесно да разчупиш мълчанието с проста размяна на реплики за температурата на океана или за красотата на залеза, или за факта, че над вас току-що е прелетял пеликан. В Мейпълтън нямаше подобни неща. Бяха винаги вътре, винаги в къщата й. Нора не искаше да ходи на кино, на ресторант или дори в „Карпе Дием“ за питие. Всичко, което правеха, бе да си разменят измъчени общи приказки и да гледат „Спондж Боб“.

Нора не му разказа дори за това. Кевин разбра, че е ритуал за възпоменание, и бе трогнат, че тя му позволи да е част от него, но би искал да разбере нещо повече за това, какво означава шоуто за нея и какво пише в бележника си, след като свърши. Но очевидно „Спондж Боб“ също не му влизаше в работата.

* * *

Нора не искаше да е такава — отчуждена и изключена. Искаше да е каквато беше във Флорида, открита и жива, със свободно тяло и дух. Онези пет дни бяха преминали като сън, двамата бяха пияни от слънце и адреналин, непрекъснато изумени да откриват, че са заедно в несвойствената топлина, свободни от затвора на ежедневната рутина. Вървяха и караха заедно колело, флиртуваха и плуваха в океана, а когато темите за разговор се изчерпваха, си поръчваха още едно питие или сядаха в джакузито, или прочитаха няколко страници от трилърите, които бяха купили от книжарницата на летището. В късните следобеди се разделяха за няколко часа, усамотяваха се в отделните си стаи за душ и дрямка, преди да се срещнат отново за вечеря.

Тя го беше поканила в стаята си още първата нощ. След бутилката вино на вечеря и шеметна сесия с мокри целувки на плажа, изглеждаше любезно да го направи. Не се бе притеснила да си свали дрехите, не бе го помолила да изгаси светлината. Просто бе стояла там гола и попивала одобрението му. Беше имала чувството, че кожата й грее.

— Какво мислиш? — беше го попитала.

— Хубави ключици — бе отвърнал той. — И доста добра поза.

— Това ли е всичко?

— Ела в леглото и ще ти кажа нещо за свивките на коленете.

Тя се бе покатерила и притиснала към него. Торсът му беше успокояващо плътна бледа плоча. Когато го беше прегърнала за първи път, сякаш бе обгърнала дърво.

— Какво за свивките на коленете ми?

— Честно ли?

— Аха.

Ръката му се бе спуснала по задната част на бедрото й.

— Малко са студени.

Тя се беше разсмяла и той я беше целунал, тя му бе отвърнала и това беше краят на разговора. Единствената спънка бе дошла няколко минути по-късно, когато той се беше опитал да влезе в нея и откри, че е много суха. Тя се беше извинила, че не е във форма, но той бе изшъткал, проправяйки си път към центъра на тялото й с език, за да я овлажни. Не бързаше, даде й да разбере, че няма проблем да се отпусне, склони я по един непознат път, докато тя не спря да се тревожи за това накъде я води, и осъзна с тих стон, че вече е там, че нещо в нея се е отпуснало и от там изтича нещо топло. Когато бе успокоила дишането си, бе пропълзяла по леглото и му върна услугата, без да се сети нито веднъж за Дъг или Кайли, докато го поемаше в устата си, без да мисли за нищо, докато не приключи, докато той не спря да скимти и не бе сигурна, че е преглътнала всяка капка.

* * *

Кевин изпита кратък прилив на напрегнатост, когато шоуто свърши и Нора затвори бележника си.

— Извини ме. — Тя покри устата си, любезно прикривайки прозявка. — Малко съм уморена.

— Аз също — призна той. — Денят беше дълъг.

— Навън е толкова студено. — Тя потръпна съчувствено. — Съжалявам, че трябва да тръгваш.

— Не трябва — напомни й той. — С удоволствие ще остана. Липсваше ми.

Нора обмисли това за момент.

— Скоро — отвърна тя. — Просто имам нужда от още малко време.

— Не е нужно да правим нищо. Можем просто да си правим компания. Да говорим, докато не заспим.

— Съжалявам, Кевин. Наистина не ми е до това.

„Разбира се, че ти е — искаше му се да й каже. — Не помниш ли какво беше? Как може да не ти е до това?“ Но знаеше, че няма смисъл. В мига, в който започнеш да защитаваш каузата си, вече си изгубил.

Тя го придружи до вратата и го целуна за лека нощ, целомъдрено, но дълго изпращане, което приличаше на извинение и на обещание в същото време.

— Мога ли да ти звънна утре? — попита той.

— Да — отвърна тя, — звънни ми утре.

* * *

Нора заключи вратата и занесе чашите от вино в мивката. После се качи горе и се приготви за лягане.

„Аз съм ужасно гадже — помисли си, докато си миеше зъбите. — Не знам защо изобщо си правя труда.“

Беше смущаващо като знаеше, че вината е само нейна, че тя бе кандидатствала доброволно за позицията и бе подвела Кевин да й даде работата. Тя бе онази, която го покани във Флорида все пак, онази, която успя да се преструва на функционално, относително весело човешко същество цели пет дни. Към края на ваканцията почти бе започнала да вярва, че наистина е функционално, относително весело човешко същество — човек, който би могъл да се държи за ръка с друг човек под масата или да дава с виличка десерт на този друг човек — така че не можеше да го обвинява, че споделя това недоразумение или че се чувства объркан и предаден, когато тя се отдръпна.

Но тя не беше онзи човек, не и тук, в Мейпълтън; дори не се доближаваше до този образ и нямаше смисъл да се крие от истината. Не можеше да даде на Кевин любов, нито радост или енергия, или проницателност. Още беше разбита, някои съществени части от нея все още липсваха. Осъзнаването на това, когато се върна вкъщи, почти я пречупи. Непоносимата тежест на собственото й съществуване беше като оловно наметало през крехките й рамене. „Добре дошла у дома, Нора.“ Чувстваше го толкова по-тежко от преди, толкова по-угнетително, което очевидно беше цената, която плащаше за това, че се бе измъкнала за няколко дни. „Хубаво ли си прекара?“