Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Leftovers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Том Перота

Заглавие: Останалите

Преводач: Милена Иванова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 14.05.2015

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-113-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14302

История

  1. — Добавяне

Толкова много, от което да се откажеш

Преди да започне да търси сериозно ново име, Нора смени цвета на косата си. Сметна, че това е правилният ред, единствената последователност, която има смисъл. Как можеш да знаеш кой си, преди да видиш как би изглеждал? Никога не беше разбирала родителите, които избират името на детето си месеци или години, преди да се роди, сякаш поставят етикет на някаква абстрактна идея, а не на личност от плът и кръв. Изглеждаше й толкова самонадеяно, толкова пренебрежително към истинското дете.

Би предпочела да се боядиса у дома, тайно, но осъзнаваше, че е твърде сложно и рисковано да остави операцията в собствените си ръце. Косата й беше наситено тъмнокафява и всеки уебсайт, с който се консултира, я предупреждаваше да помисли добре, преди да се изруси без професионална помощ. Процесът бе сложен и времеемък, изискваше силни химикали и често резултатът беше това, което експертите наричаха „нещастен изход“. Коментарите под статиите бяха пълни със съжаления на печални брюнетки, които си мечтаеха да са били по-снизходителни към естественото си оцветяване. „Някога имах хубава кафява коса — пишеше една жена, — но се поддадох на пропагандата и я изрусих. Цветът се получи добре, но сега косата ми е толкова безжизнена и без блясък, че приятелят ми твърди, че е като пластмасова трева, израснала на скалпа ми!“

Нора прочете тези свидетелства с тревога, но не достатъчно голяма, че да се откаже. Тя не боядисваше косата си от козметични съображения или защото искаше да се забавлява. Това, което искаше, беше сбогуване с миналото, цялостна промяна на външния вид и най-бързият и сигурен начин да направи това, беше да стане изкуствена блондинка. Ако при това красивата й кестенява коса се превърнеше в пластмасова трева, щеше да се примири с тази косвена жертва.

Никога не си беше боядисвала косата, нито си беше правила кичури, дори не се беше погрижила за отделните бели косми, които се бяха появили през последните няколко години въпреки постоянното настояване на фризьора й, непреклонен и преценяващ българин, на име Григор. „Нека се отървем от това — казваше й той при всяко посещение със застрашителния си славянски акцент. — Отново ще изглеждаш като тийнейджърка.“ Но Нора нямаше интерес да изглежда като тийнейджърка, мечтаеше си в косата й да има повече сиво, искаше да е като онези все още младолики хора със снежнобели коси в резултат от преживения на четиринайсети октомври шок. Животът й щеше да е много по-лесен, мислеше си тя, ако непознатите можеха да хвърлят само един поглед към нея и да разберат, че е една от поразените.

Григор беше високоуважаван колорист със заможна клиентела, но Нора не искаше да го въвлича в своята трансформация, не искаше да слуша възраженията му или да му обяснява причините за това, защо прави нещо толкова драстично и неблагоразумно. Какво се предполагаше, че ще му каже? „Аз вече не съм Нора. С Нора е свършено.“ Не искаше да води такива разговори във фризьорския салон с човек с акцент от вампирски филм.

Запази си час в „Хеър Трафик Контрол“, верига, насочена към по-млади хора с по-икономичен бюджет, в която вероятно изпълняваха много глупави молби, без да им трепне окото. Дори и така обаче, розовокосата пънкарка стилист, изглежда, имаше съмнения, когато Нора й каза какво иска.

— Супер сигурна ли сте за това? — попита я тя, прокарвайки опакото на дланта си по бузата на Нора. — Защото тенът ви не…

— Знаете ли какво мисля? — прекъсна я Нора. — Мисля, че ще стане много по-бързо, ако пропуснем празните приказки.

* * *

Джил не осъществяваше особен напредък с „Алената буква“. Смяташе, че причината отчасти е Том. Когато беше в гимназията, той се оплакваше толкова горчиво от книгата, че сигурно бе отровил ума й. Всъщност „оплакване“ не беше точната дума. Един ден, когато се прибра от училище, той пробождаше книгата с ножа за пържоли, върхът на острието бе пробил меката корица и бе потънал достатъчно в първите глави, че да не може да го измъкне. Когато Джил го попита какво прави, Том обясни със спокоен и сериозен глас, че се опитва да убие книгата, преди тя да го е убила.

Може би не подхождаше към текста с уважението, което заслужаваше като непреходна класика на американската литература. Но поне искрено се опитваше. Беше сядала с книгата три пъти през изминалата седмица и все още се бореше с увода на Хоторн, в който мистър Дестри твърди, че е важна част от романа, която не трябва да се пропуска. Но сякаш беше алергична към прозата, тя я караше да се чувства бавна и глупава, владееща английски не съвсем добре: „Тези възрастни господа — настанени, като Матей, в митниците, но готови да бъдат призовани, за разлика от него, към апостолски дела — бяха митничарите“. Колкото повече подобни изречения четеше, толкова по-безсмислено й се струваше, сякаш думите се разтопяваха върху страниците.

Но истинският проблем не беше книгата, не беше и пролетната умора или фактът, че до завършването нямаше никакво време. Проблемът беше мисис Мафи и разговорът, който бяха започнали преди няколко дни. Беше й влязъл под кожата и я дърпаше в посока, в която не искаше да върви. И все пак сякаш не можеше да се спре, не можеше да намери добър повод да се откаже, да среже връзката, която се беше подновила толкова неочаквано след толкова много години.

Мисис Мафи, Холи — Джил все още се опитваше да свикне да я нарича по малко име — беше учителка на Джил в четвърти клас в началното училище „Бейли“ и фаворитката й за всички времена, макар че нещата не бяха започнали по този начин. Холи бе поела часовете през януари, след като мисис Фредериксон напусна по майчинство. Отначало всички деца я мразеха и се отнасяха към нея като към натрапник, каквато си беше. След седмица или две обаче, те започнаха да разбират, че са извадили късмет: мис Мафи беше млада и жизнена, много по-забавна от тесногръдата стара мисис Фредериксон (никой не мислеше за мисис Фредериксон като за тесногръда или стара, преди да се появи Холи). Почти десетилетие по-късно Джил не си спомняше много за четвърти клас или за това, какво беше направило онази пролет толкова специална. Всичко, което помнеше, беше татуировката на златна рибка на глезена на мис Мафи и усещането, че е малко влюбена в учителката си, и мечтаеше всеки ден лятото никога да не дойде.

Мис Мафи учителства в Мейпълтън само тези няколко месеца. Следващия септември мисис Фредериксон се върна и Холи отиде да работи в Стоунууд Хайтс, където остана до миналата година. Беше омъжена за кратко за мъж, на име Джейми, който изчезна в онова, което тя естествено наричаше Възнесението. Нямало време да имат деца, което Холи приемаше със смесени чувства. Тя винаги бе искала да стане майка и беше сигурна, че двамата с Джейми са щели да имат страхотни бебета, но сега знаела, че моментът за възпроизвеждане, за създаване на нови хора в един свят без бъдеще не е бил подходящ.

„Предполагам, че това е благословия — написа тя на Джил в едно от първите им съобщения, — да не се налага да се притеснявам за малките.“

Бяха се срещнали преди няколко месеца, в пика на разследванията на убийството. Джил бе отишла на Гинко стрийт с детектив Фергюсън, който бе организирал „парад на красотата“ с надеждата, че тя ще забележи наблюдателя астматик, когото толкова много искаше да разпита. Оказа се, разбира се, че това е загуба на време, при това доста странна — петдесет възрастни мъже, всички облечени в бяло, дефилираха пред нея като участници в зловеща религиозна версия на „Ергенката“ — но това бе компенсирано към самия край от срещата й с нейната стара учителка, край която мина случайно по пътя си навън. Веднага се познаха, Джил извика от удоволствие, а мисис Мафи разтвори ръце и прегърна бившата си ученичка дълго и от сърце. Едва у дома, когато Джил откри написаната на ръка бележка, която тя бе пъхнала в джоба на якето й — „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да говорим за каквото и да е!“ — тя осъзна, че това изобщо не е била случайна среща.

Джил не беше глупава, разбираше, че я вербуват — вероятно с благословията на майка й — и презираше факта, че тази работа е поверена на някой, толкова важен за нея. Мисис Мафи дори бе украсила бележката с усмихнати емотикони, същите, които обичаше да драска на домашните задания в четвърти клас. Джил взе бележката и я напъха в кутията си с бижута, обещавайки никога да не се свързва с нея, да не позволява да бъде манипулирана.

Щеше да е по-лесно да спази обещанието си, ако имаше малко повече неща за правене тази пролет, ако бе намерила нови приятели, с които да замести Ейми и бандата, но работите не се бяха развили така. През повечето нощи си беше вкъщи, нямаше с кого да говори, освен с баща си, който изглеждаше малко по-разсеян от обикновено, потиснат заради Нора и утешаващ се с мечти за спортна слава. Макс й пишеше есемеси редовно, канеше я да се върне при Дмитрий или дори да излязат само двамата някога, но тя не му отговори. Беше приключила с това — секса, купоните и всички онези хора — и нямаше да започне отново.

След известно време започна да усеща, че е неизбежно, почти математическо — тя се опитваше да запълни вакуума в живота си, а Холи беше единственият приемлив кандидат. Толкова беше шокирана да я види през онзи ден, изглеждаше толкова унесена и мечтателна в белите си дрехи, толкова различна от жизнената жена, която помнеше. „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да поговорим за каквото и да е!“ Е, Джил искаше да говори за много неща, имаше въпроси за духовното пътуване на мисис Мафи и живота й в лагера. Смяташе, че това може би ще й помогне да разбере майка си малко по-добре, да й даде някакво прозрение за „Грешните отломки“, което досега й се беше изплъзвало. Защото, ако личност като Холи можеше да е щастлива там, вероятно Джил пропускаше нещо, нещо, което трябваше да открие.

„Харесва ли ти там? — беше попитала, когато най-накрая събра смелост да пише. — Не ми изглежда много забавно.“

„Доволна съм — отговори й мисис Мафи. — Животът е прост.“

„Но как живееш, без да говориш?“

„Има толкова много, от което да се откажеш, Джил, толкова много навици и опори, и очаквания. Но трябва да се откажеш от тях. Няма друг начин.“

* * *

В деня след изрусяването Нора седна, за да напише прощалното си писмо. Оказа се страховита задача, усложнена още повече от факта, че изглежда, не можеше да остане на едно място. Продължаваше да ходи до кухненската маса и да броди на горния етаж, за да се възхищава на себе си в голямото огледало в спалнята, на тази руса непозната със странно познато лице.

Боядисването беше категоричен успех. Нещастният изход, за който беше предупредена, не само не се случи, но нямаше и плешиви петна или зеленикави нюанси, освен това изрусената й коса беше също толкова мека и гладка както винаги, чудодейно неподатлива на вредните химикали, в които беше окъпана. Голямата изненада не беше, че не се е случило нищо лошо, а колко добре изглеждаше като блондинка, много по-добре, отколкото с естествения си цвят.

Стилистката беше права, разбира се, имаше нещо дразнещо в контраста между средиземноморския тен на Нора и бледата й шведска коса, но това несъответствие приковаваше вниманието, като грешка, която те кара да се взираш в опит да установиш защо нещо, което би трябвало да изглежда безвкусно, всъщност е толкова готино. През целия си живот Нора беше свикнала да е хубава, но това бе незабележима, смътно успокоителна красота, онази ежедневна красота, която хората едва забелязват. Сега за първи път тя се възприемаше като екзотична, дори малко стряскаща и й харесваше начинът, по който се чувства, сякаш тялото и душата й се бяха сближили.

Една себична част от нея се изкушаваше да се обади на Кевин и да го покани за прощално питие — искаше той да я види в новото й превъплъщение, да й каже колко страхотно изглежда и да я моли да не тръгва — но по-разумната й част разбираше, че това е ужасна идея. Това щеше да е просто жестоко, още веднъж да подхрани надеждите му, преди да ги съкруши завинаги. Той беше добър мъж и тя вече го беше наранила достатъчно.

Това беше основното, което се надяваше да изрази в писмото си — вината, която изпитваше заради начина, по който се беше държала на Свети Валентин, че си беше тръгнала, без да каже и дума, а през следващите седмици бе игнорирала обажданията и имейлите му, седеше тихо в тъмнината на дневната, докато той не се уморяваше да звъни и не промушеше някоя от жаловитите си бележки под вратата.

„Какво сбърках? — пишеше й той. — Просто ми кажи, за да мога да ти се извиня.“

„Нищо не си направил — искаше й се да му каже, макар че никога не го стори. — Вината е само моя.“

Работата беше там, че Кевин бе последният й шанс. От самото начало — нощта, когато бяха говорили и танцували — тя имаше чувството, че той може би е в състояние да я спаси, да й покаже как да изрови нещо прилично и работещо от руините на стария й живот. И за известно време тя си бе помислила, че това наистина започва да се случва, че хроничната й болка бавно започва да се лекува.

Но тя просто се заблуждаваше, бъркаше желанието с промяната. Подозираше това, но не го видя ясно до онази вечер в „Пампльомус“, когато той се опита да говори с нея за сина си, а всичко, което тя можеше да почувства, бе горчивина и завист, толкова силни, че бяха неразличими от омразата, от горящата, разяждаща празнина в центъра на гърдите й.

„Майната ти — продължаваше да си повтаря наум. — Майната ти на теб и на скъпоценния ти син.“

Най-ужасното беше, че той дори не забеляза това. Продължаваше да говори, сякаш тя бе нормален човек с работещо сърце, някой, който би разбрал радостта на бащата и би споделил радостта на приятеля. А тя просто трябваше да седи там и да агонизира, знаейки, че нещо в нея е счупено и никога не може да бъде поправено.

„Моля те — искаше да му каже. — Спри да си хабиш дъха.“

* * *

Сега спяха заедно в същото двойно легло, което преди използваха Гюс и Джулиан. Първоначално беше малко зловещо, но преодоляха неловкостта. Леглото беше огромно и удобно — имаше някакъв високотехнологичен скандинавски матрак, който запомняше формата на тялото — и прозорецът от страната на Лори се отваряше към задния двор, който изобилстваше от пролетен живот, ароматът на люляка се носеше на утринния ветрец.

Не бяха станали любовници — не и по начина, по който бяха мъжете — но и не бяха само приятелки. През последните няколко седмици между тях се бе развило могъщо усещане за интимност, връзка на пълно доверие, която надминаваше всичко, което Лори бе споделяла със съпруга си. Сега те бяха партньори, свързани във вечността.

За момента от тях не се изискваше нищо. Новите им съквартиранти щяха да пристигнат скоро и малката им идилия щеше да свърши, но сега имаха чувството, че са на чудна ваканция, гушкаха се в леглото до късно сутринта, пиеха чай и говореха тихо. Понякога плачеха, но не толкова често, колкото се смееха. В приятните следобеди се разхождаха заедно в парка.

Не говореха много за онова, което се задаваше. Нямаше и какво толкова да се каже. Имаха да вършат работа и щяха да я свършат, точно както Гюс и Джулиан и двойката преди тях. Говоренето за това не помагаше, само нарушаваше спокойствието в мирния балон, в който живееха. По-добре беше да се концентрират върху настоящия момент, върху скъпоценните дни и часове, които им оставаха, или да позволят на ума си да се плъзне назад, към миналото. Мег говореше често за сватбата си, за специалния ден, който така и не се беше случил.

— Исках да е традиционна, разбираш ли? Класическа. С роклята и воала, и процесията, органът да свири, баща ми да ме води към олтара, Гари да стои там и по бузата му да се търкаля сълза. Просто исках тази мечта, тези няколко минути, в които всички скъпи хора ме гледат и казват: „Не е ли красива? Не е ли най-щастливото момиче на света?“. За теб така ли беше?

— Моята сватба беше много отдавна — отвърна Лори. — Всичко, което помня, е, че бях много притеснена. Планираш толкова дълго, а действителното събитие никога не отговаря на очакванията ти.

— Може би така е по-добре — предположи Мег. — Така реалността никога няма да разруши сватбата ми.

— Хубав начин да мислиш за станалото.

— Гари и аз се карахме за ергенското парти. Неговият кум искаше да наеме стриптийзьорка, а аз смятах, че това е безвкусно.

Лори кимна и си придаде вид, че й е интересно, макар че вече бе чувала тази история няколко пъти. Мег явно не осъзнаваше, че се повтаря, а тя не й го казваше: това беше мисловното пространство, в което приятелката й беше избрала да живее. Самата Лори беше по-фокусирана върху годините, когато децата й бяха малки, когато се чувстваше нужна и целенасочена, като батерия, заредена само с любов. Изразходваше се всеки ден и се зареждаше чудодейно всяка нощ. Нищо никога не беше толкова хубаво като това.

— Аз просто мразех тази идея — продължи Мег. — Група пияни мъже, дюдюкащи на това жалко момиче, което вероятно е наркоманка с ужасно семейство. А после какво? Дали тя наистина… ги обслужва, докато другите гледат?

— Не знам — отвърна Лори. — Предполагам, че и това се случва. Вероятно зависи от хората.

— Можеш ли да си представиш? — премигна Мег, сякаш се опитваше да визуализира сцената. — В църквата си, на най-големия ден в живота ти, твоята невеста пристига, върви по пътеката като принцеса, облечена в бяло, а родителите ти са вдясно, там, на първия ред, а може би също и дядо ти и баба ти, а всичко, за което можеш да мислиш, е тази мръсница, която ти е танцувала в скута предишната вечер. Защо би си причинил това? Защо би съсипал такъв красив момент?

— Хората някога правеха какви ли не налудничави неща — каза Лори, сякаш говореше за древна история, за отдавна отминала ера, почти недоловима през мъглата на времето. — Те нямаха никаква представа.

* * *

Скъпи Кевин,

Когато четеш това, Нора вече няма да съществува.

Извинявай — предполагам, че това звучи по-зловещо, отколкото възнамерявам. Просто искам да кажа, че напускам Мейпълтън и се отправям към друго място, за да започна нов живот като друг човек. Повече няма да ме видиш.

Надявам се, че не е грубо, че ти казвам тези неща в писмо вместо лично. Но за мен дори така е достатъчно трудно. Това, което наистина искам, е да се разтворя безследно, като семейството ми, но ти заслужаваш нещо повече (не че хората винаги получават това, което заслужават).

Всъщност искам да ти кажа „благодаря“. Знам колко много се стараеше нещата с мен да потръгнат — колко отстъпки направи и колко малко получи в замяна. Не че не исках да участвам — бих дала много, за да съм на висотата на положението. Но не можех да намеря сили, или може би начин, да го направя. Всяка минута, когато бяхме заедно, се чувствах все едно бродя в мрака из чужда къща в опит да намеря ключа за лампата. А после, когато го откриех, крушката се оказваше изгоряла.

Знам, че би искал да ме опознаеш и че имаше пълно право да опиташ. Та нали затова започваме връзки с други хора? Не само заради телата им, но и заради всичко друго — мечтите им, белезите им, историите им. Всеки път когато бяхме заедно, усещах, че се сдържаш, че заобикаляш усамотението ми, че ми даваш пространство, за да охранявам тайните си. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това. За твоята дискретност и състрадание — за това, че беше истински джентълмен.

Но работата е там, че аз знаех какво искаш да знаеш и се възмущавах заради това. Добър параграф 22 ли се получи? Бях бясна заради въпросите, които не изричаше, онези, които не задаваше, защото смяташе, че ще ме разстроят. Но ти изчакваше подходящ момент, търпеше и се надяваше, нали?

Е, нека поне опитам да ти дам отговор. Мисля, че ти дължа поне това.

Вечеряхме заедно.

Звучи толкова старомодно, казано така, нали? Представяш си всички заедно, как говорят и се смеят, наслаждават се на храната. Но не беше така. Между мен и Дъг имаше напрежение. Сега знам причината за това, но тогава ми изглеждаше просто че той е разсеян от работата и не присъства пълноценно в живота ни. Постоянно проверяваше проклетото си блекбъри, грабваше го всеки път когато избръмчеше, все едно получава съобщение от Господ. Разбира се, не беше от Господ, а само от сладката му малка приятелка, но така или иначе, то беше по-интересно за него от собственото му семейство. Все още го мразя заради това.

Децата също не бяха щастливи. Рядко бяха щастливи вечер. Сутрин вкъщи беше забавно, а когато лягаха, обикновено също беше сладко, но вечерите често бяха изпитание. Джеръми беше раздразнителен, защото… защо ли? Ще ми се да знаех. Може би, защото е трудно да си на шест, или може би, защото е било трудно да си като него. Разплакваше се от дребни неща, а това дразнеше баща му, който понякога му говореше остро и го разстройваше още повече. Ерин беше само на четири, но успяваше инстинктивно да му влезе под кожата, изтъкваше с делови тон, че Джеръми отново плаче и се държи като бебе, което го вбесяваше абсолютно.

Обичах ги всички, разбираш ли? Моя неверен съпруг, моето крехко момче, моето издайно момиченце. Но не обичах живота си, не и тази вечер. Бях се постарала много с вечерята — някаква мароканска рецепта за пиле, която намерих в списание — но на никого не му пукаше. Дъг реши, че месото било сухо, Джереми не беше гладен, дрън-дрън. Просто скапана вечер, това е.

А после Ерин разсипа ябълковия си сок. Нищо особено, освен дето тя бе вдигнала голям шум да пие от чаша без капаче, макар че й казах, че идеята е лоша. Е, и, какво толкова? Случи се. Не бях от онези родители, които се разстройват от нещо подобно. Но тази вечер се ядосах. Казах й: „По дяволите, Ерин, казах ли ти!“. А тя започна да плаче.

Погледнах Дъг в очакване да стане и да донесе малко хартиени салфетки, но той не помръдна. Просто ми се усмихна, сякаш всичко това нямаше нищо общо с него, сякаш той се носеше отгоре, на едно по-висше ниво на съществуване. Естествено, аз трябваше да свърша всичко. Станах и отидох в кухнята.

Колко дълго съм била там? Може би трийсет секунди. Събрах салфетки, навих ги на руло, зачудих се дали са достатъчно, или пък вземам твърде много, защото не исках да се връщам втори път, но и не исках да ги прахосвам. Помня, че съзнавах хаоса, който бях оставила, и изпитвах облекчение от това, но бях и възмутена, претоварена и недооценена. Мисля, че може би затворих очи и изпразних ума си за секунда-две. Трябва да се е случило точно тогава. Помня как забелязах, че плачът е спрял, че къщата неочаквано е станала спокойна.

Е, какво мислиш, че направих, когато се върнах в трапезарията и открих, че ги няма? Мислиш ли, че изпищях, че се разплаках или припаднах? Или мислиш, че избърсах сока, защото локвичката се разливаше по масата и скоро щеше да започне да капе по пода?

Знаеш какво направих, Кевин.

Избърсах шибания ябълков сок, после се върнах в кухнята, пуснах мокрите салфетки в кофата за боклук и си измих ръцете. След като ги подсуших, се върнах в трапезарията и погледнах отново празната маса, чиниите и чашите, неизядената храна. Празните столове. Наистина не знам какво е станало след това. Сякаш паметта ми просто се изключи и се включи отново няколко седмици по-късно.

Щеше ли да помогне, ако ти бях разказала историята във Флорида? Или на Свети Валентин? Щеше ли да усещаш, че ме познаваш по-добре? Можеше да ми кажеш това, което вече знам — че плачът и разлетият сок не са чак толкова важни, че всички родители се стресират и ядосват, и имат нужда от малко тишина и спокойствие. Че това не е същото, като да искаш хората, които обичаш, да изчезнат завинаги.

Но ако е така, Кевин? Тогава какво?

Желая ти щастие. Ти беше добър с мен, но аз не мога да бъда поправена. Наистина ми харесваше, когато танцува с мен.

С любов,

Н.

* * *

GRgrl405 (10:15:42 p.m.): как си?

Jillpill123 (10:15:50 p.m.): разпускам, ти?

GRgrl405 (10:15:57 p.m.): мисля за теб (:

Jillpill123 (10:16:04 p.m.): аз също (:

GRgrl405 (10:16:11 p.m.): трябва да дойдеш на гости

Jillpill123 (10:16:23 p.m.): нз…

GRgrl405 (10:16:31 p.m.): ще ти хареса

Jillpill123 (10:16:47 p.m.): какво ще правим?

GRgrl405 (10:16:56 p.m.): ще преспиш тук (:

Jillpill123 (10:17:07 p.m.): ???!

GRgrl405 (10:17:16 p.m.): една-две нощи — за проба

Jillpill123 (10:17:29 p.m.): какво ще кажа на баща ми?

GRgrl405 (10:17:36 p.m.): каквото искаш

Jillpill123 (10:17:55 p.m.): ще си помисля

GRgrl405 (10:18:08 p.m.): спокойно, когато си готова

Jillpill123 (10:18:22 p.m.): страх ме е

GRgrl405 (10:18:29 p.m.): нормално е да те е страх

Jillpill123 (10:18:52 p.m.): следващата седмица може би?

GRgrl405 (10:18:58 p.m.): идеално (: