Том Перота
Останалите (14)

Аванпостът

В една безветрена утрин със слаб сняг в края на януари Лори и Мег вървяха по Гинко стрийт към новите си квартири на Паркър Роуд, тих жилищен район в източната част на парка „Грийнуей“.

Аванпост 17 беше малък, но по-хубав, отколкото Лори бе очаквала, тъмносиня едноетажна къща с капандури и бели первази около прозорците. Вместо бетонна пътека към главния вход водеше павиран път с пръстен цвят. Единственото, което не хареса, бе самата врата, която изглеждаше твърде орнаментирана за останалата част от къщата, блестящо кафяво дърво с врязан удължен овал от тъмно декоративно стъкло, подобно на онова, което очакваш да видиш в „Макменшън“ на Стоунууд Хайтс, а не в скромно мейпълтънско жилище като това.

— Сладко е — прошепна Мег.

— Можеше да е много по-зле — съгласи се Лори.

Харесаха го още повече, след като влязоха вътре. Приземната част беше уютна, без да е тясна, оживена от многобройни малки детайли — газова камина в дневната стая, интериорни черги с релефен геометричен дизайн, удобни модулни мебели. Върхът беше реновираната кухня, ярко, отворено пространство, с повърхности от неръждаема стомана, професионална печка и прозорец над мивката, който гледаше към успокояващата растителност на залесения парк, скрежът бе обвил голите клони на дърветата с тънък слой бял прах. Лори лесно можеше да си представи старото си Аз да седи на тезгяха от стеатит в някой съботен следобед и да кълца зеленчуци на фона на нечие мърморене.

Новите им съквартиранти ги разведоха из къщата. Бяха двойка мъже на средна възраст, които им отвориха вратата с ръчно изработени баджове, прикрепени към ризите. „Джулиан“ беше висок и малко изгърбен, с кръгли очила с тънки рамки и стърчащ нос, който сякаш душеше любопитно във въздуха. Лицето му беше гладко избръснато, истинска аномалия сред Грешните отломки. „Гюс“ беше набит, червенокос човек с червендалесто лице. Брадата му беше равно подстригана и обилно посипана със сиво.

Добре дошли — написа той в бележника си. — Очаквахме ви.

Лори почувства безпокойство, но положи усилия да го пренебрегне. Знаеше, че аванпостът ще е смесен, но не бе очаквала нищо толкова интимно, двама мъже и две жени, споделящи малка къща в края на гората. Но ако това беше назначението им, трябваше да го приемат. Тя разбираше каква чест е да бъде избрана в Кварталната заселническа програма — това беше сърцето на дългосрочните планове за разширение на „Грешните отломки“ — и искаше да се покаже достойна за доверието, оказано й от лидерите, които несъмнено правеха всичко най-добро с ресурсите, които имаха на разположение.

Освен това тя и Мег имаха на разположение целия втори етаж — две малки спални и обща баня — така че уединението нямаше да е проблем. Мег избра розовата стая, която гледаше към улицата. Лори взе жълтата с изглед към парка, която вероятно бе принадлежала на тийнейджър. Леглото — изглежда, беше от ИКЕА — беше ниско, матрак тип футон в рамка от светло дърво. Стените бяха голи, но можеше да види празните места, където до неотдавна бяха висели плакати, три правоъгълника, малко по-светли от околното пространство.

Беше донесла само един куфар, това бяха всичките й земни принадлежности, и го разопакова за минути. Това сякаш намали ефекта на ставащото — заприлича повече на настаняване в хотел, отколкото на установяване в нов дом — почти успя да я накара да изпита носталгия по забързаните дни на стария й живот: седмиците подготовка, кашоните и тиксото, маркерите, пристигането на големия камион, тревогата от гледката на това, как целият ти живот изчезва пред очите ти. И после обратната перисталтика на другия край, всичките кашони, които излизат, тупването, когато се приземят на пода, писъкът, когато ги разкъсаш и отвориш. Странното разочарование от новата къща, онова измъчващо усещане за разстройване, което имаш чувството, че няма да изчезне никога. Но дълбоко в себе си поне знаеш, че се е случило нещо с голямо значение, че една глава в живота ти е приключила и започва нова.

„Година — казваше едно време. — Нужна е година, за да се почувстваш у дома си. А понякога и повече.“

След като прибра дрехите си в скрина с чекмеджета — също от светло дърво, също от ИКЕА — тя остана дълго на колене — не се молеше, просто мислеше, опитваше се да събере ума си около факта, че сега живее тук, че това място е дом. Помагаше й мисълта, че Мег е наблизо, само на няколко крачки от нея. Не толкова близо, колкото беше в Синята къща, където споделяха обща стая, но достатъчно близо, по-близо, отколкото бе разумно да се надява.

* * *

Като общо правило, приятелството сред Грешните отломки не се насърчаваше. Организацията бе структурирана така, че да предотврати възможността хората да прекарват твърде много време заедно или да разчитат твърде много на определени индивиди за социалното си поддържане. В лагера на Гинко стрийт членовете живееха на големи групи, които често се размесваха; работата се сменяше периодично. Наблюдателите се събираха по двойки чрез лотария и рядко работеха с един и същ партньор два пъти месечно. Идеята беше да се заздрави връзката между индивида и групата като цяло, а не между отделните индивиди.

Тази политика имаше смисъл за Лори, поне на теория. Хората бяха изключително уязвими, когато се присъединяваха към „Грешните отломки“. След като изразходваха толкова много енергия, за да се отделят от стария си живот, те бяха замаяни и изтощени, и напълно уязвими. Без подходящо въвеждане, за тях беше много лесно да се върнат към познатите стереотипи, да пресъздадат неволно връзките и поведенческите модели, които бяха изоставили. Но ако им се позволеше да го направят, те щяха да пропуснат именно онова, заради което бяха дошли: възможност да започнат наново, да се отърват от фалшивото успокоение на приятелството и любовта, да дочакат последните дни без разсейване или илюзии.

Главното изключение от тази политика беше заредената връзка между обучаван и обучаващ, която организацията виждаше като необходимо зло, статистически ефективна, но емоционално опасна стратегия за прибиране на новите членове в лоното й. Проблемът не беше толкова във формирането на силна, специална връзка между двама души — това беше целият смисъл — колкото в травмата от разкъсването на връзката, от разделянето на двамата, които на практика бяха станали единица.

Беше работа на обучаващия да подготви обучавания за тази неизбежност. От самото начало Лори се бе придържала към протокола, напомняйки на Мег ежедневно, че тяхното партньорство е временно, че ще приключи на 15 януари — когато е Завършването — и в този момент Мег ще стане пълноправен член на мейпълтънския клон на „Грешните отломки“. От този момент двете щяха да са колежки, не приятелки. Щяха да се отнасят една към друга с обичайната любезност — нищо повече и нищо по-малко — и стриктно да се придържат към обета за мълчание в свое присъствие.

Беше направила всичко по силите си, но това не им беше помогнало. С наближаването на края на послушничеството на Мег те ставаха все по-тревожни и потиснати. Няколко нощи едната или и двете избухваха в плач заради нечестната ситуация, докато се чудеха защо не могат да продължат да живеят по този начин и да се придържат към системата, която работеше толкова добре за двете им. По някакъв начин за Лори беше по-зле, защото тя знаеше точно към какво ще се върне — пренаселената стая в Сивата къща или може би в Зелената, спалния чувал на студения под, дългите нощи без приятел, с чиято помощ да минава времето, нищо, което да й прави компания освен изплашения глас в главата й.

* * *

Седмица по-рано, сутринта на Завършването на Мег, те докладваха в Главната къща с натежали сърца. Преди да тръгнат, се прегръщаха дълго и си напомниха, че трябва да са смели.

— Няма да те забравя — обеща Мег, гласът й беше тих и малко дрезгав.

— Ще се оправиш — прошепна Лори, без дори самата тя да е убедена в това. — И двете ще се справим.

Пати Левън, първият и единствен ръководител на мейпълтънския клон, ги чакаше в кабинета си, седнала като гимназиална директорка зад огромно бежово бюро. Беше дребна жена с къдрава сива коса и строго, но изненадващо младолико лице. Тя им даде знак с цигарата си, покана да седнат.

— Днес е голям ден.

Лори и Мег мълчаха. Беше им разрешено да говорят само при директен въпрос. Директорката ги изучаваше, лицето й бе внимателно, но безизразно.

— Виждам, че сте плакали.

Нямаше смисъл да отричат. Едва бяха спали и прекараха по-голямата част от нощта, облени в сълзи. Мег изглеждаше съсипана — косата й бе заплетена, очите й бяха влажни и подпухнали — и Лори нямаше причина да смята, че тя самата изглежда по-добре.

— Трудно е! — избухна Мег като тийнейджърка с разбито сърце. — Просто наистина е трудно!

Лори трепна при нарушаването на благоприличието, но ръководителката го подмина. Защипала цигарата между палеца и показалеца си, тя я поднесе към устата си и смукна силно през филтъра, сякаш не гореше добре, примижавайки с мрачна решимост.

— Знам — каза тя, като издиша. — Това е пътят, който сме избрали.

— Винаги ли е толкова зле?

Мег звучеше така, сякаш ще се разплаче отново.

— Понякога. — Пати Левън сви рамене. — За различните хора е различно.

След като Мег бе разчупила леда, Лори реши, че е приемливо да заговори.

— Вината е моя — обясни тя. — Не свърших работата си. Привързах се към нея твърде много и позволих на нещата да излязат от контрол. Наистина се провалих.

— Това не е вярно! — възрази Мег. — Лори е страхотен ментор.

— Това е и наша вина — призна директорката. — Виждахме какво се случва. Вероятно трябваше да ви разделим още преди месец.

— Съжалявам. — Лори се насили да я погледне в очите. — Ще се постарая повече следващия път.

Пати Левън поклати глава.

— Не мисля, че ще има следващ път.

Лори не възрази. Тя знаеше, че не заслужава втори шанс. Дори не беше сигурна, че сама го иска, не и ако трябваше отново да изпита същото, когато всичко свърши.

— Моля ви, не обръщайте станалото срещу Мег — каза тя. — Тя се стара много през последните два месеца и осъществи голям напредък, въпреки моите грешки. Наистина се възхищавам на силата и решимостта й. Знам, че ще бъде ценна придобивка за клона.

— Лори ме научи на толкова много — присъедини се Мег. — Тя е наистина добър ролеви модел, знаете ли?

Директорката милостиво не обърна внимание и на това. В последвалото мълчание Лори откри, че се взира в плаката на стената зад бюрото. На него имаше класна стая, пълна с възрастни и деца, всички облечени в бяло, всички с ръце във въздуха, като нетърпеливи отличници. Във всяка ръка имаше цигара.

КОЙ ИСКА ДА БЪДЕ МЪЧЕНИК? — пишеше на плаката.

— Предполагам, че сте забелязали колко пренаселено е тук — казваше им Пати Левън. — Продължават да идват нови хора. В някои от къщите се спи дори в коридорите и в гаражите. Това просто не е устойчива ситуация.

За един-два нещастни момента Лори се зачуди дали не я изхвърлят от „Грешните отломки“, за да направи място за някой по-достоен. Но после ръководителката се взря в лист хартия на бюрото си.

— Прехвърляме ви в аванпост 17 — каза тя. — Отивате следващия вторник.

Лори и Мег си размениха тревожни погледи.

— И двете ли? — попита Мег.

Директорката кимна.

— Това е предпочитанието ви, нали?

Те я увериха, че е така.

— Добре. — За първи път, откакто бяха влезли, Пати Левън се усмихваше. — Аванпост 17 е много специално място.

* * *

Животът бе научил Джил, че нещата се променят непрекъснато — рязко, непредсказуемо и често без никаква причина. Но това знание не беше от особена полза. Човек все така можеше да бъде заблуден от най-добрата си приятелка насред вечеря с макарони и сирене.

— Мистър Гарви — каза Ейми, — мисля, че е време да започна да ви плащам наем.

— Наем? — Баща й се изкикоти, сякаш се наслаждаваше на манипулацията като поредното момче. Беше в доста добро настроение през последните няколко седмици, откакто се беше върнал от Флорида. — Това е нелепо.

— Сериозна съм. — Ейми наистина изглеждаше такава. — Вие сте наистина много щедър към мен. Но започвам да се чувствам като използвачка.

— Ти не си използвачка, а гостенка.

— Живея тук от наистина много време. — Тя направи пауза, предизвиквайки го да й възрази. — Сигурна съм, че ви е писнало от мен.

— Не ставай смешна. Компанията ти ни харесва.

Ейми се намръщи, сякаш неговата добрина само правеше нещата по-трудни.

— Аз не просто спя тук. Ям от храната ви, използвам душа и сушилнята, гледам кабелната ви телевизия. Сигурна съм, че има и други неща.

„Интернет — помисли си Джил. — Парно и климатик, тампони, гримове, шампоани и балсами, и паста за зъби, бельото ми…“

— Наистина няма проблем. — Кевин се взря в Джил, чудейки се дали тя не е на друго мнение. — Нали?

— Абсолютно — отвърна Джил. — Забавно е.

Тя наистина го мислеше, въпреки периодичните си оплаквания относно дългото натрапване на Ейми в къщата им, което явно нямаше краен срок. Да, през есента преживяха някои трудни моменти, но нещата се бяха пооправили през последните един-два месеца. Коледа мина наистина добре, организираха страхотно новогодишно парти, докато баща й беше във ваканция. През седмиците оттогава Джил бе успяла да отстоява независимостта си от Ейми, не излизаше всяка вечер и правеше добросъвестни усилия да навакса с училищната работа и да прекарва повече време с баща си. Изглежда, най-накрая бяха намерили приемлив за всички баланс.

— Никога преди не съм плащала наем — каза Ейми, — така че нямам представа колко може да е, особено в красива къща като тази. Но предполагам, че хазаинът трябва да реши, нали така?

Баща й трепна при думата „хазаин“.

— Не ставай смешна — каза той. — Ти си в гимназията. Как ще плащаш наем?

— Това е другото, което исках да ви кажа. — Ейми изглеждаше неочаквано несигурна в себе си. — Мисля, че приключих с ученето.

— Какво?

Джил с изненада видя, че Ейми се изчервява, защото Ейми никога не се изчервяваше.

— Напускам — каза тя.

— Защо правиш това? — попита баща й. — Ще завършиш след няколко месеца.

— Не сте виждали бележника ми — каза му тя. — Провалих се на всичко последния срок, дори по физическо. Ако завърша, ще трябва да повтарям последната година, а по-скоро ще се застрелям, отколкото да го направя. — Тя се обърна към Джил в търсене на подкрепа. — Хайде, кажи му какъв провал съм.

— Вярно е — каза Джил. — Тя дори не помни как да отвори шкафчето си.

— Гледай кой го казва! — възкликна баща й.

— Този срок ще се справя по-добре — обеща Джил, мислейки колко по-лесно ще е да го направи, ако Ейми не й се мотае наоколо.

Нямаше да ходят на училище всяка сутрин и да се напушват зад супермаркета или да се измъкват за двучасов обяд. „Отново мога да съм себе си — помисли си тя. — Да си пусна коса, да започна да се виждам със старите ми приятели.“

— Освен това — добави Ейми, — имам работа. Помните ли Дерек от магазина за йогурт? Той ръководи новия „Апълбийс“ в „Стоунууд Плаза“. Нае ме като сервитьорка на пълно работно време, започвам следващата седмица. Униформите са грозни, но бакшишите трябва да са добри.

— Дерек ли? — Джил не се опита да прикрие отвращението си. — Мислех, че го мразиш.

Старият им шеф беше противен тип — женен мъж в средата на трийсетте — имаше ключодържател под формата на LCD куб, който прожектираше снимки на бебето му — който обичаше да купува алкохол на непълнолетните си служителки и да задава много проучващи въпроси за сексуалния им живот. „Някога използвала ли си вибратор? — попита той Джил една вечер, напълно ненадейно. — Обзалагам се, че ще ти хареса.“ Дори предложи да й купи само защото изглеждала приятен човек.

— Не го мразя. — Ейми пийна глътка вода, после изпусна пресилена въздишка на облекчение. — Боже, нямам търпение да се махна от това училище. Депресирам се всеки път когато тръгна по коридора. Всички тези задници, подредени там.

— И знаеш ли какво — започна баща й, — те всички ще идват в „Апълбийс“ и ще трябва да си мила с тях.

— Е, и? Поне ще ми плащат за това. А знаете ли кое е най-хубавото? — Ейми спря и се подсмихна гордо. — Всеки ден ще мога да спя толкова, колкото си искам. Повече няма да се будя с махмурлук призори. Така че наистина ще съм ви благодарна, ако пазите тишина сутрин.

— Ха, ха — каза Джил в опит да игнорира неочаквано притеснителната представа за къщата, след като е тръгнала за училище, а Ейми се щура из кухнята, облечена само в тениска и гащички, докато баща й гледа от масата как тя се налива с портокалов сок направо от кутията в ежедневно очакване на предстоящата катастрофа.

Джил наистина се зарадва, че той си има нова приятелка, жена, близка до неговата възраст, макар и малко зловеща.

— Виж. — Той изглеждаше сериозно замислен, все едно Ейми бе негова дъщеря. — Наистина смятам, че трябва да премислиш нещата. Твърде умна си, за да напуснеш училище.

Ейми издиша бавно, сякаш започваше да губи търпение.

— Мистър Гарви — каза тя, — ако наистина не се чувствате удобно с това, предполагам, че мога да намеря и друго място за живеене.

— Не става въпрос за това къде живееш. Просто не искам да се подценяваш.

— Схванах това и наистина го оценявам. Но няма да промените решението ми.

— Добре. — Той затвори очи и разтри слепоочието си с три пръста, както правеше, когато има главоболие. — Какво ще кажеш за това? След месец или два, когато вече си поработила малко, можем да седнем и да обсъдим положението с наема. Междувременно ще си наш гост и всички са щастливи, става ли?

— Звучи добре. — Ейми се усмихна, сякаш това беше точно изходът, на който се беше надявала. — Харесва ми, когато всички са щастливи.

* * *

Лори не можеше да спи. Беше третата й нощ в аванпоста и преходът не вървеше толкова гладко, колкото се беше надявала. Отчасти се дължеше на странното усещане отново да има собствена стая след двайсет и три години брак и девет месеца комунален живот. Просто вече не беше пригодена към усамотение, към начина, по който лежането на удобен матрак можеше да се усеща като безкрайно падане в открития космос.

Липсваше й и Мег, липсваха й техните сънливи разговори в леглото, училищното приятелство на Освобождаването. Някои нощи оставаха будни с часове, два тихи редуващи се гласа, припомнящи си случайни истории от живота им. В началото Лори бе направила добросъвестно усилие да ги насочва към обучението на Мег, да обезкуражи склонността към празни клюки и носталгично бърборене, но разговорите сякаш винаги имаха собствено мнение. А и истината беше, че тя се наслаждаваше на криволичещата им траектория, колкото и Мег. Извиняваше слабостта си, като си напомняше, че това е временно състояние, че Завършването ще дойде скоро и по необходимост ще трябва да се върне към стария си режим на мълчание и самодисциплина.

А сега беше тук и се опитваше да прави точно това, но Мег беше в съседната стая, толкова близо, че невъзможността да говорят й се струваше абсурдна и почти жестока. Беше трудно да е сама при тези обстоятелства, но беше дори по-непосилно, когато знаеше, че не е нужно да е така; беше необходимо само да изрита одеялото и да се промъкне по коридора. Защото не се съмняваше ни най-малко, че Мег е напълно будна в този момент и мисли за абсолютно същото като нея, противи се на същото изкушение.

Беше лесно да се държат както трябва в лагера, където имаше толкова много хора, толкова много наблюдателни очи. В аванпоста нямаше кой да ги спре да правят каквото си поискат, нямаше кой да забележи, освен Гюс и Джулиан, които не бяха в позиция да ги критикуват. Те споделяха големия апартамент на приземния етаж — в него имаше двойно легло и джакузи в свързаната баня — и на Лори понякога й се струваше, че чува гласовете им късно през нощта, крехки мехурчета говор, които се издигаха през смълчаната къща и се пукаха точно преди да достигнат слуха й.

„За какво си говорят? — чудеше се тя. — Дали говорят за нас?“

Не би ги обвинявала, дори да беше така. Ако тя и Мег бяха заедно, сигурно щяха да си говорят за Гюс и Джулиан. Не да се оплакват — нямаше за какво толкова — а просто да разменят впечатления, както човек правеше, когато в живота му влязат нови хора и не е съвсем сигурен какво ще излезе от това.

Изглеждат сладури, помисли си тя, макар и може би малко твърде самоангажирани и себелюбиви. Можеха и да са малко властни, но Лори подозираше, че това отношение е повече случайно съвпадение на обстоятелствата, отколкото недостатък в характера им. Те са били единствените обитатели на аванпост 17 цял месец преди Лори и Мег да пристигнат и естествено бяха започнали да мислят за мястото като за свое и да приемат, че новодошлите ще трябва да се съобразяват с правилата, които те бяха установили. Принципно Лори не смяташе, че това е честно — Грешните отломки бяха организирани на базата на равнопоставеността, а не на старшинството — но тя реши, че ще изчака малко, преди да повдигне въпроса за вземането на решения.

Освен това правилата в къщата не бяха особено тежки. Единственото, което й причиняваше лично неудобство, бе забраната да се пуши на закрито — тя обичаше да започва деня си с цигара в леглото — но нямаше намерение да се опитва да променя това. Политиката беше възприета заради Гюс, който страдаше от тежка астма. Дишането му често беше затруднено и само преди един ден бе получил силен пристъп, точно насред вечерята, скочи от масата с паникьосано изражение, като се давеше и хриптеше, сякаш току-що бе изваден от дъното на басейн. Джулиан се втурна в стаята им, донесе инхалатора и разтри гърба на Гюс няколко минути след това, докато дишането му не се нормализира. Беше ужасно за гледане и ако това, Лори да пуши в патиото, му осигурява малко облекчение, тя с готовност щеше да направи тази жертва.

В интерес на истината, тя бе благодарна за възможността да практикува какъвто и да е вид себеотрицание, защото аванпостът не предлагаше много в това отношение. Животът тук бе толкова по-лесен, отколкото в лагера. Храната беше в изобилие, макар и не изтънчена — предимно паста и боб, както и консервирани зеленчуци — а термостатът бе нагласен на цивилизованите седемнайсет градуса. Можеха да си лягат когато поискат, и да спят колкото поискат. Колкото до работата, сами определяха работното си време и сами попълваха докладите си.

Беше притеснително удобно, което бе една от причините Лори да се опитва толкова усилено да поддържа дистанция от Мег, да не се поддаде на лесната рутина на приятелството. Беше достатъчно лошо, че й е топло и е нахранена и че е свободна да прави каквото й харесва. Ако на всичкото отгоре беше и щастлива, ако имаше добър приятел, който да й прави компания нощем, какъв изобщо беше смисълът да бъде с Грешните отломки? Защо просто не се върнеше в голямата си къща на „Ловъл Терас“ при съпруга и дъщеря си, защо не носеше отново хубави дрехи, защо не подновеше членството си в Мейпълтънския фитнес клуб, не наваксаше с изпуснатото по телевизията, не предекорираше хола, не готвеше интересни ястия със сезонни продукти, не се преструваше, че животът е добър и светът не е разрушен?

Все пак не беше твърде късно.

* * *

— С нас си вече от доста време — каза й Пати Левън в края на срещата им миналата седмица. — Не мислиш ли, че е време да стане официално?

Пликът, който притисна към ръката на Лори, съдържаше един-единствен лист хартия, съвместна молба за развод. Лори бе попълнила празните полета, бе отбелязала необходимите кутийки и бе подписала от свое име в графата, отделена за ищеца. Всичко, което оставаше, бе да занесе формуляра на Кевин и да го накара да подпише своята част. Нямаше причина да вярва, че той ще възрази. Как би могъл? С брака им бе свършено — беше връхлетян от това, което щатът наричаше „непоправим провал“ — и двамата го знаеха. Молбата беше просто правна формалност, бюрократично заявление на очевидното.

Тогава какъв беше проблемът? Защо пликът все още лежеше на скрина и тежеше толкова силно на съвестта й, че сякаш блестеше в мрака?

Лори не беше наивна. Тя разбираше, че „Грешните отломки“ има нужда от пари, за да оцеляват. Толкова голяма и амбициозна организация не можеше да се управлява без сериозни разходи — всички тези хора се нуждаеха от храна, подслон и медицински грижи. Трябваше да се придобият нови имоти, а старите да се поддържат. Цигари. Превозни средства. Компютри, правни съвети, обществено присъствие. Сапуни, тоалетна хартия, какво ли не. Имаше и още.

Естествено, от членовете се очакваше да допринасят с каквото могат. Ако всичко, което имаш, е чекът от социалната осигуровка, това и даваш. Ако всичките ти земни притежания се изчерпват с ръждясал стар олдсмобил с лош заглушител, Грешните отломки можеха да използват и него. А ако си имал достатъчно късмет да си женен за успешен бизнесмен, защо да не разтрогнеш този съюз и да не дариш своя дял от собствеността за каузата?

Защо не, наистина?

Тя не беше съвсем сигурна за колко пари става въпрос — адвокатите щяха да изчислят това. Само къщата струваше около милион — бяха платили милион и шестстотин хиляди за нея, но това беше преди пет години, преди пазарът да се насити — а различните пенсионни и инвеститорски сметки сигурно бяха за поне още толкова. Какъвто и да бе крайният резултат, петдесет процента от него щеше да е сериозен разход, достатъчно голям, че Кевин да обмисли продажба на къщата, за да плати задълженията си.

Лори искаше да изпълни дълга си към „Грешните отломки“, наистина искаше. Но мисълта да иде там, да звънне на входната врата и да помоли Кевин за половината от всичко, на което бе обърнала гръб, я изпълваше със срам. Тя се бе присъединила към „Грешните отломки“, защото нямаше избор, защото това беше единственият път, който имаше смисъл за нея. В този процес бе изгубила семейството и приятелите си, и мястото си в общността, цялата утеха и сигурност, която се купуваше с пари. Това беше нейно решение и тя не съжаляваше за него. Но Кевин и Джил също бяха платили висока цена и не бяха получили нищо в замяна. Изглеждаше алчно — непристойно — неочаквано да се появи на вратата им с протегната ръка, молеща за още.

* * *

Сигурно се беше унесла, защото се събуди рязко от присъствието на някакво движение наблизо.

— Лори? — прошепна Мег. Нощницата й излъчваше призрачно сияние на вратата. — Будна ли си?

— Нещо не е наред ли?

— Не чуваш ли?

Лори се заслуша. Помисли, че долавя приглушен звук, тихо ритмично потропване.

— Какво е това?

— В моята стая е по-силно — обясни Мег.

Лори стана от леглото, обви голите си ръце около себе си заради хладината и последва Мег по късия коридор в другата спалня. В тази част на къщата беше по-светло, проблясъците на уличните лампи се просмукваха откъм Паркър Роуд. Мег се приведе над старомодния радиатор, тумбесто сиво нещо с ноктести крака като стара вана, и махна на Лори да дойде.

— Аз съм точно над тях — каза тя.

Лори наклони глава и постави ухото си достатъчно близо до метала, че да усети слабата остатъчна топлина, която излъчваше.

— Продължава от доста време.

Сега звукът беше по-ясен, като че ли от радиоприемник. Потропването вече не беше слабо и тайнствено. Беше съвсем ясен удар на дъска в стената и полутонове от протестиращите пружини. Тя можеше да чуе и гласове, един дрезгав и монотонен — който непрекъснато повтаряше „мамка му“ — и един висок и с по-разнообразен речник — „о“, „боже“ и „Исусе“, и „моля те“. Лори не беше сигурна кой е на Гюс и кой на Джулиан, но беше доволна да чуе, че никой не страда от липса на въздух.

— Как ще успея да заспя? — настойчиво я попита Мег.

Лори не искаше да говори. Знаеше, че трябва да бъде скандализирана или поне разстроена от това, което чуваше — Грешните отломки не разрешаваха секса между членовете си, хомо- или хетеросексуални — но в този момент не чувстваше нищо друго освен смутена изненада и малко повече заинтересуваност, отколкото й се щеше да признае.

— Какво ще правим? — продължи Мег. — Трябва ли да ги докладваме?

Лори се отдалечи от радиатора с усилие на волята. Обърна се към Мег, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго в мрака.

— Не ни влиза в работата — каза тя.

— Но…

Лори хвана китката на Мег и я изправи на крака.

— Вземи си възглавницата — каза й. — Тази нощ ще спиш при мен.