Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (9) (Мордекай)

9

Дали тръстиката боли я,

когато с мерена походка

стеблата й пречупва

при сутрешната си разходка

светилото на амфибрахия?

„Двамата поети от Кроазик“, Робърт Браунинг

На сутринта ми донесоха чаша чай, представяте ли си — при това великолепен чай. Ако можех да си спомня как се казваше хотелът, щях да ви кажа.

След това ми сервираха една от онези вкусни, претрупани американски закуски — сладък бекон и палачинки и сироп, и какво ли още не, — но тя не ми хареса кой знае колко.

Взех лифта (!) до гаража, за да се осведомя за състоянието на моя „Ролс-Ройс“ — изглежда, беше прекарал една комфортна нощ. Смуглият тип не беше устоял на изкушението да измие прозорците, но ми се закле, че е използвал единствено вода и сапун, така че му простих и му въздадох благодарността си. Десет минути по-късно вече бях в едно гигантско такси, с климатик, което бях наел за целия ден срещу петдесет долара; изглежда ужасно много, знам, но ще се изненадате колко потресаващо малко струват парите от другата страна на океана. Защото са в такива огромни количества, нали разбирате.

Името на шофьора беше Бъд и по някаква причина той беше останал с впечатлението, че моето име е Мак. Приятелски му обясних, че името ми всъщност е Чарли, но той отговори:

— О, така ли? Много хубаво, Мак.

След известно време вече нямах нищо против това обръщение — когато си в Рим, нали така? — и съвсем скоро двамата вече обикаляхме забележителностите на Вашингтон, от които той не ми спести нищо. Беше изненадващо красив и елегантен град, макар и построен в по-голямата си част от някакъв кофти варовик; насладих се на всяка минута от това пътешествие. Непосилната жега се смекчаваше от приятния лек бриз, който подмяташе памучните одежди на момичетата по особено привлекателен начин. Как така всички американски момичета успяват да имат такива апетитни крака; заоблени, гладки, стройни и силни едновременно? И като заговорихме за това, как така всички имат такива изумителни цици? Може би по-големи, отколкото ние с вас ги харесваме, но въпреки това прелестни. Когато спряхме на един светофар, една особено добре отгледана млада особа пресече пред нас — истинска гордост за класа на бозайниците, — а величествените й гърди подскачаха поне на четири инча нагоре и надолу на всяка крачка.

— Боже мой, Бъд — казах аз на Бъд. — Какво вълшебно създание!

— Кой, мацката с големите бомби? Ами, ами. В леглото се разплескват като яйца на очи, ама размер XXL.

От мисълта за това едва не изгубих съзнание. Бъд продължи с монолог, в който обобщаваше личните си вкусове в тази материя, които ми се сториха интригуващи, но твърде чудновати.

Твърди се, при това с известно основание, че картините на Ван Дайк от периода му в Генуа съставляват най-добрата колекция от портрети в световната история. Самият аз също достигнах до този извод в Националната художествена галерия във Вашингтон: докато не сте виждали „Клелия Катанео“, която е изложена там, все едно не сте виждали нищо. Останах в галерията само един час: човек не е способен да възприеме по-голямо количество от толкова разкошно изкуство наведнъж, а освен това аз бях влязъл с намерението да разгледам една-единствена определена картина на Джорджоне. Ако имах време — но този полицейски капитан на име Смърт е дявол твърде бърз при арестуването, — бих ви казал нещо повече по този въпрос, но вече няма смисъл.

Когато излязох от галерията, вече наполовина опиянен от безразсъдния коктейл от изобразително изкуство, който бях погълнал вътре, аз наредих на Бъд да ме откара в някое типично питейно заведение за средната класа за лек обяд и студено пиво.

На входа Бъд ме огледа от глава до пети, с известно съмнение, и предложи да отидем на някое „по-луксозно“ място.

— Това е нелепо, скъпи мой Бъд! — провикнах се непреклонно аз. — Това е обичайното строго облекло на английски джентълмен с вкус към модата, който се кани да посети пратеника на своята родина в земите на езичниците, и аз не се съмнявам, че този факт е добре известен на почтените граждани на Вашингтон. Позволи ми да цитирам смелия сър Тоби: „В такива дрехи се кърка чудесно! И ботушите ми също са отлични за тази работа.“^[1] И тъй, води ме!

Той сви рамене по онзи изразителен начин, с който се отличават хората тук, и съвестно се подчини. Беше много едър и силен наглед, но въпреки това хората се вторачваха в нас — Бъд беше облечен донякъде неофициално, както често се случва с таксиджиите, а аз, както вече казах, бях облечен подходящо за делови срещи с посланици, директори на търговски банки и други висши сановници. В Англия никой нямаше да отбележи контраста между нас, но в Америка нямат никакво понятие от демокрация. Което е странно.

Обядвахме в нещо като сепаре, точно като в старовремски лондонски пъб, но по-паянтово. Пържолата ми беше чудесна, но смущаващо голяма: все едно беше получена посредством напречен разрез на вол. За гарнитура си поръчах салата, но Бъд си поръча картоф — и то какъв картоф; беше изумителна грудка, отгледана — както ми обясни той — нейде из полята на Айдахо. Мисля, че оставих в чинията си поне десет унции от пържолата си, а Бъд съвсем хладнокръвно каза на сервитьора (който също се казваше Мак) да му я завие за кучето, при което сервитьорът дори не мигна, макар че и двамата бяха напълно наясно, че остатъците от пържолата ми ще представляват вечерята на госпожа Бъд. Пържолите във Вашингтон са ужасно скъпи — не се съмнявам, че го знаете.

Бъд може и да ме срази в яденето на пържоли, но аз се реванширах в пиенето на алкохол. Тук имат нещо, което донякъде подвеждащо наричат „уиски със сода“ (макар че съдържа повече сода, отколкото уиски), към което преминахме след бирата си; и Бъд далеч не можеше да се мери с мен в тази игра, бяхме от съвсем различна класа. В погледа му се четеше ново уважение. Мисля, че в някакъв момент го поканих на гости в Лондон; поне съм сигурен, че исках да го направя.

На излизане от бара някакъв местен гражданин с вид на палячо с олюляване се изпречи на пътя ми и ме запита: „Ти къв го раздаваш, някъв тузар или кво?“, на което му отговорих с дружелюбната фраза, с която бях чул да се обръща Бъд към един свой колега таксиджия по-рано през деня, а именно:

— О, я ходи се шибай отзад! („От отговора на устата си човек изпитва радост, и дума навреме казана колко е добра!“ — Притчи, глава 15, стих 23.)

За мое изумление и смущение пияният гражданин явно се обиди от този отговор, защото ме удари много силно по лицето, така че от носа ми свободно потече кръв по ризата ми. Опасявам се, че в раздразнението си от това му отвърнах.

Докато бях в една от онези специални шпионски части по време на войната — да, Втората световна война, пиленца, — преминах някакъв курс на обучение по ръкопашен бой; и знаете ли какво — оказа се, че съм стряскащо добър в това, макар че никой не би си го помислил, като ме погледне.

Забих основата на дланта си под носа му — толкова по-удачно от удар с юмрук, — а после силно го изритах в топките, и когато гражданинът съвсем разбираемо се преви на две, стоварих коляното си в това, което беше останало от горкото му лице. Той, общо взето, падна — напълно естествено при тези обстоятелства — и като предохранителна мярка настъпих и двете му ръце, докато го прекрачвах. Е, все пак той ме удари пръв, нали разбирате — не се съмнявам, че самият той ще бъде първият, който ще си го признае. Бъд, ужасно впечатлен, ме изведе навън, докато всички в питейното заведение ме аплодираха — от оркестрината до втори балкон. Качих се в таксито почти без никакви затруднения, макар че мястото на шофьора отново се беше преместило от грешната страна.

Прекрасните млади мъже от посолството ме намразиха в мига, в който ме видяха — до един бяха неприятни мекотелца, — но въпреки това ме въведоха при своя посланик с не по-голямо закъснение от това, което им беше необходимо, за да се почувстват важни. Посланикът ме посрещна по риза, представяте ли си, и той също не се държеше така, сякаш ме харесва особено много. Поздравих го изтънчено, по всички правила на етикецията, а той ми отговори с нещо, което мога да опиша единствено като лай.

За целите на повечето практически дейности редовият клиент може да раздели посланиците на два типа: слаби, които в общия случай, освен това са изискани, добре възпитани и дружелюбни; и дебели, които не са нито едно от тези неща. Настоящето Превъзходителство определено попадаше във втората категория: изобилната му плът беше надиплена от тлъстини, изорана от едрата шарка и тъй обсипана с пъпки, пришки и спукани капиляри, че напомняше на релефна карта на националния парк „Тросакс“ в Шотландия. Величествената му гуша беше с цвят на слива и се тресеше като на пуяк, а освен това пръскаше слюнки по събеседника си, когато се обръщаше към него. Колкото и да се стараех, не успях да открия в сърцето си и капчица симпатия към него, но пък горкият човек сигурно беше назначен за посланик от лейбъристите^[2] — в неговата партия коридорите на властта водеха единствено към мъжката тоалетна.

— Няма да го усуквам, Мордекай — излая той. — За мен няма никакво съмнение, че си ужасен човек. Ние се опитваме да представим Великобритания като високотехнологична страна, на самия връх на острието на прогреса, готова за съревнование с всяка друга модерна държава в света, а ти обикаляш Вашингтон, издокаран като Бърти Устър, все едно си някаква ходеща реклама на държавната агенция по туризма, която е решила да промотира староанглийските железници!

— Боже мой — казах аз. — Последното наистина беше особено остроумно.

— При това — продължи немилостиво той — идиотското ти бомбе е смачкано, абсурдният ти чадър е усукан, ризата ти е цялата в кръв и окото ти е насинено!

— Почакайте да видите другия? — подхвърлих весело аз, но шегата ми не беше приета добре.

Посланикът вече беше набрал скорост:

— Фактът, че съвсем очевидно си пиян като кучката на мечкар, по никакъв начин не оправдава един мъж на твоята възраст — това беше гадно, — да изглежда и да се държи като избягал от старческия дом за алкохолизирани артисти от оперетата. Не знам какво правиш тук и не искам да знам. Помолиха ме да ти оказвам съдействие, ако е възможно, но не са ми нареждали да го правя: можеш да приемеш, че нямам никакви намерения. Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не се обръщаш за помощ към това посолство, ако и когато си навлечеш гнева на властите на Съединените щати, защото без никакво колебание ще се отрека от теб и ще им препоръчам да те арестуват и да те депортират незабавно. Ако завиеш надясно, когато излезеш от този кабинет, ще попаднеш в канцеларията на посолството, където ще получиш квитанция срещу сребърната хрътка-символ на дипломатическите куриери, и временен граждански паспорт в замяна на дипломатическия паспорт, който по никакъв начин не е трябвало да ти бъде издаван. Приятен ден, господин Мордекай.

С тези думи той мрачно се зае да подписва писма или каквото там подписват мрачно посланиците, когато искат да си ходиш. Почудих се дали да не повърна направо върху писалището му, но се боях, че в такъв случай може да ме депортира веднага за сметка на британското посолство, така че просто напуснах кабинета му по особено изразителен начин, вкупом и без спазване на сановете. Но вместо надясно завих наляво и така попаднах при машинописките, покрай които минах с маниерите на светски лъв, като въртях чадъра си и си подсвирквах няколко строфи от „Покажи ни гащите си, Елзи“.

Открих Бъд, който беше заспал на паркинга, и той ме откара в едно питейно заведение наблизо — всъщност в повече от едно. Запазил съм отчетлив спомен за едно от местата, където някаква внушителна млада дама се събличаше под акомпанимента на музиката, докато танцуваше на барплота толкова близо до мен, че можех да се протегна и да я пипна. Това беше първата жена екдизиаст, която виждах през живота си; към края на представлението тя не носеше нищо друго, освен седем перли, три от които бяха в мидата й. Мисля, че точно това беше мястото, от което ни изхвърлиха.

Знам, че съм си легнал, но трябва да си призная, че подробностите ми убягват: дори не съм сигурен, че съм си измил зъбите.