Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (3) (Мордекай)

3

Щом калната земя зад мен остана

огромна черна птица — като врана,

но много по-голяма, със криле

на дракон прелетя над мен и ето —

хълмисти склонове изместиха полето,

простирайки се докъдето поглед стига —

масивна и назъбена верига,

обгърнала ме като плътен чер саван;

изглежда, бях попаднал във капан.

„Чайлд Роланд кулата достигна“

Зората пукна за мен точно в десет сутринта, с една от най-великолепните чаши, от които някога съм имал привилегията да отпивам на малки палави глътки. Гласът на канарчето беше в отлична форма. Охлювът отново беше на върха на тръна и по всичко личеше, че не се кани да слезе оттам. Почти не ми мигна окото, когато мехурите от акумулатора на Мортланд напомниха за присъствието си, макар че в един етап от утрото все пак открих, че копнея за младата гъска с пухкави пера, за която говори Пантагрюел.

Проведох един дълъг разговор по телефона с моите застрахователи, за да им обясня как могат да захапят Мортланд за повредите, нанесени върху моето вътрешно обзавеждане, като им обещах фотографиите на нашествениците в мига, в който Джок ги прояви.

След това се издокарах с лек костюм от фин камгарен плат, подходящ за тропически климат, шапка с широка вълниста периферия и чифт обувки от напа, произведени от Джон Лоб в миг, в който е бил осенен свише. (Вратовръзката ми, ако не ме лъже паметта, беше от фулар, в онзи нюанс на жълто-зеленикавото, който французите така очарователно наричат merde d’oie^[1], макар че дори не мога да си представя защо ви интересува това.) Облечен по този начин — и положил вазелин на мехурите си, — аз се отправих на разходка в парка, за да проверя как я карат пеликанът и останалите ми пернати приятели. Всички бяха в страхотна форма. Все едно искаха да кажат: „Това време е просто отлично, приятелю.“ Дадох им благословията си и продължих.

Следващата ми спирка беше да сляза под нивото си в квартала на галериите, където внимавах да не се разкикотя, докато разглеждах витрините с изкуство — пардон, арт, — обкичени с парцаливи пейзажи от Шейър и мърляви натюрморти от Кукук. Насам, народе. След известно време се убедих, че нямам опашка (запомнете това, защото ще се окаже важно) нито отпред, нито отзад, и се шмугнах в „Мейсънс Ярд“. Там също има галерии, разбира се, но аз се бях запътил на посещение при господин Спиноза, който се занимава с изкуство по един строго специализиран начин.

Мойше Спиноза Барзилай в действителност е „Базил Уейн & Ко.“ — луксозният автомобилен бутик, за който дори вие, невежи мои читатели, би трябвало да сте чували, макар и не повече от нула цяло и един процента от вас някога ще бъдат в състояние да си позволят дори една броня от него, да не говорим за тапицерията му, подходяща за кралски особи. Освен ако, разбира се, вкусовете ви като читатели не съответстват на мястото ви в живота и всъщност сте индийски махараджи или собственици на петролни кладенци в Тексас.

Господин Спиноза се занимава със създаването на уникални каросерии за най-великите автомобили в света. Той е чувал за другите две компании в този бизнес — „Хупър“ и „Мълинър“ — и говори за тях с добри, макар и малко мъгляви чувства. Вероятно би приел да възстанови някой винтидж „Ролс-Ройс“, „Инфанта“ или „Мерцедес“, ако е в настроение. Сигурно би приел да разговаря и с потенциален клиент, който притежава „Бугати“, „Корд“, „Хирондел“ или осемцилиндров „Лийланд“. Както и със собственик на автомобил от около три други марки. Но ако поискате от него да сложи плетени тръстикови седалки и сребърен контейнер за презервативи в любимото ви „Мини“ или да вгради сгъваемо канапе за прелюбодействане на мястото на седалките във вашия „Ягуар“, той просто ще ви се изплюе в лицето. Имам предвид наистина! Любимата му кола за работа е „Испано-Суиза“ — или „Изър-Суизър“, като я нарича той. И аз не мога да го разбера, но това е положението.

Освен това от време на време се занимава и с престъпна дейност. За него това е нещо като хоби. Очевидно не го прави заради парите.

Понастоящем той работеше по поръчка на най-добрия ми клиент, за когото възстановяваше един „Ролс-Ройс“, модел „Силвър Гоуст“, на достопочтена възраст, и точно за това бях дошъл при него — или поне почти точно за това. Моят клиент, Милтън Крампф (да, честно), беше закупил автомобила от един откровен злодей, който на свой ред го беше открил в някакъв селскостопански двор, качен на трупчета, където беше задвижвал резачка за слама и белачка за репи след дългата си кариера като превозно средство за добитък, катафалка, семеен автомобил, спортно комби за лов, аристократичен сватбен подарък и мобилна любовна квартира за кралски особи — в обратен ред, разбира се. Господин Спиноза му беше намерил шест колела от артилерийско оръдие в отлично състояние по сто лири стерлинги парчето, беше изработил прецизно копие на каросерията на парадния кабриолет на белгийското кралско семейство и го беше боядисал с шестнайсет пласта кралско бяло, всеки от които беше двукратно полиран, така че вече беше стигнал до масленозелената тапицерия от мароканска ярешка кожа и прекрасните ръчно изработени арабески, които подчертаваха силуета на каросерията. Разбира се, господин Спиноза не беше направил лично нито едно от тези неща; той е сляп. Или по-точно казано — „беше“.

Обиколих колата, като я съзерцавах с платонични чувства. Нямаше никакъв смисъл да си мечтая за нея — това беше кола за наистина богати хора. Когато беше завършена, щеше да харчи около един галон бензин на всеки седем мили — съвсем приемливо, ако притежавате собствен нефтен кладенец. Милтън Крампф притежаваше многобройни нефтени кладенци. Общите му разходи по този автомобил щяха да възлязат на около 24 000 лири стерлинги. Да ги плати щеше да му бъде горе-долу толкова трудно, колкото да си бръкне в носа. (Нали знаете как се казва, че когато един човек знае точно колко пари има, той не е наистина богат? Е, Крампф знае. Всяка сутрин, един час след отварянето на стоковата борса в Ню Йорк, му се обажда един специален човек, за да му каже точно колко пари има. Това е най-доброто начало на деня, което може да си представи.)

Един палав механик ми каза, че господин Спиноза е в кабинета си, и аз се отправих натам.

— Здравейте, господин Спиноза! — провикнах се весело аз. — Какво чудесно утро, в което да си жив, нали?

Той злобно се взря в една точка на три инча над лявото ми рамо.

— Хихано хохеле — изплю в отговор той.

(Господин Спиноза няма небце, имайте предвид. Горкият.)

— Хах хмееш ха хи хохажеш хихиономията хук, хихан хехал?

Останалото беше малко грубо, така че няма да го цитирам твърде дословно, ако нямате нищо против. Източникът на раздразнението му беше фактът, че му бях изпратил MGB-то си със специалната пратка в гюрука в толкова ранен час на предишния ден. „По първи пръдни“, както цветисто се изрази той. Освен това се притесняваше някой да не си помисли, че е приел поръчка да работи по него, и вече с ужас си представяше как пред вратата му се редят на опашка разни типчета с каскети и MGB-та, които имат нужда от пребоядисване.

Когато прецених, че изказването му отива към своя край, аз строго се намесих:

— Господин Спиноза, не съм дошъл при вас, за да обсъждам отношенията си с моята скъпа майка, които представляват интерес единствено за мен и за психиатъра ми. Дойдох да ви отправя забележка, че сте използвали Мръсни Думи пред Джок, който — както добре знаете — е твърде чувствителен.

На това място господин С. използва още много, много мръсни думи, както и няколко, които не можах да разбера, но със сигурност бяха противни. Когато въздухът се разреди малко от тях, той се укроти и горчиво ми предложи да отидем при моя „Ролс-Ройс“, за да обсъдим въпроса за фаровете. Бях изненадан и огорчен да видя в работилницата му и един огромен, вулгарен „Дюзенбург“ — ако изобщо се пише така — и му го казах, което веднага го накара да избухне отново. Никога не съм имал дъщери, но това не попречи на господин Спиноза да обрисува техния житейски път от яслата до ъгъла на улицата с червените фенери, така да се каже. Облегнах се на каросерията на моя „Силвър Гоуст“, възхитен от маниера, по който си служеше с езика господин Спиноза. „Пир за разума и поток на душата“, както би се изразил Аликзандър Поуп (1688–1744).

Докато вежливо си прехвърляхме топката в този разговор, откъм южната страна на „Мейсънс Ярд“ се разнесе един звук, който мога да опиша най-добре като „ДОНК“. Повече или по-малко едновременно с него, но на около три фута северно от пъпа ми, се разнесе нещо като „УЕНГ“ и във вратата на моя „Силвър Гоуст“ се появи една голяма трапчинка. За едно мигновение съчлених две и две и се проснах по очи, без да се замислям за скъпоценния си костюм. Трябва да разберете, че съм опитен страхливец. Господин Спиноза, който беше отпуснал ръка на вратата, веднага си даде сметка, че някой нанася вреди на каросерията, по която се работи. Затова се изправи и се провикна: „Ой!“ или може би „Хой!“.

Навън се разнесе ново „ДОНК“, но този път не го последва „УЕНГ“, а някакъв отчетлив, мокър звук и голяма част от тила на господин Спиноза щедро се разплеска по стената зад нас. Радвам се да отбележа, че костюмът ми остана невредим. В този момент и господин Спиноза се просна на земята, но вече беше твърде късно, разбира се. На горната му устна имаше синьо-черна дупка, а част от изкуствената му челюст стърчеше навън през бузата. Изглеждаше отвратително.

Иска ми се да можех да кажа, че го харесвах, но всъщност никога не съм го харесвал особено, нали разбирате.

Господата на моята възраст и с моята достолепна осанка (както се изразяват шивачите) почти никога не пълзят на четири крака по подовете на автомобилни сервизи, изцапани с машинно масло, особено когато са облечени със скъпи и доста нови леки костюми от фин камгарен плат, подходящи за тропически климат. От друга страна, това очевидно беше ден, в който правилата не важат, така че аз залегнах и доста успешно изпълзях навън оттам. Сигурно съм изглеждал абсурдно, но пък стигнах невредим от другата страна на улицата, където беше входът на галерията на О’Флахърти. Господин О’Флахърти, който добре познаваше моя баща, е един възрастен евреин, който всъщност се казва Грьонблатер или нещо подобно и е черен като етиопец. Когато ме видя, той вдигна ръце към лицето си и започна да поклаща главата си напред-назад, като в същото време издаваше нещо като „Ммм-ммм-мммм“ в „сол“ над горно „до“.

— Как върви бизнесът днес? — подхвърлих небрежно аз, макар че гласът ми все пак потрепери малко.

— Не питай, не питай — отговори автоматично той, но после се съвзе и продължи с оглед на ситуацията. — Кой те преследва така, Чарли, някой разгневен съпруг? Или, не дай си Боже, някоя разгневена съпруга?

— Вижте, господин Г., никой не ме преследва, имаше някакъв проблем при господин Спиноза и аз точно се измъквах оттам по най-бързия начин — кой не би го направил на мое място, — когато се спънах и паднах, това е всичко. А сега като добър приятел сигурно би трябвало вече да сте накарали Пърси да ми повика такси, защото не се чувствам много добре.

По някаква причина винаги разговарям с господин Г. по този начин.

Пърси, който беше дребният, приличен на плъх главорез на господин Г. — той не може да си позволи добър, едър главорез като моя, — ми повика въпросното такси и аз обещах на господин Г. да му изпратя някой добър клиент, за да не разпространява клюки.

След като се озовах у дома, веднага се сгромолясах на един стол, защото бях започнал да треперя от закъснелия ужас. Джок ми приготви чаша чудесен освежителен ментов чай, от който се почувствах много по-добре, особено след като изпих и едно тройно уиски в добавка към него.

След това Джок изтъкна, че ако кажа, че ме е блъснала кола, от застрахователната компания ще ми купят нов костюм. Това завърши лечението и аз веднага се свързах със застрахователите, защото времената, когато можех да получа компенсация, без да заявявам щетите, бяха останали в доброто старо минало. Повярвайте ми, когато ви казвам, че най-доброто средство срещу всякакви притеснения е малко застраховка. Междувременно Джок изпрати момиченцето на портиерката до „Прюние“ с едно такси, за да ми донесе кутия с обяд за вкъщи. Кутията съдържаше едно очарователно суфленце от калкан, специалитета на ресторанта „Вариете Прюние“ (шест омара, всеки приготвен по различна рецепта) и две от техните миниатюрни купички с шоколадов крем.

След обяда подремнах и се събудих в много по-добро разположение на духа, така че посветих следобеда на полезни занимания с моята машина за ултравиолетово лъчение и маслените пастели, с които повтарях мазките на четката (в занаята го наричаме „подсилване“) върху едно великолепно платно от — е, повече или по-малко от — Алунно ди Амико ди Сандро. (Господ да го поживи онзи чудесен критик Беренсън.) После написах и няколко абзаца от монографията си за списание „Бърлингтън“, с която веднъж завинаги ще докажа, че „Четящата Мадона“ в музея „Ашмолиън“ все пак е от Джорджоне — въпреки всичко, което твърди онзи ужасен тип Беренсън.

За вечеря имаше свински карета, приготвени заедно с бъбреците, пържени картофи и бира. Винаги изпращам Джок да купува бирата в кана и го карам да носи каскет. Така бирата сякаш ми е по-вкусна, а той няма нищо против. А не искат да сервират бира на момиченцето на портиерката, нали разбирате.

След вечеря пристигна госпожа Спон, като носеше многобройни мостри за ширитчета, пискюлчета и кретон за калъфки на възглавниците и розова мрежа против комари, която да окача на балдахина на леглото си. Наложи се да проявя твърдост по отношение на мрежата против комари — трябваше да призная, че беше чудесна, но все пак настоях да бъде синя, като за момченце. Имам предвид, че си имам моите малки странности, но все пак не съм някой девиант, за Бога, нали така, попитах я аз.

По тази причина госпожа Спон вече беше малко сърдита, когато пристигна Мортланд и увисна пред вратата като проблема със замърсяването на въздуха. Стоеше стеснително като за него, но същевременно и страховито.

Двамата неохотно признаха, че са се виждали. Госпожа Спон отметна глава и отиде да застане до прозореца. Познавам много мъже, които умеят да отметнат глава, преди да се отдалечат, но госпожа Спон е последната жена на света, която все още може да го прави както трябва. След това настъпи от онази лепкава тишина, която много харесвам. Най-сетне Мортланд прошепна: „Може би да помолиш дъртата развратница да си тръгва“, но достатъчно силно, така че да го чуе и тя.

Тогава госпожа Спон се нахвърли върху него и го навря в миша дупка. Бях чувал за нейния талант в това отношение, но никога досега не бях имал привилегията да чуя с ушите си какво се случва, когато отвори вербалния си арсенал. Беше като литературен пир, като празник на емоциите: Мортланд видимо повехна. Никой не може да си служи с езика си така, както една три пъти разведена жена от добро семейство. „Брадавица на задника на честния данъкоплатец“, „катамит на регулировчиците“ и „евтино копие на полковник Уиг^[2]“ бяха само някои от отличните епитети, с които го описа, но имаше и още — имаше още много. Най-сетне тя напусна стаята в облак от парфюм „Рагаца“ и смъртоносни обиди. Беше облечена с велурен костюм с панталон, но човек можеше да се закълне, че отдръпна по-далеч от Мортланд шлейфа си от брокат, дълъг дванайсет фута, докато минаваше покрай него.

— Божичко — каза той, след като тя си тръгна.

— Да — потвърдих щастливо аз.

— Брей. Брей, ами виж, Чарли, всъщност дойдох само да кажа колко ми е неприятно и колко съжалявам за всичко това.

Удостоих го с ледения си поглед. Онзи от камерата за дълбоко замразяване.

— Имам предвид — продължи той, — че последните дни бяха отвратителни за теб и аз смятам, че заслужаваш обяснение. Искам да ти кажа каква е цялата истина — от която ще ти падне шапката, трябва да ти кажа — и, хм, да те помоля за, хм, помощ.

„Леле-мале“, помислих си аз.

— Седни — казах му ледено. — Самият аз предпочитам да остана прав по причини, за които би трябвало да се досещаш. Със сигурност ще изслушам твоите обяснения и извинения, но не мога да ти гарантирам нищо повече от това.

— Да — каза той.

После се повъртя на мястото си като човек, който очаква да му предложите питие и си мисли, че сте забравили да го направите. Едва когато се увери, че за него това определено ще бъде вечер на въздържанието, той продължи:

— Знаеш ли защо беше застрелян Спиноза тази сутрин?

— Нямам и най-бегла представа — отговорих отегчено аз.

В действителност през целия следобед в главата ми се въртяха множество вероятни обяснения за това. Както се оказа, до едно погрешни.

— Куршумът беше предназначен за теб, Чарли.

Сърцето ми безотговорно затрака в гръдния кош. Под мишниците ми изби студена пот. Ходеше ми се до тоалетната.

Имам предвид, че акумулаторите и други подобни са едно, в някакви разумни граници, разбира се, но когато някой наистина иска да ви убие, завинаги, съзнанието просто не може да възприеме тази мисъл, а вместо това иска да я повърне обратно; обикновените хора просто не разполагат с психологическите и емоционалните клишета, за да се справят с такава новина.

— Как можеш да си сигурен в това? — попитах след малко.

— Ами, ако трябва да бъда съвсем честен, Морис си мислеше, че наистина е застрелял теб. И определено е искал да застреля теб, а не Спиноза.

— Морис? — повторих аз. — Морис? Имаш предвид твоя Морис? И защо е искал да го направи, по дяволите?

— Ами, всъщност аз му казах, така да се каже.

В крайна сметка все пак реших да седна.

Скалистият силует на Джок меко се откъсна от сенките на прага и застана зад облегалката на стола ми. По изключение този път дишаше през носа и на всяко издишване от носа му се изтръгваше протяжно, скръбно изсвирване.

— Повикахте ли ме, господине?

Джок наистина е великолепен. Имам предвид, чуйте го какво каза. Какво чувство за такт, каква адекватна реакция, каква подкрепа за младия господар в този напрегнат миг. Веднага се почувствах много по-добре.

— Джок — казах му аз. — Случайно да си носиш онзи бокс? След малко може да се наложи да те помоля да удариш господин Мортланд.

Джок не отговори, защото много добре знае какво означава реторичен въпрос. Но аз усетих как потупа джоба на панталона си — „чувала с подаръците“, както го нарича, — където още от времето, когато е бил най-младият възпитаник на училището за малолетни престъпници в Хокстън, всеки ден миризливо се гушат шест унции коварно оформен месинг.

Мортланд енергично и нетърпеливо поклати глава.

— Няма никаква нужда от това, съвсем никаква. Опитай се да ме разбереш, Чарли.

— Опитай се да ми помогнеш да те разбера — казах му аз.

Казах го толкова мрачно, колкото може да го каже само един човек, когото го боли при всяко сядане.

От него се изтръгна нещо, което разтълкувах като въздишка.

— Tout comprende, c’est tout pardoner^[3] — каза той.

— Брей — казах аз.

— Виж, Чарли, цяла нощ бях при онзи кръвожаден дребен маниак от вътрешно министерство, за да му разказвам за нашия разговор вчера.

„Разговор“, това беше добро.

— И когато му казах колко много знаеш за този случай — продължи Мортланд, — той не искаше да приеме нищо друго, освен пълно ликвидиране. „Пълно ликвидиране“, точно така се изрази онзи неприятен дребен гъз. Явно чете прекалено много трилъри, когато не пие чай.

— Не — отвърнах меко аз. — Този все още не е стигнал до трилърите, освен ако не смятаме неделното приложение на „Таймс“. Това е жаргон на ЦРУ. Сигурно е чел наръчника на зелените барети.

— Какъвто и да е случаят — продължи той, — какъвто и да е случаят…

Очевидно си падаше по тази хитроумна фраза.

— … какъвто и да е случаят, аз се опитах да го убедя, че все още не знаем колко точно знаеш и, което е по-важно, откъде го знаеш; и би било истинска лудост да те ликвидираме на този ранен етап. Ъ-ъ, или на който и да било, разбира се, но нямаше как да му кажа това, нали разбираш? Опитах се да го накарам да се посъветва с министъра, но той отговори, че министърът със сигурност вече е пиян, а неговото собствено положение не е толкова непоклатимо, за да го притеснява в този късен час, и във всеки случай… във всеки случай аз трябваше да се съобразя с неговото нареждане, така че тази сутрин си помислих, че най-добрият вариант е да изпратя Морис да го свърши, тъй като той е импулсивно момче, и така да ти дам шанс да излезеш жив от това. И, Чарли, трябва да ти кажа, че наистина се радвам за това, че не те е улучил.

— Да — казах аз.

Но всъщност се питах откъде е знаел, че тази сутрин ще бъда при господин Спиноза.

— Откъде знаеше, че тази сутрин ще бъда при господин Спиноза? — попитах го небрежно.

— Морис те следеше, Чарли — каза той с твърде широко отворени очи и твърде небрежен тон.

„Проклет лъжец“, помислих си аз.

— Разбирам — казах на глас.

После го оставих за малко с обяснението, че трябва да се преоблека в нещо по-подходящо, както казват фльорците. По-подходящото нещо беше един великолепно вулгарен смокинг от синьо кадифе, в който госпожа Спон веднъж собственоръчно беше пришила хитроумно скроена подплата, така че да мога да държа в нея един доста ненадежден позлатен револвер от времето на професионалните комарджии по речните параходи, нещо като .28 калибър. Имах само единайсет от античните патрони със странично възпламеняване, с които работеше, и хранех сериозни съмнения в тяхната боеспособност, да не говорим за това колко безопасно беше да се борави с тях. Но оръжието не беше предназначено да убива никого — задачата му беше да ме накара да се почувствам млад, корав и опасен. Хората, които притежават пистолети, предназначени да убиват други хора, си ги държат в кутия или в чекмеджето; единствената причина да се носят беше да повдигат самочувствието. Употребих и малко вода за уста, поднових вазелина на мехурите си и се върнах в салона с толкова повдигнато самочувствие, колкото изобщо беше възможно.

Застанах зад стола на Мортланд и се замислих за това колко малко харесвам тила му. Не че имаше гънки от тевтонска мас, от които на туфи стърчи глиганска четина, нищо подобно; тилът му беше спретнато и омразно самодоволен, неоправдано и непреодолимо самоуверен. Точно като жена репортер. Реших, че мога да си позволя лукса да си изпусна нервите: това щеше да се впише в картината, която исках да обрисувам. Затова извадих малкия револвер и забих цевта му в дясното ухо на Мортланд. Той остана съвсем неподвижен — наистина нямаше проблеми с нервите — и заговори умолително:

— Чарли, внимавай с това нещо, за Бога — тези антични патрони със странично възпламеняване съвсем не са безопасни.

Продължих да натискам дулото в ухото му, защото от това ми олекваше на мехурите. Беше точно в стила на Мортланд да провери разрешителното ми за оръжие, преди да ми дойде на гости.

— Джок — казах бодро аз. — Сега ще изхвърлим господин Мортланд.

Очите на Джок светнаха.

— Отивам да донеса чувал за боклук, господин Чарли.

— Не, не, Джок, нямах това предвид. Искам да кажа, че ще го изхвърлим навън. Буквално. През прозореца. Мисля, че прозорецът в твоята стая ще бъде най-подходящ. Да, а преди това ще го съблечем и ще кажем, че се е опитал да те съблазни, но след като си отхвърлил предложението му, той е скочил през прозореца в пристъп на несподелена любов.

— Чарли, за Бога, това е отвратителна идея; имам предвид, помисли за жена ми.

— Никога не мисля за полицейските жени, защото красотата им ме подлудява като младо вино. Във всеки случай въпросът за содомията ще накара твоя министър да отправи неофициална молба към пресата да не разкрива подробности за случая, което е добре и за двама ни.

Джок вече го извеждаше от стаята, като използваше „Тихия ключ“ — една техника, която включва болезнената употреба на кутрето на жертвата. Джок го е научил от някакъв санитар от лудницата. Тези момчета си ги бива.

Както обикновено, стаята на Джок се пръскаше по шевовете от това, което минава за чист въздух в централен Лондон — проклетото вещество нахлуваше вътре право през широко отворения прозорец. (Защо хората строят домове, за да държат климата по-далече от себе си, а след това пробиват дупки в стените, за да го пускат обратно вътре? Никога няма да разбера това, заклевам се.)

— Покажи на господин Мортланд шиповете на оградата, Джок — казах неприятно аз.

(Нямате си представа колко неприятно може да звучи гласът ми, когато се постарая. Все пак едно време бях адютант, в истинска гвардейска част.) Джок задържа Мортланд навън от прозореца, за да може да разгледа шиповете на оградата отдолу, а след това се зае да го разсъблича. Мортланд просто стоеше и понасяше това, без да се съпротивлява, а в ъгълчето на устата му потрепваше несигурна усмивка, докато Джок не започна да му разкопчава колана. В този момент Мортланд изведнъж заговори — много бързо.

Същината на думите му беше, че само ако се откажа от настоящия курс на действие, той ще уреди да получа:

I. безкрайните богатства на Ориента,

II. неговата вечна почит и уважение и

III. имунитет за мен и синовете ми, и дъщерите ми, и осела ми чак до трето и четвърто коляно. На това място наострих уши. (Как ми се иска наистина да можех да си мърдам ушите, а вие? Ковчежникът в колежа ми можеше.)

— Предизвикваш необясним интерес у мен — казах му аз. — Остави го за малко, Джок, защото той се кани да ни Разкрие Всичко.

Повече не го пипнахме с пръст — всичко останало ни беше разказано с подробности по негово собствено желание. Човек няма нужда да е страхливец, за да не очаква с нетърпение падането от трийсет фута височина върху шиповете на оградата, особено разсъблечен. Не се съмнявам, че на негово място щях да изгубя ума и дума.

Историята до този момент се оказа следната: Дълбокото гърло Глоуг с невероятна липса на финес се беше заел директно да изнудва своя стар другар (наричан „Другар“) от студентските години — другата половина от композицията с пълнолетните мъже, които участват в акта по взаимно съгласие, — като му беше изпратил 35-милиметрово контактно копие от уличаващата фотография. (Това по никакъв начин не беше част от предварително уговорения план и беше особено дразнещо. Предполагам, че е имал нужда от пари горкият човек; защо не се беше обърнал към мен?) Въпросният Другар, който към този момент вече заемаше особено достолепно положение и живееше в ужас от Сестрата на съпругата си (наричана „Сестра“) и други роднини (наричани „Роднини“), беше решил да му кихне съвсем разумната искана сума, но освен това беше поканил на вечеря един заместник-началник на полицията и когато бяха сервирали портвайна, деликатно го беше подпитал какво може да направи по въпроса, например така: „Какво правите в днешно време с отрепките, които изнудват хората, а, Фреди?“ и прочие. Заместник-началникът на полицията, който вече беше виждал непубликувани материали за Другаря в сейфа на един главен редактор на водещ вестник, се беше вдигнал на задните си крака като подплашен жребец. Самият той не беше искал да знае нищо повече по този въпрос, но — вероятно със зла умисъл — беше дал на Другаря името и телефона на стария Мортланд. „Ако някой ден някой ваш познат случайно има проблеми с такива отрепки, господине, ха-ха.“

Тогава Другарят поканил на вечеря самия Мортланд и му казал всичко, което може да се каже. Мортланд отговорил нещо като: „Оставете го на нас, господине, ние знаем как да се оправяме с такива негодници“, и веднага се впуснал в действие.

Още на следващия ден при Дълбокото гърло пристига пратеник на кон и с тихо пръхтене в мустаците си, специално отгледани да улесняват предвождането на кавалерийски атаки, му подава едно дипломатическо куфарче, натъпкано с големи просташки банкноти от десет лири стерлинги. Пет минути по-късно вътре нахлуват и Мортланд и неговите гаулайтери, за да отмъкнат горкото Дълбоко гърло право в Санаториума със зловещата слава. Започват го с акумулатора, за да го подгреят малко, и когато той се свестява, го очакват със служебната чаша скоч, която се изисква по правилника. Но той се оказва по-корав от мен: истинските педали често са такива.

— Пфу! — казва капризно той. — Махнете тази гадост. Нямате ли шартрьоз? И няма нужда да си мислите, че ме плашите: аз обожавам да ме пипат грубо, особено когато са големи космати сладури като вас.

За да им го докаже, той им го показва. Те остават отвратени.

Сега задачата на Мортланд е единствено да сплаши Дълбокото гърло и ясно да го информира, че тази досада с фотографиите трябва да се прекрати веднага. Специално са му наредили да не любопитства и не са му разкрили никаква информация от неудобно естество, но тъй като по природа и дълго култивиран навик той е склонен да си пъха носа навсякъде, а освен това изпитва съвсем неоправдан ужас от хомосексуалистите, Мортланд решава да проникне до дъното на тази мистерия (макар че това може би не е най-подходящият израз в случая) и да накара Дълбокото гърло да Разкрие Всичко.

— Много добре — казва мрачно той. — От това наистина ще те заболи.

— Обещания, обещания — отговаря Дълбокото гърло, като се хили кокетно.

И така, те продължават с друга техника, която боли право в септума и дори Дълбокото гърло няма как да й се наслади. Когато се свестява този път, той е разгневен и изпълнен с ужас, че ще изгуби красивия си външен вид, затова казва на Мортланд, че разполага с много силна застраховка, която е оставил при уважавания Чарли Мордекай, и по-добре да внимават оттук нататък. След това вече наистина млъква и Мортланд, който вече също е разгневен, решава да продължат с още една техника, която до този момент е запазена единствено за обработка на китайски двойни агенти. За всеобщо изумление Дълбокото гърло умира на място. Човекът имал проблем със сърцето, нали разбирате.

Е, на война стават и по-лоши неща, както се казва, а освен това, разбира се, никой никога не е харесвал Дълбокото гърло, освен може би няколко гвардейци от казармите в Челси, но Мортланд не е човек, който може да оцени един неочакван подарък от съдбата. От цялата история му остава вкус на нещо съвсем недовършено, още повече че все още не е успял да разбере за какво изобщо става въпрос.

Представете си покрусата му, когато точно в този момент му се обажда самият Другар, яхнал метлата, и му предлага веднага да отиде при него, като доведе и Гърлото. Мортланд отговаря да, разбира се, ще бъде там до няколко минути, но, хм, точно сега не може да, хм, доведе и господин, хм, Глоуг. Когато пристига, Другарят разтревожено му показва едно крайно тревожно писмо. Дори Мортланд, който демонстрира някои пропуски в добрия си вкус, остава с отворена уста, когато вижда на каква хартия е написано: имитация на пергамент с ръбове, които са едновременно неравномерно подрязани и позлатени, с дълбоко гравиран фалшив герб отгоре и полихромен пейзаж със залез в пустинята отдолу. Адресът, изписан с псевдостароанглийски шрифт, гласи „Ранчо де лос Сиете Долорес де ла Вирхен“, Ню Мексико. Казано накратко, писмото е изпратено от моя много добър клиент Милтън Крампф.

Писмото съобщава — моля да имате предвид, че не съм го виждал с очите си, така че преразказвам преразказа на Мортланд, — че господин Крампф много се възхищава от изтъкнатия Другар и желае да основе фен клуб (!), който да разпространява непознати дотогава биографични материали за въпросния Другар сред американски сенатори и конгресмени, британски народни представители и парижкото списание „Пари мач“. (Трябва да признаете, че последното наистина е ужасяващо.) Писмото продължава, че с него се е свързал един господин на име Хогуотъл Глоуг, който е готов да се включи с илюстрирани спомени от „вашите съвместни студентски години в Кеймбридж“. Писмото завършва с предложение тримата да се срещнат някъде и да видят дали не могат да измислят нещо, което да удовлетворява всички. С други думи, това е изнудване. Може би твърде претенциозно и тромаво, но несъмнено е изнудване. (Тоест до този момент вече двама от участниците бяха изгубили връзка с кораба-майка, така че аз бях единственият отговорен човек, който е запазил здравия си разум. Мисля.)

На това място Мортланд спря да разказва и аз не го подканих да продължи, защото всичко това бяха много лоши новини — когато милионерите полудяват, страдат само по-бедните от тях. Бях толкова разтревожен, че сбърках и дадох на Мортланд нещо за пиене. Това беше грешка — той ми трябваше трезвен. Докато се зареждаше с доброто старо гориво, буквално се виждаше как се връща и самочувствието му, а лицето му отново се отпуска в обичайното си влудяващо помпозно изражение. Ах, как ли са го ненавиждали братята му от полицията, докато са гледали как се катери нагоре в службата с комбинация от бруталност и подлизурство. И все пак не биваше да си позволявам да забравям — дори за миг, — че той беше опасен и много по-умен, отколкото изглежда или звучи.

— Мортланд — казах след малко аз. — Ти каза, че твоите слуги са ме проследили до господин Спиноза тази сутрин, нали така?

— Точно така — отговори той бодро, твърде бодро.

Да, определено се беше върнал в играта.

— Джок, господин Мортланд ми говори неистини. Плесни го, моля те.

Джок изплува от сенките, внимателно взе чашата от ръката на Мортланд и се наведе, за да го погледне с подчертано благоволение. Мортланд отвърна на погледа му с широко отворени очи и зяпнала уста. Зяпналата уста беше грешка. Величествената лапа на Джок замахна в полукръг и срещна бузата на Мортланд с оглушителен плясък.

Мортланд прелетя над облегалката на канапето и се блъсна в ламперията. После поседя още малко там; от малките му очички капеха сълзи на омраза и безсилие. Устата му — вече затворена — се кривеше. Предполагам, че си броеше зъбите.

— Мисля си, че това сигурно беше глупаво от моя страна — казах аз. — Имам предвид, че щеше да бъде по-безопасно да те убия, за да приключим веднъж завинаги, нали така, но да ти причинявам болка ще доведе единствено до желание за отмъщение.

Оставих го да си помисли върху думите ми, за да си направи необходимите неприятни изводи. Той помисли върху думите ми и си направи необходимите неприятни изводи.

Затова най-сетне успя да изобрази на лицето си една болезнена усмивка — беше отблъскваща гледка, — изправи се и отново си седна на мястото.

— Няма да ти се сърдя за това, Чарли. Ще те разбера, ако смяташ, че заслужавам малко побой след това, което преживя тази сутрин. Имам предвид, че все още не си на себе си, нали така?

— В думите ти има известна доза истина — казах искрено аз, защото в думите му имаше известна доза истина. — Беше дълъг ден, изпълнен с поразяващи поразии. Ако не се оттегля скоро, може да допусна сериозна грешка в преценката си. Лека нощ.

С тези думи аз тържествено напуснах стаята. Устата на Мортланд отново беше отворена, когато затворих вратата от външната страна.

След кратък, възхитителен престой под топлия душ, малко луксозна дентална козметика по добрите стари кули от слонова кост, малко бебешка пудра на „Джонсън“ тук-там и скок между чаршафите отново се почувствах на себе си. Идиотските импровизации на Крампф ме притесняваха, може би дори вече повече от опита за посегателство върху живота ми, но според мен нямаше нищо, за което да не мога да се притеснявам по-продуктивно, когато дойде утрото, за което се знае, че е по-мъдро от вечерта.

Отмих грижите от съзнанието си с няколко страници диалог от Роналд Фърбанк и потънах в сън, нежно и внимателно. За мен сънят не е просто изключване: сънят е силно позитивно преживяване, на което човек трябва да се наслаждава с желание и опитност. Беше хубава нощ; сънят ме утеши като стара, умела любовница, която въпреки всичко успява да изненада преситения си партньор всеки следващ път.

Мехурите ми също бяха много по-добре.