Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (14) (Мордекай)

14

Отима:

И виждайки изстиналия труп

на Лука Гади, мой съпруг,

отвърнах поглед просълзена

от тялото, покрито с плащ, до ложето окървавено…

Сиболд:

Не ме докосвай — тръпки ме побиват!

Обичаш ме, но любовта убива…

„Минава Пипа“, Робърт Браунин

Бавно, мъчително разлепих клепачите си. В стаята все още цареше пълен мрак и вонеше на козел. Отнякъде се чуваше биене на часовник, но за колко часа и дори в кой ден аз не знаех. Предполагам, че може да се каже, че бях спал на пресекулки, но не мога да се преструвам, че се събудих освежен. Ако трябва да бъда честен, по-скоро бях смазан от умора. Измъкнах се от димящото легло и влажно се довлякох дотам, където би трябвало да се намира прозорецът. Бях на сто години и знаех, че простатата ми никога повече няма да бъде същата. Онова, за което жадувах, тъй както горският елен жадува за хладния поток, беше чист въздух — а това не е стока, за която често копнея. Открих тежките завеси, с усилие ги дръпнах настрани и се олюлях. Навън се вихреше истински карнавал — реших, че съм изгубил контрол върху сетивата си въпреки всички ученически уверения, че първо се ослепява.

Прозорците от тази страна на къщата гледаха към пустинята и именно там, на няколко фурлонга от къщата, мракът беше нашарен с кръстосани редици от цветни светлини, които блестяха на половин миля във всяка посока. Докато ги гледах неразбиращо, Джоана се промъкна зад мен и любвеобилно долепи вискозното си тяло до гърба ми.

— Осветили са пистата, малки жребецо — промърмори успокояващо тя между лопатките ми. — Сигурно идва самолет. Чудя се кой ли ще пристигне с него?

Това, което всъщност се чудеше, беше дали старият Мордекай, окуцял от шпат, няма да може да изтръгне още един галоп от породистите си слабини, но жалкият отговор на неизказания й въпрос беше очевиден. Любовният й зов се превърна в муцунка на разочарование, но тя не отправи укор към мен. Беше истинска дама — знам, че това звучи глупаво — и нищо чудно все още да е.

Изстискан или не, аз имам ясно отношение към самолетите, които кацат неочаквано в малките часове на частната писта на домове в дълбоката провинция, където съм отседнал при съмнителни обстоятелства. В подобни случаи неизменно се старая да посрещна пътниците от тези въздухоплавателни машини напълно облечен и с пистолет или някакво подобно устройство в колана си, ако се окаже, че те (авиаторите) са недоброжелателни по отношение на мен самия.

В съответствие с това неписано правило аз взех душ, облякох се, прибрах моя „Колт Банкърс Спешъл“ в удобното му гнездо и се отправих към просторите на долния етаж, където открих нещо изумително гадно за пиене на име текила. Вкусът му беше на добре отлежала киселина от акумулатор, но аз жадно изпих голямо количество от него, докато Джоана на свой ред слезе при мен. Държеше се подобаващо — дружелюбно, но сдържано; по красивото й лице не се четеше и намек за нашата доскорошна близост.

Появи се някакъв пеон и я обсипа с долния диалект, който минава за испански по тези места. Тя се обърна към мен, като вежливо прикриваше аристократичната си изненада.

— Пристигнал е някой си сеньор Страп — каза въпросително тя. — И твърди, че трябва незабавно да се срещнете. Казал е, че го очакваш…?

За момент останах озадачен и готов да отрека, че познавам когото и да било на име Страп, преди да се сетя къде е ключът от тоалетната.

— Но да, разбира се — провикнах се аз. — Това е старият Джок! Съвсем бях забравил за него. Колко глупаво от моя страна. Той е моят слуга, един вид. Трябваше да ти кажа, че се уговорихме да се срещнем тук. Той не изисква никакви грижи, само малко слама за постеля и един кокал, който да гризе през нощта. Трябваше да те предупредя. Извинявай.

Докато бърборех по този начин, масивният силует на Джок изпълни вратата, а главата му като на туземен идол, грубо изсечен от камък, се завъртя насам и натам, като примигваше на светлината. Радостно се провикнах, а той ми отговори с характерната си усмивка, демонстрираща един кучешки зъб.

— Джок! — провикнах се аз. — Толкова се радвам, че няма да свърша тук сам!

(Джоана се изкикоти, кой знае защо.)

— Надявам се, че си добре, Джок, и си, хм, във форма?

Той разбра накъде бия и примигна утвърдително.

— Иди да се измиеш и да се нахраниш, Джок, а след това ме чакай тук, моля те, след половин час. Тогава тръгваме.

Той излезе, като следваше един женски пеон, а Джоана се обърна към мен.

— Как така си тръгваш? Не ме ли обичаш? Какво съм сторила? Няма ли да се оженим?

Това явно се очертаваше като ден, в който щях да гледам неразбиращо, така че отново се заех с това. Докато гледах неразбиращо, тя продължаваше изумителната си тирада.

— Нима смяташ, че се отдавам като животно на всеки мъж, когото срещна? Не разбра ли снощи, че ти си първата и единствената ми страст, че аз ти принадлежа, че аз съм твоята жена?

В главата ми изникнаха думите на Хъкълбери Фин: „Любопитни работи имаше, ама мъчни“^[1], но моментът не беше подходящ за остроумни цитати — Джоана изглеждаше така, сякаш при първия грешен отговор от моя страна ще се отправи в галоп към будоара си, за да си вземе револверите „Колт Драгун“. Челюстите ми се отключиха и аз започнах да дърдоря с такова усърдие, все едно дърдорех за да спася живота си.

— Дори не съм мечтал… не смеех да се надявам… играчка за убиване на времето… тъй стар… тъй дебел… тъй изцеден… тъй озадачен… дори не съм пил чай… в ужасна опасност…

Последното очевидно я заинтригува — наложи се да й предам несръчно съкратената версия на всички основания за опасенията си, включително автомобилите с марка „Буик“ и хората на име Мортланд, Блъчър и Браун.

— Разбирам — каза най-сетне тя. — Да, при тези обстоятелства може би наистина е най-добре да заминеш за малко. Когато вече си в безопасност, свържи се с мен, аз ще дойда при теб и двамата ще бъдем щастливи до края на живота си. Вземи този „Ролс-Ройс“ — и всичко, което се намира в него, — това е моят годежен подарък за теб.

— Боже мой — казах аз и гласът ми потрепери. — Не мога да приема такъв подарък, имам предвид, това е цяло състояние, това е съвсем абсурдно.

— Аз вече притежавам цяло състояние — каза простичко тя. — Освен това те обичам. Моля те, не ме обиждай, като ми отказваш по този начин. Опитай се да проумееш, че аз съм твоя и съвсем естествено всичко, което притежавам, също е твое.

„Ама че работа“, помислих си аз. Очевидно ми се подиграваше по някакъв особено сложен начин — и по неизвестни причини — или пък не? Блясъкът в очите й беше опасен, по един съвсем реален начин.

— Ами добре в такъв случай — казах аз. — Има едно нещо, което наистина ще ми трябва, за да бъда в безопасност. Предполагам, че е фотографски негатив, и може би някакви копия от снимки на, хм…

— Двама перверзници, които си играят на булдозер? Знам за какво говориш. Лицата им са изрязани от снимката, но съпругът ми каза, че единият от двамата е онзи неприятен господин Глоуг, а другият е деверът на вашата…

— Да, да — казах бързо аз. — Точно така. За това става дума. Изобщо не ти трябва, нали разбираш. Съпругът ти искаше да го използва само за да се сдобие с разрешително да използва дипломатическата поща за транспорт на откраднати картини, и дори това се оказа твърде опасно. Дори за него. Имам предвид, погледни го докъде се докара.

Вместо това тя погледна към мен с известно любопитство, после ме отведе в кабинета на Крампф, който представляваше извержение от несмляно богатство — като кошмар, в който някоя разпоредителка от киното по царска воля е обзавела извънградското имение на династията Романови. Нека само да ви кажа, че основната атракция беше една огромна, гола, космата мърла, нарисувана от Жан-Жак Енер и провесена върху дървена ламперия в стил „Луи XIV“, където беше осветена от две от най-ужасните лампи „Тифани“, които съм виждал през живота си, и няма нужда да ви казвам нищо повече. Госпожа Спон направо щеше да повърне на място, върху имитацията на гоблен от Обюсон.

— Merde — казах с благоговение аз.

Тя тържествено кимна.

— Красиво е, нали? Аз го обзаведох за него, след като се оженихме, когато все още си мислех, че го обичам.

Тя ме заведе до личните покои на Крампф, където един чудесен Бугеро — ако харесвате Бугеро — хвърляше отражения на сочни цици и задници в неподвижните води на едно порцеланово биде, сякаш изработено специално за Катерина Велика в някое от по-пикантните й настроения. Сейфът не беше хитроумно скрит зад картината, а зад дърворезбования панел до нея. Наложи се Джоана да го върти и усуква по всякакви начини, докато най-сетне не се отвори, за да разкрие лавици, които скърцаха под тежестта на цели купища големи просташки банкноти — никога не съм виждал по-вулгарна гледка, — както и чекови книжки от всички банки по света и голям брой дръжки за куфари, облицовани с кожа. (Нямаше нужда да ги повдигна, за да разбера, че бяха изработени от платина — самият аз бях подхвърлил тази идея на Крампф. Това е добър фокус — митничарите все още не го знаят. Можете да се възползвате от него, ако желаете, на мен вече няма да ми трябва.) После тя отвори едно чекмедже, скрито в страничната стена на сейфа, и ми подхвърли един пакет от стегнати пликове.

— Би трябвало да е там вътре — каза равнодушно тя и деликатно приседна на ръба на бидето.

Благоговейно прерових съдържанието на пакета. В един от пликовете имаше застрахователни полици, които надхвърляха и най-смелите мечти на алчността, в друг имаше цяло тесте от завещания и анекси към тях, а в трети — само списък с имена, срещу всяко от които имаше кодиран шифър. (Доколкото познавах склонностите на Крампф, сигурно само в този списък се криеше цяло едно състояние, ако човек му посвети малко време, но аз не съм толкова смел човек.) Следващият плик беше пълен с други, по-малки пликове, облепени с редки чуждестранни марки в горния десен ъгъл — по-богатите и лукави читатели ще разпознаят този трик, при който просто се залепя обикновена нова марка върху рядката и пликът се изпраща до самия вас или до ваш агент в някоя чуждестранна столица. Това е най-лесният начин да се прехвърлят сериозни суми за харчене по цялото земно кълбо, без да се губи твърде много от комисионата.

Последният плик беше този, който ми трябваше, и всичко в него изглеждаше наред. Пликът съдържаше фотографията с изрязаните лица и няколко негатива на британска фотолента от 35 милиметра. Контактните копия показваха предимно озеленените задни дворове на колежите в Кеймбридж, но на основната фотография се виждаха заниманията, провеждани в един съвсем друг заден двор: явно в този ден е бил ред на Дълбокото гърло да кара булдозера, а в пасивната роля беше Другарят. Прочутата му усмивка, право към камерата, явно демонстрираше, че той нямаше нищо против. Без никакви угризения изгорих снимката и изхвърлих пепелта в палавото биде. Тази фотография струваше много пари, но както току-що казах, аз не съм толкова смел човек — понякога дори парите струват твърде скъпо.

Не се притеснявах за евентуалното съществуване на други копия: Крампф може и да беше проявил непредвидливост, но си мислех, че не е бил изперкал съвсем, а освен това в днешно време копията се фалшифицират твърде лесно; хората искат да видят негатива, при това оригиналния негатив, защото негативите, изработени от копие, се разпознават от пръв поглед.

Джоана се извъртя и погледна пепелта, която потъваше в бидето.

— Сега щастлив ли си, Чарли? Това ли искаше?

— Да. Благодаря ти. Смятам, че сега ще бъда в малко по-голяма безопасност. Не много по-голяма, но все пак. Много ти благодаря.

Тя се изправи, приближи се до сейфа, избра някакви банкноти и небрежно го затвори.

— Ето ти малко пари за из път — вземи ги, моля те. Може би ще имаш нужда от тях, за да се отдалечиш на сигурно място оттук.

Бяха две дебели тухли от банкноти, които все още бяха опаковани на пачки — половината английски, а другата американски. Общата сума със сигурност беше съвсем неприлична.

— О, не мога да приема това — изписках аз. — Това са ужасно много пари.

— Нали ти казах, че вече имам ужасно много пари — това в сейфа е нищо, просто един малък резерв, който мъжът ми държеше за дребни подкупи на сенатори и неочаквани пътувания. Моля те, вземи ги — не мога да бъда щастлива, ако не съм сигурна, че разполагаш с достатъчно средства, докато бягаш от тези неприятни хора.

По-нататъшните ми възражения бяха прекъснати в зародиш от ужасяващите писъци, които се разнесоха от долния етаж, наложени на фона на басово ръмжене. Втурнахме се към стълбището и погледнахме надолу, където ни очакваше зловещ гладиаторски спектакъл: Джок беше стиснал по един пеон в двете си ръце и методично ги удряше един в друг, подобно на цимбали, докато около него се тълпяха други пеони от двата пола, дърпаха го за косата, увисваха от ръцете му и отхвърчаваха далеч встрани, захвърляни на плочките на пода.

— Браво торо! — извика пронизително Джоана и мелето се превърна в неподвижна картина.

— Веднага пусни тези хора, Джок — наредих му строго аз. — Не знаеш къде са били преди това!

— Само се опитвах да разбера какво става с вас, господин Чарли — нали казахте половин час?

Предложих извиненията си на всички; пеоните не можеха да разберат шлифования ми кастилски, но схванаха, че всичко е наред; имаше много поклони, влачене по пода, подръпване за перчема и вежливо промърморени „de nada“^[2], а накрая всеки от тях прие по един долар, без да крие задоволството си. Един от тях стигна дотам любезно да намекне, че тъй като носът му беше смачкан на кайма, заслужаваше допълнителен хонорар, но Джоана не ми разреши да му дам повече.

— С един долар ще се напие прекрасно — обясни ми тя, — но с два ще направи някоя истинска глупост, например да отиде да се ожени.

Тя обясни същото и на пеона, който внимателно проследи нейните разсъждения и накрая тържествено се съгласи. Тези мексиканци бяха логично племе.

— Тези мексиканци са логично племе, Джок, не смяташ ли? — обърнах се към него малко по-късно.

— Ами, ами — отговори той. — Мен ако питате, всичките са проклети пакистанци.

Потеглихме, преди слънцето да се издигне много високо в небето. Аз бях приел лека закуска от още малко текила — отвратително питие, но човек някак си свиква с него — и бях успял да избегна още един рунд за сбогом с моята влюбена Джоана. Тя беше съвсем убедително разстроена и се обля в сълзи, когато ми каза, че оттук насетне ще живее единствено в очакване да й се обадя, за да дойде при мен и двамата да бъдем щастливи до края на живота си.

— Къде отиваме, господин Чарли?

— Ще мисля за това по пътя, Джок. Междувременно това е единственият път. Да тръгваме.

Но докато карахме — или по-точно, докато Джок караше, защото той беше спал в самолета, — аз продължих да мисля за Джоана. Каква ли можеше да бъде целта на всичките безсмислици, които ми беше сервирала? Наистина ли си мислеше, че съм й повярвал? Наистина ли се надяваше, че ще повярвам как е била запленена от представителния, но далеч не в първа младост Мордекай? „Булшит“, както би казала придирчиво самата тя. И все пак; въпреки това… Карл Попър призовава непрестанно да бъдем нащрек за модерната болест на нашето време: убеждението, че нещата не могат да бъдат приемани буквално, че привидният силогизъм няма как да не е рационализация на ирационален мотив, че признанието на чувствата винаги крие някаква егоистична подлост. (Фройд ни убеждава, че Йоан Кръстителя на Леонардо е хомосексуален символ с вирнатия си показалец, с който се опитва да пробие дъното на вселената; историците на изкуството знаят, че това е вековно клише на християнската иконография.)

В такъв случай може би всичко беше наистина, може би всичко беше точно; и в действителност, докато се извисявахме все по-нагоре по завоите на пътя, който се изкачваше по могъщата планина под светлината на младото слънце, ми беше трудно да повярвам на собствените си страхове и подозрения.

Може би Крампф наистина беше починал от сърдечен удар, след като беше прекалил на масата — статистически погледнато, беше идеален кандидат за това. Може би Джоана наистина се беше влюбила безрезервно в мен — приятелите ми понякога имаха добрината да твърдят, че притежавам известна привлекателност и може би известна обиграност и сръчност в тези неща. Може би вторият небесносин „Буик“ и неговият шофьор наистина бяха резерва, поръчана от Крампф — така и не бях успял да го попитам. Може би в крайна сметка наистина щях да изпратя съобщение на Джоана и да живея охолно с нея и нейните милиони, докато простатата ми не ме предаде окончателно.

Колкото повече си мислех за тази гледна точка, толкова по-разумна ми се струваше и толкова по-сладко светеше слънцето върху недостойните като мен. С наслада се облегнах в благоуханната кожена тапицерия на моя „Ролс-Ройс“ — който за пръв път наистина беше моят „Ролс-Ройс“! — и тихо подсвирнах през зъби една-две строфи.

Мортланд със сигурност никога нямаше да повярва, че инфарктът на Крампф не е бил предизвикан от някого; щеше да приеме, че съм го убил, точно според условията на нашето споразумение, и просто съм бил дяволски сръчен в изпълнението.

Единствено Джоана знаеше, че съм изгорил негатива, а един-единствен намек пред Мортланд, че може би съм забравил да го направя, щеше да бъде достатъчен той никога да не посмее да насъска смъртоносните си кучета по мен, а да бъде принуден да спази думата си и да ме предпазва от всякакви неприятности; например от това да бъда убит.

Това ми харесваше; всичко това ми харесваше, всичко се връзваше, страховете ми бяха безсмислени и отново се чувствах определено млад. Като нищо щях да обърна и все пак да дам на Джоана още едно доказателство за уважението си към нея, толкова млад се чувствах. Чучулигата беше в небето, а охлювът направо препускаше към върха на любимия си трън.

И все пак трябваше да призная, че в рая на задоволството ми се беше промъкнала една змия: неусетно се бях превърнал в гордия, но срамежлив собственик на около половин милион лири стерлинги под формата на откраднатата картина на Гоя — най-издирваното движимо имущество в света. Въпреки това, което пише в неделните вестници, в Америка не бъка от побъркани милионери, които изгарят от нетърпение да изкупуват откраднати шедьоври и да точат лиги върху тях в подземните си леговища. В действителност покойният Крампф беше единственият такъв, когото познавах, и не исках да познавам друг като него. Харчеше с великолепен замах, но беше вреден за нервите.

Не можеше да става и дума за това да унищожа картината: душата ми е прежълтяла от грехове като мустаците на заклет пушач на цигари, но въпреки това съм напълно неспособен да унищожавам творби на изкуството. Да ги открадна, да — с удоволствие, това е проява на уважение и любов, но да ги унищожа — никога. Все пак дори Устър има своя закон, както е написал най-големият специалист по въпроса.

Вероятно най-доброто решение беше да отнеса картината обратно в Англия — все пак тя продължаваше да е скрита толкова добре, колкото изобщо беше възможно — и да се свържа с един познат специалист, който знае как да урежда дискретни сделки със застрахователни компании.

Трябва да знаете, че всички онези отегчителни розови картини на Реноар, които непрекъснато крадат в Южна Франция, или се продават обратно на застрахователите на твърда цена в размер на 20 процента от сумата, за която са застраховани — застрахователните компании не плащат и един франк повече от това, въпрос на професионална етика, — или се крадат по изрична поръчка на собствениците им, за да бъдат унищожени веднага. Френският новобогаташ живее в такъв непрестанен ужас от собствения си снобизъм, че не смее да предложи на търг собствения си Реноар, купен преди три години, и по този начин да си признае, че е малко закъсал с парите — а още по-малко да поеме риска да получи за картината по-малко пари, отколкото вече е казал на всичките си ужасни приятели, че е платил за нея. Френският новобогаташ по-скоро би умрял, отколкото да си причини това; или, ако разсъждаваме по-практично, по-скоро би унищожил картината, за да прибере франковете от застраховката. В Англия полицията в общия случай свива устни и размахва пръст срещу застрахователни компании, които изкупуват откраднати картини от крадците — според полицията това не най-добрият начин да бъдат обезкуражавани потенциалните крадци и изобщо цялата работа е съвсем незаконна.

Въпреки това, ако един определен млад човек, който не е съвсем непознат в аукционната къща „Лойдс“, случайно прошепне на едно определено ухо, че определена сума, изпратена в брой на един определен адрес в Стретъм, би предизвикала промяна във вижданията на определени крадци и би ги накарала да изпаднат в паника и да изоставят откраднатото в едно определено бюро за изгубени вещи — ами, в такъв случай може би ще се окаже, че и застрахователните компании са хора (а те са хора, нали знаете?) и хиляда лири стерлинги всъщност са много по-малко от, да кажем, пет хиляди лири стерлинги. Определеният млад човек, който не беше съвсем непознат в аукционната къща „Лойдс“, освен това не беше съвсем непознат и за мен и макар че не обичаше да шепне в ухото ми повече от един или два пъти в годината, все пак имаше златно сърце и ми дължеше една съвсем дребна услуга. А освен това се страхуваше до смърт от Джок. Но не искам да оставате с впечатлението, че ви препоръчвам да правите този фокус: полицаите са професионалисти, а всички ние в най-добрия случай сме талантливи аматьори. Ако се налага да изпаднете в грях, намерете си някоя затънтена, неизследвана област на престъпната дейност, за която Скотланд Ярд не разполага с готови специалисти, и пипайте внимателно, без да прекалявате, като непрекъснато променяте начина си на действие. В крайна сметка ще ви хванат, разбира се, но ако не сте алчен, преди това може да се порадвате на няколко добри години.

Но както казвах, преди да се отдам на горните поучителни слова, аз вече бях готов да приема схващането на Волтер за най-добрия от всички възможни светове: всичко имаше своето обяснение, заплетената паяжина все пак изглеждаше съвсем подредена на дневна светлина и един Мордекай в крайна сметка явно струваше повече от всички тъпаци на име Мортланд, Блъчър, Крампф и други подобни. („Един от най-забележителните феномени, свързани с практикуването на неискреността, е огромният брой преднамерени лъжи, които казваме на самите себе си — макар че именно ние би трябвало да сме хората, които най-малко можем да очакваме да заблудим“^[3] — Джоузеф Шеридан Ле Фаню.)

За да допълня оскъдната си закуска и да отпразнувам победата на добродетелта над глупостта, аз отворих една бутилка от дванайсетгодишния скоч и вече я надигах към устните си, когато видях небесносиния „Буик“. Колата излизаше от тесния каньон пред нас и се движеше бързо, двигателят й ръмжеше на ниска предавка, а траекторията й беше насочена точно към левия ни борд. Десният ни борд беше едва на един ярд от отвесната стена на пропаст, дълбока няколкостотин фута — значи това беше краят. Нищо, бях си поживял добре. Джок — вече ви казах колко бързо може да се движи той, когато се налага — завъртя волана наляво, скочи на спирачките, сръчно превключи на първа скорост, преди двигателят на автомобила да се задави, и вече завиваше надясно в момента, в който ни удари другата кола. Шофьорът на небесносиния „Буик“ не подозираше каква е мощта на един „Ролс-Ройс“ с антикварна стойност, нито пък колко е борбен Джок; нашият радиатор изкорми колата му с ужасяващ писък на разкъсан метал и неговият „Буик“ се завъртя като пумпал, като в крайна сметка спря на банкета на шосето, а задният му край привидно невъзможно увисна над пропастта. Лицето на шофьора беше изкривено от някаква незнайна емоция и неприятно обляно в кръв, докато отчаяно се бореше с дръжката на вратата. Джок излезе от колата, приближи се до него, без да бърза, изгледа го, после погледна в двете посоки по шосето, заобиколи смачкания „Буик“, намери за какво да се залови с две ръце и могъщо го надигна. Колата се наклони назад и започна да се свлича, но много бавно — Джок имаше време отново да се върне до прозореца и приятелски да се ухили на шофьора, преди носът на небесносиния „Буик“ да се вдигне към небето и все така бавно да се изхлузи от поглед. Шофьорът ни показа всичките си зъби в беззвучен писък, преди да си отиде; чухме как колата отскочи три пъти при ударите си в земята, невероятно силно, но нито звук от писъка на шофьора — явно този модел на „Буик“ имаше по-добра звукоизолация, отколкото би си помислил човек. Мисля, но дори сега не съм сигурен в това, че шофьорът беше дружелюбният господин Браун — който за пореден път ми демонстрира статистическата невероятност да загине в самолетна катастрофа.

С известна изненада — и простима гордост — установих, че по време на целия инцидент не съм изпуснал бутилката скоч, така че най-сетне отпих от нея и тъй като обстоятелствата бяха необикновени, предложих бутилката и на Джок.

— Това беше малко отмъстително от твоя страна, Джок — казах укорително аз.

— Изпуснах си нервите — призна той. — Проклета война по пътищата.

— Като нищо щяхме да пострадаме — съгласих се аз.

После му разказах за някои неща, особено за небесносините буици и ужасната — наистина ли смятате, че тази дума е твърде износена от употреба? — ужасната опасност, в която се намирах — в която се намирахме — въпреки скорошната ми кратка и прелестна афера с фантазиите за успех, сигурност и щастлив живот. (Беше ми трудно да повярвам, че едва преди няколко минути се бях оставил да ме съблазни тази прочута с изневерите си въображаема любовница — вярата в собствената сигурност.) Красноречието ми достигна до такива висини на горчива самоирония, че с изумление се чух да казвам на Джок да ме остави и да се спасява, преди великанската брадва на съдбата да се е стоварила и върху него самия.

За мен е удоволствие да ви съобщя, че отговорът му на това предложение беше една-единствена дума: „Глупости.“ (Но „За мен е удоволствие да ви съобщя“ също не отговаря на истината: неговата вярност ми служи твърде кратко, а на него самия не донесе нищо добро — и може да се каже, че точно това „Глупости“ сложи край на живота му.)

Когато уискито беше успокоило нервите ни до известна степен, ние затворихме бутилката и излязохме от колата, за да огледаме раните си. Някой шофьор на „Форд Англия“ щеше да стори първо това, разбира се, като беснее срещу съдбата си, но ние, собствениците на „Ролс-Ройс“, сме от друг сой. Радиаторът беше белязан от удара и прокапваше на напеченото шосе; единият фар и единият мигач бяха напълно съсипани; калникът от дясната страна беше смачкан, но не толкова, че да спука гумата. Ако се налагаше, шоуто беше в състояние да продължи. Върнах се в колата, за да помисля, докато Джок продължаваше да се коси за повредите. Нищо чудно и да съм отпил още малко от бутилката с уиски, и кой може да ме вини за това?

По шосето не минаваше никой друг в нито една от двете посоки. Отнякъде безспирно скърцаше скакалец; отначало това ме дразнеше, но скоро се научих да живея с него. След като помислих известно време, отново огледах мислите си и от двете страни. Всеки път достигах до едно и също заключение. Заключението не ми харесваше, но какво да се прави, нали така?

Избутахме нашия „Ролс-Ройс“ от ръба на пропастта. Не се срамувам да кажа, че пророних няколко сълзи при вида на цялата тази красота, това могъщество, тази елегантност и история, захвърлени в сухия каньон като угарка от пура, пусната в тоалетната чиния. Дори в смъртта си колата запази своята грация; траекторията й беше величествена, докато подскачаше от скала на скала надолу в пропастта, почти лениво, и най-сетне полегна далеч под нас, отпусната с носа напред в гърлото на една дълбока цепнатина в скалите, като оголи прекрасната си задница към галещите лъчи на слънцето в продължение на няколко мига, преди да бъде напълно зарината от лавината от стотици тонове чакъл, която беше предизвикала при падането си.

Смъртта на шофьора на небесносиния „Буик“ не представляваше нищо в сравнение с това: видяна наистина, човешката смърт е твърде бедно преживяване за всеки заклет телевизионен зрител, но кой сред вас, опитни читатели, е виждал „Ролс-Ройс Силвър Гоуст“ да умре по гръб? Бях неизразимо трогнат от тази гледка. Джок сякаш усети това по своя грубоват начин, защото пристъпи по-близо до мен и промълви няколко думи, за да ме утеши.

— Имаше пълно автокаско, господин Чарли — промълви той.

— Да, Джок — отвърнах мъжествено аз. — Както обикновено, ти прочете мислите ми. Но по-важното в този момент е колко лесно може да бъде изваден оттам този „Ролс-Ройс“?

Джок замислено се взря в потрепващата мараня над скалите далеч под нас.

— Как ще слязат там? — започна той. — От тази страна е лавина, а от другата — отвесна скала. Трудна работа.

— Точно така.

— А после ще трябва и да я измъкнат от цепнатината, нали така?

— Отново си прав.

— Адски трудна работа.

— Да.

— И накрая да я изтеглят обратно дотук, нали така?

— Точно така.

— Ще се наложи да затворят това шосе поне за няколко дни, докато я изтеглят догоре.

— И аз това си мислех.

— Ако беше някой тъп планинар, който се беше заклещил там долу, или кутрето на някоя дърта курва, щяха да го изкарат, преди да се изкашляш, нали, но това е само една стара кола, не съм ли прав? Ще трябва адски много да искат да я приберат — или да приберат нещо от нея, — за да си направят този труд.

Той ме сръга с лакът и с всичка сила ми намигна. Никак не умееше да намига — цялото му лице се изкривяваше по особено ужасяващ начин. Аз също го сръгах с лакът. И двамата се ухилихме.

После се затътрихме по пътя, като Джок носеше единствения ни куфар с най-необходимите неща и за двамата, който се предполагаше да е измъкнал с невероятна съобразителност и в последния възможен момент от нашия „Ролс-Ройс“, докато се беше олюлявал на самия ръб на пропастта.

„А сега накъде, Мордекай?“ беше най-доброто обобщение на мислите ми, докато крачехме по напеченото прашно шосе. Трудно е да се разсъждава конструктивно, след като финият бял пясък на Ню Мексико вече е пропълзял нагоре по крачолите на панталоните ви и се е събрал ведно с потта от слабините ви. Единственото ми заключение беше, че звездите са се подредили в констелация, определено насочена срещу Мордекай, и като се изключат благородните ми сантименти, нямах нищо против да се отърва от вероятно най-биещата на очи кола на северноамериканския полуконтинент.

От друга страна, в Ню Мексико пешеходците бият на очи дори по-силно от повечето автомобили — дадох си сметка за това, когато покрай нас профуча една кола в посоката, от която идвахме, и всичките пътници в нея ни изгледаха така, все едно бяхме синът на върколака от дълбините на океана и неговият личен главорез. Беше някаква служебна кола в черно и бяло, „Олдсмобил Супер 88“, която не спря — а и защо да спира? Да се ходи пеша в Съединените щати не е незаконно, а неморално. Освен ако не сте бездомници, разбира се. Всъщност е точно като в Англия: можете да се разхождате и да спите на открито, стига да имате дом, в който да се приберете; но ако нямате дом, това веднага се превръща в престъпление — на същия принцип, според който не можете да вземете пари назаем от банката, освен ако не докажете, че нямате нужда от тях.

Стори ми се, че изминаха много дълги часове, докато най-сетне не открихме малко сянка, хвърляна от някакви безименни окаяни дървета, и безмълвно се отпуснахме на земята в нейното оскъдно убежище.

— Когато покрай нас мине кола, която се движи в нашата посока, Джок, веднага трябва да скочим на крака и да я спрем.

— Добре, господин Чарли.

С тези думи и двамата незабавно заспахме.