Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (10) (Мордекай)

10

Чаткат копита, вятър косите гали,

в душите фучи, в очите пари,

къса кукувичите прежди

на несбъднатите надежди…

„Последното ни пътуване“, Робърт Браунинг

Събудих се с жизнерадостно усещане, което не трая твърде дълго. Докато се облека и приготвя, вече ме разтърсваше махмурлук, безмилостен като енергичен, но неопитен териер, стиснал плъх между зъбите си. Успях да сляза в бара на хотела на кратки, неприятни етапи (винаги използвайте бавния асансьор, а не експресния), където барманът за нула време определи и диагнозата, и лечението ми. Махмурлукът, обясни ми той, по същество не е нищо друго, освен абстиненция; ако на нея се противодейства с приемането на допълнителни количества от това, което я е предизвикало, абстиненцията си отива с пърхане на черни криле. Това ми се стори съвсем логично. Рецептата на бармана беше просто скоч с трапезна вода — той се закле със страшна клетва, че трапезната вода се доставя всяка сутрин направо от Апалачите, представяте ли си? Бакшишът, който му оставих, беше достоен за кралска особа.

Погълнал достатъчно, но не и предостатъчно количество от това лекарство, аз платих сметката си на рецепцията, прибрах един „Силвър Гоуст“ в безупречно състояние от смуглия тип, който неохотно се раздели с него, и внимателно потеглих в посока Ню Мексико. Бъдещите поколения ще настояват да узнаят, че бях сложил пълната си американска маскировка: бежов костюм от индийски памук, слънчеви очила и сламена шапка в цвят какао с панделка в убито оранжево. Няма защо да крия, че общият ефект от всичко това беше доста секси. Ако ме беше видял, господин Абъркромби щеше да ухапе господин Фич^[1], а редакционният екип на списание „Шев и кройка“ щеше да се разплаче от умиление.

Любопитно защо, отново ме изпълваше страх. Изпитвах неясното усещане, че тази страна — където по думите на Бертран Ръсел и законите, и обичаите са мечтата на всяка стара мома — въпреки това беше страна, където като нищо беше възможно да пострадам, ако не внимавам — и дори ако внимавам.

Докато изляза от неочарователните покрайнини и предградия на Вашингтон, вече имах нужда да заредя: „Силвър Гоуст“ е прекрасна кола, но дори най-добрият й приятел ще ви признае, че разстоянието, което изминава с едно зареждане, е твърде оскъдно. Избрах една бензиностанция, която изглеждаше така, все едно има нужда някой да спре на нея, и спрях на нея. Намирах се недалеч от някакво място на име Шарлътсвил, на границата на националния парк „Шенандоа“. Служителят на бензиностанцията стоеше с гръб към мен и разперени ръце, като повтаряше „А сега, де!“ и гледаше след една голяма небесносиня кола, която с висока скорост се отдалечаваше към хоризонта. Дори не разбра, че съм там, докато не загасих двигателя, след това зяпна моя „Ролс-Ройс“ по един особено удовлетворителен начин и прошепна „Ма-амка му“ няколко пъти поред. (През следващите няколко дни щях да чуя това възхитено възклицание по адрес на достатъчно лица от женски пол, за да стигнат за благоверни на всички мормони в щата Юта.) Служителят се изкикоти като девица, докато пъхаше пистолета на колонката в резервоара ми, а след това ме изпрати с едно последно оплодително хвалебствие. Разсеяно се запитах какво беше направила небесносинята кола, за да заслужи неодобрението му.

След това малко се загубих, но час по-късно стигнах до междущатската магистрала 81 при Лексингтън и наваксах изоставането от графика, докато карах през щата Вирджиния. След като прекосих щатската граница с Тенеси, сложих точка на деня и се настаних да пренощувам в един мотел от веригата „Автентични дърварски колиби“. Управителката беше една дама с жълта коса, отпуснати бърни и дебел задник, който въртеше по най-отвратителен начин: да я съблазни човек изглеждаше също толкова лесно, колкото да се подстриже, и горе-долу също толкова евтино. Всичко в моята колиба беше завинтено за пода: управителката ми обясни, че младоженците често обзавеждат целия си апартамент с мебели, които крадат от мотелите — „По цяла нощ разглобяват разни неща“, сподели ми тя с палав кикот, който подсказваше, че знае много по-приятни начини за прекарване на нощта. Да бъде „разглобена“ тя лично, предполагам.

Чаршафите бяха яркочервени.

— Боже мой — казах им аз. — На ваше място и аз щях да се изчервя.

За вечеря си поръчах „Задушено говеждо с варени мамули по планинарски“; човек би си помислил, че в щата Тенеси това ястие ще бъде приготвено особено добре, но всъщност не беше; Джок го прави много по-вкусно. Изпих част от запасите си от „Ред Хакъл Делукс“ и заспах незабавно — никой нямаше да успее да ме „разглоби“, дори да иска.

В американски мотел няма как да получите сутрешната си чаша чай дори срещу пари в брой; прииска ми се да си бях донесъл нужната апаратура. Дори не можете да си представите колко трудно е да се облечете, ако не сте погълнали една чаша от тази освежаваща напитка. Довлякох се до ресторанта и изпих цяла кана от тяхното кафе, което беше отлично и ми даде кураж да опитам сладкия канадски бекон и горещите им палачинки. В действителност съвсем не бяха лоши. Забелязах, че собственикът — или собственичката — на небесносинята кола — или някоя много подобна на нея — беше избрал — или избрала — същия мотел, но не го — или я — видях. Разсеяно се запитах дали той — или тя — беше разглобил нещо през тази нощ. Колкото до мен самия, аз напуснах мотела с чиста съвест — бяха изминали цели дни, откакто не си бях присвоявал нищо.

Тази сутрин почти не се загубих. След не много повече от час вече бях на междущатската магистрала 40 и прекосих по нея целия щат Тенеси; очарователен пейзаж. Спрях за обяд в Нашвил: ребърца на скара, царевични питки и най-величествения джубокс, който съм виждал през живота си — за мен беше привилегия да седя точно пред него. Замаян от пикантно свинско и децибели, едва не попаднах под колелата на небесносинята кола, когато слязох от тротоара.

Не се съмнявам, че при последното преброяване в Съединените щати сигурно е имало половин милион небесносини коли, но когато пред тях излезе пешеходец, американските шофьори обикновено също придобиват небесносин цвят и ви ругаят с всичка сила, като употребяват думата „Чиче“, ако случайно сте представителен господин като мен. Този обаче не го направи: само погледна през мен и продължи, едър и набит точно като моя господин Браун, властелина на пържената риба с картофки, но маскиран до неузнаваемост с шапка и слънчеви очила.

Заличих този инцидент от ума си чак до късно вечерта на същия ден, когато в покрайнините на Мемфис ме подмина точно същата кола, управлявана от точно същия господин.

Тази вечер ми донесоха кафе и бутилка трапезна вода за уискито ми в хотелската стая; заключих вратата и се свързах по телефона с господин Крампф. Американските телефонистки са чудесни — просто им казвате името и адреса на господина, с когото искате да разговаряте, и те правят всичко останало. Крампф звучеше малко почерпен, но много дружелюбен; от другата страна на линията се разнасяха и шумове, които подсказваха, че има гости, които също са малко почерпени. Казах му, че се движа по график, без да споменавам за неговото отклонение от нашия първоначален план.

— Ами, това е просто страхотно — изрева той. — Просто страхотно.

После го повтори още няколко пъти, той си е такъв.

— Господин Крампф — продължих предпазливо аз, — струва ми се, че имам един спътник, ако разбирате какво имам предвид. Нов модел небесносин кабриолет „Буик“ с регистрационни номера от Ню Йорк. Знаете ли дали…?

Настъпи дълга пауза, после той гръмко се разсмя.

— Всичко е наред, синкоу, това е твоят ескорт. Не искаме някой да отвлече моя „Ролс-Ройс“, нали така?

Аз издадох някакви звуци на облекчение и той продължи:

— Знаеш ли, не му издавай, че сме го разкрили — преструвай се, че го няма, а когато ми дойде и ми каже, че не си го видял, ще му откъсна топките със зъби, какво ще кажеш?

— Добре, господин Крампф — съгласих се аз. — Но не бъдете твърде критичен към него. Все пак аз пътувам с повишено внимание, нали разбирате?

Той отново се разсмя гръмко — или може би се оригна — и затвори. После някой друг затвори. Може би беше телефонистката от хотела, но не ми прозвуча точно така. Накрая и аз затворих, позволих си да се оригна на свой ред и си легнах.

Тази вечер не се случи нищо друго, освен това, че много се притеснявах. Крампф не беше станал милионер, защото беше обикновен дърт пияница; милионите се печелят с интелигентност, безпощадност и наличието на едно особено малко червейче в мозъка. Крампф притежаваше всички тези неща и беше по-умен от мен и много по-зъл. Това никак не ми харесваше. Червата ми скимтяха и къркореха, за да ми покажат, че искат да си ходят вкъщи. А най-много от всичко искаха да нямат нищо общо с убийството на интелигентни милионери в собствените им домове. Най-сетне притеснено се унесох в сън.