Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (4) (Мордекай)

4

„… утрото е в седем,

хълмът е росен…“

„Минава Пипа“

Чуруликах на Джок, докато ме вдигаше, но чувствата ми не извираха от сърцето. Утрото всъщност беше дошло в десет, както обикновено, а улица „Ъпър Брук“ не беше росна, а просто мокра. Беше мръсен, влажен, лепкав ден и небето беше с цвета на мишовина. Дори Пипа щеше да си остане в леглото, а нито един охлюв, който е с всичкия си, нямаше да реши да допълзи до върха на тръна. Сутрешната ми чаша чай, която обикновено ме освежава като лек дъждец от небесата, имаше вкус на чатала на лешояд. Канарчето изглеждаше така, все едно страда от запек, и ме удостои само с един кисел поглед вместо с обичайните една-две строфи от своята песен.

— Господин Мортланд е долу, господин Чарли. Чака от половин час.

Изсумтях и дръпнах копринената завивка над главата си, за да се заровя обратно в утробната топлина на леглото си, където никой не можеше да ми навреди.

— Трябва да му видите мутрата, където го цапнах. Чудна картинка, заклевам се. Във всички цветове на дъгата.

Това ме спаси. Този ден все пак имаше поне едно нещо, което да ми предложи. Станах от леглото, макар че всичко ми казваше да не го правя.

Вода за уста, половин таблетка декседрин, хапка тост с аншоа и пеньоар „Шарве“ — в този ред, — по-късно аз вече бях готов да се справя с всеки Мортланд.

— Заведи ме при този Мортланд — наредих аз.

Трябва да призная, че наистина изглеждаше чудесно; не само заради богатите есенни багри на подутата си мутра, но и заради омагьосващата игра на различни емоции, които изразяваше с нея. Ще ви оставя сами да ги изброите; в момента не ми се занимава с това. Онази, която има значение за този разказ, беше последната: нещо като престорена стеснителна сърдечност, внимателно подправена с горчив хумор — като две капки сос „Уостър“ в чиния със свинска мас.

Той скочи на крака и пое право към мен, протегнал ръка за мъжествено ръкостискане.

— Нали си оставаме приятели, Чарли? — промърмори той.

Беше мой ред да остана с отворена уста — а по челото ми изби пот от неудобство и срам заради поведението му. Имам предвид, честно. Издадох някакво грубовато гъргорене, което явно го удовлетвори, защото отдръпна ръката си и отново се настани на канапето. За да прикрия неудобството си, наредих на Джок да ни приготви кафе.

Изчакахме кафето в мълчание, повече или по-малко. Мортланд се опита да отвори темата за времето — той е от онези хора, които винаги знаят кога над Исландия се образува нов антициклон. Учтиво му обясних, че преди да съм пил кафе сутрин, не съм готов да обсъждам метеорологични явления.

(Какъв ли е произходът на тази странна британска мания по отношение на времето? Как е възможно пълнолетни жители на световна империя от мъжки пол сериозно да обсъждат дали вали или не, дали е валяло и има ли вероятност да завали? Можете ли да си представите дори най-бедния духом парижанин, виенчанин или берлинчанин да се унижава, като говори такива безсмислици? Обеликс е прав, когато казва, че британците са луди. Предполагам, че това е поредното проявление на английската фантазия за земята. Дори най-урбанизираният лондончанин дълбоко в себе си остава чифликчия, който копнее за кожени гамаши и пушка, която да носи в сгъвката на лакътя си.)

След като кафето биде донесено (ах, колко е трудно да се пише без латинския абсолютен аблатив!), ние вежливо се заехме да го лочим, като си подавахме захар, сметана и други подобни и от време на време грейвахме в престорени усмивки. После аз вдигнах платната и влязох в боя.

— Канеше се да ми кажеш откъде знаеше, че ще бъда при Спиноза — казах аз.

— Чарли, защо си толкова фиксиран върху тази подробност?

Това всъщност беше много добър въпрос, но нямах никакво намерение да му отговарям. Вместо това го изгледах безизразно.

— О, ами добре, обяснението е много просто. По една случайност знаем, че старият Спиноза притежава — или по-точно казано, „притежаваше“ — около четвърт милион мръсни стари банкноти от една лира от Големия влаков обир. Той е платил за тях с чисти нови банкноти от пет лири стерлинги по курс от сто седемдесет и пет на сто. Проклет стар мошеник. И така, ние бяхме наясно, че скоро щеше да му се наложи да ги пусне в обращение, затова подкупихме един дребен боклук, който работи в една от галериите на „Мейсънс Ярд“, за да го държи под око. Всеки път, когато някой, да кажем, интересен гражданин отива при Спиноза, ние научаваме за това по малкото уоки-токи на нашия боклук.

— Честно — казах аз, — това се казва завладяваща история. Ами ако някой отиде при Спиноза, преди да отвори галерията?

— А, да, ами, налага се да поемем известен риск, разбира се. Имам предвид, че просто не разполагаме с достатъчно средства, за да работим на смени по всички случаи едновременно. Това ще струва цяло състояние.

Повярвах му и мислено въздъхнах от облекчение. После ми хрумна нещо друго.

— Този дребен боклук, за когото говориш, Мортланд… случайно да се казва Пърси и да работи в галерията на О’Флахърти?

— Ами, да, мисля, че точно така се казва всъщност.

— Ясно — казах аз.

Наострих едното си ухо; Джок беше пред вратата, дишаше през носа и си водеше бележки от разговора наум, ако изобщо мога да ги нарека така. Не мога да отрека, че изпитах голямо облекчение, когато научих, че единствено Пърси е бил подкупен; ако и господин Спиноза не беше играл честно с мен, всичко щеше да бъде загубено. С лихвата. Вероятно съм позволил на изражението си да се отпусне малко, защото изведнъж осъзнах, че Мортланд ме гледаше любопитно. Това не беше добре. Трябваше веднага да сменя темата.

— Е, добре — провикнах се бодро аз. — Каква ще бъде сделката? Какви бяха онези богатства на Ориента, които настояваше да ми дадеш снощи? Мисля, че ставаше дума за половин царство, нали не греша?

— Е, сега, Чарли, снощи си беше за снощи, не е ли така? Имам предвид, че и двамата бяхме малко напрегнати, не смяташ ли? Нали няма да очакваш от мен да спазя това…

— Прозорецът все още си е там — казах просто аз. — Както и Джок. И трябва да кажа, че аз все още съм напрегнат; за пръв път ми се случва някой да се опита хладнокръвно да ме убие.

— Но този път аз очевидно съм взел предпазни мерки, нали така? — каза той и се потупа по джоба на панталона.

Това ми подсказа, че пистолетът му изобщо не беше там, а под мишницата му, разбира се.

— Предлагам ти една игра, Мортланд. Ако успееш да извадиш това, преди Джок да те удари по главата, печелиш курабийка.

— О, Чарли, стига толкова. Аз съм готов да ти предложа съществени, хм, придобивки и, хм, отстъпки, ако играеш в нашия отбор. Много добре знаеш, че съм затънал дълбоко в лайната и ако не успея да те привлека на наша страна, онзи ужасен дъртак от вътрешно министерство пак ще настоява да те ликвидираме. Какво искаш, за да се включиш? Предполагам, че парите, които бихме могли да ти предложим, няма да те заинтересуват.

— Мисля, че искам куче като Бонзо.

— Господи, Чарли, не можеш ли да се държиш сериозно?

— Не, наистина искам една хрътка; нали се сещаш, от онези сребърните, които се носят на ревера.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че искаш да станеш дипломатически куриер? Защо ти е това, за Бога? И какво те кара да мислиш, че мога да го уредя?

— В отговор на първия ти въпрос: да, точно това искам да кажа. В отговор на втория: не ти влиза в работата. В отговор на третия: можеш да го уредиш, защото се налага. Освен това искам и дипломатическия паспорт, който върви в комплект с тази длъжност, и привилегията да отнеса една дипломатическа пратка до нашето посолство във Вашингтон.

След като разбра за какво става дума, той се успокои и се облегна назад.

— И какво ще съдържа тази пратка? Или това също не ми влиза в работата?

— Един „Ролс-Ройс“ всъщност. Разбира се, автомобилът няма да се събере в дипломатическо куфарче, но въпреки това трябва да бъде облепен с дипломатически печати. Същата работа.

Мортланд изглеждаше разтревожен и мрачен; мозъчният му капацитет не беше достатъчен да се справи с внезапния наклон и двигателят му буксуваше с всичките си две конски сили.

— Чарли, ако колата ще бъде пълна с наркотици, отговорът ми е не, твърдо не. Ако става дума за мръсни банкноти от една лира в разумни количества, може и да стане, но не мисля, че след това ще мога да те защитя.

— Нито едното, нито другото — казах твърдо аз. — Давам ти честната си дума.

Докато го казвах, го гледах открито и честно право в очите, така че да не му остане никакво съмнение, че го лъжа. (Онези банкноти от Големия влаков обир скоро трябваше да бъдат обменени, нали така?) Мортланд отвърна на погледа ми като доверен другар, после внимателно събра върховете на всичките си десет пръста и ги погледна скромно, все едно беше направил нещо много трудно. Мислеше с всички сили и изобщо не се интересуваше дали му личи.

— Ами, предполагам, че може да се уреди нещо в този дух — каза накрая той. — Естествено, ти си даваш сметка, че мащабът на съдействието, което се очаква от твоя страна, ще трябва да отговаря на трудността да се организира онова, което искаш от нас?

— О, да — отговорих бодро аз. — Вие искате да убия господин Крампф, нали така?

— Да, точно така. Как разбра?

— Ами, очевидно, след като Дълбокото гърло вече е, хм, ликвидиран, няма как да оставите Крампф жив, нали така — не и след като вече знаете как действа? Между другото трябва да отбележа, че това никак няма да е лесно за мен, защото по една случайност той ми е много добър клиент.

— Да, знам.

— Да, и аз си помислих, че вече го знаеш. Иначе сигурно нямаше да го спомена, ха-ха.

— Ха-ха.

— Във всеки случай очевидно няма друг начин да притиснете човек, който е толкова богат като Крампф, освен като го убиете. Освен това е очевидно, че аз мога да стигна много близо до него, така че ако го свърша вместо вас, това ще ви спести цяло състояние от годишния финансов отчет. Още повече че от вашата гледна точка надали може да съществува човек, който да е по-подходящ за еднократна употреба от мен — и няма начин да бъда свързан с официалните власти. И на последно място, ако го направя некадърно и се докарам до електрическия стол, ще сте убили както Крампф, така и мен с един-единствен ръждив куршум.

— Ами, някои от тези неща донякъде отговарят на истината — каза той.

— Да — казах аз.

После седнах зад идиотското си малко френско писалище — онова, което остроумният търговец на антикварни мебели наричаше „ужаса на дните ми“, след като беше платил твърде много за него — и съставих списък с всички неща, които исках да направи Мортланд. Списъкът беше доста дълъг. Лицето му потъмня, докато го четеше, но той го прие като истинско дребно човече и внимателно сгъна списъка, преди да го прибере в портфейла си. Забелязах, че все пак не носеше кобур под мишницата си, но това със сигурност не беше първата грешка, която бях допуснал през този ден.

Кафето вече беше изстинало и непоносимо, така че аз щедро му отстъпих цялото останало количество. Смея да отбележа, че той дори не забеляза това. После си тръгна, след още една-две дружелюбни баналности; за миг се изплаших, че отново ще поиска да ми стисне ръката.

— Джок — казах аз. — Връщам се в леглото. Бъди така добър да ми донесеш всички телефонни указатели за Лондон, един шейкър с коктейл — какъвто и да е, нека да бъде изненада — и няколко сандвича от мек бял хляб с кресон.

Леглото е най-доброто място за продължителни разговори по телефона. Освен това е идеално пригодено за четене, сън и слушане на канарчета. Но изобщо не е добро място за секс: секс трябва да се прави във фотьойли или в банята, или на морава, която е почистена, но не е окосена твърде скоро, или на плажа, ако случайно сте обрязан. Ако сте толкова уморен, че да не можете да участвате в сексуален акт на друго място, освен в леглото, вероятно сте твърде уморен за каквото и да било и би трябвало да си пазите силите. Най-големите защитнички на секса в леглото са жените, защото трябва да крият лошата си фигура (обикновено) и да си топлят студените крака (винаги). Момчетата са друго нещо, разбира се. Но вие сигурно го знаете. Ще се опитам да не бъда толкова нравоучителен.

След един час се надигнах отново, обвих тялото си в габардин и се спуснах в кухнята, за да дам на канарчето още един шанс да се отнесе възпитано с мен. Канарчето се държа повече от възпитано и едва не пръсна малкото си сърчице със своята песен, сякаш се кълнеше, че оттук нататък всичко ще бъде наред. Приех уверенията му с известни резерви.

Повиках палтото и шапката си и слязох по стълбите — в събота никога не използвам асансьора, защото това е моят ден за физически упражнения. (Е, използвам го, за да се кача обратно горе, естествено.)

Портиерката изпълзя от леговището си и започна да ми ломоти нещо, но аз я усмирих, като вдигнах пръст към устните си и многозначително повдигнах вежди. Това работи всеки път. Тя пропълзя обратно, като гримасничеше.

Отидох пеша чак до „Сотбис“, като почти по целия път си бях глътнал корема — това е ужасно полезно. В днешния търг участваше и една картина, която беше моя — миниатюрно платно с изображение на баржата на венециански благородник, с гондолиери в ливреи и прелестно синьо небе. Бях купил картината преди няколко месеца, като се надявах с течение на времето да убедя самия себе си, че е на Лонги, но усилията ми бяха напразни, така че я бях предложил за продажба в „Сотбис“, където лаконично я бяха определели като „Венецианска школа, XVIII век“. Участвах в наддаването, докато не стигна до сумата, която бях платил за нея, после я оставих да се оправя сама. За моя радост наддаването за картината продължи още триста и петдесет хиляди лири стерлинги, докато чукчето най-сетне не удари в полза на един човек, когото ненавиждам. Сигурно вече е изложена на витрината на улица „Дюк“, където е представена за творба на Мариески или някаква друга подобна глупотевина. Останах на търга още десет минути и похарчих печалбата си за един съмнителен, но запленяващо нецензурен Бартоломеус Шпренгер. Картината изобразяваше Марс, който пощипваше Венера, без дори да си е свалил шлема — какви нрави! На излизане от аукционната къща се обадих по телефона на един богат фермер от Съфолк, който отглежда пуйки, и му продадох Шпренгер, без изобщо да го е виждал — на цена, която ще запазя в тайна, както се казва в занаята. После се отправих към „Пикадили“ с чувство за добре свършена работа. Нищо не оправя настроението така, както някоя и друга успешна сделка.

Прекосих площада, без да ми мигне окото, минах през „Фортнъмс“ заради ароматите, завих по улица „Джърмин“ и потънах в уютните обятия на бар „Жюлс“, където си поръчах лек обяд и погълнах петия си коктейл „Уайт лейди“ за деня. (Преди забравих да ви кажа с какво ме изненада Джок — извинявам се.) Като сериозен гастроном аз ненавиждам коктейлите, разбира се, но освен това ненавиждам и непочтеността, безнравствеността, нетрезвеността и куп други чудесни неща.

Ако някой ме беше проследил дотук, нямах нищо против. Плановете ми за следобеда обаче не включваха момчетата от ОИП, така че от време на време внимателно оглеждах помещението, докато се хранех. Докато приключа, цялото население на бара се беше сменило, с изключение на един-двама клиенти, постоянни като мебелировката, които познавах по лице: ако наистина бях имал опашка, той сигурно беше останал навън и към този момент вече би трябвало да е доста ядосан.

Опашката беше както навън, така и ядосан.

Освен това беше Морис, човекът на Мортланд. (Предполагам, че всъщност не бях очаквал Мортланд да играе по правилата: училището, което бяхме завършили и двамата, не беше от най-добрите. Залагаха много на содомията и други подобни, но не отделяха достатъчно внимание на почтеността, честта и други луксозни екстри, макар че непрекъснато говореха за тях в параклиса. Студени душове с възпитателна цел имаше предостатъчно, разбира се, но вие, които никога не сте били подлагани на такъв, може би ще се изненадате да научите, че истински студеният душ е причина за разгаряне на всякакви животински страсти. Освен това е ужасно вреден за сърцето, или поне така разправят.)

Морис беше вдигнал един вестник пред лицето си и ме гледаше през дупката, пробита в него — точно както правят в криминалетата. Направих две бързи крачки наляво — и вестникът се завъртя след мен. После три бързи крачки надясно — и вестникът отново се завъртя, като предпазителя на полево оръдие. Наистина изглеждаше много глупаво. Приближих се до него и мушнах пръст през дупката във вестника.

— Бум! — казах и зачаках унищожителния му отговор.

— Извади си пръста от вестника ми, ако обичаш — отговори унищожително той.

Размърдах въпросния пръст, като същевременно облегнах носа си върху отворената страница от вестника.

— Чупката! — изръмжа той, почервенял от ярост.

Така беше по-добре. Чупих се, много доволен от себе си. Зад ъгъла на улица „Сейнт Джеймс“ се размотаваше един полицай — от онези млади, розови, непрекъснато възмутени полицаи, които толкова често се срещат в днешно време. Амбициозни, добродетелни и готови на всичко, за да накажат злодеите.

— Господин полицай! — изкудкудяках разгневено аз. — Онзи нещастник с вестника току-що ми отправи нецензурно предложение.

После насочих треперещия си показалец към Морис, който виновно замръзна по средата на крачката си. Полицаят пребледня от възмущение и се нахвърли върху Морис, който продължаваше да стои на един крак, с протегнат пред себе си вестник, като невероятно много приличаше на безмилостна карикатура на статуята на Ерос от Гилбърт на площад „Пикадили Съркъс“. (Знаехте ли, че Ерос е направен от алуминий? Сигурен съм, че в този факт се крие някакъв дълбок смисъл. Или поне някакъв майтап.)

— След четирийсет минути ще бъда в полицейското управление! — провикнах се аз след полицая, а после скочих в първото преминаващо такси.

Всичките дръжки на вратите му бяха по местата си.

Преди да продължим, искам да ви припомня, че всички подчинени на Мортланд са преминали една година обучение. Следователно, след като бях забелязал Морис толкова лесно, Морис със сигурност беше поставен там, за да го забележа. Отне ми доста време, но в крайна сметка видях коя беше истинската опашка: едрата, гладко избръсната леля зад волана на един „Триумф Хералд“. Това е отлична кола за проследяване на хора, защото не се набива на очи, паркира се лесно и завива по-бързо от лондонско такси. Но пък не беше честно да я оставят без партньор. Аз просто слязох от таксито на площад „Пикадили Съркъс“, влязох през един от входовете на метрото и излязох през друг. Дори един „Триумф Хералд“ не е чак толкова маневрен.

Второто ми такси ме откара до „Бетнъл Грийн Роуд“ в Шордич — едно чудесно място, където се упражняват всякакви неясни занаяти. След като дадох на шофьора твърде голям бакшиш, както обичам да правя, той ми „подшушна“ следното изречение: Носталгия в четвъртото надбягване на „Кемптън парк“. Все още се чудех какво трябваше да означава това, за Бога, докато се изкачвах по стълбите към студиото на моя реставратор.

На това място е по-добре да обясня какво имам предвид, когато казвам „реставратор“. Повечето стари картини имат нужда от нова основа, преди да могат да бъдат почистени както трябва. В най-опростения си вариант това включва старото платно да се накисне в лепило или восък, а след това да бъде прехвърлено, така да се каже, върху ново платно с помощта на ютия и натиск. В някои случаи старото платно е твърде износено; понякога по време на тази операция боята се отлепва (и картината „гръмва“, както се казва). И в двата случая се налага да се осъществи „прехвърляне“. Това означава картината да се обърне с лицето надолу и от боята да се отдели и последното влакънце от платното. След това на мястото на старото платно се залепя ново и готово — картината е реставрирана. Ако основата на картината е била дървена плоскост, един особено добър реставратор може да изтрие с шкурка цялото дърво, като остави само боята, на която след това да залепи платно. Всичко това е изключително трудна работа, която е изключително добре платена. Един добър реставратор има доста точна представа за цената на картината, по която работи, и обикновено изисква съответното заплащане за услугите си. Един добър реставратор изкарва повече пари, отколкото повечето галеристи, за които работи. Един добър реставратор е незаменим. Всеки идиот може да почисти картина — и много от тях го правят, — а повечето компетентни художници могат да „подсилят“ или да възстановят липсващи от картината петънца; в действителност мнозина известни художници тайно си докарват допълнителни средства именно от такава работа. (Особено деликатните детайли, например корабен такелаж, често са рисувани с боя, смесена с лак, за по-голяма прецизност; по тази причина те са адски трудни за почистване, защото при всеки опит за почистване, разбира се, лакът просто пада. При това положение много реставратори просто фотографират корабния такелаж или каквото е там, после безмилостно го изчистват от картината и накрая го рисуват наново, като гледат от фотографията. И защо не?) Но един наистина добър реставратор, както бях започнал да ви казвам, е като безценна перла.

Пийт не прилича на перла. Пийт прилича на мръсен и злонамерен дребен уелсец, но се отличава с онова необяснимо прелестно гостоприемство, което дори най-долният келт проявява в собствения си дом. Когато ме видя, той тържествено отвори обичайната консерва със свинско варено и свари в металния си казан чудесен силен чай „Брук Бонд Пи Джи Типс“. Аз бързо предложих да приготвя препечените филийки и маслото — защото ноктите му бяха просто гнусни — и да нарежа свинското варено. Получи се великолепен следобеден чай, защото обожавам свинско варено от консерва, а чаят беше смесен с кондензирано мляко, така че беше оцветен в богати нюанси на оранжевото. (Колко различно беше това от домашния уют, с който беше свикнала нашата скъпа кралица.)

Казах на Пийт, че от „Сотбис“ ще му докарат картината на Шпренгер, и споделих наблюдението си, че драперията върху шундата на Венера беше добавена по-късно и вероятно прикриваше отлично нарисуван венерин хълм.

— Така че търкай — казах му аз. — Но търкай внимателно.

След това двамата се оттеглихме заедно в студиото му на тавана, така че да проверя докъде е стигнал с работата. Всичко вървеше много задоволително. Пийт изпитваше големи затруднения с малкия ми триптих (така ли се пише това?) от Сиена, но той изпитваше големи затруднения с него от осемнайсет месеца насам. Така и не получих сметката за тази работа и сега вероятно никога вече няма да я получа.

После му казах за господин Спиноза и му обясних как ще бъдат организирани нещата оттук нататък. Това изобщо не му хареса, но престана да пищи, след като му натъпках устата със злато — образно казано. Ако се интересувате, Пийт държи парите си в кутията за чай. Но преди да избягам по-далеч от неговия кариозен, натежал от лучени изпарения дъх, трябваше да премина още едно изпитание.

— Значи ни остава време за една песничка, нали? — провикна се той с лукавото изражение на армейски сержант от продоволствието, който раздава „профилактични средства“ на войниците.

— Отлично, отлично — отвърнах аз, като потърквах лицемерните си ръце.

Пийт седна зад малкия си електрически орган (струваше му 400 лири стерлинги) и ме подложи на „Отвърни се от греха, човече“^[1], което дълбоко ме развълнува. В повечето уелски гласове има някакъв любопитен дефект, все едно под златния тембър се крие подложка от талашит, и това винаги успява да ме раздразни. Когато запее, Пийт е в състояние да накара всички хора в пълен бар да се разплачат от радост — виждал съм го с очите си, — но след това винаги се чувствам така, все едно съм изял прекалено много сандвичи със свинско варено от консерва.

Аплодирах го бурно и тъй като беше незаменим на този етап от операцията, смирено го помолих за още едно изпълнение. Той отвърна на молбата ми с друг религиозен химн, „От фонтана кръв тече“^[2], който винаги върши работа. След него най-сетне се затътрих надолу по стълбите и навън на улицата, натежал от силен чай и лоши предчувствия.

„Бетнъл Грийн Роуд“ в шест и половина вечерта в събота не е класическо място да си хванете такси. В крайна сметка се качих на един автобус; контрольорът беше с тюрбан и ме намрази в мига, в който ме видя. Забелязах как се опитва да ме запомни колкото може по-добре, за да продължи да ме мрази и след като сляза.

Потънал в депресия, влязох в апартамента си и останах като истукан, докато Джок ми вземе шапката и палтото. После той ме заведе до любимия ми стол и ми донесе чаша с уиски, достатъчно да зашемети жребец от породата клайдсдейл. Съвзех се достатъчно, за да си пусна една плоча на Амелита Гали-Курчи, която изпълняваше „Un Du Felice“ в дует с Тито Шипа; това възвърна вярата ми в музиката, а останалата част от албума разсея и повечето от лошите ми предчувствия. Изкъпан и облечен в смокинг, вече бях в настроение за „Уилтънс“ с техния възхитителен интериор в стил арт нуво и още повече в настроение за техните омари „Морней“. За десерт си поръчах крем карамел — нещо, което дори не мога да си представя да ям на друго място.

Прибрах се навреме за един гръмовен уестърн с Джон Уейн по телевизията, за който позволих на Джок да остане при мен. Двамата изпихме голямо количество уиски, защото все пак беше събота вечер.

Предполагам, че в някакъв момент от вечерта съм си легнал.