Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (2) (Мордекай)

2

Стоя пред теб, от плът и кръв,

да, звяр — но аз съм си такъв,

и с малко грим, зъби, опашка

и поведение дивашко

бих всявал ужас в Божиите твари,

бих мачкал дръзките бунтари…

Макар че по-уютно е, нали,

прибран във топлата си хижа,

да пиеш шери, докато вали,

а времето се ниже…

„Апология на епископ Блуграм“, Робърт Браунинг

Никой не ме събуди чак до десет часа на следващото прекрасно лятно утро, когато в спалнята ми влезе Джок с чая ми и канарчето, което изливаше цялото си малко сърчице в своята песен, както обикновено. Пожелах добро утро и на двамата: Джок предпочита да поздравявам канарчето, а какво ми струва да му угаждам за такава дреболия.

— Ах — добавих аз, — добрият стар индийски чай, който утешава сетивата!

— Ъ?

— Давай джентълменските одеяния, най-жълтите ми обувки и любимата зелена шапка — продължих да цитирам аз, този път по-точно. — Отивам в парка да се отдам на пасторални танци.

— Ъ?

— О, няма значение, Джок. Това беше реплика на Бъртрам Устър^[1], а не моя.

— Добре, господин Чарли.

Често си мисля, че Джок трябва да се заеме със скуош. От него ще излезе чудесна стена.

— Закара ли MGB-то, Джок?

— Аха.

— Добре. Всичко наред ли е?

Това беше глупав въпрос, разбира се, и аз веднага си платих за него.

— Аха. Е, всъщност онова, нали се сещаш, беше прекалено голямо, за да се събере под гюрука, така че се наложи да изрежа малко от гърба, сещаш ли се.

— Изрязал си какво… не си какво, Джок?!…

— Спокойно, господин Чарли, просто се шегувам.

— А, добре тогава, Джок. Отлично. Господин Спиноза каза ли нещо?

— Аха, каза една мръсна дума.

— Да, предполагам.

— Аха.

Заех се с обичайния schrecklichkeit^[2] по ставането, пред който се изправям всеки ден. Подпомаган от Джок, предпазливо се придвижих от душа до бръснача и от таблетката декседрин до непоносимия избор на вратовръзка; така че в крайна сметка четирийсет минути по-късно пристигнах жив и здрав на подстъпите към закуската — единствената закуска, която заслужава това наименование, закуската на френските железничари: великанска купа кафе, подсилено, подправено и поръбено с ром. Готово. Дори не ми беше станало толкова лошо, че да повърна. Охлювът беше на върха на тръна, ако ми позволите да цитирам само едно от безбройните сравнения на Браунинг.

— Всъщност не мисля, че изобщо притежаваме зелена шапка, господин Чарли.

— Няма значение, Джок.

— Мога да изпратя дъщеричката на портиерката до „Локс“, ако желаете?

— Не, няма нужда, Джок.

— Тя веднага ще изтича, за половин крона.

— Не, наистина няма нужда, Джок.

— Добре, господин Чарли.

— Трябва да излезеш от апартамента най-късно след десет минути, Джок. Разбира се, тук не бива да остават никакви огнестрелни оръжия и други подобни. Всички аларми да бъдат включени и свързани. Фоторекордерът да бъде зареден с филм и готов за действие — и прочие.

— Аха, и прочие.

— „Аха“ — потвърдих аз, като закачих чифт кавички на думата, какъвто съм си езиков сноб.

И тъй, представете си представителния развратник, който елегантно се спуска по улица „Ъпър Брук“ в централен Лондон с вдигнати платна към парка „Сейнт Джеймс“ и нови приключения. На скулата ми потрепваше едно миниатюрно мускулче — вероятно според най-добрите традиции в този жанр, — но с изключение на това бях напълно светски, спокоен, готов да купя букетче виолетки от първата старица и да й подхвърля един златен суверен; капитан Хю Дръмънд-Мордекай, носител на Военен кръст, трета степен, с популярна песничка между подсвиркващите си зъби и копринени долни гащи между старателно напудрените си задни бузи, Господ да го благослови.

Разбира се, те ме последваха от мига, в който се появих — макар че, технически погледнато, не ме „последваха“, а осъществиха „прехващане“, при това го осъществиха много добре (все пак момчетата от ОИП преминават цяла година обучение, за Бога), — но не ме прибраха толкова скоро, колкото си мислех. Минах няколко пъти напред-назад покрай езерото (като подхвърлях непростими забележки на моя приятел пеликана), но те само се преструваха, че разглеждат абсурдните си шапки от вътрешната страна (където несъмнено бяха натъпкани двупосочни радиостанции) и си отправяха потайни сигнали с червендалестите си мазолести ръце. Започнах да си мисля, че съм надценил Мортланд, и вече се канех да си бия камшика в посока към клуб „Реформа“, където да накарам някой да ми сервира лек обяд — ако не знаете, техният студен бюфет е най-добрият в света, — когато:

Те се появиха. По един от двете ми страни. Огромни, убедени в собствената си правота, способни и смъртоносни, тъпи като подметки, безскрупулни, мрачни, зорки, изпълнени с тиха и нежна омраза към мен.

Единият от тях сложи ръка на китката ми, за да ме задържи.

— Я се махай — потреперих от възмущение аз. — Къде си мислиш, че се намираш — в Хайд парк?

— Господин Мордекай? — изръмжа вещо той.

— Престани да ми ръмжиш вещо — възразих аз на момента. — Много добре знаеш, че съм аз.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете с мен, господине.

Изгледах го. Нямах представа, че някой все още използваше тази фраза. Бях… коя дума ми трябва, „втрещен“?

— Ъ? — казах аз, като свободно цитирах Джок.

— Трябва да дойдете с мен, господине.

Вече се чувстваше удобно в ролята си и дори беше започнал да се вживява в нея.

— Къде ще ме водите?

— Къде бихте искали да ви заведем, господине?

— Ъ-ъ, ами… вкъщи?

— Опасявам се, че това е невъзможно, господине. Там няма да имаме достъп до нашата екипировка, нали разбирате.

— Екипировка? О, да. Разбирам и още как. Божичко.

Премерих си пулса, преброих червените си кръвни телца и някои други жизненоважни части от тялото. Екипировка. Дявол да го вземе, двамата с Мортланд бяхме съученици. Опитваха се да ме стреснат, това беше очевидно.

— Опитвате се да ме стреснете, това е очевидно — казах аз.

— Не, господине. Все още не, господине.

Можете ли да измислите остроумен отговор на тази реплика? И аз не можах.

— О, ами добре тогава. Към Скотланд Ярд, предполагам? — казах бодро аз, но не се надявах особено на това.

— Всъщност не, господине, това също е невъзможно, нали разбирате. Там всички са ужасно тесногръди. Ние си мислехме за нашия Санаториум, в Ешър.

Веднъж, в пристъп на желание да излее душата си, Мортланд ми беше разказал за техния „Санаториум“ — няколко дни след това сънувах кошмари.

— Не, не, не, не, не, не и не — извиках радостно аз. — Нека в никакъв случай да не си правим труда да ходим чак дотам.

— Тогава — обади се Грозник Номер Две, като за пръв път даде воля на езика си — какво ще кажете за вашата малка вила в провинцията, до Стоук Поугс?

Трябва да си призная, че в този момент може би съм пребледнял малко. Личният ми живот е отворена книга за всички, но все пак си мислех, че „Горещото“ е убежище, за което знаят единствено няколко особено близки приятели. Там нямаше нищо, което наистина да може да се нарече незаконно, но и аз самият притежавам известна екипировка, която би могла да се възприеме като твърде фриволна. Говоря за неща, които би разпознал господин Норис, героят на Кристофър Ишъруд, ако разбирате какво имам предвид.

— Малка вила? — отвърнах аз, бърз като светкавица. — Малкавила малкавила малкавила…

— Да, господине — каза Грозник Номер Две.

— Уютна и уединена — добави неговият другар в игрите.

След няколко неуспешни опита най-сетне успях да дам предложението (вече невъзмутимо, небрежно и елегантно), че би било най-удачно да отидем на гости на стария Мортланд; чудесно момче, двамата сме били съученици и прочие. Двамата изглеждаха готови да приемат всяко мое предложение, стига да е това, и в следващия момент тримата вече бяхме натъпкани в едно случайно минаващо такси, а Г.Н.Д. съобщаваше адреса на ухото на шофьора, все едно не знаех адреса на Мортланд също толкова добре, колкото и кода на собствената си данъчна декларация.

— Нортхамптън парк, Кенънбъри? — разкикотих се аз. — Старият Мортланд е започнал да твърди, че живее в Кенънбъри?

Двамата ми се усмихнаха мило. Беше почти също толкова ужасно, колкото вежливата усмивка на Джок. Телесната ми температура падна с цели два градуса, заклевам се. По скалата на Фаренхайт, разбира се — нямам никакво желание да преувеличавам.

— Имам предвид, че Нортхамхтън парк едва-едва влиза в границите на Излингтън — продължих да дърдоря аз, декресчендо. — Даже е в Нюингтън Грийн, ако питате мен. Имам предвид, що за абсурдно…

Току-що бях забелязал, че във вътрешността на случайно минаващото такси липсваха някои от обичайните елементи от интериора, например лепенки с дневните и нощните тарифи, реклами и дръжки на вратите. За сметка на това вътре имаше радиостанция и един-единствен чифт белезници, закачени за стоманена халка на пода. Така че, общо взето, млъкнах.

Двамата явно не смятаха, че имат нужда от белезниците; просто седяха и ме гледаха замислено, почти топло, все едно бяха някакви лели, които се питаха какво ли ще искам за следобедна закуска.

Пристигнахме пред къщата на Мортланд в същия момент, в който откъм „Болс Понд Роуд“ се зададе неговото бутафорно „Мини“. Колата му се паркира доста зле и изплю Мортланд, разгневен и подгизнал.

Това беше едновременно добра и лоша новина.

Добра, защото означаваше, че Мортланд няма как да е прекарал твърде много време в обсадата на апартамента ми — Джок очевидно беше задействал алармите, както беше инструктиран, и Мортланд, след като ловко беше разбил входната ми врата, се беше сблъскал с воя на сирената, могъщ като рева на дивите волове от Стария завет, а след това и с поразяващия потоп на автоматичните противопожарни пръскачки. Нещо повече, в купона се беше включил и пронизителният звънец, монтиран недостижимо високо на фасадата, а в полицейския участък на улица „Халф Мун“ и в централата на улица „Брутън“, където се помещава една охранителна агенция с международна известност, която винаги наричам „Гепи Секюрити“, едновременно бяха започнали да мигат сигнални светлини. В същото време миниатюрната автоматична камера, японско производство, щеше да е започнала да прави по една снимка в секунда от наблюдателния си пост на полилея, а най-лошото от всичко е била фурията, която изпълнява ролята на портиерка в моето жилище и с увлечение използва острия си език със същото умение, с което някой бур размахва камшика си за добитък.

Много преди да се сприятеля с господин Спиноза, той беше накарал няколко от своите приятели да „навестят апартамента ми“, както се казва в техните среди, така че знаех каква е процедурата. Шумът на звънците и сирените беше оглушителен, водната стихия беше неминуема, сблъсъкът между широкоплещестите момчета от патрулните коли, рунтавите момчета от охранителната агенция и обикновените разбойници беше просто ужасяващ, а далеч над всичко това като банши се беше разнасял злостният вой на портиерката. „Горкият Мортланд“, помислих си аз.

Може би на това място трябва да обясня, че:

а. Членовете на ОИП по очевидни причини не носят служебни документи и пазят самоличността си в тайна от обикновените полицаи, защото част от работата им се състои в това да се разправят с полицаи, кривнали от правия път.

б. Определени злодеи от подземния свят в последно време проявяват завидна прозорливост и нарочно изпълняват преднамерено несръчни и неприятни „удари“, като се представят за членове на ОИП.

в. Обикновените полицаи не са големи почитатели дори на истинските членове на ОИП и:

г. Безмозъчните побойници от моята охранителна агенция винаги пускат в действие газовите си пистолети, двупосочните си радиостанции, спрейовете с анилинова боя, служебните си добермани и гумените си палки далеч преди да започнат да задават въпроси.

Божичко, какъв хаос трябва да е било. А благодарение на миниатюрната камера щях да имам възможността да накарам госпожа Спон да направи цялостна смяна на обзавеждането — нещо, за което много отдавна беше станало време — за сметката на някой друг.

Но освен това, Божичко, колко разгневен трябва да беше Мортланд.

Да, разбира се, точно това беше лошата новина. Той ми хвърли един яростен поглед, докато безшумно (едрите мъже се придвижват с изненадваща лекота и т.н.) се изкачваше по стълбите към входната врата, изпусна си ключовете, изпусна си шапката, настъпи я и най-сетне успя да отвори вратата, за да влезе в къщата си, следван от нас. Предположих, че всичко това не вещае нищо добро за Ч. Мордекай. Грозник Номер Две отстъпи крачка встрани, за да ме пусне да вляза преди него, и ме погледна с такава доброта, че усетих как закуската ми кипна в малкото черво. Смело стиснах задните си бузи, влязох с небрежна крачка в дома на Мортланд и с толерантна насмешка огледах това, което сигурно наричаше „Салона“. Не бях виждал такива завеси от деня, в който съблазних директорката на общежитието в частното ми училище; килимът сякаш беше избягал от фоайето на някой провинциален киносалон, а тапетите бяха декорирани с малки сребристосиви стилизирани лилии. Да, наистина. Всичко беше безупречно чисто, разбира се. Човек можеше да се храни направо от пода, стига преди това да си затвори очите за интериора.

Казаха ми, че мога да седна, и всъщност ме насърчиха да го направя. Усещах как черният ми дроб, натежал и мрачен, притиска сърцето ми. Вече не исках никакъв лек обяд.

Мортланд се появи отново, преоблечен и подсушен. Беше дошъл на себе си и отново беше жизнерадостен, както обикновено.

— Гледай ти, гледай ти — провикна се той, като потъркваше ръце. — Гледай ти.

— Трябва да тръгвам — казах твърдо аз.

— Не, не, не — провикна се той. — Ти току-що пристигна! Какво искаш за пиене?

— Уиски, моля.

— Отлично.

Той си наля едно голямо уиски, но не даде на мен. „Ха-ха“, помислих си аз.

— Ха-ха — казах на глас дръзко.

— Хо-хо — не ми остана длъжен той.

В продължение на следващите пет минути седяхме мълчаливо — те явно очакваха да започна да дърдоря и да протестирам, а аз бях твърдо решен да не правя нищо подобно, но все пак малко се притеснявах да не разгневя Мортланд още повече, отколкото вече беше разгневен. Минутите продължиха да се влачат една след друга. Чувах някакъв голям, евтин джобен часовник, който тиктакаше откъм жилетката на някой от Грозниците — толкова бяха старомодни. Навън по тротоара тичешком премина някакво имигрантско дете, като крещеше „М’Гава! М’Гава!“ или нещо друго, което звучеше по същия начин. Лицето на Мортланд се беше отпуснало в самодоволната усмивка на господаря на имението, обграден от приятелите и близките си хора, напоен с портвайн и приятни разговори. Жежката, дразнеща тишина, изпълнена с далечното жужене на трафика навън, продължаваше да упорства. Ходеше ми се до тоалетната. Те все така ме гледаха учтиво и внимателно. Вещо.

Най-сетне Мортланд се надигна на крака с изненадваща лекота (и т.н.) и сложи една плоча в грамофона, като старателно нагласи звука на големите си квадрифонични стереоколони. Беше онази чудесна плоча със записи на влакове, която си купувахме всички, когато за пръв път през живота си можехме да си позволим стереоуредба. Никога не ми омръзва да я слушам.

— Морис — обърна се вежливо Мортланд към един от двамата си хулигани. — Ще бъдеш ли така добър да донесеш акумулатора от дванайсет волта високо напрежение, който се зарежда в мазето?

— И, Алън — продължи той. — Ще бъдеш ли така добър да дръпнеш завесите и да свалиш панталоните на господин Мордекай?

Добре, какво може да направи човек, когато му се случи подобно нещо? Да се бори? Какво изражение трябва да се появи на това лице от добро потекло? Презрение? Възмущение? Достолепно равнодушие? Все още бях зает да избера най-подходящото изражение, когато умело ми свалиха гащите, но успявах да открия в себе си единствено неподправена паника. Мортланд тактично се обърна с гръб и се зае да изцеди още няколко децибела от стереоуредбата си. Морис — в мислите си винаги ще го наричам Морис — вече беше поставил точно на мястото й първата клема на акумулатора цяла половин минута преди Мортланд да направи невъзпитан жест, с който му нареди да постави и втората. В прекрасен синхрон точно в този миг експресният влак „Летящият шотландец“ стереофонично наду свирката си, за да предупреди пътниците на приближаващия железопътен прелез. Аз се опитах да го надвикам, макар и в моно.

И тъй продължи безкрайният ден. Не повече от няколко минути, трябва да призная. Мога да понеса всичко друго, но не и болката; нещо повече, мисълта за това, че някой съзнателно ми причинява болка и няма нищо против да го прави, силно ме разстройва. Те сякаш инстинктивно знаеха точния миг, в който бях решил да извикам за милост, защото след като се свестих, вече ми бяха вдигнали панталоните и на три инча разстояние от върха на носа ми вече ме очакваше голяма чаша уиски и ми намигаше с мехурчетата от сода по ръба. Изпих я, докато лицата им болезнено изплуваха на фокус; всички изглеждаха мили и доволни от мен. Чувствах се така, сякаш се гордееха с мен.

— Добре ли си, Чарли? — попита ме разтревожено Мортланд.

— Трябва да отида до тоалетната — отговорих аз.

— Така и ще стане, скъпо мое момче, така и ще стане. Морис, помогни на господин М.

Морис ме заведе на долния етаж, до тоалетната на децата; имаше още един час, докато се приберат от училище, както ми обясни той. По стените на тоалетната имаше катерички и зайчета, нарисувани от детската илюстраторка Маргарет Тарант. Открих, че ми действат успокояващо. Имах нужда от успокояване.

Когато се върнахме в Салона, от стереоуредбата се разнасяше „Лебедово езеро“, моля ви се. Мортланд е много просто устроен човек: сигурно пуска на грамофона си „Болеро“ на Равел, когато иска да съблазни някоя продавачка.

— Кажи ми всичко — каза той нежно, почти гальовно, все едно имитираше някой лекар от улица „Харли“, който се занимава с нелегални аборти.

— Боли ме отзад — проплаках аз.

— Да, да — съгласи се той. — Но аз говорех за фотографията.

— Аха — казах мъдро аз, като поклащах глава. — Потокрафията. Това уиски ми беше прекалено много на пражен стомаг. Нали знаете, че не съм обядвал?

С тези думи аз им върнах обратно част от уискито по особено драматичен начин. Мортланд изглеждаше раздразнен от това, но според мен ефектът върху тапицерията на дивана му беше по-скоро подобрение. Следващите две-три минути преминаха по начин, който не нанесе съществени вреди на новопостигнатата ни доброжелателност. Мортланд ми обясни, че наистина бяха открили една фотография зад картина на Търнър в Националната художествена галерия тази сутрин в 5:15 часа. Картината беше „Одисей осмива Полифем“ (№508). Той продължи с официалния тон, който използваше в съдебната зала:

— Фотографирани са двама, хм, пълнолетни мъже, които, хм, по взаимно съгласие, хм.

— Участват в сексуален акт?

— Точно така.

— И лицето на единия от двамата е изрязано от снимката?

— И двете лица са изрязани.

Станах и отидох дотам, където си бях оставил шапката. Двете горили не помръднаха, но изглеждаха някак си бдителни. И без това не бях във форма да избягам, като се хвърля през прозореца. Бръкнах в шапката си, откъснах малко от подплатата и извадих малкия изрязан овал от фотографията, за да го дам на Мортланд. Той го изгледа безизразно.

— Е, скъпо мое момче — каза тихо той. — Не бива да ни държиш в напрежение. Кой е този господин?

Беше мой ред да го погледна.

— Наистина ли не знаеш?

Мортланд отново го погледна.

— В днешно време има много повече лицево окосмяване — подсказах му аз.

Той поклати глава.

— Казва се Глоуг — казах му аз. — По някаква скверна причина приятелите му го наричат „Дълбокото гърло“. Той сам се е снимал. Докато е учил в Кеймбридж.

Мортланд изведнъж и съвсем необяснимо много се притесни. Както и двамата му другари, които се скупчиха около него и започнаха да си подават миниатюрната фотография от ръка на мръсна ръка. После всички започнаха да кимат — отначало несигурно, а после все по-сигурно. Бяха доста смешни, но аз се чувствах твърде уморен, за да мога да се насладя на това зрелище както трябва.

Мортланд рязко се завъртя към мен, вече със злокобно изражение.

— Стига толкова, Мордекай — каза ми той без следа от предишната вежливост. — Този път ще ми кажеш всичко. Веднага, преди да съм се ядосал.

— Сандвич? — помолих смирено аз. — Бутилка бира?

— След това.

— О, добре. Глоуг, по прякор Дълбокото гърло, дойде при мен преди три седмици. Даде ми тази изрезка от фотография, на която се вижда собственото му лице, и ми каза да я съхранявам на сигурно място, защото тя е сигурна защита за него и сигурен доход за мен. Не искаше да ми каже нищо повече, но аз знаех, че не се опитва да ме измами, защото се бои до смърт от Джок. Каза, че всеки ден след това ще ми се обажда по телефона и ако пропусне и един ден, това ще означава, че има неприятности и аз трябва да ви кажа да търсите Търнър в Националната художествена галерия. Това е всичко. Доколкото знам, няма нищо общо с откраднатата картина на Гоя — просто използвах възможността да ви информирам. Наистина ли е загазил Дълбокото гърло? Да не сте го затворили във вашия проклет Санаториум?

Мортланд не отговори. Вместо това седеше и ме гледаше, като потъркваше бузата си с неприятен, тих, стържещ звук. Едва ли не чувах как си мисли дали акумулаторът няма да изцеди още малко информация от мен. Надявах се, че не: истината трябваше да му се сервира на внимателно премерени порции, така че да предизвика добър апетит за по-нататъшни лъжи.

В крайна сметка Мортланд може би реши, че му казвам истината, доколкото е възможно; или може би сметна, че и без това си има предостатъчно проблеми, за които да се тревожи.

Но всъщност нямаше никаква представа колко много трябваше да се тревожи.

— Махай се — каза ми накрая той.

Аз си взех шапката, сложих си я и се отправих навън.

— Да не напускам града, нали? — подсказах му от вратата.

— Не напускай града — съгласи се разсеяно той.

Не ми се искаше да му напомням за сандвича.

Наложи се да вървя цели мили, преди да успея да си хвана такси. Всичките дръжки на вратите му си бяха на мястото. Веднага заспах със съня на добър, успешен лъжец. Божичко, какъв хаос цареше в апартамента. Обадих се по телефона на госпожа Спон, за да я уведомя, че най-сетне съм готов да направим смяната на обзавеждането. Тя дойде преди вечеря и ни помогна да изчистим и да подредим — успехът не я беше разглезил, — а след това прекарахме един щастлив час пред камината, като избирахме завеси, тапети и всякакви други неща, а накрая тримата заедно седнахме на масата в кухнята и погълнахме огромна английска закуска, каквато малцина са способни да приготвят в днешно време.

След като госпожа Спон си тръгна, аз се обърнах към Джок:

— Знаеш ли какво, Джок?

А той каза:

— Не.

— Мисля, че господин Глоуг е мъртъв.

— Алчност, предполагам — каза лаконично Джок. — И кой го е убил според вас?

— Мисля си, че е бил господин Мортланд. Но освен това си мисля, че за пръв път в живота му се иска да не го беше направил.

— Ъ?

— Именно. Е, лека нощ, Джок.

— Лека нощ, господин Чарли.

Съблякох се и намазах още малко „Божествена помада“ върху раните си. Изведнъж усетих непреодолимо изтощение — винаги се чувствам така след мъчения. Джок беше сложил термофор в леглото ми, Господ да го благослови. Той винаги знае от какво имам нужда в такива случаи.