Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (15) (Мордекай)

15

И тези сквернословни устни

във богохулствата изкусни

сега крещят: „О, Боже! Помогни ми!“,

но скоро ще замлъкнат неми

сред огъня на кладата пред храма:

защото Господ, според еретика, няма.

„Еретикът“, Робърт Браунин

Няколко часа по-късно грубо ни събуди една кола, която се движеше в нашата посока и спря съвсем сама, със скърцане на спирачки. Беше същата служебна наглед кола, с която се бяхме разминали по-рано, и сега от нея се изсипаха четирима огромни, невъзпитани мъже, като размахваха пистолети, белезници и други символи на реда и закона. В следващия миг, още преди да се събудим както трябва, вече седяхме оковани в колата, обградени от заместник-шерифи. След като прецени ситуацията, Джок започна да издава басово ръмжене и да напряга мускулите си. Заместник-шерифът, който седеше до него, ловко замахна настрани и прецизно стовари късата си кожена палка право в горната устна и ноздрите на Джок. Това е крайно болезнено: в очите на Джок избиха сълзи и той притихна.

— Я почакайте малко! — провикнах се разгневено аз.

— Млъквай.

Аз също притихнах.

Когато пристигнахме в офиса на шерифа на единствената широка прашна улица на някакво пусто малко градче, отново удариха Джок; той се беше отскубнал от наглите лапи на заместник-шерифите и отново беше започнал да ръмжи, така че един от тях небрежно се наведе и здраво го шибна зад коляното с палката си. Това също е доста болезнено; всички трябваше да почакаме малко, докато Джок успее да влезе сам в офиса на шерифа, защото беше прекалено едър, за да го носят. Мен не ме удариха нито веднъж; аз бях послушен.

Ето какво правят с вас в офиса на този определен шериф: първо ви окачват на белезниците на горния ръб на вратата, а след това много продължително ви удрят в бъбреците — съвсем леко, но настоятелно. Ако искате да знаете, от това човек се разплаква. Всеки ще се разплаче от това, ако продължи достатъчно дълго. Не ви задават никакви въпроси и не оставят никакви следи по вас, освен там, където белезниците са се забили в китките ви, но вие сами сте си причинили това, докато безуспешно сте се съпротивлявали при ареста, нали така?

„Очи отвърнах и поглед към сърцето си насочих, и на мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни, от спомените ведри, безметежни…“^[1]

След известно време в стаята влезе самият шериф. Беше слаб, прилежен човек с интелигентен вид и неодобрителна гримаса. Заместник-шерифите спряха да ни удрят в бъбреците и прибраха кожените си палки.

— Защо на тези двамата все още не им е предявено обвинение? — попита студено той. — Колко пъти трябва да ви казвам, че заподозрените не бива да се разпитват, докато не им е предявено обвинение?

— Ние не ги разпитвахме, господин шериф — отговори единият от заместник-шерифите с непочтителен тон. — Ако ги бяхме разпитвали, щяха да висят с главата надолу, а ние щяхме да ги бием по топките, както много добре знаете, господин шериф. Ние само ги подготвяхме психически, така да се каже, преди да ги разпитате вие, господин шериф.

Той потърка едната си буза много старателно, като произведе едва доловим звук, все едно някоя възрастна дама галеше питомната си крастава жаба.

— Докарайте ми ги — нареди после той и се обърна.

„Докарайте“ беше съвсем точно казано — ние нямаше да можем да стигнем сами до кабинета му. Той ни позволи да седнем на столове, но само защото не бяхме в състояние да стоим прави. Изведнъж ме обзе истински гняв — рядко изпитвам тази емоция и съм се тренирал да я избягвам още от катастрофалното си детство.

Когато успях да заговоря както трябва, преглъщайки давенето и хлиповете си, не му спестих нищо — особено онова за дипломатическия паспорт. Това свърши работа, защото той на свой ред започна да изглежда разгневен и може би донякъде стреснат. Свалиха ни оковите и ни върнаха вещите, с изключение на моя „Колт Банкърс Спешъл“. Деветмилиметровият „Люгер“ на Джок беше останал в куфара, който за мое облекчение не беше отворен: Джок предвидливо беше глътнал ключа, а заместник-шерифите бяха твърде развълнувани от възможността да съсипят отделителната ни система, за си дадат труда да го извадят от стомаха му. Ключалката на куфара беше много добра, а самият куфар — много здрав.

— Може би сега ще имате добрината да ни обясните това необикновено отношение, гоподине — казах му аз, като го изгледах с най-мръснишкия си поглед. — И да ми изброите няколко причини защо да не помоля британския посланик да направи така, че да превъзпитат и вас, и вашите грубияни.

Той ме изгледа продължително и замислено, а интелигентните му очи подскачаха насам-натам, като следваха светкавичния ход на разсъжденията му. Независимо от развоя на събитията на него му предстояха големи неприятности; в най-добрия случай голяма бумащина, а в най-лошия — сериозни проблеми в службата. Видях как достигна до някакво заключение и вътрешно потреперих. Преди да заговори, аз отново го атакувах.

— Разбира се, ако предпочитате да не отговаряте, мога просто да се обадя в посолството и да им съобщя голите факти такива, каквито са.

— Не прекалявайте, господин Мордекай. Каня се да ви обвиня в убийство, а на това ниво на играта вашият дипломатически статут не струва и пукната пара.

Аз заекнах по британски маниер, за да прикрия смущението си. Със сигурност никой нямаше как да е видял моментния произвол на Джок с онзи небесносин „Буик“ — а и дори да го беше видял, от разстояние гледката със сигурност би трябвало да подсказва, че всъщност се беше опитвал да спаси горкия човек…?

— И кого се предполага, че съм — че сме — убили?

— Милтън Квинтус Дезире Крампф.

— Дезире?^[2]

— Така съм го записал.

— Божичко. Сигурен ли сте, че не е било „Вулеву“?^[3]

— Да — отговори той с лека усмивка, която подсказваше, че също знае това-онова за френската граматика. — „Дезире“, така съм го записал.

Останах с впечатление, че ако беше англичанин, щеше да се съгласи с моето „Божичко“, но освен това останах и с впечатление, че беше съвсем доволен от факта, че не беше англичанин — особено пък точно този представителен англичанин, който в момента мъжествено се присвиваше от страх срещу него.

— Давай — казах му аз. — Сплаши ме.

— Никога не правя така. На някои хора причинявам болка; това е част от работата ми. Други хора убивам: това също е част от работата. Но каква полза имам от това някой да го е страх от мен? Аз не съм от тези полицаи.

— Обзалагам се, че психиатъра ти го е страх от теб — пошегувах се аз и веднага ми се прииска да не се бях пошегувал.

Той не ме изгледа студено и безизразно, а изобщо не ме погледна. Вместо това се загледа в бюрото си, в издрасканото и накацано от мухи дърво, после отвори едно чекмедже, извади една от онези тънки, черни, усукани пурети и си я запали. Дори не издиша зловонния дим право в лицето ми — не беше от тези полицаи.

Но по някакъв начин успя да ме сплаши. Бъбреците ужасно ме заболяха.

— Бъбреците ужасно ме болят — казах му аз — и трябва да отида до тоалетната.

Той сдържано посочи към вратата и аз стигнах дотам, без да се налага да изкрещя от болка. Тоалетната беше малка и много приятна. Облегнах глава на хладните плочки на стената и немощно се изчишках. Всъщност нямаше кръв, което леко ме изненада. Някой беше написал на нивото на очите думите „МАЙКА ТИ ДА Е“, преди да го прекъснат. Опитах се да предположа как е искал да продължи — „ЖИВА И ЗДРАВА“? — но после се сепнах, като се сетих за състоянието на Джок; преди да изляза от тоалетната, оправих дрехите си.

— Ти си наред, Джок — заявих твърдо аз, когато отново влязох в кабинета на шерифа. — Трябваше да предложа първо на теб да отидеш.

Джок се повлече навън; шерифът не прояви нетърпение и всъщност не прояви абсолютно нищо — даже ми се прииска да беше проявил нещо. Прокашлях се, за да прочистя гърлото си.

— Шерифе — започнах аз, — вчера видях тялото на господин Крампф — Божичко, нима беше едва вчера — и той съвсем очевидно беше пукнал от най-обикновен сърдечен удар. Защо реши, че някой го е очистил?

— Няма нужда да говориш на жаргон, Мордекай; аз не съм образован, но много чета. Господин Крампф е починал от дълбока прободна рана в сърцето. Някой — налага се да предположа, че това си бил ти — го е пронизал между петото и шестото ребро с дълъг и много тънък инструмент, а после внимателно е избърсал едва забележимия кръвоизлив на повърхността на кожата, който се е получил в резултат на това действие.

Това не е рядко срещано изпълнение на Западния бряг на нашия континент: по-рано китайските триади екзекутираха жертвите си с гвоздеи, дълги по шест инча, а сега японците използват подострена спица от чадър. Предполагам, че е горе-долу същото като със сицилианското стилето — с тази разлика, че сицилианците обикновено убиват с удар от долу на горе през диафрагмата. Ако сърцето на господин Крампф беше младо и здраво, може би щеше да преживее толкова малка рана — мускулът щеше да се стегне от само себе си, за да затвори отвора, — но сърцето на господин Крампф съвсем не е било здраво. Ако беше беден човек, документираното му сърдечно заболяване може би щеше да отвлече вниманието на полицията от действителната причина за смъртта му, но той изобщо не беше човек, а сто милиона долара. В тази страна това означава сериозен натиск от страна на застрахователите, Мордекай, а нашите застрахователи са такива, че в сравнение с тях полицейските части за потушаване на безредици в Чикаго приличат на бойскаути. Дори най-пияният лекар прави много, много внимателен преглед на един труп, който струва сто милиона долара.

Аз се замислих за момент. После изведнъж ми светна.

— Възрастната дама! — провикнах се аз. — Графинята! Игла за шапка! Ако тя не мрази Крампф и не притежава игла за шапка, не знам кой!

Шерифът бавно поклати глава.

— Нищо подобно, Мордекай! Не мога да повярвам, че се опитваш да натопиш за извършеното от теб убийство най-милата и невинна възрастна дама, която съм виждал през живота си. Освен това вече я проверихме. Тя носи шал, когато ходи на църква, и няма нито една шапка или игла за шапка в гардероба си. Имам предвид, че наистина проверихме. Така или иначе, един от слугите е дал показания под клетва, че те е видял да влизаш в личните покои на Крампф, пиян, по същото време, когато е настъпила смъртта му, а твоят прислужник Страп се е държал като невъздържан убиец по време на целия си престой в ранчото, като е счупил носа на същия този слуга и е пребил всички до един. Нещо повече, вече установихме със сигурност, че ти си бил любовник на госпожа Крампф — разполагаме с особено увлекателни свидетелски показания от жената, която й оправя леглото, — така че си имал двоен мотив, секс и пари, както и възможност да извършиш убийството. Предлагам ти да ми разкажеш всичко, като започнеш с това, къде си скрил оръжието, с което си извършил убийството, за да не ми се налага да заповядвам да те разпитват.

Той повтори думата „разпитват“, все едно му харесваше как звучи. Да се каже, че кръвта ми се смрази, би било напразно — кръвта ми вече беше ледена като целувка от лека жена. Ако наистина бях виновен, щях да си „изпея всичко“ — нали мога да говоря на жаргон поне пред вас? — вместо отново да се изправя пред неговите заместници, особено фронтално. Както е казал поетът: „О, Ветре! Зима следва твоя полет! Но знай — след нея пак ще дойде Пролет!“^[4] Но аз не бях виновен, така че едно гласче тихичко прошепна на ухото ми: „Протакай още.“

— Искаш да кажеш, че вече сте арестували Джоана Крампф? — провикнах се аз.

— Не е възможно да си толкова глупав, за колкото се представяш, Мордекай. Госпожа Крампф вече също струва много милиони долари; един беден шериф никога не арестува милиони долари, защото репутацията им е безупречна. Готов ли си да дадеш показания, за да повикам да ги стенографират?

Какво повече можех да изгубя? Ако не друго, поне никой нямаше да ми навреди твърде брутално пред погледа на някоя сладка малка надарена стенографка.

И тъй, шерифът натисна едно копче и в стаята влезе по-гадният от двамата заместник-шерифи, като стискаше молив в единия си месест юмрук и стенографски бележник в другия.

Може и да съм изквичал от ужас — не си спомням, а и това не е важно. Но няма никакво съмнение, че бях разтревожен.

— Добре ли си, Мордекай? — попита ме любезно шерифът.

— Нищо ми няма — отговорих аз. — Лек пристъп на прокталгия.

Той не ме попита какво означава това; и по-добре.

— Самопризнания на Ч. Мордекай — каза бодро той на стенографиращия грубиян. — Направени в толкова и толкова часа на тази и тази дата пред мен, такъв и такъв, в присъствието на този и този.

После шерифът енергично ме посочи с пръст в знак, че е мой ред да говоря, както правят водещите по телевизията. Изобщо не се поколебах: беше време да демонстрирам малко твърдост.

— Не съм убил Крампф — заявих аз. — И нямам представа кой го е направил. Аз съм британски дипломат и твърдо възразявам срещу това безобразно отношение. Предлагам ти или да ме освободиш незабавно, или да ми позволиш да се обадя в най-близкото британско консулство, преди неспасяемо да съсипеш кариерата си…

Спрях и подхвърлих през рамо:

— Знаеш ли как се пише „неспасяемо“?

Но стенографът вече не записваше думите ми, а крачеше право към мен, стиснал кожената палка в косматата си лапа. Дори не успях да се присвия от страх, когато вратата се отвори и в кабинета на шерифа влязоха двама почти еднакви мъже.

Този последен кафкиански детайл ми дойде в повече: предадох се и избухнах в истеричен кикот. Никой не ми обръщаше внимание: заместник-шерифът се изнизваше навън, шерифът гледаше документите за самоличност на двамата мъже, а двамата мъже гледаха право през шерифа, все едно не съществуваше. После и шерифът се изниза навън. Аз реших да се стегна.

— Защо си позволявате да ни прекъсвате по този начин? — попитах, като продължавах да се кикотя като побъркана ученичка.

Двамата мъже проявиха доброто възпитание да се престорят, че не са ме чули, и седнаха един до друг зад бюрото на шерифа. Изглеждаха изумително еднакви: имаха еднакви костюми, еднакви прически, еднакви спретнати куфарчета и еднакви леки издутини под лявата мишница на еднакво добре скроените си костюми. Изглеждаха така, все едно бяха по-малките братя на полковник Блъчър. Всъщност сигурно бяха доста стряскащи по характерния си мълчалив начин. Този път наистина се стегнах и спрях да се кикотя. Разбрах, че Джок не харесва двамата мъже, защото беше започнал да диша през носа, а това винаги е сигурен признак.

Единият извади малък диктофон, изпробва го, изключи го и се облегна назад, като скръсти ръце. Другият извади тънка служебна папка, прочете съдържанието й с умерен интерес и също се облегна назад, като скръсти ръце. Двамата нито веднъж не се спогледаха и не погледнаха към Джок. Първо погледаха малко в тавана, все едно представляваше нещо ново за тях, а после погледнаха към мен, все едно не представлявах нищо подобно. Гледаха ме така, все едно всеки ден виждаха много като мен и това не ги правеше по-щастливи. Най-сетне, по някакъв невидим знак, единият каза следното:

— Господин Мордекай, ние сме представители на една малка федерална агенция, за която никога не сте чували. Докладваме пряко на вицепрезидента. Можем да ви помогнем. Останахме с впечатление, че имате спешна нужда от помощ, и можем да ви разкрием, че останахме с това впечатление след старателен анализ на вашите действия в последно време, които явно са били много глупави.

— Ъ-ъ, хм — казах немощно аз.

— Държа да подчертая, че ние не се интересуваме от защитата на закона като такава; в действителност един такъв интерес често би влизал в противоречие с нашите специални задължения.

— Да — казах аз. — Познавате ли един момък, който се казва полковник Блъчър? Или, като стана дума, един друг момък, който се казва Мортланд?

— Господин Мордекай, според нас в този момент можем да ви помогнем най-успешно, като ви насърчим да отговаряте на нашите въпроси, вместо да ни задавате такива. Ако ни отговорите правилно на няколко въпроса, след десет минути ще можете да излезете оттук; ако ни отговорите неправилно или продължите да задавате въпроси, може би ще изгубим интерес към вас и просто ще ви предадем обратно в ръцете на шерифа. Лично аз, неофициално казано, не бих искал да бъда съден за убийство в тази страна. А ти, Смит?

Смит изразително поклати глава със стиснати устни.

— Питайте каквото искате — казах аз с потреперващ глас. — Нямам какво да крия.

— Ами, това само по себе си вече донякъде не отговаря на истината, господин Мордекай, но този път ще си затворим очите. И така, бихте ли ни казали, моля, какво направихте с негатива и копията на една определена фотография, която доскоро беше собственост на Милтън Крампф?

(Знаехте ли, че в доброто старо време, когато някой моряк е намирал смъртта си в морето, а шивачът на платната го е зашивал в брезентовия му ковчег заедно с котвата от окови на краката, преди да го предадат на дълбините, последният шев по традиция е минавал през носа на трупа? Така са давали на човека последен шанс да се свести и да извика. Точно в този момент се почувствах като някой от онези моряци. Свестих се и извиках. Последният шев най-сетне ме разбуди от каталептичния транс, в който сигурно бях потънал още преди няколко дни. Твърде, твърде много хора знаеха твърде, твърде много за моите лични малки афери — играта беше започнала, всичко беше излязло наяве, Бог не беше на небето, охлювът не беше на тръна, а Ч. Мордекай беше dans la puree noire^[5]. И беше проявил огромна глупост.)

— Кой негатив? — попитах ведро аз.

Двамата уморено се спогледаха и започнаха да си събират нещата. А аз продължавах да правя глупости.

— Почакайте! — извиках аз. — Колко съм глупав. Вие имате предвид негатива, нали? Да, разбира се. Фотографският негатив. Да. О, да, да, да. В интерес на истината аз го изгорих, струваше ми се твърде рисковано да го запазя.

— Радваме се, че отговорихте по този начин, господин Мордекай, защото имаме причина да вярваме, че това е истината. В действителност ние открихме следи от пепел в една, хм, любопитна вана за крака в личната баня на господин Крампф.

Ще се съгласите, че моментът не беше най-подходящият да им разяснявам тънкостите на френското водопроводно изкуство.

— Ами, да, точно така — казах аз.

— Колко копия имаше, господин Мордекай?

— Изгорих двете копия, които намерих заедно с негатива; знам за едно-единствено друго копие, в Лондон, но лицата на участниците са изрязани от него — предполагам, че вие също знаете всичко по този въпрос.

— Благодарим ви. Опасявахме се, че може да се престорите, че знаете за съществуването на други копия, и да се опитате да използвате този факт във ваш интерес. Това нямаше да е във ваш интерес, а щеше да ни причини голямо неудобство.

— О, ами добре, тогава.

— Господин Мордекай, питате ли се как се озовахме тук толкова скоро след убийството?

— Вижте, аз вече ви казах, че ще отговарям на въпросите ви, и го правя — ако изобщо зная някоя песен, която ви интересува, ще я изпея веднага, — и изобщо съм изцяло във ваша власт. Но ако искате от мен сам да си задавам въпроси, първо ще трябва да ми дадете нещо за ядене и за пиене. Нямам претенции по отношение на яденето; пиенето ми е в антрето, ако Кинг Конг и Годзила вече не са го откраднали. А, и прислужникът ми също ще има нужда от това, разбира се.

Единият от двамата подаде главата си навън през вратата и измърмори нещо; в отговор на това се появи моето уиски, не съвсем изконсумирано, и аз жадно се заех с него, преди да го подам на Джок. Момчетата с костюмите от „Брукс Брадърс“ не искаха уиски — сигурно живееха само на вода с лед и кабарчета.

— Не — поднових отговорите си аз, — не се питам това. Ако наистина започна да си задавам въпроси за събитията от последните трийсет и шест часа, вероятно ще бъда принуден да достигна до заключението, че съществува световна конспирация срещу мен. Но вие ми кажете, ако от това ще ви стане по-добре.

— Не искаме да ви казваме, господин Мордекай. Искахме само да чуем какво ще ни кажете вие. И засега вашите отговори ни харесват. А сега ни кажете как стана така, че загубихте вашия „Ролс-Ройс“.

В този момент диктофонът беше включен.

Разказах им честно за катастрофата, но промених малко последвалите събития, така че да включват легендата за Джок, който самоотвержено се беше опитал да спаси небесносиния „Буик“, докато се беше олюлявал на ръба на пропастта; а след това се бяхме опитали да изкараме нашия „Ролс-Ройс“ обратно на пътя, но колелата бяха забуксували, скалният ръб се беше изронил под тях и нашата кола също беше паднала при вече падналия „Буик“.

— А как ще обясните присъствието на куфара си, господин Мордекай?

— С невероятната съобразителност на Джок, който го измъкна в последния възможен момент.

В този момент диктофонът беше изключен.

— Не можем да твърдим, че вярваме на всичко това или на каквато и да било част от него, господин Мордекай, но отново се случва така, че това е историята, която искахме да чуем. А сега носите ли нещо друго, което сте възнамерявали да доставите на господин Крампф?

— Не. Честна дума. Претърсете ни.

Двамата мъже отново се загледаха в тавана, все едно разполагаха с цялото време на света.

По-късно на вратата се почука и един от заместник-шерифите ни донесе хартиен плик, пълен с храна; едва не припаднах от прекрасното ухание на хамбургери и кафе. Двамата с Джок изядохме по два хамбургера; водещите на разпита очевидно не харесаха хамбургерите, които бяха донесени за тях. Двамата мъже ги побутнаха едновременно с върховете на пръстите, все едно бяха репетирали това движение. Имаше и една малка опаковка чили сос, който да се добави към хамбургерите. Аз си сложих много, но трябва да ви кажа, че разваля вкуса на уискито.

Не си спомням много за останалите им въпроси, с изключение на това, че продължиха много дълго време и някои от тях бяха изненадващо неясни и общи. Понякога диктофонът беше включен, понякога не. Вероятно през цялото време беше включен друг диктофон, скрит в някое от двете им куфарчета. Останах с впечатлението, че цялата история им ставаше все по-скучна, но към този момент вече толкова ми се спеше от храната, алкохола и изтощението, че трябваше да полагам огромни усилия, за да се съсредоточа. През голяма част от времето просто им казвах истината — един курс на действие, който сър Хенри Уотън^[6] (още един англичанин, който отиде в чужбина, за да лъже) препоръчва като начин за объркване на противника. Както пък казваше един трети тип: „Ако искате да запазите вашата тайна, опаковайте я в откровеност.“^[7] И аз опаковах ли, опаковах, като не скъпях опаковъчните материали. Но знаете ли, когато свирите нещо като фуга с редуване на истина и неискреност, след известно време губите връзка с реалността. Баща ми винаги ме предупреждаваше да не лъжа, когато и истината ще свърши работа; още в ранната ми детска възраст беше установил, че паметта ми — съществено оборудване за лъжеца — не работи както трябва. „Нещо повече, казваше той, една добра лъжа е произведение на изкуството. А ние продаваме произведенията на изкуството, вместо да ги даваме даром. Избягвай лъжите, сине мой.“ Ето защо никога не лъжа, когато продавам произведения на изкуството. Когато ги купувам, разбира се, това е съвсем друга работа.

Както казвах, те задаваха множество неясни въпроси, повечето от които не ми се струваха по темата. Но пък трябва да имате предвид, че аз не бях съвсем сигурен каква беше темата, така че може би не бях в най-добрата позиция да го преценя. Питаха ме за Дълбокото гърло, макар че видимо знаеха повече за него от мен. От друга страна, сякаш не бяха разбрали, че той беше мъртъв; а това беше странно. Няколко пъти споменах в разговора името на полковник Блъчър — като дори се опитах да го произнеса „Блоучър“, за да ме разберат, — но това не предизвика никаква реакция.

Най-сетне те се заеха да прибират нещата си в еднаквите си куфарчета, все едно бяха приключили с мен, от което се досетих, че ще ми зададат най-важния въпрос между другото, докато си тръгват.

— Кажете ми, господин Мордекай — подхвърли единият от тях между другото, докато си тръгваха. — Какво мислите за госпожа Крампф?

— Сърцето й — отвърнах горчиво аз — е като храчка на пиян татарин, който си плюе на ръцете — не се знае накъде ще хвръкне.

— Много добре казано, господин Мордекай — каза единият от тях, като кимна одобрително. — Това е цитат от М. П. Шийл, нали? Да разбирам ли, че вие по някакъв начин я държите отговорна за настоящето си положение?

— Разбира се, по дяволите. Аз не съм пълен идиот. Тя ме взе за „дъми“, както казвате тук.

— Може би грешите за това — каза меко другият агент. — Нямате никаква основателна причина да предполагате, че госпожа Крампф не е напълно искрена в чувствата си към вас; и със сигурност нямате такава, за да я обвинявате, че ви е заложила капан.

Аз изсумтях презрително.

— Господин Мордекай, не искам да бъда неуместен, но може ли да ви попитам дали имате богат опит с жените?

— Някои от най-добрите ми приятели са жени — троснах се аз. — Макар че със сигурност няма да позволя на дъщеря си да се ожени за някоя от тях.

— Разбирам. Е, според мен няма причина да ви задържаме повече, господине. Шерифът ще бъде информиран, че не сте убили господин Крампф и тъй като вече не представлявате потенциален източник на неудобство за Вашингтон, засега няма да се интересуваме повече от вас. Ако се окаже, че сме сгрешили, ние ще бъдем в състояние да… ви открием, разбира се.

— Разбира се — съгласих се аз.

Докато прекосяваха стаята на път към вратата, аз отчаяно се зарових в горкия си разбъркан мозък, за да извадя големия, чепат въпрос, който беше останал незададен.

— Тогава кой е убил Крампф? — попитах аз.

Те спряха и ме изгледаха безизразно.

— Нямаме никаква представа. Ние самите пристигнахме, за да го направим, така че вече няма особено значение.

Трябва да признаете, че това беше доста ефектна финална реплика.

— Може ли да пийна още една глътка уиски, господин Чарли?

— Да, разбира се, Джок, заповядай; трябва да зачервиш бузките.

— Мерси. Гъл-гъл. Ааах. Е, значи всичко е наред, нали така, господин Чарли?

Аз безмилостно се нахвърлих върху него.

— Разбира се, че не е наред, проклет идиот такъв, тези двамата са твърдо решени да ни смачкат в мига, в който се отдалечим оттук. Ако си мислиш, че заместник-шерифите са истински свине, почакай да видиш! Те са като някакви невинни суфражетки в сравнение с тези двама сладкодумни убийци — това е истински президентски екип за ликвидиране на проблеми, а проблемът сме ние.

— Не разбирам. Тогава защо просто не ни ликвидираха?

— Господи, Джок, виж сега — мислиш ли, че господин Мортланд щеше да ни застреля, ако смяташе, че това е добра идея?

— Аха, ’стествено.

— Но щеше ли да го направи в полицейския участък на улица „Халф Мун“, пред очите на всички обикновени ченгета?

— Не, ’стествено, че не. А, разбрах. Ооох.

— Извинявай, че те нарекох проклет идиот, Джок.

— Няма нищо, господин Чарли. Предполагам, че сте разстроен.

— Да, Джок.

Шерифът влезе обратно в кабинета си и ни върна съдържанието на джобовете, включително и моя „Колт Банкърс Спешъл“. Патроните бяха в отделен плик. Вече не се държеше вежливо с нас, а ни мразеше с всичка сила.

— Получих нареждания — каза той като човек, който се е задавил с рибена кост — да не ви отправям обвинения за убийството, което сте извършили вчера. Навън ви чака едно такси и аз бих искал да се качите в него, да напуснете този окръг и никога повече да не се връщате тук.

С тези думи той силно стисна очи и продължи да ги стиска, все едно се надяваше да се събуди в някаква друга вселена, в която Ч. Мордекай и Дж. Страп никога не се бяха раждали.

Ние си излязохме на пръсти.

Заместник-шерифите бяха в антрето и се хилеха малоумно с гордо вдигнати глави, както правят хората като тях. Приближих се до по-едрия и по-гадния от двамата.

— Майка ти и баща ти са се срещнали само веднъж — казах му внимателно аз. — И срещата им е включвала плащане в брой. Вероятно десет цента.

Докато излизахме на улицата, Джок ме попита:

— Колко са десет цента в английски пари, господин Чарли?

До бордюра се тресеше и пърдеше една огромна, раздърпана кола. Шофьорът, очевиден алкохолик, ни съобщи, че това е една много хубава вечер, и сърцето не ми позволи да му възразя. Докато се качвахме, той ни обясни, че по пътя трябва да качи и още една пътничка, която ще ни чака на следващия ъгъл — и човек не може да си мечтае за по-сладко и сочно малко моме от нея.

Тя седна между нас, като приглади миниатюрната си памучна рокличка върху палавите трапчинки на бедрата си и ни се усмихна като паднал ангел. Няма нищо по-добро от едно хубаво момиченце, за да забравите всичките си проблеми, нали така, особено когато момиченцето изглежда така, все едно може да бъде опънато. Каза ни, че се казва Пепеляшка Готшолк, и ние й повярвахме — имам предвид, че нямаше как да си го измисли, нали така — а Джок й даде да изпие последното уиски от бутилката. Тя заяви, че според нея е много щуро да се пие алкохол, или нещо подобно в същия смисъл. Носеше сладките си малки гърди вирнати чак до брадичката, както правеха през петдесетте години, нали си спомняте? Накратко казано, ние станахме големи приятели и вече се бяхме отдалечили на десет мили от града, когато ни настигна една кола, пусна сирената си и ни накара да отбием. Шофьорът ни се кикотеше, докато отбиваше. Служебната кола закова до нас със скърцане на спирачки и от нея изскочиха същите двама заместник-шерифи, като се хилеха по същия начин и размахваха същите пистолети.

— Ай да му се не види — каза Джок (фраза, която многократно съм му казвал да не употребява). — Сега пък какво?

— Сигурно са забравили да ме питат къде си правя прическата — казах смело аз.

Но не беше това. Те рязко отвориха вратата и се обърнаха към нашата малка южняшка красавица.

— Пардон, госпо’ице, но на колко сте години?

— Стига бе, Джед Тътъл — разкикоти се тя. — Точно пък ти да не знаеш на колко съм години…

— На колко си години, Синди? — тросна се той.

— Карам четиринайсетата — усмихна се тя глупаво и лукаво.

Сърцето ми отиде в петите.

— Добре, мръсни перверзници такива — излизайте навън! — нареди заместник-шерифът.

Този път, когато се върнахме в кабинета на шерифа, не започнаха да ни бият — явно им беше свършила смяната и бързаха да си ходят. Вместо това просто ни тикнаха в килията.

— Ще се видим утре сутринта — казаха ни гостоприемно те.

— Настоявам да се обадя по телефона.

— Може би утре сутринта, когато изтрезнееш.

После ни оставиха там, без дори да ни пожелаят лека нощ.

Килията беше един куб, който се състоеше само от решетки, с изключение на пода, покрит с плочки и тънък слой от старо повръщано. Единственото обзавеждане беше една отворена пластмасова кофа, която в последно време не беше изхвърляна. От тавана високо над нас безмилостното се изливаха няколко киловата флуоресцентна светлина. Не успях да намеря какво да кажа, но Джок спаси положението.

— Ебати кочината — каза той.

— Действително.

Отидохме в ъгъла, който беше най-далеч от кофата, и облегнахме изтощените си тела на решетките. Много по-късно се появи нощният дежурен заместник-шериф: огромен, застаряващ дебелак с гигантско лице, като задника на епископ — червено, кръгло и потно. Той застана до килията и подуши въздуха с измъчена физиономия.

— Воните на некакви свине или нещо — каза той, като поклащаше величествената си глава. — Не мога да разбера как големи мъже се докарват дотам. И аз понякога се напивам, но не се насирам като некаква свиня или нещо.

— Вонята не идва от нас — обясних учтиво аз. — А най-вече от онази кофа. Дали ще можете да я отнесете?

— Тц. За тея работи си имаме чистачка, а тя вече си е бегала. Освен това, ако ви отнеса кофата, къде ще драйфате?

— Ние не искаме да повръщаме. Ние не сме пияни. Ние сме британски дипломати и остро протестираме срещу това отношение, а когато излезем оттук, ще има голям дипломатически скандал, така че защо не ни позволиш да се обадим по телефона и не си помогнеш предварително?

Той внимателно потърка величественото си лице, от край до край; това му отне доста време.

— Тц — каза най-сетне той. — Трябва да питам шерифа, а той вече си е бегал. И не обича да го притесняват у дома, освен ако не е за убийство на некой бял.

— Тогава поне ни дай нещо, на което да седнем — имам предвид, погледни този под, а този костюм ми струваше, хм, четиристотин долара.

Това предизвика вниманието му; това беше нещо, което можеше да разбере. Той се приближи и внимателно разгледа облеклото ми. В отчаяното си желание да предизвикам съчувствието му аз се изправих и изпълних един пирует с разперени ръце.

— Момче — каза най-сетне той. — Излъгали са те. В Албъкърки можеш да си купиш абсолютно същия костюм за сто осемдесет и пет долара.

Но все пак, преди да си тръгне, като поклащаше глава на себе си, той ни подаде няколко вестника между решетките на килията. Осмелявам се да кажа, че беше джентълмен по природа.

Разстлахме вестниците на най-малко люспестата част от пода и легнахме върху тях; на нивото на земята вонята не беше толкова непоносима. Сънят милостиво ме изпрати в безсъзнание още преди да успея да започна да се тревожа за утрешния ден.