Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (16) (Мордекай)

16

„Помислих си, че всичко, що ми рече…

лъжа било е.“

„Чайлд Роланд Кулата достигна“

Слънцето изгря като едно грамадно, пиянско, червено лице срещу мен. Когато го разгледах по-внимателно, аз установих, че това наистина беше едно грамадно, пиянско, червено лице. Освен това лицето лепкаво се усмихваше.

— Ставай, момче — каза заместник-шерифът. — Имаш посетител — и гаранция!

Скочих на крака и веднага си седнах обратно, като скимтях от болката в бъбреците. Позволих му да ми помогне, но Джок се справи сам — той нямаше да приеме помощ от полицай, каквото и да се случва. Зад заместник-шерифа стърчеше един длъгнест, тъжен човек и с всички сили се опитваше да се усмихне с устата си, която беше проектирана единствено за отказване на молби за кредит. Мъжът протегна пред себе си няколко ярда ръка, в края на която имаше възлеста длан, и неубедително стисна моята. За момент ми се стори, че го познавам.

— Крампф — каза той.

Разгледах тази дума от всички страни, но не можех да разбера как може да послужи за начало на разговора. Накрая и аз казах:

— Крампф?

— Доктор Милтън Крампф III — съгласи се той.

— О, съжалявам. Ч. Мордекай.

Двамата си пуснахме ръцете, но продължихме да мърморим някакви учтивости. Междувременно заместник-шерифът тромаво се въртеше около мен и изтупваше разни гадости от костюма ми. Най-сетне му изръмжах:

— Пръждосвай се! — фраза, много подходяща за изръмжаване.

Двамата с Джок трябваше да се измием; Крампф каза, че ще се погрижи за формалностите по уреждането на гаранцията и ще прибере нещата ни, докато се занимаваме с това. В банята попитах Джок дали вече си е възвърнал ключа от куфара.

— Господи, господин Чарли, аз го глътнах на обяд, нали така, а оттогава не съм ходил.

— Да, точно така. А не можеш ли да опиташ сега?

— Не, не мога. Току-що си мислех дали не мога да опитам, но не мога. Предполагам, че е от смяната на водата, винаги се спичам от това.

— Глупости, Джок, ти не пиеш вода и го знаеш много добре. Сложи ли си чили сос на хамбургерите?

— Кое, онова лютивото? Аха.

— Е, добре.

Заместник-шерифът мъчително се усукваше от извинения: единият от другите заместник-шерифи явно взел пистолета ми със себе си, за да го остави в криминологичната лаборатория на сутринта. Това беше лоша новина, защото единственото ни друго оръжие беше верният „Люгер“ на Джок, който беше в куфара, а ключът за куфара беше, така да се каже, под прикритие. Заместник-шерифът предложи да се обади по телефона, за да ми го донесат, но аз не исках да се бавим излишно: в антрето имаше телекс и от британското посолство всеки момент щяха да отговорят на запитването, което някой сигурно вече беше изпратил. Както си спомняте, посланикът ми беше заявил съвсем ясно, че няма да ми осигури защитата на великото британско знаме, а след като британският посланик официално се отречеше от дипломатическия ми паспорт, от него щеше да има също толкова полза, колкото от банкнота от девет шилинга.

Когато излязохме навън, нощта беше черна като чукалото на портите на затвора „Нюгейт“, а дъждът се изливаше като из ведро; когато по тези земи реши да вали, наистина вали от сърце. Гмурнахме се в голямата бледа кола на Крампф — с адекватно усещане за обществено положение, той натъпка Джок на задната седалка заедно с куфара. Учтиво го попитах къде възнамерява да ни откара.

— Ами, мислех си да ми дойдете на гости за малко — отговори небрежно той. — Имаме една много усамотена лятна резиденция на брега на залива — предполагам, че вече е само за мен — и картините са там. Особено по-специалните, нали се сещаш? Не се съмнявам, че ще искаш да ги разгледаш.

„Божичко“, помислих си аз. „Точно това ми трябваше. Тайното леговище на лудия милионер, пълно с откраднати стари майстори и отвлечени млади любовници.“

— Разбира се — отговорих аз. — Може ли да попитам как успяхте да ни се притечете на помощ толкова своевременно, доктор Крампф?

— Естествено, беше много лесно. Едва довчера бях някакъв претенциозен изкуствовед с богат татко — през целия си живот не съм изкарал повече от сто долара като специалист по история на изкуството. Но днес струвам сто милиона долара — плюс-минус няколко милиона, които ще останат за Джоана, — а с такива пари всеки може да излезе от затвора. Имам предвид, че дори няма нужда да се плаща подкуп на някого или нещо подобно — трябва просто да ги имаш. А, ти сигурно ме питаш как пристигнах точно тук? Това също беше много лесно — някъде по обяд кацнах в ранчото, за да уредя транспорта на трупа; ще го откарат веднага щом полицията приключи с него. Семейният мавзолей е във Върмонт; добре, че е лято — през зимата земята там така замръзва, че трябва просто да те подострят от единия край и да те забият като пирон, ха-ха.

— Ха-ха — съгласих се аз.

Аз също не харесвах баща си, но нямаше да го нарека „трупа“ на следващия ден след като е починал.

— Полицаите в ранчото бяха разбрали за катастрофиралия „Ролс-Ройс“ и, хм, другата кола, а по-късно чуха и за това, че са ви задържали. Към този момент вече бяха пристигнали и две момчета от ФБР или от някаква друга федерална агенция, които скоро след това си тръгнаха и казаха, че идват насам. Аз дойдох след тях веднага щом се оправих с всичко там, за да не направят някоя глупост. Имам предвид, че човек с твоите разбирания за Джорджоне не може да е толкова лош, ха-ха. Да, естествено, че познавам работата ти, всеки месец чета списание „Бърлингтън“, то е задължително. Имам предвид например че не можеш да разбереш както трябва постиженията на Мондриан, преди да си дадеш сметка как Мантеня му е проправил пътя, нали така?

Сподавих желанието си да повърна.

— Което ми напомня — продължи той. — Доколкото знам, ти трябваше да доставиш на баща ми едно определено платно; ще ми кажеш ли къде се намира в момента? Предполагам, че вече е мое, нали така?

Отговорих му, че и аз така предполагам. Естествено, испанското правителство беше на друго мнение, но те си мислят, че притежават и Гибралтар, нали така?

— Картината е в катастрофиралия „Ролс-Ройс“, в подплатата на тавана. Опасявам се, че няма да е лесно да я приберете оттам, но така поне е на сигурно място, нали? О, и между другото, остана една малка финансова формалност, която баща ви не доживя да уреди.

— О?

— Да. Всъщност става дума за нещо като петдесет хиляди лири стерлинги.

— Това не е ли твърде евтино, Мордекай?

— Ами, да, но всъщност онзи тип, който сви картината, вече си е получил парите; петдесетте бона са лично за мен, за да се почерпя, както казват французите.

— Ясно. Ами добре, как и къде ги искаш? С превод по анонимна сметка в швейцарска банка, предполагам?

— Господи, не — дори не искам да си представям парите си сред всичките им там Алпи, шоколад и онова ужасно сирене „Грюер“. Мислите ли, че ще можете да ги преведете в Япония?

— Естествено. Имаме една компания за финансово развитие в Нагасаки; ще ви наемем за, хм, естетически консултант на петгодишен договор, да кажем за 11 000 лири стерлинги годишно. Окей?

— Да кажем за 10 000 годишно, но на шестгодишен договор.

— Имаме сделка.

— Много благодаря.

Той ми хвърли един толкова искрен поглед, че едва не му повярвах. Но не му повярвах, разбира се. Нямам предвид, че му се свидеше да ми плати петдесетте хиляди — не беше богат толкова отдавна, че вече да е станал скъперник. Не, имам предвид, че вече очевидно му бях в тежест, по всякакви възможни начини, и просто нямаше начин плановете му да включват аз да остана жив. Правилните разбирания за Джорджоне не осигуряваха помилване; имам предвид, че може би ми оставаха цели години живот, в които само да се мъча и да тежа на близките си.

Двамата продължихме да си бърборим.

Той сякаш не знаеше много за процеса на реставрация — което беше донякъде изненадващо за един авторитет по модерните художници, като се има предвид, че средностатистическата картина от модерен художник има нужда от реставрация до пет години след като е завършена; в действителност много от тях са започнали да се пропукват или да се белят от платното още преди да бъдат завършени.

И проблемът не е в това, че модерните художници не биха могли да се научат да използват правилната техника на рисуване, ако поискат; мисля, че просто несъзнателно се срамуват от възможността бъдещите поколения да видят какво са нарисували.

— Сигурен ли си — настояваше Крампф, — че този… процес не е повредил картината?

— Виж — казах му най-сетне аз. — Картините не могат да се повредят по този начин. За да повредиш една картина така, че наистина да не може да се оправи, ти трябва тъпа домакиня с парцал и амоняк, или метилов алкохол, или специална течност за почистване на картини от добра марка. Но една картина може да се нареже на лентички и всеки добър реставратор ще я направи като нова, преди да успееш да се изкашляш — нали си спомняш случая с „Венера в огледалото“ на Веласкес?

— Да — каза той. — Нападна я някаква суфражетка с брадва, нали така?

— Освен това можеш да нарисуваш друга картина върху нея, а реставраторът — дори векове по-късно — ще може да я изчисти, за да разкрие оригинала, няма проблеми. Спомняш ли си картината на Кривели, която баща ти си беше купил?

Той наостри уши и колата започна да криволичи по пътя.

— Кривели? Не. Каква картина на Кривели? Той е имал картина на Кривели? Добра ли беше?

— Беше много добра, дори Бернардо Тати каза така. Баща ти я купил някъде във Венето през 1949 или 1950 година. Нали знаеш как продават картини на старите майстори в Италия — качествените картини почти никога не стигат до галериите. Веднага щом се появи някой човек със сериозни пари, който обяви, че се интересува от сериозни творби на изкуството, някой го кани на гости в някое палацо за уикенда. Домакинът, който по правило носи аристократична титла, много деликатно намеква на потенциалния купувач, че в близко бъдеще ще му се наложи да плати големи данъци — което в Италия наистина е шега — и може да бъде принуден дори да продаде някоя и друга картина на старите майстори.

Точно по този начин баща ти купи въпросната картина на Кривели. Картината беше сертифицирана от най-големите експерти; но те винаги са такива, разбира се. Ти би трябвало да знаеш. Сюжетът беше Девата и Младенецът по голо дупе с много круши, нарове и пъпеши — чудесна картина. Подобна на картината на Кривели в музея „Фрик“, но по-малка.

Графът или дожът, или какъвто е бил там, казал, че не е съвсем сигурен в собствеността си върху картината, но не се съмнявал, че баща ти не е човек, който ще се притеснява за такива подробности — пък и във всеки случай картината трябвало да бъде изнесена контрабандно от страната заради закона срещу износа на творби на изкуството. Баща ти я занесъл на един познат художник в Рим, който й ударил една боя, а после нацапал върху нея някаква простотия в стила на футуристите. (Извинявай, това всъщност беше твоята област, нали така?) Смело подписана и датирана от 1949 година, картината минала през митническите власти, без дори да я погледнат съжалително.

Когато се прибрал в Щатите, баща ти изпратил картината на най-добрия реставратор в Ню Йорк с бележка, на която пишело: „Почистете допълнителните пластове боя; реставрирайте оригинала.“ И след няколко седмици изпратил на реставратора една от онези телеграми, които толкова обичаше — нали си спомняш: „ДОКЛАДВАЙТЕ НЕЗАБАВНО НАПРЕДЪК КАВИЧКИ МОДЕРНА КАВИЧКИ ЖИВОПИС“.

Реставраторът му отговорил със следната телеграма: „ПОЧИСТИХ КАВИЧКИ МОДЕРНАТА КАВИЧКИ ЖИВОПИС ТОЧКА ПОЧИСТИХ КАРТИНАТА НА КАВИЧКИ КРИВЕЛИ КАВИЧКИ ТОЧКА СТИГНАХ ДО ПОРТРЕТ НА МУСОЛИНИ ТОЧКА КОГА ДА СПРА ВЪПРОСИТЕЛНА“.

Доктор Крампф не се засмя. Гледаше право пред себе си, стиснал волана до побеляване. След известно време кротко добавих:

— Е, след като преодоля първоначалния си шок, баща ти смяташе, че това е доста смешно. А баща ти не беше човек, който се смее лесно.

— Баща ми беше простак и сексуален маниак — отговори с равен глас той. — Колко беше платил за тази картина?

Казах му и той се присви от болка. Разговорът замря. Колата започна да се движи малко по-бързо.

След известно време Джок смутено се прокашля.

— Извинявайте, господин Чарли, но може ли да помолите доктор Кръмп да спре някъде? Налага се да отида до кенефа. По голяма нужда — добави услужливо той.

— Господи, Джок — казах аз строго, за да скрия радостта си. — Трябваше да се сетиш за това, преди да тръгнем. Предполагам, че е от онзи чили сос.

Спряхме в една денонощна закусвалня, към която имаше мотел. Двайсет минути по-късно, натъпкани с някакви печални пържени яйца, ние взехме решение да прекараме тук онова, което беше останало от нощта. Джок ми подаде ключа от куфара, който беше като нов: бях очаквал да е корозирал до неузнаваемост от могъщите му стомашни сокове.

Заключих вратата на стаята си, макар че бях почти сигурен, че Крампф ще изчака да пристигнем в много усамотената му лятна резиденция, преди да предприеме нещо срещу нас. Докато си лягах, реших да направя внимателен, обективен анализ на положението си, като се ръководя единствено от фактите.

„Ако надеждите са глупци — повторих си думите на Артър Хю Клаф, — страховете са лъжци.“ Не се съмнявах, че мозъкът на Мордекай, остър като бръснач, ще открие как да се измъкнем от тази гадна, но все пак примитивна бъркотия.

За съжаление мозъкът на Мордекай, остър като бръснач, заспа в мига, в който контейнерът му се отпусна на възглавницата. За голямо съжаление, както се оказа.