Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (7) (Мордекай)

7

Дори, във разговор изкусен

(какъвто не умея),

ще трябва да лаская, престорено

да се разсмея…

Което, сигурно, изгодно е

(при всяко положение),

но води до прегърбено телосложение.

„Последната ми херцогиня“, Робърт Браунинг

С подчертано внимание повдигнах единия си клепач и веднага го спуснах обратно. В окото ми веднага се беше изстрелял един безмилостен слънчев лъч, от който получих кръвоизлив в мозъка.

Много по-късно опитах отново.

Слънчевата светлина беше потушена, а до леглото ми се въртеше Джок и кършеше ръце. Носеше поднос за чай, но останах с ясното впечатление, че успяваше и да кърши ръце.

— Махни се — проплаках аз.

Той остави подноса и ми наля една чаша; в бедната ми глава това прозвуча така, все едно някой е пуснал водата в тоалетна, инсталирана по средата на огромна, пуста зала, в която ехото отеква до края на времето. Проплаках още веднъж и се обърнах на другата страна, но Джок нежно ме разтърси за рамото, като мърмореше нещо като „Хайде, хайде“ или „Стига, стига“, или нещо подобно. Седнах в леглото, за да го смъмря — и половината от черепа ми сякаш остана на възглавницата. Предпазливо докоснах увреденото място: на пипане беше като гъба, но за моя изненада не беше покрито със засъхнала кръв. Реших, че ако черепът ми наистина беше строшен, изобщо нямаше да се събудя. Не че тази сутрин това имаше някакво значение.

Чаят не беше от обичайния ми индийски или китайски сорт, а от по-укрепващия „Кралица Мери“ — съобразителният Джок беше съобразил, че в такава сутрин ще имам нужда от нещо по-силно. Успях да преглътна първата чаша, а след това Джок ми даде последователно две таблетки алка-зелцер (какъв шум!), две прахчета „Бийчъм“, съставени поравно от кофеин и аспирин, и две таблетки декседрин, като ми помогна да преглътна всичко това с втора чаша от най-добрата отвара на „Кралица Мери“. Повече никога няма да кажа лоша дума за тази светица.

Скоро след това отново бях способен на рационално мислене и първата ми рационална мисъл беше да си легна веднага. Потънах по посока на възглавниците, но Джок твърдо ме повдигна и подреди по мен още няколко чаши чай, така че не смеех да помръдна.

— Някаква фръцла звъни цял ден — съобщи ми той. — Каза, че е секретарката на някакъв заместник-секретар и се обажда за документите, и трябва да отидете там на всяка цена, ако изобщо можете да стоите на краката си, и че нейният шеф е готов да ви приеме по всяко време до четири и половина следобед. Вече е почти три часът.

С поскърцване и ръмжене се издърпах обратно на белия свят.

— Как мислите, господин Чарли, кой беше този снощи?

— Във всеки случай не е от хората на Мортланд — отговорих аз. — Те би трябвало да очакват същото посрещане като последния път. Липсва ли нещо?

— Не съм забелязал.

— Е, със сигурност не са си направили целия този труд само за да ме ударят по тила.

— Може да е бил обикновен крадец: не е разузнал както трябва, не е очаквал да сме двама, стреснал се е и си е бил камшика по най-бързия начин. Беше пъхнал това в ключалката на входната врата, затова лампичката на алармата продължаваше да свети.

„Това“ беше джобно календарче от твърд целулоид, с размерите и формата на карта за игра, което от обратната си страна умоляваше читателя да пие „Милк Стаут“. С него можеше да се отвори почти всяка обикновена ключалка. Разбира се, календарчето щеше да бъде напълно безполезно срещу моята тройна ключалка „Чъб“ с резета от фосфорно-бронзова сплав и всеки, който беше преминал дори една седмица обучение в трудововъзпитателно училище, щеше да бъде наясно с този факт. Това не ми харесваше. Абсолютните начинаещи не избират за първия си удар мезонети на петия етаж на улица „Ъпър Брук“.

Когато осъзнах това, то веднага започна да ми харесва още по-малко.

— Джок — казах аз. — Ако сме го стреснали, докато се е опитвал да отвори ключалката с календарчето, защо не беше там, когато го стреснахме? А след като не беше там, как е успял да разбере, че сме двама? И ако се е отказал, преди да излезеш, защо беше изоставил тъй полезното си календарче и защо се беше скрил в асансьора, вместо да, хм, си бие камшика по най-бързия начин?

Джок отвори уста, защото така мислеше по-лесно. Виждах, че това е мъчително за него.

— Няма значение — казах му меко аз. — Знам как се чувстваш. И мен ме боли главата. Но ми се струва, че злодеят е пъхнал календарчето в ключалката само за да задейства алармата, а после се е притаил в засада в асансьора. И когато ти си изскочил, той е избягал надолу, за да те повлече след себе си. После отново се е качил на третия етаж, защото е знаел, че ти ще го чакаш долу, както повелява здравият разум; излязъл е от асансьора и се е качил пеша до петия етаж, защото е знаел, че ще може да се справи с мен, ако съм сам. След като го е сторил, той е чул как се приближаваш, скрил се е зад вратата и се е измъкнал тихо, докато ти си свестявал младия си господар. Идеята на цялото упражнение е била да ме хване натясно, на отворена врата, по-далеч от теб, поне за малко. Затова не бива да се питаме как или дори кой го е направил, а защо.

— За да вземе нещо…?

— Ако е така, трябва да е било нещо преносимо, лесно откриваемо — защото няма как да е очаквал да разполага с много време — и нещо особено ценно, което да си заслужава този риск. А освен това и нещо, което е пристигнало тук наскоро, защото от цялата история се разнася аромат на нещо импровизирано…

— … или да остави нещо? — продължи Джок с неумолима логика.

Подскочих на мястото си, което накара главоболието ми да се надигне на задните си крака и да ми бие един шут с предните. Това беше особено неприятна мисъл.

— Какво, за Бога, би поискал да остави някой тук? — изписках аз, обзет от ужас при мисълта за евентуалния отговор.

— Ами, нещо като подслушвателно устройство — предположи Джок. — Или няколко унции хероин — достатъчно, за да ви приберат за дванайсет месеца. Или, да речем, половин фунт пластичен експлозив…

— Връщам се в леглото — заявих твърдо аз. — Не искам да участвам в това. Никой не е поръчвал бомби.

— Не, господин Чарли, трябва да отидете при този заместник-секретар. Аз ще отскоча до гаража и ще докарам голямата кола.

— И ще ме оставиш сам в апартамент, натъпкан с германски противотанкови мини? — проплаках аз.

Но той вече беше излязъл. С горчиво мърморене се намъкнах в случаен набор от мъжко облекло и пропълзях през апартамента и надолу по стълбите. Под краката ми не избухна нищо.

Джок ме очакваше на улицата в паркирания „Ролс-Ройс“ и като специална екстра за мен си беше сложил шофьорския каскет. Когато пристигнахме в министерството, той дори изскочи от автомобила, за да ми отвори вратата; беше съобразил, че това ще ме ободри, Господ да го поживи.

Честно да ви кажа, не мога да си спомня кое министерство беше; беше малко след управлението на Уилсън, ако се сещате — сигурно си спомняте как ги беше разбъркал всичките и им беше сменил имената. Казват, че по коридорите на „Уайтхол“ продължават да бродят неколцина изгубени държавни служители, да дърпат случайните минувачи за ръкава и да ги умоляват да им кажат как да стигнат до Министерството на технологичната интеграция. Разбира се, продължават да им превеждат заплатите с държавен банков превод, но най-много ги боли за това, че никой от тяхното министерство все още не е забелязал отсъствието им.

Във всеки случай Джок ме остави пред въпросното министерство и няколко свръхмлади мъже ме въведоха през поредица от врати — всеки от тях беше по-прекрасно облечен от предишния, всяка врата беше по-масивна и се отваряше по-безшумно от предишната, а накрая ме очакваше самият Л. Дж. Крауч. Бях укрепил духа си в очакване на нещо като английската версия на полковник Блъчър, но нищо не беше по-далеч от действителността. Посрещна ме един страхотен веселяк с едър кокал и сламеноруси коси, който свали ботушите си от солидно износеното си писалище и тромаво се заклати към мен, за да ме поздрави, като с всички сили излъчваше добро настроение.

— Ха! — изрева той. — Отлично! Радвам се да те видя на крака, млади човече! Това е най-доброто средство срещу ударите на съдбата — да се качиш обратно на коня и да препуснеш в атака. Nil illegitimus carborundum, нали така се казваше: не оставяй кучите синове да те повалят!

Немощно се засмях и потънах в дебелото кресло с кожена тапицерия, което ми посочи. В безжизнените ми ръце по вълшебен начин се появиха пура, уиски и сода, докато се оглеждах. Мебелировката безпогрешно подсказваше за произход от по-висока класа: всичко беше добре изработено, но безмилостно употребявано. Пред мен, над стола му, имаше фотография на випуска от гимназията, от който се зъбеха и блещеха шейсет момчетии; над тях висеше нацепена и овъглена част от гребло с емблемата на отбора на „Сейнт Едмънд Хол“. В ъгъла имаше старинен месингов контейнер за снаряди от флота, натъпкан със солидни бастуни и рапири за фехтовка от старата школа с гравирани ръкохватки. Две от стените на кабинета бяха окичени със стари английски акварели — от хубавите, с измити синкави нюанси. Както казваше сър Карл Паркър, няма нищо по-скучно от стар английски акварел — освен ако не е избелял стар английски акварел. Но аз бях влязъл в бизнеса именно с такива картини и продължавах да храня уважение към тях.

— Разбираш ли от акварели? — попита ме Крауч, когато забеляза накъде гледам.

— Горе-долу — отговорих аз, като го погледнах право в очите. — Имаш един пейзаж от долината на Лоара на Дж. М. У. Търнър, който не би трябвало да съществува, защото оригиналът е в музея „Ашмолиън“; един великолепен Калоу, някъде от 1840 година; един Фарингтън, който има нужда от почистване; един полихромен Джеймс Борн — тези са доста редки; селски пейзаж от Питър де Уинт с небе, което е боядисано по-късно; един отличен Джон Сел Коулман; няколко доста безвкусни картини на Варли от късния му период; един Пейн — в списание „Ценител“ беше излязла репродукция на същата картина точно преди войната; един Роуландсън, който се продаваше в „Сабин“ някъде около 1940 година; един Франсис Никълсън от Скарборо с избеляло розово — той щеше да използва индиго; няколко ценни картини на Коузън и най-добрия Едридж, който съм виждал.

— Жив да не бях — каза той. — Отлично, Мордекай. Явно разбираш от акварели.

— Не мога да не се изфукам — казах стеснително аз. — Просто ми идва отвътре.

— Само да уточня, че този Едридж ми беше продаден за Гъртин.

— Те винаги се продават така — отговорих простичко аз.

— Е, добре тогава, колко ще ми дадеш за всичките?

Търговците на изкуство свикват да отговарят на този въпрос. Едно време, много отдавна, се обиждах от него, но тогава все още не знаех стойността на парите.

— Две хиляди двеста и петдесет — казах му аз, като все така го гледах право в очите.

Това го стресна.

— Лири стерлинги?

— Гвинеи — отговорих аз. — Естествено.

— Боже мой. Спрях да купувам картини още преди няколко години, когато затвориха добрата стара галерия „Уокърс“. Знаех, че цените са се вдигнали, но това…

— Цените на тези тук ще започнат да падат, ако не ги преместите от този слънчев кабинет. Вече са избелели толкова, колкото могат да понесат.

Десет минути по-късно той с треперещи ръце прие чека, който му написах. Оставих му картината на Никълсън в замяна на един Албърт Гудуин, който бях забелязал на стената в антрето. В този момент вратата на кабинета му се отвори на косъм и отново се затвори с почтително щракване. Той се стресна като човек, хванат да върши нещо нередно, и погледна часовника. Беше четири и половина следобед: щеше да си изпусне влака. Както и неговите прекрасни млади мъже, ако не се стегнеше веднага.

— Повтаряй след мен — каза бързо той, като извади някакъв мръсен лист от едно чекмедже. — Аз, Чарли Страфърд Ван Клийф Мордекай, верен поданик на Нейно Британско Величество, тържествено се заклевам…

Изгледах го с отворена уста. Нима се съмняваше в чека ми?

— Хайде де — каза той. — По-бързо, моето момче.

Ред по ред повторих след него думите, с които се заклевах да бъда верен куриер на посланията на Нейно Величество в границите и извън границите на нейните владения включително, изключая и в случаите на Господ да ми е на помощ. После той ми даде една малка бижутерска кутийка, в която имаше сребърен медальон с изображение на дръгливо куче; един документ, който започваше с „Ние, Барбара Касъл, повеляваме и изискваме…“; и една тънка червена кожена папка, на която със златни букви беше щамповано „Сейнт Джеймс“. Заех се да подписвам разни книжа, докато не ми се откачи ръката.

— Не знам какви са всички тези неща и не искам да знам — повтаряше ми той, докато аз подписвах.

Бях напълно подготвен да уважа това искане.

В крайна сметка младите мъже ме изхвърлиха навън, като ме гледаха на кръв, защото си бяха изпуснали влаковете заради мен. Бяха роби на навиците си, то се знае. Напълно ги разбирах.

Отвън ме чакаше Мортланд, който беше паркирал на едно абсолютно забранено за паркиране място и се разправяше с цяла рота регулировчици; всеки момент щеше да ги изпрати да се подстрижат. Той сърдито ми махна да се кача в ужасното му „Мини“ и ме откара в американското посолство, където един вежлив и отегчен човек поръси новите ми документи с печати на Държавния департамент и ми пожела многоу, многоу приятноу прекарване в Съединените американски щати. След това се върнахме в апартамента, където аз дадох на Мортланд нещо за пиене, а той ми даде цял куп самолетни билети, товарителни документи и други подобни, както и разпечатки на всички необходими разписания, имена и процедури. (Последните бяха пълна безсмислица.) Беше мълчалив, мрачен и замислен. Твърдеше, че не носи отговорност за нападението срещу мен предишната вечер и не го интересува кой е виновен. От друга страна, не изглеждаше и особено изненадан да научи за въпросното нападение; изглеждаше по-скоро раздразнен. Подозирам, че и той започваше да подозира, че нашата заплетена паяжина започваше да оплита и собствените ни долни гащи. Питам се дали и той не се питаше кой кого манипулираше в крайна сметка.

— Чарли — каза тържествено той, след като отпусна ръка на бравата на външната врата. — Ако по някаква случайност ме мамиш за картината на Гоя или ме подведеш за въпроса с Крампф, ще се наложи да наредя да те елиминират, нали разбираш това? В действителност може да се наложи да го направя, дори ако не е така.

Предложих му да ме пипне по тила — на пипане беше като тироидна гуша, която се е изгубила някъде по пътя, — но той ми отказа доста грубо. После затръшна вратата от външната страна — толкова яростно, че болката от удара по главата ми се завърна с нова сила.