Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (18) (Мордекай)

18

Бактриецът си бе дивак —

неук, но пък добряк,

и, вярно, много ще ми липсва,

но нямах време да скърбя,

защото почна да ми писва.

„Смърт в пустинята“, Робърт Браунинг

Сигурно вече сте забелязали, че до този момент моят заплетен разказ спазва поне някои от законите на трагедията: опитвал съм се да не предавам какво си мислят или правят други хора, когато няма как да знам това, не ви разнасям насам-натам без подходящ транспорт и никога не съм започвал изречение с думите „няколко дни по-късно“. Всяка сутрин е била свидетел на бавната смърт на пробуждането на един сериозен пияч, а всеки ден е завършвал с траурно було, спуснато за мен от мрака вечерен, както горе-долу би се изразил Уилфред Оуен. Англичаните, както изтъкна Реймънд Чандлър, може би невинаги са най-добрите писатели в света, но са несравнимо по-добри от всички писатели, когато трябва да се напише нещо скучно.

Ако невинаги съм разкривал логиката на тези събития, това отчасти е било поради факта че самите вие вероятно сте по-опитни в тези неща, и отчасти защото с готовност си признавам, че самият аз бях доста озадачен, когато открих, че събитията, които си мислех, че контролирам, в действителност контролираха мен.

През последните няколко седмици се забавлявах със задачата да представя спомените си в някаква що-годе дисциплинирана форма, но тази глупост ще трябва да се прекрати веднага, защото времето ми свършва и хеликоптерът на времето яростно шиба въздуха над главата ми. Събитията изпревариха литературата: остава ми време само за още няколко по-разточителни страници, а след това може би за още малко набързо нахвърляни бележки; след тях, подозирам, няма да ми е останало никакво време, завинаги.

Но все пак изглежда, че по силата на някаква вулгарна ирония на съдбата съм се завърнал у дома, за да умра на крачка от мястото, което си спомням от омразното си детство: неведоми са пътищата на Провидението, както каза веднъж Пат на Майк, докато двамата вървяха по „Бродуей“ — или беше улица „О’Конъл“?

Самото завръщане беше лесно. Пътувахме от Квебек до Ейре в един и същ самолет, макар и не заедно. На летището в Шанън Джок мина направо през имиграционните служби, като размахваше туристическия си паспорт, и те дори не го погледнаха. Куфарът беше в него. Той взе вътрешен полет до летище „Колинстаун“ в Дъблин и ме чакаше в „Джурис“ — един добър пъб в „Колидж Грийн“.

От своя страна аз прекарах един спокоен час в тоалетната на летището в Шанън в компанията на половин бутилка уиски и разнообразни групи от пътници, като разказвах на последните, че жена ми, децата и багажът ми са в три различни самолета, на път съответно за Дъблин, Белфаст и Корк, а след това с досаден пиянски плач излязох оттам и влязох в едно такси, без да показвам паспорта си на никого. Мисля, че служителите на летището просто се радваха да се отърват от мен. Шофьорът на таксито систематично ме издои от валутата ми, докато стигнем до Милингар, където се избръснах, смених дрехите и акцента си и взех друго такси до Дъблин.

Джок беше в „Джурис“, както се бяхме уговорили, но вече почти не беше там; след още няколко минути щяха да го изхвърлят, защото беше пиян като вишна и някой го беше научил на някакъв мръсен израз на гойделски език, който Джок не спираше да пее с мелодията на „Битката при Бойн“, или както там се казва националният им химн.

Хванахме евтин нощен полет до Блекпул, на който давахме израз на пиянството си само колкото да не се отличаваме от останалите пасажери. Служителите на летището нямаха търпение да се приберат в леглото или където там се прибират нощем жителите на Блекпул: дори не ни погледнаха. Двамата взехме отделни таксита до отделни малки и гнусни хотели. Аз вечерях картофен пай; не знам какво е вечерял Джок.

На сутринта се качихме на отделни влакове и се срещнахме — според уговорката си — в бюфета на гарата в Карнфърт. Може би никога не сте чували за Карнфърт, но със сигурност сте виждали гарата, особено бюфета, защото точно там е сниман филмът „Кратка среща“ и мястото е свещено за всички почитатели на Силия Джонсън. В наши дни Карнфърт няма нищо друго, с което да се похвали: някогашният стоманодобивен град и важен транспортен възел днес се отличава единствено с необичайната и очевидно умишлена грозота на всичките сгради в него и изключителната вежливост на всичките им обитатели — дори управителите на банки. Аз съм роден на пет мили оттам, в едно селце на име Силвърдейл.

Карнфърт е в най-далечния северозападен ъгъл на Ланкашър и понякога се представя с прозвището „Порталът към Езерата“. Градът не е съвсем на крайбрежието и всъщност не е съвсем каквото и да било. Има няколко добри кръчми. Когато бях малко момче, имаше и кино, но не ми разрешаваха да го посещавам, а сега вече го няма. Освен когато го отварят, за да организират бинго.

Единият от хотелите в града е собственост на един симпатичен дебел възрастен италианец, който се казва Дино нещо си; той ме познава още откакто бях бамбино. Казах му, че току-що съм се върнал от Америка, където съм си създал някои врагове, така че се налага да се покрия за известно време.

— Не се таревожи, синьор Чарли, онези пароклети сицилиански бастардос няма да те открият тук. Ако ги видя да се навъртат наоколо, ще се обадя на полисия — тук полисия са добари момчета и не се боят от пароклети мафиози.

— Нищо подобно, Дино. Ако видиш някого, по-добре кажи само на мен.

— Добре, синьор Чарли.

— Благодаря ти, Дино. Evviva Napoli!

— Abassa Milano!

— Cazzone pendente! — извикахме в хор двамата стария си девиз от едно време.

Двамата с Джок останахме да се крием там в продължение на около пет седмици, докато мишницата ми не се възстанови и не ми порасна повече или по-малко правдоподобна брада. (Тук искам да подчертая, че Дино нямаше никаква представа, че сме направили нещо лошо.) Аз спрях да си боядисвам косата и да ям храни, в които се съдържа скорбяла, така че скоро заприличах на добре запазен седемдесетгодишен мъж. Най-сетне, преди да се осмеля да изляза навън, махнах и двата си горни кучешки зъба, които са хванати с телени скоби; когато горните ми резци са отпуснати на долната устна, приличам на илюстрация от учебник по старческо слабоумие — госпожа Спон буквално пищи, когато ме види така. Оставих вече прошарената си коса да порасне дълга и да бухне, купих си добър бинокъл и незабелязано се смесих с любителите на птици. Изумително е колко многобройни са станали те в днешно време: преди орнитологията беше езотерично хоби за пенсионирани училищни директори, огорчени от живота, чалнати стари моми и самотни малки момчета, но сега е също толкова популярен начин за прекарване на уикенда, колкото макрамето или груповия секс. Като ученик бях страшно запален по птиците, така че познавах звуците, които издават, и в интерес на истината скоро си върнах някогашното въодушевление и искрено се наслаждавах на екскурзиите си.

В тази част от Ланкашър са някои от най-добрите места за наблюдаване на птици в Англия: морските и крайбрежните видове гнездят с милиони по безбрежните солени мочурища и тресавища на залива Моркъм, а тръстиките на Лийтън Мос — обявени за резерват от Кралското дружество за защита на птиците — гъмжат от патици, лебеди, чайки и дори водни бикове от семейството на чаплата.

Дадох на Дино триста лири стерлинги и той ми купи едно тъмнозелено „Мини“ втора ръка, което регистрира на свое име. Аз му сложих няколко стикера — „ДА СПАСИМ ИМЕНИЕТО ЛЕВЪНС ХОЛ“, „ГЛАСУВАМ ЗА КОНСЕРВАТОРИТЕ“, „ПОСЕТЕТЕ ЛАНКАСТЪР“ — и метнах на задната седалка едно бебешко столче. (Трябва да признаете, че това беше особено остроумен камуфлаж.) Успяхме да се снабдим и с чифт цветни контактни лещи за Джок, с които впечатляващите му сини очи изглеждаха мръснокафяви. Джок много хареса лещите и ги наричаше „моите цайси“.

Междувременно, тъй като Карнфърт вече е включен в системата за автоматично телефонно набиране, успях да проведа и няколко предпазливи телефонни разговора с Лондон, където няколко мои палави приятели в замяна на солидни суми се заеха да създадат нови самоличности за Джок и мен самия, така че двамата да можем да стигнем до Австралия и да започнем нов живот сред всичките момичета на име Шийла и всичките момчета на име Кобър, които обитават онзи континент. Новите самоличности са много скъпи и стават много бавно, но самият процес по снабдяването с тях вече е много по-лесен, откакто на света има толкова много наркотици. Просто трябва да си намерите някой тип, който е закачен на херца, т.е. пристрастен към хероина, и не му остава много време на този свят — за предпочитане такъв, който поне малко прилича на вас. След това го взимате под крилото си — или по-скоро вашите палави приятели го правят вместо вас — и му давате покрив над главата, снабдявате го с въпросната херца и го храните, когато изобщо успее да преглътне някаква храна. Плащате му здравните застраховки, изваждате му международен паспорт, отваряте спестовна сметка на негово име, явявате се на шофьорски изпит вместо него и го назначавате на въображаемо работно място в реално съществуваща фирма. (В замяна на това „работодателят“ му получава неговите заплати обратно в брой, при това удвоени.) Накрая плащате на много способен майстор, който да замени неговата снимка с вашата в новия му международен паспорт и готово — вече сте нов човек.

(Разбира се, в този момент наркоманът става донякъде излишен — можете да му поръчате професионално убийство, но това е излишен разход, който в днешно време е ужасно висок. Най-добрият и най-евтиният метод да се справите с него е да го лишите от лекарството му в продължение на около три дни, докато вече не е на себе си, а после да го оставите в някоя популярна обществена тоалетна — най-често се използва тази на метростанция „Пикадили“ — в компанията на спринцовка, съдържаща солидна свръхдоза, и да оставите природата милостиво да се погрижи за останалото. Съдебният лекар дори няма да го погледне: сигурно вече е на по-добро място, така щеше да се мъчи с години и прочие.)

Накратко казано, всичко вървеше добре, ако не се смята фактът, че Уилям Хики или някой от подобните нему разследващи журналисти от известно време пускаше деликатни намеци, че определени високопоставени личности са започнали да получават определени фотографии, което можеше и да има нещо общо с дейността на Дълбокото гърло. Ако наистина имаше нещо общо, не можех да си представя кой се занимава с това — нямаше как да е Джоана, нали така? Може би някой от ужасните приятели на Дълбокото гърло? Или самият Мортланд? Реших да не се тревожа за това.

И снощи, когато влязох в бара на хотела на Дино, освежен от чистия въздух и изпълнен с чудесен апетит, бях готов да кажа на всекиго, че всичко върви необичайно добре. Бях прекарал следобеда в местността Мос и извадих късмета в продължение на няколко минути да наблюдавам с бинокъла си двойка брадати цицигери — и ако не вярвате, че има такава птица, чувствайте се поканени да отворите първия наръчник за разпознаване на птици, който ви попадне подръка, и да си го проверите лично. И това беше едва снощи.

„И снощи, когато влязох в бара на хотела“

Барманът трябваше да се усмихне и да каже: „Добър вечер, господин Джаксън, какво да ви предложа?“ Защото точно това ми беше казвал всяка вечер през последните няколко седмици.

Вместо това той ме изгледа враждебно и каза:

— И кво, пияндурнико, пак от същото?

Това ме остави напълно зашеметен.

— Айде бе — продължи все така неприятно барманът. — Кво ще пиеш? Имам и други клиенти.

В дъното на бара имаше двама непознати, които небрежно ме оглеждаха в огледалото зад бутилките. Най-сетне схванах какво става.

— Убаво де — изръмжах аз с най-дебелия си ирландски акцент. — То се знае, че от същото, педерас гърбав.

Барманът побутна едно двойно ирландско уиски „Джеймисън“ към мен.

— И си мери приказките — каза той. — Щото ей я къде е вратата.

— Да бе, в гъза ти — отговорих аз и тромаво излях уискито в гърлото си.

После си избърсах устата с опакото на ръката, оригнах се и си излязох, като не забравих да се олюлявам. За мой късмет полевото облекло на сериозния орнитолог е почти същото като дрехите за излизане на алкохолизирания ирландски черноработник. Втурнах се нагоре по стълбите и намерих Джок на леглото, където четеше списание за комикси „Бийно“.

— Тръгваме — казах му аз. — Откриха ни.

През цялото време бяхме в готовност за всякакви спешни случаи, така че деветдесет секунди след като бях излязъл от бара, вече се измъквахме от хотела през изхода на кухнята на път за товарната гара, където бях паркирал нашето „Мини“. Запалих двигателя и излязох на заден; бях доста спокоен, защото нямаше причина да съм предизвикал подозрение.

Но в този момент изругах и оставих колата да се задави, парализиран от страх.

— Какво има, господин Чарли, да не забравихте нещо?

— Не, Джок. Спомних си нещо.

Спомних си, че не си бях платил уискито — и барманът не беше поискал да го направя. А алкохолизираните ирландски черноработници почти никога нямат сметка на кредит в почтени провинциални хотели.

Отново запалих двигателя, грубо превключих на скорост и изхвърчах на улицата. На ъгъла стоеше един мъж, който се обърна и се втурна обратно към хотела. Отправих молитва колата им да е била обърната в грешната посока.

Подкарах послушното малко „Мини“ навън от града, на север по „Милхед Роуд“; точно преди втория железопътен прелез загасих фаровете и отбих наляво, към „Хаг Хаус“ и мочурището. Пътят се сви до пътека, а след това до кален коловоз; мачкахме заграждения от бодлива тел, спускахме се по изровени брегове, пренасяхме нашето „Мини“ почти на ръце над невъзможно меките участъци, ругаехме, молехме се и се ослушвахме за преследвачи. Далеч отляво някакъв триглав потомък на Цербер започна да лае и да скимти като умопобъркан. Продължихме на запад, като ненавиждахме кучето с дълбока, изобилна ненавист, и в крайна сметка открихме река Киър, като потънахме в нея. Или по-точно казано, нашето „Мини“ се спусна по брега и хлътна завинаги в мокрия пясък, защото беше отлив. Аз грабнах почти празния куфар, Джок грабна раницата и двамата нагазихме в реката; дъхът ни спря от шока, когато студената вода стигна до слабините ни. Стигнахме до отсрещния бряг и спряхме, преди да се изкачим по него и да се покажем на фона на небето; на половин миля зад нас се чуваше автомобилен двигател, който ръмжеше на ниска предавка; в небето се мятаха двата конуса светлина от фаровете на колата, после изведнъж изчезнаха.

Звездите светеха ярко, но ние бяхме твърде далеч, за да ни видят нашите преследвачи; изкатерихме се по стръмния бряг — бях дълбоко благодарен за новопридобитата си физическа издръжливост — и продължихме на северозапад, като се отправихме към светлините на Грейндж-Оувър-Сендс, на шест мили разстояние от другата страна на проблясващите кални мочурища.

Никога преди не ми се беше случвало нещо подобно — това беше най-странното пътешествие, което съм предприемал. Тъмнината, нечутото недалечно море, подсвиркването и плясъкът от крилете на цели ята подплашени птици, плясъкът на стъпалата ни по мокрия пясък и страхът, който ни пришпорваше към потрепващите светлинки, толкова далеч от другата страна на залива.

Но поне едно нещо беше на моя страна: бях на собствена територия. Планът ми беше да стигнем до най-опасната точка от Куиксенд Пул — коварна лагуна от плаващи пясъци, широка две мили, — преди да завием на североизток, да стигнем до най-тясното място от лагуната и да я прекосим. Към този момент гостоприемният бряг на Силвърдейл щеше да бъде право на север от нас, на две мили разстояние. Но всичко това щеше да се случи единствено ако бяхме прекосили река Киър на правилното място и ако отливът стигаше дотам, докъдето си мислех — и не ми оставаше друго, освен да се надявам да се окажа прав и за двете.

Точно тогава започна истинският кошмар.

Джок подтичваше на няколко ярда вляво от мен, когато и двамата открихме, че сме се озовали на несигурно място. Аз направих това, което се прави в такива случаи — не забавих крачка, а рязко завих обратно в посоката, от която бях дошъл. Джок обаче не стори така. Той спря, изръмжа, опита се да се измъкне, започна да пляска на място и потъна дълбоко. Захвърлих куфара и се заех да го търся в тъмното, докато той ме викаше — гласът му беше изтънял от паника, каквато никога не бях чувал в него. Хванах го за ръката и на свой ред започнах да затъвам; хвърлих се по очи, така че само лактите ми да са в плаващите пясъци. Все едно се опитвах да издърпам някой дъб. Опитах се да се наместя, за да дърпам по-силно, но коленете ми веднага затънаха ужасяващо.

— Легни напред — изръмжах му аз.

— Не мога, господин Чарли — вече съм затънал до корема.

— Чакай, ще взема куфара.

Наложи се да запаля клечка кибрит, за да намеря куфара, а после и още една, за да намеря Джок в мъчителния сумрак от мокър пясък и звездна светлина. Хвърлих куфара напред и той отпусна ръце върху него, като го притискаше към гърдите си и го забиваше в пясъка, за да се подпре на него.

— Не става, господин Чарли — каза накрая той. — Вече съм затънал до мишниците и не мога да дишам кой знае колко.

Гласът му се беше превърнал в някаква зловеща пародия на гласа на Джок.

Зад нас — но далеч не достатъчно далеч зад нас — се разнесе ритмичното трополене на крака по мокър пясък.

— Бързо, господин Чарли, бягайте!

— Господи, Джок, за какъв ме смяташ?

— Не бъдете глупак — изпъшка той. — Махайте се. Но първо ми направете една услуга. Нали се сещате. Не искам да свършвам така. Може да продължи и половин час. Хайде, направете го.

— Господи, Джок — повторих аз отвратен.

— Хайде, стари приятелю. Бързо. С крак.

Изправих се на крака, напълно зашеметен. Вече не можех да слушам звуците, които издаваше, така че стъпих на куфара с левия си крак и се заех да настъпвам главата му с десния, като въртях петата си насам-натам. Той продължи да издава ужасни звуци, но главата му не искаше да потъне. Тогава започнах истерично да я ритам и не спрях, докато звуците не престанаха, после грабнах куфара и се затичах сляпо нанякъде, като ридаех от ужас, страх и обич.

Когато чух водата да се плиска в краката ми, се ориентирах къде се намирам и се хвърлих към канала, без да се интересувам дали това беше най-доброто място да го прекося. Изтичах на другия бряг, като оставих дясната си обувка в калта — беше тази обувка, слава Богу — и продължих да тичам на север, а гръклянът ми сякаш се раздираше всеки път, когато си поемах дъх. Веднъж паднах и не успях да се надигна; някъде зад мен и вляво от себе си видях проблясващи факли; може би някой от тях беше отишъл при Джок — не знам, това не е важно. Изритах и другата си обувка и продължих, като ругаех и ридаех, падах в деретата, раздирах краката си по камъните и мидените черупки, а куфарът ме блъскаше по коленете, докато най-сетне не изскочих сред останките от вълнолома на нос Джени Браун.

Там успях да се стегна донякъде, като седнах на куфара и се опитах да разсъждавам спокойно, за да започна да се уча как да живея с онова, което се беше случило. Не — с онова, което бях направил. С онова, което направих. Заваля тих дъжд и аз вдигнах лице към него, за да го оставя да измие поне малко от горещината и злото от мен.

Раницата беше останала в Куиксенд Пул; всички жизнено необходими неща бяха останали в нея. Куфарът беше почти празен, с изключение на няколко пачки банкноти. Имах нужда от оръжие, обувки, сухи дрехи, храна, нещо за пиене, убежище и — преди всичко — една блага дума от някого, от когото и да било.

Продължих по брега, като внимавах ниските варовикови скали винаги да бъдат от дясната ми страна, и изминах почти цяла миля до нос Ноу Енд, където започват истинските солени мочурища — онзи странен пейзаж от торфени равнини, заливани от морето, по които пасат най-хубавите овце в Англия.

Над мен, от дясната ми страна, грееха светлините на едноетажните вили, обитавани от почтените жители на Силвърдейл — открих, че горчиво им завиждам. Хората като тях знаеха тайната на щастието, те винаги са знаели как да бъдат щастливи. Щастието е годишна рента или месечна пенсия от застрахователен фонд; щастието е сини хортензии и прекрасни умни внуци, и първите зеленчуци в градината, и да бъдете живи и в прекрасна форма за възрастта си, докато старият еди-кой си вече е гушнал букета, щастието е нова дограма на прозорците и електрическа камина, до която да си седите и да си спомняте онзи път, когато сте казали на директора къде да слезе, и онзи другия път, когато една Дорис…

Щастието е лесна работа: не знам защо повече хора не се опитват да го постигнат.

Продължих крадешком по пътя, който водеше нагоре от брега. Часовникът ми показваше 11:40. Беше петък, така че се сервираше алкохол до единайсет вечерта плюс още десет минути за допиване, плюс, да кажем, още десет минути, докато се отърват от всички досадници. Прогизналите ми, раздрани чорапи издаваха влажни шепнещи звуци по паважа. Пред хотела нямаше никакви коли и във фоайето не светеше. Вече бях започнал да треперя от студ от реакцията на изминалите събития и от надеждата някой да ми помогне, когато с накуцване прекосих тъмния паркинг и заобиколих сградата до прозореца на кухнята.

Видях домакина — или управителя на хотела, както предпочита да го наричат, — който стоеше съвсем близо до вратата на кухнята; беше с безобразната си стара шапка, която винаги си слага, когато слиза да свърши нещо в мазето, а на лицето му, както винаги, беше изписано изражението на палач. Вече двайсет и пет години от време на време хвърляше по един неприязнен поглед на кариерата ми и никога не беше оставал приятно изненадан от това докъде съм се докарал.

Той отвори вратата на кухнята и безизразно ме огледа от глава до пети.

— Добър вечер, Мордекай — каза той. — Отслабнал си.

— Хари — проплаках аз. — Трябва да ми помогнеш. Моля те.

— Последния път, когато поиска да ти сервирам нещо за пиене в извънработно време, беше през хиляда деветстотин петдесет и шеста. Отговорът ми все още е не, Мордекай.

— Не, Хари, наистина. Имам сериозни неприятности.

— Точно така, сър.

— Ъ?

— Казах „Точно така, сър“.

— Защо?

— Защото двама джентълмени вече идваха да разпитват за теб тази вечер и твърдяха, че са от някакъв специален отдел на разузнаването. Бяха много приветливи, но демонстрираха голяма неохота да ми представят документите си за самоличност, когато пожелах да го направят.

Той винаги говори така.

Не казах нищо повече, а само го погледнах умолително. Той не стигна дотам да се усмихне, но погледът му малко омекна — може би.

— По-добре да си тръгваш, Мордекай, иначе ще се разприказваме и ще забравя да залостя вратата към градината или нещо подобно.

— Да. Ами, благодаря ти, Хари. Лека нощ.

— Лека нощ, Чарли.

Потънах обратно в сянката на игрището за скуош и се свих там, под дъжда, насаме с мислите си. Беше ме нарекъл „Чарли“ — за пръв път през живота си. Това беше забележително. Джок, в края на своя живот, ме беше нарекъл „стари приятелю“ — за пръв и последен път.

Една по една светлините на стаите в хотела угаснаха. Часовникът на камбанарията на църквата вече беше ударил половин час след полунощ с характерното си дрънчене, преди да се промъкна обратно покрай сградата, да се покатеря на задната тераса и да побутна вратата откъм градината. И наистина някой беше забравил да я залости. Оттам се влизаше в малък салон с два фотьойла, избелели от слънцето. Свалих прогизналите си дрехи, прострях ги на единия фотьойл и прострях разнебитеното си тяло на другия, като изръмжах от болка. Когато очите ми свикнаха със сумрака, различих някакъв куп предмети на масичката между двата фотьойла. Някой беше забравил там едно дебело старо палто, вълнено бельо и хавлия; както и самун хляб, три четвърти студено печено пиле, четирийсет цигари „Ембъси“ с филтър, бутилка шотландско уиски „Тичърс“ и чифт обувки за тенис. Просто е невероятно какви неща забравят тези управители на хотели — нищо чудно, че постоянно се оплакват.

Сигурно беше четири сутринта, когато се измъкнах от малкия салон. Луната се беше издигнала в небето и пред нея с голяма скорост преминаваха светли облаци. Заобиколих хотела и открих пътеката зад него, която водеше към Парцелите — онези странни долини сред варовиковите скали на брега, покрити с пружиниращ торф. Стреснах юниците на семейство Бъроуз, като притичах между тях в тъмното. Оттам имаше само няколкостотин ярда до залива, където някога платноходите от Фърнес бяха разтоварвали руда за пещта в Лийтън Бек. Сега, откакто бяха преместили плавателните канали, там беше останал само торф, старателно опасан от овцете, който два или три пъти в месеца беше заливан от няколко инча морска вода.

Но по-важното в случая беше, че в скалата имаше една пещера, под необяснимите укрепления на върха, изгризани от бръшляна. Пещерата не беше гостоприемна и дори децата не смееха да я изследват, а освен това се твърдеше, че в дъното на пещерата има бездънна пропаст. Зората отправяше първите си завоалирани намеци към източния хоризонт, когато се промъкнах вътре.

Спах до пладне от чисто изтощение, когато се събудих, за да ям още хляб и пиле и да пия още шотланско уиски. После отново заспах — знаех, че сънищата ми ще бъдат тежки, но за пръв път в живота ми, ако бях останал буден, мислите ми щяха да бъдат още по-тежки. Събудих се в късния следобед.

Вече бързо се стъмва. По-късно тази вечер ще посетя брат ми.

Ако трябва да бъда честен, всъщност вече беше рано сутринта на тази неделя, когато изпълзях от пещерата и се отправих нагоре към селото в мрака. Вече и последният телевизор беше неохотно изключен, и последният пудел беше изведен за последния пиш, и последната чаша какао на прах беше приготвена и изпита до дъно. Улица „Коув Роуд“ беше като старателно поддържан гроб: съпрузите и съпругите спяха и сънуваха миналите си прегрешения и бъдещите си кофеинови сутрини; не излъчваха никакви вибрации и беше трудно дори да се повярва, че са наоколо. По улицата се приближи кола, управлявана с упоеното старание на шофьор, който си дава сметка, че е пиян; скрих се в сенките, докато отмине. В десния ми крак се отърка някаква котка; преди няколко дни щях да я ритна без никакви угризения на съвестта, но сега не бях в състояние да ритна дори родния си брат. Не и с този крак.

Котката ме придружи нагоре по „Уолингс Лейн“, като мяукаше въпросително, но си би камшика при вида на големия бял котарак, който се беше свил под живия плет като някакъв призрачен Дик Търпин^[1]. В горния край на „Юбароу“ светеше и между дърветата се процеждаше джаз от Ню Орлиънс — старият Бон сигурно вече сядаше на масата за цяла нощ покер и уиски. Когато завих надясно при „Силвър Ридж“, от „Сейнт Бърнард“ се разнесе едно-единствено басово излайване, а после нищо — с изключение на шепота от собствените ми крака по „Елмслак“. Някой беше горил шума и във въздуха продължаваше да се носи призракът на това ухание — един от най-вълнуващите аромати на света, едновременно див и уютен.

Свърнах настрани от улицата и продължих по едва различимата пътека, която води към задната стена на „Удфийлдс Хол“ — домът на Робин, втори барон Мордекай и т.н. Боже мой, какво име. Беше роден малко преди Първата световна война, както и сами можете да се досетите: през онова десетилетие е било общоприето синовете да носят името Робин, а както може да потвърди всеки, майка ми безмилостно спазваше всичко общоприето, дори и това да беше единственото, което можеше да се каже за нея.

Никога няма да познаете къде пиша тези думи. Седнал съм, с колене до брадичката, на гърнето от моето детство, в детското крило на дома на брат ми. Тази част от дома пази по-щастливи спомени за мен от всички останали, в които все още витаят алчността и хроничната завист на баща ми, трескавото самосъжаление на майка ми, че се е оженила за такъв простак, а вече и всепроникващото отвращение, което брат ми изпитва към всичко и всички. Включително и към себе си. И особено към мен — той дори не би се изпикал върху мен, за да ме угаси, ако съм се запалил, освен ако не пикае бензин.

На стената до мен има едно руло мека, розова тоалетна хартия — нашата бавачка никога нямаше да допусне това, защото тя вярваше в спартанските условия за дупетата на децата от висшата класа и ние трябваше да използваме старомодната тоалетна хартия, твърда и грапава като шкурка.

Току-що бях в старата си стая, която винаги се поддържа готова за мен и нищо в нея не се пипа; това е един от фалшивите сигнали, които брат ми толкова обича да подава. Често ми казва нещо като „Никога не забравяй, че тук има дом за теб, Чарли“, а после чака да ми призлее от тази реплика. Отместих една от дъските на пода в стаята си, за да потърся и да намеря големия пакет, увит в мушама, който съдържаше първия и най-любимия ми пистолет: „Смит&Уесън“, калибър .455, на въоръжение в полицията и армията от 1920 година — най-красивият едрокалибрен револвер, създаван някога. Преди години, когато все още не се бях заел да пия уиски професионално, можех да правя впечатляващи неща с карта за игра и този пистолет от двайсет крачки разстояние — и не се съмнявам, че все още съм способен да улуча по-голяма цел на добро осветление. Например, да кажем, Мортланд.

Имам една кутия армейски патрони за него — с никелови ризи, ужасно шумни — и почти цяла кутия обикновени патрони за стрелба по мишени, с оловен куршум и малък барутен заряд, много по-подходящи за онова, което имам предвид. С тях няма да ви пуснат на война, разбира се — за мен е удоволствие да ви съобщя, че мекият оловен куршум е в състояние да причини ужасяващи вреди на всичко, което улучи по пътя си.

Ще довърша тази бутилка „Тичърс“, като хвърлям по едно око към вратата, за да не ме хване бавачката, която отдавна вече не е сред живите, а след това ще сляза долу, за да видя брат си. Няма да му казвам как съм влязъл в къщата. Ще го оставя да се притеснява — това е точно от онези неща, за които обича да се притеснява. Нямам и намерение да го застрелям — това пък би било непростим каприз от моя страна. Така или иначе, ако го застрелям, най-вероятно ще му направя услуга, а аз дължа на брат си много други неща, но не и услуги.

„Наричах го брат, сънародник и приятел!“

Безшумно се промъкнах в библиотеката и открих, че брат ми Робин седи с гръб към мен и дращи мемоарите си. Без да се обръща или да спре да дращи по хартията, той каза:

— Здравей, Чарли. Не чух никой да ти отваря вратата?

— Очакваше ли ме, Робин?

— Всички останали хора почукват, преди да влязат.

Настъпи кратко мълчание, после той попита:

— Нямаше ли неприятности с кучетата, докато минаваше през градината на кухнята?

— Виж, от твоите кучета има също толкова полза, колкото от виме на шопар. Ако бях крадец, щяха да ми предложат да ми държат фенерчето.

— Сигурно искаш нещо за пиене — каза той с равен и обвинителен глас.

— Всъщност отказах пиенето, благодаря ти.

Той спря да дращи и се обърна. После бавно и гальовно ме огледа от глава до пети.

— На лов за плъхове ли си тръгнал? — попита накрая.

— Не, тази вечер няма от какво да се притесняваш.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Да, моля. Но не веднага — добавих, когато той се протегна към звънеца за прислугата. — Аз ще си взема нещо по-късно. Кажи ми кой е разпитвал за мен в последно време.

— Тази година нямаше никакви селски девойки с бебета на ръце. Само някакви комедианти от някакъв забутан отдел на външно министерство — не ги попитах какво искат. О, и някаква зла кучка, която беше разбрала, че си се върнал в Силвърдейл, и искаше да те помоли да изнесеш сказка в дамското дружество по гравюра или нещо подобно.

— Ясно. И какво им каза?

— Казах им, че според мен все още си в Америка, нали така?

— Точно така, Робин. Благодаря ти.

Не го попитах откъде знаеше, че съм бил в Америка — той нямаше да ми каже, а и това всъщност не ме интересуваше чак толкова. Брат ми отделяше сериозна част от времето си, за да следи моите дела, като се надяваше някой ден да сваля гарда. Просто си е такъв.

— Робин, изпълнявам поръчка на правителството, за която не мога да ти кажа нищо повече, но тя включва незабелязано да стигна до Езерата и да живея на открито в продължение на няколко дни — така че ще ми трябват някои неща. Спален чувал, консерви, велосипед, фенерче, батерии и други подобни.

Видях как вече си мислеше за колко от тези неща може да твърди правдоподобно, че не притежава. Затова разкопчах палтото си и то се отвори: ръкохватката на моя револвер стърчеше от колана ми като крак на куче.

— Ела — каза сърдечно той. — Да видим какво ще намерим.

В крайна сметка намерихме всичко, което исках, макар че се наложи да му припомня къде бяха някои от нещата. Освен това откъснах и картата на Езерата от туристическия атлас на Великобритания, дебел цял инч, за да придам малко достоверност на лъжите си, и си взех две бутилки „Джони Уокър“ с черен етикет.

— Нали каза, че си отказал пиенето, скъпо момче?

— Уискито ми трябва, за да си промивам раните — обясних вежливо аз.

Освен това взех и една бутилка терпентин. Вие, съобразителни читатели, вече сте се досетили защо, но той остана крайно озадачен.

— Виж — казах му аз, докато ме изпращаше. — Моля те, не казвай на никого, ама наистина на никого, че съм бил тук или къде отивам, става ли?

— Разбира се — отвърна топло той, като ме гледаше право в очите, за да ми покаже, че лъже.

Зачаках да продължи.

— И, Чарли… — продължи той.

— Да? — казах аз с безизразно лице.

— Никога не забравяй, че тук има дом за теб.

— Благодаря ти, стари приятелю — отвърнах мъжествено аз.

Както Хемингуей беше казал някъде: дори когато се научите да не отговаряте на писмата им, семействата си остават опасно нещо.

Натоварен с екипировката си, достатъчна за малка бойскаутска организация, аз несигурно подкарах велосипеда си към гробището, продължих надолу по „Ботъмс Лейн“, завих наляво и заобиколих Лийтън Мос, докато не стигнах до подножието на Зъбера. Там много тихо избутах велосипеда покрай стопанството, за да не ме чуят кучетата, и поех нагоре по разбития път към Зъбера.

Зъбера е природна забележителност от варовикови скали, богата на минерали и прорязана от дълбоки цепнатини или „бразди“, както ги наричат по тези места. Местността заема една квадратна миля на картата, но изглежда много по-голяма, когато се опитвате да си проправите път през нея. Точно тук преди двеста години е дебнел страховитият Джак Трите пръста, като е оглеждал мочурището през телескопа си в търсене на незащитени пътници; пътници, чиито кости понастоящем са скрити дванайсет лакти под водата и подхранват вечно гладните пясъци на залива Моркъм. (О, Джок — „не кимай с къдри кървави към мене!“.^[2])

Зъбера е нашарен и изровен от всякакви ями с имена като Кучешката яма, Вълшебната яма и Язовата яма, в които по правило се откриват древни кости и инструменти, както и от забравени шахти, където в далечното минало са копаели за ценни минерали, както и от основите на неизмеримо древни каменни колиби, както и — най-сетне — от укрепени валове, издигнати от самите древни брити. Иначе казано, това е прекрасно място, където да си счупите крака, и дори бракониерите не смеят да го прекосяват през нощта. Пред него са солените мочурища и морето, а зад него се издига готическата прелест на Лийтън Хол. Отдясно се вижда потъналият в тръстики залив на Лийтън Мос, а отляво — пустошта на Карнфърт.

Едно време тук се е добивала най-вече мед, но аз търсех една определена мина за боя. Червена охра, ако трябва да бъда съвсем точен. В зората на времето добиването на червена охра е било процъфтяващ поминък на населението около Зъбера и изоставените шахти все още сълзят в мръсночервено — като цвета на особено вулгарен швейцарски залез. Трябваше ми един час, за да открия шахтата, която си спомнях най-добре; тя се спуска стръмно в продължение на десет фута, като изглежда много влажна и червена, но после продължава хоризонтално, прави остър завой надясно и става съвсем суха и проветрива. Входът й се крие зад един услужлив къпинов храст — беше ми адски трудно, докато си пробия път през него.