Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (11) (Мордекай)

11

Коварни са, да, зная,

пустинните миражи

и плъзгави са в края

въздушните виражи…

Но в нашия измислен свят

от замъци въздушни

инстинктите ни спят

прикоткани, послушни.

„Смърт в пустинята“, Робърт Браунинг

Беше неделя, но човек никога нямаше да си го помисли, ако види на какво попаднах, когато пристигнах в Литъл Рок, щата Арканзас. Имаше някакъв протест и както обикновено, късо подстриганите момчета в тъмносиньо отегчено налагаха дългокосите момчета в бледосини джинси, които ги наричаха „свине“ и ги замеряха с камъни и разни други неща. Много тъжна гледка. Както беше казал един руснак преди сто години, тези хора си мислеха, че са лекарите на обществото, докато всъщност бяха болестта. Уличното движение беше замряло и на няколко коли пред мен беше небесносиният „Буик“, заседнал в морето от дълги коси и размахани полицейски палки.

Загасих двигателя и се замислих. Защо, по дяволите, Крампф щеше да си прави труда и разходите да ми осигурява ескорт през половината континент, след като никой с всичкия си нямаше да се опита да открадне точно тази кола — при това да ми осигурява ескорт по толкова любопитно потаен начин? За момент се абстрахирах от голямата вероятност просто да се е чалнал и достигнах до извода, че сигурно беше казал на някого за допълнителното парче платно, което трябваше да е скрито някъде в колата — разбира се, това само по себе си означаваше, че се е чалнал, — и вече съжалява за това. По-лошият вариант беше да играе някаква по-дълбока и заплетена игра, което се връзваше с импровизираното му писмо до стария Другар с почти кралско потекло. Той едва ли можеше да предположи за малката поръчка за убийство, с която ме беше натоварил Мортланд, но може би беше стигнал по друг път до същия извод — че съм излишен и представлявам заплаха за сигурността му. „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?“, както проплаква пророк Еремия в глава 17, стих 9, а както знаете, пророк Еремия в глава 17, стих 9, е бил голям специалист по тази материя, освен че и самият той е бил доста чалнат.

Личният ми запас от тревоги и причинители на свиване на дупката на задника се умножаваше от всичко това; открих, че копнея за силната десница и месинговия юмрук на Джок. Сюжетът забележително се заплиташе; ако съвсем скоро не се сдобиех с някакъв инструмент, с който да го разплета, имаше сериозна опасност самият аз да се оплета в него. И какво щеше да стане с Ч. Мордекай тогава? Отговорът на този въпрос трябваше да се потърси някъде в пръстта, която ще се върне в земята, както е била.

След като всички замесени бяха надлежно наложени с палки и замерени с камъни, автомобилите отново се раздвижиха и аз повече не видях небесносиния „Буик“ — чак до момента, в който прекосих реката недалеч от Шоуни и го зърнах да дебне до една отбивка. Спрях на първата бензиностанция (тук казват на бензина „гориво“, не знам защо), като се надявах да разгледам шофьора както трябва, когато мине покрай мен.

Това, което видях, ме накара да зяпна и да започна да заеквам като домакинята от телевизионната реклама, която предпочита перилен препарат „Даз“; две-три секунди по-късно вече бях на двайсет мили оттам, седях на леглото в една мотелска стая и смучех уиски, докато не си възвърна способността да разсъждавам трезво. Беше същата кола — или поне беше със същите регистрационни номера — но за една нощ се беше разделила с дълбоката вдлъбнатина на предната си броня и се беше сдобила с бели тасове и втора антена. Шофьорът беше изгубил няколко десетки фунта от теглото си и се беше превърнал в кльощав тип с уста като дупка на касичка, който страдаше от диспептичен синдром. Накратко казано, това изобщо не беше същата кола. Изводите от всичко това бяха неясни, но едно нещо стърчеше като Приап сред домочадието на Хермес: промяната по никакъв начин не беше за добро. Някой посвещаваше значително време, усилия и средства на деловите афери на Ч. Мордекай и този някой със сигурност не беше благотворителното дружество за депортиране на британски благородници. Някой по-глупав човек сигурно нямаше да се стресне особено, но аз не бях чак толкова глупав. От друга страна, някой наистина умен човек веднага щеше да зареже всичко и с пълна газ да се отправи към къщи, но аз не бях и толкова умен.

Това, което направих, беше да напусна мотела, като им казах, че ще се върна след вечеря (вече бях платил, естествено) и да се придвижа по заобиколни пътища до центъра на Оклахома Сити, където пристигнах мрачен и уморен.

Недалеч от центъра на града открих един солиден, порядъчен хотел, който изглеждаше така, все едно няма да приюти някой очевиден федаин или хашишин, ако знае, че е такъв. Влязох в подземния гараж и изчаках нощния дежурен да изчерпи запаса си от възхитени възклицания със сексуално съдържание, преди да му кажа, че моят „Ролс-Ройс“ е записан за участие в един конкурс за автомобили с антикварна стойност, който ще се проведе в Лос Анджелис следващата седмица, и че един омразен мой съперник няма да се спре пред нищо, за да попречи на пътуването ми дотам или да съсипе шансовете за успех на колата ми.

— Какво ще сториш — попитах го хипотетично аз, — ако някой непознат ти предложи пари, за да му позволиш да поседи пет минути в колата ми, докато ти отидеш да поседиш в стаята на дежурните?

— Ами, господине — отвърна ми той, — първо ще размахам този гаечен ключ в ръката си и ще му кажа да се пръждосва, после ще позвъня на рецепцията, а на сутринта ще ви кажа точно колко пари ми е предложил, ако ме разбирате, господине.

— Разбирам те и още как. Ти очевидно си отличен момък. Дори ако не се случи нищо подобно, на сутринта ще приема, че си му отказал, да кажем, пет, хм, кинта, става ли?

— Благодаря ви, господине.

Оставих колата и хванах (или „взех“) асансьора до рецепцията, за да се заема със съответния служител там. Беше някакъв надут сополанко, спретнат в едно от онези костюмчета, които само някой служител на рецепция може да си купи — или би поискал да притежава, — а дъхът му вонеше на нещо нездравословно и най-вероятно незаконно. Той разгледа багажа ми като собственик на заложна къща, преди неохотно да си признае, че има свободна стая с вана, но хладното му отношение бързо се стопли, когато видя дипломатическия ми паспорт и банкнотата от пет долара, която бях забравил в него. Служителят вече придърпваше банкнотата към себе си, когато я приковах с добре оформения си показалец. После се наведох над рецепцията и заговорих по-тихо.

— Никой друг, освен теб и мен не знае, че ще пренощувам тук. Следиш ли мисълта ми?

Той кимна, като продължаваше да държи пръста си върху банкнотата, както впрочем и аз.

— Следователно всеки, който ме потърси по телефона, ще се опитва да ме локализира. Продължаваш ли да следиш мисълта ми?

Продължаваше.

— Нито един от моите приятели няма да се опитва да се свърже с мен тук, а враговете ми са членове на една политическа партия, създадена с единствената цел да срине устоите на Съединените щати. И така, какво трябва да направиш, ако някой ме потърси по телефона?

— Да се обадя на ченгетата?

Лицето ми се сви от непресторено разочарование.

— Не, не, НЕ — казах аз. — В никакъв случай не бива да се обаждаш на ченгетата. Според теб защо изобщо съм в Оклахома Сити?

Това наистина го впечатли. Във влажните му очи се прокрадна страхопочитание, а устните му се отвориха с едно тихо мокро „пльок“.

— Трябва да се обадя само на вас? — каза най-сетне той. — Господине?

— Точно така — казах аз и пуснах петте долара.

Той не откъсна поглед от мен, докато не се качих в асансьора. Чувствах се горе-долу в безопасност — служителите на рецепцията навсякъде по света притежават само две умения, да продават информация и да се сещат кога не бива да продават информация. За тях тези прости умения са въпрос на оцеляване.

Стаята ми беше голяма, добре обзаведена и приятна, но климатикът издаваше досадни звуци на неравномерни интервали. Обадих се да ми доставят селекция от най-добрите си сандвичи, бутилка трапезна вода, солидна стъклена чаша и шефа на охраната на хотела. Всичко пристигна едновременно. Положих известни усилия да се сприятеля с шефа на охраната на хотела, който беше тромав младеж с ръст от седем фута и кобур под мишницата, който проскърца оглушително, когато седна срещу мен. Сервирах му шотландско уиски и още от същото, което служителят на рецепцията беше приел така безрезервно. Шефът на охраната на хотела беше сериозно момче и поиска да види документите ми; документите ми толкова го впечатлиха, че той обеща специално да наглежда моя етаж през цялата нощ.

Когато ме остави, с пет долара по-малко, аз разгледах сандвичите си с унило удовлетворение: бяха многобройни, от два различни вида хляб и гарнирани с разнообразни и вкусни неща. Справих се с тях, доколкото успях, изпих още известно количество уиски и си легнах с убеждението, че съм направил всичко по силите си, за да си осигуря някаква безопасност.

Затворих очи и шумът на климатика нахлу в главата ми, като носеше със себе си всякакви тревоги и спекулации, хиляди ужасяващи картини и нарастваща паника. Не смеех да взема хапче за сън. След половин час, който ми се стори безкраен, се отказах да спя и светнах лампата. Оставаше ми само едно — вдигнах слушалката и помолих да ме свържат с госпожа Спон в Лондон. Имам предвид в Лондон, Англия.

Тя се обади след някакви си двайсет минути, като крещеше и виеше от ярост, че са я събудили, и се кълнеше в непознати богове. Освен нея чувах и сопрановото скимтене на нейния зъл малък пудел Пишпарту, който се напъваше да умножи общата врява; от всичко това ми стана мъчно за дома.

Успокоих я с няколко добре подбрани слова и тя скоро схвана, че въпросът е сериозен. Казах й, че Джок на всяка цена трябва да бъде в „Ранчо де лос Сиете Долорес“ преди вторник и тя лично трябва да се погрижи за това. Госпожа Спон обеща да го направи. Проблемът с получаването на американска виза за броени часове не е нищо за жена като нея: веднъж си беше уредила лична аудиенция при папата, като беше почукала на вратата и беше казала, че я очакват; говори се, че Светият отец едва не й беше възложил поръчката за преобзавеждане на Сикстинската капела.

Мисълта за това, че Джок ще бъде на място, за да ме посрещне, уталожи най-неприятните ми страхове; сега ми оставаше единствено да се добера дотам, без да оставя кървава диря след себе си.

Потънах в неспокойна дрямка, изпъстрена — кой знае защо — с еротични сънища.