Кирил Бонфилиоли
Катастрофалната картина (6) (Мордекай)

6

Но вижда се, зад августейшата омара,

осанка на патриций, слава стара.

Във вила бяла, с водоскоци,

в градина пъстра, с пенести потоци…

А вие, птички лекокрили,

там незаконно къщичка сте свили!

„Сордело“, Робърт Браунинг

Телефонът ме събуди в крайно неудобен час в понеделник сутринта. Един меден американски глас ме попита дали може да разговаря със секретаря на господин Мордекай.

— Един моумент — изгуках в отговор аз, като внимавах да подчертая акцента. — Ще ви свържа с негоу.

После натъпках телефона под възглавницата си и запалих цигара, за да помисля. Най-сетне позвъних за Джок, инструктирах го и му подадох телефона. Той го стисна между косматия си палец и показалец, като деликатно вирна обраслото си кутре, и изчурулика:

— Говоури секретарят на гусин Моурдекай.

Но после се разкикоти — катастрофално, след пиршеството с боб предишната вечер, — аз също се разкикотих и телефонът беше изпуснат на пода; Медният Американски Глас вероятно остана крайно озадачен. Оказа се, че той — М.А.Г. — е гласът на секретарката на полковник Блъчър от американското посолство, а полковник Блъчър желае да се срещне с господин Мордекай в десет часа. Джок, уместно шокиран, веднага отговори, че в този час няма абсолютно никаква възможност господин Мордекай да бъде открит някъде другаде, освен в леглото си, а той никога не приема джентълмени в леглото си. (На това място последва още кикотене.) Гласът, без да изгуби и частица от своята медност, отговори, че всъщност полковник Блъчър си е представял господин Мордекай да посети него, и попита дали десет и трийсет е по-удобен час. Джок затегна отбраната — по някакъв любопитен начин той доста се гордее с факта, че работи за ленивец като мен — и двамата най-сетне се споразумяха за дванайсет на обед.

Веднага щом Джок остави телефонния апарат, аз отново вдигнах слушалката и набрах номера на посолството (499 9000, щом толкова се интересувате). Отговори ми един от най-прекрасните гласове, които бях чувал през живота си — пухкав, млечен алт, който накара опашната ми кост да се накъдри от удоволствие. Гласът мръсно каза:

— Намери как да ме използваш.

— Ъ? — задавих се аз. — Какво, какво, какво?

— Американско посолство — повтори гласът, този път доста по-чисто.

— О. Да. Разбира се. Колко глупаво от моя страна. А, всъщност исках да разбера дали при вас работи един господин, който се представя като полковник Блъчър.

Последваха едно-две прещраквания, приглушено електрическо „гррр“ и преди да успея да направя нещо повече, отново разговарях с оригиналния Меден Американски Глас. Този път тя не се представи като секретарката на какъвто и да било полковник, а като „ръководство «Военни операции», В.Г.З.“ или „Сек.С. х 3“, или някаква друга подобна бръщолевина. Тези военни са такива хлапетии.

Вече нямаше как да обясня, че се обаждам само за да проверя дали полк. Блъчър съществува наистина, или е просто някаква Безсърдечна Лоша Шега, нали така? В крайна сметка, след като заеквах известно време, успях да измисля, че имам уговорка да се срещна с нейния началник, нали, всъщност днес, в дванайсет на обед, и искам да попитам на кой номер на площад „Гроувнър“ се намира американското посолство. Това трябваше да е сериозна точка за мен — трябва да признаете, че импровизирах блестящо, — но тя отговори с бърза, безмилостна контраатака.

— Номер двайсет и четири — избърбори тя, без да се поколебае нито за миг. — Две-четири.

Измърморих едно-две извинения и благодарности и затворих. Секретарката беше удържала флагрантна, унизителна победа над мен. Имам предвид как е възможно такова гигантско място изобщо да има номер на площада, за Бога.

Джок тактично отбягна погледа ми: той знае кога младият господар е претърпял поражение.

Мрачно побутнах закуската си в чинията, после казах на Джок да я раздаде на бедните, които я заслужават повече, и да ми донесе вместо нея една голяма чаша, пълна с джин, и двата вида вермут и малко газирана лимонада. Това е питие със светкавично действие: за нула време пристигате там, където трябва.

Пъхнал в устата си едно ароматно кашу, аз отидох пеша до площад „Гроувнър“, облечен трезво и разсъждаващ ожесточено. От разсъжденията ми нямаше никаква полза: умът ми беше пуст като зимен пейзаж, застлан с мекото одеяло на снега. Кашуто ми стигна до портала на посолството, където ме очакваше един опитен наглед военен, застанал в комично наречената поза „свободно“. Стърчащата му челюст не оставяше място за никакви съмнения, че е застанал там, за да охранява посолството от проклетите комунисти и всякакви други типове, които планират да саботират Конституцията на Съединените американски щати. Безстрашно отвърнах на погледа му и се осведомих дали това е номер двайсет и четири; той не знаеше, от което се почувствах малко по-добре.

Когато влязох, ме пое поредица от добре подготвени млади дами, които ме отвеждаха все по-навътре в сградата. Всяка една от тях беше висока, слаба, хигиенична, елегантна и надарена с изумително големи цици: опасявам се, че вероятно доста съм ги зяпал. В крайна сметка пристигнах с вдигнати платна (това е термин от корабоплаването) в антрето на кабинета на полковник Блъчър, където седеше самият Глас. Както и подобаваше, собственичката на Гласа беше най-великолепно надарена от всички досега. Предполагам, че й се налагаше да държи клавиатурата на една изпъната ръка разстояние от себе си, за да може да работи на нея. Миг по-късно — и го казвам съвсем буквално — аз се озовах в самия кабинет на полковника, където един строен, приветлив униформен младеж ми предложи да седна на някакъв стол.

Разпознах стола в момента, в който положих задните си части върху него. Беше тапициран с лъскава кожа, а предните му крака бяха с половин инч по-къси от задните. Това внушава на седящия неясното усещане за несигурност, непостоянство и малоценност. Самият аз притежавам такъв стол, на който настанявам хората, дошли да ми продават картини. Нямах никакво намерение да се оставя да ме подлагат на такива глупости; изправих се и се преместих на дивана.

— Извинете ме — казах смирено аз. — Но имам хемороиди, нали разбирате?

Младежът разбираше. Ако се съди по измъчената усмивка, която с усилие изобрази на лицето си, току-що също се беше сдобил с тях. Той седна зад бюрото. Аз повдигнах едната си вежда.

— Имам среща с полковник Блъчър — казах аз.

— Аз съм полковник Блъчър, господине — отговори младежът.

Загубих това разиграване, но все още му водех с преместването от стола на дивана, защото му се налагаше да си върти врата и да говори по-високо, за да го чувам. Изглеждаше извънредно млад, за да бъде полковник, а освен това, любопитно защо, униформата не му беше по мярка. Виждали ли сте американски офицер — или дори американски редник — да носи униформа, която не му е точно по мярка?

Прибрах тази мисъл в един от вътрешните джобове на съзнанието си и се обърнах към него с уместно подбрана фраза за случая.

— О, а — беше фразата.

Може би щях да се справя по-добре, ако разполагах с малко повече време.

Той вдигна една писалка и побутна с нея папката, която лежеше по средата на лъскавото му пусто бюро. Папката беше облепена с всякакви разноцветни етикети, включително и един голям оранжев с черна удивителна. Имах неприятното усещане, че заглавието на папката е „Ч. Мордекай“, но после размислих и реших, че е поставена там само за да ме стряска.

— Господин Мордекай — започна най-сетне той. — От вашето външно министерство ни помолиха да уважим дипломатическия паспорт, издаден временно на ваше име. Не открихме данни за това, че ще бъдете акредитиран към британското посолство във Вашингтон, нито в някоя легация или консулство, а моят колега от вашето външно министерство сякаш не знаеше нищо за вас. Нещо повече, останах с впечатлението, че изобщо не го интересувате. Бихте ли коментирали тази ситуация?

— Тц — отвърнах аз.

Това сякаш му хареса. Той смени писалката си с друга и отново побутна папката.

— Господин Мордекай, ако се поставите на мое място, и сам ще разберете, че трябва да запиша в доклада си причината за вашето посещение в Съединените щати.

— Ще доставя лично един луксозен автомобил с антикварна стойност под формата на дипломатическа пратка — обясних аз. — И освен това се надявах да разгледам южните и западните щати. Живо се интересувам от Дивия запад.

Последното беше произнесено особено предизвикателно, със самодоволната увереност на човек, който има скрит коз в ръкава си.

— Да, наистина — отговори вежливо той. — Прочетох статията ви за „Британските пътешественици в Дивия запад през деветнайсети век“. Беше изключително увлекателна.

Усетих хладно течение в ръкава си на празното място, където преди имаше коз, и ме обзе неприятното чувство, че някой някъде е направил една малка проверка на Ч. Мордекай.

— Озадачава ме вашето желание — продължи той — да транспортирате празен автомобил под формата на дипломатическа пратка. Ако приемем, че автомобилът действително ще бъде празен, нали така, господин Мордекай?

— В автомобила ще бъде личният ми багаж. А именно един куфар спретнати мъжки костюми, още един с луксозна галантерия, един брезентов чувал с книги, подходящи за всяко настроение — нито една от тях няма да бъде твърде неприлична, обещавам — и достатъчен запас цигари и отлежало шотландско уиски. Ще се радвам да заплатя вносно мито за последното, ако предпочитате.

— Господин Мордекай, ако приемем вашия дипломатически статус… — дали не се поколеба на това място? — ние ще го уважим напълно, разбира се. Но, както знаете, на теория имаме и правото да ви обявим за персона нон грата, макар и да го упражняваме много рядко спрямо представители на вашата страна.

— Да — избърборих аз, без да се замисля. — Но старият Гай^[1] някак си мина през тази цедка, нали?

Той наостри уши; аз прехапах език.

— Близки ли бяхте с господин Бърджес? — попита ме той, като инспектираше писалката си за някакви фабрични дефекти.

— Не, не, не — провикнах се аз. — Не, не, не, не. Почти не се познавахме. Сигурно някой път сме изпили заедно чаша шербет все пак — имам предвид, няма как да живеете в един и същ град с Гай Бърджес и да не попаднете в един и същ бар, нали така? Имам предвид, това е въпрос на статистическа вероятност.

Той отвори папката и прочете няколко реда, като повдигна едната си вежда по особено тревожен начин.

— Били ли сте някога член на комунистическата или на анархическата партия, господин Мордекай?

— Не, за Бога! — провикнах се весело аз. — Мръсен капиталист, това съм аз. Да смачкаме фасона на работниците, това е моят девиз.

— Може би в училище? — подсказа ми меко той.

— О. Ами, да, сигурно съм защитавал червената идея в кръжока по дебати в училище един или два пъти. Но в последната година на гимназията всички ни прихвана или религията, или комунизмът — заедно с акнето, нали се сещате? Изчезват от само себе си, след като започнете да правите секс.

— Да — каза тихо той.

Изведнъж забелязах, че имаше акне. Втори страйк, както се казва от другата страна на океана. А и как, за Бога, бяха успели да изровят толкова много мръсотия за мен само през последните няколко дни? А ето ви и една още по-тревожна мисъл: ами ако не бяха само последните няколко дни? Папката изглеждаше дебела и преминала през многобройни ръце като уелска сервитьорка. Ходеше ми се до тоалетната.

Тишината се проточи безкрайно. Запалих си цигара, за да покажа колко съм невъзмутим, но той беше подготвен и за това. Натисна едно копче и каза на секретарката си да помоли портиера за пепелник. Когато го донесе, тя усили и климатика. Трети страйк. Беше мой ред да застана на мястото на питчъра.

— Господин полковник — казах делово аз. — Какво ще кажете да ви дам честната си дума на английски аристократ…

Това се казва фалцирана топка.

— … че изобщо не се интересувам от политика и задачата ми няма нищо общо с наркотици, контрабанда, валута, бели робини, сексуални перверзии или организирана престъпност, но има много общо с интересите на някои от най-високопоставените хора в страната?

За мое изумление това сякаш свърши работа. Той бавно кимна, записа някакво съкращение на корицата на папката и се облегна назад. Американците притежават някои любопитни остатъци от старомодност. Долових как атмосферата в стаята чувствително се разведри; дори жуженето на климатика сякаш беше променило тембъра си. Наострих едното си ухо.

— Извинете ме — казах аз. — Но ми се струва, че лентата на записващото ви устройство е свършила.

— О, благодаря ви — каза той и натисна едно друго копче.

В кабинета грациозно се вмъкна секретарката, която не криеше принадлежността си към клас бозайници, смени лентата на записващото устройство и грациозно се измъкна обратно, като ме удостои с лека, хигиенична усмивка на излизане. Ако беше английска секретарка, щеше да изсумти презрително.

— Добре ли познавате Милтън Крампф? — попита изведнъж Блъчър.

Очевидно игрите с топки все още не бяха свършили.

— Крампф? — казах аз. — Крампф? Да, разбира се, той е един от най-добрите ми клиенти. Надявам се да успея да го посетя за няколко дни. Симпатично старо куче. Малко е шантав, естествено, но той може да си го позволи, нали така, ха-ха.

— Ами, не, господин Мордекай, всъщност имах предвид доктор Милтън Крампф III, синът на господин Милтън Крампф-младши.

— А, не знам нищо за него — казах искрено аз. — Никога не съм се запознавал със семейството му.

— Наистина ли, господин Мордекай? При положение че доктор Крампф е известен автор в областта на историята на изкуството?

— Това е новина за мен. Каква е специалността му?

Полковникът разлисти папката — може би все пак беше озаглавена „Крампф“.

— Доктор Крампф явно има многобройни публикации в американски и канадски научни списания — каза той. — „Антиобразността в зрелия период на Андре Дерен“, „Хроматично-пространствените отношения в творчеството на Раул Дюфи“, „Фернан Лежер и контрасимволизмът“…

— Престанете! — провикнах се аз, като се гърчех от неудобство. — Това е предостатъчно. И сам мога да си измисля останалите заглавия. Познавам такива автори и според мен те нямат нищо общо с историята на изкуството; моята специалност са старите майстори и аз публикувам единствено в списание „Бърлингтън“. Аз съм съвсем различен вид сноб от този Крампф, така че пътищата на научната ни дейност няма как да се пресекат.

— Разбирам — каза той.

Всъщност нищо не разбираше, но по-скоро щеше да умре на място, отколкото да си го признае. Разделихме се с обичайния порой от неискрени любезности. Все още ми се струваше млад, но не чак толкова млад, колкото ми се стори на влизане. Прибрах се пеша у дома, отново потънал в разсъждения.

Джок ми беше приготвил соте от пилешки дробчета, но аз нямах апетит за подобно пиршество. Вместо това едва преглътнах един банан и около една трета от бутилката с джин. После се отдадох на кратка дрямка, на кратък отдих, на кратко отпускане върху възглавницата. Дрямката, трябва да знаете, дава безценна подкрепа във всяко затруднение. В моя живот тя заема мястото на добрия, мъдър, ухаещ на тютюн и облечен в туид английски баща, който другите момчета са имали, когато са били ученици; онзи баща, с когото можете да си говорите за всичко, докато кръстосвате хълмовете; който ще се намръщи и ще ви каже, че „човек не може да направи повече от всичко по силите си“ и че „в този живот трябва да си мъж на място“, а после ще ви научи как да хвърляте въдицата, за да уловите пъстърва.

Моят баща не беше такъв.

Сънят често замества тази митична фигура — често съм се събуждал ободрен и просветлен, тревогите ми са били разсеяни, а пътят ми е станал ясен.

Но този път не се събудих освежен, а в ума ми не напираха добри новини. Не изпитвах успокояващото усещане, че на раменете ми е била отпусната топла ръка, облечена в туид — усещах единствено познатата болка от джина в основата на черепа и неясния вкус на кучешки изпражнения в устата си.

„Насам, народе“, промърморих си аз, докато слушах как таблетката алка-зелцер съскаше в чашата си. Изпробвах какъв ще бъде ефектът от смяна на ризата и миене на лицето; имаше някакво леко подобрение, но тук-там си останаха разнообразни тревоги с размерите на гнида. Не обичам съвпаденията, а направо ненавиждам интелигентни млади американски полковници, особено когато униформите не са им точно по мярка.

В онези дни бях доста весел и безгрижен човек, винаги готов да се изправи пред ново предизвикателство с единствената цел да изпита удоволствие от преодоляването му. Точно затова ме тревожеше мисълта, че нещо ме гложди, ако разбирате какво имам предвид. Човек би трябвало да изпитва усещане за неизбежна орис единствено когато страда от запек, а случаят не беше такъв.

Когато излязох от спалнята си, Джок ми подаде един дебел плик: беше доставен по време на дрямката ми от някакъв човек, когото Джок сравни с дълга струя пикня с бомбе. Джок с безпогрешния си усет му беше предложил да изпие една пинта бира в кухнята и беше получил донякъде рязък отказ.

Авторът на писмото, който явно беше помощник-асистент на нечий друг асистент или нещо подобно, ме уведомяваше, че е бил инструктиран да ме помоли (Или беше обратното? Забравил съм.) да се представя в стая 504 в една от по-грозните нови сгради на държавната администрация в 10:30 сутринта на следващия ден, за да се срещна с някой си господин Л. Дж. Крауч.

Сега, аз имам само две правила за поведение в живота си, а именно:

А. Моето време и внимание са на пълно разположение на клиента по всяко време на денонощието и нищо не представлява твърде голямо затруднение за мен, ако е в интерес на някой друг.

и Б. От друга страна, животът ми ще бъде напълно прецакан в деня, в който се оставя да ме изиграе някой друг.

Подадох писмото на Джок.

— В този случай очевидно трябва да се приложи Правило Б, нали така, Джок?

— И още как, господин Чарли.

— Десет и половина ли пише вътре?

— Аха.

— Тогава ме събуди в единайсет сутринта.

— Добре, господин Чарли.

Ободрен от тази проява на непукизъм, аз се разходих до „Вирасвами“ и замислено се нагостих с агнешко къри и чапати с масло. Пищно облеченият портиер ми отдаде чест по обичайния си пищен маниер в замяна на най-лъскавата монета от половин крона, която намерих в джоба си. Смехотворна цена за такова преживяване. Когато сте потиснати, на всяка цена си намерете човек, който да ви отдаде чест.

Според ограничения ми личен опит в това отношение кърито предизвиква у жените желанието да се отпуснат назад и да правят любов; колкото до мен, то предизвиква единствено желание да си легна, за да не ми тежи на стомаха. Любопитна тежест притежава това къри наистина.

Мъчително отнесох теглото си до леглото и Джок ми донесе уиски и сода, за да си охладя кръвта. Известно време четох „Нищетата на историцизма“ от Карл Попър, а след това заспах и сънувах виновни, потайни сънища с полковници от Пенджаб, издокарани със старомодни каскети.

Алармата се включи в три сутринта. Когато сме си у дома, алармата издава единствено тих, настоятелен вой със заплашителна честота, който се чува в двете спални, двете бани, салона и бърлогата на Джок. Алармата спира в мига, в който и двамата сме натиснали по един прекъсвач, така че да сме сигурни, че и двамата сме будни. Аз натиснах своя прекъсвач и алармата веднага замлъкна. Веднага заех своя пост, който беше едно кресло в най-тъмния ъгъл на спалнята ми, след като бях натъпкал възглавниците си под завивките, така че да наподобяват спящ Мордекай. На стената над креслото са окачени няколко трофейни огнестрелни оръжия, едно от които е ловна пушка със старомодния калибър от три инча и четвърт, произведена ръчно от Джо Мантън и заредена с дребни ловни сачми в дясната си цев и оловни сачми за въздушна пушка в лявата. Под нея има въженце с пискюл, което освобождава скобите, на които е окачена на стената. Задачата ми беше да дебна неподвижно на това място и да наблюдавам вратата и прозорците. Междувременно Джок трябваше да провери сигналното табло, за да види къде е задействана алармата, а след това да заеме позиция до слугинския вход, откъдето можеше да пресече отстъплението на нашествениците или, ако е необходимо, да последва някой нашественик нагоре по стълбите към моята стая. Така че аз се заех да дебна в смъртоносна тишина, нарушавана единствено от товара на кърито, което се въртеше в мен като чорапи в перална машина. Не е никак лесно да изпитвате страх, докато стискате в ръцете си заредена ловна пушка с калибър от три инча и четвърт, но аз някак си успявах. Изобщо не биваше да се стига дотук, нали разбирате.

След един-два века алармата издаде кратък сигнал, след който трябваше да сляза долу. Натежал от опасения, аз се промъкнах до кухнята, където до вратата дебнеше Джок, гол и потънал в сенките, стиснал в ръката си един стар деветмилиметров „Люгер“. На сигналното табло на алармата продължаваше трескаво да мига виолетовата лампичка, означена с надпис „ВХОДНА ВРАТА“. Джок бързо кимна няколко пъти, за да очертае тактиката ни: аз се промъкнах в салона, откъдето можех да покривам антрето и входната врата, а Джок безшумно издърпа резетата на слугинския вход. Чух го как рязко я отвори и изскочи в коридора — а после ме повика, тихо и напрегнато. Тичешком прекосих трапезарията и кухнята и излязох навън. В коридора беше единствено Джок. Проследих вторачения му поглед до брояча на асансьора, който показваше „5“ — моя етаж. В същия миг моторът на асансьора изръмжа, цифрата „5“ угасна и Джок се втурна към стълбището, където потъна почти без звук. Трябваше да видите Джок в действие — беше страховита гледка, особено когато беше гол, както в този момент. Аз изтичах на половината разстояние преди следващата стълбищна площадка, откъдето можех да погледна надолу по стълбището: Джок вече беше заел позиция на приземния етаж и покриваше вратата на асансьора. Минаха една-две секунди, после той изведнъж подскочи и изчезна в дъното на сградата; за момент се обърках от това, после изведнъж се сетих, че асансьорът сигурно беше продължил към мазето. Препуснах надолу, тъгъдък-тъгъдък, напълно забравил за страха си, и вече бях стигнал до третия етаж, когато хвърлих поглед към брояча на асансьора и установих, че той отново беше поел нагоре. Аз също се втурнах обратно нагоре и когато пристигнах на петия етаж, за съжаление бях останал без дъх. Броячът беше спрял на „3“. Втурнах се в апартамента, с препъване влязох в салона и паднах на колене до уредбата. Във вътрешността й имаше един бутон, който се свързваше директно с дежурната зала на „Гепи Секюрити“ — а към този момент вече жадувах за техните главорези.

Не успях да натисна бутона, защото някой ме удари в основата на черепа — точно там, където все още ме болеше от джина. Брадичката ми се закачи на ръба на уредбата и аз увиснах на нея, като се чувствах много глупаво. После човекът ме удари отново и аз потънах направо през пода, без никакво усилие, миля след миля, след миля надолу.

Свестих се след цял един човешки живот с огромна неохота. Над мен като луна беше надвиснало огромното лице на Джок и издаваше притеснени звуци. Когато заговорих, в бедната ми глава отекна оглушително ехо. Бях изпълнен с ненавист и страдание.

— Уби ли го? — попитах жадно аз.

— Не, господин Чарли. Почаках долу, но асансьорът спря на „3“, аз почаках още малко и натиснах копчето, но асансьорът слезе празен, така че се качих с него дотук и вие не бяхте навън, затова се качих по стълбите, за да видя дали няма да ви видя там, но тогава чух как асансьорът отново слиза и си помислих, че това може да продължи цяла нощ, по дяволите, и влязох тук да ви потърся, и вие бяхте тук, и аз си помислих…

Немощно вдигнах ръка.

— Престани — казах аз. — В момента не мога да проследя нишката на мисълта ти. Главата ме заболява от това. Претърси апартамента, заключи вратите, занеси ме в леглото и ми намери най-голямото хапче за сън, което може да се намери. И се облечи, идиот такъв, ще се простудиш.

После изключих Ч. Мордекай като индивидуално човешко същество и го оставих да потъне обратно през пода, надолу към тъмното море.

Ако някой искаше да използва този момент, за да ми пререже гърлото, беше добре дошъл да го направи.