Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (5)

Глава 4

Тристан можеше само да я гледа невиждащо. Кръвта му препускаше бързо, а сърцето му биеше още по-бързо.

Демонстрация ли? Каква демонстрация?

А, да. Искаше да й покаже нещо, преди цялата история да се превърне в… в каквото, по дяволите, се оказа случилото се току-що.

Беше целувал много жени и бе прелъстил поне половината от тях, така че знаеше какво е усещането при целувката. И никоя целувка досега не бе събуждала у него това.

Хубавата целувка доставяше удоволствие, още по-хубавата целувка беше еротична, а най-хубавата често се превръщаше в прелюдия към съблазняването. По дяволите, със сигурност не водеха до усещането, че вътрешностите му се преобръщат от горе надолу.

Поне не би трябвало да водят. Би трябвало да са под негов контрол. Винаги той беше този, който ръководеше целувката, не я следваше като хрътка, надушила кръв… или парфюм, сладък като Йоркширски теменужки.

Слава богу, и тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той. Очите й бяха бездънни, като водите в подножието на Флембъро Хед, а дишането — жадно и мъчително.

Боно проследи с поглед конвулсивното потръпване на гърлото й. Искаше му се да се беше сетил да целуне вдлъбнатината под шията й точно там, където кожата беше най-мека, а пулсът биеше…

— Боя се, че демонстрацията ви не доказва нищо — отсече Зоуи.

Той трябваше да претърси разбърканите си мисли, за да си спомни какво се е опитвал да докаже. А, да! Една жена може да желае мъж, дори да не го харесва. И един мъж може Да накара една жена да го пожелае.

— Струва ми се, че доказах много нещо — изхриптя Тристан.

Разбира се, че беше. А сега, когато пищното й тяло се бе изтръгнало от прегръдките му, меките й устни вече не се отваряха под неговите, а тихите й стонове не разпалваха кръвта му, здравият му разум се възвръщаше.

Навярно просто имаше нужда от сън, от храна или от… удар по главата. Ето защо се държеше като пълен глупак и си представяше, че изпитва нещо повече от обичайната страст към хубава жена. Затова беше така глупав да докосне жена от тези, които обикновено избягваше.

Ето защо стоеше тук и й позволяваше да се преструва, че целувките им не са й оказали никакво въздействие.

— Признайте го! — изръмжа той. — Вие може и да не ме харесвате, но ме желаете.

Пак тръгна към нея и Зоуи се отдръпна назад.

— Това не беше желание — отсече тя. — Беше любопитство, нищо повече.

Боно я притисна безжалостно:

— Кажете ми, принцесо, често ли лъжете сама себе си?

— Не ме наричайте „принцесо“.

— Тогава кажете истината, проклета да сте! И аз може би ще спра.

Тя се приближи към една маса и спря. Тристан също, макар че само още десетина сантиметра щяха да му позволят отново да застане толкова близо до нея, че да я докосне. Но той не желаеше да бъде толкова близо. Не и когато единственото, което искаше да направи точно сега, бе да й направи още една „демонстрация“, пак и пак, докато тя не си признае, че го желае.

Това не би било благоразумно. Ако имаше и капка здрав разум, никога повече нямаше да пробва такава демонстрация.

Но се ядоса, задето тя все още отричаше привличането помежду им, дори пред самата себе си. На нейно място всяко друго момиче като нея би се зарадвало на възможността да флиртува насаме, без да му се налага да внимава.

Лейди Зоуи обаче изглеждаше паникьосана.

— Моля ви, мистър Боно…

— Тристан! — изръмжа той, раздразнен, че тя се държи така, сякаш се страхува, че може да я нападне още тук. — След това, което направихме току-що, можете да ме наричате с малкото ми име, когато сме насаме, по дяволите!

Проклет вечен ад, какво му ставаше? Държеше се като магаре поради някаква известна само на Бог причина. И все пак отказваше да си вземе думите обратно.

Пръстите й стиснаха полите, сякаш се опитваше да се възпре да не посегне към него… или по-вероятно да го разпердушини. Той навярно имаше късмет, че за момента още не го беше направила, предвид този неин непостоянен нрав. Тристан летеше към границата на благоприличието с такава скорост, че скоро щеше да се озове в друго графство.

— Както желаете… Тристан — отговори лейди Зоуи с леден тон. — Признавам, че може би сте ме накарали да видя отношенията на мъжете и жените в нова светлина, но…

— Не го разкрасявайте със сладки думи. Каквото и да са ви учили, няма от какво да се страхувате. За няколко секунди се насладихте на целувките ни. Признайте го.

— Е, добре, може би… може би са ми се сторили интригуващи.

Тя се изправи сковано.

— Но това не променя факта, че искам от брака си нещо повече от чисто физическо удовлетворение. По една случайност аз вярвам в брака по любов. Родителите ми бяха безумно щастливи заедно и аз съм твърдо решена да си намеря съпруг, с когото да се радвам на брак като техния, стига да го открия.

— Любов? — завъртя очи Боно. — О, за бога…

— Какво? Нима смятате, че е невъзможно да се омъжа по любов?

— Не вие конкретно. Всеки. Наивно е човек да планира бъдещето си въз основа на една непостижима мечта. Просто си просите разочарованието.

Макар че тя поне щеше да има пари, за да облекчи въпросното разочарование. Майка му така и не получи от своята непостижима мечта за любов нищо друго, освен разбито сърце и загуба. Точно поради тази причина сърцето на Тристан се вледени много отдавна.

— Предпочитам да го разбера от личен опит, благодаря.

Той успя да вдигне рамене.

— Щом се стремите към някаква фантазия за любов, тогава се молете наистина да сте законната наследница на Уинбъро. Или се подгответе да поемете риска да скриете от своя братовчед истината за миналото си.

Зоуи се намръщи.

— Възможно е да се влюбя точно в него. Струва ми се, че не е много вероятно, но не е изключено. Това със сигурност ще разреши всичко.

Това, че бе способна да говори така небрежно за друг мъж, след като на практика се разтопи в прегръдките му, го раздразни, след което го раздразни раздразнението му. Тази жена беше истинска напаст, проклета да е!

Изпита някаква извратена нужда да тормози нея като напаст.

— Нали знаете какво казват? Една жена може да се влюби в някой богаташ също толкова лесно, колкото и в бедняк.

Вместо да захапе примамката, Зоуи му се усмихна благо.

— Интересни думи от устата на човек, който смята любовта за „непостижима мечта“. Извинете, но не приемам съвети за брака от устата на ерген, който е прочут не с това, че ухажва жените, а с това, че ги съблазнява.

Тя мина между него и масата и се отправи към вратата.

— Във всеки случай, тъй като вие май имате план как да проучите миналото на семейството ми, смятам, че тук приключихме.

Тя посегна към бравата и добави:

— Очаквам доклада ви веднага щом се върнете от Ливърпул.

— Разбира се.

Настръхнал от това безцеремонно пренебрежение и то в собствения му проклет офис, Боно попита троснато:

— В градската къща на семейство Кийн ли да дойда, за да ви представя доклада си? Или да ви го изпратя по пощата?

Аха! Това най-после предизвика реакция.

По бузите й пламнаха две алени петна.

— Така няма да стане и вие го знаете. Трябва да намерим дискретен начин да поддържаме връзка.

— Дискретен? Учтивата дума, която хората като вас използват вместо „скриване на истината“.

Зоуи го изгледа мрачно.

— „Мантън Инвестигейшънс“ предлага дискретност. Брат ви ме увери, че ще ми я дадете.

Проклятие! Наистина си бе загубил ума. Как можа да си позволи дори да намекне пред клиентка за друга възможност?

— Ще бъда абсолютно дискретен. Стига само да ми кажете как да извърша този подвиг.

След продължителна пауза тя каза:

— Бих могла да ви поканя на вечерната забава, която леля ми възнамерява да организира за братовчед ми, щом пристигне, но се надявам да уредим въпроса много преди това. И, ами…

— Аз не съм точно добре приет в доброто общество — довърши Тристан вместо нея с мек като коприна глас. В същината си лейди Зоуи беше просто поредната изискана дама с вирнат нос.

Пламналият й поглед срещна неговия.

— Не става въпрос за това, дали ви приемат, или не. Аз не би трябвало да ви познавам, не помните ли? Официално вие не сте присъствали на онази забава. Вместо това се прокрадвахте наоколо и се преструвахте на крадец и тъй като леля Фло наистина присъства там, тя ще знае, че вие не сте били. Така че ще й се стори много подозрително, ако настоявам да поканя един непознат на вечерна забава. Може да ми се размине без подозрения, ако поканя мистър Мантън, двамата Кейл и херцога и херцогинята…

— Вие дори не познавате херцога и херцогинята — отбеляза самодоволно Боно.

Зоуи завъртя очи.

— Той е херцог. Според леля ми би било лудост да не поканя един херцог, с когото мога да се преструвам, че съм свързана покрай неговия роднина, мистър Кейл. Освен това мистър Мантън каза, че херцогът се интересува от картините на братовчед ми, така че ще е достатъчно да заявя, че съм го чула някъде.

Проклятие, Тристан мразеше онези моменти, в които лейди Зоуи ставаше здравомислеща и логична и в сравнение с нея той изглеждаше предубеден и неприятен. Какъвто, явно, наистина беше, поне по отношение на всяко нещо, свързано с нея.

— Значи забавата отпада — съгласи се той и се насили да се държи като детектив, а не като разлигавено куче, което копнее да лапне още нещо. — Смятате ли да отидете на друго място, на което може да ме пуснат да поскитам малко? Театъра, Бонд Стрийт… Воксхол…

— О, знам какво можем да направим! Когато съм в Лондон, всеки следобед в часа, в който всички излизат, яздя на Ротън Роу. Можете да се свържете с мен там. Никой няма да си помисли нищо, ако един джентълмен ме придружи за една-две обиколки.

— Езда в Хайд Парк. Разбира се. Къде другаде би отишла да се позабавлява една наследница?

— Ротън Роу е идеалният ловен терен за дами, които си търсят съпрузи. Или не го знаехте?

Защо изпитваше чувството, че в момента тя се опитва да провокира него? И защо, в името на всичко свято, тактиката й действаше?

— Лов на съпрузи. Толкова вълнуващ спорт. Предполагам, че ходите там убийствено издокарана.

— В никакъв случай! За какво ми е мъртъв съпруг? — усмихна се безгрижно Зоуи. — Издокарвам се само осакатяващо.

— Това защо ли не ме изненадва, принцесо?

Усмивката й се стопи.

— Мислех, че сме се разбрали да не ме наричате така.

— Казах „може би“.

Боно закрачи към вратата, до която бе застанала тя, готова за битка.

— Но си промених намерението. Подхожда ви.

На лицето й ненадейно се изписа отбранително изражение.

— Искате да кажете, че на вас ви подхожда да ми се подигравате.

Несигурността в гласа й го накара да изпита чувство на вина.

— Не ви се подигравам, кълна се. Истината е, че ми напомняте на една руска принцеса, която познавах в Париж. — И Тристан успя да докара закачлив тон: — И тя се издокарваше осакатяващо.

Лейди Зоуи отказа да го погледне.

— Едно от многобройните ви завоевания, така ли да го разбирам?

— Проклет вечен ад! — измърмори раздразнено той. — Нямам навика да съблазнявам всяка привлекателна жена, която зърна. А принцесите и бездруго обикновено не се събират с мъже като мен.

Макар че рускинята флиртуваше най-скандално с него — факт, който Боно не виждаше смисъл да споменава.

Пръстите й не спираха да дърпат чантичката, завързана около една от тънките й китки.

— За тази наша… ъъъ… целувка… ще я запазите ли… Искам да кажа, ако братовчед ми чуе за това, а камо ли татко…

— Няма да кажа на никого, ако това ви притеснява.

Стрелна го с поглед.

— И няма да… се опитате пак.

— Не мога да обещая подобно нещо.

Какво му ставаше? Нали току-що си казваше, че не бива да повтаря тази целувка?

— Все едно, след като не е особено вероятно отсега нататък да останем насаме, това не би трябвало да представлява проблем.

Облекчението, изписало се на лицето й, го разяри още повече. Едва се удържа да не я сграбчи и да не я целуне отново, просто за да я предизвика.

— Добре тогава — отсече Зоуи и надяна изисканата сдържаност, която като че ли събличаше и обличаше като наметало. — Ще се видим след няколко дни на Ротън Роу.

А после изчезна и го остави с кипнала кръв и стиснати край тялото юмруци.

Боже, наистина се надяваше да се върне от разходката си до Ливърпул с неопровержимо доказателство, че лейди Зоуи е наследница на баща си. Защото ако трябваше да си има вземане-даване с нея седмици наред, накрая можеше да я удуши.

Или да направи нещо много по-опасно.

Боже, какво си мислеше? В негов интерес беше тя да се окаже наполовина циганка и той не смееше да застраши разследването, като се държи като развратник. Имаше нужда от тази възможност, за да открие Милош. Само трябваше да стои надалеч и да общува с нея възможно по-рядко.

Това не би трябвало да се окаже особено трудно: скоро тя щеше да започне да скита насам-натам с този свой американски братовчед. Странно, но на Тристан и тази мисъл не му допадна.

Вратата се отвори и той се вцепени при мисълта, че се е върнала. Но беше само Дом, понесъл цял куп хартии.

— Видях, че Хъкър е отвън. Наблюдава къщата — каза мрачно той и остави купчината на бюрото.

Тристан незабавно застана нащрек.

— Проклет вечен ад! Джордж май отчаяно иска да намери някакъв начин да ни унищожи, щом се лишава от услугите на Хъкър за дни наред без прекъсване.

— Или е това, или Джордж не може да си позволи да му плаща заплатата и Хъкър се надява, че ако открие нещо за нас, Джордж ще му даде пари в замяна. Шпионите ми в Ашкрофт съобщават, че брат ни затъва в нови дългове всяка година.

— Което само го прави по-опасен — изтъкна Тристан. — Животно, приклещено в ъгъла, напада особено свирепо.

— Вярно е. Затова се погрижих да разкарам Хъкър веднъж завинаги. Казах му, че ако пак го видя тук, ще го обвиня във влизане с взлом и ще накарам добрия си приятел главния съдия да го прибере зад решетките.

Тялото на Тристан се стегна.

— Как мислиш, дали ти е повярвал?

— Хъкър е страхливец по душа. Няма да си рискува главата с надеждата, че Джордж ще му я спаси.

— Надявам се да си прав. Защото брат ни е решен да ме види в окови по един или друг начин и ще направи всичко необходимо, за да го постигне.

Тристан обаче нямаше да е единственият пострадал, ако Джордж успееше да го вкара в затвора по измислено обвинение. Така че Боно искаше да надвие брат си не само заради себе си, а и заради Дом.

Той никога не го упрекна за хаоса, който се разрази след кражбата на Сини пламъци, но това не караше Тристан да се чувства по-малко виновен. Ненавиждаше факта, че даде на Джордж причина да лиши Дом от законното му наследство. Ненавиждаше това, че бе осъдил Дом на живот извън обществото, сред което му беше мястото. И най-много от всичко ненавиждаше, че не можеше да направи нито едно скапано нещо, за да промени положението.

— За щастие — каза Дом — успях да изгоня Хъкър, преди лейди Зоуи да слезе.

— Но той я е видял на влизане?

— Почти със сигурност, но тя дойде с нает файтон, така че Хъкър няма да разбере коя е и категорично няма да научи защо е идвала.

— Много се надявам, по дяволите! Това ще е крайно опасно за нея, както и за нас.

Дом му хвърли кос поглед.

— Като заговорихме за опасни неща, Нейна светлост изглеждаше ужасно смутена, когато си тръгна.

— Нямам представа за причината — излъга Тристан. Дом навярно нямаше да одобри начина, по който самият той се бе отнесъл с жената.

Не че имаше значение. Двамата бяха равноправни партньори в бизнеса, което означаваше, че имат равно право на глас във всичко. След като най-после се завърна от Франция, Тристан вложи в „Мантън Инвестигейшънс“ голяма част от собствените си пари, така че Дом добави името си към всички юридически документи.

— Какво мислиш за историята на лейди Зоуи? — попита Дом.

— Мисля, че е крайно невероятно баща й да я е взел от някаква циганка.

— Но ако го е направил, тя има причина да се тревожи — отбеляза Дом.

— Да, предполагам.

Брат му се облегна на бюрото и го изгледа с отвратително любопитство.

— Лейди Зоуи те дразни, нали?

За да избегне проницателния му поглед, Тристан се отправи към гарафата, прибрана в един шкаф до прозореца.

— Не повече от всяка друга високопоставена дама.

— Това са глупости. Никога не съм те виждал да се държиш по друг начин, освен очарователно с хубавите жени, каквото и да е положението им. Всъщност високопоставените дами те подтикват да се държиш още по-добре. Ти флиртуваш и ги ласкаеш и по този начин ги отхвърляш във всяко друго качество, освен това на възможни креватни партньорки. Това е твоят особен начин да ги държиш на една ръка разстояние.

Понякога Тристан мразеше проницателността на проклетия си полубрат.

— Може пък да съм си променил тактиката — отбеляза той, докато си наливаше щедра доза бренди. — Може да ми е писнало да крия колко ме дразнят високопоставените дами.

— И реши да осъществиш тази огромна промяна в чест на лейди Зоуи? — осведоми се Дом и понижи глас: — Внимавай, Тристан. Точно тази млада дама не е на твое разположение.

Боно обърна чашка бренди.

— Не си спомням да съм твърдял, че е.

— Нямаше нужда. Видях колко беше раздърпана, когато излезе, с червени устни и…

— Нима намекваш, че съм направил нещо неблагоприлично, докато теб те нямаше?

— Направи ли?

Тристан се намръщи.

— Ако ми нямаш доверие, не трябваше да ми възлагаш случая — отсече той, като избегна отговора. — Но след като ми го възложи, ще го разследвам така, както аз сметна за уместно.

— Точно от това се страхувам.

— Не съм толкова лош, колкото гласят слуховете — навъси се Тристан. Дом изсумтя и той добави: — Е, добре, всъщност съм почти толкова лош. Но това не означава, че край лейди Зоуи не мога да се сдържам.

— Надявам се да можеш. Защото тя е от жените, които държат на брака, не на въргалянето в сеното.

— Знам го добре, повярвай ми — изръмжа той.

— Макар да предполагам, че ако намеренията ти са почтени…

— О, за бога, знаеш, че нямам желание да се женя!

Дом примигна.

— Никога ли?

— Сигурно един ден, след като закрепим бизнеса. — Тристан разбърка брендито в чашата си. — Но само когато намеря хубава жена, която не ме отегчава, има остър ум и надежден характер.

— Не е много вероятно да се случи, ако общуваш само с празноглави актриси и танцьорки от операта, които не спират да се кикотят.

Дом изгледа Тристан с присвити очи.

— И мога ли да ти напомня, че лейди Зоуи отговаря на твоето описание?

Боно го изгледа свирепо.

— Първо ме предупреждаваш, че тази жена не е мой тип, а сега предлагаш да се оженя за нея.

— Просто казвам…

— Доколкото виждам, и ти не си се разбързал да се жениш — продължи Тристан, уморен от ровичкането на Дом. Време беше да премине в настъпление. — Макар че Джейн Върнън те чака напразно през всички тези години.

Температурата в стаята мигновено се понижи. В мига, в който Дом стисна зъби толкова силно, че едва не ги счупи, Тристан съжали, че го е подразнил. Но наистина искаше да разбере защо глупавият му брат си остава все така упорит по отношение на жената, за която бе сгоден преди тринайсет години. Всяка жива душа на този свят можеше да види, че бившата му годеница все още е готова да се омъжи за него, стига той да й предложи пак.

— Не замесвай Джейн! — изръмжа Дом. — Лейди Зоуи е наша клиентка и заслужавам да знам дали можеш да се отнасяш с нея подобаващо.

— Повярвай ми, мога да се отнасям с лейди Зоуи направо идеално. — Благоприлично, неблагоприлично и всичко друго между тези две крайности. Стига тя да не се приближеше прекалено много. — Със сигурност мога да се отнасям с нея по-добре, отколкото се отнесе ти с Джейн.

— Проклятие, Тристан…

— Предполагам, си чул, че е сгодена за графа на Блекбъри.

Предупредителният блясък в очите на Дом му подсказа, че брат му наистина е чул.

— Не искам да говоря за нея.

— Добре. Защото, не дай боже да признаеш, че не биваше да я оставяш да си тръгне, след като Джордж ни изхвърли всичките на улицата.

— Не съм я оставил… Дявол да го вземе, това не ти влиза в работата!

Дом се оттласна от бюрото и тръгна към вратата.

— Иска ми се ти и Лизет да спрете да ме тормозите за Джейн. Не знаете каква е ситуацията.

— Ако ни беше казал, щяхме да знаем.

Дом го изгледа гневно.

— Върви по дяволите!

И излезе.

Тристан се загледа след него, като отпиваше от брендито си. Не изпита особено удовлетворение от това, че накара Дом да го остави на мира. Брат му очевидно все още изпитваше чувства към Джейн, но това нямаше да му помогне, ако тя възнамеряваше да се омъжи за друг.

Може би това, което бе отблъснало Дом, бе отношението на Джейн към Джордж. Като братовчедка на съпругата му тя прекарваше много време с този мръсник. Възможно бе това да я е накарало да се промени. Може би Джордж дори я беше убедил да види ситуацията от негова гледна точка — макар че ако случаят бе такъв, на Дом щеше да му е по-добре без нея.

Тристан остави чашата си. Сега имаше още една причина да изрови мръсните тайни на Джордж. Защото не се съмняваше, че омразният му полубрат е причината за решението на Джейн да отблъсне Дом. И Тристан щеше да накара проклетника да си плати и за това.

Той погледна през прозореца. Все още не се беше стъмнило, а пощенската карета тръгваше от Лондон за Ливърпул чак в седем часа вечерта. Ако отпътуваше тази вечер, можеше да е в архива на пристанището рано сутринта и така да направи престоя си по-кратък.

Добре! Защото колкото по-скоро разбереше истината за раждането на лейди Зоуи, толкова по-скоро щеше да може или да премине към следващия етап от разследването си… или да е свободен да започне с проверката на другите си улики.

По един или друг начин щеше да разбере как да накара Джордж да падне в собствената си клопка.