Сабрина Джефрис
Опасна съблазън

Пролог

Йоркшир, 1816

Светлината в спалнята на виконт Ратмур гаснеше, а седемнайсетгодишният Тристан се мъчеше да освободи ръката си от пръстите на своя баща. Трябваше да запали свещ и да накладе огъня. Може би дори да види дали е дошъл докторът.

Но на баща му такива не му минаваха.

— Не ме оставяй.

— Само си помислих, че трябва да…

— Остани с мен — настоя той и стисна ръката на Тристан толкова силно, че му причини болка.

Тристан нарочно не погледна към червеното петно, просмукано в набързо направената превръзка, която той и конярят — и двамата еднакво неопитни — бяха сложили на раната на виконта. Баща му беше минал и през по-лошо. Веднъж се бе изправил срещу туземни пирати в Борнео и беше оцелял. Много го биваше в преживяването на приключенията. И в разказите.

Гърлото на Тристан се сви. Баща му го биваше във всичко… освен в това да се грижи за семейството си. Или по-скоро за семействата си.

Подпрян на ръката на своя син, виконтът се опита да се надигне и да седне.

— Недей! — извика Тристан. — Трябва да си пестиш силите, докато дойде докторът.

Баща му потръпна.

— Няма смисъл, момче. Умирам. Сега ти… трябва да се грижиш… за майка си и сестра си. Сега ти си… мъжът в къщата.

Тристан почувства, че го обзема паника.

— Не говори така. Ще се оправиш.

Баща му трябваше да се оправи. Ако умреше, майка му и Лизет нямаше да го понесат.

Тристан преглътна сълзите си, твърдо решен да не се посрами, а после придърпа завивката до брадичката на баща си в опит да спре треперенето. На баща му просто му беше студено. Някой наистина трябваше да накладе огъня.

— Дръпни се от него! — заповяда един глас от вратата. — Нямаш право да го докосваш.

Тристан настръхна, когато зърна омразния си полубрат, по-голям от него с девет години. Джордж Мантън беше наследник на титлата и имота на Ратмур, защото бе роден в свещен брак.

Тристан не беше. Поради което всички в града го наричаха „френското копеле“, макар че беше само наполовина французин и бе роден и израснал тук, в Ратмур Парк.

— Остави момчето… на мира — успя да изрече баща им. — Искам да е с мен.

Джордж влезе и очите му проблеснаха на светлината на свещта.

— Твоето проклето копеле навярно е виновно, задето са те застреляли.

— Това е лъжа! — извика Тристан и почти се надигна от стола си.

— Стига толкова!

Дишането на баща им излизаше на хрипове, като на великолепен кон в последните метри от надбягването.

— Никой не е виновен. Пистолетът засече. Беше… нещастен случай.

— Ще видим — не отстъпи Джордж. — Можеш да си сигурен, че ще говоря с коняря и всеки друг, който е присъствал.

— Къде е Дом? — попита баща им. — Трябва ми… Дом.

Джордж се намръщи и Тристан се подготви за най-лошото. Джордж ненавиждаше Доминик, своя законороден по-малък брат, почти толкова, колкото полубрат си и полусестра си, навярно защото раждането му бе станало причина за смъртта на лейди Ратмур, когато Джордж е бил едва на седем години.

Може би точно затова Дом и Тристан си бяха допаднали от самото начало — защото Джордж не искаше да има нищо общо с нито един от двама им. Освен това в очите на закона вторият син стоеше съвсем малко по-високо от незаконородения, защото бъдещето и на двамата зависеше изцяло от прищевките на баща им. Това обстоятелство бе достатъчно, за да направи приятелството им здраво като камък.

— Дом е още в Йорк — обърна се Тристан към баща си. — Трябва да се върне довечера.

— Не мога да чакам — изрече с усилие виконтът. — Трябва да го направя… сега. Донеси ми… писалището.

Накъсаната му реч събуди безпокойството на Тристан. Когато Джордж не побърза да се подчини незабавно, Тристан скочи и мина покрай набития негодник, за да стигне до преносимото писалище, което баща им бе пренесъл през Египет, Франция, Сиам и всички други места, които бяха привлекли интереса му през последните две десетилетия и половина.

Донесе го до леглото, а баща му си пое мъчително въздух.

— Записвай, момче.

Тристан отправи тревожен поглед към кипящия от гняв Джордж и извади перото и мастилницата, за да запише думите, които баща му диктуваше с пресекващ глас.

— „Аз, Амброуз Мантън… виконт Ратмур, в пълно… съзнание правя това допълнение към последната си воля и завещание.“

Млъкна, за да си поеме въздух.

— „На извънбрачния си син Тристан Боно завещавам скопения си жребец… Сини пламъци…“

— Татко! — обади се остро Джордж. — Сини пламъци трябва да остане за Дом или за мен.

Погледът на баща им стана стоманен.

— Миналата година го… обещах на твоя полубрат. Тристан ми избра Сини пламъци, затова трябва… да го получи.

Лицето на Джордж пламна, докато Тристан припряно записваше думите. Той обичаше Сини пламъци, който печелеше най-големите награди още откакто виконтът го купи на една разпродажба в Йорк. Нищо чудно, че Джордж искаше жребеца, но нали щеше да наследи всичко останало? Не беше необходимо да му оставят и Сини пламъци.

И още нещо: това означаваше ли, че баща му изобщо не ги е включил в завещанието си? Как бе възможно?

Когато баща му продължи с това, което щеше да остави на Дом, Тристан наведе глава, за да прикрие недоволството си. Фактът, че загрижеността на виконта за извънбрачните му деца бе на случаен принцип, бе достатъчно лош, но Дом? Това не беше правилно.

После баща им остави на Лизет няколко дрънкулки, които бе донесъл от пътешествията си, и годишна рента от двеста лири на майката на Тристан — негова любовница от повече от двайсет години. Постоянно й обещаваше да се оженят, но така и не го направи, уплашен от опасността от скандал. А сега никога нямаше да има възможност да го стори.

Той трябваше да оцелее. Просто трябваше!

— Още едно нещо, момче — изхриптя виконтът. — Запиши, че Фоулър ще… те обучава за свой помощник.

Джордж изруга под нос, а Тристан побърза да запише думите. Баща му от години говореше, че щял да го изучи да стане управител на имение под напътствията на сегашния служител, но момчето дори не смееше да се надява на това. Не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да работи с Фоулър и може би един ден да го наследи на тази длъжност.

Когато приключи, баща му прегледа документа и го подаде на Джордж.

— Подпиши го… и напиши „свидетел“ под името си. Никой няма… да се усъмни в допълнението… ако ти подпишеш. Това е против интереса ти.

Джордж скръсти ръце на гърдите си.

— Така е. И точно по тази причина няма да подпиша.

На лицето на баща им се появи проницателно изражение.

— Може да… оцелея, момче. Докторът идва насам. Ако оцелея… ще те накарам да съжаляваш… че ми се противопоставяш.

Наистина можеше да го направи. Ако решеше да продаде онази част от имуществото, която не бе неделима част от наследството на първородния син, или да ипотекира имотите, Джордж щеше до края на живота си да се бори с дълговете. Освен това той зависеше финансово от баща им до мига, в който получеше наследството си.

Тристан затаи дъх. Стига Джордж да не видеше бързо разпростиращото се червено петно, скрито под тежките завивки, можеше да отстъпи.

Тропотът на конски копита отвън очевидно го накара да вземе решение. Джордж грабна допълнението и перото от Тристан и подписа. Но после продължи да стои неподвижно, загледан в листа.

Баща им протегна трепереща ръка.

— Дай ми го. Дай… ми… го — изхриптя той, но гласът му очевидно отслабваше.

Тристан се наведе напред, повдигна главата му и оправи възглавницата му.

— Дръж се, татко! — стомахът му се сви. — Помощта идва. Не можеш да ни напуснеш. Не можеш!

Очите на баща му се замъглиха.

— Вземи… документа, Тристан. Обещай ми… че ще го дадеш… на Дом.

— Тихо сега — промълви момчето. Побиха го студени тръпки, когато видя как баща му се мъчи да говори.

— Обещай ми! — настоя виконтът през стиснати зъби.

— Обещавам. Сега лежи спокойно.

После протегна ръка към Джордж.

— Дай ми го, става ли? Не виждаш ли, че го разстройваш?

Джордж обаче бе застинал неподвижно на мястото си. Погледът му беше прикован в проклетата хартия. А после двамата чуха някакво клокочене и Джордж рязко вдигна глава.

— Татко?

Приближи се и застана от другата страна на виконта.

— Татко!

От устата на баща им потече струйка кръв и пулсът на Тристан прескочи.

— Не, не е възможно! Не, не, не… Татко!

Хвана главата на виконта, но сега очите на баща му бяха неподвижни, гърдите му не помръдваха.

— Трябва да му помогнем — обърна се Тристан към Джордж. — Трябва да направим нещо!

— Махай се!

Тристан отстъпи назад. Джордж остави настрана допълнението, после се наведе и разтърси раменете на баща им.

— Татко! — заговори той с твърд глас. — По дяволите, събуди се!

Когато стъкленият поглед си остана все така изцъклен, Джордж грабна едно ръчно огледало от тоалетката и го вдигна над устата на баща им. После изруга с тих глас.

— Е? — попита Тристан уплашено.

Лицето на Джордж сякаш бе изсечено от камък.

— Не диша. Мъртъв е.

— Лъжеш!

Тристан трескаво се опита да съживи баща си, започна да потупва ръцете му и да разтрива гърдите му, но този зловещ поглед така и не се промени. Както никога, Джордж казваше истината.

Кръвта на Тристан потече бавно като мътилка във вените му. Баща му си бе отишъл. Никога вече нямаше да отидат заедно на надбягване, на лов за яребици или за елени. Край на мързеливите вечери в селската къща, когато техният баща им разказваше вълнуващи истории за пътешествията си.

Тристан безжалостно се опита да потисне сълзите си. Неговият полубрат щеше да му се присмее, особено след като самият той не плачеше, макар че гледаше баща им втренчено, сякаш се опитваше да го сплаши дотолкова, че да се съживи.

— Какво ще правим сега? — прошепна Тристан.

— Ние нищо няма да правим. Аз ще скърбя за смъртта на баща си и ще уредя погребението му. Ти ще напуснеш тази къща. Веднага.

Тристан остана стъписан.

— Ти няма да… Не може да мислиш да ме изгониш от…

Джордж протегна ръка, затвори очите на баща им и дръпна завивката над лицето му.

— От този ден нататък мисля да правя каквото си поискам. Аз съм господар на тази къща и на всичко в нея.

После прикова Тристан с поглед, в който се четеше чиста злоба.

— Затова ти ще се махнеш сега и никога повече няма да омърсиш тези врати с присъствието си.

Заповедта не бе съвсем неочаквана. Само баща му и Дом желаеха неговото присъствие в тази къща, а сега дори и Дом щеше да се поколебае, преди да застане срещу Джордж.

Мисълта за Дом напомни на Тристан за неговото обещание. Дом учеше за адвокат и разбираше от юридически въпроси. Точно затова баща им искаше той да получи допълнението.

Момчето заобиколи леглото, за да стигне до страничната масичка, на която Джордж бе оставил документа, но новият виконт му препречи пътя.

— Пусни ме да мина — каза Тристан.

— За нищо на света.

Гръбнакът му се скова от страх. Ако Джордж не уважеше документа…

Не, дори и той не можеше да е толкова ужасен.

— Обещах на татко, че ще дам допълнението на Дом. Нали не искаш да ми попречиш да удържа обещанието си?

Като гарван, нахвърлил се на леш, Джордж унищожи надеждите му.

— Ако смяташ, че ще позволя ти и онази курва майка ти да отмъкнете и пени от наследството ми, значи си луд.

„Онази курва майка ти.“ Проклятие, Тристан беше чувал тези думи от устата на Джордж често, прекалено често. Той вдигна лице към брат си.

— Ако отново дръзнеш да наречеш майка ми курва, ще те размажа.

Джордж изсумтя.

— Можеш да опиташ. Но аз винаги съм можел да те пребия. Това не се е променило.

Само че беше, и още как! Тристан се хвърли към документа с надеждата да изненада Джордж, но той очакваше реакцията му и запрати допълнението в огъня.

— Не! — извика Тристан и се обърна към камината.

Джордж го хвана отзад и не го пусна, колкото и Тристан да се опитваше да се освободи.

— Никога вече няма да видиш Сини пламъци, чуваш ли ме? — изсъска новият виконт. — И за нищо на света няма да бъдеш обучен за управител на имение дотогава, докато аз имам думата.

Сърцето на Тристан се сви, докато наблюдаваше как надеждите му изгарят.

— Татко искаше да имам бъдеще.

Това беше доказателство за любовта му, а Бог знаеше, че Тристан почти не бе получавал други.

— Нима ще пренебрегнеш предсмъртното му желание?

Сега, когато документът се беше превърнал в пепел, Джордж блъсна Тристан настрана.

— Той не беше с ясно съзнание. А аз няма да допусна да се мотаеш из Ратмур Парк до края на живота ми и да предизвикваш скандали, където и да отидем.

Скандали. Как му беше писнало от тази дума! Заради страха на Мантън от скандал, майка му така и не получи възможност за приличен живот. Не можеше да позволи на Джордж да го направи!

— В такъв случай защо не ми дадеш Сини пламъци? — Тогава поне можеше да пуска коня в надбягвания и може би да издържа семейството си по този начин. — Имаш цял куп други хубави коне. Не ти трябва и Сини пламъци!

— Дори да беше твой, ти нямаше да знаеш какво да правиш с него — изръмжа Джордж. — Нямаш достатъчно пари да се грижиш за него.

— Мога да го пускам в надбягвания…

— Къде? — Студеният поглед на Джордж пробяга пренебрежително по Тристан. — Наистина ли мислиш, че джентълмените, които се занимават с това, ще позволят френско копеле като теб да се движи в техните среди? Търпяха те само заради татко.

— Не е вярно! — извика Тристан, макар да се страхуваше, че е. — Всички признават, че знам много за конете. Татко ми каза, че всичките му приятели са впечатлени.

— От способността ти да го заблуждаваш, може би. Но дори и да ти позволя да задържиш жребеца, нямаш с какво друго да ги впечатлиш — подсмихна се подигравателно Джордж. — Как мислиш, татко защо така и не продължи с образованието ти, а спря с онова домашно училище^[1], в Ашкрофт? Защото знаеше, че няма смисъл. Ти си прекалено глупав за каквото и да било друго, освен да живееш от неговата щедрост, а аз смятам да сложа край на това.

В гърлото на Тристан се надигна злъчка. Как щяха да оцелеят без рентата и дори без коня? Какво щеше да се случи с майка му и Лизет?

— Ще разкажа на всички какво направи. — Защо пък да не използва семейния страх от скандали срещу Джордж? — Няма да ти се размине.

Виконтът се разсмя.

— На кого ще разкажеш? На прислугата? На селяните? Става въпрос за твоята дума срещу моята, а ти си копеле. Дори да ти повярват, те знаят чии пари плащат за съществуванието им, така че няма да посмеят да действат срещу мен.

— Дом ще го направи — стисна Тристан юмруци. — Той никога няма да подкрепи подобно нещо. Ти изгори и неговото наследство.

— Аз ще се погрижа за законородения си брат — отговори ледено Джордж. — И бездруго щях да се боря срещу допълнението по юридически път и вие така и нямаше да вземете и едно пени от парите.

— Значи не е имало нужда да го изгаряш — отвърна гневно Тристан.

Джордж вдигна рамене.

— Това ми спести месеци чакане на законови процедури. Точно затова Дом ще застане на моя страна — защото има нужда от състоянието ми, за да живее. Със сигурност няма да се изправи срещу мен заради такива като теб.

— Забрави за законовите формалности! Аз съм твоя кръв. Както и Лизет.

Джордж се скова.

— Само поради случайността на раждането ти. Ти не означаваш нищо за мен. И искам да се разкараш от тази къща — веднага!

Когато Тристан продължи да стои там, Джордж мина покрай него и излезе в коридора.

— Хъкър!

Тристан се скова. Знаеше, че подобният на скот управител е изцяло под ботуша на Джордж и наистина, Джон Хъкър се появи на прага само след секунди.

— Докторът още не е дошъл, мастър^[2]…

— „Милорд“, ако обичаш — изрече отсечено Джордж.

Това като че ли разтърси дори Хъкър. Той погледна зад Тристан, към леглото и пребледня.

— Разбирам.

— Подбери това копеле — продължи Джордж — и го разкарай от очите ми. Не искам да се приближава и на миля от това място.

— Да, милорд — изпъна рамене Хъкър и се приближи към Тристан. На лицето му бе изписана плашеща апатичност.

— Хайде, момче. Нали чу господаря… Искам да кажа, Негово благородие.

Тристан отправи свиреп поглед към Джордж.

— Това не е последната ни среща. Ще те накарам да си платиш, дори да трябва да се мъча до края на живота си.

— Проклятие, разкарай го оттук! — нареди Джордж на Хъкър.

Хъкър го хвана за ръката, но Тристан се освободи със сила.

— Тръгвам — и излезе в коридора.

Докато вървеше по стълбите и ехото на стъпките му — една след друга, една след друга — подхранваше неговия гняв, чуваше, че управителят го следва. Да вървят по дяволите и Джордж, и Хъкър! Да върви по дяволите и баща му, който пренебрегваше дълга си към децата си дотогава, докато не стана късно.

Незабавно го обзе чувство на вина. Какво му ставаше? Как така мислеше лоши неща за баща си, който дори не беше изстинал в гроба? Старият виконт не беше виновен за нито едно от нещата, които се случваха. Всичко беше по вина на Джордж, само на Джордж.

След като излезе навън, Тристан очакваше, че Хъкър ще го остави да продължи сам, но този проклет мръсник продължи да крачи до него, размахвайки фенер.

— Няма нужда да ме следваш чак до къщичката — измърмори сърдито Тристан. — Мога и сам да намеря пътя на лунна светлина. Остави ме на мира, по дяволите!

— Щом Негово благородие казва, че те иска на една миля оттук, значи ще се уверя, че си се разкарал на една миля.

— Да ти донеса ли метър да измериш? — озъби се Тристан.

Без да отговаря, Хъкър упорито продължи да крачи до него по целия път през моравата.

Някога той беше горе-долу свестен, когато работеше за баща му като управител на домакинството. Джордж беше вече в пансиона, а Дом — все още у дома, затова Хъкър тайно даваше сладки на Тристан и Дом, когато двамата се отправяха на приключенията си в пещерата близо до Флембъро Хед^[3]. Хъкър беше този, който научи Тристан на основите на счетоводството и му даде да опита първата си пура на крехката възраст от осем години.

А после Джордж завърши „Хароу“ и се прибра вкъщи. Докато баща им беше на едно от пътуванията си и го остави да ръководи всичко, Джордж повиши Хъкър до свой собствен делови представител и всичко се промени.

Сега Хъкър беше също толкова гаден, колкото и Джордж. Дом обичаше да казва, че се е заразил с Джордж и няма изгледи да се оправи.

— Не знам как можеш да работиш за него — рече Тристан. — Той е измамник и лъжец.

— Той е господарят. Аз правя това, което ми заповядат. — Хъкър хвърли бърз поглед към него. — Ако беше умен, и ти щеше да правиш така. Няма да спечелиш, като се изправиш срещу него. Досега трябваше да си го научил.

— Значи да забравя, че той ми открадна наследството, че възнамерява да съсипе семейството ми?

Хъкър дори не го попита за обяснение.

— Ти си копеле. И бездруго нямаше особени шансове. Просто така стоят нещата.

Тристан беше свикнал да го наричат копеле, но фактът, че Хъкър можеше да бъде толкова студен, разпали гнева му. Сега минаваха покрай конюшните и тялото на момчето се напрегна. Сини пламъци беше тук. Неговият Сини пламъци. Не беше честно. Проклятие, нито едно от нещата, които се случваха, не беше честно!

Вече бяха на половината път до къщичката, когато Хъкър най-накрая го остави. Тристан вървя само толкова, колкото да изчезне от погледа на този подлец. Може би трябваше да изчака пристигането на Дом, за да го предупреди какво е направил брат му.

А после какво? Джордж беше прав: Дом наистина трябваше да застане на страната на законородения си брат. Нямаше избор: докато подкрепяше Джордж, щеше да бъде в безопасност. А и не можеше да им помогне с каквото и да било. И той нямаше абсолютно нищо на свое име.

Което означаваше, че Тристан и неговото семейство щяха да гладуват. Къщичката беше част от имението Ратмур Парк, както и почти всичко останало. Проклятие, Джордж можеше да ги изхвърли още утре, стига да поиска!

Той тръгна през гората към огньовете им. Ако не друг, то поне приятелят му Милош Кори, търговецът на коне, щеше да разбере колко е несправедливо това, че загуби Сини пламъци. Милош щеше да оцени красотата и духа на такова животно.

Проклетият Джордж! Е, добре, може би Тристан наистина нямаше да може да си позволи да задържи Сини пламъци, но можеше поне да го продаде на Милош на добра цена, а после…

Тази мисъл го накара да се закове на място. Милош щеше с готовност да купи такъв прекрасен жребец. Сигурно имаше и пари за подобна покупка — достатъчно, за да могат всички те да живеят, докато Тристан си намери работа. Освен това конят по право принадлежеше на Тристан, каквото и да казваше Джордж. Ако го вземеше, с това щеше само да уважи желанията на баща си.

Можеше да го направи, без някой да го заподозре. Конярите сигурно вечеряха. Можеше да влезе и да излезе със Сини пламъци, докато те още бяха над конюшните. Ако оставеше вратата на бокса отворена, щяха да решат, че жребецът е излязъл навън.

Можеше да го направи… но само ако пристъпеше към действие веднага. И само ако успееше да убеди Милош да купи това, което целият свят щеше да сметне за откраднат кон.

„Миналата година го… обещах на твоя полубрат. Тристан ми избра Сини пламъци, затова трябва… да го получи.“

Думите на баща му го подтикнаха да вземе решение. Да вървят по дяволите и светът, и неговите несправедливи закони! Проклятие, Сини пламъци беше негов. Затова само той имаше право да реши съдбата на коня.

Един час по-късно Тристан наблюдаваше как Милош оглежда жребеца. Циганинът и преди беше виждал Сини пламъци, но никога отблизо и никога достатъчно дълго, за да му направи оценка.

Сега измери Тристан с предпазлив поглед.

— Той е твой. Баща ти го е дал на теб.

Беше време да признае какво е направил. Отказваше да изложи на риск живота на приятеля си — циганинът трябваше да пристъпи към сделката само ако знае всичко.

Тристан бързо му разказа за тазвечерните събития. Когато свърши, Милош измърмори няколко думи на цигански. Тристан бе научил една-две фрази от времето, прекарано с циганите, затова разпозна смисъла като „безразсъден глупак“.

Той погледна спокойно мъжа, който, макар и само няколко години по-голям от него, имаше по-голям опит в купуване, продаване и обучаване на коне от всеки друг, когото познаваше.

— Мога да взема Сини пламъци обратно, ако искаш. Ще го оставя до конюшните и конярите ще го намерят.

Това като че ли накара Милош да се замисли. Очевидно искаше Сини пламъци.

— Твоят полубрат ще обеси всеки, когото намерят заедно с коня.

— Тогава се погрижи да не те намерят. Тръгнете още призори. И бездруго трябва да си тръгнете — Джордж никога няма да ви позволи да останете. Когато осъзнае, че Сини пламъци е изчезнал, ти и твоите хора отдавна ще сте заминали и никой няма да си помисли, че е странно — всички знаят, че Джордж мрази циганите.

— Ще помислят, че ние сме откраднали коня.

— Ще помислят, че аз съм го откраднал, но няма да могат да го докажат. Защото Сини пламъци ще е изчезнал.

Милош потърка брадичката си и отново огледа коня.

— Сигурен си, че никой не те е видял да го вземаш?

Тристан си помисли за шума, който чу близо до конюшнята, когато излизаше, но побърза да го прогони от ума си. Беше само някакво куче.

— Да. Сигурен съм. Иначе щеше да се вдигне шум, да започне гонитба. Освен това лично Хъкър ме изведе от имението. Ако стане нещо, той ще е първият, когото ще обвини Джордж.

Устните на Милош се стиснаха в тънка черта.

— Той ще излъже.

— Ще излъже Джордж, това ли имаш предвид?

— Ще излъже Джордж, ще излъже заради Джордж. И в двата случая не може да му се има доверие.

Убеждението в гласа му накара Тристан да се замисли.

— Защо го казваш?

Погледът на Милош стана сдържан.

— Знаеш, че е вярно.

— Да, но ти като че ли говориш от личен опит — изгледа го изпитателно Тристан. — Знаеш ли за някой случай, в който Хъкър е излъгал заради Джордж за нещо важно, особено ако е било нещо, което мога да използвам срещу Джордж…

— Колко искаш за коня? — попита направо Милош.

Тристан го изгледа втренчено, но приятелят му очевидно нямаше намерение да обяснява. Циганите можеха да са много потайни, дори с човек, когото харесват. Въпреки всичко Тристан беше gadjo — не-циганин.

Изруга под нос.

— Двеста и петдесет лири. Струва петстотин, така че за теб е изгодна сделка.

— Само ако купувачите знаят потеклото му, но не мога да го продам като Сини пламъци. Освен това поемам риска да го задържа, преди да се отдалечим достатъчно, за да съм сигурен, че нито един потенциален купувач не знае за изчезването му.

Отправи лукав поглед към Тристан.

— Ще ти платя сто и петдесет и нито пени повече. И само защото става дума за теб.

— И защото това ще е шамар в лицето на Джордж. И на Хъкър.

Милош призна правотата му с кратко кимване.

Сто и петдесет лири щяха да дадат на семейството на Тристан в Йорк възможност да живее спокойно няколко години, а на него — време да си намери работа.

Тристан отправи за последен път изпълнен с копнеж поглед към коня, който много би желал да задържи. После протегна ръка.

— Разбрахме се.

Милош я стисна.

— Надявам се някой ден да не съжаляваш за това, приятелю.

— Няма. Трябва да се грижа за майка си и Лизет по някакъв начин. Защото веднага щом обявят Джордж за наследник, няма да имаме нищо, няма да има и къде да отидем. А аз не мога да допусна това да се случи.

 

 

На следващата вечер отрезвелият Тристан стоеше на брега на Флембъро Хед заедно с майка си и сестра си. Беше поел риск и беше загубил. Все още имаше парите, които му даде Милош, но сега бягаше, за да си спаси живота, придружен от своето семейство. Защото се оказа, че шумът, който беше чул навън, край конюшнята, не беше куче, а човек, разпознал Тристан като крадеца на коня.

Сега Джордж издирваше в цялата провинция и него, и Сини пламъци. Майка му и Лизет бяха изхвърлени от къщичката и се наложи да използват част от парите, за да си купят тайно билети до Биариц, Франция; оттам можеха да стигнат по суша до Тулон, където живееше семейството на майка му. Защото Джордж вече се опитваше да го обеси.

Загледан в покрусеното изражение на майка си, Тристан преглътна с усилие. Тя бе загубила дома си и истинската си любов в един и същи ден и поне за половината бе отговорен той.

Лизет пъхна ръка в неговата и стисна пръстите му.

— Всичко ще се оправи, Тристан — прошепна тя. — Дом казва, че ще ни пише редовно и ще ни държи в течение на случващото се. Освен това някой ден със сигурност ще можем да се върнем.

Тристан потръпна. Това беше най-ужасната част. Дом не застана на страната на Джордж. Застана на тяхна страна и това му струва всичко. Всичко това заради необмислената кражба на Тристан.

Не, по дяволите! Заради техния небрежен баща, който така и не си направи труда да промени завещанието си след раждането на Дом. Точно затова Джордж можа да изгори допълнението и да ги остави без нито едно пени. Дори Тристан да не беше откраднал коня, Джордж пак щеше да ги изгони. Пак щяха да са принудени да напуснат къщичката без нищо, просто не толкова скоро.

И макар че при този вариант биха могли да останат в Англия, каква полза? Джордж никога нямаше да позволи на Дом да им даде дори едно пени, така че пак щяха да загубят всичко.

Спомни си думите на баща си: „Сега ти… трябва да се грижиш… за майка си и сестра си. Сега ти си… мъжът в къщата.“

Така беше. И Тристан бе направил необходимото, за да оцелеят, докато си намери работа. Истинският злодей в тази история беше Джордж.

Момчето изпъна рамене и се загледа над вълните, които скоро щяха да го отделят от единствения дом, който познаваше. Това нямаше значение. Щеше да издържи. Всички те щяха да издържат, дори ако Тристан трябваше да работи като вол, за да го постигне.

Но никой никога нямаше отново да надвие него или семейството му. Щеше да се научи как да маневрира в този глупав, изпълнен с предателства свят по всички възможни начини. Щеше да се научи да се бори и щеше да се научи да печели.

И тогава един ден щеше да се върне в Йоркшир с цялото това ново знание. И тогава Джордж трябваше да внимава! Защото Тристан щеше да накара своя полубрат да си плати за злодеянието, дори това да се окажеше последното, което щеше да направи през живота си.

Глава 1

Лондон, Януари 1829

Файтонът спря, лейди Зоуи Кийн отметна воала си и погледна през мръсния прозорец към сградата, която се намираше срещу театъра „Ковънт Гардън“.

Не бе възможно това да е „Мантън Инвестигейшънс“. Беше прекалено скромна и обикновена за прочутите „Хора на херцога“, за бога! Никакви коне, готови всеки момент да препуснат към някоя опасност? Никаква впечатляваща табела с позлатени букви?

— Сигурен ли си, че това е офисът им? — обърна се тя към лакея си Ралф, докато той й помагаше да слезе.

— Да, милейди. Това е адресът, който ми дадохте: Боу Стрийт двайсет и девет.

В бузите й започнаха да се забиват ледени иглички и Зоуи дръпна воала обратно над лицето си. Щеше да влезе в офис, пълен с мъже, и не биваше да я познаят. Най-малко пък в този офис.

— Някак не ми изглежда правилното място.

— На мен пък не ми се струва сигурно — измърмори Ралф и се огледа бдително. Кварталът наистина изглеждаше опасен. — Ако баща ви разбере, че съм ви довел в такъв долнопробен квартал, ще ме изгони, да знаете.

— Няма. Никога няма да го допусна.

Както казваше майка й, една дама можеше да получи всичко, което пожелае, стига да говори авторитетно… дори ако коленете й се подгъват под вълнената рокля.

— Освен това как ще разбере? Ти излезе да ме придружиш при разходката ми в парка „Сейнт Джеймс“, това е всичко. Баща ми никога няма да разбере, че не е така.

Това не биваше да се случва, защото той почти със сигурност щеше да се досети защо е ходила при частни детективи. И тогава, като бивш майор от армията, какъвто беше, щеше да й наложи сурови ограничения, за да не я изпуска от погледа си. Зоуи не можеше да го допусне, не и точно когато бе започнала да научава истината. И нямаше!

— Няма да се бавя — обеща тя. — Спокойно можем да се приберем за вечеря, и никой няма да разбере.

— Щом казвате, милейди.

— Наистина го оценявам, нали знаеш? За нищо на света не бих искала да пострадаш.

Той въздъхна.

— Знам, милейди.

Зоуи говореше искрено. Харесваше Ралф, който бе станал неин личен лакей след смъртта на майка й миналата зима. От самото начало той изпитваше съжаление към нея, „клетото момиче, останало без майчица“. И ако тя понякога се възползваше най-безсрамно от това отношение, правеше го само защото нямаше друг избор. Времето изтичаше. Вече трябваше да чака месеци, преди баща й да ги доведе с леля Фло в Лондон и Зоуи да може да уреди тази тайна среща.

Качиха се по стълбите и Ралф почука на вратата. Мина цяла вечност, преди да дойде някой. Зоуи оправи наметалото си, премести плетената си чанта в другата ръка и отърси снега от ботите си.

Най-накрая вратата се отвори и на прага се показа изпит мъж в старомоден костюм от тъмнозелена коприна и червеникавокафява жилетка, който май излизаше.

— Мистър Шоу! — провикна се тя, едновременно стъписана и радостна да го види отново толкова скоро след последната им среща.

Той погледна към забуленото й лице.

— Познаваме ли се, госпожо?

— „Ваше благородие“, ако обичате — поправи го Ралф.

Мистър Шоу настръхна и Зоуи побърза да се намеси:

— Не сме представени един на друг, сър, но снощи ви гледах в „Много шум за нищо“ и си помислих, че сте чудесен. Никога не съм виждала друг актьор да играе Кучидрян с толкова чувство.

Поведението му се смекчи.

— А коя сте вие?

— Аз съм лейди Зоуи Кийн и имам среща с „Хората на херцога“ в три часа следобед.

Това не беше точно лъжа. Преди няколко месеца хвана известните детективи да организират фалшив грабеж, за да заловят един похитител. В замяна на мълчанието й те й обещаха да й направят услуга един ден.

Този ден бе настъпил.

Надяваше се само да си спомнят. Мистър Доминик Мантън, собственикът, и мистър Виктор Кейл, един от хората му, изглеждаха отговорни хора, които ще удържат обещанието си.

Мистър Тристан Боно обаче…

Тялото й се напрегна. Този грубиян, този негодник я завари неподготвена и тя мразеше този факт. Боно дори не искаше да приемат сделката! Зоуи не можеше да каже какво ще се случи, ако изпаднеше в положение нещата да зависят от него.

— Дошли сте да се срещнете с детективите, така ли? — обърна се тя към мистър Шоу и се зачуди защо продължава да им препречва пътя.

Той се намръщи.

— Уви, не. Тук работя. В момента актьорството е втората ми работа. Първата ми е длъжността на иконом и понякога секретар на мистър Мантън.

Мили Боже! Зоуи се помоли той да не е запознат с програмата за срещи на работодателя си.

— В такъв случай може би трябва да съобщите за посещението ми.

Мистър Шоу настръхна и тя побърза да добави:

— За мен ще е чест. Жалко, че не очаквах да ви видя тук. Щях да си донеса програмата и да ви помоля за автограф.

Той вдигна вежди. Май се беше поувлякла.

— Жалко наистина — каза мистър Шоу, но слава богу, ги пусна да влязат.

Зоуи си свали наметалото и шапката с воалетка. После огледа фоайето. То повече отговаряше на очакванията й: прости, но елегантни махагонови мебели, красив, макар и не особено скъп испански килим и хубави пердета от бледожълта дамаска. Малко показност щеше да му се отрази добре — може би няколко старинни кинжала на стените за ефект. Но пък Зоуи открай време обичаше показността повече от другите.

Освен това историите за дързостта на „Хората на херцога“, постоянно публикувани във вестниците, напълно компенсираха липсата на показност в офиса им. Говореше се, че могат да открият всекиго. Зоуи се надяваше, че е така.

— Мисля, че в момента нито един от господата не е тук. — Мистър Шоу продължаваше да гледа входната врата с някакъв особен копнеж. — Може би трябва да се върнете по-късно.

— О, но това е невъзможно! — избухна Зоуи.

Мистър Шоу я стрелна с поглед, в който се четеше подозрение, и тя потръпна. Защо винаги казваше първото нещо, което й дойдеше наум? Колкото и да се мъчеше да се държи така, както я бе учила майка й, понякога устата й просто правеше каквото си иска и по дяволите последствията!

Зоуи потръпна. Не „по дяволите“. Дамите дори не си помисляха „по дяволите“, даже онези, чиито бащи използваха редовно думата, докато учеха дъщерите си как да управляват имотите, които щяха да наследят някой ден.

Тя си пое въздух и добави сладко:

— Не мога да си представя, че прочутите „Хора на херцога“ са забравили за уговорена среща. Сигурно са влезли през задния вход.

Само при мисълта, че след рисковете, които пое, за да се срещне с тях, може да не успее, защото всички са навън и разследват нещо, й се прииска да закрещи.

Мистър Шоу въздъхна.

— Изчакайте тук. Ще видя дали има някого — и хукна по стълбите като паяк, който се изкачва по паяжината си.

Веднага щом той се отдалечи толкова, че да не може да ги чуе, Ралф измърмори:

— Аз още не разбирам защо ви е да се срещате с детективи. Баща ви с удоволствие ще открие всичко, което искате да разберете.

О, не, нямаше. Зоуи вече се бе уверила в това.

— Не се тревожи. Не става дума за нищо, което да ти създаде неприятности.

Ставаше дума единствено за цялото й бъдеще, но това нямаше да го обяснява на Ралф. Никой от прислужниците не биваше да узнава.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Я да видим кой е дошъл.

Тя замръзна. Би познала този глас навсякъде. Ох! Защо трябваше да е точно той?

Зоуи се подготви за битка, обърна се към мистър Боно… и застина в мига, в който го зърна.

Това не беше онзи мистър Боно, когото срещна в гората край замъка Кинло, когато изтръгна онова обещание от „Хората на херцога“. Онзи човек беше с гръден кош като дънер, дебел кръст и груб вид, с увиснала шапка и брада, която закриваше почти цялото му лице.

Със закъснение си спомни какво й каза той — че се е дегизирал. Тогава не му повярва.

Сега обаче — да. Защото мъжът пред нея съвсем не беше набит, брадат или зле облечен. Беше гъвкав, красив и облечен почти модерно, ако вълненият жакет за езда в убит тъмносив цвят, обикновената черна жилетка, тесните бледожълти панталони и ботушите с изтъркани носове можеха да се нарекат „модерни“.

Но пък никоя жена не би се интересувала от дрехите му, при положение че широките му рамене и мускулестите бедра ги изпълваха така добре. Бог да й е на помощ!

Той свали шапката си от сива боброва кожа и отдолу се разпиляха гъсти черни къдрици, с които би се гордял някой гръцки бог, и Зоуи преглътна една въздишка. В лицето на мистър Боно нямаше нищо средиземноморско — носът му беше прекалено тънък, а челюстта — твърде фино изваяна, — но съчетанието между чертите и косата му беше зашеметяващо. Абсолютно зашеметяващо.

Нищо чудно, че постоянно свързваха името му с красиви актриси и танцьорки. С тези пламенни сини очи и тази уста на съблазнител той навярно прекарваше половината си време в леглото с жени, които го посрещаха с радост.

В съзнанието й се събудиха картини, които я накараха да прокълне будното си въображение. Дамите и за това не би трябвало да мислят.

Мистър Боно я погледна по-внимателно и изразът, който се появи в тези невероятни очи, й показа, че я е познал.

— Лейди Зоуи — поздрави я той и се поклони.

Тя погледна скришом към Ралф, който ги наблюдаваше внимателно, и рече:

— Да, исках да се посъветвам с вас и другарите ви.

Точно тогава мистър Шоу се върна.

— А, ето ви и вас, мистър Боно. Мистър Мантън с вас ли е?

— Остана да уреди някои подробности, но каза, че скоро ще се върне.

Мистър Шоу наклони глава към Зоуи.

— Тази дама твърди, че има среща с… ъъъ… „Хората на херцога“.

Тя впери бдителен поглед в мистър Боно и се подготви за най-лошото. Затова, когато той имаше наглостта да й намигне, това я изненада… и по гърба й премина тръпка, прекалено дразнеща, за да я опише.

— Наистина има — съгласи се Боно. — При това отдавна. Не се тревожи, Шоу. Виждам, че нямаш търпение да тръгнеш за репетицията. Аз ще се погрижа за Нейно благородие.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Шоу и хукна към вратата.

Мистър Боно посочи към стълбите.

— Дали да не отидем в офиса?

Ралф скочи на крака и Зоуи се обади припряно:

— Чакай ме тук, Ралф.

— Но, милейди…

Тя му подаде шапката и наметалото си.

— Вече се познавам с мистър Боно и колегите му и те уверявам, че може да им вярваш.

Или поне на някои от тях, макар че засега май трябваше да се оправя с този, за когото не беше сигурна. Но това нямаше значение. Беше достатъчно отчаяна, за да се примири с мистър Боно.

Тя повдигна полите си и тръгна по стълбите. Чу как той се заизкачва след нея. Едва след като отминаха първата площадка и Ралф не можеше нито да ги види, нито да ги чуе, Зоуи се обади с тих глас:

— Предпочитам да изчакам, та началникът на „Хората на херцога“ да присъства на разговора.

— Така ли? — попита провлечено Боно. — Тогава ми позволете да ви дам един съвет. Ако искате да се харесате на Дом, не ни наричайте „Хората на херцога“. Той мрази, когато хората говорят за фирмата, която изгради сам, като продължение на империята на Негово благородие.

Колко странно!

— Човек би помислил, че мистър Боно ще се радва, че е роднина на херцог.

Тристан изсумтя.

— Не всички са запленени от вашата класа толкова, колкото може би си мислите, милейди.

Презрителният му тон я раздразни, особено като се имат предвид причините, които я бяха довели тук.

— Затова ли при последната ни среща се опитахте да ме застреляте?

Все още се ядосваше, че Боно не само я уплаши, а и не спря да я плаши дори след като разбра, че тя не представлява заплаха.

— Не съм се опитвал да ви застрелям — възрази той. — Само заплаших, че ще ви застрелям.

— Три пъти. А първия път размахахте пистолета си в лицето ми.

— Не беше зареден.

Зоуи се спря на стъпалото и го изгледа заплашително.

— Значи нарочно сте ме накарали да се страхувам за живота си?

Той й се ухили.

— Така ви се падаше. Изобщо не трябваше да се мятате на коня и да хуквате след мъже, които уж са тръгнали да гонят крадец.

По бузите й се разля топлина, която я накара да се намръщи. Проклятие, тя нямаше защо да се срамува!

— Имах основателна причина.

Боно изкачи още едно стъпало, с което се озова прекалено близо до нея.

— Кажете каква е тя.

Зоуи си помисли, че да го гледа в очите е почти толкова тревожно, колкото беше това да гледа към цевта на пистолета му преди няколко месеца. И, мили Боже, той наистина беше висок. Дори от две стъпала по-надолу не му беше трудно да я гледа в очите.

Това предизвика някаква странна реакция вътре в нея.

Зоуи вирна брадичка.

— Няма да кажа нищо, преди да е дошъл брат ви. В случай че пак заплашите да ме застреляте.

Погледът му стана развеселен.

— Заплашвам ви само когато се месите в неща, които не ви засягат.

— Вие не разбирате. Аз трябваше да…

— Тихо! — нареди Боно и наклони глава настрана.

Зоуи тъкмо се канеше да възроптае срещу арогантността му, когато чу, че долу се води разговор.

— Дом пристигна — осведоми я мистър Боно и кимна към върха на стълбището. — И ако не искате да си помисли, че двамата се задяваме тук, предлагам да продължим нагоре.

Тя го погледна и примигна.

— Да се задяваме ли? Да се задяваме?

Обърна се и изкачи с бойна стъпка последните няколко стъпала.

— Никога не бих се задявала с вас, дори след милион години!

Нямаше да го направи. Наистина нямаше!

Тихият му смях зад гърба й разкри, че не й е повярвал.

— Никога не казвайте „никога“, милейди. Такава клетва със сигурност ще се върне да ви ухапе по задника. Жалко, защото е доста хубав.

Господи, той зяпаше задника й.

Един момент! Как смееше да й зяпа задника?

В мига, в който тръгнаха по дългия коридор, Зоуи се обърна, за да го скастри рязко. Но самодоволното му изражение я накара да застине. Този лукав дявол нарочно я предизвикваше, точно както когато заплаши да я застреля. Този път обаче тя нямаше да го допусне. Вместо това го изгледа със съжалителна усмивка.

— Чувала съм, че сте били много остроумен и чаровен към красивия пол, мистър Боно. Много съм разочарована. Та вие и представа нямате как се ухажва дама.

За нейно огромно удовлетворение това моментално заличи самодоволната усмивка от лицето му.

— Ключовата дума е „дама“ — нападна я той и в гласа му се появи остра нотка. — И тъй като вие май сте дама само по име, предвид тази ваша склонност да си пъхате носа навсякъде…

— Лейди Зоуи?

На стълбището се появи мистър Мантън и премести поглед от нея към мистър Боно, който незабавно се скова.

Зоуи не можа да потисне триумфалната си усмивка. Беше много удовлетворително да види как този път заварват него неподготвен.

Обърна се към полубрат му и протегна ръка.

— Мистър Мантън. Радвам се, че пак се виждаме.

Той погледна тайно към мистър Боно, а после стисна ръката й.

— И за щастие, при много по-добри обстоятелства от последния път.

Зоуи се усмихна ведро, макар че усещаше суровия поглед на мистър Боно, прикован в нея.

— Много се зарадвах, когато разбрах, че вие и колегите ви сте открили истинските злодеи.

Ето. Изглеждаше съвсем дружелюбна, като истинска дама и като всички неща, които мистър Боно твърдеше, че не е.

— Освен това се зарадвах, че са получили присъдата, която заслужаваха.

— Наистина я получиха. Ние високо оценяваме вашата дискретност във връзка с този случай, уверявам ви.

Пулсът й се ускори.

— Значи си спомняте за обещанието си.

— Разбира се. Нещо повече, за мен ще бъде чест да го изпълня. — Той посочи към една отворена врата недалеч от тях. — Дали да не обсъдим въпроса в кабинета ми?

— Благодаря.

Мистър Мантън я въведе в стаята и Зоуи чу, че брат му тръгва след нея, несъмнено пак загледан в „доста хубавия“ й задник.

Да гледа! Сега, когато знаеше, че го прави само за да я предизвика, Зоуи отказваше да допусне това да я притесни. Все пак това не означаваше нищо за него. Нали си имаше цял куп лондонски красавици, които се редяха на опашка, а твърде малко хора смятаха нея, Зоуи, за красавица.

О, мъжете флиртуваха често с нея, но това можеше да се очаква. Все пак беше богата и имаше значително наследство. Би предпочела да флиртуват с нея, защото я смятат за интересна, но с изключение на това, не би имала нищо против и да се възхищават на по-женствените й черти.

За жалост английските джентълмени като цяло не бяха привлечени от мургави жени с вид на чужденки, колкото и майка й да хвалеше „екзотичната“ й външност. А леля й, сестрата на майка й, се отчайваше от модния й вкус — твърдеше, че дрехите й били прекалено показни за доброто общество.

Зоуи въздъхна. Дори ако по някакво чудо се окажеше, че мистър Боно не обръща внимание на тези неща и действително я намира за привлекателна, това нямаше значение. Той не приличаше на мъжете, които се стремят към дом и семейство. А залогът за самата нея бе твърде голям, за да се интересува от другия тип — негодниците, развратниците, женкарите. Колкото и красиви и дръзки да бяха.

— И така — поде мистър Мантън, посочи й един стол и седна зад бюрото си, — какво желаете от мен и колегите ми?

Мистър Боно бе заобиколил бюрото и се бе облегнал на стената до него. Прикова неодобрителен поглед в Зоуи. Но сега поне не й се хилеше.

Тя погледна към мистър Мантън и значението на това, което щеше да им разкрие, изведнъж я притисна с цялата си тежест. За частица от секундата Зоуи се поколеба. Ако „Хората на херцога“ допуснеха да се разкрие дори една десета от това, което се канеше да им съобщи, с нея беше свършено, а семейното й имение, Уинбъро, щеше да бъде загубено завинаги.

— Милейди? — подкани я мистър Мантън. — Защо сте дошли?

Но ако не ги намесеше, Уинбъро пак можеше да бъде загубено завинаги. Наистина нямаше избор.

Тя стисна чантата си с две ръце и се помъчи да се успокои.

— Искам да откриете истинските ми родители.

Глава 2

Тристан я зяпна изумено, после избухна в смях. Когато Дом и лейди Зоуи го изгледаха свирепо, той измърмори:

— О, значи говорите сериозно, така ли?

Тя го изгледа, вирнала хубавото си носле като разглезена аристократка, каквато си беше.

— Напълно сериозно, уверявам ви.

Дом му отправи усмирителен поглед.

— Може би трябва да ни обясните, милейди.

Тристан скръсти ръце на гърдите си.

— Ако можете. Доколкото знам, „истинската“ ви майка е мъртва, а „истинският“ ви баща живее в имението си в Йоркшир. Макар да предполагам, че в момента е в лондонската си къща, след като сте тук и ни тормозите с глупостите си.

Да го пази Господ от глупави млади дами с благороднически титли! Нямаха какво да правят, освен да ходят по балове и да флиртуват, затова си измисляха драматични трагедии, за да компенсират отегчението си.

Тя настръхна и Дом измърмори:

— Тристан, поне се опитай да не се държиш грубо.

— Просто излагам фактите. Благодарение на безразсъдството на Нейна светлост сега трябва да си губим времето в опит да й върнем абсурдната услуга.

Нямаше и време за това. Откакто Дом и херцогът уредиха нещата така, че да може да се върне в Англия, без да пострада, Тристан нямаше търпение да си отмъсти на Джордж, като открие нещо, което да съсипе този мръсник. Не откри нищо в Лондон, затова трябваше да проведе разследвания в Ашкрофт и Ратмур Парк. И може би да потърси Милош, тъй като търговецът на коне преди години загатна за някаква тайна, свързана с Джордж.

— Обещахме на лейди Зоуи, че ще й помогнем — изтъкна Дом.

— Да гони вятъра — отсече Тристан със суров глас. — Това, което иска тя, ще ни отнеме време, а и без това имаме повече случаи, отколкото можем да поемем. Случаи, за които ни се предлага добро заплащане, ако мога да добавя.

— Ако става въпрос за пари — намеси се тя, — смятам да ви платя.

Това накара и двамата да млъкнат.

— Тогава… ъъъ… каква услуга е това? — попита Дом.

Зоуи вдигна копринена кафява вежда.

— Обикновено провеждате ли разследвания за млади неомъжени дами, било срещу пари или не, без знанието или съгласието на семействата им?

— Обикновено не — призна Дом.

— Това е услугата.

Тристан и брат му се спогледаха. Това променяше нещата, правеше цялото начинание и по-приемливо, и несравнимо по-рисковано.

— Все пак — настоя Дом — брат ми има право. Имате ли основателна причина да смятате, че родителите ви са други, а не лорд Оливиер и покойната му съпруга?

Зоуи въздъхна.

— За съжаление имам. Малко е сложно и дори не знам откъде да започна.

— От самото начало, лейди Зоуи — предложи внимателно Дом.

— Чудесна идея — съгласи се Тристан не толкова внимателно.

Обикновено с клиентите се занимаваше Дом, защото според него подходът на Тристан беше… проблемен. Хората с висок ранг неизменно криеха нещо, а Тристан не проявяваше търпение към лъжците, затова той обичаше да ги провокира дотогава, докато не разкрият истината. В миналото, когато беше агент на френската тайна полиция, това винаги му беше помагало.

Там обаче аристократите нямаха власт. Тук бяха дребнави тирани. Поради което по-благоразумният подход на Дом беше много по-дипломатичен.

С лейди Зоуи обаче Тристан не се интересуваше от политичност. Тя се бе опитала да ги изнуди, което представляваше опасна игра. Извади огромен късмет, че са джентълмени. За една прелестна млада жена като нея беше лудост да отправя искания към група въоръжени мъже.

И бог да му е на помощ, тя наистина беше прелестна въпреки необичайно претрупаните шарки на червената си вълнена рокля. Пристегната в кръста, за да подчертае пищната й фигура, дрехата й отиваше много — прекалено много, за да запази Тристан разсъдъка си.

После идваха прекрасните червени устни, които му навяваха мисли за малини, сочни и сладки. Да не говорим за пищната й, събрана на кок коса, и няколкото букли, които се виеха край лицето й. Изведнъж изпита желание да разпусне този кок и да види колко дълга е косата й.

Намръщи се. Какво му ставаше? Дори тя да беше хубава, какво от това? Освен хубава, лейди Зоуи беше и невинна. Дразнеща, непоносимо безразсъдно невинна, наистина, но той отказваше да съсипе живота на невинна жена, колкото и да е безразсъдна тя.

Лейди Зоуи го погледна внимателно и си пое дълбоко въздух.

— Преди няколко години, преди мама да се разболее, сестра й — моята леля Флория — и татко си втълпиха, че трябва да се омъжа за братовчед си Джереми Кийн.

— Американския художник ли? — попита Дом.

— Чували ли сте за него?

— Кой не е чувал? Новият ми зет, херцогът, не може да спре да говори за предстоящата изложба на Кийн в Обществото на британските художници на Съфолк Стрийт. Доколкото разбрах, самият крал е купил две от историческите му картини и Макс е решен и той да купи една такава.

— Да — съгласи се раздразнено тя, — очевидно братовчед ми е много добър в това, с което се занимава. Но това не означава, че искам да се омъжа за него. За бога, аз дори не съм го виждала! Пък и какво може да разбира той от управление на имение или да изпълнява ролята на мой представител в Камарата на лордовете, или…

— Момент, моля! — намеси се Тристан. — Вие сте жена. Какво общо имате с Камарата на лордовете?

— А, да, стари момко — обади се Дом, — предполагам, че няма откъде да знаеш. Лейди Зоуи е голяма рядкост в Англия — един ден ще наследи титла. След смъртта на баща си ще стане графиня Оливиер, все едно за кого ще се омъжи. Все едно дори дали ще се омъжи.

Тристан се стъписа. Никога не беше чувал за подобно нещо. Но може би не бе разбрал.

— Щом ще получи титла, защо да не може да заседава в Камарата заедно с другите лордове?

— Вие самият го казахте — прекъсна го тя. — Аз съм жена. А на жените — дори на титулуваните — не им е позволено да заседават в Камарата на лордовете. Трябва ми представител.

— Например съпруг — впери поглед Дом в младата жена. — Доколкото разбирам, вие сте първата в реда на наследяване за титлата и имението?

Зоуи кимна.

— Мистър Кийн ми е втори братовчед. Той е следващият, ако ми се случи нещо.

— За един баща не е необичайно да иска дъщеря му да се омъжи за мъжкия наследник, ако той самият няма грехове — отбеляза Дом. — Но във вашия случай…

— Няма нищо — довърши тя. — Тъй като ще си получа наследството, все едно кого ще си избера за съпруг, трябва да мога да се омъжа за този, за когото аз реша. — На челото й се появи бръчка. — Тоест, ако няма предизвикателство относно кръвната ми линия.

— А! Започвам да разбирам тревогата ви — кимна Дом. — Фактът, че баща ви ви натрапва този братовчед, ви кара да изпитвате любопитство за мотивите му. Това ли е?

— За жалост, става въпрос за нещо повече. — Тя стисна здраво чантичката си. — Малко след като навърших деветнайсет години и ме представиха в двора, мама се разболя. Това сложи край на сезона ми, преди да имам време да получа предложения за женитба. Двете с леля Фло бяхме прекалено заети да се грижим за мама, за да се вълнуваме от балове и такива неща.

Зоуи стана, очевидно раздразнена, и започна да крачи пред бюрото.

— След смъртта й болката беше прекалено прясна, за да понеса още един сезон, така че отложихме с една година. Чак миналата есен, няколко седмици преди увеселението в замъка Кинло, започнахме да се подготвяме за пълен сезон тази пролет. И точно тогава леля Фло направи признанието си.

— Че вашите родители не са ви родители — заключи Тристан, неспособен да попречи на скептицизма да проличи в гласа му.

— Точно така. Двете обсъждахме предстоящото пътуване на братовчед ми до Лондон и тя започна да ме наставлява как да се държа с него. — Изведнъж придоби засрамен вид. — Леля ми смята, че съм прекалено… импулсивна.

— Изобщо не знам защо — измърмори Тристан, — след като правите такива неща, като препускането на кон през гората след мъжете, за да гоните крадец.

— Вижте сега — ядоса се Зоуи, — направих го, защото се надявах, че някак ще успея да ви помогна и тогава вие, мъжете, ще сте ми толкова благодарни, че ще се съгласите да поемете случая ми.

Това го накара да се спре. Тази подробност донякъде изменяше действията й. Сега изглеждаха не толкова безразсъдни, колкото премислени.

Ако можеше да й се вярва.

— Не това казахте, когато се изправихте срещу нас. Казахте, че искате да видите „великите хора на херцога“ в действие. Точно това бяха думите ви.

Дом го погледна озадачено.

— Странно, че ги помниш след толкова време.

Какво, по дяволите, трябваше да означава това?

— Ти не ги ли помниш?

— Да, но аз винаги помня такива неща — вдигна рамене Дом. — Ти обикновено си по-добър в това да отгатваш смисъла зад думите.

— Така ли? — намеси се лейди Зоуи. — В такъв случай трябва да разберете, че по онова време не можех да ви разкрия истинската си цел. Вие тримата бяхте по средата на някакъв план, а аз не исках да развалям замисъла ви.

— Не. Само да извлечете от него полза за самата себе си — съгласи се Тристан.

— Можете ли да ме обвинявате? — погледна го войнствено тя. — Понякога жените трябва да прибягват до хитрост, за да задвижат нещата.

Дом се подсмихна.

— Трябва да признаеш, стари момко, че тук е права. Сестра ни повтаря същото от години.

— Това е различно — възрази Тристан навъсено. — Лизет не е родена благородна дама. Тя умее да се грижи за себе си, ако стане нужда.

— Доколкото си спомням — възрази Дом, — не това каза, когато миналата година ме помоли да я доведа обратно в Англия и да й намеря съпруг.

— Да, но сработи, нали? Тя си намери цял херцог.

— Да, но не благодарение на нас двамата — освежи му паметта брат му. — Планът на лейди Зоуи също сработи. Мисълта й е била много бърза, щом го е измислила така светкавично.

Колкото и да не му беше приятно, Доминик беше прав. Веднъж осъзнала ситуацията, лейди Зоуи бе овладяла всичко по наистина възхитителен начин. На нейно място всяка друга изискана дама щеше да припадне или да направи друга подобна глупост. Лейди Зоуи обаче се изправи срещу всички им и се възползва от обстоятелствата, за да получи това, което иска.

Също като мъж. Но пък тя бе родена с титла и имение като мъж. Това със сигурност бе оказало въздействие върху оформянето на характера й. А ако все пак се окажеше, че не е наследницата…

Тристан отхвърли тази мисъл. Съмняваше се, че родителите й са могли да скрият такава огромна тайна от света.

— И така, кога точно леля ви направи великото си откровение? — попита той, твърдо решен да сложи край на тази глупост.

Смразяващият й поглед го развесели. Толкова лесно беше да я предизвика! Което означаваше, че действително може да изтръгне истината от устата й.

— След като си изпуснах нервите и казах на леля Фло, че никога няма да се омъжа за мистър Кийн. Изтъкнах, че един американец не би могъл да оцени Уинбъро и всичко, което означава то, така че да забрави всякакви идеи за съюз помежду ни.

Тя се тръсна ненадейно на стола и скръсти ръце в скута си.

— Точно тогава леля ми каза, че трябва да се омъжа за братовчед си. Защото ако някой някога разбере, че не съм дъщеря на родителите си, ще загубя всякакви права върху титлата и имението. Но ако се омъжа за мистър Кийн, Уинбъро ще остане за децата ни дори ако братовчед ми узнае истината, защото нашият син или дъщеря и бездруго ще го наследи.

— Аха! — измърмори Дом. — Леля ви обясни ли ви защо смята, че не сте дъщеря на родителите си?

— Точно това е сложното — започна да си играе лейди Зоуи неспокойно с чантичката си. — Няколко месеца преди моето раждане родителите ми предприели продължително пътуване до Америка, за да посетят онзи клон от семейството, към който принадлежи братовчед ми, а после и да пропътуват останалата част на страната. Аз съм се родила по време на обратния път. Поне така писала мама на леля Фло след завръщането им.

— Но на леля ви това й се сторило подозрително — предположи Дом.

Лейди Зоуи кимна.

— По онова време мама и татко били женени от шест години и леля Фло не можела да повярва, че мама ще изчака и ще съобщи радостната вест, че най-накрая е забременяла, чак след раждането ми.

Това накара Тристан да се замисли. В разсъжденията на лелята имаше известна логика.

Лейди Зоуи стисна зъби.

— Когато леля Фло дошла да ги види, не спряла да тормози майка ми, докато тя не й признала истината — че изобщо не е забременявала. Татко ме купил от една циганка, докато се връщали от брега към имението.

В стаята се възцари стъписано мълчание.

А после Тристан се отблъсна от стената.

— О, за бога, една циганка никога не би продала бебето си!

Само като си помислеше, че действително бе започнал да вярва на историята й! Но глупавите й дрънканици за циганите издаваха същото тесногръдо невежество, което бе набивано в главите на хората като нея още от раждането им. Джордж не спираше да повтаря подобни глупости, за да оправдае тормоза си над Милош и приятелите му.

Този спомен накара гласа на Тристан да прозвучи остро:

— Тя със сигурност не би продала бебето си на един gadjo. Циганите предпочитат своя начин на живот пред нашия. Невъзможно е една циганка да предложи детето си на англичанка. При каквито и да било обстоятелства. Това просто няма как да се случи.

Гневната му настоятелност сякаш изненада лейди Зоуи. А после поведението й стана отбранително.

— Мама казала на леля Фло, че циганката била жестоко пребита. Съпругът й не искал детето и я пребил, ето защо тя решила да се отърве от бебето, за да се спаси от по-нататъшни побои.

— Още безсмислици! — изръмжа той. — Циганите като цяло не бият жените си. Само земевладелците, които не разбират циганите, дрънкат подобни глупости.

— Леля Фло каза…

— Вашата леля Фло очевидно е глупачка! — приближи се той с широки крачки и се извиси над нея. — Или лъжкиня. Навярно е измислила всичко това просто за да ви накара да се омъжите за онзи художник.

Младата жена се изправи пребледняла.

— Всъщност помислих върху това. Особено след като тя започна да ме умолява да не го споменавам пред татко. Но, разбира се, не можех да оставя въпроса неразрешен.

— Защо ли не се учудвам? — измърмори Тристан.

Лейди Зоуи не му обърна внимание.

— Поисках от татко да ми каже истината. Беше очевидно, че е потресен, но настоя, че нямало никаква истина за казване. — Пое си треперливо въздух. — В този миг разбрах, че нещо не е наред. А когато го попитах за подробности около раждането си, той неочаквано прекрати разговора. Твърдеше, че нямало какво да обсъждаме и не бивало да повдигам този въпрос никога повече.

По дяволите! Това наистина звучеше странно.

— След няколко часа — продължи лейди Зоуи — татко доведе леля Фло при мен и я подкани да ми каже истината. Тя заяви, че не е трябвало да ми казва това, което ми каза тогава. Искала е само да ме убеди да се омъжа за мистър Кийн.

— Виждате ли? — попита Тристан леко подигравателно. — Вие обаче сте предпочели да не й повярвате, точно както сте предпочели да не повярвате на баща си.

Очите на лейди Зоуи срещнаха неговите и неизмеримата тъга, изписана в тях, го изненада.

— О, но аз й повярвах. Защото леля Фло никога не лъже. И не ми каза нито дума, която да противоречи на предишното й разкритие. Тя ми рече, че съжалява, задето ми е казала, и съм сигурна, че е било точно така. Освен това обясни, че е искала само да улесни постигането на целта си — да ме види омъжена за братовчед ми. Несъмнено и това беше истина. Единственото нещо, което не направи, беше да отрече историята, която ми разказа преди това.

Той я изгледа така, че я накара да сведе поглед.

— Сега си играете с думите.

— Както постъпи и леля ми. Тя искаше да запази тайните на татко, но също така и да ми обясни колко много е заложено на карта, ако не се омъжа за братовчед си. В това съм сигурна.

— Но в нищо друго, така ли? — намеси се Дом. — Защото ето ви тук и ни молите за помощ. И ако бяхте сигурна в истината, щяхте да се омъжите за братовчед си и да уредите въпроса веднъж завинаги.

Розовината, която се плъзна по бузите й, накара дъха на Тристан да секне. Лейди Зоуи може и да представляваше проблем, но беше много красив проблем. Подразни се, че не спира да го забелязва.

Тя се отдръпна полекичка от Боно и застана лице в лице с Дом.

— Много точно изразихте дилемата ми, мистър Мантън. Ако леля ми казва истината, тогава определено трябва да се омъжа за братовчед си. Това е единственият сигурен начин да спася Уинбъро.

— От какво? — попита остро Тристан.

— От един американец, който не знае нищо за това как се управлява английско имение. Кой може да каже какво ще направи с него? Имам дълг към арендаторите и прислугата си да се погрижа Уинбъро да оцелее, дори и той да го наследи.

— А фактът, че ще се превърнете в беднячка, няма нищо общо с това, предполагам — изрече провлечено Тристан.

Тя го изгледа така, че го накара да сведе поглед.

— Татко така или иначе ще се погрижи за мен. Само зестрата ми стига, за да ме осигури до края на живота ми.

Погледът й сякаш се насочи някъде далеч.

— Но предполагам, че ако истината излезе на бял свят, преди да се омъжа, може да ми е трудно да си намеря съпруг.

— Може би сред висшето общество — рече благо Дом, — но не е задължително да стане така сред по-разумните джентълмени.

В благодарната й усмивка имаше тъга.

— Да, но ако се омъжа за човек, когото сама си избера, а по-късно истината излезе на бял свят, кой може да каже как ще я понесе съпругът ми?

— Чудесен въпрос! — изръмжа Тристан. — Не искате скандал, който да опетни репутацията на съпруга ви.

Защото, разбира се, тя щеше да се омъжи за някой богат и важен, някой достоен да бъде съпруг на графинята на Оливиер. Някой като баща му.

Лейди Зоуи се скова, но призна, че е прав и кимна.

— Не искам нито едно от тези неща да го засегне — скандалът, загубата на титлата за децата ни или загубата на богатството ми. Няма да е честно да причиня това на някой мъж, след като се е оженил за мен е определени очаквания.

Това определено го постави на мястото му. Тристан неохотно призна, че никой мъж не заслужава подобна изненада, след като е избрал съпругата си.

Лейди Зоуи продължи:

— Освен това проблемът с братовчед ми си остава: той ще наследи имот, който не може да управлява. Не мога да поема този риск, дори това да означава, че трябва да се омъжа за непознат.

— Но доколкото разбирам, бихте предпочели да не се омъжвате за непознат — отбеляза Дом. — Надявате се, че леля ви наистина лъже за циганката, за да можете да се омъжите за този, за когото пожелаете.

Лейди Зоуи му се усмихна.

— Абсолютно. И дори ако казва истината, но вие и колегите ви установите, че тази циганка и съпругът й са отнесли тайната ми в гроба си, аз пак ще съм в безопасност. Защото ако прислужниците ни знаеха за това, досега със сигурност щяха да са го разкрили. Леля Фло ми каза само защото почувства, че е крайно необходимо.

На лицето й се изписа измъчено изражение.

— И в единия, и в другия случай трябва да съм сигурна, не виждате ли?

Дом преплете върховете на пръстите си.

— Предполагам, че разрешаването на въпроса е още по-наложително сега, когато братовчед ви идва в Лондон.

Благодарната усмивка, с която дамата озари брат му, опъна нервите на Тристан.

— Разбирате ме чудесно. Мистър Кийн ще бъде тук след няколко дни и трябва да знам как да действам. Надявах се да разполагам с повече време да се подготвя, но узнахме за предстоящото му посещение само преди един месец. После трябваше да убедя татко да ни доведе тук доста преди пристигането му, за да намеря начин да се посъветвам с вас и хората ви. Не смеех да поверя този въпрос на писмо.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Дом и почука с пръсти по бюрото си. — Нека да се уверя, че съм ви разбрал правилно: искате да ни наемете, за да разберем дали майка ви наистина е родила по време на онова завръщане от Америка. Ако разберем, че не е така, искате да открием циганката, която наистина ви е родила. А може би и съпруга й.

— Идеално го обобщихте — потвърди Зоуи.

„Чудесно“. „Идеално“. Брат му получаваше цветистите комплименти, а Тристан — само суровото мъмрене. Не беше свикнал с такива неща, дори от жени като нея.

Жените като нея от време на време вирваха нос на малкото светски събития, на които той се присъединяваше към „доброто общество“. Но когато наоколо нямаше никого от тяхната класа, му се усмихваха и пърхаха с мигли с огромно удоволствие. Множество омъжени високопоставени дами се бяха опитвали да го съблазнят, а дори и неомъжените флиртуваха с него — упражняваха се за по-сериозния лов на лордове.

Но всички постоянно внимаваха за репутацията си и показваха истинската си същност само на четири очи, в тъмното. Той предпочиташе в леглото си честна актриса или оперна певица, отколкото някоя отегчена баронеса. Те знаеха какво искат и преследваха целта си с истинска жар. Не прикриваха желанията си с лицемерие.

„И лейди Зоуи знае какво иска и го преследва. Просто не иска теб. И е абсолютно честна в това отношение.“

Вярно беше. Проклета да е! Не трябваше да се ядосва, че новата им клиентка очевидно е единствената жена, неуязвима за чара му. Но се ядосваше.

— Разполагате ли с някаква информация, която да ни помогне в търсенето? — попита заповеднически той. — Изобщо знаете ли с кой кораб са пътували родителите ви?

Тя извади от чантичката си един лист и го сложи на бюрото.

— Записала съм всички подробности за раждането си, до които успях да се добера от разговорите си с прислужници, наематели и селяни през последните няколко месеца. Но трябваше да внимавам. Не смеех да събудя подозрение у никого.

— Навярно ви е било много трудно — отбеляза саркастично Тристан. — Деликатността очевидно не е силната ви страна.

За негова изненада по устните й премина съжалителна усмивка.

— Определено не е. И все пак положих всички усилия, защото не можех да рискувам и друго: татко да разбере за някои от въпросите ми. В желанието си да ме закриля понякога прекалява.

— В което има смисъл предвид факта, че сте единствената му наследница — уточни Дом, взе листа и го огледа.

— Вярно е — измърмори лейди Зоуи. — Да не говорим, че все забравя, че вече не е в армията.

— В армията ли? — повтори Тристан изненадан.

Дом вдигна глава от листа.

— Не помниш ли? Чували сме за Кийн от Уинбъро. Имението е близо до град Хайторп, само на няколко часа път от вкъщи.

„Вкъщи“. От много време Тристан не беше мислил за Ратмур Парк като за свой дом. Тази мисъл му напомняше прекалено силно какво бе загубил.

— Ако семейството й не си е падало по надбягванията, може да е било и на няколко дни път, все тая.

— Правилно. Приятелите на татко бяха все от тези кръгове. Във всеки случай бащата на лейди Зоуи е бил майор Кийн преди смъртта на по-големия си брат, след която наследил титлата.

— А мама и леля Фло са били дъщери на полковник — намеси се младата жена. — Татко ръководи семейството ни така, както е бил свикнал да ръководи военната си част. Или поне така си мисля, защото по онова време дори не съм била родена.

Изражението й му подсказа, че се чувства уязвима, и Тристан осъзна колко млада трябва да е тя. Ако се съдеше по това, което каза за своя дебют и за смъртта на майка си, не бе възможно да е на повече от двайсет и една години, едва навършила пълнолетие.

Мисълта, че една толкова млада жена се изправя пред възможността да се бори за това, което по право й принадлежи, го разстрои. Напомни му за лекотата, с която той и Лизет загубиха наследството си. Дом също, заради приумиците на английското право. Във Франция Доминик щеше да получи част от наследството, каквото и да направеше Джордж, за да му попречи.

Все пак лейди Зоуи си имаше баща, който я обичаше и смяташе да й даде значително наследство, все едно за кого ще се омъжи. Точно затова се чувстваше свободна да действа безразсъдно. За разлика от Тристан, на нея никога не й се бе налагало да поеме риска да плати с живота си за своето безразсъдно поведение.

— За жалост — продължи тя, — когато татко се вживее в ролята на майора, ми натриса един от по-свирепите ни прислужници в ролята на тъмничар, който следи всяка моя крачка. Ако татко беше осъзнал какво съм намислила, никога нямаше да мога да дойда тук.

Вместо това беше накарала онова кутре, лакея си, да последва заповедите й. Нищо чудно, че баща й се чувстваше принуден да й дава „по-свирепи“ прислужници за тъмничари.

Дом вдигна листа й.

— Тук не виждам никаква информация за циганката. Можете ли да ни кажете нещо повече за това?

— Разполагам с име, което може да е нейно — отговори лейди Зоуи и хвърли кос поглед към Тристан. — Дрина, така им казала, че се казва. Изглежда, не е споменала фамилия.

Всъщност Дрина беше популярно име сред циганите. Може би историята на лелята не беше съвсем лъжлива. И все пак това не им предоставяше особена информация. Щеше да се наложи да проверят различните цигански катуни, а те бяха доста.

Когато най-после осъзна какво означава това за него, кръвта му запрепуска лудо. Лейди Зоуи искаше някой да говори с циганите, а Тристан искаше да намери Милош. Можеше да получи пари за нещо, за което изгаряше от нетърпение от месеци.

— Родителите ви знаели ли са къде са се били настанили хората на Дрина? — попита Дом. Лейди Зоуи сбърчи чело.

— Мама казала на леля Фло, че когато срещнали Дрина, тя се била отправила на запад, към Йорк. Може би е искала да се присъедини към семейството си.

Картинката ставаше все по-хубава. И Уинбъро, и Ратмур Парк се намираха близо до пътя за Йорк. Тристан с лекота можеше да направи проучвания и на двете места.

Само че много бързаше.

— През кой сезон се е случило това?

— Януари. Мама и татко слезли от кораба в Ливърпул, а после се отправили с карета към Йорк. Пътували към дома, в Хайторп, когато се сблъскали с Дрина. Това е всичко, което знам.

Тристан хвърли поглед към Дом.

— Много цигани зимуват в големите градове, като Йорк, Единбург или Лондон. Някои дори си вземат къщи за тези месеци.

Лейди Зоуи се разтрепери толкова силно, че пак трябваше да седне.

— Значи историята на леля ми може да е вярна.

Странно разфокусираният й поглед срещна очите на Тристан.

— Може наистина да съм циганка по рождение.

— Не е задължително — отговори той, необяснимо разтревожен от скръбта й. — В тази история има някои неща, в които няма логика. Какво е търсела тази Дрина по пътищата през януари?

Циганите, които си правеха катун в имота на баща ми, заминаваха за града още в началото на ноември, не два-три месеца по-късно, когато е по-вероятно да завали.

Лейди Зоуи преглътна с усилие.

— Да, но трябва да признаете, че приличам на циганка, с тази кожа и коса…

— Глупости! — отсече той.

Вярно, че изглеждаше доста необикновена, като една руска принцеса, която срещна веднъж. Но не чак дотолкова, че да предизвика съмнения за произхода си. Кожата й притежаваше мекия оттенък на марципан, а косата й не беше достатъчно тъмна. Макар че скулите й бяха високи като на циганка, очите й бяха съвсем английски — зелени като хълмовете на Йорк през пролетта.

— Приличате най-много на половин циганка.

А после му хрумна нещо и Тристан отново я огледа внимателно.

— Може би историята за циганката е вярна само донякъде. Може би наистина не сте дете на майка си. Но е възможно да сте дете на баща си.

Очите й станаха огромни.

— Какво казвате?

— Нищо — намеси се Дом и го изгледа предупредително.

Тристан не му обърна внимание.

— Може би Дрина е била любовница на баща ви.

Глава 3

За частица от секундата Зоуи можа само да погледне смаяно презрения негодник. После скочи от стола си.

— Това е невъзможно. Татко никога не би посрамил мама по този начин. Те бяха влюбени!

Мистър Боно наклони глава.

— Родителите на Дом също, но баща му — нашият баща — е взел майка ми за любовница още в самото начало на брака им. Твърдеше, че обича и нея. В Англия такива неща се случват по-често, отколкото си мислите.

— Не въвличай нашето семейство в това, Тристан — предупреди го мистър Мантън.

Без да му обърне внимание, проклетият негодяй започна да крачи право пред нея.

— Това би обяснило всички несъответствия — защо една циганка се е озовала на пътя сама, далеч от хората си. Защо баща ви ви е взел с такава готовност, макар че все още е било възможно майка ви да му роди деца. Дрина може да го е чакала, когато семейството ви е пристигнало в Уинбъро. Може би просто е скрил истината от майка ви, когато й е казал, че ви е купил.

Зоуи го изгледа заплашително.

— Ами фактът, че Дрина е била пребита? Това как ще го обясните? Предполагам, че и за това ще обвините баща ми.

— В никакъв случай — увери я Тристан.

Пулсът й се успокои малко.

— Но моралът на циганите е по-строг, отколкото си дават сметка англичаните. Противно на слуховете, те не допускат нито изневяра, нито отношения между неженени. Ако Дрина е споделила легло с баща ви, тогава съпругът й — или нейният собствен баща — може да я е пребил заради това.

— Казахте, че циганите не бият жените си — изтъкна тя.

Тристан вдигна рамене.

— Обикновено не ги бият, но е трудно да се каже какво може да направи един съпруг, когато се сблъска с изневярата на жена си.

Спря да крачи и я погледна многозначително.

— Или един английски съпруг, който иска да прикрие собствената си изневяра.

Бузите й пламнаха. Това беше предостатъчно.

— Вие сте зъл, зъл човек! Да петните семейството ми по този начин, без да разполагате с нищо друго, освен с няколко факта…

— Просто се опитвам да открия цялата истина — погледна я той и очите му проблеснаха. — Нали това искате?

— Не и от вас — отсече Зоуи, обърна се и се приближи към бюрото. — Мистър Мантън, искам да обещаете, че брат ви няма да участва в това разследване. Очевидно е предубеден към семейството ми по причина, която не мога да разбера, и аз не желая неговото предубеждение да повлияе на преценката му.

Мистър Мантън премести поглед от нея към мистър Боно и въздъхна.

— Боя се, че не мога да ви обещая това, лейди Зоуи.

— И защо?

Отговори й мистър Боно по типичния си самодоволен начин:

— Защото аз знам за циганите повече, отколкото Дом и Виктор заедно. Говоря езика им, запознат съм с обичаите им и няма да ми е трудно да разбера къде се намират всички по-големи цигански семейства.

Дявол да го вземе!

— Прав е — добави господин Мантън. — Тристан е прекарал с тях много повече време, отколкото аз. Аз бях или на училище, или излизах в обществото заедно с баща ни. А Виктор изобщо не си е имал вземане-даване с тях.

Едва бе изрекъл последните думи, когато от долния етаж прокънтя гръмко чукане.

Мистър Мантън стана.

— Навярно това са документите, които чакам, затова, ако ме извините…

Не можеше да има предвид, че ще изхвърчи от кабинета и ще остави въпроса неразрешен!

— Но… но аз не искам господин Боно да участва! — провикна се лейди Зоуи, докато мистър Мантън вървеше към вратата.

Мистър Боно се изсмя сурово.

— Според мен брат ми току-що обясни пределно ясно, че нямате друг избор.

Зоуи се обърна побесняла, за да застане лице в лице с него. Той се ухили и добави:

— Не и ако искате да открием Дрина. Ако предположим, че тя изобщо съществува.

Бог да й е на помощ, не можеше да го понесе!

— Винаги мога да кажа на целия свят, че сте крадец! — изсъска Зоуи, неспособна да овладее избухливостта си и минута повече. — Вие бяхте този, когото видяха да бяга от замъка Кинло в онзи ден. А аз съм тази, която може да свидетелства за това.

Заплахата обаче като че ли не го трогна ни най-малко.

— Давайте, милейди, кажете на света.

Тристан закрачи към нея и понижи гласа си до застрашително стържене.

— Тогава аз ще кажа на света, че е възможно да не сте наследница на графа на Оливиер.

Тя остана с отворена уста.

— Няма да посмеете!

— Не и ако не му се наложи — намеси се мистър Мантън. Тонът му беше станал заплашителен. — Обещах ви пълна дискретност от наша страна, но това зависеше от вашата дискретност. Ако въвлечете брат ми в конфликт, който може да го съсипе, значи въвличате и мен. И ви уверявам, че ще защитя и двама ни с всички възможни средства.

Това предупреждение я накара да се замисли. Всъщност не бе възнамерявала да стига до такива крайности. Просто господин Боно имаше ужасяващата способност да разбива самоконтрола й на пух и прах. Сега благодарение на него трябваше да си възвръща загубена почва… което означаваше да преглътне огромни парчета от гордостта си.

— Разбирам — промълви тя и се насили да се усмихне. — И… се извинявам за прибързаните си думи. Все пак „Мантън Инвестигейшънс“ ми прави услуга. Не исках да съм неблагодарна.

Мистър Мантън прие извинението й с отсечено кимване и Зоуи припряно продължи:

— Но все още смятам, че мистър Боно…

— Нямате избор — прекъсна я мистър Мантън. — При това не само заради познанието на брат ми за циганите. Разбирате ли, аз съм по средата на един случай с изчезнал камериер на един маркиз, а Виктор е вързан със съдебно дело. По една случайност в момента Тристан е единственият, който има време да се заеме с вашия случай. — Той я погледна спокойно. — Освен ако, разбира се, не предпочитате да почакате, преди да го поемем.

Тя въздъхна разочаровано.

— Много добре знаете, че не мога.

— Значи със случая ви ще се заеме Тристан.

Чукчето на вратата отново прокънтя от долния етаж и мистър Мантън добави:

— Сега наистина трябва да се заема с този въпрос. Ще ви оставя да уточните подробностите с брат ми.

После изчезна и тя остана сама с проклятието на живота си.

Колко унизително! Не можеше дори да го погледне, не и след като си позволи да си изпусне нервите. Кога щеше да се научи, че само защото изпитва нещо, това не означава, че може да му даде воля да се отприщи? Както повтаряше майка й: „Ако запазиш чувствата си за себе си, никога няма да съжаляваш.“

Съжалението наистина горчеше.

След миг мистър Боно измърмори:

— Наистина ли беше толкова трудно?

— Кое?

— Да се извините.

— Нямате си представа — измърмори Зоуи.

Когато Тристан не каза нищо, тя се осмели да го погледне и с удивление видя, че подигравателната му усмивка е изчезнала, а очите му я изучаваха замислено.

— Предлагам мир — каза той. — Не исках да ви предизвиквам.

— О, да, искахте! От мига, в който се срещнахме, не сте спрели да ме предизвиквате.

— Вярно е. Все едно, не биваше да стигам чак дотук.

Зоуи го погледна несигурно.

— Това ли е вашата представа за извинение?

По устните му премина сянка на усмивка.

— Приемете го както желаете, принцесо.

„Принцесо“? Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че навярно го казва като обида.

— Доколкото знам, не съм наследница на кралска титла.

Очите му проблеснаха.

— В такъв случай, циганска принцеса — поправи се той с бавен, копринен глас, от който стомахът й се сви и преобърна.

— Дори не сме сигурни, че наистина съм циганка.

— Не. Но когато приключа, ще знаем истината, каквато и да е тя, обещавам ви.

— Не давайте обещания, които не можете да изпълните.

Той се облегна на бюрото и я изгледа изпитателно.

— По една случайност съм много добър в това, което правя. Години наред работих за La Surete Nationale — във Франция, нали знаете.

— Всъщност не знам.

Но знаеше за френската тайна полиция, за която твърдяха, че е намалила почти наполовина престъпността в Париж. Сега, когато секретарят на вътрешните работи Робърт Пийл се опитваше да създаде полицейска част в Лондон, бяха излезли статии за тях.

— Във вестниците не са излизали подробности от предишния ви живот.

— Да. Ами много неща не излизат във вестниците. Това не означава, че не са верни.

Имаше право. И сега любопитството й бе събудено.

— Какво точно сте правили в La Surete Nationale?

— Бях агент. Както и Виктор. Залавяхме престъпници, като се преструвахме, че сме престъпници.

— Това наистина обяснява защо толкова убедително си изиграхте ролята на крадец в деня на първата ни среща — отбеляза троснато тя. — От вас ще излезе чудесен престъпник.

Тристан вдигна вежда.

— Вие наистина не ме харесвате особено, нали?

Разкъсвана между желанието си да каже истината и благоразумието, Зоуи се спря на нещо по средата.

— Не обичам да насочват пистолети към мен. — Гласът й стана по-суров: — Или да петнят името на баща ми.

— Аха — измърмори Боно, почука с пръсти по бюрото и каза тихо: — Въпреки това не можете да пренебрегнете вероятността да сте незаконородено дете на баща си.

Тя потръпна. Никога не бе срещала човек като него — толкова безцеремонен, толкова груб, така… откровен. Това щеше да й се стори освежително, ако не обиждаше баща й.

— Наистина ще ви хареса, ако се окаже така, нали? Това би означавало, че съм същата като вас.

— Не точно.

Леденосините му очи я приковаха на място.

— За разлика от вас, аз нямам възможност да избирам между това да съм разглезен наследник на имение и просто да се оженя за разглезената наследница на имение. Така че не, изобщо не си приличаме.

— В едно отношение си приличаме — погледна го тя с лека усмивка. — Изглежда, че и вие никак не ме харесвате.

Тристан примигна. Устните му потръпнаха, сякаш се бореше с ответна усмивка.

— Всъщност това още не съм го решил.

Изгледа я бавно, сладострастно и по тялото й премина тръпка.

— Предполагам, че бих могъл да ви харесам много… при правилните обстоятелства.

Нямаше как да схване погрешно смисъла на думите му. Или въздействието, което й оказаха. И предпочиташе да умре, отколкото да му позволи да се досети за това.

— Тези похотливи погледи обикновено успяват ли да убедят жените да скочат в леглото ви? — попита остро тя.

— Достатъчно често, за да си струва да опитам — осведоми я Боно и се ухили. — Освен това е необходимо да сработва само от време на време. Понякога човек има нужда от сън.

Зоуи завъртя очи.

— Сега поне разбирам защо сте убеден, че Дрина е била любовница на баща ми. Съдите за него по собствените си ниски стандарти.

Обидата се плъзна по него като дъжд по листо.

— Вие разполагате ли с по-добро обяснение защо хората на Дрина са я оставили да роди сред непознати посред зима?

— Не — призна неохотно Зоуи. — Но има една дупка в прекрасната ви теория. Докато разпитвах в Хайторп, разбрах, че има забрана срещу циганите от десетилетия насам. Как би могъл татко да вземе циганка за любовница, когато край Уинбъро никога не е имало цигани?

— Можете ли наистина да сте сигурна в това, принцесо?

— Не ме наричайте така!

Знаеше, че се опитва да й се подиграе, задето е „разглезената наследница на имение“ — нещо, което очевидно нито разбираше, нито одобряваше.

— И ви казвам, докато растях, никога не съм виждала и един циганин.

Тристан я изгледа скептично.

— Нито калайджии, нито скитащи музиканти, нито каквито и да било гадатели?

— Не и в Хайторп — отговори тя и в главата й нахлу отдавна забравен спомен. — Веднъж срещнах една гледачка, но това беше в Лондон. Когато бях още момиче, бяха поканили циганска врачка на празненството за рождения ден на една от приятелките ми. Спомням си, защото татко много се ядоса, когато им разказах…

Прониза я болка.

— О, господи, бях забравила за това! Не спираше да говори колко глупаво било да наемаш циганки, за да дрънкат глупости в ушите на млади, почтени момичета. Помислих си, че просто е прекалено предпазлив, както обикновено.

Гласът й премина в шепот:

— Но ако е било нещо повече от това?

— Искате да кажете, ако е била любовница на баща ви?

— Не, разбира се! — отвърна пренебрежително Зоуи. — Ами ако татко не обича циганите, защото ме е купил от една циганка?

Изражението му стана мрачно.

— Казах ви, циганите не си продават децата.

— Но е възможно да се случи.

— Крайно невероятно — заяви Боно и скръсти ръце на гърдите си. — Далеч по-логично е някогашната любовница на баща ви да е дошла на празненството, защото е искала да разбере дали сте добре. Тази жена прояви ли някакъв по-специален интерес към вас? Да ви е подпитвала за нещо?

— Не. Просто ми гледа на ръка, както на всички момичета.

— Какво каза?

— Много неща.

Спомените се надигаха. Зоуи прекоси кабинета, застана до прозореца и погледна към чакащия файтон.

— Че съм родена от тайни и тъга. Това или ще унищожи бъдещето ми, или ще ме отведе по пътя към величието. И спомена нещо за някакъв човек, който щял да се превърне в ръка на отмъщението ми. Каквото и да означава това.

— Може да означава какво ли не — увери я Тристан с учудваща благост. — Една добра гледачка винаги прави предсказанията си неясни или загадъчни — нарочно, за да може човек да ги изтълкува така, както пожелае. Повечето от нещата, които казват на хората, са глупости така или иначе.

Зоуи силно се надяваше да е истина, защото жената бе казала и нещо друго: „В живота ти ще се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило.“

О, боже! Идеално си представяше как ще изтълкува това предсказание мистър Боно. От друга страна, може би и Джереми Кийн имаше сини очи и тъмна коса. Или може би предсказанието наистина беше глупост от начало докрай.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И така, предполагам, че искате да съсредоточите разследването си около задачата да докажете, че баща ми е бил прелюбодеец.

— Всъщност най-напред трябва да разбера дали историята на леля ви изобщо е вярна. На сутринта тръгвам за Ливърпул, за да проверя архивите на пристанищата за годината на раждането ви.

— Това като че ли ще ви отнеме време.

— Да, ще минат няколко дни.

— Но аз нямам няколко дни!

— Нали искате да сте сигурна, че не лъже, преди да тръгнем да установяваме връзката с циганите?

Зоуи прехапа долната си устна.

— Предполагам, че да.

— Тогава трябва да ме оставите да свърша тази работа по свой начин. Ще работя възможно най-бързо.

Той погледна през прозореца.

— Но имайте предвид, че ако архивите на пристанищата докажат, че историята на леля ви е вярна, ще ми трябва доста повече време, за да проуча миналото ви. Всичко това е станало преди години, което само по себе си е достатъчна пречка, но циганите дотолкова не се доверяват на други хора, че… — поклати глава.

— Знам — съгласи се Зоуи. — Но поне ще имам някаква представа как да действам с братовчед си, докато вие търсите майката, която наистина ме е родила.

Помежду им се възцари мълчание, гъсто като мъгла и два пъти по-непроницаемо. Зоуи усещаше как очите му я оглеждат изпитателно, сякаш търсят пукнатини в бронята й. Нямаше нужда да полага особени усилия. В последно време бронята й бе станала по-тънка от муселин.

А после Тристан се оттласна от бюрото.

— Нали разбирате, че изобщо няма нужда да търсите тази истина? Можете да продължите да живеете както преди и да се надявате, че никой никога няма да разбере за това.

— Но ако някой узнае? Ако наистина съм циганка, значи поне циганската ми майка знае къде съм и коя съм. Кое може да й попречи — или да попречи на някого от семейството й — да се опита да ме изнудва, след като наследя титлата и богатството си? А ако братовчед ми дочуе за това, той със сигурност ще се бори да получи титлата и имението и да ме обезнаследи. Това би било фатално.

— Защо, заради скандала ли? — попита цинично мистър Боно. — Или защото ще загубите всички тези прекрасни парички и ранга си?

— Нито едното, нито другото, вие, проклет… — подхвана Зоуи и се спря, когато зърна в очите му пламъче на задоволство. Боно я предизвикваше съвсем преднамерено. Тя овладя тона си. — Препитанието на стотици хора зависи от Уинбъро и аз приемам отговорностите си към тях много сериозно. Вие обаче не можете да разберете това, нали? Живеете само за себе си.

— Да, слава богу — съгласи се Тристан, макар че издайническото стискане на устните му показа, че нехайството му е лъжа. — В Англия няма толкова пари, които да ме накарат да се нагърбя с досадните ви задължения.

— Може би и братовчед ми ще изпита същото. Той е художник, свикнал да се грижи единствено за музата си, не за нуждите на арендатори и прислужници. А Уинбъро не може да си позволи господар, който ще го остави да пропадне, докато той скита напред-назад и рисува дървета.

— Доколкото разбирам, не сте любител на изкуството — отбеляза саркастично Боно.

— Обичам изкуството тогава, когато си е на мястото, но когато става въпрос за голямо имение, има по-важни неща. Точно затова е наложително да се омъжа за мистър Кийн, ако се окаже, че не съм законната наследница. Татко не е млад и не мога да поема риска братовчед ми да наследи всичко, преди да се погрижим да го направим способен да се справи с него.

— Добре. Тогава се омъжете за него. — Изражението му беше безстрастно. — Дори ако се окаже, че все пак сте дъщеря на родителите си, ще трябва да се омъжите, за да родите задължителния наследник. Лично аз смятам, че трябва да постъпите така, както пожелаете, и да поемете риска, но ако настоявате да спасите семейното имение, спокойно можете да се омъжите за него така, както и за всекиго другиго. Ако можете да го изтърпите, имам предвид.

Мъжете можеха да бъдат толкова невъзприемчиви!

— Това не е достатъчно, за да обикнеш някого.

Той изсумтя.

— Кой говори за любов? Бракът, особено във вашия свят, е свързан с две неща: придобиване или опазване на собственост и удовлетворяване на нечии желания. Вие вече знаете какво трябва да направите, за да опазите собствеността си. Сега трябва да решите единствено дали можете да пожелаете братовчед си и той да пожелае вас.

— Да. Ами ако не ме пожелае? Какво тогава?

Тристан я обгърна с продължителен, пламенен поглед.

— Тогава вашият братовчед е сляп и глупав и вие така или иначе не бихте искали да се омъжите за него.

Този безцеремонен комплимент накара глупавия й пулс да препусне и Зоуи мълчаливо му се скара. Мистър Боно беше прочут с небрежните си ласкателства. Те не означаваха нищо.

— Е, добре, ами ако той ме пожелае, но аз не го харесам?

— Харесването няма нищо общо с желанието — отсече той и тръгна към вратата. — Повярвайте ми, само секунди след като го срещнете, ще разберете дали го желаете. Макар че ако братовчед ви притежава изобщо някакъв талант с жените, той ще успее да ви накара да го пожелаете.

— Колко нелепо!

Зоуи не можеше да повярва, че изобщо водят този разговор. Беше крайно… неподобаващо. И все пак не искаше… да го спре.

— Никога не бих могла да пожелая някого, когото съм срещнала току-що, колкото и да се опитва да ме подмами да го сторя. И положително никога не бих могла да пожелая някого, когото не харесвам.

— Така ли мислите?

Тристан затвори вратата и се приближи към нея.

— Какво правите? — изписка Зоуи, притеснена от решителността в очите му.

Той се спря само на сантиметри от нея и погледът му се спусна към устните й. Когато тя преглътна под силата на пронизващия му поглед, в лицето му пламна внезапна топлина.

— Тъй като вече се съгласихме, че мен не ме харесвате, ще ви предложа малка демонстрация какво имам предвид.

И преди Зоуи да успее да реагира, Тристан наведе глава и я целуна.

Тя беше стъписана. После ужасена. След това страшно, страшно заинтригувана. Защото мистър Боно не се целуваше като онези двамата, които покорно докоснаха леко устните й със своите в първите дни на дебюта й. Целуваше се като мъж, който знае какво точно прави.

Стори й се невъзможно, но въпреки мекотата на устните му целувката му беше сурова. Смела. Всепоглъщаща. Изискваше отговор и Зоуи с готовност й го даде.

Каза си, че го прави от чисто любопитство. Жените постоянно тичаха след мистър Боно и тя умираше от желание да разбере защо.

А после ръката му се плъзна около кръста й, привлече я към него, целувката се промени и Зоуи съвсем забрави за любопитството си. Забрави името си, къде се намира и защо е там. Забрави всичко друго, освен усещането за коравото му тяло, долепено до нейното, за мускулестата ръка около кръста си, за горещите му устни, които подмамваха нейните да се отворят, за да може езикът му да се плъзне вътре.

Някакъв възел в стомаха й се разпусна и Зоуи се почувства дива и необуздана. Ето как един развратник целувал жена — с дълги пламенни ласки с език. Тя не можеше да диша, не можеше да мисли. В тялото й се случваха някакви странни, вълшебни неща — в части, за които една дама дори не признаваше, че съществуват. Господ да й е на помощ!

Само за секунда й се изясни как се е сдобил с такава репутация сред жените — като правеше с тях това. Тази мисъл я отрезви достатъчно, за да я накара да отдръпне устните си от неговите.

— Мистър Боно, ние не трябва да…

— Не трябва, принцесо — съгласи се той, но вироглаво я целуна отново.

Сега вече пулсът й определено запрепуска шеметно, а стомахът й се затопли. Или поне нещо долу се затопли. Което категорично не биваше да се случва.

Това не я интересуваше. Защото той й даваше такива диви, упоителни целувки, че й се замая главата. Не можеше да си поеме въздух, но за какво й беше да си поема дъх, когато Тристан й даваше своя? Дишането им се сливаше, устните им се сливаха, всичко се сливаше, докато накрая Зоуи се уплаши, че коленете й може да се подгънат.

Последните думи на циганката нахлуха неканени в главата й, предсказанието за „джентълмена с очи като небето“: „Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“

Не и ако тя можеше да каже нещо по въпроса.

Отблъсна го назад.

— Стига толкова! — измърмори, като се мъчеше да си поеме въздух. И да си възвърне разума. — Стига толкова, сър. Демонстрацията приключи.

Глава 4

Тристан можеше само да я гледа невиждащо. Кръвта му препускаше бързо, а сърцето му биеше още по-бързо.

Демонстрация ли? Каква демонстрация?

А, да. Искаше да й покаже нещо, преди цялата история да се превърне в… в каквото, по дяволите, се оказа случилото се току-що.

Беше целувал много жени и бе прелъстил поне половината от тях, така че знаеше какво е усещането при целувката. И никоя целувка досега не бе събуждала у него това.

Хубавата целувка доставяше удоволствие, още по-хубавата целувка беше еротична, а най-хубавата често се превръщаше в прелюдия към съблазняването. По дяволите, със сигурност не водеха до усещането, че вътрешностите му се преобръщат от горе надолу.

Поне не би трябвало да водят. Би трябвало да са под негов контрол. Винаги той беше този, който ръководеше целувката, не я следваше като хрътка, надушила кръв… или парфюм, сладък като Йоркширски теменужки.

Слава богу, и тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той. Очите й бяха бездънни, като водите в подножието на Флембъро Хед, а дишането — жадно и мъчително.

Боно проследи с поглед конвулсивното потръпване на гърлото й. Искаше му се да се беше сетил да целуне вдлъбнатината под шията й точно там, където кожата беше най-мека, а пулсът биеше…

— Боя се, че демонстрацията ви не доказва нищо — отсече Зоуи.

Той трябваше да претърси разбърканите си мисли, за да си спомни какво се е опитвал да докаже. А, да! Една жена може да желае мъж, дори да не го харесва. И един мъж може Да накара една жена да го пожелае.

— Струва ми се, че доказах много нещо — изхриптя Тристан.

Разбира се, че беше. А сега, когато пищното й тяло се бе изтръгнало от прегръдките му, меките й устни вече не се отваряха под неговите, а тихите й стонове не разпалваха кръвта му, здравият му разум се възвръщаше.

Навярно просто имаше нужда от сън, от храна или от… удар по главата. Ето защо се държеше като пълен глупак и си представяше, че изпитва нещо повече от обичайната страст към хубава жена. Затова беше така глупав да докосне жена от тези, които обикновено избягваше.

Ето защо стоеше тук и й позволяваше да се преструва, че целувките им не са й оказали никакво въздействие.

— Признайте го! — изръмжа той. — Вие може и да не ме харесвате, но ме желаете.

Пак тръгна към нея и Зоуи се отдръпна назад.

— Това не беше желание — отсече тя. — Беше любопитство, нищо повече.

Боно я притисна безжалостно:

— Кажете ми, принцесо, често ли лъжете сама себе си?

— Не ме наричайте „принцесо“.

— Тогава кажете истината, проклета да сте! И аз може би ще спра.

Тя се приближи към една маса и спря. Тристан също, макар че само още десетина сантиметра щяха да му позволят отново да застане толкова близо до нея, че да я докосне. Но той не желаеше да бъде толкова близо. Не и когато единственото, което искаше да направи точно сега, бе да й направи още една „демонстрация“, пак и пак, докато тя не си признае, че го желае.

Това не би било благоразумно. Ако имаше и капка здрав разум, никога повече нямаше да пробва такава демонстрация.

Но се ядоса, задето тя все още отричаше привличането помежду им, дори пред самата себе си. На нейно място всяко друго момиче като нея би се зарадвало на възможността да флиртува насаме, без да му се налага да внимава.

Лейди Зоуи обаче изглеждаше паникьосана.

— Моля ви, мистър Боно…

— Тристан! — изръмжа той, раздразнен, че тя се държи така, сякаш се страхува, че може да я нападне още тук. — След това, което направихме току-що, можете да ме наричате с малкото ми име, когато сме насаме, по дяволите!

Проклет вечен ад, какво му ставаше? Държеше се като магаре поради някаква известна само на Бог причина. И все пак отказваше да си вземе думите обратно.

Пръстите й стиснаха полите, сякаш се опитваше да се възпре да не посегне към него… или по-вероятно да го разпердушини. Той навярно имаше късмет, че за момента още не го беше направила, предвид този неин непостоянен нрав. Тристан летеше към границата на благоприличието с такава скорост, че скоро щеше да се озове в друго графство.

— Както желаете… Тристан — отговори лейди Зоуи с леден тон. — Признавам, че може би сте ме накарали да видя отношенията на мъжете и жените в нова светлина, но…

— Не го разкрасявайте със сладки думи. Каквото и да са ви учили, няма от какво да се страхувате. За няколко секунди се насладихте на целувките ни. Признайте го.

— Е, добре, може би… може би са ми се сторили интригуващи.

Тя се изправи сковано.

— Но това не променя факта, че искам от брака си нещо повече от чисто физическо удовлетворение. По една случайност аз вярвам в брака по любов. Родителите ми бяха безумно щастливи заедно и аз съм твърдо решена да си намеря съпруг, с когото да се радвам на брак като техния, стига да го открия.

— Любов? — завъртя очи Боно. — О, за бога…

— Какво? Нима смятате, че е невъзможно да се омъжа по любов?

— Не вие конкретно. Всеки. Наивно е човек да планира бъдещето си въз основа на една непостижима мечта. Просто си просите разочарованието.

Макар че тя поне щеше да има пари, за да облекчи въпросното разочарование. Майка му така и не получи от своята непостижима мечта за любов нищо друго, освен разбито сърце и загуба. Точно поради тази причина сърцето на Тристан се вледени много отдавна.

— Предпочитам да го разбера от личен опит, благодаря.

Той успя да вдигне рамене.

— Щом се стремите към някаква фантазия за любов, тогава се молете наистина да сте законната наследница на Уинбъро. Или се подгответе да поемете риска да скриете от своя братовчед истината за миналото си.

Зоуи се намръщи.

— Възможно е да се влюбя точно в него. Струва ми се, че не е много вероятно, но не е изключено. Това със сигурност ще разреши всичко.

Това, че бе способна да говори така небрежно за друг мъж, след като на практика се разтопи в прегръдките му, го раздразни, след което го раздразни раздразнението му. Тази жена беше истинска напаст, проклета да е!

Изпита някаква извратена нужда да тормози нея като напаст.

— Нали знаете какво казват? Една жена може да се влюби в някой богаташ също толкова лесно, колкото и в бедняк.

Вместо да захапе примамката, Зоуи му се усмихна благо.

— Интересни думи от устата на човек, който смята любовта за „непостижима мечта“. Извинете, но не приемам съвети за брака от устата на ерген, който е прочут не с това, че ухажва жените, а с това, че ги съблазнява.

Тя мина между него и масата и се отправи към вратата.

— Във всеки случай, тъй като вие май имате план как да проучите миналото на семейството ми, смятам, че тук приключихме.

Тя посегна към бравата и добави:

— Очаквам доклада ви веднага щом се върнете от Ливърпул.

— Разбира се.

Настръхнал от това безцеремонно пренебрежение и то в собствения му проклет офис, Боно попита троснато:

— В градската къща на семейство Кийн ли да дойда, за да ви представя доклада си? Или да ви го изпратя по пощата?

Аха! Това най-после предизвика реакция.

По бузите й пламнаха две алени петна.

— Така няма да стане и вие го знаете. Трябва да намерим дискретен начин да поддържаме връзка.

— Дискретен? Учтивата дума, която хората като вас използват вместо „скриване на истината“.

Зоуи го изгледа мрачно.

— „Мантън Инвестигейшънс“ предлага дискретност. Брат ви ме увери, че ще ми я дадете.

Проклятие! Наистина си бе загубил ума. Как можа да си позволи дори да намекне пред клиентка за друга възможност?

— Ще бъда абсолютно дискретен. Стига само да ми кажете как да извърша този подвиг.

След продължителна пауза тя каза:

— Бих могла да ви поканя на вечерната забава, която леля ми възнамерява да организира за братовчед ми, щом пристигне, но се надявам да уредим въпроса много преди това. И, ами…

— Аз не съм точно добре приет в доброто общество — довърши Тристан вместо нея с мек като коприна глас. В същината си лейди Зоуи беше просто поредната изискана дама с вирнат нос.

Пламналият й поглед срещна неговия.

— Не става въпрос за това, дали ви приемат, или не. Аз не би трябвало да ви познавам, не помните ли? Официално вие не сте присъствали на онази забава. Вместо това се прокрадвахте наоколо и се преструвахте на крадец и тъй като леля Фло наистина присъства там, тя ще знае, че вие не сте били. Така че ще й се стори много подозрително, ако настоявам да поканя един непознат на вечерна забава. Може да ми се размине без подозрения, ако поканя мистър Мантън, двамата Кейл и херцога и херцогинята…

— Вие дори не познавате херцога и херцогинята — отбеляза самодоволно Боно.

Зоуи завъртя очи.

— Той е херцог. Според леля ми би било лудост да не поканя един херцог, с когото мога да се преструвам, че съм свързана покрай неговия роднина, мистър Кейл. Освен това мистър Мантън каза, че херцогът се интересува от картините на братовчед ми, така че ще е достатъчно да заявя, че съм го чула някъде.

Проклятие, Тристан мразеше онези моменти, в които лейди Зоуи ставаше здравомислеща и логична и в сравнение с нея той изглеждаше предубеден и неприятен. Какъвто, явно, наистина беше, поне по отношение на всяко нещо, свързано с нея.

— Значи забавата отпада — съгласи се той и се насили да се държи като детектив, а не като разлигавено куче, което копнее да лапне още нещо. — Смятате ли да отидете на друго място, на което може да ме пуснат да поскитам малко? Театъра, Бонд Стрийт… Воксхол…

— О, знам какво можем да направим! Когато съм в Лондон, всеки следобед в часа, в който всички излизат, яздя на Ротън Роу. Можете да се свържете с мен там. Никой няма да си помисли нищо, ако един джентълмен ме придружи за една-две обиколки.

— Езда в Хайд Парк. Разбира се. Къде другаде би отишла да се позабавлява една наследница?

— Ротън Роу е идеалният ловен терен за дами, които си търсят съпрузи. Или не го знаехте?

Защо изпитваше чувството, че в момента тя се опитва да провокира него? И защо, в името на всичко свято, тактиката й действаше?

— Лов на съпрузи. Толкова вълнуващ спорт. Предполагам, че ходите там убийствено издокарана.

— В никакъв случай! За какво ми е мъртъв съпруг? — усмихна се безгрижно Зоуи. — Издокарвам се само осакатяващо.

— Това защо ли не ме изненадва, принцесо?

Усмивката й се стопи.

— Мислех, че сме се разбрали да не ме наричате така.

— Казах „може би“.

Боно закрачи към вратата, до която бе застанала тя, готова за битка.

— Но си промених намерението. Подхожда ви.

На лицето й ненадейно се изписа отбранително изражение.

— Искате да кажете, че на вас ви подхожда да ми се подигравате.

Несигурността в гласа й го накара да изпита чувство на вина.

— Не ви се подигравам, кълна се. Истината е, че ми напомняте на една руска принцеса, която познавах в Париж. — И Тристан успя да докара закачлив тон: — И тя се издокарваше осакатяващо.

Лейди Зоуи отказа да го погледне.

— Едно от многобройните ви завоевания, така ли да го разбирам?

— Проклет вечен ад! — измърмори раздразнено той. — Нямам навика да съблазнявам всяка привлекателна жена, която зърна. А принцесите и бездруго обикновено не се събират с мъже като мен.

Макар че рускинята флиртуваше най-скандално с него — факт, който Боно не виждаше смисъл да споменава.

Пръстите й не спираха да дърпат чантичката, завързана около една от тънките й китки.

— За тази наша… ъъъ… целувка… ще я запазите ли… Искам да кажа, ако братовчед ми чуе за това, а камо ли татко…

— Няма да кажа на никого, ако това ви притеснява.

Стрелна го с поглед.

— И няма да… се опитате пак.

— Не мога да обещая подобно нещо.

Какво му ставаше? Нали току-що си казваше, че не бива да повтаря тази целувка?

— Все едно, след като не е особено вероятно отсега нататък да останем насаме, това не би трябвало да представлява проблем.

Облекчението, изписало се на лицето й, го разяри още повече. Едва се удържа да не я сграбчи и да не я целуне отново, просто за да я предизвика.

— Добре тогава — отсече Зоуи и надяна изисканата сдържаност, която като че ли събличаше и обличаше като наметало. — Ще се видим след няколко дни на Ротън Роу.

А после изчезна и го остави с кипнала кръв и стиснати край тялото юмруци.

Боже, наистина се надяваше да се върне от разходката си до Ливърпул с неопровержимо доказателство, че лейди Зоуи е наследница на баща си. Защото ако трябваше да си има вземане-даване с нея седмици наред, накрая можеше да я удуши.

Или да направи нещо много по-опасно.

Боже, какво си мислеше? В негов интерес беше тя да се окаже наполовина циганка и той не смееше да застраши разследването, като се държи като развратник. Имаше нужда от тази възможност, за да открие Милош. Само трябваше да стои надалеч и да общува с нея възможно по-рядко.

Това не би трябвало да се окаже особено трудно: скоро тя щеше да започне да скита насам-натам с този свой американски братовчед. Странно, но на Тристан и тази мисъл не му допадна.

Вратата се отвори и той се вцепени при мисълта, че се е върнала. Но беше само Дом, понесъл цял куп хартии.

— Видях, че Хъкър е отвън. Наблюдава къщата — каза мрачно той и остави купчината на бюрото.

Тристан незабавно застана нащрек.

— Проклет вечен ад! Джордж май отчаяно иска да намери някакъв начин да ни унищожи, щом се лишава от услугите на Хъкър за дни наред без прекъсване.

— Или е това, или Джордж не може да си позволи да му плаща заплатата и Хъкър се надява, че ако открие нещо за нас, Джордж ще му даде пари в замяна. Шпионите ми в Ашкрофт съобщават, че брат ни затъва в нови дългове всяка година.

— Което само го прави по-опасен — изтъкна Тристан. — Животно, приклещено в ъгъла, напада особено свирепо.

— Вярно е. Затова се погрижих да разкарам Хъкър веднъж завинаги. Казах му, че ако пак го видя тук, ще го обвиня във влизане с взлом и ще накарам добрия си приятел главния съдия да го прибере зад решетките.

Тялото на Тристан се стегна.

— Как мислиш, дали ти е повярвал?

— Хъкър е страхливец по душа. Няма да си рискува главата с надеждата, че Джордж ще му я спаси.

— Надявам се да си прав. Защото брат ни е решен да ме види в окови по един или друг начин и ще направи всичко необходимо, за да го постигне.

Тристан обаче нямаше да е единственият пострадал, ако Джордж успееше да го вкара в затвора по измислено обвинение. Така че Боно искаше да надвие брат си не само заради себе си, а и заради Дом.

Той никога не го упрекна за хаоса, който се разрази след кражбата на Сини пламъци, но това не караше Тристан да се чувства по-малко виновен. Ненавиждаше факта, че даде на Джордж причина да лиши Дом от законното му наследство. Ненавиждаше това, че бе осъдил Дом на живот извън обществото, сред което му беше мястото. И най-много от всичко ненавиждаше, че не можеше да направи нито едно скапано нещо, за да промени положението.

— За щастие — каза Дом — успях да изгоня Хъкър, преди лейди Зоуи да слезе.

— Но той я е видял на влизане?

— Почти със сигурност, но тя дойде с нает файтон, така че Хъкър няма да разбере коя е и категорично няма да научи защо е идвала.

— Много се надявам, по дяволите! Това ще е крайно опасно за нея, както и за нас.

Дом му хвърли кос поглед.

— Като заговорихме за опасни неща, Нейна светлост изглеждаше ужасно смутена, когато си тръгна.

— Нямам представа за причината — излъга Тристан. Дом навярно нямаше да одобри начина, по който самият той се бе отнесъл с жената.

Не че имаше значение. Двамата бяха равноправни партньори в бизнеса, което означаваше, че имат равно право на глас във всичко. След като най-после се завърна от Франция, Тристан вложи в „Мантън Инвестигейшънс“ голяма част от собствените си пари, така че Дом добави името си към всички юридически документи.

— Какво мислиш за историята на лейди Зоуи? — попита Дом.

— Мисля, че е крайно невероятно баща й да я е взел от някаква циганка.

— Но ако го е направил, тя има причина да се тревожи — отбеляза Дом.

— Да, предполагам.

Брат му се облегна на бюрото и го изгледа с отвратително любопитство.

— Лейди Зоуи те дразни, нали?

За да избегне проницателния му поглед, Тристан се отправи към гарафата, прибрана в един шкаф до прозореца.

— Не повече от всяка друга високопоставена дама.

— Това са глупости. Никога не съм те виждал да се държиш по друг начин, освен очарователно с хубавите жени, каквото и да е положението им. Всъщност високопоставените дами те подтикват да се държиш още по-добре. Ти флиртуваш и ги ласкаеш и по този начин ги отхвърляш във всяко друго качество, освен това на възможни креватни партньорки. Това е твоят особен начин да ги държиш на една ръка разстояние.

Понякога Тристан мразеше проницателността на проклетия си полубрат.

— Може пък да съм си променил тактиката — отбеляза той, докато си наливаше щедра доза бренди. — Може да ми е писнало да крия колко ме дразнят високопоставените дами.

— И реши да осъществиш тази огромна промяна в чест на лейди Зоуи? — осведоми се Дом и понижи глас: — Внимавай, Тристан. Точно тази млада дама не е на твое разположение.

Боно обърна чашка бренди.

— Не си спомням да съм твърдял, че е.

— Нямаше нужда. Видях колко беше раздърпана, когато излезе, с червени устни и…

— Нима намекваш, че съм направил нещо неблагоприлично, докато теб те нямаше?

— Направи ли?

Тристан се намръщи.

— Ако ми нямаш доверие, не трябваше да ми възлагаш случая — отсече той, като избегна отговора. — Но след като ми го възложи, ще го разследвам така, както аз сметна за уместно.

— Точно от това се страхувам.

— Не съм толкова лош, колкото гласят слуховете — навъси се Тристан. Дом изсумтя и той добави: — Е, добре, всъщност съм почти толкова лош. Но това не означава, че край лейди Зоуи не мога да се сдържам.

— Надявам се да можеш. Защото тя е от жените, които държат на брака, не на въргалянето в сеното.

— Знам го добре, повярвай ми — изръмжа той.

— Макар да предполагам, че ако намеренията ти са почтени…

— О, за бога, знаеш, че нямам желание да се женя!

Дом примигна.

— Никога ли?

— Сигурно един ден, след като закрепим бизнеса. — Тристан разбърка брендито в чашата си. — Но само когато намеря хубава жена, която не ме отегчава, има остър ум и надежден характер.

— Не е много вероятно да се случи, ако общуваш само с празноглави актриси и танцьорки от операта, които не спират да се кикотят.

Дом изгледа Тристан с присвити очи.

— И мога ли да ти напомня, че лейди Зоуи отговаря на твоето описание?

Боно го изгледа свирепо.

— Първо ме предупреждаваш, че тази жена не е мой тип, а сега предлагаш да се оженя за нея.

— Просто казвам…

— Доколкото виждам, и ти не си се разбързал да се жениш — продължи Тристан, уморен от ровичкането на Дом. Време беше да премине в настъпление. — Макар че Джейн Върнън те чака напразно през всички тези години.

Температурата в стаята мигновено се понижи. В мига, в който Дом стисна зъби толкова силно, че едва не ги счупи, Тристан съжали, че го е подразнил. Но наистина искаше да разбере защо глупавият му брат си остава все така упорит по отношение на жената, за която бе сгоден преди тринайсет години. Всяка жива душа на този свят можеше да види, че бившата му годеница все още е готова да се омъжи за него, стига той да й предложи пак.

— Не замесвай Джейн! — изръмжа Дом. — Лейди Зоуи е наша клиентка и заслужавам да знам дали можеш да се отнасяш с нея подобаващо.

— Повярвай ми, мога да се отнасям с лейди Зоуи направо идеално. — Благоприлично, неблагоприлично и всичко друго между тези две крайности. Стига тя да не се приближеше прекалено много. — Със сигурност мога да се отнасям с нея по-добре, отколкото се отнесе ти с Джейн.

— Проклятие, Тристан…

— Предполагам, си чул, че е сгодена за графа на Блекбъри.

Предупредителният блясък в очите на Дом му подсказа, че брат му наистина е чул.

— Не искам да говоря за нея.

— Добре. Защото, не дай боже да признаеш, че не биваше да я оставяш да си тръгне, след като Джордж ни изхвърли всичките на улицата.

— Не съм я оставил… Дявол да го вземе, това не ти влиза в работата!

Дом се оттласна от бюрото и тръгна към вратата.

— Иска ми се ти и Лизет да спрете да ме тормозите за Джейн. Не знаете каква е ситуацията.

— Ако ни беше казал, щяхме да знаем.

Дом го изгледа гневно.

— Върви по дяволите!

И излезе.

Тристан се загледа след него, като отпиваше от брендито си. Не изпита особено удовлетворение от това, че накара Дом да го остави на мира. Брат му очевидно все още изпитваше чувства към Джейн, но това нямаше да му помогне, ако тя възнамеряваше да се омъжи за друг.

Може би това, което бе отблъснало Дом, бе отношението на Джейн към Джордж. Като братовчедка на съпругата му тя прекарваше много време с този мръсник. Възможно бе това да я е накарало да се промени. Може би Джордж дори я беше убедил да види ситуацията от негова гледна точка — макар че ако случаят бе такъв, на Дом щеше да му е по-добре без нея.

Тристан остави чашата си. Сега имаше още една причина да изрови мръсните тайни на Джордж. Защото не се съмняваше, че омразният му полубрат е причината за решението на Джейн да отблъсне Дом. И Тристан щеше да накара проклетника да си плати и за това.

Той погледна през прозореца. Все още не се беше стъмнило, а пощенската карета тръгваше от Лондон за Ливърпул чак в седем часа вечерта. Ако отпътуваше тази вечер, можеше да е в архива на пристанището рано сутринта и така да направи престоя си по-кратък.

Добре! Защото колкото по-скоро разбереше истината за раждането на лейди Зоуи, толкова по-скоро щеше да може или да премине към следващия етап от разследването си… или да е свободен да започне с проверката на другите си улики.

По един или друг начин щеше да разбере как да накара Джордж да падне в собствената си клопка.

Глава 5

Три дни след посещението си в „Мантън Инвестигейшънс“ Зоуи кръстосваше приемната на градската къща на семейството си, която заемаше по-голямата част от единия край на Бъркли Скуеър. Леля Фло седеше изправила гръб на единствения донякъде удобен стол и очакваше мистър Джереми Кийн с абсолютно спокойствие.

Зоуи обаче беше кълбо от нерви. След като слезе от кораба в Ливърпул, братовчед й им изпрати писмо, с което ги уведомяваше, че ще пристигне следобед. Пладне отдавна беше минало, така че трябваше да се появи всеки момент. Два дни по-рано от очакваното заради благоприятния вятър.

Дявол да го вземе! Мистър Боно почти със сигурност беше още в Ливърпул.

Гласът му прокънтя в главата й: „След това, което направихме току-що, можете да ме наричате с малкото ми име, когато сме насаме, да ви вземат дяволите!“

Бузите й се сгорещиха. Отказваше да мисли за този развратник като за Тристан… освен нощем, когато отново преживяваше техните глупави, импулсивни, опияняващи целувки. Той не биваше да я целува.

Тя не биваше да му позволява. Защото сега не спираше да мисли за това. Което беше абсурдно. И дразнещо. Наистина, на мъже, които говореха така гладко и бяха красиви като мистър Тристан Боно не биваше да им се позволява дори да излизат на обществени места, преди да навършат поне четирийсет.

Представи си затвор, пълен с женкари, негодници и развратници, които чакат да им посивеят косите, и се разкикоти.

— Недей да се кикотиш! — сгълча я леля Фло и остави бродерията си. — Звучиш като току-що завършила ученичка. За бога, ти си наследница на графа на Оливиер! Дръж се както подобава. Джентълмените не харесват глупави момичета.

— Наистина не ги харесват — обади се баща й, който тъкмо влизаше в стаята. — В името Божие, какво си облякла, момиче?

Зоуи сведе поглед към съвсем представителната си рокля.

— Дневна рокля. Защо?

— Жълта е. Трябва да е бяла. От момичетата на твоята възраст се очаква да носят бяло.

— Но… — започна Зоуи.

— Тя вече не е момиче, Родерик — намеси се леля Фло и потупа съвършено фризираната си прошарена коса. — Освен това бялото отдавна не е на мода за дневни рокли.

— По дяволите модата! Трябва да носи бяло.

Той подръпна благопристойно завързаното си бяло шалче, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Господин Кийн не идва, за да гледа цирк.

Зоуи потръпна.

— Не мисля, че една жълта…

— Ами тези пурпурни ръкавици? — прекъсна я баща й, като отправи въпроса към леля Фло. — И тези черни неща на китките й?

— Цветът е лилав, не пурпурен, а дантелените гривни са… — започна Зоуи.

— Е, добре, тук съм съгласна с теб — заяви леля Фло, като правеше малки, равни бодове в плата на скута си. — Жълто, черно и лилаво. Крещяща комбинация, но я е взела от някое дамско списание. А и нали познаваш дъщеря си? Винаги трябва да има малко „цвят“ в дрехите си… както и в мебелите, завесите и двуколката си.

Зоуи въздъхна.

— Не виждам какво лошо има да…

— Джентълмените не обичат „цвят“ — измърмори баща й. — Те харесват разумни момичета с разумни представи.

— Моите представи са разумни! — възрази Зоуи. — Просто…

— Тревожи ме не облеклото, колкото и крещящо да е — продължи леля Фло, — а начинът, по който се държи. Върви прекалено бързо за дама.

Баща й се обърна и се намръщи на леля й.

— Не ставай смешна! Походката й е съвсем прилична.

— Казва майорът, който би накарал всички ни да маршируваме като войници, стига да можеше — заби леля Фло иглата в бродерията си. — Това е проблемът. Тя прекарва прекалено много време в скитане из Уинбъро заедно с теб. Не знам какво си е мислела Агнес, като ти позволи да я влачиш навсякъде със себе си от петгодишна.

— Винаги съм обичала да… — подхвана Зоуи.

— Тя трябва да се научи да управлява имението — заяви сковано баща й. — Някой ден ще стане нейно. И искам да разбереш…

На този етап Зоуи се отказа. Това продължаваше от три дни — постоянната битка между баща й и леля Фло как трябва да се държи, да се облича, да върви и кой е виновен за нещата, които не прави както трябва. Свикнала беше с критиките и знаеше, че се дължат само на добрите им намерения, но днес това я изнервяше.

Защо говореха такива неща — дали защото бяха сигурни, че тя не е тяхна кръв? Или просто защото искаха най-доброто за нея? Или и двете?

О, Господи, ами ако наистина не беше дъщеря на баща си?

Мъчейки се да прогони тази ужасна възможност от съзнанието си, тя зае мястото на майора до прозореца, докато двамата с леля Фло продължаваха да спорят. Десет минути по-късно, когато пред къщата спря карета, те все още не бяха приключили.

Зоуи замръзна. Той беше тук. Беше време. Бог да й е на помощ!

Затаила дъх, тя видя как слагат стълбичката на мястото й и вратата на каретата се отваря. Отвътре се подаде обут в ботуш крак. Последва го втори. Когато се оказа, че са прикрепени към тялото на много висок, строен мъж с коса с цвят на узряло жито, Зоуи се отпусна към рамката на прозореца с безкрайно облекчение.

Той не беше грозен. Не беше нито нисък, нито дебел, нито — най-големият й страх — наполовина плешив като баща й. А когато се обърна да каже нещо на лакея и тя видя облеклото му от край до край, на лицето й грейна усмивка. Срещата му с баща й щеше да е невероятно забавна сцена.

Зоуи обърна гръб на прозореца и оповести с бодър тон:

— Струва ми се, че мистър Кийн пристигна, татко.

Леля Фло си оправи полите.

— За бога, дръпни се от прозореца! Не бива да те вижда как зяпаш като улично хлапе на панаир.

Баща й оправяше палтото и стойката си. Зоуи потисна усмивката си. Един от многото навици, които графът бе запазил от годините си в армията, бе необходимостта да се облича елегантно, което според него означаваше идеални ръбове, скучни цветове и нищо, което дори и най-малко да се набива на очи.

Икономът им застана на прага.

— Мистър Джереми Кийн, милорд.

Когато новодошлият влезе в приемната, Зоуи погледна към баща си. На лицето на графа се изписа усмивка, така скована, че Зоуи веднага разбра: той вътрешно крещеше. Защото господин Кийн носеше облекло, което се набиваше на очи по най-крещящ начин: жилетка на зелени и златни райета под тъмнозелено палто и шалче на същите райета, небрежно завързано на врата.

Баща й протегна ръка на новодошлия.

— Добре дошъл в дома ни, братовчеде.

С дружелюбна усмивка мистър Кийн стисна ръката му.

— Благодаря, сър. Много се радвам, че най-накрая се запознахме.

Баща й побърза да го запознае с всички. Зоуи забеляза, че братовчед й изглежда разсеян. Не спираше да се оглежда наоколо, сякаш правеше опис на обзавеждането. Мистър Кийн насочи цялото си внимание към един обект само когато баща й я представи.

Зоуи му протегна ръка.

— Много се радваме, че дойдохте.

— И аз се радвам, братовчедке — каза той крайно неофициално и пое ръката й. За нейна изненада я вдигна към устните си и я целуна.

До нея баща й изсумтя. Тя добре знаеше мнението му за целуването на ръка — то беше „френска работа“ и прекалено.

Мистър Кийн пусна пръстите й и очите му, с почти същия оттенък на синьото като тези на Тристан, блеснаха. Но когато погледна в тях, в главата й не изплуваха незабавно палави образи както с детектива.

„Само секунди след като го срещнете, ще разберете дали го желаете.“

Глупости! Защо изобщо слушаше и едничка дума, излязла от устата на този дявол? Всъщност защо сравняваше братовчед си с този човек?

Мистър Кийн се изправи и я изгледа с интерес също като Тристан, от лилавите панделки в прическата й до черните й пантофки от ярешка кожа. Но макар че усмивката му стана по-широка, сякаш видяното му хареса, в стомаха на Зоуи не се надигна топлина.

Това да я разтревожи ли трябваше? Или да я зарадва?

Разтревожи я, категорично. Все пак можеше да се наложи да се омъжи за него.

— Изглеждате очарователно, лейди Зоуи — каза любезно той. — Боях се, че английските дами ще се окажат по-скучни от нашите американски красавици, но очевидно съм грешал.

Е, поне умееше да прави подобаващи комплименти на дамите, за разлика от един тъмнокос джентълмен.

— Благодаря, сър. От устата на талантлив художник като вас това е голям комплимент.

Той вдигна рамене.

— Признавам, че виждам нещата по-различно от повечето хора. Запленяват ме контрастите, а не приликите. Затова понякога ми харесват дрехи с малко повече… ами, да кажем…

— Цвят? — помогна му тя и нарочно не погледна към баща си и леля Фло.

— Точно това е думата. — На устните му трепна усмивка. — Цвят.

Баща й се скова и леля Фло побърза да се намеси:

— Сигурно сте гладен след дългото пътуване, мистър Кийн. Готвачката е приготвила чай и сладкиши, ако желаете.

— Не пия чай, но ако имате кафе…

— Имаме — обади се припряно Зоуи, преди баща й да успее да се впусне в лекцията си за вредното въздействие на кафето върху здравето. Посочи към вратата. — Оттук, мистър Кийн.

Следващите два часа минаха доста приятно въпреки сдържаността на майора. Докато братовчед й пиеше кафе и унищожаваше бисквитите с джинджифил с тревожна бързина, леля Фло се посъветва с него за плановете си за вечерната забава, която възнамеряваше да организира утре в чест на посещението му в Лондон. Той, изглежда, изпитваше странна неохота да обсъжда въпроса и насочи разговора към разкрасени разкази за пътуването си. Скоро всички избухнаха в смях, развеселени от точните му характеристики.

Дори баща й се отпусна достатъчно, за да добави няколко истории от дните си в армията. Зоуи ги беше чувала всичките неведнъж, но мистър Кийн сякаш ги смяташе за интересни. Така че стана почти четири часът, преди тя да забележи.

Обърна се към братовчед си:

— Знам, че сигурно сте уморен от пътуването. Ако желаете да се оттеглите в стаята си за малко преди вечеря…

— Всъщност след всички дни, прекарани затворен на кораба, а после и часовете в тази карета, съм изпълнен с енергия, която искам да избия. Предпочитам да се поразходя или дори да пояздя, ако е възможно.

— Зоуи излиза на езда почти всеки ден, сър — обади се нетърпеливо леля Фло, преди племенницата й да я спре. — Сигурна съм, че ще й бъде много приятно, ако я придружавате.

Боже! Възможността братовчед й да я придружава на всекидневната езда не влизаше в плановете й. Но възможността Тристан вече да се е върнал беше малка, затова реши, че няма от какво да се бои.

— А вие, лорд Оливиер? — попита мистър Кийн. — И вие ли ще ни придружите?

— Не и ако мога да го избегна — отвърна баща й. — Дори през зимата на Ротън Роу има прекалено много хора за моя вкус.

Ишиасът му винаги се обаждаше, когато времето станеше влажно и студено, макар че той нямаше да го каже на братовчед им. Майорът не обичаше някой да го смята за слаб.

Очите на мистър Кийн срещнаха нейните и проблеснаха.

— Щом едно място се нарича Ротън Роу^[4], значи със сигурност е забавно.

— Така е, сър. И ако ми дадете няколко секунди да се преоблека, с удоволствие ще ви придружа до там.

Малко по-късно двамата се отправиха на коне по Кързън Стрийт към портата Станхоуп. Ралф ги следваше отдалеч, очевидно получил нареждане от баща й да ги остави насаме.

Братовчед й явно забеляза това, защото погледна назад към лакея, а после й намигна.

— Радвам се, че близките ви не дойдоха.

— Така ли? Защо?

— Защото сега можете да ми кажете всички онези неща, които наистина искам да знам. Къде мога да намеря хубави пури? Свършиха ми до последната. И къде се събират най-интересните хора — най-безразсъдните дами и най-дръзките джентълмени? Има ли вероятност на тази Ротън Роу да срещна много такива?

Зоуи го зяпна смаяно. Не знаеше как да отговори.

— Мисля, че татко има пури — каза тя. — Но никога не би си позволил да пуши пред мен.

— Аха.

— Колкото до това, къде се събират интересните хора, утре вечер ще се запознаете с някои от тях на вечерната забава на леля Фло.

Както и очакваше, не й беше никак трудно да убеди леля си да покани останалите членове на „Хората на херцога“, макар че дори не се опита да покани Тристан. Надяваше се само, че ако до утре вечер не го види, ще разбере какво е открил от господин Мантън.

Зоуи хвърли кос поглед към братовчед си и определено забеляза хладина в погледа му. Когато леля Фло спомена за вечеринката, също не изглеждаше особено радостен.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето леля ми организира забава толкова скоро след пристигането ви.

— Признавам, че понякога се уморявам всички да ми се възхищават — великият Джереми Кийн — отвърна той с отсечен тон. Но когато зърна намръщеното й лице, въздъхна. — Извинете, не исках да съм неблагодарен. Семейството ви проявява голяма доброта към мен. Майка ми постоянно говореше с най-хубави думи за вашата, от онзи път, когато родителите ви са посетили Америка малко преди раждането ви.

Зоуи задиша по-бързо.

— А вие помните ли го? Сигурно сте били достатъчно голям.

— Бях на осем години… но когато родителите ви пристигнаха, не бях у дома. Бях на гости при американската си баба.

— Значи не сте се запознали с тях — промълви тя и се опита гласът й да не издаде разочарованието, което изпитваше.

— Не. Защо?

— Просто ми е любопитно какви са били тогава.

Не можеше да му каже, че иска да разбере дали по време на това посещение някой е споменал за бъдещото дете на майка й. Но ако неговото семейство е подозирало, че Зоуи не е родена от графинята, то със сигурност досега са щели да кажат нещо на някого. На него — почти със сигурност.

Двамата минаха покрай една от по-големите къщи и изражението на братовчед й стана замислено.

— Тази част изглежда много хубава.

Неочакваната промяна на темата я изненада.

— Повечето хора смятат така, да.

— Сигурно е скъпо да живееш тук.

Зоуи настръхна.

— Не знам, сър — отговори, макар че това беше лъжа. — Добре възпитаните английски дами — както всъщност и джентълмените — не обсъждат такива теми.

Той й хвърли кос поглед.

— Обидих ви. Извинявайте.

— Не сте ме обидили.

— Искам да станем приятели — продължи Кийн по онзи прекалено фамилиарен начин, по който се държеше още от пристигането си насам.

Зоуи омекна.

— Ние сме братовчеди, така че непременно ще станем приятели.

Той вдигна вежда.

— В Америка имам неколцина братовчеди, които няма да се съгласят — осведоми я сухо той. — Дори семейството ми ме смята за особняк.

— Защо?

Изражението му стана по-сурово.

— Защото говоря прекалено откровено. Не понасям глупаците.

— Вярвате или не — призна тя, — по английските стандарти мен ме смятат за прекалено откровена.

— Аха, знаех си! Още от първия миг бях сигурен, че сме сродни души. Всяка дама, която носи жълто и лилаво едновременно, със сигурност споделя моята силно развита страст към приключенията.

Постоянно използваше думата „приятели“. Може би баща й избърза, като реши, че братовчед й ще пожелае да се ожени за англичанка.

Двамата минаха през портата Станхоуп и Кийн я погледна намръщено.

— Това е парк.

— Да. Хайд Парк. Тук се намира Ротън Роу.

Той се намръщи още повече.

— Представях си нещо по-… пропаднало. Улица с игрални домове, театри или дори бордеи.

— Мистър Кийн! Не бива да говорите за „бордеи“ сред доброто общество. Мили Боже всемогъщи! Казвате ли такива неща пред американските дами?

— Не, разбира се. — Той се взираше в пътеката право пред себе си. — Но всички в Америка знаят, че вие, английските лордове и дами, сте разпуснати. Точно затова моите предци са избягали в колониите.

Зоуи тъкмо се канеше да му обясни какво мисли, когато Кийн я погледна и тя зърна пламъчето в очите му. Мили Боже, още един! Той само я дразнеше.

Е, тази игра можеха да я играят и двама души.

— А всички в Англия знаят, че вие от колониите ядете мечки и постоянно се биете с индианците. Къде тогава са ви ботушите от меча кожа? И къде в тези цветни дрехи сте скрили ловджийския си нож?

Той се разсмя.

— Е, добре, братовчедке, тук ме хванахте.

Бяха стигнали до Ротън Роуд, така че тя отби към широката пътека. Хората, излезли на езда, съвсем не бяха толкова много както в разгара на сезона, но беше достатъчно претъпкано, за да трябва да се движат от едната страна.

— Пристигнахме — обяви Зоуи.

Той се огледа объркан.

— Защо някаква пътека под дърветата се нарича Ротън Роу?

— Истината ли искате? Защото някои англичани не са можели да произнесат правилно route du Roi.

— Значи това някога е било път за крале?

Братовчед й не спираше да я изненадва.

— Говорите френски?

Не устоя на изкушението отново да се пошегува.

— Мислех, че вие, американците, говорите само индиански.

Той я изгледа подозрително.

— Първо, индианският не е език — всяко племе си има свой собствен. Второ, знам всички необходими езици. Получил съм подходящо образование. — Тонът му стана рязък. — Дори по английските стандарти.

— Сега е мой ред да ви помоля за извинение — каза тихо Зоуи.

— Няма нищо.

Той се загледа над главите на тълпата и изражението му стана замислено.

— Както ви казах, искам да се сприятелим. Защото през следващите седмици ще ми е необходим приятел.

— Защо?

— Представа нямате колко безскрупулни могат да бъдат художниците и критиците. А те почти със сигурност ще останат разочаровани от творбата, която избрах за изложбата. Очакват да видят един нов Бенджамин Уест.

Зоуи бе дочула едно-две неща за американския художник, който бе посетил Англия преди повече от половин век и накрая бе останал.

— Той не е ли бил портретист?

— И художник на големи исторически сцени. — Гласът му стана по-суров. — Точно това искат те, особено след като предишната ми творба беше точно такава.

На лицето му отново се изписа онова объркано изражение.

— Аз обаче мисля да им дам нещо по-естествено… и по-диво — сцени на смърт в тъмни гори и пиянски кървави боища в кръчми. Това, което се случва, когато човек се сблъска със собствената си тленност.

Зоуи преглътна с усилие.

— Това ми звучи… ъъъ…

— Потискащо?

— Може би малко.

Вече бе станала свидетел на смъртта на майка си, видя я със собствените си очи. Не изпитваше желание да се сблъска със смъртта и в картини.

— Но пък аз не разбирам много от изкуство.

Братовчед й изсумтя.

— Там е проблемът! Прекрасните академии в Лондон и Париж и дори в моята родна Филаделфия са убедили хората, че само определени извисени личности могат наистина да оценят изкуството. Но всеки трябва да може да намери творби, които да докоснат сърцето му, независимо дали са на обикновени, или на фантастични теми. А един свестен художник трябва да може да намери драма дори и в най-обикновеното.

Зоуи засия.

— Искате да кажете, като драмата на бухала, който връхлита върху мишката?

— Нещо такова. Макар че предпочитам да има хора, които да са част от драмата.

Той се огледа наоколо.

— Надявах се да видя малко драма на вашата Ротън Роу, но сред тези хора не намирам много драма за рисуване.

— Предполагам, че ей онзи кавалерийски офицер, който флиртува с девойката, има потенциал. Или това дете, което се е заклещило в розовия храст, за да се спаси от бавачката си.

Погледът му се плъзна още по-далеч, а после се прикова върху нещо малко встрани от пътеката пред тях.

— Още по-добре: вижте този загадъчен ездач под дъба пред нас, който от десет минути ни гледа.

— Гледа ли ни? — проследи тя посоката на погледа му и дъхът й секна.

Господ да й е на помощ! Тристан беше там.

Глава 6

Тристан не беше сигурен защо се раздразни, когато видя, че Зоуи язди заедно с един джентълмен, който беше толкова рус, с хубава фигура и представителен, макар и с малко просташки вид.

Може би защото мъжът очевидно представляваше добра партия предвид възрастта му и начина, по който приближи закрилнически коня си към нея, когато забеляза, че Тристан ги наблюдава. Очевидно гледката на уморен пътник в здраво зимно палто, опръскано с кал и дъжд, накара проклетия джентълмен, приятеля на Зоуи, да застане нащрек.

Добре! Да се тревожи!

Все пак под изпитателния й поглед Тристан съжали, че е препускал насам толкова бързо. Трябваше да изчака до следващия ден, когато можеше да се яви в по-представителен вид. Но с новините, които носеше, беше решил, че трябва да й каже колкото се може по-бързо.

„Това са глупости, магаре такова! Просто искаше да я видиш!“

Намръщи се. Е, добре, може би тя наистина беше радост за очите в този украсен с кожа костюм за езда, който очертаваше толкова добре фигурата й. И може би той наистина с нетърпение очакваше да я подразни и да я накара да се изчерви. Да я ядоса, като я нарече „принцесо“.

Това не означаваше нищо. Тя не означаваше нищо. Колкото и забавна да я намираше, все пак тя беше само клиентка и извинение да потърси Милош.

Точно така. А той беше само детектив. Който изгаряше от желание да целуне шията й точно там, където кожата на якичката се търкаше в нейната. Да почувства как изящните й устни се разтварят под…

Проклятие, не за това бе дошъл!

Тя каза тихо нещо на джентълмена и двамата препуснаха към Тристан.

Той стисна зъби. Защо не се бе разделила с придружителя си, за да може Боно да й съобщи новината насаме?

— Мистър Боно! — възкликна тя, когато стигнаха до сянката на дъба. — Много се радвам да ви видя пак.

— Добър ден, лейди Зоуи. Изглеждате много добре.

Наблюдаваше реакцията на придружителя й, но ако той го знаеше по име, със сигурност не го показа. Зад него обаче лакеят Ралф хвърли на Тристан кръвнишки поглед, който го накара да се замисли. Дали Зоуи не бе доверила на това кутре какво се е случило в кабинета по-рано през седмицата?

Не му се стори вероятно. Дори и Ралф положително щеше да съобщи на баща й, ако знаеше.

— Мистър Боно — поде тя с онзи мелодичен глас, който накара всичките му мускули да се стегнат, — мога ли да ви представя братовчед си, мистър Джереми Кийн?

Проклет вечен ад! Този човек просто трябваше да се появи по времето и на мястото, на което не беше желан.

Кийн му кимна, но погледът му стана изпитателен, когато очите му се плъзнаха от Тристан към Зоуи.

— Всеки приятел на братовчедка ми е и мой приятел, сър. Как точно се запознахте с лейди Зоуи?

Преди Тристан да успее да отговори, тя се намеси:

— Запознахме се на някакво увеселение, нали, мистър Боно?

— Да — усмихна се насила Тристан. — Очевидно е било много скучно, след като нито аз, нито вие можем да си спомним кое точно.

Братовчед й се засмя гръмко. По дяволите! Този човек имаше чувство за хумор. Да не говорим и че изглеждаше невероятно добре за американец. Тристан тайно се надяваше, че Кийн няма да е толкова… няма да прилича толкова на Адонис. Особено след това, което Боно бе узнал при пътуването си.

— Във всеки случай — побърза да каже лейди Зоуи — братовчед ми току-що пристигна от Америка — и изгледа многозначително Тристан. — Слязъл е на брега в Ливърпул.

Измина една секунда, преди Боно да осъзнае защо го споменава.

— И аз тъкмо идвам от Ливърпул, мистър Кийн.

— Така ли? Колко странно. Какво сте правили там?

За щастие Тристан беше свикнал да мисли бързо.

— Имах среща с един приятел и съпругата му, които пристигнаха от Канада. Чух слухове, че жена му неотдавна е родила, но слуховете се оказаха неверни. Слязла е на брега без бебе на ръце. А съпругът й потвърди, че не е и никога не е била enceinte.

Не посмя да погледне към Зоуи, но резкият начин, по който си пое въздух, му подсказа, че го е разбрала. По-късно щеше да иска да чуе подробностите, естествено, да разбере какво точно е разбрал на пристанището, но сега поне имаше категоричен отговор дали е била родена по време на пътуването на родителите си.

Не е била.

Тя обаче очевидно не искаше да го повярва.

— За нашата обща приятелка ли говорите… госпожа Майор? — попита тя на пресекулки. Госпожа Майор? А, да, тя нарече баща си „майора“.

— Да, за нея. Слязла е на брега и е минала през пропускателния пункт, придружена само от съпруга си.

Всичкият цвят се отдръпна от хубавите й бузи. Зоуи едва не се олюля на седлото и на Тристан му се прииска да не му се бе наложило да й го съобщи пред публика.

Тя конвулсивно преглътна и го погледна изпитателно.

— Толкова се надявах…

— Да, всички се надявахме.

Всъщност това беше лъжа — Боно се надяваше да има повод да продължи да разследва връзката с циганите и сега наистина имаше. Но знаеше какво означава това за Зоуи и му беше неприятно, че трябва да й съобщи такава новина.

— За жалост семейство Майор все пак не се е увеличило с дете.

Тя започна да извива юздите в ръката си и кимна отривисто.

— Тъжно, но такъв е животът. Предполагам, че няма какво да се направи.

— Наистина няма — потвърди Тристан и тъй като я съжали, смени темата. — И така, мистър Кийн, какво ви води в Лондон?

— Работа — отговори Джереми и плъзна многозначителен поглед към Зоуи. — И, надявам се, малко удоволствие.

По дяволите цялата тази история! Сега, когато Зоуи знаеше, че не е дъщеря на майка си, щеше да се опита да се омъжи за този тип. Това не би трябвало да притеснява Тристан — какво го интересуваше за кого ще се омъжи това момиче?

Да, но го притесняваше. И го интересуваше.

— Всъщност може би сте чували за мистър Кийн — каза Зоуи с толкова отмерен тон, че Тристан разбра колко е раздразнена. — Той е прочут американски художник.

С очевидна слабост към чаровните жени.

— Колко интересно! Никога досега не съм срещал американци. Всъщност не съм срещал и художници.

Някакъв зъл дух го подтикна да добави:

— В моята работа няма много художници, макар че сигурно мога да включа онзи фалшификатор, когото залових миналата година в Антверпен. Необходимо е художествено майсторство, за да подправиш банкнота, не мислите ли, мистър Кийн?

За негова изненада братовчедът избухна в смях.

— Повече майсторство, отколкото бих дръзнал да приложа аз, сър. Доколкото разбирам, в Англия фалшификаторите ги бесят. И тъй като предпочитам да запазя врата си със сегашната му дължина, не смятам да практикувам художествено майсторство от този вид.

Зоуи изглеждаше раздразнена.

— Сигурна съм, че мистър Боно не намеква, че може да сте престъпник.

— Не, разбира се — съгласи се Тристан. — Всеки може да види, че братовчед ви е почтен човек.

— Не бих отишъл толкова далеч — изрече провлечено Кийн. — Но наистина се опитвам да спазвам законите, дори и само от чувство за самосъхранение. А ако се съди по вашите дейности — залавянето на фалшификатори, — мога ли да предположа, че вие се опитвате да го налагате?

Зоуи стрелна Тристан с предупредителен поглед.

Той не му обърна внимание.

— Може и така да се каже. Работя за една лондонска детективска агенция.

— Работите, така ли? — Кийн изглеждаше замислен. — Радвам се да видя, че английските аристократи не са толкова ограничени, колкото си мислим ние, американците. Очевидно умеят да ценят полезните хора, щом ги канят на увеселения, на които могат да се запознаят с млади дами като братовчедка ми.

— О, да — съгласи се Тристан и се подсмихна на Зоуи, — английската аристокрация е много просветлена. Всички обикаляме заедно насам-натам, нали, милейди?

Тя му хвърли убийствен поглед. Често го правеше. Това му харесваше. Точно нравът й беше това, което правеше целувките й така пламенни, а Боно определено харесваше нейните целувки.

Тя насочи вниманието си към братовчед си и заговори с високомерен тон:

— Вие, изглежда, страдате от някои заблуди за английската аристокрация, мистър Кийн. И от нас има полза, както мистър Боно знае много добре. Лордовете управляват именията си и заседават в Парламента — задължения, които приемат много сериозно.

— Наистина ли? — учуди се Кийн. — На мен ми звучи доста скучно.

— Изобщо не е скучно! — възрази пламенно тя. — Не мога да кажа от личен опит какво е да заседаваш в Парламента, но управлението на имение… — Лицето й грейна. — Представа нямате колко е вълшебно да бъдеш управител на земята, да знаеш, че усилията ти дават храна на стотици хора, осигуряват работа на земеделците, превръщат диви морави в прекрасни градини. Да наблюдаваш как всичко това се случва пред очите ти — това е вълшебство!

Кийн се изсмя цинично, обърна се към Тристан и вдигна вежда.

— Вие как смятате, Боно? На вас звучи ли ви вълшебно?

Тристан неочаквано усети как го прониза завист… заради живота й, заради начина й на съществуване… заради земята, която можеше да надзирава.

Намръщи се сам на себе си. Завист ли? Абсурд! Изобщо не й завиждаше. Такава работа можеше да му се стори удовлетворителна преди години, когато неговият баща размаха пред носа му възможността да върши част от нея. Но след години кръстосване на континента и Англия тя навярно щеше да спре да му харесва.

Предпочиташе да прекарва времето си в проучване на документи за раждане, да наблюдава някоя къща часове наред и да чака плячката му да излезе… да се влачи през човешката измет на Лондон и да търси игла в купа сено.

Да живее в една и съща къща с брат си — къща, която беше не толкова дом, колкото удобно място за спане.

— Изобщо не ми се струва вълшебно — насили се да отговори той. „Лъжец.“

Зоуи го погледна тъжно.

— Разбирам защо не бихте искали такъв живот, мистър Боно. Вие не сте го вкусвали, така че навярно ви звучи ужасно скучно.

Обърна се към братовчед си:

— Но вие, с вашите предпочитания да виждате драмата в обикновените неща, би трябвало да го оцените.

— Наистина го оценявам, братовчедке — увери я Кийн. — Просто предпочитам да го наблюдавам, да го рисувам. Нямам никакво желание да бъда част от него. Не мога да си представя нищо по-самоунищожително от това да преглеждам безброй счетоводни книги и да организирам засаждане на растения.

Тя изви силно юздите в ръцете си и се наведе напред на седлото.

— Но ако нещо се случи с мен, вие ще станете наследник на татко! Сигурно ще искате да научите поне малко…

— Много малко — прекъсна я братовчед й. — Затова да се помолим да не ви се случи нищо. — Размърда веждите си. — А ако се притеснявате, че съм дошъл да убия вас и баща ви в съня ви, за да наследя състоянието му, спокойно можете да спрете да се притеснявате. Мисълта да управлявам Уинбъро изобщо не ми допада.

Зоуи изглеждаше покрусена и Кийн закачливо добави:

— Освен, разбира се, ако не мога да правя повече от нещата, за които винаги съм чувал, че наистина правят английските лордове, за да убият времето: комар, жени и гледане на бой с петли. Този живот може да ми хареса… когато не рисувам.

— Нима вече не ви обясних, че английските лордове изобщо не живеят по този начин? — извика Зоуи.

Тристан едва не изсумтя. Дори и след като разбра, че е дама само по име, тя все още ги защитаваше.

Кийн размени разбиращ поглед с него.

— Значи нито един от тях не прекарва времето си в хазартни домове и ловни хижи? Всички клюки, които чуваме в Америка за английските джентълмени, са измислени?

— Напълно — намеси се Тристан, преди Зоуи да може да отговори. — Любовниците, които крият в малки къщи, също са измислени, както и парите, загубени в лоши инвестиции, и времето, прекарано в пиене по всяко време в клубовете за изискани джентълмени.

Зелените очи на Зоуи блеснаха на гаснещата светлина.

— Признавам, че има джентълмени, които са безотговорни комарджии и развратници, но самата аз не познавам нито един. Баща ми разделя времето си между заседанията в Парламента и управлението на Уинбъро, както и в обучаването ми да го управлявам. Леля прекарва времето си в благотворителни дела или ме учи на полезни умения. Приятелките й правят същото.

Очевидно смирен от думите й, Кийн каза:

— Извинявайте, братовчедке. Увлякох се в желанието да ви натрия английския нос. Но знам за благородния характер на баща ви, кълна се.

— Вината не е изцяло ваша — изправи се Зоуи на дамското си седло и скришом погледна към Тристан. — Боя се, че на мистър Боно му е приятно да ви подстрекава. Но, разбира се, неговата представа за аристокрацията е малко по-различна, тъй като прекарва цялото си време с престъпници.

— Не цялото си време, милейди — поправи я сухо Тристан. — Все пак съм тук, на Ротън Роу, и наблюдавам многобройните изискани дами и господа от най-висшите слоеве в Лондон. — Плъзна поглед по тълпата. — И те наистина изглеждат много заети с именията си.

Зоуи настръхна и той добави:

— Но пък всеки човек има нужда да се отпусне, нали, Кийн?

— Абсолютно. И тъй като братовчедка ми очевидно не желае да ми каже — или по-вероятно не знае — къде да ги намеря, може би вие ще ми разкриете къде се намират най-прочутите хазартни домове и бордеи в Лондон?

Като видя как се скова Зоуи, Тристан изпита чувство на вина. Двамата с Кийн наистина подлагаха търпението й на изпитание. Бордеи!

Трябваше да укори братовчед й, задето говори за такива неща в присъствието на дама. Но може би щеше да е по-добре да се съобрази с искането на американеца, просто за да покаже на Зоуи, че от Кийн няма да излезе добър съпруг, в случай че вече не се бе досетила сама.

— Само кажете, мистър Кийн, и ще ви разведа из най-порочните места.

— Защо ли не се учудвам, че знаете къде са? — измърмори Зоуи.

Тристан потисна усмивката си.

— Би трябвало да го очаквате от човек, който „прекарва цялото си време с престъпници“, милейди.

— Като стана дума за това, Боно, навярно ще можете да ме разведете и из местата, където се събират престъпниците — сети се Кийн. — Бих искал да ги нарисувам. Колкото по-съмнителни, толкова по-добре. Вярвам, че художникът трябва да изважда на бял свят вродената свирепост у хората.

Американецът се очертаваше съвсем различен от това, което очакваше Тристан. Навярно се различаваше и от очакванията на Зоуи.

— Мога да ви покажа цялата вродена свирепост, за която жадувате, сър — обеща му Боно. — Стига само да имате време.

— Няма — отсече решително Зоуи. — От добър източник знам, че Обществото на британските художници му е подготвило цял куп дейности във връзка с неговата изложба.

Тя погледна братовчед си и вдигна брадичка.

— Не забравяйте и забавата на леля Фло утре вечер, сър. Трябва да присъствате, в противен случай тя ще бъде много наранена.

Кийн изстена.

— Вярно.

После погледна Тристан.

— Вие ще дойдете ли? Това може да оживи събирането.

И още как! Семейството на Зоуи щеше да получи удар, ако едно копеле, наполовина французин, което има „занаят“, опетни свещените врати на изисканата им градска къща в „Мейфеър“.

— Боя се, че не съм поканен.

— Така ли? — премести замислен поглед Кийн от Тристан към Зоуи. — Е, добре, тогава аз ви каня. Все пак забавата е в моя чест и би трябвало да мога да поканя приятел, нали така?

На лицето на Зоуи се изписа паника.

— Сигурна съм, че мистър Боно е прекалено зает със случаите си, за да ходи по забави. Нали, мистър Боно?

За нищо на света. Нямаше да пропусне възможността да види какво въздействие ще окаже Кийн върху нищо неподозиращата английска публика. Нямаше търпение да види как американецът доказва, че е най-неподходящият съпруг за нея. Да види шока на семейството й със собствените си очи.

Освен това все още трябваше да й съобщи какво е открил. Как по-добре да го направи от това да отиде на вечерната забава, на която семейството й ще е прекалено заето с гостите си? Всъщност можеше да е от полза за разследването му, ако опознаеше близките й.

„Много добре знаеш, че не затова искаш да отидеш. Искаш да ги погледнеш всичките отгоре, с вирнат нос. И да танцуваш с нея.“

Пренебрегвайки тази истина, той каза:

— Сигурен съм, че ще успея да отделя време за една вечерна забава, принцесо.

Очите й се разшириха тревожно, а Кийн го погледна с интерес. Едва сега Тристан осъзна как я е нарекъл. Проклятие! Обикновено беше по-внимателен.

Зоуи се опита да заглади ситуацията.

— Много добре, сър, за нас ще е удоволствие, ако присъствате. Тъй като брат ви е поканен, навярно ще ви е лесно да дойдете заедно с него.

— А после можем да направим онази обиколка на хазартните домове и бордеите, нали, Боно? — попита Кийн, макар че блясъкът в очите му подсказваше, че Зоуи изобщо не е успяла да отвлече вниманието му от грешката на Тристан. Ако не друго, със сигурност я беше забелязал. — Може би брат ви ще реши да ни придружи.

— Може би — отговори уклончиво Тристан. Дом по-скоро би започнал да гризе камъни, отколкото да стъпи в бордей. Той на практика живееше като монах.

— Трябва да тръгваме, братовчеде — намеси се Зоуи и погледна към потъмняващото небе. — Става късно и татко ще очаква скоро да се приберем.

Тя решително обърна кобилата си обратно към пътеката и добави с изкуствена веселост:

— Приятна вечер, мистър Боно. Ще се видим утре вечер.

— Ще дойда… лейди Зоуи.

Едва не я нарече пак „принцесо“, просто за да й „натрие носа“, както се изрази Кийн, но в позата й имаше някаква уязвимост, която го възпря.

И все пак не можеше да съжалява за грешката отпреди малко. Кийн очевидно не й подхождаше, така че ако решеше, че Тристан и Зоуи са много близки приятели и това го отблъснеше, така да бъде.

Тристан бе живял години наред в сянката на баща си, който се бе оженил от чувство за дълг. Това бе коствало много на съпругата и семейството му. На майката на Тристан, на Лизет и на него — още повече.

Да бъде съпруга на мъж, чиито вкусове бяха ориентирани към бордеите и хазартните домове — това не беше живот за Зоуи, колкото и много да означаваше за нея безценното й Уинбъро. Тристан трябваше по някакъв начин да я накара да го проумее, да помисли за други възможности.

Защото нито едно имение на този свят не си заслужаваше човек да встъпи в нещастен брак.

Глава 7

Зоуи посрещаше гостите на вечерната забава и отчаяно искаше да се разплаче. Всички тези хора се отнасяха с нея като с лейди Зоуи, когато тя беше само нечие захвърлено дете. Защо това я измъчваше толкова много? И преди знаеше, че баща й може да не й е баща, а леля Фло да не й е леля. И все пак тайното разкритие на Тристан предишния ден го потвърди…

Тя безжалостно преглътна сълзите си и се насили да се усмихне на следващата двойка в опашката чакащи, която по една случайност се оказа Виктор Кейл и съпругата му Изабела. Те знаеха ли за сегашното й положение? Можеха ли да почувстват, че сърцето й е разбито? Мислеха ли тайно, че изобщо не прилича на семейството си и не й е тук мястото…

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя с колкото се може по-нормален тон.

— Радвам се да ви видя пак, лейди Зоуи — рече мистър Кейл. Слава богу, в последните две думи нямаше ирония. Може би все пак не знаеше.

— Украсата е прекрасна — добави мисис Кейл.

— О, благодаря — каза Зоуи и двамата продължиха напред.

Градската къща на семейство Кийн бе украсена по цялото си протежение с черешови цветчета. Никъде нямаше никакъв цвят и това я притесни миналата седмица, когато леля Фло реши за украсата. Зоуи настояваше за люляци, за изрисувани хартиени фенери или за нещо, от което цялото място можеше да зазвъни. Но баща й и леля Фло бяха твърдо решени да я поднесат на братовчед й като жертвена девица, а за целта беше подходящ само белият цвят — и за украсата, и за роклята й.

И за това се съпротивлява, но загуби, така че червеният шал беше нейният малък бунт срещу брака с братовчед си.

Който сега беше безполезен — Зоуи трябваше да се омъжи за него. Той държеше ключа към спасяването на Уинбъро. Тя не можеше да поеме риска от последствията, които щяха да настъпят, ако истината излезеше на бял свят. Кийн може и да твърдеше, че наследството не го интересува, но не спираше да прави намеци за парите. Освен това семейството му можеше да разрови въпроса, дори и той да решеше да не го прави.

През тялото й премина тръпка. Не беше истинската наследница. Дори не беше Кийн. Беше циганка.

Това означаваше, че трябва да измъкне от братовчед си предложение за брак. Но как? Той сякаш нямаше никакво желание да си намери съпруга и да заживее улегнало. Или да заживее улегнало с имение в Англия и място в Парламента.

Зоуи погледна към мистър Кийн, който стоеше между нея и баща й и посрещаше гостите, облечен в елегантен вечерен костюм. Тази вечер единственият цвят по дрехите му бяха панталоните в искрящо жълто, макар че те определено бяха достатъчни, за да причинят сърдечни проблеми на баща й.

Зоуи забеляза изражението на мистър Кийн и стомахът й се сви. Той очевидно се чувстваше неудобно. Устните му бяха стиснати в тънка черта и братовчед й не сваляше поглед от вратата — най-вероятно се чудеше кога ще може да се измъкне.

И Зоуи гледаше към вратата, но за Тристан. Обръщението му „принцесо“ бе разпалило у братовчед й достатъчно любопитство, за да го накара да я обсипе с дяволити въпроси за приятелството им, които не спряха по целия път до къщата вчера.

За щастие мистър Кийн притежаваше достатъчно здрав разум да не продължава разговора в присъствието на баща й. А по-голямата част от деня прекара на Съфолк Стрийт — графът надзираваше окачването на картините си, докато Зоуи и леля Фло се подготвяха за вечерната забава.

Една двойка пристъпи към баща й — въпреки всичко за нея той винаги щеше да си остане „татко“ — и Негова светлост въодушевено поздрави двамата като херцога и херцогинята на Лайънс. Очевидно познаваше херцога от Парламента, но когато той го запозна със съпругата си, Зоуи установи, че не й трябва справочникът на Дебрет, за да си спомни коя точно е тази жена. Сестрата на Тристан.

Двамата си приличаха като близнаци. Макар и по-млада, Лизет Боно Кейл беше също така красива като брат си, със същата мастиленочерна коса и спиращи дъха сини очи.

Сърцето на Зоуи се заблъска в гърдите й. Щом сестрата на Тристан беше тук, можеше ли той да е далеч? Тя устоя на порива да се наклони напред, за да го зърне. Вместо това се усмихна любезно, докато баща й представяше двойката на останалите членове на семейството си.

В мига, в който чу името на мистър Кийн, на лицето на херцога се изписа усмивка.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър. Навярно не бива да го признавам, но един мой добър приятел от Обществото на британските художници ме вкара вътре, за да хвърля един поглед на някои от творбите ви точно преди с Лизет да тръгнем насам. За жалост не ми позволи да купя нищо, иначе вече щях да съм горд собственик на „Лудница“.

Очите на братовчед й грейнаха.

— Значи темата не ви се стори прекалено мрачна и тягостна? Защото така казаха американските критици.

— Не. Но аз си имам причини за това — отговори загадъчно херцогът. — Допадна ми, че наблюдателят трябва да се вгледа внимателно, за да забележи разликата между лудите и техните пазачи.

— Значи сте видели веригата на младежа.

— Полускрита под панталона му? Да! Веднага я забелязах!

Речта на херцога стана така възбудена, че херцогинята сложи ръка върху неговата, сякаш искаше да го укроти.

Лайънс като че ли се овладя и сложи длан върху нейната.

— Начинът, по който използвате светлината и сянката, ми се стори много умен. Как намеквате, че пазачите в лудницата са също толкова луди, колкото и обитателите. И освен това се възхитих на ироничното заглавие — че лудницата би трябвало да е убежище за лудите, но не е.

— Никой никога не го забелязва — каза мистър Кийн. — Само заради това ще ви подаря картината, сър.

— Глупости, оставете го да я купи — изрече провлечено един глас зад херцога. — Макс спокойно може да си го позволи.

Зоуи замръзна. Тристан беше тук и говореше свойски с херцога, който само се засмя.

Леля Фло, която стоеше от другата й страна, ахна шокирано.

— Кой е този безсрамен човек? — попита шепнешком тя.

— Боно! — възкликна мистър Кийн. — Наистина дойдохте. Отлично!

— Това ли е френският незаконороден син на Ратмур? — изсъска леля Фло в ухото на Зоуи. Слава богу, че в стаята беше прекалено шумно, за да ги чуе друг.

Зоуи настръхна. Ако истината някога излезеше на бял свят, точно такива злобни неща щяха да казват хората за нея. Леля й изобщо даваше ли си сметка за това?

— Да — изсъска в отговор тя. — Незаконороден е. Както и сестра му, но ти май нямаш нищо против нейното присъствие.

— Разбира се, че не. Тя е херцогиня — отвърна сухо леля Фло, сякаш това заличаваше обстоятелствата около раждането на гостенката им. Зоуи с отчаяние осъзна, че никога няма да я накара да разбере колко неправилно е всичко това.

Леля Фло огледа критично Тристан.

— Трябва да призная, че е облечен много добре като за копеле. Просто, но елегантно. Не го очаквах.

Това накара Зоуи да замръзне. Наистина беше облечен много елегантно, нали?

Носеше прекрасен черен костюм от най-високо качество, гарниран с малко кадифе. В черната му кадифена жилетка, бялата риза и просто завързаното шалче нямаше и намек за нещо крещящо, но цялостният ефект беше, както се изрази леля Фло, „елегантен“. Толкова елегантен, че устата й се напълни със слюнка.

Прокле слабостта си към добре облечените мъже.

Пръстите на леля Фло се забиха в ръката й като нокти на птица.

— Добре облечен или не, аз не съм го канила. Какво прави тук?

Ако се съдеше по изражението на баща й, и той си задаваше същия въпрос. Очевидно обаче нямаше да каже нищо пред херцога. Фактът, че Лайънс се чувстваше съвсем свободно с Тристан, показа на всички останали как се очакваше от тях да се държат с него. След като херцогът го приемаше, баща й и леля Фло трябваше да сторят същото.

Освен това не можеха да пренебрегнат факта, че мистър Кийн явно е доволен от присъствието му. Братовчед й стисна енергично ръката на Тристан.

— Радвам се да ви видя пак, сър — каза Боно.

Херцогът го погледна смаян.

— За бога, как успя да се запознаеш с мистър Кийн, преди дори аз да съм имал тази възможност?

Всички погледнаха с очакване към Тристан и Зоуи изстена. Семейството й щеше да си зададе същия въпрос. И ако узнаеха истината, с нея беше свършено.

Очите на Тристан се впериха в нейните.

— Запознахме се вчера в парка. Бях с група млади кавалери, които познаваха лейди Зоуи и ме представиха на нея и придружителя й. Нали, Кийн?

Зоуи бе готова да го разцелува. Сега трябваше само братовчед й да потвърди лъжата…

— Точно така — съгласи се мистър Кийн със саркастична усмивка. — Но трябва да призная, че забравих имената на останалите джентълмени веднага щом чух кратките ви и ясни наблюдения за англичаните, Боно. Нали някой път ще ме разходите из Лондон, както обещахте?

— Както казах вчера, на ваше разположение съм.

Тристан погледна към удължаващата се опашка зад херцога и семейството му и добави:

— Хайде, Макс, да намерим Виктор. Мисля, че с Иза вече са пристигнали.

— Ще поговорим по-късно, сър — обърна се херцогът към мистър Кийн, преди да се остави да го поведат навътре.

Докато следващият гост се приближаваше към баща й, мистър Кийн се наведе и прошепна:

— Казахте, че сте се запознали с Боно на някаква забава. Да разбирам ли, че не сте ми казали цялата истина?

Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите, но Зоуи му се усмихна.

— Едно момиче трябва да си има все някакви тайни, братовчеде.

Нещо проблесна в очите му, преди баща й да представи следващия гост и да отвлече вниманието му. Зоуи се обърна да види къде е отишъл Тристан и забеляза, че я гледа намръщено.

Той пък каква причина имаше да се мръщи? Тя беше тази, на която й бе трудно да запомни на кого какво разкрива от тайните си. Макар че не можеше да обвинява Боно за идването му в Хайд Парк. Той просто направи това, за което го помоли Зоуи.

С малко късмет баща й и леля Фло щяха да повярват на обяснението на Тристан как са се запознали. Братовчед й обаче беше друга работа. Подозренията му вече бяха напълно събудени.

Тази вечер трябваше да стои настрана от Тристан, ако искаше да положи основите на близко приятелство с мистър Кийн. Но как? Трябваше да получи пълния му доклад за откритията му в Ливърпул.

Когато най-накрая приключи с посрещането на гостите и отиде в балната зала, танците вече бяха започнали и Тристан въртеше сестра си из стаята. За щастие херцогът нападна мистър Кийн, преди да е успял да покани Зоуи на танц и двамата мъже потънаха в задълбочен, напрегнат разговор. Все още нямаше нужда да се тревожи за братовчед си.

Баща й се приближи, застана до нея и се загледа към въртящите се на площадката гости.

— Не ми е приятно, че този негодник е тук.

— Кой негодник? — попита нехайно тя.

Виждаше поне петима джентълмени, които би определила с тази дума. Може би стратегията на леля Фло бе да покани разбойници, за да подтикне мистър Кийн да спаси Зоуи, като й предложи брак. Леля Фло просто не можеше да направи разлика между негодниците и останалите джентълмени, стига да имаха титла и състояние.

— Говоря за Боно, разбира се! — поясни баща й и сключи ръце зад гърба си във военна стойка. — Не мога да повярвам, че Кийн го е поканил. Ти не се ли опита да го спреш?

— Не можех да съм неучтива. Освен това не би желал да изглеждаш високомерен в очите на нашия американски братовчед, нали? Съмнявам се, че мистър Кийн смята незаконородеността за такъв проблем като…

— Не потеклото на Боно ме притеснява, скъпо мое момиче — поясни баща й. — А миналото му.

— Имаш предвид неговата… ъъъ… бурна репутация с жените?

Баща й я погледна въпросително и тя добави припряно:

— Всички знаят за това. То ли те притеснява?

— И това, и някои други неща. — Силно набръчканото чело на майора се смръщи. — Ако те покани на танц, откажи.

— Татко! Това ще е невъобразимо грубо.

— Грубо или не, ако го видя да танцува с теб, кълна се, че ще го извикам на дуел.

— Заради един танц? Не ставай смешен.

— Няма да допусна човек като него да танцува с дъщеря ми, не и след това, което направи като младеж в Йоркшир.

— Така ли? И какво е направил?

— Ами знам само от втора ръка, но ми казаха, че…

— Родерик! — провикна се леля Фло, докато забързано се приближаваше към тях. — Не можеш ли да отскубнеш мистър Кийн от Лайънс? Той трябва да танцува със Зоуи, не да говори за изкуство. Не ме интересува, че Лайънс е херцог. Това може да се окаже една от малкото ни възможности да накараме мистър Кийн да види каква прекрасна танцьорка е Зоуи!

Баща й въздъхна.

— Не мога да го накарам да я покани на танц, Фло.

— Разбира се, че можеш. Просто използвай този твой гръмовен глас, с който постоянно ни тормозиш.

После леля Фло насочи погледа си на матрона към Зоуи.

— Ами ти, млада лейди? Защо не танцуваш? Ако братовчед ти види какви идеални пируети правиш, това може да го подтикне да изпълни дълга си.

— Не смятам, че пируетите ми са толкова впечатляващи, че да…

— Тръгвай, тръгвай! — отпрати я леля Фло. — Ако продължиш да стърчиш в този ъгъл далеч от младите джентълмени, никой няма да те покани на танц!

— Да, лельо Фло — измънка тя.

Тази преструвка, че е просто поредната дебютантка на брачния пазар, а не абсолютна измамница, я дразнеше. Ако можеше да поговори за това с леля Фло и баща си, нямаше да й е толкова тежко, но нито един от двамата нямаше да признае истината!

Междувременно леля Фло продължаваше да я бута към мъжете. За жалост обаче мъжът, с когото Зоуи искаше да танцува, беше неприемлив, а мъжът, с когото трябваше да танцува, сякаш не проявяваше интерес.

Тя заобиколи танцовата площадка и започна да си пробива път сред гостите. Толкова внимателно оглеждаше танцьорите за Тристан, че едва не се сблъска с него.

— Милейди — каза той и се поклони.

Зоуи кимна в отговор.

— Мистър Боно.

Боже, той изглеждаше великолепно във вечерни дрехи! Тези тесни панталони около мускулестите прасци… тези пищни черни къдрици, които Зоуи искаше да укроти с пръстите си. В балната зала да не би да бе станало изведнъж удивително горещо?

Един скришен поглед през рамо й показа, че баща й все още спореше с леля Фло, но това нямаше да продължи дълго. Обикновено леля Фло печелеше. Зоуи трябваше бързо да прекрати разговора.

— Мистър Боно, боя се, че трябва да…

— Ще ме удостоите ли с честта да танцувате с мен, лейди Зоуи?

Тя го погледна и примигна.

— Не!

Тристан вдигна вежда и Зоуи изпелтечи:

— Аз… аз искам да кажа… колкото и да ми се иска, аз… — забеляза, че хората наоколо се заслушват. — Казах на леля Фло, че ще се погрижа всичко да е готово за тоста с шампанско след малко.

На лицето му се изписа замислено изражение.

— Разбирам. В такъв случай до по-късно!

— Да, може би.

Как само й се искаше около тях да нямаше толкова много проклети хора!

Тристан погледна към пода.

— Извинете, милейди, но мисля, че изпуснахте нещо. Може би от чантичката си?

Зоуи понечи да възрази, че чантичката й е оставена на един стол, но погледна надолу и видя сгънат къс хартия.

— О! Да, сигурно съм… това е… благодаря, сър.

Наведе се да го вдигне. Боно наведе глава и изчезна. Зоуи разгърна хартията и видя надрасканите думи: „Източната тераса. Петнайсет минути.“ Добре, че се беше подготвил, в случай че му откаже.

Зоуи пъхна хартията в ръкавицата си и тръгна към кухнята, в случай че ги наблюдава някой, който е чул разговора им. Но точно когато стигна до другия край на балната зала, погледна назад и видя, че сега баща й говори с братовчед й.

Изстена. Очевидно леля Фло бе спечелила битката и господин Кийн бе получил заповед да танцува с нея. По-добре да се измъкне, докато още може.

Тя излезе в коридора и спря да си поеме дъх. Щеше ли да посмее да се срещне с Тристан насаме? Възможно ли бе баща й да се натъкне на тях?

Стори й се малко вероятно. Майорът щеше да реши, че е прекалено студено за излизане навън, а Тристан бе избрал добре мястото. Източната тераса не се виждаше от улицата и до нея се стигаше не от балната зала, а през библиотеката. Затова нямаше голяма вероятност да срещнат случайно някого.

А благодарение на лъжата си за шампанското Зоуи разполагаше с извинение да излезе от балната зала — стига никой да не го споменеше пред леля Фло. Сега трябваше само да се моли и Тристан да изчезне, без да привлече внимание.

За жалост някой я спря в коридора, за да попита за музикантите, и когато се прокрадна през библиотеката и излезе на терасата, вече бяха минали не петнайсет, а двайсет минути.

Боже! Нямаше го. Беше си тръгнал.

Но един момент… това, което подуши, тютюн ли беше?

— Закъсняхте. Започнах да си мисля, че няма да дойдете.

Дрезгавите думи, изречени отнякъде в мрака, събудиха тръпка на очакване, която премина по кожата й. Проклет да е! Последното, което й трябваше сега, когато животът й се разпадаше, бе да изпитва тръпка на каквото и да било към този негодник, но това продължаваше да й се случва удивително често.

— Измъкнах се трудно — обърна се Зоуи към блестящото връхче на пурата му — единственото, което можеше да види от него. — Не разполагаме с много време, така че говорете направо. Няма да е хубаво да ни хванат заедно.

Той излезе от сенките и газената лампа от вътрешността на къщата обля сериозното му лице с мека светлина.

— Предполагам, че вашият „татко“ ви е предупредил да стоите настрана. Затова ли отказахте да танцувате с мен?

Зоуи не отговори веднага и Боно размаха пурата, която описа помежду им спирала от дим.

— Нека предположа: казал ви е, че съм голям лош вълк, който яде за закуска сладки млади девици като вас.

Точното описание я жегна.

— Той не е толкова тесногръд, колкото си мислите.

— Значи, да.

— Понякога сте много досаден, знаете ли? — измърмори Зоуи и придърпа шала си около тънко облечените си рамене. — Тук е ледено. Кажете ми какво научихте в Ливърпул.

— Добре.

Той пусна пурата на терасата и я смачка с подметката си.

— Предполагам, сте разбрали какво се опитах да ви съобщя вчера в парка.

— Да. В архивите на пристанището не е записано, че съм влязла в страната с мама и татко.

— Всъщност е записано.

— Какво? Но аз си помислих…

— За съжаление, когато видях записа, осъзнах, че оригиналът е изменен и е направено допълнение. Затова потърсих човека, който е работил там по онова време, и той призна истината.

Поколеба се и тя го подкани:

— Която беше каква?

— Родителите ви са минали през пристанището без бебе. Но един месец по-късно баща ви се върнал в Ливърпул и платил на този джентълмен значителна сума, за да промени записа. Служителят го призна само когато му казах, че съм там, за да открия истината от ваше име.

Зави й се свят. Навярно се бе олюляла малко, защото Тристан пристъпи към нея, хвана я под лакътя и я закрепи.

— Добре ли сте? — попита тихо той.

Някак си Зоуи успя да кимне.

Боно впери поглед в нея.

— Вие вече подозирахте, че е станало така. Това разкритие не би трябвало да ви изненадва.

— Просто… до този момент всичко ми изглеждаше чуждо. Като фантастична история от приказка за деца, които откриват, че родителите им всъщност са кралски особи или нещо такова.

Тя го погледна в очите.

— Но когато говорите за подкупване на чиновници и документи на пристанището… всичко това става толкова по-реално. По-истинско.

— Аха! Разбирам.

Боно бе застанал толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх по бузата си. Но когато видя съчувствието в погледа му, изведнъж почувства, че й идва прекалено много. Той й идваше прекалено много.

Внезапно се почувства незащитена. Издърпа ръката си и се отдръпна към перилото, за да се отдалечи от проницателния му поглед. Тук й беше по-лесно да мисли.

— Нито едно от тези неща не доказва, че родителите ми са били цигани.

— Вярно е. Няма да го разбера със сигурност, преди да продължа с разследването.

Зоуи се загледа надолу към градината и стисна перилото, за да се закрепи.

— Кога? Колко скоро можете да започнете?

— Вече започнах. Днес поразпитах из града и разбрах, че близо до Челси има катун на цигански кланове от север. Тъй като повечето цигани от конкретни графства познават другите цигани в своята област, се надявам, че тези тук ще могат да ми разкажат за онези от Йоркшир. Или че самите те може да са от Йоркшир. Човек никога не знае.

Тя се извърна с лице към него.

— Когато отидете при тях, искам да дойда с вас.

— Забравете — очите му проблеснаха като звезди в полумрака. Или като ледени кристали, които цялата женска убедителност на този свят не можеше да разтопи.

— Защо? — настоя Зоуи. — Нали ви плащам! И ако ви кажа, че искам да дойда…

— Ще приема, че ми нямате доверие — прекъсна я Боно с рязък тон.

— Не… Искам да кажа… да, имам ви доверие. — Тя разтри замръзналите си ръце. — Не затова искам да дойда.

Той облегна рамо на една колона и я загледа с онзи напрегнат поглед, за който предполагаше, че е необходим в професията му.

— Защо тогава искате? — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Вече започнахте да се уморявате от братовчед си, а?

Тя изпухтя и замръзналият й дъх образува пара.

— И това не е. Просто… Аз просто изпитвам нужда да чуя лично всяка дума. Ами ако разказът на циганите събуди спомена за нещо, което съм дочула като момиче? Или ако разкрият подробности, които само аз мога да свържа заради детството си?

Тристан я погледна втренчено.

— Вие не разбирате. Може да се наложи да отида до няколко катуна, преди да разбера нещо съществено. И как, по дяволите, ще се измъкнете от тази къща, за да обикаляте из града с мен?

— Бих могла да направя същото като последния път — да кажа на татко, че с Ралф отиваме на разходка.

Боно изсумтя.

— Ако вашият Ралф разбере дори и дума от всичко това, ще отиде право при баща ви. Вчера в парка очевидно се бореше със себе си. Ако продължите да го обременявате с тайните си, той ще ви издаде. Ралф знае кой му плаща.

Зоуи въздъхна.

— Сигурно сте прав. Но все трябва да има някакъв начин да се справим.

— Съжалявам, но в момента не ми хрумват идеи как да измъкна една млада дама от дома й, без родителите й… настойниците й да забележат.

С всяка изминала секунда ситуацията се изплъзваше все повече от контрола й. Ненавиждаше това чувство. Беше свикнала да контролира всичко.

— Е, добре — измърмори недоволно тя, — предполагам, че ще измислите начин да ви придружа, ако това означава действията ви от миналото лято да останат в тайна.

Боно се подсмихна.

— Това заплаха ли е? Защото може би си спомняте какво се случи последния път, когато пробвахте този подход с мен.

Тя сви част от шала си в юмрук.

— Кълна се, понякога ставате толкова…

— Досаден — довърши Боно с обичайното си подсмихване. — Това вече го казахте.

А после усмивката му се стопи и той се отблъсна от колоната.

— Но може би ще съм готов да измисля как да ви взема с мен. Ако ме мотивирате достатъчно.

— Да ви мотивирам ли?

Ако се съдеше по пламенния му поглед, съмняваше се, че има предвид пари.

Тристан се приближи към нея и терасата сякаш се сви, за да побере само тях двамата и нищо друго. Зоуи се помъчи да си поеме въздух, да успокои тревогата си.

Да укроти вълнението, което се раздипляше в гърдите й.

Той протегна ръка.

— Танцувайте с мен, принцесо.

Глава 8

Тристан искаше поне веднъж да почувства как телата им се движат в ритъм. Отново да я усети в прегръдките си. Глупаво желание, но го искаше така или иначе. И можеше да се закълне, че и Зоуи го желае.

— Танцувайте с мен — повтори той, но този път думите прозвучаха като заповед.

— Това ли е всичко? — попита тя. Очите й блестяха на светлината на лампата. — Само един танц?

Боно не можа да потисне усмивката си.

— Надявахте се на нещо повече, нали?

— Не! Искам да кажа… просто предположих, като се има предвид репутацията ви…

— Какво точно ви каза баща ви за мен? — попита той с присвити очи.

Зоуи изви краищата на шала си в едната си ръка.

— Не замесвайте татко в това. Той просто е предпазлив и бди над мен.

— Но е готов да ви даде на Кийн — човек, когото почти не познавате.

— Човек, за когото трябва да се омъжа, ако историята на леля Фло за миналото ми се окаже толкова вярна, колкото започва да изглежда.

Темпераментният мъж пламна.

— Още една причина да танцувате с мен, докато още можете.

Тя не пое ръката му, само продължи да я гледа и той добави:

— Хайде, Зоуи, това е само един танц.

Тя погледна зад него към френските прозорци, които водеха към терасата.

— Някой може да ни види.

Очевидно имаше предвид Кийн, по дяволите! А споменът как тя и Кийн стояха един до друг, смееха се и си шепнеха, докато посрещаха гостите, все още го измъчваше.

Тристан пристъпи съвсем близо до нея и гласът му стана по-суров:

— Никой няма да види нищо — сами сме тук. Моята цена да ви взема утре е един танц, така че или я платете, или ще отида сам. Съвсем просто е.

Лицето й пламна от гняв.

— Винаги ли ви се налага да изнудвате жените, за да ги накарате да танцуват с вас?

— Обикновено не. Повечето пъти е достатъчно само да попитам.

Той вдигна ръка, прокара я по бузата на Зоуи и тя преглътна. Движението на гърлото й го заплени. Господи, колко красива беше! На тази светлина приличаше на приказна принцеса. Това още повече засили копнежа му да я докосне.

Но когато посегна към талията й и Зоуи отстъпи назад, Боно продължи с горчив глас:

— Защо ми отказвате — защото ме презирате ли? Или защото се боите, че може да ви хареса да танцувате с пропаднал човек като мен?

— Боя се татко да не ви застреля!

Той вдигна вежда и Зоуи продължи:

— Или вие да не го застреляте. Той каза, че ако танцувам с вас, ще ви извика на дуел.

— Така ли?

Поне не му бе отказала заради Кийн.

— Не ме интересуват заплахите на баща ви. Искам си танца. — Отново протегна ръка. — Колкото по-голям е рискът, толкова по-сладка е наградата.

На лицето й се изписа отчаяние.

— Няма музика.

Само след секунди до тях достигнаха приглушените звуци на валс и Зоуи изстена.

Тристан се засмя.

— Самата съдба плете заговор срещу вас. А кои сме ние да се противопоставяме на съдбата?

Тя изруга раздразнено.

— О! Добре де!

Пое ръката му.

— Но само един, иначе татко ще заподозре нещо и ще дойде да ме търси.

— Един танц стига — успокои я Боно, сложи другата си ръка на кръста й и я притегли толкова близо, колкото посмя — много по-близо, отколкото би било благоприлично в бална зала.

Беше хубаво. Точно сега нямаше особено желание да се държи благоприлично. Само от начина, по който тя го следваше в интимните стъпки на валса, накара кръвта му да кипне.

Отново я държеше в прегръдките си — поне за известно време, преди да избяга и пак да се опита да изкуши Кийн да й направи предложение.

Намръщен, Тристан я дръпна към себе си, докато накрая кръстът й се долепи до него. Кийн можеше да върви по дяволите.

Погледът й се стрелна към него, мек и изпитателен, и Тристан го срещна смело. Сърцето му кънтеше в ушите. За първи път му се прииска тя да не беше наследница на граф. Да не беше решена непременно да опази имението на баща си за бъдещите поколения. Наистина да беше циганска принцеса, която е срещнал в някоя гора, и да можеше да й предложи…

Какво? Брак? Сигурно се беше побъркал. Точно сега нито искаше съпруга, нито му трябваше такава. За момента предпочиташе необвързаното си с нищо трайно съществувание.

„Лъжец.“

— Вие… танцувате много добре — осмели се да каже Зоуи. Дъхът й с аромат на канела едва не го подлуди.

— Това май ви изненадва.

— Не мислех, че с вашата професия сте имали много възможности да танцувате.

„И с вашето обществено положение.“

Това поне го бе оставила неизречено.

— По-рано живеех в Париж, не помните ли? Да танцуваш добре е практически национално изискване.

Направиха още няколко стъпки и Боно добави:

— И вие сте много добра във валса, принцесо.

— Трябва да спрете да ме наричате така — измърмори тя. — Вчера се наложи да отклоня няколко въпроса на братовчед си, защото се изпуснахте.

„Хубаво.“

— Май наистина беше глупаво от моя страна — призна той и наведе глава към ухото й. — Но когато сме насаме, нали може да ми простите?

Беше прекалено близо до нея. Това съвсем не беше благоприлично. Но не го интересуваше. Ако Зоуи искаше да остави известно разстояние помежду им, можеше да го отблъсне. Фактът, че не го направи, събуди у него такава страст, че Тристан не можа да й устои повече. Без да спира да я върти на терасата в ритъма на валса, започна да целува изящното й ухо, а после и меката й като коприна буза.

Зоуи сграбчи ръката му толкова силно, че го заболя… но не го отблъсна.

— И така… и така, какъв е планът ви? — прошепна едва чуто тя в косата му.

— За какво? — прокара устни по очертанията на челюстта й Боно.

— Нали казахте… че ако танцувам с вас, ще измислите как да ме измъкнете… от нашата градска къща.

— А, това! — подуши той врата й. — Ами ще ни трябва тактика, с която да се отървем от вашия Ралф.

— Категорично. Той със сигурност ще каже на татко, ако се срещна някъде с вас, за да отидем в цигански катун.

Тристан опита с език сладката коприна на шията й, която не бе престанала да го изкушава цяла вечер, и Зоуи не можа да сдържи тихия си стон; после упорито продължи проклетия разговор:

— Но… но единственият начин да отида някъде без него е… е да отида с леля Фло или някоя друга подходяща… дама.

За какво, по дяволите, говореше? А, да. Как очакваше да я измъкне от градската къща без Ралф. По-добре веднага да измисли решение, ако иска да продължи да я целува.

— Сестра ми може ли да мине за подходяща придружителка? — попита той.

— Сестра ви ли? — повтори Зоуи, отдръпна се и на лицето й грейна усмивка. — Разбира се! Това е гениално! Ако херцогинята ме заведе на пазар, никой няма да си помисли нищо.

Усмивката й изведнъж помръкна.

— Но тогава ще трябва да й разкажете цялата история за миналото ми, а аз не мога да поема този риск.

— Няма нужда да й казвам нищо. Тя ще ви измъкне от къщата, аз ще ви посрещна някъде, за да ви взема, а после ще уредим да се срещнем на някое място, за да се върнете при нея, след като приключим.

Зоуи го изгледа скептично.

— Тя ще се съгласи ли?

— Повярвайте ми, Лизет ще се съгласи на всичко, за което я помоля.

Всъщност щеше да остане възхитена да го види по изключение с порядъчна дама, а не с някоя от фустите, след които обикновено тичаше.

— Искам само да остана за малко насаме с нея тази вечер, за да й обясня ситуацията. А после тя ще поиска позволение от настойниците ви, преди да тръгнем.

Продължаваха да танцуват. Зоуи отклони поглед и сбърчи чело. Тристан се надяваше, че ще прояви здрав разум и ще помисли за всички начини, по които нещата могат да се объркат. И да осъзнае колко глупаво постъпва, като настоява да го придружи.

— Утре братовчед ми пак ще прекара целия ден в подреждането на картините за изложбата си — каза най-накрая Зоуи, — така че стига татко да не се досети, че сте замесен вие, навярно ще ми позволи да отида на пазар със сестра ви. Все пак тя е херцогиня.

Толкова за здравия й разум.

— Да имаш сестра херцогиня, наистина си има преимущества — потвърди Боно и му хрумна нещо. — Но ако леля ви поиска и тя да дойде?

— Оставете леля Фло на мен. Тя мрази пазаруването и съм сигурна, че няма да ми отнеме много време да я откажа от тази разходка.

— Значи ще е пазаруване.

Зоуи удържа своята част от сделката, така че и Тристан трябваше да направи същото. Освен това може би щеше да й се отрази добре да види с очите си цигански катун. Може би това щеше да й докаже, че циганите не са това, което предполага. Тристан все още вярваше, че баща й е имал любовница циганка. Това беше единственото разумно обяснение.

За жалост то с нищо не променяше ситуацията й.

Зоуи пак щеше да се чувства задължена да се омъжи за братовчед си.

Тази мисъл го разгневи. Налагаше се да я убеди, че този брак ще е грешка. По-добре ще е да се помъчи да запази миналото в тайна.

Или пък щеше да намери циганската й майка и да купи мълчанието й. Това можеше да свърши работа.

„И за какво? За да направиш така, че някой друг да се почувства свободен да се ожени за нея? Ти какво печелиш от това? Щом самият ти не искаш да се ожениш за нея, тогава какво те интересува дали ще се омъжи за Кийн?“

Твърдо решен да не обръща внимание на логиката в това разсъждение, Тристан пусна ръката й, за да обхване кръста й с две ръце и да я притегли, изчервена, към себе си. Когато Зоуи вдигна пръсти към врата му, той възликува. В този миг тя беше негова, по дяволите! Само негова.

Уханието на теменужки, нейното ухание, го обгърна и той отново зарови лице в косата й.

Зоуи простена и отметна глава назад, за да може Боно да стигне до нежната й шия. Той започна да целува и облизва ямката там, докато накрая си помисли, че ще избухне в пламъци.

Гърлото й конвулсивно се раздвижи.

— Му-музиката спря.

И бездруго вече почти не танцуваха — просто описваха все по-тесни кръгове на терасата.

— Така ли? Жалко. Май ще трябва да измислим нещо друго, за да се забавляваме.

— Например?

— Това — изхриптя Тристан и я целуна по бузата. — Или това — целуна я по носа. — Или дори това — и сведе устни върху нейните.

Тя му позволи да го стори.

Най-после.

Устата й се разтваряше под ласките му, а Боно не можеше да повярва, че толкова време е устоял на изкушението да целуне устните й. Бог да му е на помощ, устата й беше чудна — мека, топла и копринена. А усещането как тялото й се извива към него, надига се към целувката като хляб под ръцете на майстор пекар… Неговите ръце. Поне в този миг Зоуи беше негова — негова да й се наслади, негова да я вкуси… негова да я целуне. Не на Кийн или на когото и да било другиго.

Тази неочаквана собственическа мисъл го сепна. Започваше да си губи ума. Това беше само флирт, нищо повече.

Да, но го чувстваше като нещо повече. Зоуи се вкопчи във врата му с нужда, която разпали жаждата му… и той й отвърна със своята ответна нужда, докато завладяваше устните й и се опитваше да се сдържи да не погали тялото, което би изкушило и крал. Което щеше да изкуши него, ако се опиташе да го завладее.

Защо тогава не можеше да я пусне?

Защото… защото…

Представа нямаше. Знаеше само, че от последния път досега не е спрял да изгаря от желание да я вкуси, да я помирише и докосне. А този… флирт изобщо не можеше да потуши пожара.

Дълбоко в гърлото й се надигна стенание, което разпали пожара до болка, а после и до мрачна нужда, която сякаш нищо не можеше да задоволи. Целувката му стана по-силна, по-дълбока. Надяваше се така да утоли жаждата, но това само го направи още по-безразсъден. Със стон на поражение Тристан остави ръцете си да бродят по тялото й — по хълбоците й, по тънката й талия… все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая се спряха точно под гърдите, които болезнено жадуваше да докосне.

Това навярно я стресна, защото Зоуи откъсна устните си от неговите.

— Подарих ви танца. Изпълних условията на споразумението ни.

Поне не го отблъскваше.

— Това няма нищо общо със споразумението ни.

Той обсипа брадичката й с жадни целувки, които минаха надолу към шията. Каква мека кожа имаше само! Дали беше също толкова мека и под дрехите си? Или дори още по-мека? Само при мисълта да проучи цялата тази фина, бяла като сметана кожа с устни и ръце членът му се втвърди болезнено.

— Тогава защо…

— Защото искам — прекъсна я Боно и засмука мястото, на което пулсът й трептеше в гърлото й. — Защото и ти искаш.

Сърцето й биеше лудо срещу устните му.

— За мъж, който не ме харесва, май определено ти харесва да ме целуваш.

— Аз бих могъл да кажа същото за теб, принцесо — прошепна Тристан в шията й.

— Ти беше този, който ме изнуди да танцувам с теб! — напомни му заядливо Зоуи. Той целуна горната извивка на едната й гърда.

— А ти си тази, която е още тук, макар че музиката свърши.

Зоуи се скова и понечи да се отдръпне, но Боно обхвана главата й с ръце и я погледна право в прекрасните очи.

— За бога, спри да се залъгваш! Ти танцува с мен, защото искаше. Защото всъщност не желаеш да се пожертваш и да се омъжиш за Кийн заради имение, което дори не е твое.

Устните й се стиснаха в бунтовна черта.

— Може би за мен това не е саможертва. — Зоуи вдигна съвършената си вежда. — Все пак братовчед ми е красив художник. Освен това той ме смята за нещо повече от обикновено завоевание.

Съвсем реалната възможност наистина да е така ненадейно изпълни Тристан с непознато чувство, което не бе очаквал да изпита някога. Ревност.

— Защо тогава не си в балната зала с него вместо тук с мен? — попита и в гласа му прозвуча собственическа нотка.

Зоуи пребледня и се изтръгна от ръцете му.

— Чудесен въпрос. Веднага ще поправя ситуацията.

Завъртя се на пета и с бойна стъпка се отдалечи към френските прозорци.

— Проклет вечен ад, той не е подходящ за теб и ти го знаеш!

Това я накара да се спре и Тристан добави с тих глас:

— Ти заслужаваш мъж, който те иска заради самата теб. Който не се интересува от кръвта ти, от имението ти и от титлата ти.

Зоуи го изгледа с неразгадаемо изражение.

— А ти можеш ли да ми предложиш някой кандидат?

Тристан се скова и изруга под нос.

— Така си и мислех — съгласи се Зоуи. — Пак ти благодаря за абсолютно безполезния съвет.

— Зоуи…

— Нямам друг избор! Не виждаш ли? Всяка друга възможност крие сериозни рискове. Най-отговорното нещо, което мога да направя, е да се омъжа за братовчед си. Най-благоразумното.

— И откога си станала благоразумна? — приближи се към нея Боно. — Не благоразумието ти предостави възможност да ни наемеш. Не благоразумието те накара да потърсиш истината. Не ставай благоразумна точно за това.

— Защо? За да добавиш в списъка си ново завоевание само заради удоволствието да изгледаш отвисоко мъже като татко и братовчед ми ли?

— В никакъв случай! — изръмжа Тристан, макар да се боеше, че в тази хаплива забележка има частица истина.

— За теб това е само забавно развлечение. — Зоуи уви дългия си шал около себе си като броня. — Но за мен е животът ми. И бездруго ще ми е трудно да подмамя братовчед си да се ожени и да остане в Англия. Затова ще съм ти благодарна, ако спреш да се опитваш да направиш всичко още по-трудно само за да се позабавляваш.

Той стоеше и я гледаше смаян. Искаше да отрече обвинението й, но как? За него това наистина беше само нещо временно. Защото единствената друга възможност беше нещо по-сериозно, а това определено не влизаше в намеренията му.

Или влизаше?

Зоуи извика на устните си насилена усмивка, която едва прикри тъгата в очите й.

— Благодаря, че се съгласи да ме вземеш утре и благодаря за танца. Но трябва да тръгвам. И ако изобщо те е грижа за мен, не ме следвай. Последното нещо, което ми трябва, е братовчед ми да ни види, че влизаме заедно.

После отвори френските прозорци и влезе в библиотеката.

Тристан искаше да тръгне след нея, но тя беше права. Наистина си играеше с живота й. Макар че причините не бяха тези, които си мислеше тя, това нямаше значение. От това не можеше да излезе нищо друго, освен лек флирт.

Следователно Тристан трябваше да прави точно това, за което му плащаше Зоуи, и да се държи на разстояние. Така беше „благоразумно“. И навярно утре щеше да е лесно, след като Лизет вероятно щеше да ги придружи. Просто нямаше да има възможност да остане насаме със Зоуи.

Освен това си имаше по-важни грижи. Да се омъжва за когото си поиска! Щом не я интересуваше, че братовчед й очевидно греши за нея, него защо да го интересува?

Когато реши, че вече е безопасно да влезе в библиотеката, беше успял да се убеди, че не го интересува. Само че всичко отиде по дяволите, когато откри, че недалеч от вратата на коридора е застанал Кийн.

Проклятие! Откога стоеше там? Ако беше срещнал Зоуи, тя положително щеше да го отдалечи от стаята, за да му попречи да види Тристан отвън.

Кийн го зърна и устните му се извиха в полуусмивка.

— Виждам, че съм бил прав.

— За кое?

— Реших, че нещо сигурно е привлякло братовчедка ми от балната зала тук и сега виждам, че сте били вие.

Тристан се направи на глупав и се огледа из стаята.

— Лейди Зоуи тук ли е?

— Беше, както съм сигурен, че знаете. Беше прекалено развълнувана, за да забележи, че излизам от балната зала по-надолу по коридора. Аз обаче я забелязах. — Наведе глава. — Тя е жена, която не можеш да не забележиш. Не сте ли съгласен?

— Да. Точно затова се учудвам, че не съм я видял. Но пък аз бях навън на терасата и пушех. — Извади кутията си с пури. — Искате ли една?

Кийн хвърли бърз поглед към отворените френски прозорци и си взе пура.

— Да, благодаря.

Запали я от една от свещите наблизо и си дръпна, преди да се отпусне в едно кресло.

— Тези са отвратителни.

Тристан вдигна рамене, извади си пура и я запали.

— Хубавите са прекалено скъпи за моя джоб. Можете да обвинявате митото върху американския тютюн.

И той седна и започна да пуши. Питаше се накъде ли води всичко това.

— Вече знам какво ще изпратя на лорд Оливиер за следващата Коледа — каза Кийн, отново си дръпна от пурата и издуха дима. — И така, от какъв характер точно е приятелството ви с лейди Зоуи?

Тристан едва не се задави с пурата си. Смяташе, че темата му се е разминала.

— Не разбирам за какво говорите.

— Разбирате, естествено! — сряза го Кийн и изтърси малко пепел в една табличка наблизо. — Нито за миг не вярвам, че двамата сте били тук навън по едно и също време поотделно и сами.

Тристан издуха дима и се помъчи да прецени как да отговори. Стори му се неразумно да лъже, особено след като това щеше само да затвърди подозренията на Кийн.

— Наистина ли е толкова очевидно?

— Тя е хубава жена. А вие не ми се струвате от мъжете, които не обръщат внимание на хубавите жени.

За миг Кийн продължи да пуши мълчаливо.

— Във всеки случай двамата май не можете да си уеднаквите историите за това, как сте се запознали. Или къде. Или кога.

Тристан изруга наум схватливостта на американеца, вдигна рамене и се спря на една вариация на истината.

— Като се изключи хубостта й, в познанството ни няма нищо лично. Аз… ъъъ… разследвам един дребен въпрос от нейно име. Но баща й за нищо на света няма да одобри, затова трябва да се срещаме тайно на четири очи, за да се съветваме един с друг.

— Защо баща й да не одобри?

— Почти всичко, което сте чували за английската аристокрация, е вярно, каквото и да твърди Нейна светлост. Те са ограничени и тесногръди. Ако вие лично не ме бяхте поканили, никога не бих могъл да присъствам на тази забава.

— И това ли е единствената причина, поради която не би одобрил?

Странен въпрос.

— Доколкото знам.

— Интересно.

Тристан не беше сигурен защо и това го притесни. Кийн притежаваше тревожната способност да запази изражението си непроницаемо. Може би това беше особен талант на американците.

След един дълъг миг, в който димът обгърна и двама им, Боно се обади:

— Надявам се, разбирате, че моето приятелство с Нейна светлост трябва да остане тайна за семейството й.

— Повярвайте ми, не съм клюкар — успокои го Кийн и огледа изпитателно лицето му. — Значи няма нищо романтично?

Тристан успя да се усмихне мъчително.

— Лейди Зоуи е… как да кажа… недостъпна за човек като мен.

— И най-простите хора си имат права — изтъкна Кийн.

— Да, но не могат да се оженят за кралицата, нали така?

Кийн вдигна вежда.

— Кой е споменавал нещо за брак?

Гърдите на Тристан се стегнаха в нещо като менгеме.

— Надявам се, не намеквате, че бих опозорил младата дама. Или че тя би ми позволила да я опозоря.

— Аз нищо не намеквам. Просто задавам въпроси.

— С каква цел? — изръмжа Тристан. — Самият вие изпитвате ли „романтичен“ интерес към лейди Зоуи?

— Щеше ли да ви интересува, ако изпитвах?

Разговорът го дразнеше все повече с всяка изминала минута.

— Както вече ви казах, дамата е недостъпна за мен. Във всяко отношение. Така че ще е глупаво от моя страна да се интересувам.

Това беше истината. Само че не беше отговор.

Кийн не бе така глупав да не забележи.

— Е, добре — съгласи се той с любезна усмивка, докато угасяше пурата в табличката, — тъй като дамата е достъпна за мен, мисля, че трябва да я поканя на танц.

Той стана и се отправи към вратата, но там се спря и погледна назад към Тристан.

— Идвате ли?

Блясъкът в очите му разкри, че определено се интересува от неговата реакция. Предизвикваше го. Боно просто не беше сигурен защо.

— Каква игра играете, Кийн?

— А вие? — попита на свой ред американецът.

Тристан остави пурата си и се изправи.

— Вече ви казах.

— Да. Все още се мъча да реша дали ви вярвам.

Боно тръгна към него, без да бърза.

— Не знам как е в Америка, но в Англия човек, който нарича някого лъжец, рискува да го извикат на дуел.

— Там, откъдето идвам, е същото — стрелна го Кийн с кос поглед. — Но само лудите глави се дуелират. А вие и на такъв не ми приличате.

— Зависи до каква степен ме предизвикат — отсече Тристан и влезе в коридора преди събеседника си. — Защото ако споменете и една дума за това пред баща й и леля й или й създадете неприятности по какъвто и да било начин, може да се замисля дали да не се срещнем на някое място за дуели.

За миг Кийн го изгледа сериозно.

— Ще го запомня.

После, сякаш някой бе натиснал някаква ръчка, се усмихна широко и стисна Тристан за рамото.

— А сега, след като изяснихме това, стари друже, хайде да се върнем на забавата. Колкото по-скоро изпълня задълженията си към семейството тази вечер, толкова по-скоро ще можем да се отправим на онази обиколка към местата за разврат в Лондон, която ми обещахте.

— Тази вечер ли? — попита Тристан.

— Защо не?

Уместен въпрос. Може би една разходка из най-пропадналите кътчета на Лондон щеше да му напомни, че изобщо не бива да целува Зоуи. Да гали Зоуи.

Да иска Зоуи.

— Да… наистина, защо не тази вечер? — съгласи се той.

Глава 9

Братовчед и най-после я покани на танц и Зоуи изпита такова облекчение, че дори не забеляза, че свирят валс, преди Кийн да я улови за ръката и да я поведе към танцовата площадка. Не че не обичаше валсовете. Но отсега нататък в паметта и валсът завинаги щеше да остане като единствения и танц с Тристан.

Насаме. На терасата. На лунна светлина.

За нея валсът никога вече нямаше да бъде същият.

— Изглеждате ми разсеяна, братовчедке — отбеляза мистър Кийн, когато се понесоха в танца.

Зоуи се усмихна принудено.

— Мисля си за много неща.

Той обмисли думите й в мълчание. Слава богу, музиката бе толкова силна, че братовчедка му не се чувстваше длъжна да говори. И слава богу, той не беше лош танцьор. Поне за американец.

Впери поглед в нея.

— И така, баща ви ми каза, че не е трябвало да каня вашия приятел Боно тази вечер.

Пусто да остане! Не можеше да повярва, че баща и е говорил за това с мистър Кийн.

— Понякога татко държи прекалено много на благоприличието. А мистър Боно с работата си на детектив не е част от това, което наричаме „доброто общество“. Това означава…

— Знам какво означава, братовчедке — усмихна и се Кийн едва-едва. — Чета английски вестници и книги. Но баща ви не спомена това като причина за тревогата си.

Осъзнала какво има предвид, Зоуи порозовя.

— О, и тъй като мистър Боно е… ами… незаконороден…

— И това не беше — прекъсна я братовчед й и я завъртя в танца. — Очевидно вашият мистър Боно се отличава със съмнително минало.

— Той не е моят господин Боно — отсече тя и едва тогава осъзна смисъла на останалите му думи. — Съмнително минало ли? Искате да кажете, заради репутацията му с жените?

— Не. Заради репутацията му на крадец.

Дъхът и секна. Нима баща и някак беше чул за хитростта, до която „Хората на херцога“ бяха прибягнали в замъка Кинло няколко месеца по-рано? В това нямаше логика. Те бяха прикрили всичко много добре. Пък и, ако баща и беше чул, значи бяха чули и други, но сред светските клюки Зоуи не бе дочула и дума за това.

— Не знам за какво говорите — каза тя.

— Така ли? — Ръката му стисна по-силно нейната. — Мислех, че знаете много неща за мистър Боно.

— Не, аз… аз го познавам едва отскоро.

Вярно беше, макар че премълча голяма част от историята.

— И така, какви са тези приказки за кражба?

— Баща ви каза, че според слуховете, преди години Боно е откраднал един кон от своя полубрат.

Ооо! Ето какво имаше предвид баща й, когато спомена за нещо, което Тристан бил извършил в Йоркшир като млад.

— Ако е вярно, очевидно става въпрос за някакво недоразумение, тъй като сега между него и мистър Мантън очевидно няма никакви проблеми.

Мистър Кийн я гледаше, без да трепне.

— Не този полубрат. Доколкото разбирам, Боно има още един, който по случайност е виконт.

Зоуи пропусна една стъпка. За щастие братовчед й я хвана и я поведе без усилие, докато тя пак влезе в ритъм.

— Да — призна Зоуи, — виконт Ратмур. Но аз… никога не съм чувала нищо за откраднат кон.

— Според баща ви в Йорк се ширели слухове, че така и не успели да върнат Сини пламъци на виконта. Боно е избягал във Франция, за да не го обесят заради кражбата. — Мистър Кийн я наблюдаваше така, сякаш преценяваше реакцията й. — И се е върнал в Англия едва миналата година, когато херцогът на Лайънс се оженил за сестра му.

Зоуи се намръщи. Тристан наистина бе живял във Франция години наред, но тъй като майка му беше французойка, може би бе заминал там заради нея. Наистина беше отчужден от своя полубрат виконта, но според всички сведения такъв беше случаят и с мистър Мантън, а него никой не го обвиняваше в кражба.

— Ако беше виновен в подобни простъпки, положително щяха да го задържат след завръщането му в Англия — изтъкна тя.

— Може би. Или може би виконтът се бои от гнева на херцога. Не знам как стават тези неща в Англия, но според мен влиянието на един толкова високопоставен човек може да се простира също толкова надалеч, колкото в Америка.

Вярно беше. Макар че ако Тристан беше престъпник, защо парижката тайна полиция би го наела като агент? И защо мистър Мантън би рискувал репутацията си, включвайки Тристан в детективската си агенция?

Не, в този слух нямаше никакъв смисъл. Баща й просто даваше ухо на стари клюки и си правеше прибързани заключения. Тристан не беше престъпник.

„Залавяхме престъпниците, като се преструвахме, че сме престъпници.“

Зоуи се ободри. Това беше то! Миналата година Тристан се престори на престъпник в Шотландия, така че може би преди години също се бе престорил на такъв. Макар да не виждаше как преструвката, че е конекрадец, би помогнала на някого да залови когото и да било. А ако е бил млад…

— Татко каза ли на колко години е бил мистър Боно, когато се е случило всичко това?

Братовчед й я водеше плавно по танцовата площадка. Наистина беше прекрасен танцьор — точка в негова полза. Вярно, малка точка, но все пак…

— Мисля, че спомена, че Боно бил млад по онова време.

Зоуи издаде напред брадичката си.

— Е, на мен ми звучи като глупав слух — отсече и твърдо решена да го отклони от темата за Тристан, добави: — Скоро ще разберете, че в лондонското общество има много глупави слухове. Това понякога е много обезпокоително.

— За вас, за баща ви и за леля ви няма много слухове — отбеляза мистър Кийн.

Това прикова вниманието й.

— Вие… очаквахте ли да има?

За миг лицето му стана мрачно.

— Хората почти никога не са такива, каквито изглеждат.

— Е, ние сме точно такива! — отсече раздразнено тя.

Но всъщност не бяха. Баща й или бе имал връзка с циганка, или беше купил бебе на майка й. Така че Зоуи беше или отчасти, или изцяло циганка и нищо във възпитанието, което бе получила, не я бе подготвило за това.

Продължиха да танцуват още няколко секунди и братовчед й каза:

— Трябва да призная, вие и семейството ви не сте такива, каквито очаквах.

Сърцето й се заблъска оглушително.

— Извинете, мистър Кийн?

— Наистина трябва да ме наричате Джереми — стрелна я той с онази неразгадаема усмивка, която бе започнала да й лази по нервите. — Сега сме приятели, нали?

— Не знам. Вие ми кажете. — Знаеше, че гласът й звучи хапливо, но не можеше да се спре. — Нали вие казахте, че не сме такива, каквито сте очаквали. Това хубаво ли е или лошо?

— Неочакваното никога не е нито хубаво, нито лошо. Просто е неочаквано, Зоуи.

Той огледа изпитателно лицето й.

— Мога да ви наричам Зоуи, нали?

— Разбира се. — Все пак можеше би щеше да се наложи да се омъжи за него. — Аз просто… надявам се да не ви разочароваме.

Или поне не достатъчно, за да го прогонят.

— Уверявам ви, че това не може да се случи никога.

Думите му бяха придружени от пламенен поглед, достоен за най-големите лондонски развратници, и тя се запита дали говори сериозно. Или просто се пробва.

Защото през цялото време, докато танцуваха, Зоуи не изпита и частица от онова тръпнещо вълнение, от омагьосващото очакване, което бяха събудили петте минути в обятията на Тристан. За съжаление не беше сигурна дали това се дължи на нея, или на братовчед й.

Или и на двамата.

Тя прогони тази обезпокоителна мисъл от ума си и каза:

— И така, по какъв начин не сме такива, каквито очаквахте?

— Баща ви е бил войник, нали? Не знаех, че войниците живеят толкова… екстравагантно.

— Обикновено не живеят, освен ако не наследят обширни земи и имения.

— Да, но обширните земи гълтат много пари за поддържане.

Не спираше да говори за пари. Защо? Да не би да се опитваше да разбере дали може да наследи Уинбъро без никакви задължения, за да го продаде? Или да го съсипе, докато се наслаждава на това, което „наистина правят английските лордове, за да убият времето: комар, жени и гледане на бой с петли“?

При мисълта за тази възможност кръвта й се смрази.

— Само тази къща — продължи мистър Кийн — прилича на нещо, което нито един майор не може да си позволи.

Беше казал, че е прям, но за бога, това наистина беше много прямо!

— Очевидно не разбирате как стават нещата тук. Баща ви никога нищо ли не ви е обяснявал? Уинбъро дава земята под аренда на арендатори и това осигурява доходите за всичко: тази къща, начина ни на живот… — Хвърли му кос поглед. — Моята зестра.

— Баща ми беше прекалено зает да се жалва от интереса ми към изкуството и да се опитва да ме накара да се заема с управлението на фабриките му, за да ми обясни английския начин на живот — обясни братовчед й, без да обръща внимание на нейните думи за зестрата. Челюстта му се стегна. — За щастие сестра ми с радост попиваше огромната му мъдрост и след смъртта му се нагърби с управлението на фабриките, така че вече няма нужда да се тревожа за това.

— Сестра ви! Американците одобряват ли жени да ръководят предприятия?

— Обикновено не — съгласи се той и се усмихна. — Но това рядко възпира жените.

Валсът приближаваше към края си.

— Но не би трябвало да се учудвате. Нали вие помагате на баща си да управлява своето имение.

— Това е различно. Такива са правилата за наследяване.

— Наистина трябва да се запознаете със сестра ми — каза дружелюбно Кийн, докато я извеждаше от танцовата площадка. — Ще ви хареса.

— Така ли?

— Макар че трябва да ви предупредя — наведе глава той и започна да шепне: — Не знае как да се облича с цвят. Нейната представа за подходяща рокля е рокля, с която може да ходи във фабриките, без да си личи мръсотията. Майка ми е отчаяна. Не може да спре да се надява, че един ден ще стана преуспяващ делови човек.

Това я накара да се замисли. Може би разглеждаше ситуацията от погрешен ъгъл. Щом братовчед й не възнамеряваше да ръководи предприятията на покойния си баща и предпочиташе да води разгулния живот на бездейните благородници, Зоуи трябваше да му предложи точно това — лесен живот и възможност да рисува, когато си пожелае. Стига тя да се нагърбеше с онази част, която Кийн мразеше, може би щяха да заживеят в хармония. Той можеше да рисува в Англия също така, както и в Америка.

Макар че все пак щеше да му се наложи да заседава в Парламента. Това най-вероятно нямаше да му хареса. Пък и съществуваше и този досаден проблем, че Зоуи не го желаеше, колкото и красив да беше.

„Ти всъщност не желаеш да се пожертваш и да се омъжиш за Кийн заради имение, което дори не е твое.“

Зоуи се намръщи. Проклет да е Тристан, задето й втълпи такива идеи! Тя нямаше да се отрече от дълга си към Уинбъро! Може и да не беше от кръвта на баща си, но беше негова дъщеря.

Тристан и неговите страстни целувки и ласки не можеха да променят това. Той само внасяше хаос, объркваше плановете й! И я караше да иска неща, които не може да получи.

Е, отсега нататък вече не. Зоуи щеше да поддържа отношенията им строго делови. Защото, освен ако той не решеше, че няма абсолютно никаква причина тя да се бои, че циганското й потекло може да изплува от миналото и да й съсипе живота, щеше да й се наложи да се омъжи за мистър Кийн… Джереми. Така че можеше да се примири с тази мисъл.

— Изглежда, че двамата с братовчеда се разбират добре — обади се един глас до Тристан.

Дом. Тристан стисна зъби и преднамерено обърна гръб на тревожната гледка на Зоуи с Кийн.

— Да, изглежда, че нещата се развиват точно според проклетия й план.

— Тя как прие новината за родителите си?

„Просто… до този момент всичко това ми изглеждаше отдалечено. Като някаква фантастична история от приказка за деца, които откриват, че родителите им всъщност са кралски особи или нещо такова.“

Реакцията й бе разтърсила нещо у него, бе му напомнила за ужаса, който изпита някога, когато осъзна, че баща му не се е погрижил за нито един от тях в завещанието си.

— Прие го толкова добре, колкото би могло да се очаква при тези обстоятелства — отговори уклончиво той. — И без това вече почти вярваше на леля си. Аз просто й го потвърдих.

И така я бе подтикнал да се омъжи за Кийн. Който сякаш нямаше нищо против тази идея. Тристан стисна зъби. Не му пукаше. Изобщо. Ама съвсем никак.

— И така, предполагам, че следващата ти стъпка ще е да…

— Дом!

Двамата се обърнаха и видяха, че към тях се е отправила сестра им, придружена от една жена. Дом изруга и тогава Тристан стъписан осъзна коя е тя, макар че не я беше виждал от почти тринайсет години.

Джейн Върнън.

Сега почти на трийсет, със същите пищни червени къдрици, кафяви очи и луничав нос като преди, тя бе разцъфтяла от слабичко момиче, вечно забило нос в някоя книга, в добре оформена жена. Каквото и притеснение да изпитваше при срещата с Дом, успя да го прикрие с изящество и самоувереност, които Тристан не очакваше от нея.

На Боно му се прииска да се разсмее. Тази хитруша сестра им в последно време се бе превърнала в истинска сватовница, след като неотдавна триумфално събра лекаря си с овдовялата братовчедка на своя съпруг. Сегашната й идея обаче надхвърляше всякакви граници — факт, който стана очевиден до болка, когато Дом стисна зъби.

— Вижте кого намерих до тоалетната — поде небрежно Лизет. — Оказа се, че майката на Джейн е била съученичка на домакинята ни. И се сетих, че и двамата ще се ядосате, ако не успеете да я видите.

Джейн гледаше навсякъде другаде, освен към Дом. Той от своя страна изглеждаше неспособен да погледне накъдето и да било другаде, освен към нея. Ако за един мъж можеше да се каже, че поглъща някоя жена с погледа си, то Дом правеше точно това в момента.

Макар че като истински глупак все още не бе изрекъл и дума.

— Много ми е приятно да ви видя, Джейн — обади се Тристан в мъчителната тишина. Някакъв демон го обсеби и той намигна и добави: — Бих рискувал да си навлека дори гнева на Джордж, като ви посетя, ако можех да се досетя колко хубава сте станали.

Благодарната й усмивка събуди топлина в нейните очи, които всеки мъж би намерил за пленителни. Затова Тристан не се учуди, когато Дом се скова като ръжен до него.

— О — отговори Джейн, — аз все още съм си същата Луничка, както ме нарекохте на младини.

Погледна прикрито към Дом и добави:

— А вие самият сте се справили доста добре в живота, Тристан. Макар че вече се бях досетила за това, като се имат предвид всички слухове за вас и за жените ви.

— Долни лъжи! — престори се, че протестира той. — Не е във ваш стил да се вслушвате в лъжи, Джейн.

Когато глупавият му брат продължи да мълчи, Боно добави:

— И като заговорихме за слухове, чух, че трябва да ви поздравя. Сгодили сте се за графа на Блекбъри, нали?

— Да. — Този път тя погледна право към Дом. — Уморих се да чакам животът ми да започне.

Дом потръпна, сякаш го бе ударила. После премести суровия си поглед към сестра им.

— Знам, че Макс те оставя да правиш каквото си поискаш, но дори и ти трябва да разбереш, че това е крайно неуместно.

Лизет пребледня и Тристан се обърна към брат им, готов да я защити. Джейн обаче не му даде тази възможност.

— Виж ти! — изрече горчиво тя. — Най-накрая свети Доминик вдигна благородната си глава, както винаги готов да поучава хората как да се държат. Внимавай, Дом. Един ден църквата, която градиш около себе си, ще се превърне в твоя гробница.

Суровостта му се смекчи, макар и малко.

— И тогава ще дойдеш ли на погребението ми, Джейн?

Бузите й се изчервиха.

— Не. С времето стана съвсем очевидно, че мъртвите никога не се надигат от гроба. Дори светците.

Тя демонстративно му обърна гръб и се усмихна на Тристан.

— Беше ми приятно да ви видя.

Усмивката й стана по-широка, за да включи и Лизет.

— И двама ви. Но майка ми ще се чуди къде съм, затова ще е най-добре да я потърся.

Кимна леко и се отдалечи.

Веднага щом Джейн вече не можеше да ги чуе, Лизет се нахвърли върху Дом.

— Понякога си такова магаре, Доминик Мантън! Честна дума, не мога да разбера какво видя тя у теб.

Вирна нос и се запъти към отсрещната страна на балната зала и към съпруга си.

— Да знаеш, че е права — измърмори Тристан към Дом. — Когато става въпрос за Джейн, наистина си абсолютно магаре.

И като остави брат си да кипи от гняв, той тръгна след Лизет.

— Чакай, сестричке! — провикна се Тристан. — Трябва да поговорим за нещо.

Приближи се до нея и тя се спря. Погледна назад към Дом и се намръщи.

— Защо се държи така? Подлудява ме!

— Искаш да кажеш, защото не се поддава на опитите ти да се правиш на сватовница ли?

Лизет го изгледа гневно и брат й добави:

— Вече трябваше да си разбрала, че не можеш просто да залагаш капани на Дом. Той има нужда да прецени, да помисли и… каквото там прави, когато проучва всички факти. Да го сблъскаш с Джейн изневиделица — това със сигурност ще го стресне.

— Това не означава, че трябва да е жесток с нея. Преди тя да го предизвика, той отказваше дори да й проговори!

— Не и с думи — уточни сухо Тристан.

— Трябва да му влееш малко здрав разум! Иначе Джейн ще се омъжи за онзи Блекбъри! — настоя Лизет и го сграбчи за ръката. — Тя и Дом са родени един за друг. Не може да не го виждаш.

— Ако бяха родени един за друг, щяха да бъдат заедно, скъпа. Може би е време да се откажеш от тази мечта.

Сестра му го погледна раздразнено и той припряно добави:

— Но не за това исках да говорим.

Тя отново наблюдаваше Дом.

— Така ли? — попита разсеяно.

— Трябва да ми направиш една услуга. Става въпрос за един от случаите ни.

Лизет насочи вниманието си към него и сложи свободната си ръка върху издутия си корем, едва прикрит от хитро скроената рокля.

— Макс не иска да се занимавам прекалено много с агенцията сега, когато наближава раждането.

— Не е нищо уморително. Просто пазаруване. Нали още ходиш на пазар?

— Да. Но какво общо има пазаруването с вашите случаи?

— Чакай да чуеш само. Ето за какво става дума…

Глава 10

Сутринта след забавата херцогинята дойде точно навреме, за да вземе Зоуи. Леля Фло беше там и я посрещна с голям ентусиазъм, но бащата на Зоуи и Джереми все още спяха. Навярно бяха играли на карти до малките часове или нещо подобно.

Зоуи нямаше нищо против, че братовчед й не присъства. Страхуваше се от въпросите му за излизането й с херцогинята. Той беше ужасно любопитен.

Но баща й… Все още не й се беше удала възможност да говори с него за Тристан и за слуховете за конекрадство. Възможно ли бе в тази история да има нещо повече от това, което й каза Джереми? Щеше ли да посмее да попита самия Тристан днес?

Навярно не. Той трябваше да си свърши добре работата, а едва ли щеше да е ентусиазиран да работи за нея, ако го обвинеше в кражба. Достатъчно трудно й бе да го накара да се съгласи да я вземе в циганския катун.

Зоуи и херцогинята излязоха навън на студа. Ботушите им скърцаха на снега, който бе паднал по-рано тази седмица. Двете се качиха в каретата на Лайънс и херцогинята се обърна към Зоуи с широка усмивка:

— Какво прекрасно палто! Обичам розови и зелени райета. Всъщност имам рокля с подобни шарки, макар че не е вълнена. А бонето ви е просто божествено. Това наистина ли са раковини, вплетени в него заедно с панделките?

— Да. Купих го в Хайторп, града, който е близо до имението ни. Шапкарката знае, че предпочитам необикновените дрехи, затова я уши специално за мен — и Зоуи я потупа с обич. — Никога не съм виждала такава.

— И аз — наведе се херцогинята да я огледа по-отблизо. — И аз обичам бродерии с панделки, но никога не ми е хрумвало да включа раковини. Ще трябва да го изпробвам.

— Мога да ви дам името на шапкарката си — предложи Зоуи, — макар че според мен пътят е много дълъг, за да отидете там само заради една шапка.

Лицето на събеседницата й придоби замислен израз.

— Освен това е в Йоркшир. Ние не ходим в Йоркшир.

Каза го така, сякаш изричаше правило.

— Мислех, че вие и братята ви сте от Йоркшир?

— Да. Точно затова не ходим там.

„Заради кражбата ли?“ — за малко да попита Зоуи. Не беше сигурна обаче, че тази история е нещо повече от злобен слух. Освен това би било неразумно да обижда херцогинята.

Но Нейно благородие така или иначе смени темата.

— Тристан ми каза, че тази разходка е във връзка с един от случаите им. Наели сте го, за да разследва нещо?

Въпросът й завари Зоуи неподготвена.

— Да.

Изражението й навярно бе издало нейната тревога, защото херцогинята добави припряно:

— Не е обяснил за какво става въпрос — той е винаги дискретен. Знам само, че е свързано с посещение в един цигански катун.

— Значи ви е казал къде отиваме? — попита Зоуи и сърцето й се качи в гърлото. Беше предположила, че и това ще запази в тайна.

— Нямаше друг избор — удостои я херцогинята с лека усмивка. — Нямах намерение да позволя на този негодник, брат си, да отпраши нанякъде за цял един ден с неомъжена млада жена, красива като вас. Така че и аз идвам като компаньонка. Само при това условие се съгласих да ви помогна.

Пусто да остане! Как Тристан би могъл да започне да разпитва из лагера, ако херцогинята е наблизо? Наистина, тя можеше да мине за един от „Хората на херцога“ — нали беше омъжена за самия херцог, — но не биваше да допускат тя да предположи каква е целта им. Колкото повече хора научеха за дилемата на Зоуи, толкова по-голяма вероятност имаше някой неволно да издаде истината.

Херцогинята се облегна назад.

— Ще се срещнем с онзи нехранимайко, брат ми, направо там. Снощи каза на кочияша ми къде да ни закара.

— Значи вече е в катуна? — стисна зъби Зоуи. — Той знаеше, че искам да съм с него през цялото време, докато разпитва циганите. Но просто е трябвало да отиде там по-рано, макар че ми обеща…

— Бих се учудила, ако изобщо успее да стигне дотам преди нас — прекъсна я благо херцогинята. — Когато снощи си тръгвахме от прекрасната ви къща и забавата, двамата с братовчед ви тъкмо се отправяха на някаква… обиколка на разврата в Лондон. Във всеки случай така го нарече той. И ако е нещо, което поне малко да прилича на обичайните лудории на брат ми, очаквам днес да има махмурлук.

Боже! Зоуи беше забравила за обещанието му пред Джереми. Да поквари братовчед й беше съвсем в стила на Тристан. Макар че Кийн изглеждаше ужасно нетърпелив да го покварят.

Тя погледна през прозореца. Тъкмо минаваха край Хайд Парк. Може всъщност да беше хубаво, че двамата бяха започнали да се сприятеляват? Може би Тристан щеше да научи нещо, което да й е от полза в стратегията й да изтръгне предложение за женитба от Джереми?

Но пък след начина, по който Боно възрази срещу този план, дори и Да научеше нещо, щеше ли да й каже?

— Надявам се, че това не ви притеснява — добави херцогинята. — Че моят брат и братовчед ви… ами… са прекарали половината нощ на разни противни места.

Зоуи се усмихна насила.

— Защо да ме притеснява?

— Изглеждате разстроена.

— Само по една причина: брат ви трябва да владее всичките си способности, за да си свърши работата днес — излъга Зоуи. Опитваше се да не си представя как Тристан лудува с блудниците в някой бордей. — А ако има махмурлук…

— О, повярвайте ми, пак ще може да се сражава с трима мъже, дори едната му ръка да е завързана зад гърба. Беше много успешен агент във Франция.

— И той така ми каза.

Херцогинята я изгледа със странен поглед.

— Разказал ви е за това?

— Разбира се. Работил е за тайната полиция, нали?

Събеседницата й кимна и Зоуи добави:

— Опитваше се да ме убеди, че ще може да се справи с моето разследване.

— Странно — промълви херцогинята и я изгледа така, сякаш я виждаше в нова светлина. — Той никога не говори с никого за работата си във Франция, дори с клиентите, защото англичаните не вярват на французите.

— Може би си е помислил, че аз няма да имам нищо против.

— Може би — съгласи се Нейно благородие със скептично изражение.

— Опитваше се да ме убеди да го включа. Аз бях доста… ами, неохотна.

— Така ли?

Защо херцогинята не спираше да я гледа така, сякаш виждаше пред себе си нова дрънкулка, която обмисляше дали да купи?

— Да. Отношенията ни започнаха доста злополучно. Това е всичко.

— В какъв смисъл злополучно?

Мили Боже! Това изобщо не трябваше да го споменава.

— Нищо съществено, Ваше благородие. Наистина.

Херцогинята я изгледа продължително, а после й се усмихна преценяващо.

— Наричайте ме Лизет — каза тя, наведе се и потупа Зоуи по коляното. — Мисля, че двете с вас ще станем добри приятелки.

Зоуи не можеше да си представи на какво се дължи мнението й. Наистина, нямаше лошо да има още един от „Хората на херцога“ — в случая от женски пол — на своя страна.

— В такъв случай вие трябва да ме наричате Зоуи.

Лизет кимна.

— А сега просто трябва да ми кажете за това „злополучно“ начало на отношенията ви, което няма никакво значение. Как иначе да знам какви ги върши този разбойник, брат ми?

Зоуи положи всички усилия да увърта. Но докато пътуваха към циганския катун, херцогинята не спря да я разпитва за познанството й с Тристан. Единствените й възможности бяха да излъже или упорито да замълчи, затова Зоуи не беше сигурна какво да каже.

А след като се изтърва, че за първи път е срещнала „Хората на херцога“ в Шотландия, Лизет, която очевидно беше чула цялата история как Тристан се бе дегизирал като крадец, успя да й измъкне тази част от историята. Скоро след това Зоуи установи, че й разказва за сделката, която бе наложила на братята й, макар че премълча причината изобщо да поиска тази сделка.

За щастие Лизет не задълба в характера на разследването на Зоуи. Причината за тази сдържаност се изясни, когато херцогинята призна, че Тристан се е съгласил да я вземе само ако не тормози Зоуи на тази тема.

Сърцето на Зоуи затрепка, когато го чу. Тристан очевидно знаеше колко настойчива е сестра му. А щом можеше да опази тайните й дори от очевидно властната херцогиня, значи щеше да ги опази наистина от всички.

Когато стигнаха в лагера, Лизет вече се държеше със Зоуи като със стара приятелка, споделяше страховете си от предстоящото раждане на детето си и превъзнасяше очевидно прекрасния си и великодушен съпруг.

Зоуи усети как я пронизва завист. Ако изпълнеше плановете си да се омъжи за Джереми, можеше ли да се надява на такова сърдечно партньорство? Не й се струваше вероятно, щом братовчед й предпочиташе женкарството пред светските събития.

Но пък по това приличаше на половината съпрузи от висшето общество. Тази мисъл й се стори много мрачна.

Каретата спря. Близо до пътя се издигаше редица порутени къщи край сковано от лед поле, пълно с палатки, които не стигаха дори до брадичката на Зоуи. Въздухът бе изпълнен с миризмата на множество огньове, докато цигани и лондончани вървяха по пътечките, утъпкани между шатрите.

В мига, в който двете излязоха от каретата, ги заобиколи тумба мургави дечица, облечени в пъстри дрехи и сякаш незабелязващи студа. Както и бедността си. За разлика от клетите намусени хлапета, които Зоуи понякога виждаше да просят на Бонд Стрийт, когато пазаруваше там, тези тук се смееха и бърбореха на някакъв непознат език, навярно цигански.

Тя бе готова да се закълне, че обсъждат нейното облекло, защото не спираха да сочат към бонето й и да повтарят думата staddi.

— Моля ви, госпожице — обади се най-после едно смело момче на английски със силен акцент, — откъде купихте тази хубава шапка?

Един глас зад тях се обади:

— От едно място, което ти никога не би могъл да си позволиш, chavvi.

Тристан закрачи към децата и им каза нещо. После хвърли шепа монети на замръзналата земя наблизо, а хлапетата се разсмяха високо и хукнаха след тях, изоставяйки каретата.

Зоуи се загледа след групичката, стъписана.

— Какво им казахте?

— Красивата дама е принцеса и този, който успее да й намери най-красивото шалче, преди да сме си тръгнали, ще получи още една шепа монети.

— Това е невероятно щедро от ваша страна — промълви тихо Зоуи.

— Не — вдигна рамене той. — Когато се опитваш да направиш нещо в цигански катун, най-добрият начин да разкараш тумба деца от главата си е да им дадеш пари и цел. Сега ще прекарат цялото време в тормозене на майките си за шалчета за прекрасната дама. И ще ни оставят на мира.

Той се отправи към кочияша и лакеите на херцогинята, а Лизет се наведе към Зоуи и прошепна:

— Не се оставяйте да ви заблуди. Опитва се да ви впечатли.

— Съмнявам се — отговори Зоуи, но сърцето й все пак изпърха леко, за нейно раздразнение — нещо, което май й се случваше винаги когато той се окажеше наоколо.

Особено когато бе облечен като авантюрист, в солидно зимно палто и опръскани с кал ботуши. На главата си носеше шапка от боброва кожа, чийто вид я накара да се зачуди колко ли пътувания е видяла. Колко ли пътувания е видял той. Защото беше очевидно, че е достатъчно смел да преодолее всеки терен, когато ставаше въпрос за мисия.

Изпита странна тръпка при мисълта, че е приел нейната мисия.

Тристан се върна и погледна многозначително сестра си.

— Знам, че ще искаш да купиш едно-друго, докато си тук.

Той посочи към една пътека, която се виеше през единия край на катуна.

— Най-добре тръгни натам. Тази пътека води към един продавач на прекрасни панделки. Лизет скръсти ръце на гърдите си и го изгледа страховито.

— Не мога да скитосвам сама из цигански катун.

Тристан вдигна вежда.

— Така ли? Вече си прекалено важна за това, след като си херцогиня?

Нападката накара Зоуи да затаи дъх, но Лизет само се засмя.

— Да, май съм прекалено важна. Така че ще ме търпиш.

— Забрави, малка госпожице любопитке. Ние отиваме на друго място и ти не си поканена. — Боно вдигна пръст и един от лакеите на херцогинята се приближи към тях. — Освен това няма да си сама.

Тя сякаш се канеше да поднови възраженията си, но после въздъхна драматично.

— Е, добре. Ще отида при онзи търговец да се порадвам на хубавите му панделки — и се отдалечи заедно с лакея.

Тристан предложи ръка на Зоуи и когато тя я пое, измърмори:

— Съжалявам, че трябваше да я доведа. Надявах се да се срещнем на Бонд Стрийт и да те взема с мен, но сестра ми недвусмислено ми отказа да ми помогне, както се изрази, „да прелъстя една истинска дама“. — Гласът му стана по-напрегнат: — Май си мисли, че нямам никакви скрупули.

Зоуи го остави да я поведе по главната пътека между палатките.

— Нямам представа откъде може да й е хрумнала такава мисъл. Сигурно защото си готов да водиш чуждестранни посетители на „обиколки на разврата в Лондон“?

Тристан я погледна, присви очи и Зоуи се прокле, задето повдигна тази тема. Добави:

— Научи ли нещо за Дрина?

Той й позволи да смени темата.

— Боя се, че още не. Дойдох малко преди вас. Разпитах тук-там, но без фамилия е трудно да разбера нещо. Някой спомена, че трябвало да говоря с хората, които живеели на другия край на катуна, затова отиваме там.

Двамата прекараха следващия час в палатките, като говореха с всеки, който бе готов да откликне. С някои хора една-две думи на техния език стигаха, за да ги направят словоохотливи. За други бяха необходими няколко монети.

Оказа се, че всеки един от хората, които разпитаха, познава една или друга Дрина някъде, но въпросната жена неизменно се оказваше или прекалено стара, или прекалено млада. Или не е била бременна по времето, за което питаха, или е имало някакъв друг проблем, който я изключваше като възможност.

Докато разпитваха из катуна, Зоуи разбра, че циганите обикновено живеят в определени графства, така че ако някоя Дрина е била от род, който живее например в Съри, няма голяма вероятност някога да е била в Йоркшир. А отсъствието на фамилно име се оказа по-голям проблем, отколкото очакваше. Всеки род се състоеше само от няколко семейства, така че името на жената щеше много да помогне на Тристан да я открие.

Докато излизаха от поредната палатка след поредната задънена улица, Зоуи измърмори:

— Циганите не са такива, каквито очаквах.

— В какъв смисъл?

Тя погледна към млада жена, която енергично переше чаршафи зад една палатка.

— Ами например, много по-чисти са, отколкото съм чувала. А жените не са… ами…

— Малки уличници?

— Игриви — завърши тя и го погледна с вдигнати вежди.

— Навярно много си се изненадала да установиш, че не всички цигани са мръсни и диви крадци — каза Боно с остра нотка в гласа.

Зоуи поруменя.

— От време на време се чува, че има и такива.

— Да. — Един мускул заигра на брадичката му. — Удивително е колко информация за циганите чува човек, като си помислиш, че малко хора изобщо ги познават лично.

— Може би ако циганите не се деляха толкова и не бяха толкова недоверчиви към непознатите, хората нямаше да правят тези предположения.

— Хората, с които говорихме днес, не са били такива — изтъкна Тристан. — Само когато ги тормозят и гонят отвсякъде, стават недоверчиви към непознатите. Но те виждат, че ние уважаваме техните обичаи.

Той впери поглед пред себе си. Изглеждаше много по-мрачен, отколкото преди.

— А през зимата са така отчаяни, че са готови да говорят с всеки, който им даде възможност да припечелят малко пари.

— Да, чух, че някои от мъжете те питат къде могат да намерят работа. Винаги съм слушала, че циганите са мързеливи.

— Лесно е да употребиш тази дума по отношение на хора, които не разбираш, с необикновени обичаи и странни вярвания. Те са номади, затова обичат да скитат и вярват, че човек трябва да живее за мига, така че за тях не е толкова важно да натрупат състояние. Ние, англичаните, сме пълна противоположност, ето защо предполагаме, че липсата им на корени и амбиция означава, че не обичат да говорят, когато става въпрос само за… липса на корени и амбиция.

Изведнъж на Зоуи й хрумна нещо.

— Защитаваш ги, защото и ти си като тях. Нямаш корени и обичаш да скиташ.

— Защитавам ги, защото като цяло са добри хора. Или поне също толкова добри, колкото всеки друг, когото срещаш по пътя си. Това е единствената причина.

За миг двамата продължиха да вървят безмълвно. Той беше скован, а изражението, изписано на лицето му — каменно.

— Обидих ли те? — осмели се най-после да попита Зоуи.

— Съвсем не.

Да, но беше. Беше почти сигурна. Само че не знаеше по какъв начин, затова реши, че ще е по-добре да не настоява.

Една млада жена, застанала до някаква палатка, й се усмихна колебливо и Тристан се спря, за да й зададе въпрос на цигански. Тя се усмихна извинително и поклати глава. Двамата продължиха напред.

— Доколкото разбирам, не познава никакви Дрини? — попита Зоуи.

— Боя се, че не.

Обзета от желание да прогони този мълчалив, застанал нащрек Тристан, Зоуи подметна:

— Трябва да призная — оказа се много полезно, че говориш езика им.

Боно я погледна предпазливо и тя продължи шеговито:

— Давай, можеш да злорадстваш. Прав беше. Очевидно ти си идеалният човек за тази задача.

Сковаността му най-после се стопи и Тристан весело отвърна:

— Много ми е приятно да видя, че си вземаш думите назад, принцесо.

— Не ме…

— … наричай така. Знам.

Той махна с ръка, докато вървяха по поредната лъкатушеща кална пътека.

— Просто не мога да се спра — обясни и я разкъса с кос поглед, който проникна във всеки сантиметър от тялото й. — Особено когато си облечена като принцеса.

— Нямах друг избор, нали знаеш. Леля Фло щеше да заподозре нещо, ако бях отишла на пазар с една херцогиня, облечена в най-грубите си дрехи.

— Повярвай ми, добре си. Повече от добре.

За секунда погледът му остана вперен в нейния. В очите му тлееше точно толкова жар, колкото да я опърли. А после се загледа пак в пътеката.

— Защото това облекло всъщност е по-полезно. Толкова ти се възхищават, че са готови да кажат всичко, което ще удовлетвори тази елегантна дама.

Зоуи избухна в смях.

— Никой никога не ме е наричал елегантна!

— Защо? — Тристан изглеждаше искрено изненадан.

— Защото съм елегантна толкова, колкото и някой стълб на фенер. Леля Фло казва, че съм прекалено набита.

Той поклати глава.

— Нали вече се съгласихме, че леля ти е глупачка?

— О, тя не го казва, за да е груба. Казва също така и че имам прекрасни зъби и хубав нос.

— Сякаш говори за хубав кон — подметна саркастично Тристан.

— Именно. Леля ми най-вероятно би предпочела да ме изложи за продажба в „Татърсол“^[5], за да ми намери съпруг. Така ще е много по-лесно, отколкото да ме придружава по събирания.

— Повярвай ми, ако го стори, ще събереш достатъчно наддавания, за да докажеш, че обвинението в липса на елегантност е лъжа.

Комплиментът стопли сърцето й.

— Ти би ли наддавал за мен? — попита небрежно Зоуи.

— Без да се замисля.

Този път пламенният му поглед не само я опърли — той възпламени сетивата й.

Зоуи се насили да погледне встрани.

— Да, ами… ти си свикнал да купуваш жени. В колко точно бордея отидохте снощи вие и братовчед ми? — Думите се изтръгнаха от устата й, преди да може да ги спре.

Тристан я изгледа замислено.

— Идеята не беше моя и ти го знаеш.

— Да, но ти я прие с удоволствие.

„О, Боже, спри да говориш за това, глупачке такава!“

Но както обикновено, когато ставаше дума за него, тя обърна гръб на всеки здрав разум.

— Когато излязох, братовчед ми беше още в леглото. Предполагам, че двамата сте си изкарали прекрасно снощи.

Боно я погледна и очите му блеснаха.

— Ще трябва да питаш него. Когато го видях за последен път, тъкмо го посрещаха в един бордей с отворени обятия. Реших, че може и сам да се справи с жените, затова се прибрах вкъщи.

Тя изсумтя.

— Наистина ли очакваш да повярвам?

— На коя част? Частта за братовчед ти ли? Или за мен?

— На частта за теб, разбира се! Знам, че братовчед ми трябва да е правил нещо, за да закъснее толкова.

— Правил го е сам, кълна се. Знаех, че трябва да съм готов за действие за днешната разходка, затова се прибрах в прилично време.

С една от онези свои дразнещи усмивки той сложи ръка на кръста й и се наведе към нея.

— Колко интересно, че те вълнува! Изобщо не изглеждаш притеснена, задето оставих братовчед ти в бордей, но си твърдо решена да разбереш дали аз съм бил там с него. Ревнуваш, а?

Зоуи се отдръпна и пристъпи напред.

— Не ставай смешен! Изобщо не ме вълнува какво правиш вечер.

— Щом казваш, принцесо — изрече провлечено той с онзи самодоволен тон, който така я вбесяваше.

Усещаше погледа му върху себе си. Навярно пак й гледаше задника.

— Вече знам що за човек си.

— Така ли? И що за човек съм?

— Негодник.

— Несъмнено.

Каза го така, сякаш му връчваше медал за храброст!

— И… и прелъстител — изръмжа тя.

Тристан направо се изсмя.

— Да, и това, когато имам възможност.

Самодоволното му забавление и абсолютната липса на срам ненадейно й се сториха повече, отколкото можеше да понесе. Зоуи се спря и го погледна.

— И конекрадец.

Всичката кръв се отля от лицето на Тристан, а усмивката му изчезна.

Удоволствието, че го е смутила, се стопи. Нима вече не бе решила, че той не е конекрадец? А дори и да беше, не беше ли решила да го разпита чак след като приключи работата си за нея?

— Поне така ми казаха — добави припряно тя. — Но съм сигурна, че е само…

— Кой? — гласът му беше остър, хладен.

— Какво?

— Кой ти каза, че съм конекрадец?

Пусто да остане!

— Ами… аз… ъъъ, всъщност го чух от втора ръка…

— Мистър Боно!

Едно момче се приближи тичешком към тях.

— Мистър Боно! Трябва да дойдеш да говориш с лелята на баща ми!

Все още вперил изпълнен с очакване поглед в нея, Тристан се обърна към момчето:

— За какво?

— За човека, за когото пита сутринта. Милош Кори.

Вниманието на Тристан незабавно се насочи към момчето.

— Тази леля знае ли къде е той?

— Къде работи нощем. Да. Когато предишния път пита за Милош, тя спеше.

Момчето го задърпа за ръката.

— Ела, трябва веднага да говориш с нея. Преди да е задрямала пак.

— Разбира се — съгласи се Тристан и погледна към Зоуи. — Ти защо не останеш тук, докато аз…

— Не — отсече тя с категоричен тон. — Идвам с теб.

Боно я погледна раздразнено и прокара пръсти през косата си. Но сигурно разбра, че не може да я остави тук сама, докато той скита един бог знае къде, защото изруга, а после й направи жест да го последва.

Момчето вече се отдалечаваше тичешком обратно в посоката, от която току-що бяха дошли. Докато бързаха да не изостанат, Зоуи попита:

— Кой е Милош?

Челюстта му се стегна.

— Един човек, с когото израснахме заедно. Нали ти казах, циганите си правеха катун в земята на баща ми.

— И той ще ни помогне да намерим Дрина?

— Може — отвърна уклончиво Тристан. — Циганите от Йоркшир навярно се познават всички помежду си, а той е от този род.

— О, добре.

И все пак странно, че досега не беше споменал за този Милош.

Зоуи се подготви да подновят разговора си за конекрадството, но сега Тристан изглеждаше разсеян.

Не беше единственият. Умът й кипеше, превъзбуден от информацията, която бе узнала днес. Сега, когато видя колко окаяно живеят циганите, осъзна какъв късмет е извадила, че родителите й са я купили. Ако изобщо я бяха купили. Започна да проумява с какво това предположение бе предизвикало подигравателната усмивка на Тристан.

Въпреки бедното облекло на децата не видя нито един човек да се държи жестоко с тях. Те бродеха из лагера свободни и щастливи. Навсякъде имаше бебета — кърмеха ги, люлееха ги на коленете си, пееха им. Трудно й бе да си представи, че тези любящи майки ще продадат някое от децата си.

Скоро се озоваха обратно край редицата порутени къщи близо до пътя. Когато стана ясно, че са се отправили към една от тях, Зоуи погледна Тристан.

— Щом има къщи, защо другите цигани живеят в палатки?

— Къщите в града, дори жалките, са скъпи. Малко цигани могат да си ги позволят и обикновено те са от големи семейства, с много здрави мъже, които могат да работят за наема.

Влязоха и се озоваха в празна стая — имаше само постелки, възглавници и огнище. Няколко жени се въртяха наоколо, приготвяха храна, наглеждаха децата и чистеха.

Момчето ги заведе до една сбръчкана старица, сгушена пред гаснещия огън. Беше загърната в шалове в екзотични цветове, един от които бе увит около посивялата й глава. Усмивката, която разкри дупките между зъбите й, бе отправена едновременно към тях и към момчето, което й каза няколко думи на цигански. Жената направи знак на Тристан да се приближи и двамата заговориха на нейния език.

До този момент Боно винаги бе започвал разговора на цигански, за да спечели доверието на събеседника си, но бързо заговаряше на английски заради Зоуи.

Сега обаче не го направи. И колкото по-дълго продължаваше диалогът им, толкова повече се дразнеше тя. На няколко пъти чу името Милош, но не и Дрина.

Когато най-накрая в разговора настъпи пауза, Зоуи попита:

— Какво казва за Дрина?

По лицето на Тристан премина сянка.

— Още не съм я питал. Карах я да се отпусне, преди да мина към това.

Отново се обърна към жената и заговори на цигански. Изражението й стана мрачно, тя поклати отрицателно глава, измърмори няколко думи и отпусна глава на гърдите си. Никой от другите не беше реагирал така.

Очевидно и Тристан си помисли същото, защото й зададе още един въпрос. Сега обаче старицата изобщо отказа да говори с него — само продължи да клати глава.

Момчето се обърна с лице към тях и изражението му стана извинително.

— Трябва да тръгвате. Леля е уморена.

Сърцето на Зоуи се свлече в стомаха й.

— Но…

— Тръгвайте! — настоя то и тревожно погледна леля си. — Тя няма да каже нищо повече.

Тристан я улови за ръката и се отправи към вратата.

— Тристан! — извика Зоуи. — Тя знае нещо.

— Казва, че не знае. И ако започнем да я притискаме, няма да стигнем доникъде.

Зоуи се бавеше, затова той добави едва чуто:

— Ще говоря с Милош. Ако той не е чувал за Дрина, може би ще ни помогне да убедим старицата да ни каже какво знае. Но засега приключихме тук.

Едва сега тя му позволи да я изведе навън.

Докато бързаха по пътеката, Зоуи го погледна.

— Значи наистина ти е разкрила къде е Милош.

— Не къде е сега, а къде ще бъде довечера. Изглежда, цялото семейство — както и други цигани от Йоркшир — всяка вечер излагат сергии в Ламбът, предсказват бъдещето и продават дрънкулки на хората, които се стичат в тамошните театри и кръчми.

— Значи и Дрина може да е с тях. Ако е циганка от Йоркшир, имам предвид.

— Може. Няма как да сме сигурни.

Точно тогава някой ги повика, те се обърнаха и видяха Лизет, която бързаше към тях.

— Надявам се, че сте свършили — каза тя, докато се приближаваше, — защото разгледах толкова панделки, колкото изобщо можех да понеса, а аз мога да понеса покупката на огромно количество панделки.

Като се имаше предвид, че носеше кошница, препълнена с хартиени пакети и неопаковани панделки, очевидно не преувеличаваше.

— Готов съм да се обзаложа, че тук няма да научим нищо повече — рече Тристан.

Херцогинята погледна нагоре.

— Дори и да можете, небето се заоблачава, а аз отказвам да ме навали дъждът. Или още по-лошо, снегът. Освен това умирам от глад. В тази част на града има прекрасна гостилница и си помислих, че можем да се отбием там на чай и гълъбов пай, преди да заведа Зоуи у тях, а ти да се върнеш в „Мантън Инвестигейшънс“.

— Е? — обърна се Тристан към Зоуи.

Тя вдигна рамене.

— Обиколихме целия лагер и до момента не открихме нищо. Спокойно можем да си тръгваме. Винаги можем да се върнем, ако не научиш нищо от твоя приятел Милош.

Херцогинята рязко си пое въздух, Тристан потръпна и Зоуи разбра, че е направила гаф.

— Милош Кори ли? — Гласът на Лизет се извиси до писък.

— Да — потвърди Зоуи. — И вие ли го познавате?

— Познавах го като млада, макар и само малко. Тристан обаче го познаваше много добре — добави сестра му и го изгледа сърдито. — И очевидно, големи братко, най-накрая си си загубил ума.

Глава 11

По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Тристан не можеше да реши кой го подлудява най-много в момента — Зоуи, задето изтърва името на Милош, Лизет, задето си спомни кой е той, или момчето, което изобщо спомена за Милош пред Зоуи.

Сега тя го гледаше объркано, сестра му изглеждаше побесняла, а на него очевидно щеше да му се наложи да дава обяснения на някоя от тях, ако не и на двете.

Ако Лизет изобщо му дадеше възможност. Тя му препречи пътя, сложи ръце на хълбоците си, като имитираше майка им в най-разяреното й състояние.

— Не мога да повярвам, че ще рискуваш пак да се забъркаш с него! Какво си мислиш, че правиш? Знаеш, че Хъкър слухти из Лондон и се надява да открие нещо, което Джордж може да използва срещу теб. Ако разбере, че се сдушаваш с Милош…

— Нищо няма да разбере, по дяволите! Нали знаеш, че когато се наложи, мога да се изплъзна от Хъкър.

— Миналата година не му се изплъзна и едва не се озова в Ню…

— Лизет! — прекъсна я остро той. — Все още сме с клиентка.

Сестра му примигна. Бузите й пламнаха, когато осъзна колко неблагоразумно е споменала как миналата година Тристан едва не се озова в затвора, преди херцогът да принуди Джордж да оттегли обвинението в конекрадство.

— А с Милош трябва да говоря — продължи той — за случая на лейди Зоуи.

Всъщност не беше сигурен откъде Милош изобщо може да знае нещо по въпроса, но тук не намери нищо. Струваше си да опита.

— Кой е Хъкър? — попита Зоуи в напрегнатата тишина.

— Никой — отсече Тристан и стрелна сестра си с предупредителен поглед.

Намусена, Лизет се обърна и продължи да крачи към пътя и очакващата ги карета. Боно тръгна след нея, както и Зоуи. Боже, това беше последното, което му трябваше точно сега, когато беше само на косъм да открие Милош!

— Очевидно Хъкър не е никой — осмели се да се обади Зоуи.

— Това е семеен въпрос! — изръмжа Тристан. — Теб не те засяга.

Лизет изруга под нос и той стисна зъби. Слава богу, че бяха дошли отделно и скоро щеше да се отърве от сестра си!

Зоуи го изгледа гневно.

— Добре, няма да говоря за него. Очевидно обаче Милош ме засяга. Ти каза, че може да има нещо общо с този случай.

— Казах, че може би ще може да ни каже нещо. Това е всичко.

— Защо тогава не го спомена преди?

Лизет му хвърли самодоволен поглед през рамо.

— Чудесен въпрос, нали, Тристан?

— Ако не млъкнеш, сестричке, заклевам се, че ще ти запуша устата с тези панделки.

— Няма да посмееш — усмихна му се дяволито Лизет. — Ако дори се опиташ, Макс ще те обеси с главата надолу. Нали знаеш, очаквам детето му.

— Да, и подлудяваш всички ни — измърмори Тристан. — Знаеш ли, той може дори да ми благодари, ако ти запуша устата.

— Внимавай! — предупреди го лукаво сестра му. — Това дете ти се пада племенник или племенница, така че трябва да се държиш добре с мен.

Думите й го извадиха от равновесие. Досега си мислеше за бебето като за детето на Лизет, не като за свой племенник или племенница. Това щеше да е първото бебе, родено на някого от тях тримата. По дяволите, първото бебе, родено на някого от тях четиримата, защото и Джордж не бе успял да направи дете на жена си.

Защо мисълта, че ще има племенник или племенница, го безпокоеше? Децата като цяло му бяха симпатични, когато си имаше вземане-даване с тях, което не се случваше често. Но бебе, което да гледа на него като на чичо, което може да се обърне към него за съвет или за утеха или… или за каквото и да било… Това беше нещо съвсем друго.

— Е? — прекъсна мислите му Зоуи.

Той я погледна, без да спира да се бори с представата, че скоро ще е чичо.

— Какво „е“?

Тя изпухтя ядосано.

— Защо не си ми споменал досега за Милош? Защо не каза, че имаш приятел циганин, който може да помогне за моя случай?

Проклятие, тази жена никога не подминаваше нищо!

— Защото не знаех, че е в Лондон. Това достатъчно ли е? Не знаех къде е.

Това поне беше вярно.

— Но онова циганче каза, че си питал за Милош още преди ние да дойдем, така че очевидно си дошъл тук с намерението да го потърсиш.

Почти бяха стигнали до каретата. Само още няколко метра.

— Наистина, прекалено голямо значение придаваш на това.

— Така ли? Сестра ти спомена Джордж. Това има ли нещо общо със слуховете, че преди години си откраднал кон от своя полубрат?

Мили Боже всемогъщи! Как успя да забрави, че по-рано Зоуи спомена за това? И какво, по дяволите, да й каже? Трябваше да й даде някакъв отговор.

Сега и двете жени го гледаха с очакване. Междувременно към тях препускаше банда момчета и момичета, които размахваха шалчета и вдигаха шум, за да надвикат другите. И за сделката си с тях бе забравил.

Това му дойде в повече.

— Тихо! — изрева той и стресна дори циганчетата. После се намръщи на сестра си. — След като „умираш от глад“, предлагам да отидеш в онази гостилница и да си поръчаш нещо, което да утоли глада ти. Остани толкова дълго, колкото искаш. Аз и Зоуи трябва да обсъдим някои неща и за целта трябва да останем насаме.

— Но… — започна Лизет.

— Няма да споря с теб по въпроса! Дай ни един час да поговорим и се кълна, че след това ще ти я върна.

— Всичко е наред, Лизет — обади се Зоуи. — Той е прав — трябва да поговоря с него насаме, ако нямаш нищо против.

Херцогинята изглеждаше нащрек.

— Е, щом си сигурна…

— Сигурна съм. Върни се след един час, става ли?

Погледът на Зоуи се спусна към корема на Лизет и на лицето й се изписа копнеж.

— Иди и нахрани това дете.

Херцогинята кимна и тръгна към каретата. Веднага щом возилото потегли, децата започнаха да размахват към Зоуи ивици плат.

Тристан изръмжа:

— Иди и избери някое проклето шалче, за да свършим с тях.

— Няма нужда да ругаеш.

След като разгледа разноцветното море, тя избра шалче на розови точки.

— За бебето на Лизет — обясни, докато червенобузестото момиче от другата му страна я гледаше грейнало и бъбреше оживено на Тристан.

При споменаването на бебето стомахът му се сви и той дори не беше сигурен защо. Без да обръща внимание на тази обезпокоителна реакция, Боно подаде на момичето голяма пълна шепа монети. Другите деца пак се разшумяха, но той им каза, че няма повече пари. Това подейства и те се отдалечиха.

Всички, освен момчето, което ги бе отпратило от къщата на старата циганка. Тристан не го бе видял да се присъединява към останалите.

— Имаш ли да ни кажеш още нещо? — попита го. — Леля ти каза ли ти нещо за Дрина?

— Съжалявам, не. Но за Милош, намерих това…

Хлапакът му подаде смачкан лист хартия. Тристан го разгърна и видя скица на покрита каруца, като тези, с които пътуваше семейството на Милош.

Момчето посочи към съвсем проста рисунка на седло, нарисувана от едната страна.

— Това означава семейство Кори. Ако отидеш в Ламбът, оглеждай се за това, и ще намериш Милош.

— Благодаря — каза Тристан. — Това много ще ни помогне.

— Да, благодаря — присъедини се Зоуи. Задуха ги студен вятър и тя потръпна.

— Само още едно нещо, момко — обади се Боно. — Знаеш ли някое място, където можем да отидем с милейди да се постоплим? Някъде, където има огън и може би храна?

Момчето погледна несигурно към Зоуи и кимна.

— Оттук.

И тръгна обратно към редицата къщи.

— На кого е тази къща? — попита Тристан, когато то отвори вратата и ги въведе в празно помещение, приличащо на салон, доста подобно на предишното. — И къде са обитателите?

— На моето семейство е. Татко я нае от собственика на това поле за три месеца. В момента всички жени са в съседната стая, а мъжете отидоха в друг град по работа, така че ти и твоята дама можете да я използвате, ако искате.

Момчето посочи към една кошница близо до огнището и протегна ръка.

— За един шилинг можете да получите хляб и сирене.

— Ще ги вземем, благодаря — отговори Тристан и му подаде монетата.

Докато то стъкваше огъня в камината, Боно си свали шапката и ръкавиците и ги метна на една възглавница. Зоуи последва примера му, но с превзети леки движения, достойни за принцеса.

Веднага щом огънят се разгоря, момчето тръгна към вратата.

— Трябва да се погрижа за леля.

— Благодаря ти — каза Тристан.

Момчето се спря на прага.

— Ти и жена ти можете да останете колкото трябва.

— О, но аз съм… — започна Зоуи.

— Няма да се бавим — обади се припряно Тристан. — Отново ти благодаря.

Момчето кимна и си тръгна. Веднага щом излезе, Боно я предупреди:

— Не бива да му казваш, че не сме женени. Когато става въпрос за мъжете и жените, циганите са по-стриктни от англичаните. Никога не биха ни позволили да останем насаме заедно, ако знаеха, че си неомъжена. Ясно ли е?

Тя въздъхна.

— Да.

Той взе кошницата с храна, изрови няколко комата хляб и две-три парчета сирене и й ги подаде. Зоуи започна да ги поглъща така, сякаш не бе виждала храна от дни насам.

Тристан никога досега не я бе виждал да се храни. Правеше го с такова енергично удоволствие, че той не можеше да откъсне очи от тази учудващо еротична гледка. Един Господ знаеше какво още щеше да прави енергично Зоуи.

Когато тази блуждаеща мисъл го накара да се възбуди, той преглътна ругатнята си. Не за това бяха дошли тук.

Премина право към целта.

— Трябва да знам къде си чула слуха, че съм конекрадец.

Зоуи се съсредоточи върху откъсването на още хляб от комата.

— Какво значение има?

— Защото това не е широко известно и категорично не се знае в Лондон. Бих предпочел да си остане така.

— Значи е вярно?

Проклет вечен ад!

— Не е толкова просто. Освен това няма нищо общо с теб. Или с този случай.

На лицето й се изписа тъга. Тя отиде до огнището и хвърли в огъня остатъците от хляба и сиренето си.

— Това не е съвсем вярно, нали? — попита Зоуи и си изтупа ръцете. — Сигурно е свързано с Милош, а ти не спираш да повтаряш, че той е част от този случай.

Тристан бе готов да удуши сестра си, задето направи връзката между Милош и Сини пламъци.

— Кой ти каза за коня, Зоуи?

— Дори не съм сигурна, че…

— Кой ти каза, по дяволите?

Тя извърна лице от огъня и погледна към него.

— Братовчед ми.

Тристан изруга приглушено и Зоуи добави припряно:

— Разбрал е от татко, който каза, че го е чул преди години. Уинбъро и Ратмур Парк не са толкова далеч едно от друго.

Така беше, но според Дом нямаше никакви признаци, че отчаяното действие на брат му е станало предмет на клюки в Йоркшир. Уж Джордж бил използвал влиянието си, за да потули кражбата, да избегне скандала за семейството. Но този мръсник бе оставил заповедта за арест в сила дотогава, докато Макс не го застави да я отмени.

Освен това едва ли си бе направил труда да потуши клюките сред прислугата, което можеше да обясни как бащата на Зоуи е чул за това.

— Какво точно каза баща ти?

— Не знам.

Тристан изсумтя и Зоуи настоя:

— Честна дума, не знам! Все още не съм имала възможност да говоря с него за това. Когато сутринта излязох от къщи, той спеше. Ето защо знам само това, което ми разказа Джереми, когато танцувахме снощи.

— Джереми ли?

Непознатото стягане в гърдите разпали гнева му.

— Вече наричаш братовчед си Джереми? Колко фамилиарно!

Зоуи скръсти отбранително ръце на гърдите си.

— Той ми е братовчед. Позволено ни е да се държим фамилиарно.

— Да, вярно е.

Тристан пусна кошницата и се приближи към нея.

— Не ти ли е хрумвало, че може би има причина да говори грозни неща за мен?

И защо, по дяволите, не го бе споменал пред него по време на всичките им пиянски скитания миналата вечер?

— Не беше така! — възрази Зоуи. — Братовчед ми просто каза, че татко го е предупредил да не се сближава с теб заради твоето… минало.

— Което включва кражба на кон.

— Да — изгледа го тя така, че го принуди да сведе поглед.

— А ти, разбира се, изобщо не се учуди, когато чу за кариерата ми на крадец! — изръмжа Тристан и стомахът му се разбунтува.

— Всъщност се учудих. Стори ми се крайно невероятно френската тайна полиция или твоят брат да наемат крадец, за да води разследвания.

Той задиша малко по-леко. Съвсем малко.

— Тогава защо го спомена?

— Естествено, защото исках да разбера истината. След като веднъж вече те видях да се преструваш на крадец заради един случай, реших, че… може би и тогава е било същото.

Фактът, че е била готова да го оправдае поради липса на доказателства, го накара да се успокои. Докато не се сети за нещо.

Приближи се към нея и каза:

— Почти съм готов да ти повярвам, ако не беше хвърлила думите в лицето ми така обвинително.

— Какво очакваш, след като ме предизвикваш на всяка крачка? — проблесна погледът й. — Когато те наричам негодник, ти го приемаш като комплимент, а когато те нарека съблазнител, го признаваш с готовност. Това е… това е…

— Дразнещо?

— Непристойно.

Сепнат, той се разсмя.

— Непристойно? Мисля, че никой никога досега не ми е отправял толкова блудкава обида. Това е противоположното на „да се проваля чрез снизходителна похвала“ — ти ме възхваляваш със снизходителното си заклеймяване.

Бавно я заобиколи.

— И забелязвам, че не отправяш такива осъдителни думи към братовчед си, който свободно говори за бордеи и хазартни домове в присъствието на дама и който още спи след приключенията си снощи. Докато аз, „непристойният“ негодник и съблазнител, съм тук и се опитвам да ти помогна.

Гневът му започваше да се стопява, заместен от остро осъзнаване на факта, че двамата са насаме. Че тя му отправя несигурни погледи дори докато бузите й порозовяват под погледа му.

В гърдите му нещо, което бе определено порочно, изрева и се събуди за живот.

Зоуи навярно го почувства, защото нервно потри ръце.

— С Джереми не е същото. Той е американец. Не знае, че има и друг вариант. — Погледна го в очите. — Ти знаеш. А ти беше този, който го заведе в бордея.

— Защото той ме помоли — отговори Тристан и се спря само на сантиметри от нея. Нещо като че ли бе изсмукало всичкия въздух в стаята, защото той едва успяваше да диша, след като Зоуи стоеше толкова близо до него. — Но не останах.

Върху красивите й черти се изписа грозно подозрение.

— Разбира се, че не си — съгласи се тя, обърна се и тръгна към вратата. — Ти никога не ходиш в бордеи, никога не лягаш с блудници…

— Кълна се, че снощи не съм.

Зоуи посегна към дръжката на вратата, но Тристан се приближи с широка крачка зад гърба й и я привлече към себе си, докато изящните й задни части не се озоваха притиснати до неговата бързо набъбваща плът.

— Искаш ли да знаеш защо?

— Не — прошепна тя, макар че когато Тристан започна да я целува по врата, не се отдръпна.

— Защото когато видях жените, скупчени на прозорците, когато видях преценяващите им погледи, които измерваха портфейла ми… и други неща, осъзнах, че не искам нито една от тях в леглото си.

Дишането й се учести и Тристан ненадейно почувства, че вече не може да прояви предпазливост. Не и с нея. Не и когато ароматът й на теменужки го обгръщаше, а мекото й тяло се бе нагласило към извивката на неговото и правеше члена му твърд като камък.

— Затова си тръгнах, принцесо — изхриптя той. — Защото осъзнах, че ти си тази, която искам в леглото си. Само ти.

Глава 12

Пулсът на Зоуи запрепуска в галоп. Той искаше „само нея“ — в леглото си. Не в живота си, за своя съпруга или нещо приемливо. О, не. В леглото си.

Сякаш за да подчертае това, Тристан отново я привлече към себе си, позволи й да почувства твърдия член между краката му и тя ахна. Знаеше как мъжете се съединяват с жените, защото бе виждала животните в имението си — овните с овцете и жребците, които качваха кобилите.

Това обаче беше различно. Усещаше как плътта на Тристан се втвърдява срещу нейната и това подхрани суетата й, колкото и да беше странно. Всички тези красиви жени, с които беше лягал… а искаше да го направи с нея?

Колкото и да си напомняше, че единственото му желание е да задоволи физическата си нужда, все още се опияняваше от мисълта, че иска да задоволи тази нужда с нея. Поне беше честен. Не се преструваше, че иска брак.

Всъщност какво друго би могла да очаква от един негодник, който съвсем не се разкайваше?

— Няма значение какво искаш — излъга тя. — Няма значение дори аз какво искам.

— За мен има.

Той разпери длан върху корема й. За нейно удивление в тялото й се надигна горещ порив на нужда и Зоуи си помисли, че ще се втечни и ще се превърне в пара още тук, на място.

— Недей! — прошепна тя. Думата беше повече отчаяна молба, отколкото заповед. — Моля те, Тристан, недей…

— Недей какво? — погалиха я пръстите му през роклята. — Да не те желая? Да не изпитвам нужда от теб?

— Да… не…

Тя трескаво се опита да си събере мислите, преди да са избягали съвсем.

— Правиш го само за да ми попречиш да ти задавам въпроси за кражбата.

— Съвсем не.

Боно я гризна по ухото и Зоуи ахна.

— Не ме интересува какви въпроси ще задаваш, защото няма да говоря за това, което се случи в Йоркшир.

В ума й изскочиха думите на Лизет от преди, как избягвали родното си графство.

— Но слуховете са верни, нали? Наистина си откраднал кон. В противен случай нямаше да отказваш да говориш за това.

Или да избягва Йоркшир.

— Както вече ти казах, не е толкова просто. И не те засяга.

— Засяга ме — изрече задавено тя, докато ръката му се движеше във все по-широки кръгове и я караше да трепери и отвътре, и отвън. — Ами ако те арестуват?

— Тревожиш ли се за мен?

— Да! Сестра ти се притесняваше достатъчно, за да те предупреди да не се забъркваш с Милош. Как да не се тревожа за теб?

— Не е необходимо.

Дишането му срещу шията й стана по-тежко, а ръката му започна да броди нагоре, към гърдите й.

— Мога да се грижа за себе си.

Дланта му покри гърдата й.

— И за теб.

Зоуи замръзна на мястото си не от друго, а от стъписване. Но там, където той разтриваше гърдата й, там, където тя допреди миг дори не знаеше, че иска докосването му, усещанията, които избухнаха през нея, прогониха смайването и го замениха с дива неуправляема тръпка, която беше по-хубава дори от лудото препускане в полята на Уинбъро.

— Ооо, Тристан… — изстена тя.

Сръчните му пръсти разкопчаха палтото й точно толкова, колкото да плъзне ръка отдолу, а после още по-надолу, под корсета и ризата до голата й плът.

Голата й плът. Всемогъщи Боже в небесата!

Палецът му потупваше зърното й деликатно, галещо и Зоуи почти полудя. Всяко едно толкова удивително усещане трябваше да е греховно!

— Ти не бива… ние не бива…

— Защо?

Сега и другата му ръка преброждаше тялото й, спускаше се по нейния корем.

— Защото… защото…

Беше й трудно да мисли след такива удивителни ласки.

— Циганка или не, ти си израснала като наследница на кралство… като принцеса, ако мога така да се изразя. А принцесите могат да имат всичко — и всеки — когото си поискат, по дяволите!

Гласът му се понижи до свиреп дрезгав шепот:

— Затова ме вземи.

Сърцето й прескочи. Зоуи го усмири безмилостно.

— За какво? — прошепна. — За любовник ли?

Сега той побутваше полите й малко по малко, вдигаше ги по бедрата й. Тя трябваше да избяга. Но не можеше.

— Кийн не е подходящ за теб — промълви Тристан с дрезгав глас.

— Това не е отговор.

И все пак не побягна.

— Но е вярно.

Тристан нежно стисна зърното й и тихият й вик изпълни празната стая.

— Кажи ми, Зоуи, той изпълва ли те с копнеж? Кара ли те да се чувстваш така?

— Откъде да знам? Никога… не ме е докосвал по този начин.

Боно продължи безсрамно да гали гърдата й.

— А ти искаш ли да го направи? Представяш ли си го? Мислиш ли си за това? Желаеш ли го?

— Той е… той е почтен джентълмен.

— Голям джентълмен, няма що, щом търси удоволствия в бордеите! — изръмжа Тристан. — А това какво общо има с всичко?

— Един почтен джентълмен не би ме накарал… да искам това.

— Дрън-дрън!

Дрезгавата неприлична дума би трябвало да я изтръгне от безумната треска, която разпалваше у нея допирът му. Вместо това само я направи още по-порочна и приятна.

Боно я близна по ухото.

— Всеки мъж, за когото смяташ да се омъжиш, трябва да направи точно това, почтен или не. А фактът, че Кийн не го прави…

— Не съм казала това.

Тези думи сякаш отприщиха у него някакво безразсъдство, защото той изруга под нос, махна ръката си от гърдите й и я свали до другата, която сега повдигаше полите й над бедрата. После я обхвана с длан между краката. Точно над онази част от тялото й, която беше гореща, болезнена и мокра.

Зоуи изстена.

— Нима ми казваш, че искаш той да те докосва по този начин? — Боно беляза шията й с груби, жадни целувки. — Искаш той да те възбужда така, както те възбуждам аз?

Зоуи направи последно усилие да се пребори с удоволствието, от което отмаляваше, а волята й се стопяваше.

— Кой казва… че ме възбуждаш?

Тристан изруга под нос и прокара пръсти през къдравите косъмчета там долу, докато накрая започна да гали мократа плът.

— Обилната ти мокра топлина. Ти ме искаш.

— Не — излъга Зоуи.

— Да.

Той проникна дълбоко в нея с един пръст и тя едва не си загуби ума.

— О, Боже… Тристан! Тристан!

Заби пръсти в бедрата му и тялото й се изви срещу ръката му.

— Какво правиш с мен?

— Възбуждам те — прошепна гърлено той. — Показвам ти как трябва да бъде между мъж и жена, които се желаят.

— Значи сега… смяташ да ми даваш уроци? От онези, които би трябвало да получа от бъдещия си съпруг?

— Който си прекарва времето във влизане и излизане от бордеи?

Сега Тристан търкаше члена си срещу нея. Набъбналата му плът беше като желязо за дамгосване срещу дупето й.

— Звучи много лицемерно… от твоята уста.

Помилва я силно между краката и я накара да ахне.

Да иска.

— Кажи ми истината, Зоуи. Желаеш ли Кийн?

Под чувствените му ласки й беше невъзможно да мисли. Невъзможно да прави каквото и да било, освен да чувства. И да копнее. И да изпитва нужда.

— Има ли значение?

— Защото ако го желаеш, кълна се, че отсега нататък ще те оставя на мира. Ще те оставя да тичаш след него колкото ти душа иска.

Трябваше да излъже. Но не можеше.

— Няма значение дали го желая. Просто трябва… да тичам след него.

— Това не е отговор на въпроса ми и ти го знаеш.

Ненадейно той я обърна в ръцете си и я притисна към вратата. Все още държеше набраните й поли в една ръка, оставяйки я гола от кръста надолу, но сега се наведе към нея, докато продължаваше да я гали между краката.

С безжалостна целеустременост Тристан започна да я целува все по-надолу, от отвора в палтото й до извивките на гърдите над нейния корсет. Дишането й се ускори, той пусна полите й и смъкна корсета, за да оголи покритата й с лен гърда. После я сграбчи в устата си през плата и я засмука. Силно. Опияняващо.

От устните на Зоуи се изтръгна стон на чисто удоволствие, тя го стисна за раменете и го притисна към себе си. Тристан плъзна език по зърното й, докато пръстът му продължаваше проклетите си милувки и накрая тя затрептя под него, изпълнена с желание за неща, които дори не можеше да разбере.

Изненадващо Тристан спря всичко. Зоуи нададе нечленоразделен стон, а той изръмжа:

— Кажи ми, по дяволите! Искаш ли го?

— Не!

Очите му се спряха изпитателно върху лицето й и тя призна:

— Не по този начин. Не.

Лицето му се озари от неимоверно удовлетворение.

— Слава богу.

А после започна да я целува страстно. Ръцете му възпламеняваха всичките й усещания отгоре и отдолу. Всичко това се оказа прекалено много. С дълбок стон на поражение тя се отдаде на това прекрасно вълнение. О, ако можеше да го има по този начин, с нея, постоянно…

Не, нямаше да се измъчва. Сега той беше с нея и й показваше как би могло да бъде всичко… ако не беше такъв негодник без корени.

— Как ме караш да горя — прошепна Боно срещу устните й.

Спря да гали гърдата й, хвана ръката й и я премести надолу, за да покрие издутината в панталона му.

— Виждаш ли какво ми причиняваш? Виждаш ли как ме подлудяваш?

Зоуи възликува при мисълта да го държи в свой плен. Потърка дългия му член през панталона.

Тристан нададе гърлен стон и се притисна към ръката й.

— Проклет вечен ад, да! Точно така, принцесо. Снощи не съм спал заради тази… тази болка за теб.

— И аз — призна тя, отдадена на удоволствието от усещането как плътта му сякаш скача нагоре под пръстите й. — Ти си по-надарен развратник, отколкото си давах сметка.

— Развратът няма нищо общо.

Изпълни я въодушевление и тя се намрази заради това.

— Тогава какво има?

— Не знам. Но никога не съм правил това с жена като теб. Никога не съм искал.

Изписаната на лицето му несигурност й показа, че говори истината.

— Само знам, че… не искам да свършва.

Прокара палец между краката й в неприкрито чувствена ласка, която разтърси нейното тяло. И я накара да се притисне към ръката му в безмълвна молба за още.

В отговор Тристан си разкопча панталона и пъхна ръката й вътре.

— Погали ме, докато ти доставям удоволствие, любима.

„Любима“? Никога досега не я бе наричал така.

Погледът му я изгори като огън, докато ръката му затваряше пръстите на нейната около коравия му член.

— Нека заедно открием удоволствието.

— Дори не знам какво означава това — прошепна Зоуи, но му позволи да я напътства, да придърпа неговия… неговия орган нагоре и надолу, пак и пак.

— Означава, че няма да съсипя репутацията ти — изсъска той през стиснати зъби. — Но възнамерявам да те бележа, да ти попреча да се хвърлиш презглава в необмислен брак с… Кийн.

Поруменялото му лице, готовността, с която плътта му реагираше на допира й я запленяваха. Той обаче не й даде време да помисли за това или да се усъмни в мотивите му, преди отново да започне да я целува и гали.

Този път ласките му бяха по-спокойни, предназначени да разпалят огън в тялото й. Тристан възпламеняваше пожара с огненото си докосване, наклаждаше го, поддържаше го и пак го наклаждаше, докато накрая самата й кожа сякаш пламна и Зоуи започна да се задъхва и да стене.

Боно откъсна устни от нейните.

— Да, скъпа, точно така. Позволи му да те обземе.

Погледът му беше нефокусиран.

— Стигни до върха за мен. Искам да те видя как… рухваш.

Палецът му отдолу ускори движенията си и той подкани ръката й и тя да ускори ритъма си.

— Искам да… рухна с теб.

Боже, точно това усещане предизвикваше галещият му пръст точно до това пулсиращо място между краката й — неспирно туптене като… чукане на чук срещу стъкло. Чук… чук… чук… докато стъклото… се нащърби… пропука се… и се разби!

Зоуи нададе вик, а Тристан го погълна с устните си, плътта му рязко трепна в ръката й и той също се разби.

За миг двамата останаха така със съединени устни, съединени от интимността на неговите и нейните ръце там долу. Беше прекрасно, нежно, най-вълшебният миг в целия й живот.

Докато изневиделица в съзнанието й не изплуваха думите на врачката: „Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“

Бог да й е на помощ! Може би вече беше много късно да му попречи.

Зоуи простена и дръпна ръка от панталона му. Пръстите й бяха мокри и за миг тя се загледа неразбиращо в тях, преди да осъзнае истината.

— Не. Не, не, не…

В гърдите й се надигна паника, тя избърса ръката си във фустите и се плъзна от мястото си между него и вратата. Полите й паднаха на мястото си и покриха безсрамното й тяло, а Зоуи трескаво се помъчи да закопчае копчетата на палтото си.

Тя отказваше да се влюби в него. Не можеше. Не биваше.

— Зоуи…

— Стига толкова, Тристан! Разбрах какво имаш предвид.

Намръщен, той закопча панталона си.

— И какво имам предвид?

Тя не можеше да си поеме въздух, камо ли да диша. Навярно беше полудяла, щом му позволи… да направи това, което те току-що… Бог да й е на помощ!

— Ти си майстор в съблазняването.

— Не това имах предвид — промълви дрезгаво Тристан и се приближи към нея.

— Така ли? — Зоуи взе ръкавиците и бонето си. — Значи не се опитваше да докажеш, че те намирам за по-привлекателен от братовчед си?

— Е, добре, и това го имаше, но… — прикова я Боно с безрадостен поглед. — Ти не бива да се омъжваш за човек, когото не желаеш.

— Но не мога да се омъжа за човека, когото желая, нали така? Той не иска да се жени, а дори да искаше, това нямаше да ми помогне с нищо в сегашното ми положение.

Тя забърза към вратата.

— Ето че вече знам какво ще ми липсва и ще съм още по-нещастна, когато се омъжа за единствения човек, за когото мога. Благодаря.

Тристан й препречи пътя.

— По дяволите, Зоуи, не това се опитвах да направя!

— Но това постигна — изгледа го намръщено тя. — Само защото искаше да ме разсееш да не задавам въпроси за колоритното ти минало.

— Не беше затова!

— Така ли?

Борейки се със сълзите си, Зоуи си завърза бонето и си сложи ръкавиците.

— Всеки път щом спомена Милош, казваш, че е свързан с моя случай, но когато говори с онази старица, дори не спомена за Дрина, преди аз да те подсетя.

Лицето му посивяваше все повече с всяка изминала секунда.

Зоуи знаеше, че гневът й отчасти се дължи на факта, че Тристан я иска само в леглото си, но не можеше да спре горчивите обвинения, които се изливаха от устните й.

— Ти изобщо смяташе ли да я намериш? Или това беше просто уловка, за да уредиш собствените си дела?

Боно се приближи към нея и я принуди да се отдръпне от вратата.

— Не отидох в Ливърпул, за да намеря Милош, това поне е дяволски сигурно. А днес, когато беше с мен, видя, че прекарах целия ден в опити да открия тази тайнствена Дрина.

— Да, но се сдобихме само с указания как да намерим твоя приятел от момчешките ти години. — Гласът й трепереше. — Заради когото по някакъв начин могат да те арестуват за конекрадство.

— Проклет вечен ад, няма да ме арестуват заради това!

Той се огледа наоколо — търсеше шапката и ръкавиците си.

— Затова ли е всичко? Притесняваш се, че няма да открия проклетата информация, която ти трябва?

— Може би — излъга Зоуи. — С какво ще ми бъдеш полезен, ако се озовеш в затвора?

Един мускул изпъкна на брадичката му.

— Затова е всичко, нали? Все още не ми вярваш.

Нахлупи шапката на главата си и погледът му се плъзна по нея с безочливост, която я накара да настръхне.

— С удоволствие ми позволяваш да те целувам и докосвам, но да не дава Господ да ми се довериш, когато става въпрос за нещо важно.

Обърна се и закрачи към вратата.

Зоуи тръгна след него с усещането, че й прилошава.

— Не е честно! Ти криеш истината, следваш само собствения си план и отказваш да ми обясниш по какъв начин са свързани приятелят ти, твоят полубрат Джордж и моят случай. Смяташ обаче, че трябва просто да вярвам на всичко, което…

— Не ми пука в какво вярваш. — Той стигна до вратата и си нахлузи ръкавиците. — Моето минало си е моя работа. Имам право да го запазя в тайна. Ти ми плати да проуча твоето минало, не моето.

Сграбчи бравата и й отправи студен поглед, който я смрази до костите.

— Така че трябва да решиш. Тази вечер ще говоря с Милош и ще разбера всичко, което мога, за твоята майка. А ти трябва да разбереш дали още си готова да ми се довериш и да ме оставиш аз да се заема с това. Ако ли не, просто ми кажи, когато утре следобед ти дам доклада си на Ротън Роу, и ще прехвърля целия случай на Дом.

— Утре следобед! Но ти трябва да ме вземеш с теб довечера.

— Ти луда ли си? Едва уредих да дойдеш днес. Няма начин да те измъкна от къщата на баща ти посред нощ само за да…

— Откъде да знам, че изобщо ще попиташ за Дрина?

Все още беше разстроена от отказа му да й разкрие истината за миналото си.

— Не искаш да ми кажеш как си свързан с Милош. Откъде да знам, че нямаш планове за него?

Тристан я стрелна с яростен поглед.

— Значи това мислиш за мен. За теб аз винаги ще си остана мръсното копеле, грубиянът без маниери, но облечен като джентълмен.

— Не съм казала подобно нещо — прошепна Зоуи.

— Няма нужда — сряза я той и със замах отвори вратата. — И тъй като очевидно ме смяташ за лъжец и крадец, ще оставя Дом да продължи случая ти.

Той излезе на замръзналата пътека и тръгна към пътя. Краищата на дебелото му палто плющяха на вятъра.

Зоуи повдигна полите си и хукна след него разярена.

— Как смееш да ме обвиняваш за собствения си… за собствения си твърдоглав отказ да ми обясниш какво става? Имам право да знам!

Като истински проклет мъж обаче, той просто продължи напред.

Каретата на херцогинята спря на известно разстояние пред тях и лакеят помогна на Лизет да слезе. Тя се отправи към двама им с усмивка на уста.

— Надявам се, че не съм се забавила — рече Лизет, когато се приближи. — Но се оказа, че гостилницата е по-далеч, отколкото си мислех.

— Няма нищо — процеди Тристан. — Добре сме. Цялата е твоя. Сега тръгвам.

Млъкна и погледна към Зоуи, която тъкмо стигна до тях.

— Утре сутрин ще предам доклада си на Дом. Той може да ти го даде.

Докосна шапката си.

— Приятен ден, милейди — и се отправи с решителна крачка към коня, завързан за едно дърво по-нататък по улицата.

— Да му се не види, Тристан! — изкрещя Зоуи и се втурна след него.

Херцогинята я хвана за ръката.

— Засега го остави. Когато е ядосан, не може да се говори разумно с него.

— Ти не разбираш!

— Разбирам, че няма да постигнеш нищо, ако не го оставиш да му мине гневът.

Лизет погледна към брат си, който вече бе развързал своя жребец и тъкмо се мяташе на седлото.

— Хайде. Да се връщаме у вас. Можеш да ми разкажеш всичко по пътя. А после, ако още искаш да се изправиш лице в лице с мечока, аз ще се погрижа да го кача на някое дърво, за да е безпомощен, става ли?

Той вече се отдалечаваше. Зоуи не можеше да хукне след кон, препуснал в лек галоп. Тя кимна и се остави херцогинята да я поведе обратно към каретата с герба на семейство Лайънс.

Качиха се и потеглиха към Мейфеър. Зоуи се бе превърнала в кипяща маса от чувства — в един момент беше разярена, а в следващия отчаяна и се обвиняваше, задето го притисна. После обвиняваше Тристан, че я съблазни почти докрай, като същевременно отказваше да й разкрие каквото и да било.

И твърдеше, че тя му няма доверие? Той й нямаше и капка доверие!

— И така, кажи ми — подкани я Лизет, — какво е направил брат ми този път?

Може би херцогинята щеше да й разкрие онова, което Тристан не искаше.

— Твърди, че Милош е свързан с моя случай, но не иска да ми каже как. Какво общо има Милош с Тристан, по дяволите?

Лизет потръпна.

— Доколкото разбирам, брат ми всъщност не иска ти да…

— Да разбера, че е откраднал кон от вашия полубрат? И затова е избягал във Франция?

— Нима ти е казал?

Зоуи се замисли дали да излъже. Но й се стори нечестно да се сдобие с информация чрез измама, когато искаше да сложи край на лъжите.

— Не. Научих от баща си, че се носят такива слухове, и трябва да разбера доколко са верни. И доколко са само глупави светски клюки.

Гласът й прозвуча задавено:

— Тристан не иска да ми каже. Ти ще ми кажеш ли?

Херцогинята изглеждаше притеснена.

— Какво може да е толкова важно за твоя случай, че искаш да ти разкрия нещо от историята на собственото си семейство, за което знаят съвсем малко хора? Можеш ли да ми кажеш защо искаш да разбереш?

Зоуи преглътна.

— Иска ми се да можех. Но не става въпрос само за мен. Рискът е прекалено голям и не мога да разкрия тайните си. — Тя посегна и сграбчи ръцете на Лизет. — Но мога да ти кажа, че трябва да разбера не само заради този случай. Твоят брат е… за мен той не е само детектив.

Бог да й е на помощ, вярно беше. Колко ужасяващо! Защото той очевидно не изпитваше същото. Или поне не толкова силно.

— Не мисля, че има значение, но…

— Искаш да знаеш дали не си дарила чувствата си на неподходящ човек — завърши с тих глас Лизет вместо нея. — Дали не си ужасен съдник на човешкия характер.

Зоуи почувства, че гърлото й се задавя от сълзи. Кимна.

Херцогинята се загледа през прозореца. За един дълъг мъчителен миг сякаш обмисляше нещо. Но точно когато Зоуи беше сигурна, че ще й откаже, Лизет се извърна пак към нея и изпъна рамене.

— Много добре — отсече и в гласа й прозвуча леко предизвикателство. — Ще ти разкрия всичко.

Глава 13

Тропотът на копита по калдъръма, скърцането от точене на ножици, енергичните викове на продавачите, които продаваха иглики, кибритени клечки и мляко — всички тези шумове проникваха в каретата на херцогинята, но нито един от тях не можеше да заглуши смразяващия разказ за разрива между Тристан и Джордж Мантън.

Зоуи слушаше със стиснати юмруци и кипнала кръв.

— Как е могло да му се размине на вашия полубрат? Никой ли не възрази?

— Никой не възнамеряваше да се изправи срещу новия виконт Ратмур. — В гласа на Лизет се прокрадна горчивина. — Нито хората от града, които наричаха Тристан „копелето на френската курва“, нито прислужниците, които щяха да си навлекат беда, ако се опитат да навредят на Джордж.

— Дом обаче му се е противопоставил.

— Опита се — поправи я Лизет — и Джордж го лиши от всякаква издръжка. Без пари Дом нямаше друг избор, освен да прекрати следването си за адвокат. Беше принуден да разчита само на собствените си възможности, най-добрата от които се оказа приятелството му с Джаксън Пинтър.

— Сър Джаксън Пинтър ли?

Херцогинята кимна.

— Запознали се, когато брат ми проучвал един юридически случай с участието на сър Джаксън. Затова, когато Джордж унищожи надеждите на Дом за бъдеще, той се обърна към сър Джаксън и го помоли за място в редовете на Боу Стрийт Ранърс^[6]. Изкарваше си хляба с това само допреди няколко години, когато създаде „Мантън Инвестигейшънс“.

— А ти, майка ти и брат ти заминахте за Франция.

— По-точно „избягахме“ — поправи я Лизет и впери поглед навън през прозореца. — Дом ни измъкна от имението и ни заведе до Флембъро Хед. Оттам се качихме на лодката на един контрабандист и се отправихме към континента.

Ненадейно свиване в стомаха накара Зоуи да стисне възглавничката на седалката.

— Прекосили сте Ламанша с лодка? Цяло чудо е, че сте оцелели!

— Беше плавателна лодка, така че не беше от най-малките, но пътуването наистина бе доста мъчително — усмихна се леко Лизет. — От този ден нататък maman отказваше да стъпи в какъвто и да било плавателен съд. Каза, че предпочита да се удави, отколкото да повръща часове наред.

— Ами Тристан?

— Беше толкова ядосан на самия себе си, задето ни постави в това положение, че не се спираше пред нищо, за да ни предпази, поемаше какви ли не безумни рискове заради нас. Едва не преби един от контрабандистите, задето се опита да ме целуне.

— Да, разбира се — промълви Зоуи. — Ти си била само на четиринайсет, нали?

Херцогинята кимна.

— Когато наближихме брега на Биариц и контрабандистите заплашиха да ни изхвърлят в морето, ако не им дадем всичките си останали пари, Тристан опря нож до гърлото на капитана и не го свали, докато хората му не закараха лодката на брега и не ни пуснаха да си тръгнем.

Очите й се насълзиха.

— Той беше един, а те — четирима и въоръжени. Затова, след като пуснаха мен и maman, Тристан ги накара да върнат лодката в морето, далеч от нас, а после скочи във водата и заплува към брега насред силната буря.

— Мили Боже!

— Проклетият глупак се удари толкова лошо в скалите, че едва бягаше, когато контрабандистите пак слязоха на брега, твърдо решени да се доберат до парите ни.

Тя поклати глава.

— За щастие бурята все още бушуваше, така че успяхме да им се изплъзнем, макар и на косъм.

В очите на Зоуи отново запариха сълзи при мисълта какво са преживели всички те, но особено Тристан. Нейният скъп, изтерзан Тристан. Нищо чудно, че мразеше „хората като нея“. Нищо чудно, че я смяташе за луда, задето се опитваше да открие циганското си семейство. Тя бе получила всичко въпреки позорния си произход; той бе загубил всичко заради своя.

И заради глупавата кражба на кон.

— Щом Тристан наистина е откраднал този кон, Сини пламъци, тогава защо е тук, а не в затвора?

— Дълга история, но основното е, че в замяна на това, че той откри братовчеда на съпруга ми, Макс се погрижи Джордж да оттегли обвиненията. Разбира се, това няма да попречи на нашия проклет полубрат да се опита да унищожи Тристан по друг начин. Например, като използва Милош.

Сега, след като Лизет й обясни каква е връзката между Милош и Тристан, Зоуи се разкъсваше между гняв, задето Тристан бе използвал ситуацията, в която се намираше тя, за да открие Милош, и тревога защо е решил да постъпи така. Какво би могъл да замисля?

— Джордж знае ли, че Милош е този, който е купил коня преди толкова години? — попита Зоуи.

— Няма откъде да е сигурен. Милош и семейството му си тръгнаха в същата нощ, в която и ние. Това със сигурност не е изглеждало странно — всички знаеха, че татко е единственият, който им позволява да си правят катун на неговата земя и че Джордж ще ги изгони веднага щом може. Но Милош беше търговец на коне. Възможно е Джордж да е свързал нишките.

— Да, но щом вече няма присъда за кражба, как би могъл вашият полубрат да използва Милош, за да нарани Тристан.

Чертите на Лизет, толкова подобни на тези на Тристан, се помрачиха от тревога.

— Ако се е досетил, че брат ми е продал коня на Милош, Джордж би могъл да накара да арестуват Милош, особено ако види, че Тристан е започнал отново да общува с него. Може да каже, че е оттеглил обвиненията, защото се е досетил, че кражбата е дело на Милош, а не на Тристан.

— Но нали няма доказателства, нищо конкретно, което да свързва Милош с коня? В противен случай Негова светлост е щял да накара да арестуват циганина още преди години.

— Джордж няма нужда от доказателства. Хъкър винаги е готов да излъже заради него, както и всички прислужници. Нещо повече, той знае, че Тристан никога няма да допусне да стоварят вината за неговото престъпление върху Милош. Чувства се ужасно, задето Дом пострада заради тази история. Ще направи всичко, което трябва, за да спаси циганина.

Зоуи рязко си пое въздух.

— Например?

— Кой знае? Може да признае за кражбата. Или… не знам, да извика Джордж на дуел или нещо такова. Двамата наистина се ненавиждат.

Да, и Зоуи започваше да придобива това впечатление.

— В такъв случай Тристан със сигурност осъзнава всичко това, което ми разказваш. Защо тогава поема такива рискове, за да види Милош?

Лизет вдигна рамене.

— Предполагам, че заради твоя случай.

— Не мисля. Според мен има някаква причина, която не казва нито на теб, нито на мен. Преди ние дори да пристигнем в катуна тази сутрин, той вече търсеше циганина.

За един дълъг миг Зоуи остана загледана през прозореца.

— Много по-вероятно е да е използвал моя случай като извинение да намери Милош, но заради своите собствени цели.

Херцогинята приглади полите си.

— Може би отначало наистина е било така. Но днес го наблюдавах с теб. Начинът, по който се държи, начинът, по който те гледа…

— Сигурна съм, че гледа всички жени по един и същ начин. Все пак той е развратник.

— Да, понякога — призна Лизет и огледа изпитателно лицето й. — Но не се оставяй беснеенето на големия ми брат да те заблуди. У Тристан има нещо повече от това, което показва пред света.

— О, повярвай ми, знам го. — Зоуи едва забелязваше сградите, покрай които профучаваха през града. — Но когато става въпрос за жени…

— Знаеш ли, той никога досега не е имал връзка с истинска дама. Неговите… ъъъ… предпочитания открай време клонят към жени с опит, които го използват така, както и той тях. И никога не съм го виждала да гледа към някоя обикновена клиентка — всъщност към никоя жена — така, сякаш светът може да спре да се върти, ако не я получи.

„Никога не съм правил това с жена като теб. Никога не съм искал. Само знам, че… не искам да свършва.“

Проклет да е! Защо трябваше да й влиза под кожата при всяка възможност?

— Дори във Франция ли? — попита Зоуи, като си мислеше за всички красиви французойки, които със сигурност беше срещнал.

Лизет изсумтя.

— Особено във Франция! Мили Боже, там Тристан нямаше никакво време за жени.

Зоуи я стрелна с поглед.

— Защо?

— Защото през цялото време работеше.

Устните на херцогинята се стиснаха в тънка черта.

— Отначало, след като пристигнахме, всички работехме. Аз вземах работа на парче, maman играеше на сцената, а той работеше в корабостроителниците в Тулон денем и като пазач нощем. Често се случваше да прекарва дни наред без сън.

Пред очите на Зоуи проблесна обезпокоителният образ на Тристан, който размахва чук в корабостроителница полузаспал.

— В Тулон ли? Мислех, че е бил в Париж.

— Това стана чак след няколко години, когато го наеха в тайната полиция. Ние останахме в Тулон при семейството на мама, за да спестим пари.

Гласът на Лизет стана по-суров.

— Той приемаше всеки случай, който му подхвърлеха, твърдо решен да спечели достатъчно пари, за да не трябва аз и maman да работим повече, особено след като тя се разболя. Чак след смъртта й, когато се преместих при него, сложи край на тази лудост.

Зоуи се загледа през прозореца, за да не забележи Лизет вълнението й. Херцогинята рисуваше портрет, който се различаваше безкрайно от представата за Тристан, в която се бе вкопчила Зоуи.

Той се бореше за семейството си, също като нея. Жертваше се за семейството си, също като нея. И несъмнено страдаше, когато някой отказваше да му се довери.

Също като нея.

Трябваше да намери начин отново да поговорят. Не можеше да допусне той да продължи да си мисли, че му няма доверие заради петното на рождението му или заради каквото и да било друго.

— Добре ли си, скъпа? — попита Лизет и я потупа по ръката.

— Ще се оправя.

Веднага щом успееше да говори с Тристан.

Трябваше да има начин да се измъкне от къщата и да стигне до него, преди да е тръгнал да търси Милош. Зоуи не знаеше с каква цел иска да се срещне със стария си приятел, но не можеше да бъде нищо хубаво. Трябваше да го предупреди за всичко, което й каза Лизет.

Освен това трябваше да му каже, че разбира. Че не го обвинява за нищо. Че му вярва.

Нямаше да намери покой, докато не го направи.

 

 

— Сигурен ли сте, че тази вечер няма да ви трябвам за нищо, мистър Боно?

Тристан свали чайника от поставката за затопляне над огнището, занесе го на кухненската маса и седна да разглоби пистолета си.

— Ще се справя, Шоу, благодаря.

Скримшоу отправи многозначителен поглед към оръжието.

— Когато мистър Мантън си тръгна тази вечер, не ми каза, че работите по случай.

— Не работя. Става въпрос за лична работа.

— Аха! И опасна, доколкото разбирам?

Тристан започна да почиства частите на пистолета с вряла вода.

— Шекспир не е ли казал „Едно от най-ефективните средства за опазване на мира е да си подготвен за война“?

И бездруго руменото лице на Скримшоу стана яркочервено.

— Не, сър, не е. Това го е казал един американски войник на име Джордж Вашингтон.

Тристан едва успя да потисне смеха си. Беше толкова забавно да тормози Скримшоу!

— Странно. Готов съм да се закълна, че е от Шекспир. Сигурен ли си?

— Напълно сигурен — потвърди Шоу и завъртя очи. — Сещам се само за едно споменаване на войната в стиховете на Барда: „Той дошъл е, (за да разтвори пурпурната книга) на страшната война“.

Скримшоу проследи с поглед как Тристан сипва пясък в цевта на пистолета и го разклаща.

— Надявам се, че не смятате да разтворите подобно нещо, докато брат ви го няма.

— Кой, аз ли? Никога.

Това не беше съвсем вярно. Ако тази вечер разбереше от Милош нещо за Джордж, с радост щеше да обяви „страшна война“ на своя полубрат. Защото възнамеряваше да накара Джордж да съжалява за деня, в който изгори онова допълнение и ги прогони от дома им.

Изплакна пясъка от цевта с гореща вода и се зае да подсушава всички почистени части. Скримшоу го гледаше неуверено.

— Може би не трябва да ходя на репетиция.

— Глупости! — възрази Тристан, погледна към тревожното изражение на иконома и се насили да се разсмее. — Просто се подготвям да проникна в Ламбът. Знаеш колко груби могат да станат нещата в тази част на града. Наистина, няма нищо друго.

Лицето на Скримшоу се проясни.

— Аха! Ами в такъв случай, излизам. Ако ви потрябвам, ще съм в театъра.

Тристан кимна и му махна да тръгва. Извади мас от агнешки кокал и започна да търка цевта. Колкото повече търкаше, толкова повече движението му напомняше за този следобед, как ръката му водеше пръстите на Зоуи и я учеше да го гали в посока към…

Изруга и спря. Проклета да е! Ето че заради нея се възбуждаше само докато чистеше пистолет.

Но не можеше да се спре. Затвори очи и си я спомни полугола, с вдигнати поли и отворен корсаж… и ръцете му я докосваха навсякъде. Боже, колко прекрасно беше, как стигна до върха под докосването му! През целия си живот не бе изпитвал нещо по-еротично. Беше готов да даде всичко, за да го повтори, за да чуе тихото й скимтене, да усети меката влажна коприна на нейната…

Пистолетът издрънча на масата и го разбуди от този сън наяве.

Намръщен, Тристан посегна към затвора, за да вкара в него маста. Да, Зоуи се бе разтопила… и само след секунди го бе обвинила, че се възползва от нея. Че не си върши работата.

Че е разбил надеждите й за приятен брак с Кийн.

„Ето че вече знам какво ще ми липсва и ще съм още по-нещастна, когато се омъжа за единствения човек, за когото мога.“

Тристан стисна зъби и намаза с мас останалите части на пистолета. Е, добре, може би наистина се бе опитал да й докаже, че заслужава нещо по-добро, но не можеше да съжалява за това.

„Не мога да се омъжа за човека, когото желая, нали? Той не иска да се жени, а дори да искаше, това няма да ми помогне с нищо в сегашното ми положение.“

Тристан изстена. Зоуи имаше предвид него. И беше права.

Последното нещо, което му трябваше, беше някоя жена да седи и да го чака, когато закъснее. Да се тревожи за него. Да го обича, да се нуждае от него и да го иска с онази всеобхватна жажда, от която дъхът на мъжа секва в гърлото, тялото му се втвърдява, а душата му най-после се чувства у дома…

Проклета да е! Сега се промъкваше в проклетите му мисли и ги изкривяваше всичките. Това беше лудост. Тристан не беше смятал да стига чак толкова далеч с нея. Не бе възнамерявал да започне да изпитва чувства към нея или да се интересува какво мисли тя за него.

Да, но се интересуваше. Лекотата, с която бе готова да го сметне за крадец без съвест, го ядосваше. Дразнеше го това, че го обвинява, че използва случая й за собствени цели.

Тристан въздъхна. Това не трябваше да го дразни, защото като цяло беше вярно. Наистина искаше „да скрие истината“ и „да следва собствения си план“. И предполагаше, че донякъде наистина е виновен: беше занемарил търсенето на циганската й майка, за да се съсредоточи в собственото си издирване на Милош.

Но, по дяволите, за това си имаше основателна причина! Не че някога щеше да го признае пред нея. Никой не можеше да каже как ще реагира тя, ако потвърдеше подозренията й, че наистина е откраднал онзи кон. Зоуи, която побесняваше, когато той предположеше, че е възможно баща й да е имал любовница!

Навярно беше прав, като й каза, че ще прехвърли нейния случай на Дом. Брат му нямаше да се опита да я прелъсти. Дом щеше да бъде методичен и внимателен.

Той не говореше цигански.

Тристан стисна зъби, сглоби пистолета си и напълни шишенцето с барут. Това нямаше значение. След като говореше с Милош тази вечер, щеше да говори с всички северни цигани, които успееше да намери. Най-малкото, което можеше да направи за Зоуи, бе да открие Дрина. Ако усилията им не се увенчаеха с успех, двамата с брат му щяха да работят заедно докато открият майка й.

Просто дотогава нямаше да припарва до Зоуи.

Някой похлопа на входната врата.

— Шоу! — изкрещя той, преди да си спомни, че икономът е тръгнал към театъра.

Недоволен, Боно остави пистолета на масата и се запъти към вратата. Беше седем часът вечерта — доста късен час човек да се появи на прага им. И все пак се беше случвало.

Тристан отвори със замах и се стресна, щом зърна фигура с качулка, загърната в наметало, което я закриваше цялата. Зад новодошлия той забеляза завързана кобила с нещо като дамско седло на гърба.

Дамско седло? Погледът му се стрелна обратно към „новодошлия“, който… която повдигна глава точно толкова, колкото Тристан да види лицето й. Господи, това беше Зоуи! Тук. И не я придружаваха нито Лизет, нито дори онова кутре Ралф.

Той я дръпна вътре и затвори вратата.

— Ти съвсем ли полудя? Този квартал не е място, на което една дама може да се разхожда сама.

Зоуи си свали качулката и Боно видя зачервените й очи и нос.

Сърцето му се сви.

— Какво се е случило? — попита той и я сграбчи за раменете. — Кийн ли е? Или баща ти?

— Не! Защо питаш?

— Плакала си!

— О, това ли? — Тя не искаше да го погледне. — Това е само защото… ами… чувствам се ужасно заради днес следобед. Не трябваше да казвам всички тези неща. Не беше правилно.

Затова ли беше дошла чак тук?

— Съвсем не. Беше права почти за всичко. Не биваше да те притискам и в никакъв случай не биваше да се възползвам от ситуацията, за да постигна собствените си цели.

— Но сега, когато разбирам защо си го направил, се чувствам ужасно заради нещата, които ти наговорих. Нямах право да те обвинявам, без да знам всички факти.

Пулсът му спря.

— Какви факти?

— Защо си откраднал коня. — Тя го погледна в очите. — Лизет ми каза каква е връзката ти с Милош. И какво ти е причинил твоят полубрат. Каза ми всичко.

Тристан я погледна изумен. А после избухна:

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Пусна я, обърна се и започна да кръстосва преддверието.

— Кълна се, следващия път, когато видя сестра си, ще я преметна на коляното си и ще й тегля един бой!

Зоуи го погледна предпазливо.

— Често ли говориш такива глупости?

— Не, разбира се! — призна навъсено Тристан. — Но много се изкушавам да го пробвам. Може би това ще я научи да не издава тайните ми на клиентите.

— Клиентите. Разбирам — обви Зоуи ръце около тялото си. — Това ли съм аз за теб? Само клиентка?

Всемогъщи Боже в небесата, как да отговори? Боно потърка лицето си с длан.

— Не е толкова просто.

— Така ли? — попита тя и тонът й стана остър. — Знам, че не съм запозната с правилата на бизнеса като цяло, но предполагам, че не включват целувки и опипване на клиентите.

— Особено след като повечето ми клиенти са мъже — подметна шеговито Тристан.

— Не се шегувай. — В гласа й имаше болка. — Не и за това.

Той затвори очи, за да не вижда изписаното на лицето й страдание. По дяволите! Очевидно следобед наистина беше оплескал нещата. Беше я накарал да мисли, че иска нещо повече, и все още не можеше дори да изпита съжаление заради това. Все още я усещаше как тръпне около пръста му, чуваше вълшебните стонове на удоволствие, които се изтръгваха от устните й…

Той безжалостно си наложи контрол над глупавата си страст към нея, която бързо се превръщаше в също така глупав копнеж.

— Защо си дошла, Зоуи? — попита я остро. — Как дойде? Семейството ти знае ли, че си тук?

Бузите й се изчервиха.

— Не точно. Отидоха на Съфолк Стрийт за откриването на изложбата на братовчед ми. Убедих ги, че след като цял ден съм пазарувала във влажно време, се чувствам зле, затова ме оставиха вкъщи с камериерката ми.

— И ти се измъкна.

Зоуи вдигна рамене.

— Не беше трудно. Тя си мислеше, че спя. Слезе да вечеря с другите прислужници. Вече й бях казала, че не желая никой да ме безпокои, така че няма да влезе в стаята ми, уверявам те.

Тристан изсумтя — не вярваше, че една прислужница ще остави господарката си съвсем сама.

— Така че се измъкнах — продължи Зоуи, — оседлах коня си, докато конярите се хранеха, и дойдох.

— На кон. Сама. През половината град. Само с наметало, което да те пази от всички проклети главорези, които скитат по пътищата.

Представи си как я напада някакъв злодей и дъхът му секна.

Тя вирна брадичка.

— Злодеите не скитат по това време, не и когато всички са навън и отиват на театър, на балове и на вечери. Аз просто се слях с тълпата на улицата. Предполагам, че са ме взели за прислужница, която се прибира вкъщи.

— Прислужниците не носят ръкавици от ярешка кожа — нахвърли се върху нея Тристан. — Прислужниците не яздят първокласни кобили на скъпи седла. По дяволите, те изобщо не яздят. Те вървят пеша.

Зоуи пребледня и Боно преглътна ругатнята, която напираше на устата му.

— Какво е било толкова важно, че да рискуваш да те убият заради него? И не ми казвай, че е някакво проклето извинение, защото…

— Дойдох, за да те спра. Не искам да говориш с Милош.

Това със сигурност не го бе очаквал. Когато видя, че е сериозна, замръзна.

— Просто забрави.

Тя го стисна за ръката.

— Моля те, Тристан, не желая да те обесят само защото искаш да… Е, не знам какво точно искаш от него, но каквото и да е, не си струва отново да попаднеш в лапите на лорд Ратмур!

— Не го наричай така. Лорд Ратмур беше баща ми. Джордж е просто негодяят, който го наследи.

А после осъзна напълно какво му казва.

— И какво, за бога, имаш предвид? Как така не искаш да ме обесят?

— Лизет казва, че управителят на лорд Ратмур — на Джордж, — някой си Хъкър, напоследък слухти наоколо и съобщава всичко на работодателя си. Ако се срещнеш с Милош и твоят полубрат разбере за това, може да погне Милош просто за да те принуди да разкриеш своята роля в кражбата, за да спасиш приятеля си.

— Проклет вечен ад — изрече провлечено той, — вие с Лизет май хубаво сте си поговорили следобед.

— Тя се тревожи за теб!

На бузите й избиха две розови петна.

— Аз се тревожа за теб.

И бе изминала целия този път заради това. Тристан не искаше този факт да го разколебае. Не искаше да размекне сърцето му, но го размекна. Как би могло да стане иначе?

Той се насили да се усмихне.

— Първо, Хъкър вече не слухти наоколо. Дом го прогони преди няколко дни.

— Но…

— Второ, Джордж няма представа, че Милош е замесен.

— Не можеш да си сигурен!

— Не, но дори и Хъкър да е тук и да се опита да ме проследи, аз ще разбера и ще се откача от него. От години се изплъзвам от хора като него, любима. А от няколко месеца — и от самия Хъкър. Той не е чак толкова внимателен.

Тристан сложи ръка върху пръстите й, които все още стискаха неговата ръка.

— Освен това го няма, така че се тревожиш напразно.

— Тристан, моля те…

— Кълна ти се, че не отивам да търся Милош само по мои причини. Смятам да разбера и за Дрина. Нали искаш?

— Не и ако това те застрашава.

— Аз ще се оправя — увери я Боно и я щипна под брадичката. — Имам опит в тези неща. Затова ме остави да те заведа у вас или поне толкова близо до вас, колкото посмея, а после ще тръгна към Ламбът. Утре, ако успееш да се измъкнеш от братовчед си, ще се срещнем на Ротън Роу и ще ти съобщя какво съм научил.

В погледа й все още се четеше тревога и това го стопли.

— Позволи ми днес да дойда с теб.

— За да ме пазиш от големия лош Хъкър, ако изплува от мъглата ли?

Тя не се усмихна.

— Преди ми каза, че не мога да дойда, защото не можеш да ме измъкнеш от къщата. Но аз вече се измъкнах, така че защо да не ме вземеш?

— Защото ще ни трябват няколко часа и ти със сигурност няма да се върнеш преди семейството си.

— Повярвай ми, да се промъкна незабелязано у дома ще е далеч по-лесно, отколкото да се измъкна. А и така или иначе никой няма да разбере, че съм излизала. Но даже и да се върнат, няма да ме обезпокоят.

Той поклати глава.

— Не съм сигурен, че на твое място бих разчитал на това. Но дори и така да е, Ламбът не е подходящо място за жена посред нощ.

— Така ли? Ти каза, че циганите ходят там, за да продават разни неща на зрителите в театрите. Никакви жени ли няма сред тези зрители?

— Сигурно има, но…

— А ти не си ли напълно способен да ме защитиш?

Боже, тя умееше да върти мъжете на пръста си със същото умение като неговата досадна сестра!

— Няма да те взема.

В погледа й се изписа лукавство.

— Добре тогава. В такъв случай ще е най-добре да тръгвам.

— Дай ми секунда да си взема палтото и пистолета. После ще отидем до конюшнята, в която държа коня си.

— Не, ще тръгна веднага — отсече Зоуи и се отправи към вратата. — Може би ще мина по дългия път — да поразгледам Ковънт Гардън.

— Как ли пък не!

Ковънт Гардън беше същински развъдник на блудници, джебчии и престъпници, които само чакаха да им падне някое крехко месце като нея. В тази част на Боу Стрийт, срещу театъра, нямаше проблеми, но ако продължеше по-надалеч нататък, това определено можеше да се окаже опасно.

Зоуи продължи да върви към вратата и Тристан изръмжа:

— Спри веднага, проклета да си! Ще ме изчакаш да те придружа. Ще…

— Не можеш да ми заповядваш, мистър Боно.

Вдигна ръка да отключи входната врата, наметалото й се отвори и разкри същото палто, което носеше по-рано днес, онова, под което Тристан бе пъхнал ръце…

Той изстена. Не можеше да й заповядва, но тя дяволски добре знаеше как да му заповядва.

Сякаш нямаше представа какво му причинява, Зоуи му се усмихна престорено свенливо и отвори вратата.

— Аз съм лейди Зоуи и ще правя каквото пожелая. Лека нощ.

— По дяволите, Зоуи!

Той се втурна към нея и я хвана за ръката, преди да е успяла да излезе.

Тя впери поглед в ръката му.

— Мисля, че ще ти е трудно да вземеш коня си, докато ме държиш в плен, но можеш да опиташ.

От устата му потече порой от изразителни френски ругатни, които сякаш не й направиха никакво впечатление. Всъщност устните й бяха здраво стиснати, като че ли се бореше с усмивката си.

Тази малка проява на хумор го обезоръжи напълно.

— Добре, принцесо. Почти със сигурност ще съжалявам, но предполагам, че можеш да ме придружиш до Ламбът.

— Прекрасно!

Тя се освободи от него и приглади полите си.

— Тогава ще те изчакам да доведеш коня си и каквото още ти трябва за експедицията ни.

Изглеждаше толкова доволна от себе си, че го раздразни.

— Някой някога казвал ли ти е, че си истински трън в… ъъъ… derriere^[7]?

— Derriere? — попита тя и очите й блеснаха. — Я виж ти, мистър Боно! Това е много по-учтива дума от тези, които използваш обикновено. Мисля, че никой никога досега не ми е отправял толкова блудкава обида. Това е противоположното на „да се проваля със снизходителна похвала“ — ти ме възхваляваш със снизходителното си заклеймяване.

Типично за Зоуи — да хвърли собствените му думи обратно в лицето му.

— Добре. Трън в задника. Сега доволна ли си?

— Примирам от радост.

При вида на грейналата й усмивка кръвта му кипна. Човек просто не можеше да се разбере с нея и Тристан искаше да я целува до забрава. А след това още. Но не можеше — не биваше — и от това му идеше да завие.

Вместо това се наведе към нея и прошепна:

— Благодари се, че бързаме, принцесо. В противен случай, след като наблизо няма никой, който да ми напомни, че съм джентълмен, щях да положа всички усилия да те вкарам в леглото си. Щях, без да бързам, да започна да те целувам, галя и възбуждам, докато не започнеш да ме молиш да те съблазня. Уверявам те, че нямаше да си тръгнеш оттук девствена.

Усмивката й се стопи, а очите й се разшириха.

Доволен, че последната дума е негова, той излезе и тръгна да вземе коня си.

Глава 14

Луната бе надвиснала ниско, когато потеглиха към Ламбът, но много газени лампи осветяваха пътя. За съжаление улиците все още бяха пълни с хора, така че не можаха да говорят много, докато яздеха към моста Уестминстър.

Когато отиде в „Мантън Инвестигейшънс“, Зоуи не възнамеряваше нещата да се развият по този начин, но сега не съжаляваше. Това й предоставяше още една възможност да намери жената, която я бе родила, бащата, който я бе изоставил.

И още една възможност да бъде с Тристан.

„След като наблизо няма никой, който да ми напомни, че съм джентълмен, щях да положа всички усилия да те вкарам в леглото си.“

О, но тя спокойно можеше да му позволи! Защото част от нея — някаква отчаяна, обезумяла част от нея — копнееше да разбере лично какво е да я съблазни развратникът.

Щеше ли да бъде както днешния следобед — вълнуващо, дръзко и малко грубо? Или Тристан щеше да бъде нежен с нея, защото беше девствена? Той каза, че ще бъде бавен, и въпреки жестокия нощен студ мисълта за това я накара да изпита горещина на места, на които не трябваше да чувства горещина.

Най-накрая стигнаха до една не толкова оживена част на града, защото по това време на нощта малко хора бяха на улицата близо до Уестминстър. Тристан мина малко по-близо. Зоуи реши, че го прави просто за да я пази по-добре, но после той проговори:

— И така, колко ти разказа бъбривата ми сестра за мен и Джордж?

— Мисля, че всичко — хвърли му Зоуи кос поглед. — Как е изгорил допълнението, как ти си откраднал коня, как семейството ви е избягало във Франция, за да не те обесят.

— Аха! Предполагам, че затова си се измъкнала от къщи и си се втурнала да ме предупредиш.

В гласа му се прокрадна горчивина.

— Да ми попречиш да направя повторна глупава грешка като тази, която допуснах в младостта си.

— Предполагам, че е било не толкова грешка, колкото отчаян опит да спасиш майка си и сестра си — каза тихо Зоуи. — Не те обвинявам за това.

— Много мило от твоя страна. Само че не си разбрала нищо — нито ти, нито Лизет, нито Дом.

Той се извърна към нея и я погледна с каменно изражение.

— Да, направих го отчасти за да спечеля пари за семейството си, но ако това беше единствената причина, можех да помоля Дом да ми помогне да намеря решение. Или да си потърся работа в Йорк.

Погледът му се прикова в нейния.

— Истината е, че смятах, че ще ми се размине. Моят план беше Джордж да разбере със сигурност — но никога да не може да докаже, — че аз съм откраднал Сини пламъци от него. Исках да кипи от гняв, без да може да направи нито едно скапано нещо.

Той премести поглед обратно към пътя и побутна коня да върви по-бързо.

— Но както обикновено, късметът беше на страната на Джордж. Винаги става така. Някакъв проклет прислужник ме видял как вземам Сини пламъци. Дори не знам кой е бил.

Гласът му стана по-суров.

— И не ме интересува. Защото аз все още обвинявам Джордж за цялото крушение. И все още отказвам да позволя да му се размине.

Продължиха да яздят и Зоуи бе осенена от ужасно прозрение.

— Значи затова е всичко. Ще се срещнеш с Милош, защото искаш да си отмъстиш.

Той само продължи да се взира мрачно напред. Тя попита:

— Как, за бога, един скитащ циганин може да ти помогне да си отмъстиш на Джордж?

Щеше ли да й даде отговор? Или щеше стоически да продължи напред със самовъзложената си мисия?

След миг Тристан въздъхна дълбоко и продължително.

— В онази нощ, в която му продадох коня, Милош спомена нещо за миналото на Джордж. Останах с впечатлението, че знае някакви тайни за моя полубрат. Тогава не го притиснах, защото имах нужда да купи Сини пламъци и не исках да го плаша. Но сега нямам какво да губя.

— Нямаш и какво да спечелиш. Освен едно празно отмъщение.

— И бъдеще без страх.

Тристан я погледна и очите му просветнаха в нощта.

— Той няма да се спре, преди да ме съсипе. Затова по някакъв начин трябва пръв да го спра.

Убедеността в изражението му я накара да се замисли. Прав ли беше?

Зоуи започна да подбира думите си внимателно.

— Мога да разбера защо мразиш Джордж, но защо той те мрази толкова много?

— Един господ знае.

— Все трябва да имаш някаква представа.

— Мислиш, че аз съм го предизвикал? Това ли е?

Зоуи се наежи.

— Просто се опитвам да разбера.

— Желая ти късмет. Самият аз не го разбирам напълно. — Той вдигна рамене. — Дом смята, че е защото татко като че ли харесваше най-много мен и Джордж се е чувствал обиден.

— Но мистър Мантън не се чувства обиден.

— Не — съгласи се Тристан и нагласи по-здраво шапката на главата си. — Дом никога не е бил като татко, затова двамата не се… разбираха. Брат ми е предпазлив, предпочита стабилността пред това да скита по света и да живее като монах — все качества, които баща ми не притежаваше.

— Нито пък ти — подметна нехайно Зоуи.

Боно се вдърви на седлото.

— Да, аз съм само безотговорен развратник, който скача от легло в легло в безкрайно търсене на удоволствия.

— Не съм казала подобно нещо. — Пак го беше обидила, без да иска. — Освен това не може да си чак такъв безотговорен развратник, иначе снощи щеше да останеш с братовчед ми до сутринта. Нямаше да работиш на толкова места в Тулон и Париж, за да издържаш семейството си. — Тя се взря в скованите черти на лицето му. — И нямаше сега да яздиш в нощта, за да разбереш кои са моите родители.

— О, но ти сама го каза — аз просто използвам случая ти като извинение, за да открия Милош.

— Тогава защо прекара почти три дни в пътуване до Ливърпул и обратно? Защо ме разведе из циганския лагер? — Тя се осмели да се усмихне. — Два пъти, ако броим тази вечер.

— За да те вкарам в леглото си, разбира се — отвърна Боно с остър тон. — За какво друго?

В съзнанието й отекнаха думите на Лизет: „Но не се оставяй яростта на големия ми брат да те заблуди. У Тристан има нещо повече от това, което показва пред света.“

— Ако си искал само това, щеше да го направиш още в „Мантън Инвестигейшънс“, в мига, в който останахме насаме.

Той като че ли не можа да намери отговор на този аргумент.

— Кажи ми, Тристан, какви са плановете ти, след като си отмъстиш на Джордж?

— Не съм мислил толкова напред.

— Изобщо ли? — настоя тя. — Нямаш ли никакви тайни амбиции? Може би желание да управляваш сам „Мантън Инвестигейшънс“ един ден?

— Не. Аз притежавам половината от фирмата и това е всичко, което искам.

— Значи не се надяваш да основеш своя собствена подобна компания?

— Не.

— Просто ще продължиш да работиш за своя полубрат до края на живота си?

— Мили Боже, не!

Отговорът сякаш го изненада също толкова, колкото и нея.

Бяха стигнали до моста и тъкмо тръгваха по него, когато Тристан отново проговори:

— Някога, много отдавна, се надявах да бъда управител на имение.

Зоуи се постара да си придаде нехаен вид, макар че сърцето й подскочи лудо. За един мъж не беше необичайно да даде на извънбрачните си деца някакъв пост в своето имение, но фактът, че Тристан бе копнял за това, й вдъхна надежда.

— В Ратмур Парк, имаш предвид?

Той кимна напрегнато.

— Баща ми все обещаваше да ме прати да се уча при мистър Фоулър, нашия управител на имението.

В гласа му се появи рязка нотка:

— Но по някаква причина така и не се накани да го направи. Беше прекалено погълнат от удоволствията си — да скита по света, да споделя леглото на майка ми, да ходи с конете си по надбягвания. Опита се да компенсира с допълнението, но знаеш какво се случи с него.

Да. Освен това сега знаеше какво се е случило и с Тристан. Затова беше толкова раздразнителен по отношение на английската аристокрация, когато говореше с Джереми. Не защото беше копеле, а защото брат му, виконтът, бе застанал на пътя, по който бе очаквал да поеме. Пътя към живота, който се бе надявал да води, преди всичко да се превърне в бедствие.

— Разбира се — продължи той, — навярно щях да съм ужасен управител. Единственото формално образование, което съм получил, бяха няколко години в домашното училище в Ашкрофт. Не знам почти нищо за засяването на посеви, имам само най-елементарни познания по счетоводство и отсъствах от Англия толкова дълго, че съм забравил почти всичко за законите за лова.

Сърцето й се сви от копнежа в гласа му, който той така се мъчеше да прикрие.

— Би могъл да научиш всички тези неща — каза тихо Зоуи. — Аз ги научих.

Челюстта му се стегна.

— Нима ми предлагаш да ме научиш, принцесо? След като се омъжиш за Кийн и се настаниш в имението си в Йоркшир? Какво интересно предложение! Можеш да ме направиш управител на имението си и да се измъкваш, за да дойдеш в леглото ми, винаги когато се отегчиш от…

— Недей! — прекъсна го раздразнено тя. — Постоянно го правиш.

— Кое?

— Говориш скандални неща, за да прикриеш, че без да искаш, си ми позволил да зърна истинската ти същност.

Възцари се мълчание, накъсвано само от вълните, които ближеха брега на Темза, и пъхтенето на парните корабчета под моста.

— Няма такова нещо като „истинската ми същност“ — проговори най-после Тристан. — В моята професия е най-добре да си хамелеон и аз съм усъвършенствал това изкуство, уверявам те.

Той накара коня си да тръгне по-бързо и я остави да се влачи зад него.

Докато се опитваше да го настигне, Зоуи почувства как я обзема отчаяние. Всеки път щом се приближеше до него, Боно издигаше преграда помежду им. Дали само пред нея? Или беше така потаен с всички?

Слязоха от моста и тя чу тихо боботене. Само след секунди зърна светлини и огромно поле, пълно със сергии, право насреща си. Също като панаирите, пазарът привличаше всякакви хора, от най-бедните до най-богатите. На единия край се издигаше нещо като импровизирана конюшня, където хората можеха да оставят конете си да ги наглеждат срещу няколко пенса.

— Може да мине време, докато намерим сергията на семейство Кори в тази тълпа, дори със скицата, която ни даде момчето.

Той се премести по-близо до нея, докато наближаваха.

— Прави това, което правя аз, и ме остави аз да говоря, става ли? И издърпай тази качулка още малко и си покрий лицето.

— Защо?

— Защото едно е да скиташ из цигански катун с мен посред бял ден, но съвсем друго да го правиш нощем. Ако някой от изисканите клиенти тук те познае, с репутацията ти е свършено.

— Не е много вероятно, защото…

— Поне веднъж в живота си направи това, което ти казвам, проклета да си! — И той пришпори коня си към мястото, където държаха другите жребци.

— А си мисли, че от него няма да излезе добър управител! — измърмори Зоуи.

Горд и властен досущ като аристократите, на които се присмиваше, Тристан навярно щеше да се спогоди чудесно с баща й, стига да успееха да загърбят предразсъдъците си и да го видят. И двамата смятаха, че Зоуи има нужда от пазач. Този факт бе достатъчен, за да ги направи приятели за цял живот.

Това беше едно от хубавите качества на Джереми. Той не се опитваше да я командва. Те бяха приятели и равни, слава богу, и това щеше да го направи добър съпруг.

Е, като се изключи желанието му да посещава бордеи и хазартни домове. И отсъствието на ентусиазъм за управлението на имението. И снизходителното му отношение към англичаните.

Зоуи стисна зъби. Мъже! Те бяха най-вбесяващите създания на тази земя. И мислеха, че жените са истинска напаст? Нищо на този свят не можеше да се мери с чистата арогантност на мъжете.

Тристан се радваше, че докато обикаляха сергиите, почти нямаха възможност да разговарят. Проклятие, вече каза достатъчно! Какво си мислеше, че прави? Как така се раздрънка за желанието си да стане управител на имение? Сега тя щеше да реши, че се опитва да си намери място при нея. Защото, разбира се, той успя да й внуши и тази мисъл, освен всичко друго.

„Постоянно го правиш… Говориш скандални неща, за да прикриеш, че без да искаш, си ми позволил да зърна истинската ти същност.“

Звучеше досущ като Дом! Май нито един от двамата не си даваше сметка, че „истинската му същност“, ако такава изобщо съществуваше, е мъж без истински дом, без истинска родина, без истинско място на този свят. Да, имаше семейство и приятели. Но един по един те намираха партньори, свиваха гнезда и му напомняха, че неговото бъдеще е да бъде сам — винаги сам.

Някога мислеше, че точно това иска. Сега обаче…

Зоуи го сграбчи за ръката.

— Това е символът на семейство Кори, нали?

Тристан проследи погледа й. Наистина беше той.

Боно закрачи към сергията, но не позна продавача. За щастие няколко секунди разговор на цигански го насочиха към сергията на Милош.

Докато се приближаваха, Боно измърмори:

— Това е той, ей там. Човекът, който реди стремената и подковите на масата. Милош открай време е добър ковач.

И сякаш почти не се бе променил. Талията му може и да се беше разширила малко, но той изглеждаше енергичен както винаги, докато нареждаше стоката си така, че да я представи най-добре, обикаляше покрай сергията си и оглеждаше тълпата.

Аха, видя ги.

— Добър вечер, сър, мадам! — провикна се той. — Имаме какви ли не полезни неща за конете, ако искате да погледнете, и…

Светлината от лампата му освети лицето на Тристан и той млъкна.

— Радвам се да те видя, Милош — каза тихо Боно.

— Тристан? — промълви Милош. — Тристан Боно?

— Самият аз.

Циганинът избухна в смях, стисна го в прегръдката си и едва не го задуши, преди да се отдръпне на една ръка разстояние и да го огледа.

— Добре изглеждаш за човек, който изчезна от лицето на земята — каза той на цигански.

— Ти също — отговори Тристан на английски.

Милош се съобрази с намека и също заговори на английски.

— Колко години минаха? Единайсет?

— Тринайсет.

— А, да. Когато се видяхме за последен път, бях женен само от една година.

Той посочи с палец отзад, зад щанда, където една жена и едно мускулесто момче разопаковаха някакви вързопи.

— Синът ми вече е почти на тринайсет. И имам още трима. Те наглеждат конете на входа.

— Пусто да остане — измърмори Тристан, — ще ми се да бях научил за това.

На лицето на Милош грейна лукава усмивка.

— Ще им кажа да те държат под око, предвид слабостта ти да… освобождаваш коне от злите им собственици, ако мога така да се изразя?

— Не, не можеш. Вече съм освободен от обвинението и ще съм ти благодарен, ако не напомняш на хората за това.

Милош кимна към Зоуи, която стоеше по-назад с полускрито от качулката лице, и продължи на цигански:

— Хората като нея, искаш да кажеш?

— Тя знае всичко — отговори Тристан на английски.

— Аха, тогава сигурно ти е съпруга.

Боно се поколеба — чудеше се дали да излъже. Циганинът закрачи към Зоуи и протегна ръка.

— Милош Кори на вашите услуги, мадам. Много се радвам да се запознаем.

Тя стисна ръката му.

— Чувала съм много за вас от Тристан.

— Нищо хубаво, предполагам — отговори Милош и посочи към задната част на сергията. — Елате, трябва да се запознаете със съпругата и сина ми.

С колеблива усмивка Зоуи избута качулката от главата си.

— За мен ще бъде чест.

Милош се вцепени. Преди Тристан дори да успее да се учуди, търговецът на коне проговори с глас, в който се четяха удивление и стъписване.

— Дрина? — обърна се той към Зоуи. — Дрина!

После се извърна към Тристан.

— Къде, за бога, намери сестра ми?

Глава 15

На Зоуи и се зави свят. Сестра му! Дрина беше сестра на Милош?

Не. Как е възможно? Огледа го колебливо, търсейки някаква прилика със самата себе си, но в загрубялата му кожа и брадатото лице не откри нищо, което да й даде някаква сигурност.

За разлика от повечето цигани, които бе видяла днес, той беше огромен — не просто висок като Тристан, а с широки гърди и талия. Под опърпаното си черно палто носеше покрита с бродерия жилетка, а на врата си бе завързал шалче в червено и жълто.

Е, в облеклото му определено имаше цвят. Но същото важеше и за Джереми, а той може би все пак изобщо не и беше роднина.

Но фактът, че когато зърна лицето и, в очите на Милош прочете, че я е познал, нямаше как да се изтълкува погрешно. А Ратмур Парк се намираше само на два часа път с кон от Уинбъро. Освен това Тристан каза, че семейство Кори често зимува в Йорк.

Кори. Тя преглътна с усилие. Ако всичко това беше вярно, значи истинското и име беше Кори.

— Значи… значи Дрина ви е била сестра?

При звука на гласа и Милош примигна. После мургавите му бузи побледняха от ужас.

— Не… Искам да кажа, да, сестра ми. Но това не може да сте вие. Прекалено сте млада. Тя вече е почти на четирийсет. И така, коя… как…

Тристан се намеси:

— Зоуи е моя клиентка. Нае ме да открия майка и, за която твърди, че се е казвала Дрина.

Зоуи не можа да не забележи, че Тристан не изрече пълното и име и титлата й. Слава богу, че мислеше бързо! Тя самата изобщо не можеше да мисли. Имаше вуйчо. Вуйчо.

Тристан сложи ръка на рамото и, за да я успокои, и се взря в Милош.

— Да разбирам ли, че не знаеш къде е сестра ти?

— Не. Не съм я виждал повече от двайсет години.

Милош огледа жадно Зоуи, сякаш се опитваше да анализира всяка черта, точно както тя току-що бе направила с него.

— На колко си години, момиче?

— На двайсет и една.

В очите му проблесна пламъче.

— Значи си ми племенница? Дъщеря на Дрина?

— Ако е същата Дрина…

— Ти си и откъснала главата, chai. Приликата е прекалено голяма, а възрастта съвпада. Трябва да си нейна дъщеря!

Намръщена, жената на Милош се приближи към него и двамата започнаха да спорят на цигански. Зоуи постоянно чуваше да повтарят една дума — marhime.

Сърцето й се бе качило чак в гърлото. Тя се обърна към Тристан.

— Какво казват?

— Изглежда, Дрина е била прогонена от рода Кори, защото се е събрала с gadjo.

— С татко? — попита Зоуи с треперещ глас.

— Не знам. Така предполагам. Не мога да разбера всичко, което казват, но изглежда, че жената на Милош настоява, че са обявили Дрина за marhime, или „нечиста“, задето се е отдала на разврат с gadjo. Казва, че това означава, че и ти си нечиста. Милош трябва да те прогони.

„Нечиста“. Стомахът на Зоуи се разбунтува. Тази дума звучеше почти по-лошо, отколкото „копеле“.

Тристан я погледна загрижено.

— Добре ли си?

Тя обви ръце около кръста си.

— О, да, добре съм. Чувствам се чудесно. Никога не съм била по-добре.

Долови нотката на истерия, която се надигаше в гласа й, но не можеше да я спре.

— Не само че е възможно татко да е нарушил клетвите си пред мама, за да бъде с жената, която е моя майка, но сега чувам, че майка ми е била прогонена заради това.

Помъчи се да си поеме въздух, да се ориентира в този нов свят.

— Нищо чудно, че ме е продала.

В очите й запариха сълзи. Дали побоят, понесен от родната й майка, е бил свързан с прогонването й? Затова ли бе изоставила детето си? Или Дрина просто се бе чувствала неспособна да отгледа бебето, което й бе донесло толкова много скръб?

По бузите й потекоха сълзи. Тристан обви ръка около раменете й.

— Съжалявам, принцесо.

Зоуи поклати глава.

— Исках да разбера истината. А ти… ме предупреди, че може да е болезнено.

Спорът на двамата Кори приключи също толкова бързо, колкото бе започнал — Милош изръмжа нещо, което накара жена му да се върне с войнствена стъпка.

Циганинът се обърна към тях, видя ръката на Тристан около раменете на Зоуи и се намръщи.

Боно веднага отпусна ръка.

— Не разбирам, Милош. Дори не знаех, че имаш сестра.

Кори не спираше да поглежда крадешком към Зоуи, сякаш искаше да потвърди това, което виждаха очите му.

— Когато ти и аз се сприятелихме, Дрина вече беше прогонена от няколко години. Беше със семейството ми само през първото лято, което прекарахме в Ратмур Парк, когато двамата с теб бяхме момчета. Тя беше на осемнайсет и вече обещана на един циганин, затова я държаха настрана от момчетата, особено момчетата gadjo.

— Но ти никога не си я споменавал. Никога дори не си изричал името й! — промълви невярващо Тристан.

— Не ми беше позволено. Тя беше marhime! Когато прогонят някого, той престава да съществува. За всички тези години, в които ми беше приятел, не го ли разбра?

Тристан поклати глава.

— Не си давах сметка, че е толкова… окончателно.

— Е, добре, окончателно е.

Милош хвърли поглед към намусената си жена и понижи глас:

— Но аз така и не приех напълно решението на kris. Все се надявах, че някой ден може да се върне при нас, че може да имам възможност да се опитам да прекратя прогонването й.

Той погледна към Зоуи.

— Каза, че си я търсила. Тя кога изчезна? Сама ли те отгледа? Или си е намерила друг покровител или добър съпруг, след като е напуснала Хъкър?

— Хъ-Хъкър? — Земята сякаш се разтвори под краката на Зоуи. — Хъкър на Джордж?

До нея Тристан се бе сковал.

— Какво общо има с това Джон Хъкър?

Милош незабавно застана нащрек.

— Ти не си знаел.

— Какво да съм знаел? — процеди през зъби Тристан.

— Мислех, че затова си дошъл — защото си узнал нещо за Хъкър.

На лицето на Милош се изписа тревога, когато видя реакцията, която думите му събудиха у тях.

— Хъкър е съблазнителят на сестра ми. И ако се съди по възрастта на Зоуи, той трябва да е бил този, който е направил дете на Дрина.

Направил… дете… на… Дрина. Хъкър, ужасният човек, който бе помогнал да изтръгнат всичко от Тристан, Лизет и Дом. Ужасният човек, който тормозеше жени и деца.

Ужасният човек, който беше неин баща. Нейният чудовищен, ненавистен…

Всичко се разми пред очите й. Зрителното й поле се стесни единствено до стреснатото изражение на Милош. Кръвта й бучеше в ушите, Зоуи залитна напред и някой я хвана. През някаква мъгла тя дочу гласове, които викаха и искаха нещо. После всичко потъмня.

Когато дойде на себе си, установи, че лежи подпряна на купчина възглавници, а Тристан държи до устните й чаша силен алкохол и настоява да отпие. Тя отпи една глътка, изохка, когато алкохолът изгори устните й, и отпи втора.

— Сега по-добре ли си? — попита Боно.

Зоуи кимна и се помъчи да седне.

— Може би трябва да полежиш още малко — предложи неловко той.

— Добре съм. Наистина. — Но продължи да седи — не беше сигурна, че може да разчита на краката си.

Тристан безмълвно сключи ръцете й около чашата. Тя изпита благодарност, дори и само защото това попречи на ръцете й да треперят.

Огледа се наоколо и осъзна, че се намира в задната част на сергията. Тук беше по-топло, навярно защото някой бе пуснал едно чергило отпред и бе затворил сергията. Жената и синът на Милош бяха изчезнали и бяха останали само те тримата.

Милош — нейният вуйчо, за Бога! — седеше кръстосал крала на замръзналата земя, а Тристан се бе настанил на едно столче до възглавниците. И двамата я погледнаха със загриженост, която при други обстоятелства щеше да стопли сърцето й. Обстоятелства, при които да не е дъщеря на злодей.

Пак й се зави свят и тя отпи нова глътка от това, за което подозираше, че е бренди. То я затопли, успокои я малко. Само малко.

Милош отправи бдителен поглед към Тристан.

— Щом не си дошъл, защото си чул за Хъкър, тогава защо дойде?

Боно вдигна рамене.

— Ти си ми приятел и циганин от Йоркшир. Зоуи ме нае да открия родителите й и ми се стори логично да започна от теб.

Това не беше цялата истина, но Зоуи предполагаше, че в момента няма смисъл от цялата истина.

— Значи сестра ми е изчезнала, така ли? — обърна се Милош към нея.

— Тя е изчезнала още от раждането ми — прошепна Зоуи. — Била съм осиновена от една… английска двойка. Осиновителката ми, която сега е мъртва, е казала на сестра си, че татко ме е купил от жена на име Дрина.

Милош изруга.

— Това е лъжа. Дрина никога не би проявила такава безсъвестност — да продаде дете, родено от нея.

Може и да се държа глупаво, като отиде в леглото на Хъкър, но това…

Той поклати глава.

Тристан отправи злокобен поглед към приятеля си.

— И ти си сигурен, че Дрина е забременяла от Хъкър, а не от друг? Защото ние обмислихме възможността виновникът да е осиновителят на Зоуи, който може да е направил Дрина своя любовница.

В сърцето й избухна надежда. Сто пъти би предпочела неин баща да е майорът, със или без изневяра, отколкото този… този ужасен звяр Хъкър. Особено след като чу какво е причинил на Лизет, Тристан и Дом.

— Да, може би сестра ти е била с баща ми, с когото се е срещнала…

Къде биха могли да се срещнат? Както бе казала на Тристан, не беше вероятно пътищата на баща й и Дрина да са се пресекли в Хайторп поради омразата на селяните към циганите.

— Съжалявам, chai — заяви Милош с прозаичен тон, — но твоят баща определено е Хъкър. Дядо ти залови Дрина в леглото на онзи мръсник. След като я прогониха, тя отиде да живее в една изоставена ловна къща в Ратмур Парк, където двамата се срещаха. Не знаех, че очаква дете, когато през зимата напуснахме имението и заминахме за Йорк, но не съм изненадан да чуя, че е било така.

— А аз така и не съм чул нищо за това? — възкликна Тристан.

— Те пазеха връзката си в тайна заради Джордж.

— Джордж! — повтори Тристан с глух глас. — Я ми кажи пак, кога се е случило това?

— Помниш ли онова лято, когато той завърши „Итън“ и баща ви искаше да замине за Италия, затова остави Джордж да управлява имението?

Лицето на Тристан посивя.

— Помня. Джордж беше дребнав тиранин, само крачеше напред-назад и раздаваше заповеди.

Милош кимна.

— Щеше да прогони моите хора от имението, ако баща ти не беше дал изрични инструкции, че можем да останем. Въпреки това ситуацията с Дрина и Хъкър беше неприятна за нашия rom baro, затова той реши да отидем в Йорк. Последния път, когато видях сестра си, тя каза, че Хъкър смятал да се ожени за нея.

Гласът му стана по-суров.

— Но когато на следващото лято се върнахме и аз отидох да я потърся, Хъкър заяви, че тя го била напуснала.

Милош се намръщи.

— Знаех, че е лъжа. Тя беше влюбена в него. И ако бях осъзнал, че му е родила дете, щях да знам със сигурност, че не го е напуснала по своя воля.

Погледът на Тристан стана блуждаещ.

— Значи затова когато откраднах коня, ти ме предупреди за лъжите на Хъкър. Не е имало нищо общо с Джордж. На Хъкър си нямал доверие.

— Не вярвах нито на единия, нито на другия и не се съмнявам, че и ти не им вярваше — отговори Милош. — Но да, мислех главно за Хъкър. Знаех, че Дрина никога не би го напуснала, освен ако той не я е принудил.

— Ето защо са я намерили пребита на пътя, по който са минали родителите ми! — възкликна Зоуи. — След като ме е родила, Хъкър сигурно я е накарал да се махне и тя е тръгнала към Йорк с надеждата, че семейството ви ще я приеме обратно.

На лицето на Милош се изписа унищожително изражение.

— Пребита? Този мръсник е пребил сестра ми?

Той се изправи и погледът му стана ужасяващо студен.

— Ще го убия. Ще го обеся за страхливия врат и после ще…

— Нищо подобно няма да направиш — скочи на крака Тристан. — Ако обвиниш Хъкър, след като са минали двайсет и една години, той ще иска да разбере как си научил какво се е случило с Дрина. Ще стане подозрителен, ще се запита защо си го нарочил чак сега, когато вече си знаел, че тя си е отишла.

— Ще му кажа, че Дрина ми е признала — предложи начумерено Милош.

— В такъв случай той ще очаква да я види заедно с теб. Ще иска да знае къде е била. Проклятие, ще започне да задава въпроси за детето си и когато ти не можеш да им отговориш, ще започне да се опитва да разбере с кого си се срещнал.

Разяреният му поглед беше вперен право в Милош.

— Аз разпитвах из какви ли не цигански катуни за Дрина и Зоуи ме придружаваше. Достатъчно е само един да ги свърже с мен… Не, той не бива да разбира за нея. Не може. Ще отиде право при Джордж, а ти знаеш какво ще означава това за Зоуи.

Сърцето й бучеше в ушите й. Мили Боже, човек като Хъкър… Ако някога узнаеше коя е тя, че не е истинска наследница на титлата и имението, щеше да започне да изнудва баща й, да изнудва нея…

— Тристан е прав. Не можеш да му кажеш за мен. — Тя се помъчи да се надигне на крака. — Не бива.

Милош скръсти ръце на гърдите си.

— Но не мога да пренебрегна и това, че е пребил сестра ми! Къде е тя? Какво се е случило с нея?

— Не знаем, по дяволите! — извика Тристан. — И точно затова не можеш да се втурнеш нататък неподготвен. Зоуи е чула от втора ръка, от сестрата на осиновителката си, историята за това как се е озовала у осиновителите си. До момента осиновителят й отказва дори да потвърди, че такова нещо изобщо се е случило. Някой от тях спокойно може да е измислил онази част за побоя.

— Хъкър спокойно — възрази Милош — може да е принудил Дрина да продаде бебето си на двама gadjo. Или лично да го е продал. Само той знае какво наистина се е случило. — Милош стисна юмруци. — И аз възнамерявам да го накарам да ми каже, дори да трябва да го смажа от бой!

— Слушай — започна да го увещава Тристан, — вече са минали двайсет и една години, така че какво толкова ще ти струва да почакаш още малко, преди да получиш отговори на въпросите си? Сега, когато разполагаме с някои факти, можем да се изправим срещу осиновителя на Зоуи и да разберем истината от негова гледна точка. Няма смисъл да ходим при Хъкър, преди да сме научили повече от осиновителя й.

— Добре — съгласи се Милош и нахлупи на главата си една шапка. — Да вървим да говорим с него.

Обзета от паника, Зоуи погледна умолително Тристан, но той вече клатеше глава.

— Още не. Трябва да подходим внимателно. Той дори не знае, че дъщеря му е започнала да търси родителите си. Ще е необходима деликатност…

— Нещо, което ти никога не си притежавал! — изръмжа Милош.

Тристан се вцепени.

— Вече не съм онова момче, което познаваше някога. Повярвай ми, научих едно-две неща от времето, когато скитахме из Ратмур Парк, досега.

Кори продължи да го гледа намръщено и Боно добави:

— Ако се набъркаш слепешката в тази история, приятелю, може да разбиеш живота на няколко души. Не само на Зоуи, но и на баща й и леля й…

— И на Тристан — прекъсна го тя и сложи длан върху ръката на вуйчо си. — Моля те, не бъди припрян. Тристан и мистър Мантън ръководят детективска агенция и нейната репутация ще бъде съсипана, ако тази ситуация се разчуе и навреди на мен или на семейството ми. Всъщност ако изобщо подозирах, че родният ми баща може да е… — Тя преглътна сълзите си. — Моля те, остави Тристан да те направлява в това. Умолявам те, вуйчо Милош.

Дъхът му секна. Едва сега Зоуи осъзна, че за първи път го е нарекла „вуйчо“.

Изражението му се смекчи и Милош сложи ръка върху нейната.

— Ти не разбираш, миличка. Сега си част от семейството ми. Трябва да се грижа за теб.

— Аз си имам семейство, вуйчо. Те се грижат много добре за мен.

— Тогава защо търсиш циганската си майка?

Уместен въпрос. Тристан и за това се оказа прав.

Зоуи трябваше да остави цялата история в миналото и да се надява Дрина никога да не изплува оттам, за да й навреди.

Да, но не можеше да съжалява, че не го направи. Сега поне знаеше от какъв живот са я спасили майка й и баща й — живот, в който би била дъщеря на човек като Хъкър. Зоуи потръпна.

Осъзнала, че Милош все още очаква отговора й, тя промълви:

— Трудно е да обясня защо я търся. Аз… ъъъ…

— Тя ще се омъжва — намеси се спокойно Тристан, — а нали ги знаеш gadjos — дори и най-нископоставеният джентълмен няма да иска безценният му род да се омърси от циганска кръв. Затова искаше да разбере дали родната й майка ще се върне, за да разруши брака й.

— Да, точно така — съгласи се Зоуи.

Това донякъде беше вярно… преди. Но сега и дума не можеше да става да се омъжи за Джереми. И не защото Хъкър слухтеше наоколо, готов да унищожи семейството й, ако някога научи истината. Не това беше проблемът.

Тя погледна скришом към Тристан. Проблемът беше, че единственият мъж, за когото искаше да се омъжи, стоеше до нея.

Нямаше значение, че той дори насън не би помислил да се ожени за дъщерята на врага си. Или че и бездруго нямаше желание да се жени за никоя. Нямаше значение, че е невъзможно, че това не би й помогнало по никакъв начин в сегашната й ситуация, че все още трябва да се тревожи за Уинбъро.

Мисълта да се омъжи за друг, докато изпитва това към Тристан, й се струваше ужасно погрешна. Не можеше да причини това на Джереми. Или на самата себе си.

— И така, нали разбираш — обърна се Тристан към Милош, — все още не можеш да погнеш Хъкър. Трябва ни време.

— Колко? — попита Милош.

— Няколко дни, за да уредим всичко. Не можеш ли да ни дадеш поне това заради племенницата си и семейството й?

— Имаш предвид семейството, което я е откраднало от нейния народ?

— Семейството, което я е прибрало, когато рождените й родители са я изоставили — поправи го Тристан със суров глас.

Милош се изчерви, но не оспори обвинението. Потърка брадата си и погледна към Зоуи.

— Добре. Няколко дни. Но ако дотогава не си ми пратил вест, погвам Хъкър.

— Разбирам — увери го Тристан.

— Благодаря, вуйчо Милош — промълви Зоуи, вдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Представа нямаш какво облекчение изпитвам.

Той кимна отсечено. Очевидно за циганите гордостта беше също толкова важна, колкото и за английските лордове.

— Трябва да вървим — обърна се Тристан към Милош, — но ще се върнем при първа възможност. Кажи ми къде отсядаш през деня, в случай че трябва да се свържа с теб.

Милош избъбри нещо на цигански, а после кимна на Зоуи и продължи на английски.

— Грижи се за племенницата ми.

Тристан изпъна рамене.

— Аз винаги се грижа за клиентите си.

Тези думи я изпълниха с отчаяние. За него тя завинаги щеше да си остане просто клиентка, особено след това разкритие.

И Зоуи не можеше да го промени.

Глава 16

Двамата не си казаха нищо, докато вървяха обратно към конете, главно за да попречат на хората да дочуят нещо. Във всеки случай това беше основанието на Зоуи. За Тристан не беше сигурна. Вече не бе сигурна за нищо, свързано с него. Разкритието, че баща й е човек, когото Боно смяташе за злодей, навярно го бе разтърсило до дъното на душата му.

След като излязоха обратно на пътя към Бъркли Скуеър и тълпата стана по-малобройна, той най-накрая проговори:

— Сигурна ли си, че си добре?

При тази неочаквана загриженост в очите й отново запариха сълзи.

— Толкова добре, колкото мога да бъда при тези обстоятелства.

Боно кимна, но не каза нищо повече.

Изминаха дълго разстояние в абсолютно мълчание. Това събуди у нея желание да изкрещи. Копнееше за неговите резки и цинични забележки, за постоянното „принцесо“, с което се обръщаше към нея. След интимността днес следобед я заболя, когато Тристан я понижи до обикновена клиентка.

Не след дълго Зоуи почувства, че не издържа повече.

— Не знам как ще повдигнем въпроса пред татко.

— Ние няма да повдигаме нищо. — Боно се взираше в пътя пред себе си. Лицето му се бе сковало в сурово изражение. — Време е аз да изляза от ситуацията. Ти можеш и сама да говориш с него тази вечер или да изчакаш до утре, за да мога да съобщя на Дом какво сме узнали. После може двамата заедно да говорите с баща ти.

— Не!

Безпокоеше се, че Тристан не искаше дори да я погледне. Че навярно не може Да понесе да я погледне.

— Искам ти да го направиш.

— Изключено. — В гласа му звучеше ужасна, ледена категоричност. — Моят брат е свикнал да си има работа с мъже като баща ти. Трябва Дом да се заеме с това.

— Не искам Дом!

„Искам теб.“ Успя да се спре, преди да го е изрекла.

Защото не го искаше само заради това. Искаше го заради всичко. Но нямаше значение какво желае. Дори да не беше фактът, че той нямаше да й даде това, което искаше тя, вече не ставаше въпрос за нея и Тристан. Ставаше въпрос за разкриването на истината за случилото се с родната й майка, без да предизвикват с нищо раздразнителния й вуйчо. Ставаше въпрос за възможността да уреди бъдещето си, без да разруши живота на никого другиго.

Или да рискува да въвлече Джордж в тази история. Станеше ли така, Тристан почти със сигурност щеше да пострада. Пак. А Зоуи не можеше да го допусне.

Това обаче не означаваше, че ще му позволи да избяга, без да е приключил случая.

Насили се гласът й да прозвучи нормално, практично.

— Ти си единственият, който знае най-много за Милош, семейството му и Хъкър. Трябва да си ти — трябва да присъстваш! Ако не беше желанието ти да го откриеш, никога нямаше да разберем коя съм.

— Може би би предпочела да беше станало така — отвърна остро Тристан.

Гърлото й се сви. Какво искаше да каже — че той би го предпочел? Най-вероятно.

Но пък може би Боно просто бе доволен, че нещата се развиха по този начин. Това му даваше извинение да направи онова, което бе искал през цялото време — да я отблъсне, преди да стигне прекалено близо до него. Той не търсеше съпруга — това ставаше пределно ясно с всяка пренебрежителна дума, която изричаше за брака.

А сега, когато го познаваше по-добре, Зоуи знаеше, че той няма да се опита да я прелъсти само заради забавлението. Жалко!

— Трябва да подходим към въпроса деликатно — обясни Тристан. Думите бяха отсечени и безлични. — Мен не ме… бива в това, както с готовност отбеляза Милош.

— Вуйчо Милош греши! До момента ти се справи с моя случай превъзходно. Вярвам, че ще подходиш внимателно към баща ми.

— А братовчед ти?

— Той какво общо има?

Тристан изсумтя.

— Всичко това започна заради него, нали помниш? Според плана, който ми изложи лично ти, трябва да се омъжиш за него. Ако подплаша Кийн, като започна да ти правя посещения, когато той вече знае, че баща ти не ме одобрява, това с нищо няма да ти помогне. Братовчед ти ще започне да задава въпроси както винаги и тогава на теб и на баща ти ще ви е по-трудно да запазите истината в тайна от него.

— И без това няма да можем да я запазим в тайна завинаги, сега, когато вуйчо Милош е замесен — отвърна тъжно Зоуи.

— Не е задължително. Ако успеем да накараме баща ти да му даде фактите, които ни липсват и които могат да го отведат до Дрина, Милош може да удуши Хъкър заради нея, без някой да направи връзка с твоето семейство. И тогава ще можеш да се омъжиш за братовчед си.

— Днес следобед не искаше да се омъжа за него — промълви дрезгаво тя. — Какво се промени?

— Всичко, пусто да остане!

После сякаш се усети и заговори по-спокойно:

— Трябва да се омъжиш за Кийн. Това е единственият начин да запазиш титлата и имението. Както вече каза, той е единственият човек, на когото няма да му пука дали истината ще излезе на бял свят. Защото тогава той ще наследи всичко. Ти пак ще си в безопасност.

Фактът, че сега я тласкаше към братовчед й, я изпълни с отчаяние.

— Той не ме иска.

— Съмнявам се. Но дори да е вярно, ти можеш да го накараш да те поиска. — Тристан си пое въздух, дълбоко и продължително. — Имаш дарба за това.

— Това какво трябва да означава?

— Нищо. Просто изтъквам, че си права. Да се омъжиш за братовчед си би било съвсем разумно. Точно затова е важно аз да не играя очевидна роля в разследването.

— Не искам…

— Не ми пука какво искаш!

Зоуи навярно бе издала по някакъв начин стъписването си, защото Боно изруга под нос и добави със студен, премерен глас:

— Така трябва да стане. Когато имаш време да помислиш, ще разбереш, че съм прав.

Ооо, как мразеше, когато мъжете започнеха да я командват, без изобщо да помислят за чувствата й! Не го очакваше от него, макар че може би е трябвало. Той имаше навика да мисли, че неговият начин винаги е най-подходящият.

Също като баща й.

Който дори не й беше баща.

Това я накара окончателно да си изпусне нервите.

— Е, добре! Дръж се като магаре тогава! Не ми пука. — Обидата не предизвика никаква реакция и Зоуи побесня. — Ако не искаш да присъстваш, когато говоря с майора, тогава не идвай. В замяна изпрати брат си. Или сестра си, или когото искаш. Просто ме остави на мира!

Уморена да се тревожи за това, за него, тя пришпори кобилата си в галоп и препусна към къщи.

Това най-накрая предизвика реакция.

— Проклятие, Зоуи! — изкрещя Тристан и препусна след нея.

Това беше луда езда по лондонските улици. От предишните си престои в града знаеше кой път е най-ненатоварен по това време на нощта и тръгна по него, твърдо решена да стигне до дома си, без да му позволи да види, че сърцето й е разбито.

Сърцето й? Не, в никакъв случай. Зоуи никога нямаше да прояви глупостта да отдаде сърцето си на този… този досаден, твърдоглав, невъзпитан развратник!

Тя стигна до Бъркли Скуеър, но бе принудена да спре в края на уличката с частните конюшни, когато ненадейно осъзна нещо. По-рано бе измъкнала коня от техните конюшни, затова сега трябваше да го вмъкне обратно. Бог да й е на помощ!

Освен това сега чуваше как Тристан се приближава зад нея, несъмнено готов за още съобщения с леден глас.

Да върви по дяволите! Това беше проблемът с драматичните прояви на гняв — всичко винаги свършваше по същия начин, по който започваше, със същото магаре, което създаваше проблемите.

Същото магаре, което се приближи към нея и изсъска:

— Ти да не си полудяла? Да препускаш из Лондон, когато…

— Сякаш ти пука!

Зоуи слезе от коня и погледна към конюшнята на семейството си към другия край на уличката.

— Махай се. Трябва да разбера как да върна кобилата обратно в бокса й, без някой да ме чуе. Иначе ще разберат, че съм излизала.

Тя го стрелна с навъсен поглед.

— А и нали не искаме братовчед ми да се досети, в противен случай може да направи върховната саможертва да се ожени за мен.

Тристан се напрегна, после също слезе.

— Остани тук с моя кон. Аз ще се погрижа за твоя.

И преди да е успяла да възрази, той хвана поводите на коня й и тръгна към конюшните. Зоуи остана несигурно на мястото си. Сърцето й биеше лудо, докато го наблюдаваше как влиза в обора и излиза без кобилата.

Когато се приближи до нея, тя попита:

— Как успя…?

— Ако си спомняш, влизането и излизането от разни места, без да ме хванат, ми е специалитет. Можеш ли да се промъкнеш в къщата?

— Оставих кухненската врата отключена, така че — да.

Тристан се намръщи.

— Предполагаш, че е останала отключена. По-добре да проверим.

Той завърза коня си за един кол наблизо и й предложи ръка.

— Да вървим.

Зоуи пренебрегна ръката му и закрачи по уличката към градината зад къщата им. Тристан я последва дотам и до кухненската врата, без да каже нито дума. Навярно гореше от нетърпение да се отърве от нея. Бог знаеше, че тя умира от нетърпение да се отърве от него.

Но за съжаление, когато стигна до кухненската врата, я завари заключена.

— Проклятие! — измърмори Зоуи. — Очаквах да се прибера, преди да заключат за през нощта.

Погледна го свирепо.

— Не мога да вляза вътре. Как да вляза?

Той въздъхна дълбоко.

— Дай ми един фуркет.

— Защо?

— Просто ми дай, става ли?

Зоуи измъкна един от косата си и му го подаде. Тристан приклекна и го вкара в ключалката. Само след секунди Зоуи чу щракване.

Тристан се изправи и отвори вратата.

— Заповядай.

— Нищо чудно, че си толкова убедителен в ролята на крадец.

Устните му потръпнаха и тя си помисли, че най-накрая е успяла да го накара да се усмихне, когато чуха шум от уличката.

— Виж ти, виж ти, какво е това? — обади се мъжки глас. — Да не си се загубил, момко? Не помня да съм те виждал тъдява. Много си хубав. И още как!

Тялото на Тристан се напрегна.

— По дяволите, някой е намерил коня ми!

— Това е конярят на съседите ни — прошепна Зоуи.

Конярят цъкна с език.

— Предполагам, че синът на господаря пак се е напил и е взел нечий друг жребец. Проклет глупак. По-добре да те вкараме вътре, нали, момко? Ще те изтъркаме хубаво и ще те настаним за през нощта, а после ще разберем кой е господарят ти. Не можем да те оставим тук — някой ще те открадне.

Тристан се обърна към уличката и Зоуи прошепна:

— Още не можеш да отидеш там.

— Знам. Този проклет коняр ще иска да разбере кой съм и защо се навъртам в градината ви.

— И татко ще разбере, че си идвал. — Тя го подръпна за ръката. — Влез за малко и изчакай, докато си легне. Тогава можеш да измъкнеш коня си от тяхната конюшня така, както вкара моя в нашата.

Тристан се поколеба, все още загледан към уличката. Но вече чуваха тропота на копита по калдъръма, докато конярят водеше животното към съседната конюшня.

— Моли се този коняр да заспи скоро! — изсъска Тристан, докато влизаха в къщата.

Зоуи тихо затвори вратата и я заключи.

— Всичко ще бъде наред. Просто ще се промъкнем по стълбите до…

— Ти ли си, Поли? — долетя гласът на икономката им от коридора към кухнята. — Кълна се, че ако си била в градината с онзи лакей, ще ти издърпам ушите!

— Проклет вечен ад! — измърмори Тристан под нос.

— Хайде! — дръпна го Зоуи към задното стълбище.

Двамата се качиха колкото може по-безшумно и тя наполовина го завлече, наполовина го изблъска в коридора и после в стаята си точно когато чуха гласа на икономката по стълбите долу.

Зоуи бързо заключи вратата и допря пръст до устните си. Ослуша се за икономката в коридора, но очевидно жената бе продължила към стаите на прислужничките на тавана. Въпреки това и двамата не продумаха, докато не я чуха да се връща, като си мърмореше под носа за някакви призраци.

— Че сто ли правите такива неща, милейди? — попита провлечено Тристан.

Не „любима“ или дори „принцесо“, а „милейди“.

— О, да, разбира се!

Зоуи си съблече наметалото и го закачи на колоната до леглото.

— Нали съм дъщеря на злодей! Постоянно се промъквам тайно някъде, избягвам преследвачи, лъжа, мамя…

— Нямах това предвид.

Очите му проблеснаха на светлината на догарящия огън.

— Наистина ли? — попита Зоуи, свали си ръкавиците и ги захвърли на леглото. — Тогава защо изведнъж нямаш търпение да се освободиш от мен? Защо така отчаяно желаеш да се отървеш от мен?

— Ако имаше и капка разум, ти щеше „отчаяно да желаеш“ да се отървеш от мен.

Тя примигна.

— Защо?

— О, за Бога…

Тристан се приближи с широка крачка към огъня и го накладе с резки движения с ръжена.

— Изобщо ли не си обърнала внимание на това, което ти е казала сестра ми? Джордж ме мрази. Ще ме нападне по всеки възможен начин. Затова ако Хъкър разбере, че те… желая и Джордж чуе за това, той ще превърне в своя мисия задачата да те унищожи. Както и семейството ти. Просто заради удоволствието да ме нарани.

— Да, но положението беше същото и преди тази вечер — измърмори Зоуи, съвсем озадачена.

— Тогава той не разполагаше с оръжие, с което да те нарани. Нямаше представа защо си ни наела. А и, честно казано, аз съм желал много жени. Джордж знае, че това не означава нищо.

Избягвайки погледа й, Тристан върна ръжена на мястото му.

— Не означаваше нищо, преди. Но ти си първата жена, за която някога съм се замислял…

Зоуи затаи дъх. Почти не смееше да се надява…

— Проблемът е — продължи напрегнато Тристан, — че в мига, в който Хъкър разбере, че си му дъщеря, той ще каже на Джордж и това ще е краят на всяка надежда да опазим тайната ти. А колкото по-дълго остана край теб, толкова по-вероятно е Хъкър да разбере какво означаваш ти за мен.

„И какво означавам аз за теб?“ Не, Зоуи не смееше да зададе този въпрос. Ами ако отговорът не й харесаше?

— Да, но как би могъл да научи истината? Нали каза, че ако информацията от татко отведе Милош до Дрина, няма нужда Хъкър изобщо да научава, че ние сме замесени.

— Той слухти наоколо. И ще е достатъчно да те погледне само веднъж…

Тристан закрачи обратно към нея и понижи глас.

— Милош разбра, че си дъщеря на Дрина още в мига, в който те зърна. Как мислиш, дали Хъкър няма да направи същото?

— О, боже!

Изобщо не й беше хрумнало за това.

Той огледа изпитателно лицето й.

— Ако остана близо до теб и Хъкър те види, докато ме следи, може да се досети коя си наистина, без Милош да му казва нищо. Дори и ако външността ти само събуди любопитството му достатъчно, за да започне да се рови в миналото ти…

Боно изруга под нос.

— По-добре ще ти бъде, ако не съм наоколо, за да съсипя всичко.

Рязко се извърна от нея, но Зоуи го хвана за ръката.

— Чакай, искам да уточним едно нещо.

Тя се обърна и застана пред него, без да го пуска.

— Фактът, че съм дъщеря на Хъкър, не те ли отблъсква?

За миг погледът му се кръстоса с нейния, преди да се спусне надолу и да се прикове върху устните й.

— Дори да беше дъщеря на Атила, вожда на хуните, пак щях да те желая. Но това няма значение. Ако започнеш нещо с мен, все едно хвърляш Уинбъро на вълците. Защото Джордж ще се погрижи никога да не получиш наследството си. Ще въвлече теб и семейството ти в скандал просто за да ме изтормози. И ако съм достатъчно луд да се оженя за теб…

— Ти… ти си обмислял възможността да се ожениш за мен?

Сега пръстите й се забиха в ръката му, но като че ли не можеше да отпусне хватката си. Не и когато Тристан я гледаше така, сякаш тя размахваше надеждата пред него така, както рибарят размахва стръвта пред пъстървата.

— Зоуи… — въздъхна пресекливо той и отклони погледа си. — Няма значение какво съм обмислял. Не мога да имам това, което искам. Нито пък ти.

Това какво означаваше — че я иска за съпруга? Наистина ли?

Но дори да беше така, Боно никога нямаше да направи нищо, за да задоволи желанието си. Сега Зоуи знаеше колко силно се стреми да закриля хората, които обича. Единственият начин да го накара да размисли бе да го прелъсти.

Щеше ли да дръзне?

В този миг тя взе решението си. Беше време да се устреми към невъзможната мечта, независимо от последствията. Нейният свят вече бе започнал да рухва. Дори ако последваше предишния си план, може би пак нямаше да предотврати скандала за семейството си.

А и така или иначе просто не бе възможно да последва първоначалния си замисъл. Вече не можеше да си помисли да се омъжи за Джереми. А да прекара живота си в управлението на Уинбъро сама — ако такава възможност изобщо съществуваше след днешните разкрития, — й се струваше прекалено самотно, за да го обмисли.

Защо тогава да не последва сърцето си, докато може? В този момент това й се струваше единствената логична пътека.

— Днес следобед каза, че принцесите могат да получат всичко — и всекиго, — когото си пожелаят, по дяволите.

Без да обръща внимание на начина, по който се стегна тялото му, и на блъскането на сърцето си в гърдите, тя добави:

— Ами, оказа се, че единственото, което иска тази принцеса… си ти.

Глава 17

Проклятие!

Виеше му се свят и стъпките му го отвеждаха право към ръба на скалата. Защото никога не бе копнял за нищо така, както за тази жена. Беше се отказал да се опитва да разбере защо. Знаеше само, че когато погледне към нея, вижда създание като самия себе си — ни риба, ни рак, което живее навсякъде, но мястото му не е никъде.

Само че тя поне имаше възможност да си намери място някъде. Можеше да получи имението, за което копнееше, позицията, която бранеше така свирепо. Трябваше единствено да се омъжи за братовчед си. Мъж, който нямаше да я оцени, нямаше да проумее какво съкровище е тя, нямаше да…

Тристан стисна зъби. Това нямаше значение. Единственият начин да я опази от Хъкър и Джордж беше да изчезне от живота й. Или още по-добре, да я накара да го прогони от живота си, за да може да се омъжи за Кийн без съжаления.

И Тристан знаеше точно как да го постигне.

— Като какъв? — попита той и си наложи да изрече с насмешка думите, които Зоуи бе запратила в лицето му по-рано. — Като любовник?

Зачака лицето й да помръкне. Да я види как избухва и се нахвърля отгоре му. Да го изблъска от стаята си и да го прогони от своя океан веднъж завинаги. Това бе единственият благоразумен избор.

Затова остана стъписан, когато тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Ако това е единственото, което си готов да ми позволиш… тогава — да.

Пулсът му се ускори. Значи го желаеше въпреки риска за бъдещето си, за имението си, за репутацията на своето семейство? Никоя жена не го бе желала по този начин и в никакъв случай жена като нея. Това усещане му се стори опияняващо.

Навлизаха в опасна територия. Ако не внимаваше, можеше да започне да копнее за този водовъртеж от желания. Ако не внимаваше, можеше да се удави в разочарование.

Тристан отдавна се бе научил да е много внимателен.

— Ти изобщо знаеш ли какво прави един любовник? — попита той, все още без да я докосва. Боеше се да си повярва да я докосне.

Зоуи го целуна по бузата, после прояви дързостта да го близне по ухото.

— Надявам се да са много от нещата, които направи с мен по-рано.

Тристан мигновено си припомни усещането за мократа й плът под пръстите си, вкуса на гърдата й в устата си… опияняващата гледка на полуголото й тяло, със замъглените екзотични очи и разтворени в екстаз сочни устни.

Членът му се надигна. Проклет вечен ад, виждаше всичко прекалено ясно! Затвори очи, за да прогони образа, но това само го направи по-ясен. А после тя смъкна палтото от раменете му и очите му рязко се отвориха.

Господ да му е на помощ, неговата циганска принцеса действително се опитваше да го съблазни!

Никога нямаше да оцелее след това. Нито пък тя.

Щом всичко свършеше, Зоуи щеше да се намрази. А той все още нямаше да може да й направи предложение заради нейния… заради Хъкър, проклетия негодник, който я бе създал, а после бе изоставил майка й.

Проклятие, не беше ли загубил достатъчно заради този мръсник? Трябваше ли да загуби и шанса си с нея?

Тя му свали ръкавиците и започна да разкопчава жилетката му.

— Кажи ми, какво още прави един любовник?

Боно се опита да измисли нещо — нещо друго, освен това колко отчаяно искаше да забрави света в нея.

— Ще ти кажа какво не прави. Ако има и капка разум, не обезчестява една жена, когато баща й, леля й и годеникът й всеки момент ще се приберат вкъщи.

— Леля Фло и татко са поканени на бал след изложбата, така че ще се приберат много късно. А и техните стаи са на долния етаж. Няма да разберат, че сме тук. Пък и бездруго няма да ме обезпокоят, защото ще решат, че спя.

Тя разкопча жилетката му.

— Колкото до Джереми, и аз, и ти знаем, че сигурно няма дори да се прибере с тях. Освен това той не ми е годеник.

Тристан й позволи да му свали палтото, отчасти защото се чудеше докъде ще стигне и отчасти защото никога досега не го бе съблазнявала невинна жена. Преживяването беше заинтригуващо, изкусително… изкушаващо.

Той се намръщи. Проклятие, вече се давеше!

— О, но скоро ще ти стане годеник — каза, за да го напомни колкото на нея, толкова и на себе си.

— Няма — заяви Зоуи и развърза шалчето му. — Беше прав. Не мога да се омъжа за мъж, когото не желая. А аз не желая Джереми.

Това го изненада.

— Значи смяташ да прелъстиш мъжа, когото желаеш? Това ли е?

Тя смъкна шалчето от врата му и го хвърли на стола при палтото му.

— Защо не?

Фактът, че избягваше погледа му, бе прекалено многозначителен, за да позволи това да продължи. Зоуи посегна към копчетата на ризата му и Тристан я хвана за ръката.

— Защото след това аз няма да се оженя за теб.

Тя потръпна. Челюстта й се скова и Зоуи отблъсна ръцете му, за да продължи да работи върху ризата му.

— Аз и бездруго не искам да го правиш.

Тези думи го улучиха като юмрук в корема.

— Заради проклетото ти Уинбъро? Защото трябва да защитиш семейството си?

— Защото любовниците не се женят, нали така?

— Зоуи, бъди честна! — каза остро Тристан. — Всъщност не искаш това да се случи.

Тя го погледна войнствено право в очите.

— Знаеш ли какво наистина не искам да се случи? Да прекарам остатъка от живота си, без да знам какво е да споделям леглото ти. Да се откажа от всяка възможност да бъда с теб заради някаква слаба вероятност, че това може — само може — да ми попречи да загубя всичко.

Гласът й стана по-суров:

— Отказвам да позволя на този ужасен Хъкър да победи. Ти също не трябва да му позволяваш.

Това наистина го стъписа.

Зоуи си дръпна ръцете от него и се извърна настрана.

— Разбира се, ако ти нямаш желание да легнеш с мен, защото смяташ, че е отвратително да легнеш с дъщерята на мъжа, когото ненавиждаш…

— Ти не си дъщеря на Хъкър — прекъсна я пламенно Тристан, — независимо от рождението си. Ти си лейди Зоуи Кийн. За мен винаги ще си останеш лейди Зоуи Кийн, моята циганска принцеса и най-прекрасната жена, която съм познавал някога.

Тя го погледна предпазливо и Боно добави:

— Точно затова не искам да разруша живота ти.

— Знаеш ли какво, Тристан? — попита Зоуи и по лицето й премина лукаво изражение, докато пръстите й разкопчаваха палтото й. — Ти си ужасно благороден за развратник.

Докато наблюдаваше как работата й бавно напредва, дишането му стана по-тежко, учестено. Но когато тя остави палтото да падне от раменете й и да разкрие ризата, корсета и фустите й, дъхът му съвсем секна.

— Аз просто… те предупреждавам — едва изрече той през свитото си гърло.

Красивите й устни се извиха в престорено свенлива усмивка. Зоуи се приближи към него с плавна стъпка.

— А сега, когато отстранихме този проблем, защо не минем към по-важните неща?

Хвана го за ръката и я сложи с отворена длан на гърдите си.

— Например, защо не ми покажеш как точно съблазнява един развратник?

И просто така, Тристан потъна.

Изруга задавено, привлече я в прегръдките си и покри устните й със своите. Сега тя щеше да бъде негова — не на Кийн или на когото и да било другиго. Щеше да я задържи толкова дълго, колкото можеше, без да рискува да й навреди.

Зоуи обви ръце около шията му и се отдаде на целувките и ласките му със същото безразсъдно опиянение като този следобед, придърпа го във водовъртежа със себе си.

Проклет вечен ад, устата й беше толкова прекрасна, а зърното й веднага се втвърди под галещата му длан. Изпълнен с отчаяно желание да я усети още по-добре, с другата си ръка Тристан освободи косата й от фуркетите, докато кълбото се развърза и падна чак до кръста й, като се разпени в ръцете му като безжалостните вълни на морето.

А после, без да спира да я целува, той премина към шнуровете на корсета й, започна да ги разкъсва и спря едва когато корсетът се разхлаби достатъчно, за да го изхлузи през главата й. Очите й блестяха като ярки изумруди, докато Боно развързваше ризата й и я смъкваше, за да разкрие гърдите й за погледа си. Зоуи се изчерви и бялата й кожа заблестя — той го видя дори на светлината на огъня.

— Боже, съвършени са!

За първи път ги виждаше голи. Видя как кафявите като орехи зърна се втвърдяват в сладки малки пъпки, които той отчаяно искаше да вкуси.

Привлече я към леглото и седна. После я дръпна да застане между краката му, та прекрасните й гърди да бъдат точно там, където искаше. Започна да ги смуче и дразни с езика и зъбите си, докато накрая Зоуи започна да пъшка и да стиска главата му с ръце, за да го задържи до себе си.

— Харесва ти, нали, принцесо? — прошепна Тристан срещу кожата й.

— О, да! Никога не съм мислела, че гърдите могат да са толкова… толкова чувствителни…

Той преметна един кичур от косата й над зърното и с удоволствие чу стона, който се изтръгна от устните й.

— Ако мъжът знае какво прави, много части от женското тяло могат да се превърнат в източник на удоволствие.

— Покажи ми.

— Добре, любима. Всичко, което пожелаеш.

Целуна сгъвката на лакътя й и Зоуи изстена тихо.

Тристан прокара език по сгъвката, а после зацелува жадно ръката й от вътрешната страна.

Сега Зоуи трепереше. Господи, тя откликваше така вълшебно като за невинна! Членът му се втвърди болезнено. Но всъщност Зоуи никога не се държеше така, както се очакваше. Точно това обичаше у нея.

Обичаше?

Той се скова. Само израз, това беше всичко. Може и да бе достатъчно луд да легне с нея, но не чак толкова, че да й предостави средството да го удави.

Тристан близна мястото, на което пулсът биеше в китката й, и изпита наслада, когато усети как ударите му се учестяват.

— Тялото е като пиано, любима. Един добър любовник трябва да умее да удря всеки един клавиш, за да чуеш и почувстваш симфонията.

— И… и има ли места, на които… да мога да ударя твоите клавиши?

Кръвта му препусна в паническо бягство. Той придърпа ръката й и я допря отстрани на врата си.

— Погали ме там, и съм твой.

Зоуи вдигна вежда.

— Не искаш ли да… погаля твоя… ами, нали знаеш? Това, което направих преди?

— Може би си спомняш какво се случи, когато го направи преди?

Тя се намръщи и Боно добави:

— Този път възнамерявам да съм в теб, когато свърша. А ако ме погалиш там, няма да издържа дотогава, уверявам те.

Той се наведе и подръпна ухото й със зъби.

— Освен това искам първо да направя с теб толкова много неща. Както ти казах преди, няма да бързам.

Дъхът й излизаше прекрасно накъсан, задъхан, и това накара страстта и тревогата му да нараснат. С лукава усмивка тя не само го погали по врата, а се наведе да го целуне точно там, където туптеше пулсът му, и това го подлуди.

— Много… си добра. Можеш да побъркаш един мъж — изхриптя Тристан.

Трескаво развърза фустите й и ги смъкна. После я освободи от ризата, за да може да я огледа хубаво, цялата, от ямката в основата на шията й до изящните къдрави косъмчета между краката й.

До този миг почти вярваше, че може да спре, стига само да я види гола, да има нещо, за което да си спомня, след като си тръгне. Каква глупост! Защото когато зърна своята хубава принцеса гола, само пламна от копнеж по нея, като моряк, който копнее за морето.

— А аз кога ще те видя гол? — прошепна тя.

— Когато пожелаеш.

Зоуи го стрелна със зноен поглед, повдигна крака му и започна да събува ботуша му.

Никоя никога не бе правила това за него. Досега се бе чукал с жени най-вече в гримьорни или в квартири, които партньорките му деляха с други. Винаги се опитваше да не бърза с любовния акт, но пълното събличане не беше практично. Никога не знаеше кога някой може да ги прекъсне. Затова да бъде събличан от жена беше преживяване, единствено по рода си.

Ооо, какво бе пропуснал! Фактът, че една богиня с гола гръд бе коленичила в краката му и му събуваше ботушите, болезнено напомняше за семеен уют… и беше безкрайно еротичен.

Той напълни ръцете си с пищната й коса, пищната й гръд, всичко, до което можеше да стигне. Какво ли би било да прави това всяка вечер с нея? Самата мисъл го възбуди толкова, че когато Зоуи се изправи усмихната и посегна към копчетата на панталона му, Тристан разбра, че няма да може да мине през това, без да стигне до края, за свой огромен срам. Само като си спомни как го докоснаха ръцете й този следобед, и беше на косъм.

Той отмести дланите й, смъкна си ризата, а после и панталона и гащите, за да застане на свой ред пред нея чисто гол.

Очите й го погълнаха, макар че се отклониха от възбудения му член.

— Погледни го! — изръмжа Тристан.

Може би ако го стореше, щеше да се стресне и да се отдръпне. Той отчаяно копнееше да си поеме въздух, да спре това безумно гмуркане в нейния океан, преди да е станало късно. Но когато Зоуи изпълни нареждането му и очите й се разшириха от гледката — макар че очевидно не от страх, — Боно осъзна, че няма връщане към брега.

Все пак трябваше да бъде сигурен, че тя разбира в какво се забърква. Постави ръката й върху издутия си член.

— Този звяр е това, което искам да вкарам в теб, принцесо. Ще те нарани, страхувам се, и никога вече няма да си същата.

Тя прокара пръст по дължината на члена му и се усмихна леко.

— Надявам се, че няма. Какъв смисъл има от съблазняването, ако след това човек си остане същият?

Той изстена. Само Зоуи би погледнала на нещата по този начин.

— Тогава бог да ни е на помощ.

И я привлече в обятията си за дълга страстна целувка, която подпечата съдбата и на двама им.

Глава 18

Най-после бе успяла да привлече Тристан в леглото си! Не беше достатъчно, но все пак беше някакво начало. Утре щеше да мисли за последствията и какво да направи, за да осигури бъдещето си. Но за тази нощ той беше неин.

Неговият „звяр“ се притисна към бедрата й като… ами, като див звяр и Зоуи се потърка срещу него. Дали това щеше да му бъде също толкова приятно, колкото когато го погали с ръка?

Изглежда, беше така, защото той изруга грубо, прекатури я на леглото и покри тялото й със своето.

— Господи, Зоуи, оставяш ме без дъх!

Тристан внимателно разтвори краката й, коленичи между тях и подпря ръцете си от двете страни на раменете й.

Тази позиция беше невероятно интимна, особено след като Зоуи можеше да почувства дължината на възбудата му срещу корема си… и по-надолу. Но въпреки че мощното му тяло се задържа над нея и мускулите на раменете и бедрата му започнаха да се свиват и отпускат, сякаш искаха да докажат силата си, тя се чувстваше в пълна безопасност с него.

Изпълнена с отчаяно желание да го докосне, Зоуи прокара ръце по гърдите и раменете му и се удиви на здравите му сухожилия. Тристан остана неподвижен, докато тя го галеше, макар че очите му не спираха да блестят пламенно, без да се откъсват от нея.

А после той се наведе и я целуна нежно по устните.

— Никога не съм бил с девственица, любима. Покажи ми как да те задоволя. Къде искаш да те докосна.

— Навсякъде. — Тя вече бе възбудена от усещането на члена му, който се триеше между краката й. — Абсолютно навсякъде.

— Добре тогава — отговори Боно с дрезгав провлечен глас. — Както пожелае моята принцеса.

Целеустремено нападна сетивата й: плъзна се надолу достатъчно ниско, за да засмуче първо гърдите, а после корема й, да докосва с език, да целува и да я гризе лекичко на места, за които Зоуи никога не би допуснала, че може да са толкова чувствителни — подмишниците й, ребрата й… пъпа й…

Тристан съблазняваше като музикант. Или като художник, който рисуваше по кожата й с устни, език и зъби и я събуждаше за живот с една страстна ласка след друга. А после ръката му потайно се плъзна между краката й и навлезе в нея нежно. Зоуи едва не се разпадна при докосването. Боже, той наистина знаеше как да свири на една жена, как да я измъчва нежно, докато я подлуди от жажда по него.

Тя започна да се гърчи под умелите му ласки, изпълнена с желание за повече, и Тристан се засмя тихичко.

— Ти си цяло чудо, принцесо. Никога не съм виждал друга жена, която така безсрамно да се наслаждава на физическия допир.

— Това… лошо ли е?

— Мили Боже, не! Всеки мъж иска да знае, че неговите… усилия постигат желания ефект.

Той прокара палец по чувствителната плът най-отдолу и Зоуи се разтресе под него. Когато това извика на устните му старата му самодоволна усмивка, Зоуи измърмори:

— На теб просто ти харесва… да държиш жените в своя плен.

— Не случайни жени. Теб. Харесва ми да държа теб в своя плен.

Отново я погали. Сега синевата на очите му приличаше на разтопен метал.

— Ти ме държиш в своя плен от толкова отдавна, че заслужавам да дойде моят ред.

— Наистина ли те държа? — Кръвта й бучеше в ушите. — Откога?

Тристан се изправи, торсът му се извиси над нея, а удебелената му плът изпъкна над долната част на корема й. Той я използва, за да помилва влажната й плът.

— Това изпитвам към теб още когато побягна от мен в гората в деня, в който се срещнахме.

Очите й се разшириха.

— Още… тогава?

— О, да.

Боно отново се наведе и в очите му проблесна дива страст, докато потръпваше срещу нея там долу с бавни, влудяващи милувки, които я изпълваха с болка и копнеж.

Дишането му беше също така накъсано като нейното.

— Знаех, че ще си приятно бреме още от мига, в който те качих на коня си, но когато ти се изправи срещу всички нас и поиска да ти помогнем, не желаех нищо друго повече от това да те замъкна по-нататък сред онази гора и да те обладая. Помня как си помислих, че е жалко, задето си невинна и не мога да те докосна.

Сега беше неин ред да прояви самодоволство.

— Сега нали ме докосваш — и тя се притисна насреща му.

— И със сигурност ще съжалявам за това, особено ако баща ти разбере нещо — отговори Тристан, наведе се и зашепна: — Но каквото и наказание да поиска за мен, ще си заслужава.

Очите й се наляха със сълзи.

— Вземи ме, Тристан. Сега. Моля те. Направи ме своя.

В очите му блесна нечестиво пламъче. Той огледа лицето й, сякаш искаше да се увери, че говори сериозно. Но когато отговорът й беше да се опита да го привлече надолу към себе си, Боно завладя устните й в целувка, която бе толкова страстна и опияняваща, че отначало Зоуи не забеляза, че в нея се притиска нещо друго, освен пръста му.

Откъсна устните си от неговите.

— О!

Нищо чудно, че кобилите се блъскаха срещу жребците, които ги качваха. Усещането не беше съвсем… удобно.

— Отпусни се, принцесо — прошепна Тристан до бузата й. — Пусни ме да вляза.

Зоуи си заповяда да спре да се напряга.

— Да, точно така — въздъхна от удоволствие той. — Да те усещам е… толкова приятно.

— Да те усещам е толкова… интересно.

Тристан се подсмихна. Когато тя го изгледа гневно, той обясни:

— Съжалявам, любима, но подбра много странна дума.

— Е, добре — тросна се Зоуи. — Струваш ми се прекалено голям.

— Несъмнено — съгласи се Тристан и навлезе още няколко сантиметра. — Имаш ли ми доверие?

Дори не й се наложи да мисли за това.

— Да.

— Тогава ми имай доверие, че няма да те нараня повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Той тласна силно и Зоуи усети как я пронизва болка, от която изкрещя и се заблъска срещу него. Тристан замръзна и на лицето му се изписа ужас.

— Боже мой, Зоуи…

— Добре… съм.

За миг тя продължи да диша учестено. Болката вече отшумяваше.

— Наистина… не е неприятно.

Той я изгледа със скептично изражение.

— Тогава защо се мръщиш?

Тя се засмя немощно.

— Винаги се мръщя, когато… ми отнемат невинността.

Тристан вдигна вежда и прошепна:

— Дръж се, любима, и заедно ще посрещнем водовъртежа. Ще те отведа у дома жива и здрава и ще направя така, че дотогава да си заслужава.

— Обещаваш ли? — преметна тя ръце около шията му и предизвикателно вдигна брадичка.

На лицето му се изписа жажда.

— Кълна се.

Без да откъсва поглед от нея, Тристан се плъзна навън бавно и преднамерено. След това вътре. И пак навън.

Все още целувайки шията й, пъхна ръка помежду им и намери жадната й плът. Започна да я измъчва както преди, но сега, когато неговият „звяр“ влизаше и излизаше от нея, всеки път все по-дълбоко, въздействието бе още по-силно.

— Много е… хубаво… — промълви Зоуи изненадана.

— Надявам се. Все пак си имам репутация и държа на нея.

От устните й се изтръгна смях. Всичко незабавно стана по-лесно и тя осъзна, че Боно я е разсмял, за да я накара да се отпусне.

Това я трогна дълбоко, Зоуи се отпусна и изцяло се отдаде на докосването на ръцете му.

— Е, добре, сър, покажете ми колко струвате.

Очите му потъмняха и той навлезе в ритъм, който я накара да изпита топлина отдолу. После я възбуди. А след това я накара да го стисне за раменете и да извие гръб, за да посрещне тласъците му.

— О, принцесо, бъркал съм.

— За… за кое?

Това интересно смъдене между краката й отново бе започнало и тя се надигна да го посрещне — искаше още от това усещане.

— Ние не се борим с водовъртеж.

Челюстта му се стегна и очите му отправиха огнен поглед надолу към нея.

— Ти… любима… си водовъртежът.

Как бе възможно? Зоуи се давеше… в неговия аромат на мускус, във вече отчаяните му целувки и ласки, в ритъма на тялото му, който я издигаше над вълните, докато накрая тя се загуби в наплива им. Докато продължи да се издига все по-нагоре и по-нагоре…

И се разби на неговия бряг.

Нададе вик. Или може би го нададе той — Зоуи не знаеше, защото там, където свършваше той, започваше тя. И когато се изля в нея и двамата се вкопчиха един в друг с разтреперани след края тела, Зоуи разбра със сигурност, че е намерила мястото си.

Тристан наистина я бе отвел жива и здрава у дома.

Той се изпъна до нея. Сърцето му все още препускаше като малка лодка пред силен вятър. Трябваше да си тръгне. Полунощ отдавна беше минало и проклетият коняр, който бе взел коня му, със сигурност спеше дълбоко.

Тристан обаче не можеше да се насили да се отдели от Зоуи, която се бе свила до него. Тялото й блестеше на светлината на огъня, а ръката й лежеше на гърдите му със собственическо чувство, което изгори сърцето му.

Какво му ставаше, по дяволите? Обикновено на този етап нямаше търпение да се махне от партньорката си, да избяга от всяка една от жените, които се вкопчваха в него след един-два часа взаимно удоволствие.

Това обаче беше Зоуи. Тя не се вкопчваше. И той не искаше да се махне от нея. Нито сега, нито никога.

— Проклятие!

Не беше осъзнал, че е изрекъл думата на глас, преди Зоуи да вдигне глава и да го погледне с премрежените си очи.

— Има ли нещо?

Да. Всичко. Нищо. Тристан не знаеше. Ненавиждаше това, че не знае.

— Трябва да тръгвам.

Тя кимна и свали ръката си от гърдите му. Което по някакъв вироглав начин засили неговото желание да остане.

Тристан огледа стаята й, за да спечели време. Всичко в нея издаваше стила на Зоуи — пищна картина от тъкани и цветя в най-различни оттенъци на червено, зелено и златно.

— Ти наистина харесваш дръзките цветове, а, принцесо?

— Обичам наоколо да има цвят, да. Какво от това?

— Просто отбелязах какво виждам — успокои я той и я щипна под брадичката. — Няма нужда да ставаш отбранителна.

Това я укроти.

— Татко не одобрява вкуса ми към мебелите — обясни Зоуи и направи физиономия. — Ако зависеше от него, в стаята ми щеше да има единствено непорочно бяло.

Тристан се подсмихна.

— Той ти е баща. Ако можеше, щеше да те задържи на пет години до края на живота ти. И понеже не може, се опитва да те задържи на пиедестал заедно с другите дебютантки.

— Малко е късно за това — погледна тя към кръвта, изцапала бедрата й.

Боно стана сериозен.

— Сякаш не го знам! Би трябвало да се извиня, задето ти отнех невинността. Но не мога. Не съжалявам за това.

Тя придърпа към гърдите си един чаршаф, за да прикрие следите от обезчестяването си. После го погледна и се усмихна леко.

— И аз не съжалявам.

Беше й казал, че не може да се ожени за нея, но, разбира се, трябваше да го направи. Не можеше да я остави опозорена. Дори и той не беше чак такъв негодник. Трябваше обаче да измисли начин да го направи така, че да я защити.

Тя може би дори не искаше да се омъжи за него. Въпреки всичко беше богата наследница. Бракът й с Тристан означаваше риск да загуби всичко, ако братовчед й някога научеше за истинския й произход. А ако Милош постигнеше своето, това можеше да се случи съвсем скоро.

Зоуи обаче навярно осъзнаваше това. Все пак, когато Боно каза, че няма да се ожени за нея, тя заяви, че и сама не го иска. Дали беше казала истината? Трябваше да разбере, за да могат да продължат напред.

Той въздъхна.

— Навярно трябва да обсъдим…

Някой почука на вратата на спалнята й и стресна и двамата. Тристан замръзна на място.

— Зоуи Мари Кийн! — прогърмя гласът на съдбата от другата страна на вратата. — Отвори веднага!

Лорд Оливиер. Проклет вечен ад!

Тристан скочи от леглото и забърза да се облече. Зоуи започна да прави същото, след което очевидно си спомни, че уж трябваше да лежи болна, защото грабна нощницата, преметната през един стол, и я нахлузи.

— Какво има, татко? — изписка тя. Гласът й прозвуча неестествено дори в ушите на Тристан.

Той се мъчеше да си закопчае панталоните. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Не това искаше — да я принуди да се омъжи за него.

Блъскането по вратата накара и двамата да подскочат.

— Веднага отвори тази врата, млада лейди, иначе влизам!

Очевидно някой бе предупредил Негова светлост за възможността дъщеря му да не е сама. Тристан не знаеше нито как, нито кой, но в миналото му се бе налагало да бяга от ревниви джентълмени, които се падаха приятели на разни актриси достатъчно често, за да разпознае признаците на разлютен закрилник.

На лицето на Зоуи се изписа паника. Тя се приближи към Тристан и изсъска:

— Излез на балкона!

— Не.

Нямаше да бяга и да се крие като някакъв негоден за нищо хубостник. Той й бе отнел невинността и сега щеше да плати цената.

А и без това нямаше нито време, нито смисъл да бяга. Баща й не беше глупак. Първото място, на което щеше да погледне, беше балконът, а мисълта да скочи от третия етаж и да си счупи врата никак не блазнеше Тристан. Разполагаха в най-добрия случай с няколко минути.

Той я сграбчи за ръката.

— Кажи ми едно нещо, Зоуи. Искаш ли да се омъжиш за мен?

Очите й се разшириха.

— Няма време за това!

От другата страна на вратата се разнесе мърморене, последвано от превъртане на ключ в ключалката. Само след няколко секунди всичко това щеше да придобие чисто хипотетична стойност.

— Проклятие, отговори ми! Изобщо искаш ли да се омъжиш за мен?

— Да! — отговори тя и въздъхна, победена, след което притисна ръката му до сърцето си. — Да. Разбира се, че искам.

— Слава богу.

В този момент майорът нахълта през вратата.

Глава 19

Зоуи погледна към вратата. Слава на небесата, петното кръв бе скрито под чаршафа. Не че щеше да има значение. Баща й беше побеснял. И разбира се, Тристан стоеше там гол от кръста нагоре, което бе достатъчно да му покаже какво са правили.

Майорът огледа сцената с мрачно изражение.

— Не исках да повярвам, дори след като конярчето ми каза, че кобилата ти е изчезнала, а по-късно се е появила чудодейно обратно в конюшнята.

Зоуи изстена. Толкова за надеждата й, че никой няма да провери боксовете, след като приготвят конете за през нощта.

— Но след като съседът попита за скопен жребец, който бродел из конюшните, оседлан със седло с думите „Мантън Инвестигейшънс…“

Той прикова Тристан със суров поглед.

— Изберете секундантите си, Боно. Ще се срещнем утре призори.

Тонът на майора предвещаваше война, ужас и хаос. Навярно го бе използвал пред войниците си в битка, но Зоуи не го бе чувала никога досега и той я смрази до дъното на душата й.

— Не можеш да се дуелираш с него, татко!

Тя пусна ръката на Тристан и се хвърли към баща си.

— Двамата с него ще се оженим!

Смекчаването на позата на майора обаче беше почти незабележимо.

— Само през трупа ми, момиче.

Той не я поглеждаше и от това я заболя повече от всичко.

— С радост ще се срещна с вас на полето на честта, ако това е желанието ви. — Гласът на Тристан беше сериозен почти колкото този на баща й. — Но няма да ми е приятно да убия бащата на бъдещата си съпруга. Мисля, че тя никога няма да ми го прости.

— Не аз ще загина, мерзавец такъв!

Майорът тръгна напред. В очите му се четеше желание да убива. Зоуи му препречи пътя.

— Моля те, татко! Не искам нито ти, нито той да загинете! И няма да простя и на теб, ако убиеш мъжа, за когото смятам да се омъжа.

Това го накара да спре. Най-накрая я погледна, но за нейна изненада в очите му се четеше не разочарование, а вина.

— Снощи трябваше да те предупредя по-настойчиво за Тристан. Ако подозирах, че с братовчед ти са приятели, че мистър Кийн ще има наглостта да доведе Боно тук…

— Познавам Тристан от месеци — призна тя. — Не обвинявай Джереми.

— От месеци ли? — погледна я изумен баща й. — Но братовчед ти каза, че си се запознала с Боно съвсем наскоро. Как… кога…

— Няма значение.

Последното, от което имаха нужда, беше майорът, съвсем неподготвен, да се наеме със задачата да унищожи „Мантън Инвестигейшънс“.

— Важното е това, че ще се оженим, и така всичко ще се оправи.

— Само ако допусна този брак. А аз няма да го допусна. Кълна се, че ще те изключа от завещанието си, момиче, ако се омъжиш за този… този крадец и зестрогонец. Той няма да вземе от мен и едно пени.

— Не й искам състоянието — отсече Тристан и си облече ризата. — Както желаете, така напишете завещанието. Няма да приема вашите пари.

— Ако изобщо останат някакви пари, след като братовчед ми приключи с нас — измърмори тя.

Сега баща й определено имаше вид на човек, на когото му е лошо.

— По дяволите, момиче, за какво говориш?

— О, татко! — промълви тя. Сърцето й се разкъсваше. — Поне веднъж бъди откровен с мен. Знам, че не съм твоя кръв. Не съм истинска наследница нито на Уинбъро, нито на титлата.

Той избягна погледа й и вместо това се намръщи на Тристан.

— Това ваше дело ли е? Вие ли сте напълнили главата на дъщеря ми с глупости?

— Аз го наех да открие истината! — извика Зоуи.

Лицето на баща й стана пепеляво и на нея отчаяно й се прииска да не беше проявила чак такава прямота. Или такава припряност — да съблазни Тристан и да го вкара в леглото си. Той се оказа прав — трябваше да разрешат въпроса с деликатност, а не като натриват носа на баща й, показвайки му грешките на осиновената му дъщеря.

— Ти… ти си го наела? — промълви майорът. — Разказала си семейните ни работи на непознати?

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш — побърза да го успокои Зоуи. — Имах основателна причина да вярвам в дискретността му. А и ти не ми остави друг избор! Не искаше да ми кажеш нищо.

Точно тогава в стаята влезе леля Фло.

— Родерик, надявам се, че имаш обяснение защо… — и тя млъкна, зърнала Тристан, който бе успял да си завърже шалчето и сега си обличаше жилетката. — О!

— Да, „О!“ — нахвърли се бащата на Зоуи върху нея. — За всичко си виновна ти, задето се раздрънка за майка й и какво ли не. Благодарение на теб е наела този човек да разбере за Дрина! А сега той я обезчести!

— О, Зоуи! — промълви леля й с онзи разочарован тон, който така й лазеше по нервите. — Мислех, че си достатъчно разумна да не позволяваш на едно копеле да те съблазни.

— Не го наричай така! — избухна Зоуи и пристъпи застрашително към леля си. — Никога повече не го наричай така, освен ако не си готова да наречеш и мен по същия начин!

Леля й примигна и отстъпи назад. Тристан хвана Зоуи за горната част на ръката.

— Всичко е наред, принцесо. Свикнал съм.

Плъзна ръката си по нейната и улови пръстите й.

— Възнамеряваме да се оженим веднага щом успеем да го уредим.

Леля й погледна изумено първо тях, а после майора.

— Нима ще го допуснеш?

— Няма избор — отсече Зоуи и изпъна рамене. — Пълнолетна съм. Мога да се омъжа за когото пожелая.

— За това е права — призна баща й с уморен глас и кимна към Тристан. — Сега, когато този човек узна тайните ни, ще се възползва от тях, за да получи каквото иска.

Тялото на Тристан се скова.

— Запазете си тайните, сър. Аз нямам полза от тях. Както казах, не искам състоянието на дъщеря ви. Просто искам нея.

Начинът, по който го каза — така пламенно, че не можеше да има съмнение в искреността му — я стопли неизказано много. Това не беше точно признание за любов, но пък Тристан не вярваше в любовта, нали така? Засега фактът, че я желаеше, бе предостатъчен.

— И аз го искам, татко. Съжалявам, че… че разбих всичките ти планове, но аз никога не съм искала да се омъжа за Джереми. Близостта ми с Тристан само ме накара да го осъзная още по-ясно.

Това очевидно оказа въздействие върху майора, защото лицето му донякъде си възвърна цвета, когато премести поглед от нея към Боно.

— Разбирам.

— Но се боя, сър — рискува да каже Тристан, — че докато търсехме Дрина, ние неволно… ами…

— Отворихме кутията на Пандора — довърши вместо него Зоуи.

— О, Боже! — измърмори леля й.

— И за това съм виновна единствено аз — продължи Зоуи. — Така че навярно трябва да ви кажем какво открихме двамата с Тристан за родната ми майка. Боя се, че това откритие може да създаде… усложнения.

— Усложнения ли? — повтори баща й и челюстта му се скова. — Какви усложнения?

Зоуи преглътна.

— Ами, като за начало, намерихме брата на Дрина. И сега и той няма търпение да я намери. Очите на баща й се разшириха.

— Дрина е имала брат?

— Вие не знаехте ли? — попита Тристан.

Баща й дишаше тежко. Раменете му се тресяха.

— Не. Мислехме, че може да има… съпруг, но… ние…

Той се олюля леко.

— Татко! — втурна се към него Зоуи. — Добре ли си?

Майорът й позволи да го хване за ръката.

— Трябва ми само… вода…

На лицето на леля Фло се изписа тревога. Тя се втурна към умивалника, наля малко вода в една чаша и му я занесе.

— Трябва да поседне — обърна се тя към Зоуи, пое другата ръка на майора и помогна на племенницата си да го отведе до един стол. — Това се отразява много тежко на сърцето на баща ти.

Майорът се строполи на стола и жадно отпи от водата. Двете жени продължиха да се въртят около него.

— Изглеждаш ужасно — промълви Зоуи и коленичи в краката му. — Съжалявам. Не исках да…

— Не, не, не се тревожи, скъпо мое момиче.

Баща й сложи разтреперана ръка на рамото й.

— Винаги съм се боял, че този ден ще дойде. Някой ден семейството на Дрина ще дойде да я търси. Нея и теб.

— Но тя ме е продала — възрази Зоуи. — Защо ще ме иска обратно?

— Не те е продала — поправи я баща й и погледна намръщено към леля Фло. — Не знам защо Агнес е казала подобно нещо на Флория, но това са глупости.

— Знам защо — намеси се сурово Тристан. — Защото покойната ви съпруга е искала да смекчи вината си, задето сте откраднали Зоуи.

Майорът го изгледа гневно.

— Не сме я откраднали! Дрина ни даде Зоуи.

— Тя… тя ме е дала на вас? — промълви Зоуи. — Като домашен любимец, който й е омръзнал?

— Не беше точно така — въздъхна баща й. — Клетата жена нямаше избор.

Тристан се взираше сурово в него.

— О?

Той не му обърна внимание, съсредоточен върху Зоуи.

— Разбираш ли, милата ми, когато намерихме Дрина, тя залиташе по пътя към Йорк. Ние бяхме в обратната посока, но майка ти… искам да кажа Агнес… се съжали над нея там, в снега, особено след като забеляза, че Дрина е бременна. Затова ме помоли да спрем и да помогнем на момичето, циганка или не.

Той отпи още вода и очите му се замъглиха.

— Никога не съм можел да откажа нищо на Агнес, нали знаеш.

— Аз… знам.

Зоуи все още се мъчеше да проумее разкритието, че когато нейните осиновители са срещнали майка й, тя дори не е била родена. Досега си мислеше, че е била новородена.

— Взехме Дрина в каретата — продължи баща й, — но не можахме да получим от нея достатъчно информация, за да разберем накъде точно се е запътила.

В гласа му се появи остра нотка.

— Горката жена беше много зле. Бяха я смазали от бой по главата и раменете. Това навярно е предизвикало родилните болки, защото тя те роди в нашата карета малко по-късно.

— А после тя… тя просто ме е дала на вас? Спонтанно? — опитваше се да разбере Зоуи.

— Не — стисна майорът чашата в юмруците си, сякаш събираше сила за нещо. — Всичко стана много бързо. В единия момент извадихме бебето, а в следващия тя започна да кърви обилно и ние не можехме да направим нищо, за да спрем кръвотечението.

Дъхът на Зоуи секна, а майорът й отправи виновен поглед.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, скъпо мое момиче, но Дрина умря няколко секунди след раждането ти.

Мъртва. През цялото време. Рождената й майка бе починала при раждането й.

Зави й се свят. Дрина не я бе изоставила. Бе умряла, като я бе държала в ръцете си.

В очите й запариха сълзи — и за майката, която не познаваше, и за онази, която имаше преди. Бе загубила две майки и те и двете я бяха обичали.

Сълзите й потекоха неудържимо и Зоуи ги остави да падат. Позволи си да скърби за майките, всяка от които бе показала любовта си към нея по свой собствен начин.

— О, скъпо мое момиче, съжалявам! — промълви баща й.

— Всичко е наред, татко — промълви Зоуи, макар че съвсем не беше.

— Все още имаш мен — каза тихо той.

— И мен, любима.

Тялото на баща й се скова, но Тристан не му обърна внимание и й подаде кърпичка.

— Добре ли си?

— Ще… ще се оправя.

Тя избърса очите и носа си и се помъчи да овладее сълзите си.

— Поне зн… знам, че ме е искала.

Баща й сложи свободната си ръка на рамото й.

— Тя наистина те искаше. Накрая не каза почти нищо, но малкото, което рече, беше само за теб. Не спираше да повтаря: Mi babbi, mi babbi… и да стиска ръката на Агнес. Попитахме я дали има съпруг, а тя поклати глава, но не разбрахме дали ни казва, че няма съпруг, или че не иска съпругът й да вземе бебето.

Зоуи замръзна на мястото си. О, Господи, трябваше да каже на баща си за Хъкър! Как да го направи?

— Не спираше да повтаря думите milosh corie на своя език — продължи баща й, — но ние не разбирахме какво казва и…

Тристан се скова.

— Милош Кори е… бил е… нейният брат. Несъмнено Дрина е искала да занесете бебето при него, за да го отгледа.

По лицето на баща й премина паника и Зоуи почувства как я побиват тръпки.

— Знаел си — промълви тя с дрезгав глас. — Знаел си, че това е името на някого от нейното семейство.

— Отначало не, кълна се! Няколко… няколко години след раждането ти срещнах един циганин и го попитах какво означават думите. Той отговори, че може да са име. „Може“, подчертавам. Не исках да повярвам, че е така.

Той обхвана бузата й с длан и погледът му стана свиреп.

— Защото по онова време ти вече беше наша. Наша дъщеря, по дяволите! Ако този Милош беше твой баща, значи бе пребил клетата ти майка до смърт. Нямахме намерение да те връчим на някакво копеле, което може би щеше да те нарани.

Зоуи преглътна. Можеше да разбере това.

Но едно не разбираше.

— Защо просто не ми казахте?

— Зоуи… — започна майорът с онзи свой успокояващ тон.

— Разбирам защо сте го запазили в тайна, когато бях момиче. Не сте искали да рискувате, че неволно може да издам тайната. Все пак на карта е било заложено прекалено много. Осъзнавам го — точно затова положих такива усилия да наема детективи, на които мога да вярвам.

Тристан започна да разтрива гърба й, а тя продължи да говори и не можа да попречи на болката да проличи в гласа й:

— Но след като леля Фло издаде тайната, аз те попитах и ти ме излъга. По онова време спокойно си можел да ми се довериш и да ми разкажеш историята.

Изведнъж почувства цялата тежест на това, което бе сторила, като поиска разследването, и сърцето й се сви болезнено.

— Ако знаех, че Дрина е мъртва и никога няма да ни грози опасността да се върне и да ни създаде проблеми, аз… аз нямаше да се измъкна, за да наема „Хората на херцога“. Нямаше да рискувам титлата и имението!

Когато баща й хвана главата си в ръце, Тристан се намеси със студен глас:

— О, но баща ти не е смеел да позволи който и да било да научи истината. Едно изпускане пред някого е можело да ви струва нещо повече от титлата и имението. Защото на практика той и майка ти са те откраднали, като са нарушили цял куп закони. Излъгал е, като е регистрирал раждането ти, подкупил е правителствен чиновник да те запише като влязла в страната като негово дете, навярно е захвърлил трупа на майка ти да гние в гората…

— Не! — рязко вдигна глава баща й и със свирепа гримаса насочи празната си чаша към Тристан като оръжие. — Мога да ви заявя, че я погребахме. Дори казахме няколко думи над гроба й. Няма закон срещу това.

— Изобщо не сте се опитали да намерите семейството й.

— Те я изоставиха! — изгледа го яростно майорът. — Дрина беше сама на онзи път. Така че не, не тръгнахме да търсим негодниците, злоупотребили с горката жена.

Той впери празен поглед в пространството.

— Вие не бихте могли да разберете какво е така отчаяно да искаш дете…

— Имате предвид наследник — уточни горчиво Тристан. — Вашия вид го е грижа само за това.

— Моя вид? Вие, сър, сте станали циничен заради поведението на баща си. — Сега дъхът на майора излизаше на бързи тласъци. — Не взехме Зоуи, защото сме искали наследник. Но ние не можехме… Искам да кажа…

— Всичко е наред, татко.

Зоуи покри ръцете му със своите и стрелна Тристан с предупредителен поглед.

— Не е нужно да говориш за това.

— Нужно е. Боно си мисли, че знае всичко за нашия „вид“. Но не знае нищо за хората, по дяволите! Или какво означава саможертва.

Той стана от стола и се обърна с лице към Тристан.

— Бях ранен във войната, сър. Не мога да имам деца. Агнес знаеше, но се омъжи за мен. Защото ме обичаше. Защото за една жена има неща, които са по-важни, отколкото… — и той махна с ръка, за да посочи към леглото. — Отколкото това.

Лицето на Тристан загуби всякакъв цвят, а Зоуи осъзна какво точно казва баща й. Бил е ранен там във войната, толкова лошо, че да не може да има деца. А навярно и да не може да се люби с жена?

Господи, не искаше да си мисли как родителите й правят това. И все пак сега, когато бе изпитала радостта от него… Би било ужасно да бъде лишена от този съюз с човека, когото обичаше. А майка й наистина обичаше баща й. В това не можеше да има съмнение.

— Агнес обаче искаше дете — продължи баща й. — Никога не говореше за това. Никога не изрече и една укорителна дума. Но на връщане от Америка видях копнежа в очите й, докато помагаше на една от другите пътнички за бебето й. Затова, когато се натъкнахме на Дрина на пътя, вече бях мислил за възможността да вземем някое бездомно дете.

Той разроши косата на Зоуи.

— Затова, когато се появи малката, решихме, че това е поличба. В безкрайната си милост Бог бе поставил дете в ръцете ни и ние смятахме да го запазим, каквото и да трябва да направим.

Той изгледа яростно Тристан.

— Ако можех да върна миналото, пак щях да го направя.

— О, татко! — промълви Зоуи и подсмръкна, когато стана да го прегърне. — И аз се радвам, че сте го направили. Имах прекрасен живот с теб и мама.

Тя се усмихна на леля си, която изглеждаше смазана от разкритията на баща й.

— И с леля Флория.

Баща й я притисна към себе си и зарови лице в косата й.

— Съжалявам, че го запазих в тайна от теб, скъпо момиче. Агнес искаше да ти каже още преди години, но аз се страхувах. И не защото ти нямах доверие.

Той я отдалечи от себе си и я прикова с поглед, в който се четеше болка.

— В моите очи ти беше моя дъщеря. Не исках да си мислиш другояче. Не исках да те обременявам с истината. И… ами… исках да избереш съпруга си, без незаконното ти раждане да виси над главата ти като меч и да те притеснява.

Тя го изгледа скептично.

— Ти искаше да се омъжа за Джереми.

— Признавам, мислех, че така ще си най-осигурена. И може би съм те… съм те подтикнал в тази посока. Но не и ако ти не го искаш.

— Значи не си разочарован, задето поставих собствените си желания над тези на имението и на семейството? — попита тя с тих глас.

— Разочарован! — Той изглеждаше искрено шокиран. — Никога не бих могъл да се разочаровам от теб, момичето ми. Може и да ти се карам и да се муся на дрехите и маниерите ти, но това са само притесненията на един старец, който се притеснява за бъдещето на дъщеря си.

Той я стисна за раменете.

— Не го казвам толкова често, колкото трябва, но те обичам. Още ли не си го разбрала? Ти си целият ми живот!

Когато в очите й отново запариха сълзи, баща й продължи с приглушен глас:

— И никога не съм искал да те натоваря с такова тежко бреме, кълна се. Признавам, мислех, че ако се омъжиш за мистър Кийн, това ще разреши много проблеми, но…

— Я гледай, я гледай! — долетя един глас от отворената врата. — Значи истината най-после излезе наяве.

Зоуи погледна към вратата и видя братовчед си: стоеше на прага и обхващаше с поглед цялата семейна сцена. Тя нададе стон.

— О, не!

— О, да, братовчедке — потвърди Джереми с циничен тон. — Нали не мислеше, че можеш да пазиш вечно тайната от мен?

Той влезе в стаята.

— И така, какъв проблем ще разреши бракът ти с мен? Нуждата на семейството ти от пари ли?

Погледът му се плъзна по нощницата й, а после и по Тристан, който не носеше палто.

— Или необходимостта ти от баща, който да признае копелето на Боно?

Глава 20

Тристан, вече настръхнал от обвиненията на лорд Оливиер, побесня от нападките на Кийн. Преди обаче да успее да прелети през стаята и да забие юмрук в брадичката му, бащата на Зоуи се обади:

— Копеле? — и го изгледа страшно. — Ти, проклет негодник такъв! Ти си направил дете на момичето ми?

— Разбира се, че не, татко — положи Зоуи ръце върху ръцете и на Тристан, и на баща си, за да ги успокои, след което изгледа братовчед си така, че го накара да сведе поглед. — Както обикновено, Джереми драматизира.

— Така ли? — попита Кийн.

— На твое място щях да внимавам! — изръмжа Тристан. — Ако продължаваш да черниш бъдещата ми съпруга…

— Аха! — Погледът на Джереми стана пресметлив. — Значи лорд Оливиер е този, който иска да накара Зоуи да се омъжи за мен. Не ти.

— Джереми! — тросна се Зоуи, когато баща й изруга. Сега той изглеждаше така, сякаш щеше да прелети през стаята. — Би ли спрял да дразниш тези двамата? Стигат им вълненията за една нощ.

Кийн само вдигна вежда, а лорд Оливиер закрачи към него.

— И защо ще искам дъщеря ми да се омъжи за женкар като теб? Да, знам къде сте били снощи, ти и този… този…

Той махна назад към Тристан, който потръпна. Греховете му се изсипваха над главата му като лавина. Можеше само да се моли да не го погребат.

— Боно не дойде с мен в бордея — изрече провлачено Кийн за изненада на Тристан. — Предполагам, че вместо това е дошъл тук.

Лорд Оливиер настръхна, а от устата на Зоуи се изтръгна ругатня, която категорично не подобаваше на дама.

— Моля те, Джереми, няма ли да спреш? Да не би да искаш да умреш?

— По-добре това, отколкото да ме подмамят да се оженя за жена, която не ме желае — отсече Кийн.

— Никой не се опитва да те подмами за каквото и да било — възрази Зоуи. — Татко и леля Флория се надяваха, че двамата с теб може да обмислим възможността да се оженим, но аз никога не съм го желала. И много се съмнявам, че и ти си го искал. Баща ми и леля ми са единствените, на които тази идея изобщо им е минавала през ума, и аз тъкмо им обяснявах, че няма да стане.

— Значи си убедила баща си, че все пак не се нуждае от парите ми? — попита подигравателно Кийн.

Лорд Оливиер го изгледа така, че го накара да сведе очи.

— Не ми трябват пари от вас, сър. В момента може и да печелите добре от картините си, но тази печалба е нищо в сравнение с богатството, което осигурява земята. Земята е тази, която носи състояние, земята е тази, която…

— Звучите като покойния ми баща — прекъсна го Кийн. — Вие може и да не го осъзнавате, сър, но макар че не харесвате работата ми, аз не съм просяк, който маца бои на платното в някоя мансарда. Освен това, като наследник на половината от състоянието на баща си…

— Половината ли? — намеси се Зоуи.

— Сестра ми наследи другата половина — отговори студено Кийн. — Ние, американците, разделяме поравно плячката си, за разлика от вас, тесногръдите англичани. Но както баща ти знае много добре, моята половина е достатъчна, за да издържам съпругата си — и много повече.

Бузите му се изчервяваха все повече, докато се нахвърляше яростно върху баща й.

— Предположих, че причината да ме поканите на няколко пъти в Лондон е, че ви трябват пари. Искате да кажете, че цялото това богатство, което демонстрирате, не е било сложен план, който да прикрие отчаяната ви нужда от парите ми?

Зоуи изпусна дъха, който беше затаила.

— Затова ли все питаше за средствата ни? И как успяваме да си позволим всичко?

— Разбира се.

За първи път Кийн изглеждаше несигурен в позицията си.

— Мислех, че баща ти се надява да ме убеди да му дам заем. Но сега, като се замисля, твоето семейство наистина те тласкаше към мен. Така че и женитбата звучи логично. Тя със сигурност ще напълни още ковчежетата на семейството.

— Нали си давате сметка, че зет ми е богат човек? — обади се лелята на Зоуи.

Кийн скръсти ръце на гърдите си.

— Лорд Оливиер току-що каза, че бракът ми с вашата племенница ще разреши множество проблеми. Щом не са парични, тогава какви са?

След тези думи в стаята се възцари тишина. Ако му кажеха истината, все едно лично му връчваха титлата и имението.

Тристан въздъхна. Така или иначе, щеше да е невъзможно да крият всичко още дълго, не и сега, когато Милош смяташе да погне Хъкър.

Разбира се, графът още не знаеше това.

— Няма значение — отсече високомерно лорд Оливиер. — Казусът е хипотетичен, след като тя ще се омъжи за Боно.

Зоуи въздъхна дълбоко, а после озари Тристан с усмивка, която го изпълни с безкрайна изненада. Тя наистина искаше да му стане жена въпреки трудностите, които означаваше това за бъдещето й. А баща й бе готов да й го позволи. Това съвсем го обърка.

„Боно си мисли, че знае всичко за нашия «вид». Но не знае нищо за хората, по дяволите!“

Той потръпна. Толкова дълго беше живял с предразсъдъците си, че чак се стресна, когато осъзна до каква степен те се основават на опита му с Джордж и баща му… и на нищо — и никого — освен тях.

— Не — настоя Зоуи, — казусът не е хипотетичен, татко. Трябва да кажем на Джереми какво става.

На лицето на Негова светлост се изписа тревога.

— Как ли не! Това е личен въпрос. Не го засяга.

Графът стъписа и Тристан, като се обърна към него:

— Вие трябва да обясните това на дъщеря ми, Боно.

— Боя се, че не мога. Тя е права.

— Не, за това не е! — изгледа го многозначително лорд Оливиер. — Точно вие би трябвало да разберете какво е заложено на карта. Наистина ли сте готов да поемете риска да загубите… всичко?

— То никога не е било мое — отговори Тристан с тих глас. — Искам единствено Зоуи и съм готов да я взема по всеки начин, който ще ми помогне да я получа.

Изричането на думите ги направи истински. И верни. Може би са били верни от известно време. Тристан знаеше само, че от цялата тази бъркотия иска само едно нещо: нея. Като своя съпруга. Нищо друго в цялата ситуация нямаше значение.

Баща й го изгледа с присвити очи.

— Говорите сериозно.

— Разбира се — усмихна се едва-едва Тристан. — Какво си мислите, че по правило съм толкова небрежен, че оставям коня си да се мотае из някаква конюшня, та да може да го намери някакъв странен коняр ли?

— Тристан — обади се Зоуи, — не се опитвай да ме убедиш, че си го планирал.

— Не — призна той и погледът му се прикова в нейния. — Но не положих достатъчно усилия да го предотвратя. Нали така?

Когато Зоуи осъзна, че е искрен, на лицето й грейна усмивка — най-красивата гледка, която бе виждал в живота си.

А после тя погледна към баща си и усмивката й угасна.

— Съжалявам, татко, но трябва да кажем на братовчед ми за Дрина. Той и без това ще разбере. — Тя хвърли таен поглед към Кийн. — Милош е твърдо решен да отмъсти на моя… на любовника на Дрина, задето я е пребил. Съгласи се да изчака само докато ти обясним ситуацията.

Това накара лорд Оливиер да се поколебае.

— Любовника на Дрина ли? Разбрали сте кой е?

— Боя се, че е така, милорд — намеси се Тристан. — Ние… ъъъ не успяхме да ви разкажем за тази ситуация.

Кийн ги наблюдаваше всичките като ястреб, вперил поглед в плячката, върху която чака да се нахвърли.

За съжаление не можеха да направят нищо, за да му попречат. Дори да запазеха всичко в тайна, истината със сигурност щеше да излезе наяве, щом Милош се добереше до Хъкър. Хъкър щеше да разкаже на Джордж, а той щеше да се опита да вгорчи живота на Тристан, като отнеме на бъдещата му съпруга всичко, което трябваше да стане нейно. Единственото, което трябваше да направи за целта, бе да разкрие истината на Кийн.

Така че най-добре щеше да бъде да му кажат самите те, след което всички заинтересовани страни можеха да си съдействат за разрешаването на проблема, защото бе възможно да постигнат някакво споразумение с братовчед й. Той навярно не би искал семейството му — дори английското му семейство — да се замеси в скандал. А ако семейството се обединеше, това щеше да подкопае увереността на Джордж.

Освен това графството все още принадлежеше на лорд Оливиер и можеха да минат години, преди да премине към наследника му. Враждата между сегашния и бъдещия собственик на титлата и имението никога не беше полезна. Дори и Кийн трябваше да го разбере.

— И така — поинтересува се американецът, — някой иска ли да ми обясни какво става?

— Разбира се — отговори Зоуи и изпъна рамене. — Но само при едно условие.

Джереми се напрегна.

— И какво е то?

— Може ли, ако обичате, да продължим този разговор облечени? И за предпочитане на друго място, а не в спалнята ми?

За нейно огромно облекчение желанието й се изпълни и след половин час всички се събраха в трапезарията. Леля Фло предложи да им донесат нещо да се подкрепят и Зоуи й беше благодарна — не беше яла от часове, а дори и вечерята й бе оскъдна, защото трябваше да се преструва на болна, за да не ходи на изложбата.

Затова въпреки цялото напрежение от ситуацията тя се нахвърли на храната с лакомия, която надвишаваше нормалния глад. Докато унищожаваше резен шунка, Зоуи вдигна глава и видя Тристан, който седеше до нея, но на края на масата, и я гледаше развеселен.

— Малко си гладна, а, принцесо? — пошегува се той.

— Предполагам, че ти си се нахранил, преди да тръгнем да търсим Милош.

— Всъщност да.

Боно й се подсмихна, но по някаква причина това вече не я дразнеше. Това подсмихване беше част от него.

— И не съм виновен аз, че ти долетя в „Мантън Инвестигейшънс“, за да се извиниш.

— Другия път, когато избягам неподготвена, сър — отвърна небрежно Зоуи, — ще се погрижа да ме нахраниш — и нарочно натъпка в устата си голямо парче хляб.

Тристан се засмя и тя едва не се задави в опитите си да не се разсмее. Но стана сериозна, когато видя, че баща й ги наблюдава.

— Още не мога да повярвам, че през цялото време си се измъквала, за да се срещаш с Боно — измърмори навъсено той.

Обзе я вина.

— Съжалявам, татко. Но трябваше да узная истината. Знаех, че искаш да се омъжа за Джереми, и преди да се съглася, трябваше да се уверя, че наистина е необходимо.

Кийн изсумтя.

— Не ми е приятно как всички сте решили, че просто ще се подчиня и ще се оженя за жената, която сте ми избрали, само защото вие така искате.

— Не са разбрали, че си сляп и глух — обади се сухо Тристан. — Било е логично да решат, че всеки мъж с капка ум в главата ще иска да се ожени за нея. Дори да изключим това, че е красива и очарователна и…

Той осъзна, че всички го гледат, и смени темата.

— Е, дори като изключим всичко това — продължи рязко Тристан, — тя е наследница. Много важна наследница.

— Ти затова ли я искаш? — осведоми се Джереми.

Боно настръхна и Зоуи въздъхна.

— Иска ми се да спрете да се предизвиквате — каза тя и остави настрана вилицата си. — Истината е, че с брака си с мен Тристан прави бъдещето ми на наследница невъзможно. Така че не, това със сигурност не е причината, поради която ме иска.

— Може би е време да ми обясниш всичко това — отговори Джереми.

Следващият час премина в опити да му изяснят ситуацията — задача, която изискваше много обяснения за различията между английския и американския закон. За щастие баща й ги познаваше много добре — все пак бе обмислял всички капризи на съдбата във връзка с бъдещето й от деня, в който двамата с майка й я бяха взели.

Джереми беше странно мълчалив през цялото време — само от време на време задаваше по някой въпрос. Но след като се почувства достатъчно осведомен, стана и започна да кръстосва стаята.

— Значи всичко това е било заради Уинбъро и графската титла.

— Точно така — потвърди баща й.

— И всъщност ми казвате, че по закон Зоуи не може да наследи нито едно скапано нещо.

Майорът стисна зъби.

— Ако истината се разкрие, не.

— Затова сте се надявали да ме убедите да се оженя за нея, така че тя да може пак да наследи земята и всичко, което върви с нея, каквото и да се разкрие в бъдеще за истинските й родители, защото и аз съм ваш наследник.

— В най-общи линии — това — съгласи се Тристан.

— И сте пазили тази тайна от мен, защото…?

— Не е ли очевидно? — възкликна Зоуи. — Сега, когато знаеш, можеш да ми оспориш наследството след смъртта на татко. И ще спечелиш.

— Защо да го правя, пусто да остане?

В трапезарията се възцари гробно мълчание. Всички го гледаха смаяни. Нима не бе разбрал какво му казват?

Зоуи проговори първа.

— Защото… защото ще получиш имение, титла и състояние, разбира се.

— Аз вече си имам състояние. И възнамерявам да го използвам, за да видя чудесата на света и да ги нарисувам всичките — отсече Джереми и се намръщи. — Ако наследя вашето имение, ще трябва да ръководя проклетото нещо. Ще трябва или да се закова в Англия, или да наема управители, на които да имам доверие, че няма да ме мамят на всяка крачка — а всички ние знаем, че това е невъзможно, когато собственикът не живее там.

— Е, аз не бих казал, че не може да се има доверие на никого… — започна баща й.

— Наистина ли? Тогава защо почти през цялата година живеете в Йоркшир, милорд? Заради здравето си ли?

— Това е домът ми!

— Именно. Аз обаче не си търся дом. И така, да допуснем, че наема управител, който да се грижи за имението ми. Все едно, пак ще имам задължения като пер на кралството да идвам в Лондон и да заседавам в Парламента през месеците, в които е в сесия. Прав ли съм?

— Общо взето — съгласи се хладно Тристан. — Но мисля, че ще трябва да се откажеш от американското си гражданство, за да предявиш правото да заседаваш в Парламента.

— Но няма нужда да предявявате това право! — обади се припряно леля Фло. — Можете да получите само титлата. И ако се ожените за Зоуи, тя ще се нагърби с всичките ви задължения към имението, а вие ще можете да се отдадете изцяло на развлечения.

Мили Боже! Леля й бе готова на всичко, за да й попречи да се омъжи за човек, когото смяташе за прекалено нископоставен за нея.

— Това няма значение, лельо Фло — каза Зоуи, за да попречи на Тристан да възрази, — защото аз и Джереми няма да се оженим, дори и той да иска, което, доколкото разбирам, той не желае.

— Не се обиждай, братовчедке — подкрепи я Кийн, — но нямам желание да се пожертвам в името на английската представа за земния рай. Която не е моята представа.

Баща й го изгледа предпазливо.

— И така, какво всъщност се опитваш да ни кажеш?

— Пет пари не давам за идеята да спася Уинбъро за бъдещите поколения или да стана всемогъщ английски граф. Има цели светове за рисуване, места, които искам да видя. Задръжте си титлата и земите. С радост ще запазя тайната за истинските родители на Зоуи, ако вие четиримата също я запазите.

— Не искаш титлата! — промълви недоверчиво баща й.

Джереми въздъхна дълбоко.

— Нима току-що не казах точно това?

— Нито имението? — изражението на леля Фло беше на човек, който не вярва на ушите си.

— О, за бога! — възкликна Джереми, очевидно слисан. — На вас, англичаните, изобщо ли не ви е хрумвало, че не всеки иска нещата, пред които благоговеете?

— Не — отвърна Тристан без заобикалки.

— Ами не е зле да ви хрумне. Аз съм свободен дух. Дори не знам какво да правя със собствеността, която вече притежавам. И така, за последен път: не ми трябва Уинбъро и не искам титла.

Той се усмихна със съжаление на Зоуи.

— И категорично не желая да се оженя за жена, която е хвърлила око на друг мъж.

Сърцето й бе започнало да бие лудо.

— Но… но ще запазиш тайната ни? Ще оставиш света да продължи да вярва, че съм законно дете на татко?

— Защо не? Мен какво ме бърка?

Осъзнала истинското значение на думите му и всички произтичащи от това последствия, Зоуи се обърна към Тристан, грейнала в усмивка.

— Значи все пак ще получа наследството си. И Уинбъро. И теб!

После й хрумна нещо абсолютно възхитително.

— Ти ще бъдеш моят представител в Камарата на лордовете. Ще заседаваш там редом с Джордж!

— Това определено звучи привлекателно — ухили се Тристан. — Освен това може да е първият път, в който копеле влиза в Камарата.

— Те заседават в Камарата на общините от години — измърмори баща й. — Не виждам защо да не влязат и в Камарата на лордовете.

Зоуи и Тристан го зяпнаха с отворена уста, след което избухнаха в смях.

— Има още нещо — обади се Джереми.

Въодушевлението й изчезна.

— Така ли?

— С радост ще се откажа от всякакви претенции към титлата и имението… но само при условие че аз и сестра ми сме винаги добре дошли в дома ви.

— Разбира се! — възкликна Зоуи.

Тристан обаче не каза нищо и тя го смушка в ребрата.

— О, добре! — измърмори той. — При положение че оставиш съпругата ми на мира. Възнамерявам аз да съм единственият развратник в живота й.

— Тя още не ти е съпруга — напомни му Кийн и се разсмя на мръсния поглед, който получи в отговор. — Много добре, приятелю. Ще бъда като брат на Зоуи и нищо повече.

Боно стана и протегна ръка със сериозно изражение.

— Тогава винаги ще бъдеш добре дошъл.

Двамата подпечатаха споразумението с ръкостискане.

— Има само един проблем във всичко това — обади се графът и стрелна Зоуи с разтревожен поглед. — Може да се окаже, че братовчед ти няма друг избор, освен да наследи всичко. Ти спомена нещо за брата на Дрина, че искал да намери любовника й — твоя истински баща. Кой е той? Можем ли да го подкупим или по някакъв начин да го накараме да мълчи?

— Не и ако Зоуи се омъжи за мен — въздъхна Тристан. — Той е управителят на имението на моя полубрат Джордж, Джон Хъкър. Ако Милош нападне Хъкър и Джордж чуе за това, моят полубрат ще погне Зоуи просто за да ме накаже.

— Разбирам — рече баща й и се замисли. — Милош знае ли какво е заложено на карта, колко много може да загуби племенницата му, ако въпросът стане публичен?

— Още не — отговори Тристан. — Не исках да му разкривам всичко, преди да съм се посъветвал с вас.

— Правилно разсъждавате — съгласи се графът и стана от масата. — Ако го е грижа за племенницата му, значи ще е загрижен за бъдещето й. Следователно трябва просто да го накараме да разбере колко сериозно е положението, нали?

— Точно така — потвърди Боно.

— Но ако не успеем, може би ще го подкупим.

Тристан изглеждаше готов за разпален отговор, но когато Зоуи сложи ръка върху неговата, той се овладя.

— Всъщност истината за Дрина може да се окаже достатъчна да укроти Милош. Той иска само това — да разбере какво се е случило с нея.

— Не е точно така — поправи го Зоуи. — Милош иска отмъщение за побоя и със сигурност ще го иска още повече, след като разбере, че тя е умряла вследствие на него. Освен това Хъкър може да ме познае…

— Ще мислим за тези проблеми, когато стигнем до тях — успокои я баща й. — Хайде да не си навличаме неприятности още отсега, мило мое момиче.

— Аз спечелих малко време — каза Тристан, — като настоях Милош да не предприема нищо, преди да съм се срещнал с вас.

— Въпреки това трябва да говорим с него незабавно. Не обичам да оставям такива въпроси нерешени.

— Не тази вечер, татко. Часът е почти три сутринта и изглеждаш изтощен.

Зоуи заобиколи масата и го хвана за ръката.

— Наистина трябва най-напред да поспиш.

Намръщен, той се отърси от ръката й.

— Сражавал съм се в не една битка само след един час сън. Мисля, че ще се справя с някакъв циганин.

— Но, татко…

— Добре съм, просто ме остави на мира!

Когато крясъкът на майора я накара да потръпне, той изруга под нос. После обхвана бузата й в дланта си.

— Съжалявам, скъпо мое момиче. Не исках да ти викам. Но не мога да спя, докато този проблем ми тежи.

Той погледна към Тристан.

— Можете ли да ме заведете при този Милош?

— Разбира се, сър. Макар да предполагам, че ще трябва да го вдигнем от леглото.

— Тогава да действаме. Искам веднъж завинаги да уредя този въпрос.

— Да, сър.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Тристан! — обади се Зоуи.

Той се спря и я погледна с вдигната вежда.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Задето си създаде толкова неприятности заради мен.

По устните му премина лека усмивка. Боно й отправи разпален поглед.

— Ти си струваш всички неприятности, принцесо. Можеш да ми вярваш.

После двамата излязоха. Леля Фло измърмори нещо за лягане и тръгна към стълбите. Зоуи все още гледаше след нея, когато Джереми проговори:

— Трябва да те помоля за още една услуга, братовчедке.

Зоуи му хвърли бегъл поглед.

— И каква е тя?

— Когато всичко се уреди, трябва да ме запознаеш с вуйчо си. Никога не съм рисувал циганин. — Той се ухили. — Доколкото разбирам, и те се обличат с малко цвят, а това винаги прави обекта интересен. Освен това казват, че жените им били много красиви.

След всичко чуто за истинските си родители, Зоуи просто не можеше да повярва, че говори сериозно. Първо искаше бордеи, а сега смяташе да се отправи на лов за красиви циганки?

— Ти си абсолютно непоправим! Започвам да си мисля, че е много хубаво, задето не искаш да ставаш английски лорд. Навярно щеше да разбиваш сърца във всички лондонски салони.

— Не, наистина! — възрази Джереми и й намигна лукаво. — Никога не бих се ограничил до лондонските салони.

Зоуи избухна в смях, а той излезе с бодра крачка.

Глава 21

Тристан пътуваше в каретата на Негова светлост и нервността му нарастваше. Графът беше тих. Прекалено тих.

Не че Боно можеше да го вини за това. Лорд Оливиер нямаше как да е щастлив, че дъщеря му е била съблазнена от човек, когото той не харесваше и на когото не вярваше напълно. На негово място Тристан навярно щеше безмълвно да подготвя убийството на виновника.

На негово място?

О, Боже, каква мисъл само! Възможно ли бе някой ден да се окаже баща на дъщеря или дъщери, които да пази от мъже като себе си? Само като си го помисли, почувства как желязна ръка се сключва около сърцето му.

Навярно беше полудял. Как изобщо му мина през ума да се ожени за която и да било? Какво знаеше той за това как да бъде съпруг? Или, като се замислеше, дори баща?

— Кажи ми нещо, Боно — наруши тишината лорд Оливиер. — Наистина ли си откраднал кон от своя полубрат?

Чудесно! Сега трябваше пак да се бори с това.

— Да. На смъртното си легло баща ми го завеща на мен с допълнение, но веднага щом издъхна, Джордж изгори допълнението пред очите ми. Така че макар конят да беше мой, от юридическа гледна точка го откраднах. Продадох го на Милош.

— Аха.

Негова светлост се загледа през прозореца към опустелия Лондон. Набраздените му бузи изглеждаха сребристи на слабата светлина на газените лампи.

— На колко години беше?

— Седемнайсет.

— Е, това поне обяснява защо си направил нещо толкова глупаво.

Тристан сви и отпусна ръцете си, както лежаха на коленете му.

— Направих това, което трябваше, за да осигуря семейството си. Ако не го бях сторил, щяха да гладуват. — В гласа му се появи саркастична нотка. — Ако мога да цитирам един граф, „Ако можех да върна миналото, пак щях да го направя.“

За негова изненада лорд Оливиер се подсмихна.

— Ти наистина си един безочлив дявол, а?

— Дъщеря ви казва, че обичам да я предизвиквам.

— А ти обичаш ли?

— Да. Признавам, че ми е приятно да я гледам как се отдава изцяло на гнева, когато побеснее. — Той отправи спокоен, продължителен поглед към човека, който скоро щеше да му стане тъст. — Но никога не бих я наранил. И ви се кълна, че ще се грижа добре за нея и ще се опитам да я направя щастлива.

— Обичаш ли я?

Това го обърка — не само защото не се бе замислял, а и защото въпросът не бе дошъл от нея. След всички тези приказки как искала да се омъжи по любов, не го попита дали я обича. Какво означаваше това?

А и не каза, че тя го обича. Каза, че иска да се омъжи за него. Но само след като той я обезчести. Дали всъщност не го е искала само в леглото си, а после се е видяла принудена да приеме предложението му, защото ги откриха заедно?

Тази мисъл го притесни. Особено след като веднъж й беше признал, че единствената истинска връзка между мъжа и жената е желанието. Може би Зоуи бе приела думите му сериозно и бе започнала да го преследва само защото го желаеше.

Не, това не изглеждаше в неин стил. Но всъщност той не я познаваше толкова отдавна. Може би виждаше това, което искаше да види.

Боже, надяваше се да не е така. Не искаше да бъде мъж, когото Зоуи само желае. Което, предвид житейската му философия, беше лицемерие от негова страна. Но така или иначе, точно това изпитваше.

— Е? — прикова го лорд Оливиер с неразгадаем поглед. — Обичаш ли я или не?

Тристан се замисли какво да отговори, но след всички истини, разкрити тази вечер, му се струваше нечестно сега да излъже баща й.

— Не знам. Не съм сигурен, че напълно разбирам идеята за романтична любов.

— Не я ли разбираш? Настоя, че ще се ожениш за нея, дори когато заплаших да й отрежа парите. Дори когато знаеше, че не ми е истинска наследница и ако това се разчуе, може да загуби всичко. — Гласът му стана по-суров: — Дори след като получи от нея това, което искаше.

Тристан дори не бе започнал да получава това, което искаше от Зоуи. Само че се съмняваше, че баща й ще се зарадва да го чуе.

— Да. И какво от това?

— На мен ми прилича на любов.

— Или ви се иска да е така. Извинявам се, че ви го казвам, сър, но един мъж е готов да направи много неща, за да утоли страстта си към жена.

— Вярно е. Но да се ожени за нея? Когато вече е утолил страстта си?

Негова светлост беше прав. Тристан бе желал много жени, но на нито една не бе предлагал брак.

Но пък и никога не бе компрометирал девственица. Нито пък бе залавян от баща й в леглото й. Може би това беше нормално поведение за него при такива ситуации.

И може би просто лъжеше сам себе си какво иска, защото мисълта да обича Зоуи, да изпитва отчаяна нужда от нейната любов, събуждаше в гърдите му паника. Майка му обичаше баща му с цялото си сърце и това й струва всичко.

Любовта бе най-опасната отрова на земята. Той не искаше да се превърне в най-новия й последовател. Този път водеше към лудостта.

Известно време каретата продължи да лети по пътя и единственият звук бяха скърцането на пружините и приглушеното трополене на конските копита.

Най-накрая Негова светлост отново наруши тишината.

— Разкажи ми за този Джон Хъкър.

Тристан с готовност се възползва от възможността да смени темата.

— Джон Хъкър върши всички мръсни работи на моя полубрат. Ако Джордж му каже да се боядиса целия, той ще попита в какъв цвят.

— Значи, подлизурко.

Тристан се замисли за миг.

— Предполагам, че може и така да се каже.

С изключение на това, което Хъкър, изглежда, бе сторил на Дрина, той никога не бе вършил злодейство по свой собствен почин, поне доколкото знаеше Тристан. Винаги го е правил по заповед на Джордж. Стори му се странно, че никога не бе поглеждал на нещата от този ъгъл.

— Все едно — продължи той, — Хъкър е мръсник.

— Но дали е бил способен да пребие жената, която е носела детето му? Това е въпросът.

— Може би. Честно казано, не съм сигурен. Едно време беше свестен, преди Джордж да го моделира по свой образ.

— Аха.

Тристан прекара останалата част от пътуването, като разказваше на лорд Оливиер всичко, което можеше да си спомни за Хъкър. И колкото повече говореше, толкова повече осъзнаваше до каква степен Джордж е оставил отпечатъка си върху управителя. Това не вещаеше нищо хубаво за възможността да убедят Хъкър да си мълчи. Вместо това трябваше да убедят Милош да го стори.

Почти бяха стигнали до зимната квартира в Батърси, която Милош бе наел за семейството си, когато Негова светлост попита:

— Като се има предвид тъжната ти история с Хъкър, притеснява ли те, че Зоуи навярно е негова дъщеря?

Зоуи сякаш смяташе, че би трябвало да го притеснява. Странно, че не беше така.

— Не — усмихна се Тристан на графа. — Тя може и да носи кръвта на Хъкър, но по характер е ваша дъщеря. Само това има значение.

Лицето на Негова светлост грейна и Боно се зарадва, че го каза — не само защото беше вярно, а и защото графът толкова очевидно искаше да е така.

След няколко секунди Тристан вече слизаше от каретата, за да почука на вратата към временното жилище на семейство Кори. Мина известно време, преди някой да се събуди, но накрая този, който отвори, не беше Милош, а жена му.

— Ти! — тросна се тя веднага щом го зърна.

Опита се да затвори вратата, но Тристан я препречи с крак.

— Извинявам се, че ви безпокоя, мисис Кори — каза той на английски заради Негова светлост, — но искам да говоря със съпруга ви.

Погледът й се стрелна към хубавата карета с четири коня и тревогата й стана по-осезаема, когато Негова светлост слезе и застана до Боно. Циганите не се радваха на добри отношения с изисканите лордове.

Тристан се премести, за да закрие лорд Оливиер от погледа й.

— Мисис Кори? Съпругът ви?

Най-накрая тя отново насочи вниманието си към него.

— Няма го — отговори на цигански. — Благодарение на теб го няма.

— Няма го! — възкликна Тристан. — По това време?

— Къде е отишъл? — попита лорд Оливиер.

Тя се напрегна и заговори на английски със силен акцент.

— На север.

Сърцето на Тристан падна в стомаха.

— Значи все пак е тръгнал след Хъкър.

— Да. Каза, че трябвало да „отмъсти“ за сестра си. Щял да смаже този beng от бой, докато Хъкър не му каже истината.

— Проклет вечен ад!

Тристан съчувстваше на Милош, но ако пребиеше „дявола“, това само щеше да влоши нещата още повече.

— Обеща да не го прави.

— Да — съгласи се циганката и скръсти ръце на пищната си гръд. — И на мен ми обеща същото. За известно време. Но мисълта, че този човек е пребил сестра му, не го оставяше на мира и накрая не издържа.

Лорд Оливиер издиша шумно.

— Откога го няма?

— От полунощ — отговори тя. — Взе най-хубавия ни кон и препусна разярен.

— Трябва да го спрем — измърмори Негова светлост. — Ако се захване с това на сляпо и непохватно, кой знае какво ще се случи?

— Съгласен съм — каза Тристан, лепна усмивка на лицето си заради мисис Кори и изрови от джоба на палтото си една от визитните картички на Дом.

— Ако случайно се върне скоро, моля ви, кажете му да дойде на този адрес. — Подаде й картичката заедно с една златна лира. — Задето ще си направите този труд.

Очите й се разшириха и позата й стана не толкова отбранителна.

— Пое по Големия северен път.

— Не се учудвам. Parrakro.

Тя кимна в отговор на благодарността му.

— Latcho drom. Baksheesh!

Жената влезе обратно в къщата, а Негова светлост се качи в каретата.

— Какво каза?

— Пожела ни късмет и безопасно пътуване.

Тристан скочи след него и нареди на кочияша да тръгва.

— Предполагам, че иска да намерим съпруга й също толкова, колкото и ние. Със сигурност знае на какво е способен Хъкър.

Двамата поеха обратно към Мейфеър.

— И така, предполагам, че сега тръгваш на север — каза Негова светлост.

Тристан кимна.

— Ако взема каретата на Дом, би трябвало да настигна Милош без проблеми. Той смята, че не знаем, че е тръгнал, следователно няма да препуска с всичка сила. Освен това циганите не пътуват по маршрута на пощенските карети — не смеят да поверят конете си на ханджии. Затова, слава богу, ще трябва да се движи по-бавно.

— Вземи моята карета и екипажа ми — предложи лорд Оливиер. — Сигурно са по-бързи от всичко, което притежава брат ти.

— Така е, гарантирам.

— По пътя ще минеш край Уинбъро, така че можеш да спреш там и да смениш конете. Ще ти напиша писмо, дай го на управителя ми.

— Благодаря — каза Тристан и се поколеба, преди да премине към една деликатна тема. — Но няма нужда от писмо. Защото смятам да взема Зоуи с мен.

— Защо? — попита лорд Оливиер и острата дума разкъса тишината.

— Милош ще послуша нея, ако не мен. Отначало се съгласи да кротува само защото тя го помоли. Той има слабост към нея — казва, че е двойница на сестра му. Ако го настигнем преди Ратмур Парк, тя е тази, която е най-вероятно да го убеди.

Негова светлост се замисли, без да казва нищо. После издаде напред посивялата си брадичка.

— Тогава и аз идвам с вас.

— Милорд, пътуването ще е дълго и тежко.

Лорд Оливиер го изгледа заплашително и Тристан побърза да добави:

— А ако се притеснявате да оставите Зоуи да пътува с мен без подходящи придружители, смятам да взема и Дом. Неговото положение като по-малкия син на баща ни все още има тежест там. Освен това той познава тези пътища по-добре от мен — пътувал е по тях години наред. Няма защо да се притеснявате, след като и двамата ще сме с нея.

— Чудесна идея, но това не променя решението ми. Няма да водиш дъщеря ми никъде, освен ако и аз не дойда — отсече графът и изпъна рамене. — Още не си женен за нея, момко.

„Момко“? Тристан едва не се разсмя. Никой не го бе наричал „момко“ от години. Но предвид напредналата възраст на Негова светлост това не беше чак толкова учудващо. И макар че идеята да помъкне и двамата Кийн не му харесваше, той разбираше основанията на спътника си.

Последните един-два часа не биха могли да заличат годините слухове и злонамерени намеци, които навярно бяха настроили лорд Оливиер срещу него.

— Много добре, значи тръгваме четиримата — съгласи се Тристан и стрелна графа с предупредителен поглед. — Няма време за губене.

— Съгласен съм. Трябва да отидеш при брат си веднага щом се приберем. В това време аз ще се приготвя за пътуването. Веднага щом се върнеш заедно с него, тръгваме.

— Чудесен план.

Този път тишината не бе така наситена с напрежение. Стигнаха до Мейфеър и тогава Негова светлост се обади:

— Имам още един въпрос. Ще говорим за това само веднъж и никога повече.

Тристан потисна стона си. Какво можеше да иска да узнае графът сега?

— Добре.

— Тази вечер за пръв път ли… искам да кажа… ти и дъщеря ми преди… — и той въздъхна мъчително. — Има ли причина да бързам с венчавката?

Господи, какъв въпрос!

— Беше първото ни… събиране от този вид.

Тристан усещаше как топлината се надига в лицето му. Никога не си бе представял, че може да му се наложи да води такъв разговор с нечий баща.

— Затова мисля, че можем да изчакаме, да кажем, един месец или някъде толкова, с венчавката.

Скованото поведение на баща й се смекчи, макар и малко.

— Хубаво. Това е хубаво. Всъщност преди изобщо не се бях замислял по въпроса за сватбата й. Тя не проявяваше особено желание да се омъжи за когото и да било.

— Да, знам.

Всъщност това бе единственото, което го притесняваше. Каква беше истинската причина, поради която Зоуи бе готова да се омъжи за него?

Глава 22

Беше едва призори и Зоуи се бе присъединила към баща си в кабинета му само преди двайсет минути. Но й се струваше, че чака Тристан и мистър Мантън от цяла вечност и не можеше да стои на едно място.

Слава богу, леля Фло и Джереми бяха в леглата си и дори не подозираха какво става. Точно сега Зоуи не можеше да се занимава с въпросите и тревогите, с които със сигурност щяха да я обсипят, нито с това да парира шегите на братовчед си. Беше им оставила дълга бележка. Трябваше да се задоволят с нея.

Тя се приближи до прозореца и отново надзърна навън.

— Нали не мислиш, че мистър Мантън и Тристан са тръгнали без нас?

— Съмнявам се — отговори баща й и прибра някакви документи в една чанта. — Все пак точно годеникът ти настоя да те вземе.

Годеникът й. Каква прекрасна дума! Не беше очаквала, че толкова много ще й хареса.

— Нали взе всичко, което ще ти трябва?

— Да — успокои го Зоуи и се напрегна да види през утринната мъгла. Това там двама мъже на коне ли бяха?

Не. Само един боклукчия с каруцата си. Зоуи въздъхна.

— Кажи ми нещо, момиче — подкани я графът. — Напълно ли си сигурна, че го искаш?

— Разбира се! Вуйчо Милош е… — и тя потръпна. — Искам да кажа, мистър Кори…

— Няма нищо — прекъсна я баща й с учудващо спокоен глас. — Все пак той наистина ти е вуйчо.

— Но не мога да го призная публично.

— Не и ако искаш да останеш моя наследница. — Баща й се приближи към нея. — Но нямах предвид търсенето на мистър Кори — продължи той и сложи ръка на рамото й. — Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за Боно?

Зоуи го погледна подозрително.

— Все едно, нямам избор.

— Винаги имаш избор. По-рано говорех сериозно, когато казах, че искам да избереш съпруга си без тревоги. Не желая да те видя впримчена насила в брак с човек, когото не обичаш.

В очите й запариха мълчаливи сълзи. Тя обърна глава, за да му попречи да ги види.

— Искам да се омъжа за Тристан. Наистина.

— Но обичаш ли го? — попита тихо Негова светлост.

— Да.

След като Тристан и баща й потеглиха да се срещнат с Милош, тя разполагаше с достатъчно време да помисли по въпроса. И сега знаеше без никакво съмнение, че обича Тристан.

Обичаше флиртуването му… и закачките му. Обичаше това негово обръщение „принцесо“.

Обичаше мечтите му за бъдеще, което далеч надхвърляше очакванията му. И преди всичко обичаше това, че той я разбира — от смесените й чувства, породени от факта, че е копеле, до любовта й към земята.

Как би могла да не го обича?

Не беше сигурна кога започна, но чувствата й се затвърдиха, когато той се изправи заедно с нея срещу семейството й, опита се да уталожи гнева на баща й, поиска отговори от нейно име, държа се така, както Зоуи винаги се бе надявала да се държи съпругът й.

Сега чувствата й бяха твърди като калдъръма на улицата долу.

— Казвала ли си му го? — попита баща й.

Тя обви ръце около кръста си.

— Не. И в скоро време не смятам да му казвам.

— Защо?

— Защото… не знам дали той ме обича. Веднъж каза, че любовта била невъзможна мечта, и ако все още вярва в това, не мисля, че мога да понеса да го чуя. Бих предпочела просто да се моля един ден да осъзнае, че не е така.

— Не ти е в природата да си страхливка.

Тя се осмели да се усмихне.

— Не ми е в природата и да се промъквам насам-натам зад гърба на баща си, но го направих.

За секунда зърна проблясък от майора — стиснати устни, готовност да настръхне. А после той въздъхна и погледът му отново стана поглед на загрижен родител.

— Скъпо мое момиче, как можеш да понесеш да се омъжиш за него, без да знаеш дали те обича?

— Мога да го понеса по-лесно, отколкото да живея без него — отвърна откровено тя.

Баща й сякаш се канеше да каже още нещо, но тогава пред очите им изплува двойка коне, които се носеха лудо по Бъркли Стрийт, и те осъзнаха, че Тристан и мистър Мантън се приближават.

Баща й бързо се обърна с гръб към прозореца, върна се при бюрото си и извади нещо като куфарче, което натъпка в чантата си.

— Какво е това? — попита Зоуи.

— Пистолетите ми. Може да ни потрябват.

— Господи, надявам се, че няма! — измърмори тя и тръгна след него към вратата. Стрелбата по хора можеше да навлече сериозни неприятности дори на един граф.

Малко по-късно четиримата потеглиха с просторната карета на баща й, която не беше толкова просторна при наличието на трима високи и яки мъже, заемащи цялото пространство. Пътуването щеше да бъде много дълго. Особено с опасността, която бе надвиснала над тях.

Твърдо решена да откъсне мислите си от това, което можеше да се случи, ако не настигнеха Милош навреме, тя извади от чантата си последния брой на „Списание на градинаря“ и се опита да чете.

— Може да ти хареса статията как да използваш кози, за да държиш плевелите под контрол — обади се Тристан.

Тъй като вече бе подгънала ъгълчето на тази страница, Зоуи можа само да го зяпне. И не беше единствената — брат му и баща й също го погледнаха изумено.

— Какво? — намръщи се Боно и скръсти ръце на гърдите си. — От време на време ми е приятно да чета нещо леко.

— За земеделие? — попита недоверчиво мистър Мантън.

— Това, както и трактатите за оръжие, са единствената литература, която държиш в офиса на „Мантън Инвестигейшънс“.

Очевидно раздразнен, Тристан се загледа в слънцето, което изгряваше от другата страна на прозореца.

— Понякога ми доскучава.

Зоуи съпостави чутото с това, което той й каза снощи, и сърцето й едва не се разби.

— Не се учудвам, че козите ти се струват интересни. Те са от жизненоважно значение за управлението на земята в Йоркшир. И като човек, който е живял в Ратмур Парк, сигурно го знаеш. Прочете ли какво пише, кои отровни растения изяждат?

Тристан премести поглед към нея и дълбоко в очите му проблесна нещо, от което устата й пресъхна. После се облегна назад на възглавничките.

— Не е за вярване, че могат да ядат бучиниш, без да пострадат.

— Знам! Не е ли удивително? Освен това и…

През следващите няколко часа четиримата говориха за градинарство. И за животновъдство. И за ограждения. Смаяна, Зоуи осъзна, че бъдещият й съпруг в никакъв случай не е неосведомен за проблемите, с които се сблъскваше един управител на имение. Вярно, някои от идеите му бяха остарели, навярно основани на неща, казани от баща му преди повече от десетилетие, но преценката му бе разумна. Дори баща й изглеждаше впечатлен.

И все пак, когато разговорът замря, повече не можеха да избягват въпроса, обсебил мислите на всички им.

— Сигурен ли си, че мистър Кори пътува по същия път като нас? — обърна се баща й към Тристан.

— Да. Това, за което не съм сигурен, е скоростта му.

Погледът на Боно срещна нейния.

— Ако разчита на приятелите си цигани за коне, може да не му се налага да спира за почивка толкова често, колкото реших отначало.

— Но нали каза, че циганите зимуват в градовете — намеси се мистър Мантън. — Значи в лагерите в селските райони не би трябвало да са останали много, които да му помогнат.

— Не всички те зимуват в градовете. И той със сигурност знае кои са останали.

Това ги отрезви. Дълго време мълчаха и в тишината Зоуи се унесе. Когато се събуди, баща й я разтърсваше.

— Спряхме да обядваме, скъпо момиче.

— Да обядваме ли?

Толкова дълго ли беше спала? Очевидно да, защото сега слънцето бе увиснало ниско на небосвода.

Освен това Зоуи навярно не беше единствената, която бе заспала, защото баща й замаяно сресваше косата си, която стърчеше във всички посоки. Мистър Мантън изглеждаше по-бодър, навярно защото не бе изкарал половината нощ буден, за разлика от тях, а Тристан…

Тя рязко седна.

— Къде е Тристан?

Мистър Мантън излезе от каретата и се обърна да й помогне да слезе.

— Докато ние обядваме, той ще говори с местния цигански род, ще разбере дали са виждали Милош. Ще му поръчаме храна и ще яде в каретата.

— Но, мистър Мантън, Тристан трябва да…

Той се усмихна.

— Наричай ме Дом.

Погледна я внимателно, докато баща й излизаше след нея.

— Доколкото разбирам, скоро ще станем брат и сестра.

Тя осъзна, че Тристан сигурно му е казал за плановете им да се оженят.

— Да, наистина ще станем… Дом.

Той се ухили широко.

— Лизет много ще се зарадва, че брат ми най-накрая е улегнал.

— Не знам доколко ще улегне — измърмори недоволно Зоуи. — Дори сега е хукнал да се погрижи за всичко, а би трябвало да спи. От вчера не е спрял да се товари — язди, придружава ме навсякъде…

Люби я…

— Трябва му почивка.

— Не се тревожи за него — каза Дом и тримата се запътиха към вратата на странноприемницата. — Той е свикнал да не почива дни наред, да спи от време на време и по малко, докато е на мисия. Това беше една от причините Видок толкова често да го използва като агент.

Зоуи все забравяше за тази част от живота му.

— Боно е работил като агент за Южен Видок? — попита невярващо баща й.

— Чувал ли си за него, татко?

— Срещал съм го. Страховита личност.

Дом се подсмихна.

— Съгласен съм. Но постига резултати.

— Да, така каза и моят приятел, който ме запозна с него. Но как Боно се е забъркал с Видок?

Докато се хранеха, Дом осветли баща й за многобройните подвизи на Тристан като член на парижката тайна полиция. Тъй като не знаеше почти нищо за тях, Зоуи остана запленена. И притеснена. Двамата с Тристан не бяха говорили какво ще прави той, след като се оженят. Щеше ли наистина да се чувства удовлетворен в имение в Йоркшир? Дали човек, свикнал да води живот, изпълнен с такива приключения, след известно време нямаше да почувства, че не го свърта на едно място?

Когато излязоха, Тристан ги чакаше в каретата и Зоуи забеляза, че баща й сякаш го вижда в нова светлина. Ако не друго, това пътуване поне му позволяваше да опознае по-добре бъдещия й съпруг.

Веднага щом потеглиха, Тристан им съобщи какво е научил. Милош беше тръгнал преди три часа и наистина беше сменил коня си в местния цигански катун. Пътуваха по правилния път, но все още бяха прекалено назад.

За съжаление се стъмняваше и това щеше да ги забави. Но Тристан и Дом се посъветваха и решиха, че нощта навярно ще забави и Милош. Все пак не посмяха да спрат пътуването си на север и да наемат стая в някоя странноприемница.

— Той няма да спре — увери ги мрачно Тристан. — Познавам го. Честта на семейството му е заложена на карта, така вижда той цялата ситуация. Освен това навярно никога не е бил доволен, че Хъкър е прелъстил Дрина, но сега, когато знае, че това е довело до раждането на дете… Благодарение на мен му влезе бръмбар в главата и няма да се спре, преди да го пусне да излезе и да ужили Хъкър.

— Не „благодарение на теб“! — възрази Зоуи. — Нали аз му споменах за побоя. Всичко започна заради мен.

Тя впери поглед навън през прозореца.

— Изобщо не биваше да настоявам да узная всичко докрай. Трябваше да изоставя цялото разследване и просто да откажа да се омъжа за братовчед си.

— Наистина ли? — попита за нейна изненада баща й. — Ама наистина, момиче, ти сериозно ли си мислиш, че би могла да прекараш целия си живот, без да разбереш какво се е случило?

— Не — отговори вместо нея Тристан и в гласа му прозвуча развеселена нотка. — Зоуи винаги трябва да стигне до дъното на нещата. Такава й е природата. Това е, което я прави толкова интересна. Както и прекрасния й… — усети се и млъкна. — Ум.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Изразявате се много благоразумно, сър.

— Аз съм душата на благоразумието — пошегува се той. — Нима не си го забелязала?

Брат му изсумтя.

— Ако някой е виновен — отсече баща й, — това е леля ти, задето изобщо ти каза за тази история. Но тя беше толкова решена да те види омъжена за добра партия…

Той се намръщи и млъкна, сякаш осъзна с кого говори.

— Все едно, стореното — сторено. Няма смисъл сега да се караме заради това.

Може би наистина нямаше, но така или иначе се бяха отправили на това тежко пътуване заради нея. А то наистина беше тежко. Четиримата се редуваха да гледат през прозореца за Милош, докато другите се опитваха да поспят. На сутринта до Йорк им оставаше един ден път и докато те закусваха в една странноприемница близо до цигански катун, Тристан разпита за Милош.

Това бе началото на модела, който следваха през целия ден: спираха за малко да хапнат и Боно поемаше към най-близкия катун. Само веднъж наруши модела: върна се по-бързо, отколкото при предишните им спирания, и се натъкна на нея, докато тя излизаше от тоалетната. Той веднага я вкара обратно вътре и я привлече в прегръдките си за дълга пламенна целувка, първата, откакто ги хванаха заедно.

Когато се разделиха, Тристан прошепна:

— Добре ли си?

— Не особено — отговори тя и обхвана лицето му с длани. — Но се тревожа не за себе си, а за теб.

— Сега съм много по-добре, принцесо — ухили се той и погледът му я проучи внимателно с позната жар, от която Зоуи се изчерви.

Чуха по-нататък по коридора гласа на баща й, който говореше с ханджията, и краткият им миг заедно свърши. Тристан й намигна и излезе от стаята. Навярно бе успял да избегне Негова светлост, защото когато Зоуи излезе, не го видя никъде, а майорът и Дом вече се връщаха в каретата.

Стигнаха в Йорк следобед. На последното място, на което спряха, разбраха, че Милош има само половин час преднина, затова се надяваха да го настигнат в Йорк. Тристан отиде да претърси катуните в близост до града, а другите трима седнаха за ранна вечеря.

Този път, когато Боно дойде при тях, точно преди да приключат с храненето, беше очевидно, че последните два дни са започнали да вземат своята дан. Кожата му бе придобила сивкав цвят, а в очите му ги нямаше обичайните искри.

— Имаме проблем — каза той, когато седна на масата им. — Йорк е прекалено голям и не мога да го покрия лесно. Някои от циганите са в катуни, но повечето са наели къщи в различни части на града. Ще ни трябват дни, за да ги намерим всичките. Открих едно място, където семейство Кори редовно е отсядало, но там го нямаше, а циганите, които заварих, казаха, че тази зима не са го виждали. Или още не е пристигнал, или е сменил коня си другаде.

— С изключение на Йорк, това може да се окаже трудна работа — изтъкна баща й. — Градчетата край пътя не са приятелски настроени към циганите, така че той ще трябва да пътува със собствения си кон и да го оставя да почива по-често. Ще се наложи да забави темпото.

— Тогава по-добре да се махнем от Йорк — предложи Тристан. — Само един път води към брега и Ратмур Парк. Излезем ли на него, със сигурност ще го настигнем. Вашият екипаж лесно ще надбяга коня му. А ако стигнем в имението преди него, ще можем да го причакаме, преди да се добере до Хъкър.

За съжаление се бяха отдалечили съвсем малко от Йорк, когато заваля сняг. Не след дълго снежинките станаха гъсти и започнаха да падат бързо, забулвайки в бяло изровения път и всичко от двете му страни.

— По-добре да потърсим убежище, поне докато спре снегът — каза Дом. — И на Милош няма да му е лесно да продължи на кон, така че няма да загубим време.

— Всъщност той може да е зад нас — отбеляза баща й. — Зависи кога е стигнал в Йорк и къде е отишъл. Така че навярно наистина е добра идея да спрем. Сега сме само на няколко мили от Уинбъро. Можем да останем там до сутринта.

— Един хубав сън ще ни се отрази добре на всички — съгласи се Зоуи и погледна скришом към Тристан. Той изглеждаше наистина смазан.

— Идеята не ми харесва — отсече той. — Ами ако Милош не е зад нас? Ако продължи въпреки снега? Ако стигне до Хъкър и Джордж дочуе нещо…

— Аз съм тази, която ще загуби най-много — прекъсна го Зоуи с тих глас, — и смятам, че трябва да спрем.

Боно я стрелка с поглед с вид на човек, който може пак да възрази, и тя добави:

— Заради татко. Не може да продължава така. И аз не мога.

Знаеше, че Тристан никога не би спрял заради себе си, но може би щеше да го стори заради другиго.

Той погледна към баща й, който наистина изглеждаше преуморен, и въздъхна.

— Добре. Но само докато спре снегът.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — обади се Дом, — докато вие спите, аз ще продължа да държа главния път под око, в случай че Милош мине.

— Трябва аз да го направя — настоя Тристан.

— В никакъв случай — отсече Зоуи. — И Дом познава Милош, освен това със сигурност може да разпознае самотен циганин на кон. Ти си много уморен. Имаш нужда от сън повече от нас. Мисля, че през последните два дни не си спал и един час без прекъсване.

— Но…

— Ако не оставиш Дом да го направи, кълна се, че ще взема един от пистолетите на татко и ще те застрелям. Тогава поне ще си починеш.

— Зоуи Мари Кийн! — обади се баща й. — Не мога да повярвам, че дори през ум би ти минало…

— Каквото повикало, такова се обадило, това е всичко — изрече провлечено Тристан. — Тя просто ми го връща, защото при първата ни среща аз заплаших да я застрелям.

— Три пъти, доколкото си спомням — заяви Зоуи безкрайно възпитано. — Не ме карай да правя същото.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха.

— Много добре — съгласи се той и я погледна нежно. — Дом може да държи пътя под око, а аз ще спя. Сега доволна ли си, принцесо?

— Безкрайно — приглади тя полите си. — Винаги се радвам, когато стане на моята.

Дом се разсмя гръмогласно.

— Внимавай, стари друже. Това момиче ще те разиграе едно хубаво. Погледът на Тристан се спря на нея и проблесна.

— За щастие аз не обичам нищо друго толкова, колкото хубавите разигравки.

Глава 23

Уинбъро не беше това, което очакваше Тристан. Той си мислеше, че ще види нещо като Ратмур Парк, с голяма господарска къща, прилежащи сгради и няколко ферми под аренда в покрайнините. Не очакваше да язди, както му се стори, цели мили покрай многобройни ферми, покрай една млекарница, парк с елени и работилница за щавене на кожи, преди дори да стигнат до алеята.

Край тях просторните градини със заснежените си белведери и украси, с умело оформените си живи плетове и елегантно извити пътеки приличаха на приказна земя, излязла изпод английската почва, особено под пълната луна, която ги обливаше със светлината си.

В средата на кръгообразната алея пред тях един огромен фонтан стоеше като страж пред някакъв митичен вход. А къщата, която се извисяваше през снежната мъгла, беше може би три пъти по-голяма от Ратмур Парк.

Спряха за обяд в Йорк. Графът изпрати ездач да предупреди прислугата за предстоящото им посещение, затова прозорците бяха осветени и огромни факли хвърляха тайнствена светлина върху масивната сграда от Йоркширски пясъчник и стъкло, позлатени елементи, увенчаващи покривите, и назъбени кули.

Тристан веднага разбра защо Зоуи бе така решена да го запази. Не беше излъгала, като му каза, че от това имение зависят стотици хора. Ето за това се беше борила — за тази широко разпростряна мрежа от ферми… за тези красиви градини… за тази величествена къща. Нищо чудно, че не искаше да остави всичко това да отиде при Кийн, който не знаеше нищо за управлението на голямо имение.

Сърцето на Тристан се заблъска в гърдите му. Неговите умения в ръководенето на нещо толкова важно едва-едва надхвърляха тези на американеца. Мисълта, че Зоуи очаква той да й помогне да го запазят за децата си и техните деца го изпълни с ужас.

Почувства, че тя го гледа — и тя, и баща й. Чакаха да каже нещо, но какво уместно можеше да каже той?

— Хубаво местенце си имате тук — подметна шеговито. — Малко е тясно като за моя вкус, но предполагам, че ще свикна.

За негово облекчение Негова светлост се засмя.

— Понякога е малко претъпкано — отговори лорд Оливиер, — но се справяме.

Тристан го погледна, избягвайки внимателно погледа на Зоуи.

— Да, разбирам, че е трудно, когато имате само колко? — петдесет стаи, от които да избирате? Седемдесет и пет?

— Сто и три — поясни Зоуи едва чуто.

Най-накрая Тристан я погледна и сърцето му се сви, когато видя нервността, изписана на лицето й. Поне веднъж трябваше да се въздържи от навика си да се крие зад стена от остроумие. Това беше целият свят на Зоуи. И като истинска глупачка тя възнамеряваше да го сподели с него, Бог да й е на помощ.

— Това имение е прекрасно, любима — каза той. — Идеално за принцеса като теб. И очевидно е много добре управлявано.

Тя примигна.

— Наистина ли мислиш така? С татко работим много усърдно за това.

— Личи си.

Усмивката, която грейна на лицето й, беше така ослепителна, че около сърцето му сякаш се сви корав юмрук.

— О, но ти просто трябва да го видиш на светло през есента — възкликна Зоуи, — когато полята са натежали от зърно, овцете са дебели и нахални, а листата почервеняват. Наистина е божествено!

Стягането в гърлото му стана болезнено.

— Сигурен съм — каза той. Божествено… и прекалено богато за човек като него.

Боно се намръщи. Проклятие, той имаше същото право да бъде тук, каквото и всеки друг. Зоуи го бе избрала и той щеше да направи така, че никога да не съжали за това.

Все още обаче не беше сигурен защо го бе избрала. Не беше споменала нищо за любов. Дали не беше само защото я компрометира?

Тази възможност го гризеше още от мига, в който ги откриха заедно, особено след като оттогава бяха прекарали насаме не повече от няколко минути. Не искаше тя да го приеме по задължение. Което беше абсурдно. Би трябвало да ликува, че една богата наследница иска да се омъжи за него. Скоро ще си има дом, място в света.

Да, но не можеше, не и преди да разбере защо. Както каза на Кийн, възнамеряваше да бъде единственият развратник в живота й. Но не искаше да бъде единствено развратникът в живота й.

На входа ги посрещна цяло поделение прислужници. Мъжете приличаха повече на войници в ливрея, отколкото на истински прислужници. Държаха се така, сякаш докладваха на своя офицер, и лорд Оливиер определено им говореше точно по такъв начин.

Зоуи се наведе към Тристан.

— Татко е избрал повечето от мъжете сред хората, които са служили под негово командване през войната. Каза, че е срамота как се отнасяли с войниците, след като от тях вече нямало полза.

— Наистина е срамота — съгласи се Тристан. Но никога досега не беше срещал граф, който да се вълнува от това.

А когато лорд Оливиер спокойно го представи като годеник на Зоуи, Боно бе принуден да си промени мнението за Негова светлост още повече. Особено когато прислужниците приеха съобщението дори без мърморене и незабавно започнаха да се отнасят към него с уважение, което не бе свикнал да получава от прислугата на никого другиго, освен на Макс и Лизет.

Дом влезе в къщата само колкото да изпие чашка бренди, за да се стопли. После по настояване на Негово благородие тръгна обратно с каретата на графа, която можеше да му предложи известна защита от времето, докато чакаше край пътя.

Само след секунди въведоха Тристан в елегантно обзаведена спалня с буен огън. Бързо му напълниха вана и той с огромно удоволствие се потопи и отми мръсотията от пътя. От топлата вода скоро се унесе в сън в медната вана.

Събуди се от усещането за студена вода, която ближеше брадичката му. Разтреперан, той излезе от ваната, избърса се и облече резервния чифт дрехи, които си бе приготвил за пътуването. Искаше да е готов веднага за всичко, което може да се случи.

Един поглед към часовника му показа, че са прекарали в Уинбъро по-малко от час. Кратката му дрямка не можеше да компенсира последните две безсънни нощи. Трябваше да поспи.

Но как, след като тази заплаха висеше над главата му? Ами ако бяха изпуснали Милош? Ако в този момент той изискваше отговори от Хъкър и поставяше в опасност бъдещето на Зоуи? Циганинът може би щеше да прояви благоразумие и дискретност… или може би не.

Неспособен да стои мирно, той слезе на долния етаж. По навик бе запомнил изложението на онези части от къщата, през които беше минал, и сега това му свърши добра работа. Само след няколко минути беше стигнал до впечатляващото фоайе.

По това време — почти един часа сутринта — наоколо нямаше дори лакей. Боно се спря и обмисли вариантите. Дали да не препусне към Дом и да го отмени на поста му? Нямаше смисъл да будуват и двамата. Може би трябваше да тръгне към конюшните, да обясни ситуацията и да вземе кон.

Докато се колебаеше, чу по-надолу по коридора проклятие, което определено беше женско. Изпълнен с любопитство, той последва тихите звуци на човек, който се движеше из къщата, докато накрая се натъкна на една отворена врата и видя, че от нея идва светлина.

Тристан влезе в стаята и незабавно обхвана с поглед обстановката на това, което приличаше на салон, обзаведен с подчертано женски вкус. Много приличаше на салона на Лизет в градската къща на семейство Лайънс. В единия ъгъл имаше маса за шиене, полукръг от пищно тапицирани столове бяха разположени срещу дълъг диван, а…

Я виж ти, тази гледка бе наистина запленяваща. В ъгъла, който отчасти бе закрит от погледа му от отворената врата, Зоуи, само по нощница и халат, стоеше върху един стол. Беше го завлякла до някаква масивна мебел, лакирана с черен лак и висока два метра и четирийсет, която приличаше на бюро с шкаф отгоре.

Бюрото беше десетина сантиметра по-високо от шкафа, затова Зоуи бе поставила едното си коляно отгоре му, другия крак на стола, а горните врати на шкафа бяха отворени, докато тя се протягаше в очевиден опит да достигне кутия в едно от по-големите отделения най-отгоре.

Като внимаваше да не я стресне, Тристан затвори вратата на салона, заключи я и просто остана неподвижен, наслаждавайки се да я гледа, с тази коса, която падаше до кръста й, и всяка извивка на пищните й бедра очертана от финия лен, докато се мъчеше да стигне до кутията.

Той потисна подхилването си, приближи се толкова, колкото посмя, и попита:

— Трябва ли ти помощ, принцесо?

Тя изписка, завъртя се и се олюля на стола. Засмян, Тристан я улови за кръста, за да не падне. Зоуи се вкопчи в рамото му с една ръка, а с другата го перна по ръката.

— Уплаши ме до смърт, Тристан Боно!

— Съжалявам — отвърна той без капка разкаяние. — Бях прекалено запленен от извънредно прелестните ти задни части, за да мисля рационално.

— Нали трябваше да спиш!

— Тревожиш се за мен, така ли, принцесо?

Приятно му беше, че се тревожи за него. Това със сигурност означаваше, че го иска като нещо повече от чисто креватен партньор.

— Все някой трябва да го прави. Ти няма да се разтревожиш за себе си.

Гърдите й бяха точно пред него и той улови едната в устата си и прокара език по зърното през лена.

Зоуи въздъхна дълбоко и заби пръсти в раменете му.

— Не бива. Трябва да поспиш…

— Не мога.

— И аз не мога — призна тя и зарови ръце в косата му, докато Боно бавно вдигаше нощницата и пеньоара към бедрата й. — Аз… аз… какво правиш?

Отново обладаваше бъдещата си съпруга. Откриваше колко са дълбоки чувствата й. Уверяваше се, че тя още го иска, че двата дни, прекарани в една карета заедно с него, не са я разколебали.

— Оглеждам те хубаво.

Да. Това също.

Прасците й проблеснаха със златисто сияние на светлината на огъня и го възбудиха.

— Но… но някой може да влезе.

— Едва ли. Заключих вратата.

Дишането й се ускори, когато Тристан вдигна подгъва на облеклото й над коленете, а после и по прекрасните й бедра.

— И миналия път беше заключена…

— Да, но сега баща ти несъмнено спи дълбоко в стаята си. И очаква и ние да спим.

Най-накрая разкри прекрасното й триъгълниче от червеникавокафяви къдрици и устата му пресъхна.

— Нямаш бельо. Много си палава!

— Няма нищо лошо да не носиш бельо в леглото — отвърна сковано Зоуи.

— Напълно съм съгласен — успокои я той и напъха набраната нощница и халат в ръката й. — Дръж.

Между веждите й се очерта малка гънка, макар че го послуша.

— Защо?

Тристан разтвори къдриците й и разкри нежните гънки, които копнееше да вкуси.

— Защото, любима, искам да те хапна — и приклекна да оближе деликатната й плът.

— О! Ти искаш да… да…

— Да — облиза я той и се наслади на женствения й аромат на мускус. И на начина, по който Зоуи потръпваше под ласките му.

— Тристан, наистина не трябва…

— Тихо, любима. Остави ме да направя това, в което съм най-добър.

— Това не е… — започна тя.

Но той вече смучеше подутата й пъпка по начина, за който знаеше, че допада на повечето жени. Начинът, за който се надяваше да допадне и на нея.

— Ооо… — простена Зоуи и стисна главата му, за да го задържи там. — Скъпи мой… Тристан…

Думата „скъпи“ отекна като ехо в главата му. Никога преди не го бе наричала така. Прозвуча му прекрасно.

Сега вече желанието му да я обладае се превърна в отчаяние. Боно имаше едно предимство. Тя го желаеше. И по дяволите, той възнамеряваше да се възползва докрай от това.

Започна да я измъчва с езика си. Опиваше се от аромата й, наслаждаваше се на начина, по който Зоуи започна да се извива и потръпва под милувките му. Вкусът на възбудата й му хареса. Всъщност го подлуди. Не знаеше колко още ще успее да…

Тя стигна до върха и показа удоволствието си с вик, който бе толкова сладък, че членът му се втвърди като желязо. Коленете й се подгънаха, Тристан я свали от стола и я остави върху бюрото. Припряно разкопча панталона и гащите си, раздели краката й и се наведе над нея. Поколеба се — даде й последна възможност да му откаже.

Когато Зоуи преметна ръце около шията му, той почувства, че няма нужда от друга покана. Секунди по-късно вече бе заровил члена си в нея. Макар че нададе лек вик на изненада, Зоуи сключи крака зад бедрата му, за да се напасне по-добре към него.

Тристан едва не свърши още в този миг. Беше му толкова приятно да я усеща — тя беше така гореща и гостоприемна. С всяка друга жена той би започнал да тласка бързо и силно, докато се изхаби. Със Зоуи обаче не искаше да е така, особено сега. Последния път, когато бяха заедно, тя изпита болка. Този път той искаше да почувства само удоволствие.

— Тристан… — прошепна Зоуи в ухото му, когато той започна да се движи в нея. — Липсваше ми.

— В леглото, имаш предвид — изръмжа Боно, за да прикрие разочарованието си.

Въпреки бушуващата нужда на члена си той запази тласъците си бавни и нежни. Смъкна деколтето на нощницата й, за да погали гръдта й, и тя се загърчи.

— Затова ли ще се… омъжиш за мен? — попита той, изгарящ от желание да узнае истината. — Защото това ти харесва? Да те съблазнява един развратник?

— Не! — възкликна тя, отдръпна се и го погледна замаяно. — Освен това ти не си развратник.

— Сигурна ли си?

— Да.

Очите й го обливаха с топъл блясък, изпълнени с чувство, на което Боно не смееше да повярва.

Целуна я, прекалено уплашен, за да се надява. Дори не знаеше на какво се надява. Не, знаеше. Също като майка си, и той копнееше за невъзможната мечта.

Проклета да е! Тристан се отдръпна назад, за да види лицето й, докато нахлуваше силно в нея.

— Защо ще се омъжиш за мен, защото те обезчестих ли?

— Разбира се, че не.

Тялото й го привлече по-навътре, по-дълбоко.

— Тогава защо?

На лицето й ненадейно се изписа предпазливост и Зоуи зарови лице във врата му.

— Защото… защото искам.

— Но защо искаш?

Тристан усещаше, че освобождението му ще настъпи всеки момент, това обаче така и не стана. Той безмилостно ускори ритъма си.

— Ако не заради това… защо?

Сега тя започна да отвръща на тласъците му със свои тласъци. Косата й се виеше диво по раменете му.

— Защото… ме караш да се смея.

— И преди те карах да се смееш. Но ти все още смяташе да се омъжиш за братовчед си.

— Аз… дойдох на себе си.

Жалко, че той не можеше да дойде на себе си. Не можеше да спре да я моли за невъзможното.

— И все пак не искаш да ми отговориш. Истината, Зоуи. Защо… искаш… да се омъжиш… за мен?

Намери онова място, на което тя изпитваше върховно удоволствие, и започна да го гали, решен да я доведе до блаженство. Ако успееше да я доведе дотам, може би и той щеше да стигне до блаженството и да сложи край на това безумно желание и копнеж за повече.

Зоуи изохка.

— Има ли… значение?

— Мили Боже, да!

Той започна да тласка в нея отново и отново — търсеше освобождение и това друго нещо, което искаше, това нещо, което не смееше да назове.

— Проклятие, кажи ми защо!

— Защото те обичам!

Докато думите отекваха в стаята, Зоуи се сви около него, започна да изсмуква члена му и да издава скимтене, което предизвика възбуда в други места, а не в члена му.

После тя го притисна до себе си и прошепна във врата му:

— Обичам те… скъпи мой.

Това го запрати отвъд ръба на пропастта. Тристан се гмурна дълбоко и най-накрая намери освобождението си. Объркан от думите й, без да смее да им повярва, той се изля в нея.

Тялото му се отпусна удовлетворено. Умът му още кипеше. И тогава я чу как прошепна:

— Сега щастлив ли си?

Боно едва сподави смеха на щастливо опиянение, който се надигна в гърлото му.

— Безкрайно.

И душата му изтръпна от ужас, защото това беше истината.

Глава 24

Зоуи го прегърна, притисна го към себе си и сърцето и се сви от болка. Трябваше да си замълчи. Не трябваше да му признава чувствата си. И все пак той не изглеждаше нещастен да го чуе. Всъщност я целуваше, душеше и прегръщаше с такава нежност, че и се доплака.

Тристан със сигурност знаеше как да накара една жена да го обикне.

„Позволи ми да направя това, в което съм най-добър.“

И от тези думи и се доплака. Така ли гледаше той на себе си?

— Знаеш ли, не е вярно.

Боно застина.

— Кое?

Твърде късно Зоуи осъзна какво му е казала последно.

— Че това, в което си най-добър, е да задоволяваш жените — отговори бързо тя.

— Аха. Значи това.

За миг той се отпусна срещу нея. После рязко се надигна пак и впери поглед в Зоуи.

— Чакай! Какво искаш да кажеш? Не ти ли доставих удоволствие?

Зоуи се разсмя на обидения му тон.

— Не. Искам да кажа, да. Боже, всичко обърках!

Обхвана обичното му лице в дланите си и продължи:

— Искам да кажа, че имаш много прекрасни таланти. И макар че задоволяването на жените определено е един от тях, то съвсем не е единственият.

Това май го удовлетвори, защото изражението му стана самодоволно.

— Значи ти харесва как се любя?

Тя вдигна вежда.

— Ако не можеш да го разбереш, сър, значи си сляп и глух, а вероятно и глупав.

Ако беше паун, сега Тристан щеше да тръгне да се разхожда наоколо гордо-гордо и да се перчи с перата си. Вместо това ъгълчетата на устата му се извиха в бавна усмивка.

— И какви са тези мои други „прекрасни таланти“, любима?

— Първо, ти си много добър детектив. Откри за миналото ми неща, които дори татко не разбра.

— Защото не се е опитал — отбеляза сухо Боно.

— Вярно — съгласи се Зоуи и прокара ръце по палтото, което той изпълваше така добре. — Но ти обикновено задаваш най-важните въпроси и стигаш до истината. Мен самата не ме бива много в това.

Той се подсмихна.

— Защото никога не спираш да помислиш, преди да изречеш каквото ти е на езика. По една случайност това е качество, което ми допада.

Зоуи погледна надолу към опитно завързаното му шалче.

— Дори когато изтърсвам неща, които не трябва?

„Като неразумни обяснения в любов?“ — помисли си тя.

— Дори тогава — увери я Тристан с дрезгав глас.

Не можеше да не знае, че Зоуи говори за думите, които той на практика й измъкна от устата. Боно обаче замълча, доволен просто да прокарва пръсти през косата й и да я приглажда по раменете.

Най-накрая той въздъхна тихо.

— И не че аз не… че…

— Шшшт — прекъсна го тя и притисна пръст към устните си. — Знам какво мислиш за любовта. Всичко е наред. Искаш да се ожениш за мен и това е достатъчно.

Позволи си да погледне към него и стъписана установи, че Тристан не я гледа с облекчението, което очакваше, а само с тревожна настойчивост, която Зоуи не знаеше как да тълкува.

Господи, беше й омръзнало да се опитва да разгадае чувствата му.

Тя изписа усмивка на устните си, смъкна се от бюрото и започна да си оправя облеклото.

— Както и да е, преди да се разсеем, ти предложи да свалиш кутията ми.

— Правилно — сети се той и сега в гласа му със сигурност прозвуча облекчение. Също като баща й, и Боно предпочиташе да прави нещо, вместо да говори за чувствата си.

Той се качи на стола и посегна към кутията, която беше с големината на малък калъф за пистолет.

— Тази тук ли?

— Да, ако обичаш.

Слезе и й я подаде.

— Какво толкова има вътре, че си готова да си счупиш врата?

— Това — отговори Зоуи и отвори кутията, в която имаше шал на червени и златни шарки, обточен с ресни. — Не съм го поглеждала от години, но докато лежах в леглото, си спомних за него и трябваше да го намеря.

Загледа се в него и гърлото й се сви.

— Когато бях малка, мама ми каза, че един ден ще ми обясни всичко за жената, на която е принадлежал. Дотогава трябва да остане на това специално място горе в шкафа. Мисля, че го е сложила толкова нависоко точно за да не се опитвам да си играя с него.

Тя внимателно извади шала.

— От време на време го изваждаше и ми позволяваше да го държа и да го галя. Дори да си играя малко с него. Но когато ме наблюдаваше с шалчето, сякаш винаги се натъжаваше, затова след известно време вече не исках да го правя.

Погали тъканта, както бе правила някога.

— Когато бях на около осем години, спрях да питам за него.

Тристан го взе от ръцете й.

— Мислиш, че е бил на Дрина.

— Трябва да е бил неин. Мама навярно е чакала татко да й позволи да ми каже за истинската ми майка.

Усещаше гърлото си свито и разранено.

— Като момиченце обичах този шал. Нямах търпение да порасна и да го нося. Не мога да повярвам, че забравих за него.

— Не си осъзнавала колко е важен, това е всичко. Но сега си достатъчно голяма да го носиш.

Той нежно го завърза около врата й.

— Отива ти.

— Ще го нося в чест на Дрина — промълви Зоуи, докосна го и очите й се наляха със сълзи.

Гледката явно го обезпокои.

— Ще разберем какво се е случило с нея и кой я е наранил! — обеща свирепо Тристан. — Кълна се, че ще отмъстим за нея.

Зоуи поклати глава.

— Няма нужда от отмъщение. Не искам саможертвата й заради мен да се окаже напразна. Хъкър не бива да победи. Нито пък Джордж.

— Никога — зарече се Боно.

Зоуи избърса сълзите си и се насили да се усмихне заради него.

— А сега, и аз, и ти трябва да поспим, докато още можем. Става ли?

Той кимна.

Но когато Зоуи тръгна към вратата и Тристан не я последва, тя се спря.

— Идваш ли?

— След няколко минути. Никой не бива да ни види как се качваме по стълбите и ти си в този вид — рече провлечено Боно. — Баща ти може да изпълни заплахата си и да ме извика на дуел.

Тя се засмя.

— Да, смятам, че може — съгласи се и погледна към лицето, което обичаше все повече. — Но не се бави.

— Няма.

Думите „обичам те“ бяха на езика й. Отново обаче се бе затворил в себе си и тя не можеше да понесе пак да получи в отговор мълчание. Вместо това излезе от любимия салон на майка си и остави Боно на мрачните му мисли, каквито и да бяха те.

И все пак, докато вървеше към стълбите, се помоли един ден той да може да й отговори със същите думи.

Веднага щом Зоуи си тръгна, Тристан се свлече на един стол и се загледа невиждащо в огъня. Най-накрая бе успял да изтръгне от устата й думите, които не бе осъзнавал докрай, че иска да чуе. Тя го обичаше. Зоуи го обичаше.

Луда ли беше?

Изглежда, да, като се имаше предвид, че го погледна с очакване и той да направи същото признание. А Тристан трябваше да го направи, дори за да я накара да се почувства по-спокойна за женитбата. Но не обичаше да лъже.

Щеше ли да е лъжа? Господи, дори не беше сигурен! Какво знаеше той за любовта?

Е, добре, не можеше да спре да мисли за нея и да я желае. А мисълта да живее в тази къща, да управлява имението редом с нея, да отглежда деца, дори да заседава в Парламента от нейно име… той нямаше търпение да започне.

Проблемът обаче беше следният: ами ако това негово въодушевление не продължеше дълго? Ако той, също като баща си, не можеше да бъде мъжът, от когото се нуждаеше тя? Беше прекарал половината си живот във влизане и излизане от живота на различни жени. Никога не му се наложи да задоволява някоя от тях извън спалнята… никога не изпита към никоя достатъчно чувства, за да го направи. Ами ако това се окажеше единственото, което можеше да прави?

Тази мисъл го ужаси. Предпочиташе да арестува фалшификатори и да преследва убийци, отколкото да види как една жена го гледа с любов и очаквания, на които той не беше сигурен, че може да отговори.

Особено пък ако тази каша с Хъкър означаваше, че Зоуи ще загуби всичко. Последния път, когато не знаеше как да издържа семейството си, Тристан открадна кон и заради това всички те се оказаха прогонени от Англия. Един бог знаеше какво ще се случи този път.

Намръщен, той се надигна от стола. Нямаше да й провали живота. Каквото и да му струваше, щеше да я задържи настрана от тази история с Хъкър.

Ето защо щеше да е най-добре да провери Дом. Погледна към часовника. Беше й дал достатъчно време, трябваше да е заспала. Той излезе във фоайето, но преди да успее дори да си помисли да отиде до конюшните и да потърси кон, в къщата влезе Дом.

Щом зърна Тристан, той се закова на място.

— Слава богу, че си буден! — промълви брат му. Лицето му беше бяло като снега, който отърси от ботушите си. — Трябва да вървим.

Тристан тръгна към гардероба, за да потърси палтото си.

— Доколкото разбирам, имаш новини за Милош?

Дом тръгна след него.

— Почти съм сигурен. Един мъж яздеше по пътя в обратна посока, към Йорк. Извиках му и той спря. Каза, че идвал от крайбрежието. Затова го попитах дали случайно не се е разминал с един циганин на кон. Очаквах да каже „не“.

Дом се загледа как Тристан си слага палтото и шапката и се намръщи.

— Но той каза, че бил видял такъв човек преди около пет мили. Попитах го как е възможно, след като бях там от дълго време, така че циганинът би трябвало да мине право покрай мен, преди той да го срещне на пътя.

Двамата забързаха към вратата.

— Оказа се — продължи Дом, — че имало и друг път, който минавал от Йорк към следващия град и циганите предпочитали него, за да не минават през Хайторп. Никой не си направи труда да ни каже това.

Сърцето на Тристан се заблъска силно.

— Може никой да не е знаел. Това, което за циганите минава за път, може да е само малко повече от пътека, утъпкана от каруци. И ако целта им е да избегнат сблъсъци с невежите граждани от Хайторп, тогава те почти със сигурност биха го запазили в тайна.

— Е, този човек знаеше и ако съдя по това, което ми каза, сега Милош има цял час преднина.

— Поне ще се бори със снега само с коня си — въздъхна Тристан. — Ние разполагаме с двуколката на Негова светлост и два хубави коня да си проправят път. Това може да ни спечели малко време.

Двамата братя излязоха тичешком през входната врата и едва не се блъснаха в един мъж на трийсет и няколко години. Тристан го позна от по-рано. Казваше се Пипкин и Негова светлост бе споменал, че е служил под негова команда като стрелец. Сега беше помощник-кочияш.

— Господа, искате ли да прибера конете в конюшнята за през нощта? — попита той.

— Не — отговори Тристан, — но когато годеницата ми и Негова светлост се събудят, кажете им, че сме отишли с двуколката в Ратмур Парк.

— Много добре, сър.

Пипкин дори не се усъмни в правото на Тристан да му дава заповеди или да хукне нанякъде с екипажа на господаря му.

— И което е най-важно — добави Боно, — предай на Негова светлост и Нейна светлост да не тръгват след нас, разбираш ли? Трябва да останат тук, докато се върнем.

Това накара Пипкин да се замисли.

— Да, сър — каза най-после той.

Докато двамата тичаха по стълбите към чакащата двуколка, Дом се обърна към Тристан:

— Боиш се, че няма да настигнем Милош ли?

— Точно така.

— Тогава може би трябва да събудим Негова светлост и да вземем с нас неколцина от неговите войници-прислужници.

— В никакъв случай!

Дом го хвана за ръката, преди да е успял да се качи.

— Но ако си прав и се окажем принудени да влезем в имението, не знаем срещу колко от хората на Джордж ще се изправим.

— Няма значение.

Тристан се отърси от ръката на Дом и скочи в двуколката.

— Трябва да държа Негова светлост и Зоуи настрана от тази работа. Не мога да рискувам Хъкър да разбере за нея. Дяволски добре знаеш, че ще използва информацията, че му е дъщеря, за да ги изнудва с лорд Оливиер. Или още по-лошо, ще каже на Джордж, а той ще използва информацията, за да ни унищожи и двамата. Такъв му е характерът.

— Вярно е — и Дом неохотно го последва в каретата.

Когато потеглиха, мисълта на Тристан се понесе към последния път, когато люби Зоуи. Колко приятно беше, колко нежно! Помисли си за думите, които продължаваха да звучат като песен в сърцето му.

— Мислиш ли, че майка ти е обичала татко?

Веднага след това прокле импулса, който го бе накарал да зачекне темата. През всички тези години заедно двамата с Дом никога не бяха говорили за майката на Доминик — темата беше прекалено горчива.

За изненада на Тристан брат му прие въпроса с лекота.

— Честно ли? Нямам представа. Тя е умряла при раждането ми, нали помниш?

Тристан обаче настоя, макар да знаеше, че не бива.

— Да, но сигурно си дочул нещо. Навярно знаеш поне дали отначало са се оженили по любов, независимо какво се е случило по-късно.

— По онова време женитбата по любов не е била на мода. А и след като татко си е взел любовница само пет години след сватбата им…

— Убедителен довод.

Продължиха да пътуват още малко, преди Дом отново да проговори.

— Джордж обаче говореше за това. Не че през повечето време може да се вярва и на една дума, излязла от проклетата му уста, но той наистина твърдеше, че майка отчаяно обичала баща ни.

Тристан се замисли.

— Може би затова Джордж толкова ненавижда мен и Лизет. Защото нашата майка го е откраднала от вашата.

— Може би. — Дом беше вперил поглед напред в пътя. — Но ако е така, значи е голям глупак. Защото съм абсолютно убеден, че татко не е обичал майка.

— Защо?

— Нашият баща беше неспособен на любов, в случай че не си забелязал.

Това завари Тристан съвсем неподготвен. Неспособен да прояви тактичност, той възрази:

— Той казваше на моята майка, че я обича.

— Да, разбира се. Тя искаше да чуе точно това. Но в сърцето си нашият баща беше егоистично създание.

Не беше готов да си създаде и най-малкото неудобство, а като казваше на майка ти, че я обича, се спасяваше от необходимостта да го показва.

Дом го погледна.

— Помисли малко! Някога да е направил нещо за когото и да било от нас, когато това е изисквало от него някаква саможертва?

— Допълнението.

Дом изсумтя.

— Той го написа на смъртното си легло. Когато човек гледа в очите онази с косата, понякога се опитва в последния момент да си спечели място в рая, като оправи нещата. Това не означава много, когато през целия си живот е пренебрегвал другите.

Думите му накараха Тристан да млъкне. Никога не бе мислил за баща си като за себичен. А е трябвало, защото сега, когато Дом го каза, истината бе болезнено очевидна. Боно обаче бе така погълнат от опитите си да разбере защо баща му не бе обичал него, Лизет и майка им достатъчно, за да ги осигури, та изобщо не му хрумна, че може просто да е бил неспособен на любов.

— И в случай че причината за този разговор е твоето сегашно положение — добави Дом, — ти изобщо не приличаш на него.

Стреснат от проницателността му, Тристан попита:

— Ти откъде знаеш? Може би съм казал, че обичам Зоуи, просто за да си спестя неудобството да се справя с Негова светлост заради… ъъъ… познанството си с нея.

— Точно така. Защото необходимостта да се справяш с него всеки божи ден изобщо няма да е неудобна — подметна саркастично Дом. — Да не говорим за необходимостта да се справяш с нея всеки божи ден, да се мъчиш да отговаряш на очакванията й, да бъдеш мъжът, от когото се нуждае…

— Не ми помагаш — процеди през зъби Тристан.

Дом се разсмя.

— Това е просто паниката, която изпитва всеки ерген, когато наближи денят на сватбата му. Това не означава, че не можеш да се справиш с брака. Означава просто, че имаш достатъчно здрав разум да осъзнаеш огромната отговорност.

Тристан искаше да попита дали с Дом и Джейн се бе случило точно това, дали брат му е изпаднал в паника и по някакъв начин я е подтикнал да го зареже. Но този разговор беше прекалено важен, за да го размива, като изравя несигурността на Дом.

— Обичаш ли я?

Тристан изстена.

— По дяволите, защо трябва всички да ме питат за това?

— Защото това е единственото, заради което си заслужава човек да се ожени. Ако не я обичаш, тогава се подготви да посрещнеш яростта на баща й и нейното разочарование и се откажи.

— Не мога. Компрометирах я.

— Аха! Не ми спомена за тази част.

— Да. Ами не изгарях от желание да ти съобщя, че пак съм оплескал всичко.

— „Пак“? Откакто оплеска каквото и да било, мина много време, стари друже. От години си примерен гражданин.

— И малко негодник.

— Вярно — съгласи се Дом и го стрелна с бърз поглед. — Точно затова е интересно, че искаш да спасиш репутацията на лейди Зоуи, като се ожениш за нея.

Тристан настръхна.

— Само някой мерзавец би отказал да се ожени за нея, след като й е отнел невинността.

— Точно така — усмихна му се с обич Дом. — И точно тази реакция те прави съвсем различен от татко. Защото той нямаше проблем да прави на майка ти едно дете след друго, без да се обвързва с брак. Това изобщо не го притесняваше.

— Тя беше френска актриса — изтъкна Тристан.

— Да. А твоята дама, въпреки всичките си украси, е незаконна дъщеря на нашия заклет враг и една циганка. Някои биха казали, че ще ти донесе само неприятности. Собственият й братовчед не пожела да се ожени за нея, но ти искаш. Това не ми звучи като избор, който ще направи мъж, неспособен на любов, какво ще кажеш?

Не, не му звучеше. И насред объркването, породено от въпроса какво изпитва към Зоуи, този факт му се стори странно ободряващ.

Глава 25

Зоуи се опита да заспи, но беше безнадеждно — прекалено нервна се чувстваше. Освен това беше гладна. Затова по-малко от час след като се раздели с Тристан, слезе на долния етаж да потърси храна.

Едва стигна до най-долното стъпало, когато техният помощник-кочияш скочи от стола, на който очевидно я очакваше.

Кръвта й забуча във вените.

— Какво има?

— Вашият годеник и брат му заминаха преди половин час с двуколката на баща ви. Наредиха ми да ви кажа, че отиват в Ратмур Парк и че вие и Негова светлост трябва да останете тук до завръщането им.

— Как ли не! Приготви ни пътническата карета още сега. Аз ще събудя татко.

Пипкин изглеждаше паникьосан.

— Но… но, милейди, мистър Боно каза…

— Не ми пука какво е казал! — тросна се тя. — Изпълнявай, или ще съжаляваш. Мистър Боно още не ми е съпруг, да знаеш.

А ако се окажеше въвлечен в разпра със своя полубрат, никога нямаше и да й стане. Този проклетник щеше да застреля Тристан, без да се поколебае.

Тя забърза по стълбите. Стомахът й се бунтуваше. Нямаше да седи тук и да очаква новината, че Джордж е завлякъл Тристан в затвора, забил му е нож в гърба или го е застрелял за незаконно проникване в имота му. Все още имаше шанс да настигне Боно. Каретата с четири коня на баща й винаги можеше да надбяга двуколката, дори и с този сняг, покрил пътищата.

Нямаше да допусне Тристан да рискува живота си заради нейното бъдеще. Да се опитат да настигнат вуйчо Милош, преди да се е добрал до Хъкър, беше едно. Но ако нещата бяха стигнали по-далеч…

Не, нямаше да го понесе. Готова беше да остави вуйчо Милош да прави каквото иска с Хъкър. Ако това означаваше да я съсипе, така да бъде. Но тя нямаше да пожертва Тристан, за да го спре.

Когато стигна до стаята на баща си, разбра, че крясъците й очевидно са го събудили, защото той вече се обличаше. Обясни му ситуацията и на свой ред отиде да се облече. Двайсет минути по-късно двамата се качиха в каретата на баща й. Двама от най-яките им коняри се присъединиха към тях на коне.

Екипажът летеше с пълна скорост по алеята, каран от Пипкин и теглен от отпочинали коне, а баща й я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Нали разбираш, че ако отидеш там и се разкриеш като дъщеря на Хъкър, може да не успеем да му попречим да разпространи историята наблизо и далеч? Боно казва, че бил голям мръсник.

Тя кимна.

— Но вуйчо Милош така или иначе може да ме разкрие. И макар че не искам да загубя Уинбъро и титлата, предпочитам това далеч повече, отколкото да затворят или убият годеника ми, преди да мога дори да се омъжа за него.

— Много добре. Стига да осъзнаваш какви може да са последствията.

О, Зоуи много добре го осъзнаваше! Тежестта на тази мисъл притискаше гърдите й, и то не само заради това, което можеше да се случи с Уинбъро.

— Татко — попита тя, — онези неща, които каза Тристан в нощта, в която ни залови заедно… за нещата, които си направил и които са били нарушение на закона. Има ли възможност… аз поставих ли те в положение да… да…

— Разбира се, че не, скъпо мое момиче — посегна той и я потупа успокоително по ръката. — Твоят годеник силно подценява влиянието на един английски граф. Погребението в гората не е незаконно. Подкупването на чиновник е дребно престъпление. В Англия няма законово изискване за регистриране на ражданията, така че лъжата, която написах в архивите, е лъжа само пред Бог и си мисля, че той ще разбере.

— А кражбата на дете от семейството му?

Баща й въздъхна тежко.

— Извинявай, че го казвам, но Дрина беше циганка. Боя се, че никой няма да направи голям въпрос от това.

— Освен вуйчо Милош.

— Чиито оплаквания ще бъдат пренебрегнати заради това кой е.

Зоуи потръпна и баща й добави:

— Съжалявам, скъпо момиче, но такъв е светът.

— Това не означава, че трябва да ми харесва — отвърна кратко тя. — Точно както не трябва да ми харесва фактът, че според английския закон липсата на кръвна връзка с теб означава повече от това, че във всяко друго отношение съм твое дете.

— Е, добре, с малко късмет светът изобщо няма да разбере — усмихна се насила той. — А ако разбере, аз може да живея достатъчно дълго, за да убедя братовчед ти, че трябва да поеме Уинбъро. Или ако не него, то поне да убедя сестра му.

Зоуи примигна.

— Сестра му.

Баща й кимна.

— Когато титлата преминава у роднини, се избира между всички възможни кандидати. Като моя пряка потомка ти си първата наследница, но ако се разбере истинският ти произход, ще се премине към мистър Кийн и мис Кийн.

— Разбира се! — усмихна се широко Зоуи. — Така се бях съсредоточила върху това, че Джереми ще стане наследник, че забравих за нея. Той не иска титлата и сестра му всъщност може да се окаже по-добър избор.

— Бих могъл да се оженя за нея, за да подсиля претенциите й — потвърди баща й с игриво пламъче в очите. — Знаеш ли, ти не си единствената, която може да сключи брак за благото на имението. А тя е само с колко — с трийсет или повече години по-млада от мен?

— Татко! — извика Зоуи. — Не би го направил!

Той се засмя.

— Не. Но искам да кажа, че тези неща се уреждат сами. Освен това трябва да имаш поне малко вяра в твоя мистър Боно. Той може да те изненада и да успее да уреди въпроса без кръвопролитие.

— Много се надявам.

— Но когато пристигнем, трябва да оставиш всичко на мен.

Той потупа кутията с пистолетите, която лежеше до него.

— Стой в каретата. Няма смисъл да те видят, ако не се наложи.

Усмихна се тъжно.

— Според Боно ти си истинска двойница на клетата си майка, така че навярно е само въпрос на време лорд Ратмур или лакеят му да те забележат на някое обществено място и да разпознаят Дрина в теб.

— Ти не мислиш ли, че приличам на нея?

Баща й потръпна.

— Тя беше пребита, скъпо мое момиче. Не знам как е изглеждала.

Той млъкна, а Зоуи се помъчи да не си представя какви ли са били последните часове на рождената й майка. Но тази мисъл не спираше да я преследва. Лесно можеше да си представи как Дрина се препъва по пътя в снежна нощ като тази и търси помощ за бебето си, което всеки миг ще се роди.

Тази болезнена мисъл й напомни за дивашкото обещание на Тристан един ден да отмъсти за родната й майка. Ненадейно си спомни за отдавнашното предсказание на онази циганка.

„Ти си жена, родена от тайни и тъга. Това или ще унищожи бъдещето ти, или ще те отведе по пътя към величието. В живота ти ще се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило. Ако му позволиш, той ще се превърне в ръка на отмъщението ти. Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“

Зоуи потръпна. Горещо се надяваше, че Тристан е бил прав, когато каза, че врачуването било „глупости“. Защото, при положение че са замесени Джордж и Хъкър, да се превърне в ръка на отмъщението й можеше да му докара смъртта.

А това със сигурност щеше да разбие сърцето й.

Колкото повече се приближаваха към Ратмур Парк, без да настигнат Милош, толкова повече Тристан и Дом се примиряваха с мисълта, че ще трябва да се разправят и с него, и с Хъкър.

Докато Тристан управляваше конете, Дом зареди пистолетите, които двамата държаха на лесно място в зимните си палта. Тристан имаше и нож в ботуша. Знаеше, че и Дом има такъв някъде.

Когато стигнаха до покрайнините на имението, трябваше да вземат бързо решение: къщата на Хъкър? Или господарската къща? Къде щеше да отиде Милош?

— Къщата на Хъкър! — казаха те в един глас.

По това време Хъкър нямаше причина да се намира в господарската къща, а през последната година, в която семейството на Милош летува в Ратмур Парк, той вече живееше в отделна сграда като арендатор.

Когато спряха пред къщата на Хъкър и чуха отвътре крясъци, разбраха, че инстинктът им се е оказал правилен. На светлината на ранната зора двамата зърнаха един прислужник, който тичаше по пътя към господарската къща, навярно за да доведе помощ. Беше прекалено далеч, за да го спрат, а и без това трябваше да са и двамата, за да се справят с Хъкър и Милош.

С проклятия Тристан и Дом скочиха от двуколката и влетяха през отворената врата.

В предната стая видяха Хъкър, който се мъчеше да накара Милош да сведе поглед е помощта на ловна пушка. Очевидно Милош, който държеше опасен нож, не беше дал на Хъкър време да зареди, защото по-възрастният мъж размахваше пушката като тояга, докато двамата се обикаляха.

— Къде е тя, проклятие? — попита Милош. — Къде е сестра ми? Ако не ми кажеш…

— Не знам! — извика Хъкър. — Заклевам се в гроба на майка си, че не знам какво се е случило с Дрина, след като си тръгна.

Циганинът изглеждаше така, сякаш щеше да се нахвърли отгоре му. Дом се стрелна напред и го сграбчи изотзад. Милош започна да се съпротивлява, затова Тристан се втурна и застана между него и Хъкър.

— Проклятие, нали ти казах да не идваш! — изръмжа той на Милош.

Циганинът извърна глава към Хъкър.

— Не можех да оставя на този звяр тук да му се размине, задето я е пребил!

— Аз да съм пребил Дрина? — Изражението на Хъкър стана буреносно. — Ако ти е казала такова нещо, значи е излъгала. Никога не съм вдигал ръка срещу нея. Аз я обичах!

Тристан го стрелна с презрителен поглед.

— Да, разбрахме това от факта, че си й направил дете, а после си я изхвърлил навън на студа да страда сама, докато го износва.

Хъкър вече клатеше глава.

— Не беше сама и не беше навън на студа. Аз я изпратих при нейните хора! Ако някой я е пребил, били са те.

— Знаеш, че е лъжа! — изкрещя му Милош. — На следващото лято те попитах за нея. Защо да те питам, ако беше успяла да се върне при „своите хора“?

— Семейство Кори не са единствените цигани в Англия — отговори Хъкър. — Вие я прогонихте, затова я изпратих с Негова светлост да…

Когато лицето му загуби всякакъв цвят, Тристан почувства леден студ.

— С Негова светлост ли? — повтори той. — С баща ми?

— Не е възможно да е бил татко — намеси се хладно Дом. — По онова време той беше извън страната. Има предвид Джордж.

На лицето на Хъкър се изписа паника.

Тристан закрачи към него и стисна юмруци от двете страни на хълбоците си.

— Какво направи проклетият ми полубрат?

Хъкър насочи пистолета надолу. Очите му бяха хлътнали.

— Негова светлост не би я наранил. Тя носеше моето дете, за Бога!

— Да, но е направил нещо, иначе не би го споменал — отсече Тристан и се изправи застрашително над него.

— И така, какво, по дяволите, направи Джордж?

— Той… той каза, че ще я заведе до най-близкия цигански катун.

Дрина бе напуснала имението с Джордж. О, Господи!

— И ти му повярва? — попита Тристан с дрезгав глас.

— Остави я да тръгне с този… този…

— Нямах избор!

На лицето на Хъкър бе изписано отчаяние. Той погледна към тримата. Когато видя студените им изражения, се подпря на стената.

— Не ми остави избор. От месеци… крадях от складовете с храна — вземах малко оттук-оттам за мен и за Дрина. Не бях иконом от много отдавна и двамата не можехме да живеем с моята заплата. А и щяхме да имаме бебе…

Гласът му стана по-суров.

— Винаги внимавах да не ме хванат, да не разбере за нея. Но в онзи ден бях притеснен. Мислех си, че може да е започнала да ражда, затова не бях толкова внимателен, колкото трябваше.

— И Джордж разбра какво си вършил през цялото време — довърши Дом.

Животът сякаш се оттече от очите на Хъкър.

— Видя ме, когато излизах с едно пиле под палтото. Надявах се да го продам. Последва ме до къщата. Много се ядоса. Не спираше да беснее за „курви“ в имението, които покварявали прислужниците му и…

Той млъкна и Тристан изстена. Джордж не бе могъл да попречи на баща им да настани любовницата си в Ратмур Парк, затова бе излял гнева си върху Дрина и Хъкър.

Дишането на управителя стана по-тежко.

— Заплаши, че ще ме обеси за кражба, така каза. Каза, че ако не я изхвърля, ще ме предаде на съдията. А какво можех да направя за нея и бебето от гроба?

— Да, много по-добре е било да станеш негов управител — съгласи се сухо Дом.

— По-скоро негов лакей — изръмжа Хъкър, — под ботуша му за вечни времена.

— И единственото, което е трябвало да направиш, е да му я предадеш — заключи Тристан и от тази мисъл стомахът му се сви.

— Не беше така — възрази отбранително Хъкър. — Помолих го да прояви милост, да ми позволи да я заведа при нейните хора. Той каза, че ще го направи лично.

Тристан изсумтя.

— Защо, по дяволите, Джордж би проявил милост към някаква си циганка? Нали не си повярвал, че ще я заведе на сигурно място?

Хъкър преглътна.

— Той каза… че не иска тя да се върне и да се опита да си проправи отново път в живота ми. Каза, че ще я заведе при нейните хора и ще им плати, за да я държат настрана. И тогава ще се освободя от нея.

— А ти искаше ли да се освободиш от нея?

— Не! Но той не ми остави избор! — отправи му Хъкър умоляващ поглед. — Трябваше да я изпратя с него. Това беше единственият начин да спася и двама ни.

— Нея не я е спасило — изгледа го кръвнишки Тристан. — Намерили са я пребита на пътя. Умряла е по пътя за Йорк.

Чу как зад гърба му Милош тихо изстена от болка и се помоли той да не спомене, че Дрина е родила бебето живо и здраво.

— Ето как проклетият ми полубрат е „спасил“ Дрина.

Хъкър се разтрепери.

— Мъртва? Дрина е мъртва?

— Прав й път — обади се един глас зад тях.

Тристан замръзна. После се обърна бавно. Джордж стоеше на прага с чифт пистолети за дуел в ръце и поглед, в който се четеше готовност за убийство.

— Я виж ти кой се е върнал да разправя лъжи за мен.

Вечно проклятие!

Тристан небрежно пъхна ръката си обратно в палтото и я сключи около собствения си пистолет, но не смееше да стреля, не и когато Джордж не ги изпускаше от поглед. В мига, в който Боно покажеше оръжието си, Джордж щеше да стреля и щеше да е в правото си. Тристан бе проникнал в чужд имот и брат му щеше да заяви, че е действал при самозащита.

— Лъжи ли? — повтори Боно. — Отричаш ли, че си пребил горката Дрина до смърт?

Джордж погледна скришом към Хъкър.

— Не съм я докосвал.

— По една случайност знам, че си го сторил — отсече Тристан. — Имам уважаван свидетел, който твърди, че я е намерил да се олюлява на пътя, полузамръзнала и пребита.

— Така ли? И този свидетел е повярвал на твърденията на някаква проклета циганка, която навярно си е разтваряла краката за всеки…

С яростен рев Милош се хвърли напред, но Дом успя да го удържи.

За първи път от влизането си Джордж насочи вниманието си към циганина.

— Я! И ако това не е добрият мистър Кори — каза той и насочи пистолет към него. — Човекът, който преди тринайсет години най-вероятно е помогнал на копелето на баща ми да открадне моя кон и да се освободи от него. Предполагам, че ако си направя труда, мога да разбера кой точно е купил Сини пламъци… и от кого. Това определено ще е твоят край, не е ли така, Кори?

— Ако изобщо би могъл да разбереш такова нещо — намеси се Дом, — щеше да го направиш преди години. Тогава не разполагаше с никакви доказателства. Сега също със сигурност не разполагаш.

— Човек винаги може да разчита на адвоката да говори за юридически формалности — каза подигравателно Джордж. — Но ти не си адвокат, нали? Само искаше да станеш такъв.

По брадичката на Дом заигра един мускул, но той не прояви други признаци на раздразнение.

— Аз имам процъфтяващ бизнес, братко. Не знаеше ли? — попита и тонът му стана подигравателен. — Докато имението, за което ти беше готов да лъжеш и мамиш до безкрай, рухва край теб.

— Млъкни! — избухна Джордж и премести мерника си от Милош към Дом. — Или ще се озовеш в гроба заедно с Тристан и приятеля му.

— О — обади се Боно със спокоен тон, — значи смяташ да ни убиеш? Не е много честно от твоя страна. И дори не е изпълнимо. Ние сме трима, а ти имаш само два пистолета.

— Хъкър! — каза заповеднически Джордж. — За бога, използвай тази пушка!

Управителят вдигна ловното оръжие.

— Не е заредена.

— Тогава върви я зареди!

Хъкър се поколеба и Джордж се напрегна. Очевидно започваше да проумява, че тази задача може да се окаже по-трудна от очакваното. Той се прицели в сърцето на Тристан.

— Един куршум ми стига да убия теб, не е ли така? Открил съм трима мъже, проникнали незаконно в имението ми, и единият от тях очевидно е крадлив циганин. Борили са се с управителя ми и аз съм трябвало да го защитя. Дори не съм подозирал, че двама от тях са ми братя.

Тристан се изсмя студено.

— Наистина ли? Мислиш да убедиш съдията, че по чиста случайност си застрелял брата, когото се опитваш да съсипеш, откакто навърши пълнолетие?

— Хъкър ще подкрепи историята ми.

Управителят се скова и го изгледа гневно, но не каза нищо. Очевидно към момента не се знаеше на чия страна ще застане.

Явно и Джордж си помисли същото, защото каза с леко безпокойство:

— И никой няма да повярва и на една дума, излязла от устата на Кори.

Милош се приближи към него.

— Точно по тази причина, след като ги застреляш, нищо няма да ми попречи да те удуша. Ще гледам как животът се изцежда от теб капка по капка така, както ти си гледал как се изцежда от Дрина.

— Проклятие, не съм я убил! — пистолетът на Джордж се колебаеше между Милош и Тристан. — Когато я оставих, беше жива.

— Да. Само полумъртва — съгласи се провлечено Тристан, като поглеждаше с едно око към Хъкър. — Твоят побой и студът са я довършили.

— Млъкни, проклет да си! — извика Джордж и решително насочи пистолета към Тристан.

Но преди Боно да успее да извади собственото си оръжие, един друг глас се обади точно зад Джордж:

— Ако дръпнеш този спусък, Ратмур, си мъртвец.

Тристан изстена. Майорът беше дошъл. Бе насочил оръжие към главата на брат му и очевидно бе готов да го използва, ако се наложи. Тристан се помоли лорд Оливиер да е проявил здрав разум и да не е довел Зоуи.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Джордж.

— Сещаш ли се за уважавания свидетел, за когото ти говорих? — осветли го Тристан. — Това е той.

— Майор Родерик Кийн, на вашите услуги — представи се лорд Оливиер.

— Как ни намерихте? — попита Дом.

— Тръгнах по следите в снега, разбира се. Ненапразно съм служил в армията.

Изглежда, Джордж най-после бе разпознал другата самоличност на Негова светлост.

— Лорд Оливиер? Как са успели братята ми да ви убедят да се включите в тази смешна шарада?

Гласът му звучеше изненадано, той изглеждаше странно необезпокоен, което накара Тристан да се сепне.

— Това няма значение — заяви Негова светлост. — Те не са ви сторили нищо. Затова свалете пистолетите си и ги оставете да си тръгнат.

— За нищо на света.

Джордж вдигна глава и на лицето му се появи триумфална усмивка.

— Чувате ли това? Това са моите хора. Идват на помощ на господаря си.

Дом изруга, а сърцето на Тристан падна в стомаха. По дяволите! Проклет вечен ад!

— Не мога да повярвам, че вие двамата все още ме подценявате — продължи ликуващо Джордж. — Аз не съм глупав. Не ви ли хрумна, че може да съм изпратил да повикат хората ми, преди да тръгна насам?

Сега чуха и други звуци — не само тежки мъжки крачки, а и ругатните на лорд Оливиер, докато му вземаха оръжията.

— Съжалявам, милорд — разнесе се момчешки глас. — Мина време, докато ги измъкна от леглото. Но вече сме тук.

— Отлично — отговори Джордж. — Трябва да разчистим едно гнездо на негодяи.

Той кимна на Хъкър.

— Вземи пистолета, който копелето на френската курва опипваше през цялото време. Става ли?

Хъкър се поколеба за миг, преди да се приближи и да извади оръжието от ръката на Тристан в джоба на палтото му. Познатият мъртвешки израз се бе върнал в погледа му.

— Нима ще му позволиш да го направи? — измърмори едва чуто Тристан. — След това, което е сторил на Дрина…

— Хъкър! — обади се Джордж. — Докарай ги тук. Веднага!

Управителят се поколеба и настръхна, но като куче, което обучаваха на покорство, сви опашка и с пистолета на Тристан подкара тримата през вратата.

Дом се спогледа с Боно и почти незабележимо докосна джоба на собственото си палто. Все още никой не се бе сетил да го провери, но скоро щяха да го направят.

Излязоха и Тристан направи бърза оценка на положението. Нещата бяха зле, но не толкова, колкото се боеше. Лакеите на Джордж не бяха толкова много, колкото помнеше от младостта си, но все още бяха далеч по-многобройни от Дом, Тристан, майора и Милош. Освен това бяха въоръжени със сърпове, мечове и някоя и друга пушка. Шансовете им не бяха особено големи, но ако се стигнеше до битка, тя щеше да бъде кървава.

Нямаше следа нито от Зоуи, нито дори от каретата на лорд Оливиер. Тристан би трябвало да изпита облекчение, но вместо това го обзе безгранично отчаяние. Не искаше тя да се забърква в това, ала не можеше да понесе мисълта да умре, без да й е казал, че я обича.

Че я обича?

О, да. Какъв глупак беше! Жестокото лице на Джордж се намираше точно пред него, а той можеше да мисли единствено за това, за колко много неща бе сгрешил. За баща си, за собствения си характер и да, за възможността да се влюби.

Мисълта за нея изплува в съзнанието му и го изпълни с болезнена сладост, която го зашемети. Не можеше да живее без нея. Не искаше да умре, преди да й го каже.

Тристан изпъна рамене. Проклятие, нямаше да умре. Нито той, нито останалите. До момента последната дума не беше на Джордж — и ако зависеше от Боно, никога нямаше да бъде негова.

Глава 26

Зоуи чу суматохата недалеч от мястото, където баща и бе отклонил каретата от пътя през гората. Това толкова я притесни, че тя изскочи навън.

— Милейди — обади се един от ездачите с остър тон, — нарежданията на Негово благородие бяха ясни. Никой не бива да ни види.

Тя поклати глава.

— Нещо не е наред. Усещам го. А тези коне, които чухме да се отдалечават от имението преди няколко минути, не може да предвещават нищо хубаво.

Пипкин слезе от капрата.

— Какво ще искате от нас, милейди?

Тя огледа тримата яки мъже, които изобщо не приличаха на милия Ралф, така лесен за манипулиране.

— Носите ли оръжия?

Те се разсмяха. Очевидно баща и ги бе предупредил да дойдат въоръжени, защото извадиха пистолет, ножове и две пушки.

— Първо трябва да разузнаем — отсече Пипкин.

Останалите се съгласиха. Не искаха да вземат Зоуи, но тя им заяви категорично, че няма да позволи да тръгнат без нея. Не и когато баща и, годеникът и, вуйчо й и братът на годеника и може би се намираха в опасност.

Когато стигнаха до края на гората и видяха арендаторската къща в светлината на зората, сърцето и се сви. Четиримата мъже, които обичаше, бяха изправени срещу десет души, въоръжени с най-различни оръжия.

Двама мъже стояха настрана от другите. Зоуи можеше само да предположи, че това са Джордж и Хъкър.

— Да препуснем ли към Ашкрофт за помощ? — попита един от ездачите.

Зоуи поклати глава.

— Няма време.

Другият ездач посочи към гората близо до къщата.

— Ако тримата успеем да заемем позиции сред дърветата около тях, може да ги заблудим и да решат, че сме по-многобройни, отколкото сме всъщност, особено ако завържем и конете си на разстояние един от друг. Тези хора не са обучени войници — просто прислужници и фермери с оръжия. Няколко изстрела от много посоки, шум от коне, които реагират на изстрелите, и ще се разпръснат. Ще решат, че е дошла цяла армия.

— Действайте — съгласи се Зоуи.

Мъжете се стопиха сред дърветата, а тя се промъкна толкова близо, колкото посмя, и се опита да чуе разговора на поляната.

— Какво смяташ да правиш с нас, Ратмур? — попита баща й и гласът му прокънтя високо в утринния въздух.

— Не мога да ви оставя тук.

Човекът, който отговори, държеше два пистолета. Единият бе насочен към Тристан. Стомахът на Зоуи се сви.

Усещането се засили, когато годеникът й пристъпи към своя полубрат.

— Пусни ги. Аз съм този, когото искаш. Пък и не можеш да убиеш хладнокръвно четирима души. Дори и ти няма да успееш да прикриеш това престъпление.

— Не е толкова трудно, колкото си мислиш — отговори Джордж и в гласа му прозвуча оттенък на отчаяние. — Видели сме мъже, които бягат, взели сме ги за крадци и сме ги застреляли.

— Но, милорд… — обади се другият мъж с нисък глас.

— Млъквай, Хъкър! Ще те възнаградя добре за помощта ти, не се тревожи.

Хъкър. Гледката на мъжа, който я бе създал, я прободе като острие. Възможно ли бе наистина да е такъв злодей?

Може би не, но Джордж определено беше, а той бе непредсказуем. Зоуи трябваше да сложи край на всичко това, преди да е изпълнил заплахата си. А и така щеше да даде на хората на баща си достатъчно време да заемат позициите си.

Тя излезе на поляната.

— Ако ги убиете, лорд Ратмур — провикна се тя, докато се приближаваше, — ще трябва да убиете и мен. И смятам, че няма да ви е лесно да обясните как така сте взели една дама за крадец.

Шестнайсет мъже се обърнаха в посока към нея и тя преглътна с усилие. Изпита известно облекчение, когато видя, че нейното присъствие сякаш категорично разколебава хората на Джордж, които започнаха да шепнат помежду си.

— О, за бога! Коя си ти, по дяволите? — попита Джордж.

Но Хъкър я бе видял и цветът се отдръпна от лицето му.

— Дрина?

— Не — пое си тя треперлив дъх. — Дъщерята на Дрина.

Хъкър рязко се обърна към Тристан.

— Ти каза, че Дрина е умряла на пътя!

— Да. Но чак след като е родила детето ти.

— Да. Аз съм и ваша дъщеря, мистър Хъкър — напомни му тя.

Трябваше да спечели още време за хората на баща си. Смътно виждаше силуета на Пипкин, който се промъкваше между дърветата. Управителят може и да бе готов да застреля Тристан, но не би допуснал да пострада собствената му дъщеря.

— Моя дъщеря — повтори Хъкър с глас, в който се четеше удивление. Той погледна Тристан. — Ти си я намерил?

Боно кимна, но очите му бяха приковани единствено в нея. Погледът, с който я обгръщаше, беше толкова нежен, така вълшебен, че пулсът й се ускори. Това, което прочете в очите му, любов ли беше? Или само й се искаше да е така?

— Лорд Оливиер и съпругата му са ме прибрали — каза Зоуи, като внимаваше да не спомене, че са я превърнали в своя дъщеря. — След като са погребали майка ми — жената, която вие сте смазали от бой.

— Не съм я смазал аз! — възрази Хъкър и погледна намръщен към Джордж. — А той.

— Нали знаеш, че само лъжат, за да те объркат — каза Джордж с нервен глас.

— И разправят една и съща лъжа? Всички те? — попита Хъкър и тръгна към него. — Цели двайсет и една години се молих един ден да се върне тук. Че си е струвало да ви се подчинявам, защото тя се е върнала.

Той вдигна пистолета.

— Затова знам, че е мъртва. Защото ако беше жива, досега щеше да се е върнала при мен.

— Не бъди глупак, Хъкър! — извика Джордж. — Свали този пистолет.

— Вие сте я убили — продължи управителят. — Убили сте единствената жена, която някога съм обичал!

— Проклятие, не съм я убил!

Джордж завъртя оръжието си и го насочи към Зоуи.

— Но ще убия дъщеря ти, без да ми мигне окото, ако не свалиш този пистолет.

Сърцето на Зоуи се свлече в стомаха й. Трябваше да сложи край на всичко това още сега, веднага. Зад Джордж вече виждаше как Тристан и баща й са се отправили към него, а това със сигурност щеше да означава кървава баня.

Тя каза припряно:

— Не бих ви посъветвала да насочвате оръжие към мен, милорд. Хората на лорд Оливиер ви обкръжиха. Ако само ме одраскате по ръката, вие и хората ви ще умрете заедно.

Пистолетът в ръката на Джордж трепереше.

— Лъжеш.

Тя повиши глас:

— Добре, момчета! Стреляйте по всеки един от тези глупаци, който мръдне!

Един от фермерите се обърна да погледне към дърветата и движението му бе възнаградено с куршум, който изби сърпа от ръката му. Той и другарите му започнаха да се оглеждат нервно наоколо. Още един изстрел долетя от друга посока в гората и това наистина ги подплаши.

Баща й пое контрола.

— Кажи на хората си да се махнат, Ратмур, и ще ги оставим на мира. Всичко свърши.

Когато Джордж се поколеба, Хъкър се приближи към мъжете.

— Ако искате да видите утрешния ден, момчета, най-добре се връщайте вкъщи. Този тук е майор Кийн. Служил е в армията. Ще ви покоси, без да се замисли.

Това бе всичко, което беше нужно, за да ги накара да си тръгнат, мърморейки недоволно помежду си.

— Върнете се, страхливци такива!

Джордж стреля във въздуха, но това само ги накара да хукнат още по-бързо. Докато той все още гледаше гневно след тях, бащата на Зоуи се хвърли към него и изтръгна заредения пистолет от другата му ръка.

— Проклети да сте всички! — избухна Джордж и захвърли незареденото оръжие. — Намирате се на моя земя.

Хъкър тръгна към него. Лицето му се бе превърнало в отмъстителна маска.

— Ти си я убил. Ти си пребил до смърт моята Дрина.

— Не съм я убил! — извика Джордж и отстъпи назад.

— Но си я пребил, признай го!

Хъкър отново насочи пистолета си към виконта.

— Добре, добре! — отговори Джордж. — Но тя не ми остави друг избор. Не искаше да слезе от проклетата карета!

Над поляната се възцари стъписано мълчание. Той издаде напред брадичката си.

— Просто продължаваше да повтаря, че те обичала и трябвало да ти дам още една възможност. Как вие двамата сте били родени един за друг и аз трябвало да ви позволя да се ожените. Не можех да я накарам да млъкне!

Изражението на Хъкър беше буреносно.

— И заради това си я пребил?

— Не! Не заради това. Онази кучка ми каза, че между Ратмур Парк и Йорк нямало други цигани, а аз нямах намерение да я карам по целия път до Йорк. Затова спрях до Хайторп и когато тя отказа да слезе, когато започна да ме моли заради живота на бебето й да не я оставям на място, което мрази циганите…

— Си я пребил — прекъсна го студено Тристан. — За да я разкараш от каретата си. Бременна жена.

— Циганска курва, която носеше копеле! — изръмжа Джордж. — Честно ли е, че курви като нея и твоята майка могат да ръсят копелетата си наляво и надясно, докато моята майка — най-добрата жена, която се е раждала на този свят — умря при раждането на моя брат-предател?

— Джордж — намеси се Дом с напрегнат глас, — смъртта е един от рисковете при раждане.

— Не! — тросна се Джордж. — Твоето раждане означаваше сигурна смърт за майка ни и тя го знаеше. Но пренебрегна съветите на лекарите, които казваха, че не бива да ражда повече.

Той погледна към Тристан и на лицето му се изписа омраза.

— Не можеше да понесе това, че твоята проклета майка крадеше татко от нея малко по малко, защото майка ми вече не биваше да споделя леглото му.

Цветът се оттече от лицето на Дом.

— За какво говориш?

Джордж го погледна намръщено.

— Често ги чувах как спорят за това. Той казваше на майка, че нямало да стане причина за смъртта й. Точно затова доведе онази курва от Франция.

Дом изглеждаше покрусен.

— Джордж, съжалявам… Дори не подозирах.

Сега Джордж се тресеше от гняв.

— Когато татко беше наблизо, майка беше по-весела, по-мила. Пееше ми и нещата бяха нормални, но после…

Джордж се скова.

— Той се отправяше към курвата си и светлината у нея угасваше.

Светлината сякаш угасна и у него.

— Трябва да е намерила някакъв начин да го вкара в леглото си, защото скоро след това ми каза, че ще имам брат. Беше толкова щастлива, по дяволите, та реших, че всичко пак ще се оправи.

Гласът му стана по-суров.

— Докато тя не умря при раждането на брат ми.

— Мили Боже! — промълви Дом.

Зоуи можеше само да се взира в него и Тристан. Беше толкова стъписана, колкото изглеждаха те. За миг по лицето на годеника й премина израз на съчувствие.

Но само за миг. Защото после той закрачи към Джордж.

— Забравяш, че татко е бил този, който е направил избора да споделя леглото на майка ми. Татко е бил този, който е довел майка ми от Франция, за да му бъде любовница. А майката на Зоуи не е имала нищо общо с всичко това, но ти си я убил!

— Зоуи? — повтори Джордж и погледна към нея. — Зоуи ли се казваш?

Тристан изруга и млъкна.

— Ти си лейди Зоуи Кийн — рече Джордж и очите му светнаха като на акула, надушила кръв във водата. — Дъщерята на лорд Оливиер. И властваща графиня. Поне докато не съобщя на Камарата на лордовете, че всъщност си дъщеря на някаква циганска курва.

Тристан светкавично извади от джоба си един кинжал и го размаха към него.

— Ако споменеш и дума за това на когото и да било — изсъска той, — ще те намеря и ще те нарежа на толкова много късове, че никой няма да разбере какво е станало с теб.

Но Джордж, глупакът, продължи с подигравките.

— Доколкото разбирам, имаш слабост към Нейна светлост. Не е ли сладко? Две влюбени копелета. Така ще ми е още по-приятно да я изоблича като циганско копеле.

— Като се замисля — отговори Тристан с леден глас, — защо да чакам?

Той се приближи към Джордж и допря ножа до гърлото му.

За първи път този ден брат му показа страх.

— Тристан, не! — извика Зоуи, втурна се към него и го хвана за ръката. Тя трепереше от силата на яростта му. — Чуй ме. Знам колко го мразиш, но няма да разрешиш нищо, като го убиеш.

— Според мен ще разреша много неща!

— Казваш го само защото си ядосан — настоя тя и отчаяно се вкопчи в ръката му. — Но убиеш ли невъоръжен човек, петното на такава постъпка ще измъчва душата ти до края на живота ти. Въпреки всичко той ти е брат.

— Само по кръв.

— Да, но колкото и да ми е неприятно, кръвта има значение.

Тя все още стискаше ръката му с всички сили.

— Да не говорим, че ще те обесят. Той струва ли толкова?

Пулсът туптеше във врата на Тристан, а ръката му бе толкова скована, та Зоуи се уплаши, че Боно няма да я послуша.

— Моля те, любов моя! — добави тя. — Не искам да увиснеш на бесилото.

Навярно обръщението „любов моя“ бе това, което го обезоръжи, защото ръката му се отпусна. Тристан отдръпна острието от врата на Джордж.

— Права си — обърна се той към Зоуи. — Със сигурност не струва толкова.

Блъсна Джордж с такава сила, че го просна на земята, и прибра ножа си в канията.

Зоуи нададе кратък вик и се хвърли в прегръдките му.

— О, любов моя, добре ли си? Нали не те е наранил?

— Не — отговори тихо Тристан и я целуна с пламенност, която я остави без дъх.

— Стига толкова! — измърмори недоволно баща й. — Още не сте женени.

— Слушай какво ти казва — присъедини се Милош. — Точно сега не е моментът за това.

Зоуи и Тристан се пуснаха засмени.

— Женени! — възкликна Джордж и се надигна от земята. — Смяташ да се ожениш за нея, така ли, копеле? И да заседаваш в Камарата на лордовете с хора, на които не си достоен да чистиш подметките? Това няма да стане никога! Аз ще…

— Няма да направиш нищо — отсече баща й с твърд глас. — Множество свидетели те чуха да признаваш, че си пребил бременна жена почти до смърт. Твоите собствени хора те чуха как заплашваш да убиеш кралски пер и братята си. Само ако вдигнеш пръст срещу мен или семейството ми, ще се погрижа да те арестуват, осъдят и обесят. Ще опазя тайните ти само ако ти опазиш моите.

Джордж трепереше. Ръцете му бяха свити в юмруци до хълбоците, а на челото му пулсираше една вена.

— Всичко свърши, братко — каза Дом с тих глас. — Бъди благоразумен и разбери кога са те победили.

— Хайде, момчета! — провикна се графът, когато хората му излязоха от гората. — Да си вървим.

Тристан й предложи ръката си.

— Ще тръгваме ли, принцесо?

— Да — отговори тя и го погледна със сияйна усмивка. — О, да, любов моя.

Тристан сякаш искаше да каже нещо, но преди да проговори, Джордж изръмжа зад тях:

— Ти, крадливо копеле такова! Няма да ти се размине!

Следващите събития се разиграха толкова бързо, че беше трудно да ги видят ясно. Джордж някак си изтръгна пистолета от управителя и замахваше с него към тях, защото Зоуи чу вика на Хъкър:

— Тристан, внимавай! Той държи пистолета ти!

Боно я блъсна настрана, обърна се и се наведе да извади ножа от ботуша си с едно-единствено бързо движение. Джордж се прицели по-сигурно, а Тристан остави острието да полети.

То се заби право в гърлото на Джордж.

Той пусна пистолета, грабна ножа и го издърпа. От раната избликна поток от кръв и потече по предната част на тялото му. Джордж издъхна, преди някой изобщо да стигне до него.

Тристан стоеше замръзнал до нея. След малко проговори с глух глас:

— Сега всичко наистина свърши.

Няколко часа по-късно всички се бяха събрали в къщата на Хъкър. Представителите на местните власти си бяха тръгнали току-що. Тристан стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как се отдалечават. Лицето му все още бе замръзнало в скована маска. Дом седеше на масата до нея, а Негова светлост говореше с Хъкър.

Зоуи беше толкова благодарна, че баща й беше с тях. В мига, в който Джордж издъхна, графът се впусна в действие, воден от инстинктите на военното си обучение. Той беше този, който ги накара да се върнат в къщата, който изпрати да повикат местния съдия, който обясни на властите какво се е случило.

Успя да убеди съдията, че Тристан е действал при самозащита. Когато Хъкър, управителят на имението на лорда, потвърди показанията му, властите нямаха друг избор, освен да ги приемат. Разбира се, щеше да има следствие, но никой не се съмняваше какъв ще бъде изходът.

И това бе отчасти благодарение на Хъкър. Той навярно бе говорил с хората на Джордж, защото нито един от тях не каза и дума, която да противоречи на версията на баща й за събитията. Несъмнено бяха проумели, че няма да е в тяхна полза да се разбере, че едва не са станали част от заговор за убийството на един граф и дъщеря му, а да не говорим за наследника на лорд Ратмур и другия му омразен полубрат.

По предложение на баща й Милош си тръгна, преди да повикат съдията. Ако завареха циганин на мястото на смъртта, щяха да го обвинят и без да е направил нищо, а никой не искаше това да се случи. Освен това трябваше да заличат всичко, което можеше да свърже Зоуи с истинските й родители.

Защото очевидно Хъкър и баща й бяха постигнали някакво споразумение, преди да пристигнат властите. Зоуи щеше да продължи да бъде наследница на баща си, дете на баща си.

Светът никога нямаше да я познава като дъщеря на Хъкър. Хъкър бе убедил баща й, че ще опази тайната — и ще се погрижи и хората на Джордж да опазят в тайна онази част от нея, която им бе известна, стига всички те да запазят позициите си при Дом, който сега бе новият виконт.

Дом се съгласи с готовност. Както винаги, Тристан беше братът, когото Дом си бе избрал. Бе готов да направи всичко за него — дори да задържи Хъкър на служба.

Макар че тази възможност сякаш и бездруго не го притесняваше особено. Когато Хъкър се приближи към тях, Дом стана и му подаде ръка.

— Благодаря за това, което направи за нас. Ако не се беше намесил да помогнеш на Негова светлост да отпрати онези хора, кой знае още колко кръв щеше да се пролее? Нали видя колко малко поддръжници имахме всъщност.

Хъкър стисна ръката му.

— Това нямаше значение. Негова светлост използваше страха като тояга. Страхът не ти печели преданост — той просто кара хората да се подчиняват, за да са в безопасност. След като Негова светлост поиска от тях да рискуват живота си, те решиха, че не си струва да остават.

— Страхът не ти печели преданост — интересна философия — каза Дом. — Ще го запомня сега, когато съм господар на Ратмур Парк.

— Колкото до това, милорд… — подхвана Хъкър и се потърка по врата. — Мислех си… ами… вие няма да искате да остана, заради връзките ми с Джордж и всичко, което се случи помежду ни.

— За теб винаги ще има място при мен — отговори Дом с остра нотка в гласа, — стига да го искаш.

— Благодаря, сър — каза Хъкър и погледна скришом към Зоуи. — Но лорд Оливиер ми предложи да стана пазач на дивеча при него. И аз искам да приема. Заради… ами…

— Разбирам.

Дъхът на Зоуи секна. Разбираше защо баща й е направил предложението — той искаше Хъкър на място, на което можеше да го държи под око. Но какво искаше Хъкър?

Той се обърна към нея с шапка в ръка.

— Не позволявайте злостните думи на лорд Ратмур да ви измъчват, милейди. Майка ви не беше курва. Беше добра жена. Искахме да се оженим и ако не беше заради моите кражби, щяхме да го направим. Просто така се бях притеснил заради предстоящото ви раждане, че поех рискове, които не биваше да поемам.

Тя му се усмихна окуражително през сълзите, които пареха в очите й.

— Знам, че нямам никакви права като ваш баща. Вие вече си имате баща, и то добър, ей там — добър човек, който знае кое колко струва. Не лорд, който тормози по-слабите, като лорд Ратмур. И се кълна, че изобщо няма да ви притеснявам и никой от вашите хора няма да разбере за връзката ми с вас. Просто искам да ви виждам от време на време, нали разбирате? Но ако вие не искате да приема мястото, което ми предложи Негова светлост…

— Всичко е наред — прекъсна го тя, стана и му протегна ръката си. — Вие спасихте живота на моя любим. Ще ви бъда вечно благодарна за това.

Хъкър пое ръката й и я стисна силно. Очите му се замъглиха.

— А вие винаги ще имате мен. Толкова от мен, колкото поискате да вземете.

За миг тя зърна онова, което навярно бе видяла Дрина — мъж, който все още не е бил превърнат от манипулациите на господаря си в сурово, цинично създание. Човек, способен да избере верния път, ако получи още един шанс.

Хъкър отдръпна ръката си и наведе глава.

— Май ще е най-добре да съобщя на виконтесата за смъртта на съпруга й.

Той си нахлупи шапката и се отправи към вратата, а Тристан се изтръгна от унеса си достатъчно, за да се провикне:

— Хъкър!

Той се спря и му отправи предпазлив поглед.

— Благодаря ти, че постъпи правилно. Никога няма да го забравя.

Хъкър кимна и излезе.

Тристан се обърна към Зоуи. Очите му бяха приковани в нея. Той попита баща й и Дом:

— Може ли да ме оставите за миг насаме със Зоуи?

— Разбира се — отговори Дом. Докато минаваше край брат си, той се спря. — Нали знаеш, нямаше друг избор за Джордж. Щеше да те убие. Или да убие Нейна светлост.

— Знам.

Баща й тръгна към вратата и я погледна.

— Не се бавете.

— Няма, татко.

Тристан се приближи към нея и Зоуи почувства как я залива вълна от страх. До този момент единствените му думи от смъртта на Джордж насам бяха отправени към съдията — кратко изложение на събитията, от което липсваха единствено частите за връзката й с Хъкър.

Той пое ръцете й в своите. Изглеждаш ужасно сериозен.

— Хрумна ми, че най-после си свободна. Сигурен съм, че Хъкър никога няма да спомене пред никого за миналото ти. Джордж вече не може да навреди на никого, а Милош няма причини да създава неприятности. Ако Кийн държи на думата си, можеш да се омъжиш за когото пожелаеш. Тайната ти е в сигурни ръце. И ако не искаш да се омъжиш за мен…

Зоуи не можеше да си поеме въздух.

— Ти вече не искаш да се ожениш за мен, така ли?

Тристан изглеждаше поразен.

— Мили Боже, не! Искам да кажа, да, разбира се, че искам да се оженя за теб.

Погледът му бе изпълнен с такъв копнеж, че Зоуи се почувства ободрена.

— Но аз винаги ще си остана копеле, бивш крадец и убиец на брат си. Ти заслужаваш някой по-добър.

Зоуи притисна ръцете му до гърдите си.

— А аз винаги ще си остана копеле и незаконна дъщеря на един доста съмнителен човек. Винаги ще живея в лъжа и ако се ожениш за мен, и ти ще живееш по този начин. Така че може би ти си този, който заслужава нещо по-добро.

— Не може да има по-добра от теб! — възрази Боно с пламенност, която стопли душата й. — Обичам те, Зоуи.

— Наистина… наистина ли?

На лицето му грейна усмивка.

— Как би могло да е другояче? Ти си слънцето и луната, пламъкът на свещта ми, хлябът, който ми е нужен, за да живея. Не мога да оцелея без теб.

Сърцето на Зоуи сякаш щеше да излети от гърдите й. Радостта се разля през цялото й тяло като буен прилив. Тя обхвана главата му с ръце.

— Значи трябва да се оженим. Защото не искам да загинеш, ако ме няма.

Тристан нададе тих стон, привлече я в обятията си и я целуна страстно, нежно с обещание за много предстоящи целувки.

Когато се отдръпна, Зоуи прошепна:

— Осъзнаваш ли, че ако Хъкър и Дрина са били получили позволение да се оженят, аз и ти щяхме да израснем заедно тук?

— Не бях се замислял за това, но имаш право. Очевидно сме били родени един за друг още от самото начало. — По лицето му премина широка усмивка. — Макар че май е по-добре, че не сме израснали. Защото по някаква причина ми се струва, че Хъкър нямаше да се сдържи и щеше да ме убие, ако те беше открил в леглото ми.

Той я погледна и очите му проблеснаха.

— А че щеше да те намери там, бъди сигурна. Защото щях да те съблазня в мига, в който те видех да се превръщаш в прелестна циганска принцеса — осемнайсетгодишна или там някъде.

— Самоуверен както винаги — отбеляза кисело Зоуи, хвана го за ръката и тръгна към вратата. — Но подозирам, че ако бях израснала близо до здравеняк като теб, нямаше ти да се занимаваш със съблазняването.

Тристан избухна в смях, а тя го изведе през вратата и го въведе в живота си. Защото, точно както беше казал той, принцесите винаги получаваха това, което искат, по един или друг начин.

Епилог

Уинбъро, Йоркшир, май 1829

Музикантите свиреха вълшебно, цял куп хора ентусиазирано се носеше в ритъма на бърз шотландски танц, а шампанското се лееше като река от миниатюрен фонтан на моравата в Уинбъро. Но групата до живия плет бе прекалено погълната от спора си, за да обръща внимание на ежегодното празненство на Петдесетница, на което прислужници, арендатори и лордове се смесваха и се веселяха.

Мнението на Тристан по темата беше много категорично и той напълно очакваше брат му да се съгласи.

— Би ли казал на жена ми, че бъзът несъмнено е най-подходящото растение за жив плет?

Зоуи, която изглеждаше пленителна в тъмносинята си вечерна рокля, се намръщи и на Дом, и на Тристан.

— Не ме интересува какво мислиш. Искам да пробвам с бодлива зеленика. Чувала съм добри отзиви за нея.

И лорд Оливиер се намеси:

— Но, скъпо момиче, когато сме засаждали бодлива зеленика в миналото, никога не се е хващала. Не и на нашата негодна Йоркширска почва.

— Глупости! — отсече Дом за изненада на Тристан. — Сега е сезонът за пресаждане на разсадите и това оказва влияние върху растежа им. Всички се опитват да го правят през зимата, но бодливата зеленика трябва да се пресажда през лятото.

Зоуи се усмихна триумфално.

— Точно така! Точно това се опитвах да обясня на тези двама упоритковци, но те държат на това, с което са свикнали, и не искат да ме чуят.

— Готов съм да те слушам по-често, принцесо — оправда се Тристан, — стига само да не повдигаше въпроса, докато си облечена с малко цвят, като например тази рокля, която идеално подчертава прекрасната ти… ъъъ, фигура.

Макар че срамежливо нагласи аления шал на майка си, който носеше като фишу, Зоуи му се намръщи.

— Не се опитвай да ме разсейваш с комплименти, сър. Ти просто винаги се съгласяваш с татко.

— Невинаги — възрази Тристан. — Не разбирам как може да предпочита портвайн пред мадейра.

Но Зоуи беше права, че двамата мъже често се съгласяваха един с друг. Което беше малко тревожно. Всеки път щом Тристан се раздразнеше от властното аристократично поведение на майора, той правеше нещо логично и с това унищожаваше още едно от предубежденията на Боно.

— Трябва обаче да призная, че съм му отстъпвал по темата за засаждането на жив плет — продължи Тристан, докато Джереми Кийн се приближаваше към тях, — но само защото баща ти ми показа архивите на всичките си неуспехи.

— Мили Боже — обади се Кийн, който бе дочул думите му, — вие четиримата пак ли обсъждате засаждането на плет? Заклевам се, че в цяла Англия едва ли има по-скучни аристократи от вас.

Той погледна лорд Оливиер.

— С изключение на Негова светлост, който от време на време разказва истории за войната. Дом се разсмя.

— А ти за какво би искал да говорим, Кийн?

— За изкуство? За надбягвания? За жени?

— Аз съм прекалено стар да говоря за жени — отвърна лорд Оливиер.

Тристан обви ръка около талията на съпругата си.

— А аз съм прекалено женен.

— Определено — вирна нос Зоуи. — И да не си посмял да го забравиш!

Кийн се обърна към Дом.

— Ти си ерген, сър. Не можеш ли да ме поразвлечеш с някоя и друга неприлична история за оперни танцьорки?

— Дом и оперни танцьорки? — подсмихна се Тристан. — Много смешно.

В очите на Зоуи блесна пламъче.

— Джереми, помоли Дом да ти разкаже за бившата си годеница. Онази хубавата, която в момента е на посещение при братовчедка си, вдовицата на брат му, във вдовишката къща в имението му. И която е сгодена за друг мъж, но още не се е омъжила за него.

— Това не е забавно, Зоуи! — изръмжа той.

— Подозирам, че изобщо не се опитва да е забавна — осведоми го Тристан. — Зоуи прекарва прекалено много време със сестра ми и двете са твърдо решени да те оженят за Джейн.

— Бягай, Мантън — изрече провлечено Кийн. — Бягай много бързо и много надалеч. На този свят няма нищо по-опасно от сватовнички. От години избягвам капаните им.

— И слава Богу! — обади се Тристан и хвърли пламенен поглед към съпругата си. — В противен случай този пленителен товар нямаше да топли леглото ми.

Кийн се разсмя, баща й прочисти гърло, а Дом завъртя очи, но Зоуи се протегна и го целуна по бузата — точно на тази реакция се надяваше.

Леля Фло се приближи, като цъкаше с език.

— И защо всички вие, младите, стърчите тук? — възкликна тя и набързо ги прогони. — Отивайте да танцувате! За бога, как да накараме простолюдието да танцува, ако вие не го правите?

Засмяна, Зоуи се обърна към Тристан:

— Може би трябва да се възползваме от това, че сега свирят валс.

— Категорично — съгласи се Боно и я стисна за кръста. — Танцувай с мен, принцесо.

— Това ли е всичко? — попита шеговито тя. — Само един танц?

— Засега — прошепна той, доволен, че е доловила намека му за първия им танц.

Веднага щом я дръпна по-далеч от останалите, Тристан добави приглушено:

— Надяваше се на нещо повече, нали?

Усмивката й стана лукава.

— Категорично. Но по-късно.

Той въздъхна престорено.

— О, много добре.

Още не бяха стигнали до другите танцьори, но Боно я пое в прегръдките си и започна да я върти в ритъма на валса, за да могат да говорят по-свободно.

Нощта беше великолепна. Звездите блестяха одобрително, а луната се извисяваше високо в небосвода, незакрит от нито едно облаче. Това подсилваше впечатлението на Тристан, че изживява сбъдната мечта.

Защото наистина беше така. Цялото му семейство беше в Англия, след всички тези години. Всъщност всички те бяха тук тази вечер — Лизет и Макс, които за първи път се отдалечаваха за няколко дни от бебето, и Дом, който се наслаждаваше на кратък отдих от задълженията си на виконт.

Нещо още по-важно: Тристан най-после имаше истински дом, свое място в света. Имаше Зоуи, за да го дразни, да го обучава как се управлява имение, да топли леглото му… да го обича. А след няколко месеца щеше да има и дете, по което да се прехласва, за което да се тревожи и да го обича. Какво повече би могъл да желае един мъж?

— Видя ли, че Хъкър танцуваше с камериерката ти? — обърна се той към Зоуи.

— Видях.

— Имаш ли нещо против?

— Не. Тя е прекрасна жена, а той заслужава малко щастие след всички тези години без Дрина, не смяташ ли?

— Сигурно. Още ми е трудно да мисля за него като за нещо друго, освен лакей на Джордж. Макар че се оказа идеален пазач на дивеча.

Двамата винаги наричаха Хъкър и Дрина по име. За Зоуи „татко“ и „мама“ щяха завинаги да си останат семейство Кийн. Но понякога Тристан я сварваше да говори с пазача и знаеше, че говорят за живота такъв, какъвто би могъл да бъде.

Хъкър удържа на думата си. Нито в графството, нито извън него се бе разнесъл и полъх от истината за Зоуи. За това спомагаше и фактът, че нито един от хората на Джордж не успя да чуе разговора от онази нощ.

Освен това помагаше и друго: сега Дом им плащаше заплатите и им бе дал щедро увеличение, което едва успяваше да си позволи. Джордж бе оставил имението в бедствено положение и Дом бе изцяло погълнат от опитите си да го задържи на повърхността.

Особено след като все още работеше за „Мантън Инвестигейшънс“. Виктор бе поел дейността почти изцяло и в момента наемаше заместници за Тристан и Дом, макар че двамата братя все още помагаха от време на време при нужда. Интересът на Тристан към тази работа обаче отслабваше всеки ден. Сега домът и работата му бяха тук и той не би могъл да бъде по-доволен.

За щастие Кийн все още упорито настояваше, че съвсем не иска да става наследник на лорд Оливиер, така че в това отношение нямаше за какво да се тревожат.

Което му напомни…

— Кога, по дяволите, смята Кийн да се връща в Америка?

— Всъщност не съм сигурна.

Тя погледна към братовчед си, погълнат от разговор с херцога, който от почитател на изкуството на Кийн се бе превърнал в негов приятел и съветник.

— Не ти ли се струва, че може би се опитва да избяга от нещо у дома?

— Не знам и не ми пука. Изложбата му свърши преди един месец.

Зоуи се засмя.

— Този път е в Уинбъро само за седмица, така че какво те интересува дали ще остане по-дълго в Англия? Дразни ли те?

— Определено ме раздразни, когато дойде през април да нарисува Милош. Тези двамата не се разбраха. Милош реши, че Кийн е надут простак, а Кийн сметна Милош за „прекалено обикновен“. Половината време прекарах в ролята на посредник, преди Кийн да се натъкне на по-подходящ модел за потискащите си картини — някакъв селски ловец на плъхове с интересно лице и кървава мрежа в ръце.

Зоуи се разсмя.

— Дори не подозирах! Защо не ми каза?

Тристан се намръщи.

— Ти току-що беше разбрала, че може да очакваш моя син. Не исках да те разстройвам.

— Искаш да кажеш, дъщеря ти — ухили се тя. — И нямаше да ме разстроиш. След известно време Джереми започва да лази по нервите на всички, а вуйчо Милош е опак дори когато е в най-добро настроение.

Тя се огледа наоколо.

— Като споменахме за него, той тук ли е?

— Тук някъде.

По традиция празненството по Петдесетница включваше всички, свързани с пролетното засаждане, дори работниците-цигани.

— Каза, че на сутринта щели да вдигат катуна. Сега, когато саденето свърши, тръгват на север, за да отидат на един от по-големите панаири на коне.

Лицето й помръкна.

— Надявах се, че ще останат цяло лято. А после да зимуват в Йорк след прибирането на реколтата.

— Знаеш, че предпочитат да зимуват в Лондон — каза тихо Тристан. — Освен това едно е да им позволиш да си направят тук катун и да помагат за засаждането или жътвата. Макар че някои селяни роптаеха, никой не го сметна за подозрително. Но ако започнеш да се отбиваш в някакъв цигански катун в Йорк…

— Знам, знам — намуси се тя. — А и мога да го видя един-два пъти, когато отидем в Лондон за сезона.

— За сезона ли? Но нали ще раждаш!

— Дотогава вече ще съм я родила. И ще искам да я покажа на всички.

— Него — поправи я Боно.

Това беше постоянна шега между двамата — че Зоуи иска наследникът им да е момиче, а той — момче, но всъщност Тристан искаше единствено здраво дете. И съпругата му да оцелее след раждането.

Той така и не забрави ужасната история на Джордж — как лейди Ратмур избрала да споделя леглото на баща им, макар да знаела, че второ дете може да я убие. Това не обезсилваше ужасните неща, които бе извършил брат му, но донякъде обясняваше какво го е изкривило неспасяемо.

Обясняваше и друго: защо Джордж мразеше Тристан толкова много. И защо му беше толкова трудно да обича Дом без задръжки, така, както го обичаше Тристан.

— Трябва да спреш да тормозиш Дом за Джейн — обърна се Боно към Зоуи. — Точно сега има да се бори с много неща.

— Джейн също — отвърна пренебрежително Зоуи. След като се запозна с някогашната годеница на Дом, тя незабавно бе прегърнала каузата на Лизет. — Като за начало, с вдовицата на Джордж.

— Да, чух, че след смъртта на съпруга й й е много трудно. Да чуе, че Джордж е загинал при опит да убие своя полубрат, е достатъчно тежко само по себе си, но това, че после целият свят разбра за някои от най-отвратителните му деяния…

Зоуи го погледна много сериозно.

— Джордж наистина ли е прогонил онези арендатори от домовете им и е нарушил договорите за наем, както твърдят?

— Изглежда, че да. Той се е налагал на много хора. А сега тези хора излизат на открито и се опитват да се доберат до част от имението. Знаят, че Дом няма да ги принуди да мълчат, за разлика от Джордж.

— Какъв юридически кошмар! — промълви скръбно Зоуи.

— Брат ми ще уреди всичко, не се тревожи. Неслучайно е учил за адвокат.

За миг двамата продължиха да танцуват мълчаливо, преплетени и притиснати един до друг, понесени от ритъма на музиката и мислите си.

— Осъзнаваш ли какви щастливци сме? — попита тихо Тристан.

— Големи късметлии наистина — съгласи се Зоуи. — Или просто ни е било отредено да се съберем, както каза онази циганска врачка.

Той я погледна скептично.

— Онази, която ти е казала, че си родена от тайни и тъга?

— Да. И знаеш ли, вярно е. Освен това каза, че това или ще унищожи бъдещето, или ще ме отведе по пътя към величието.

Тристан изсумтя.

— Дала ти е две противоположни възможности, така че по всяка вероятност или едната, или другата е щяла да се сбъдне. Но така или иначе, това няма нищо общо с твърдението ти, че ни е било отредено да се съберем.

— Да, но аз така и не ти казах цялото предсказание.

Сега Зоуи определено се подсмихваше — неприятен навик, който бе прихванала един бог знае откъде.

— Каза, че в живота ми щял да се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило.

Това го сепна, но Тристан нямаше намерение да допусне тя да го разбере.

— Това описание сигурно отговаря на една трета от всички мъже в Англия — отговори сухо той. Зоуи се намръщи и Боно смекчи тона си.

— Колкото и да ми е приятна мисълта, че ни е било отредено да сме заедно, любов моя, не бих я основавал на измислените предсказания на някаква врачка.

— Има и още.

Зоуи го погледна. На лунната светлина очите й бяха нежни и изпълнени с топлина.

— Тя каза и: „Ако му позволиш, той ще се превърне в ръка на отмъщението ти.“ За това какво ще кажеш?

По гърба му премина студена тръпка.

— Просто предположение, което по една случайност се е оказало вярно.

— Сигурно си прав. Освен това рече: „Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“ А това със сигурност не си го направил. — Тя му отправи дяволит поглед. — Макар че работата беше на косъм, преди да те убедя вместо това да ми отдадеш своето.

— Никога не бих разбил сърцето ти — увери я Тристан. — Защото когато на един мъж е поверено най-безценното нещо на света, той го знае. И се отнася с него с любовта и уважението, които заслужава.

Наведе се и прокара устни по нейните.

— Освен това — продължи Боно по най-съблазнителния си начин, — ако разбия сърцето ти, ти никога няма да ме приемеш обратно в леглото си… а аз не съм толкова глупав да поема този риск.

От устните й се изтръгна смях.

— Ти, сър, си развратник, който се прави на женен мъж.

Тристан се ухили.

— За да мога по-добре да те съблазня, милейди. — И наведе уста към нейната. — За да мога да те съблазня по-добре.