Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (27)

Глава 26

Зоуи чу суматохата недалеч от мястото, където баща и бе отклонил каретата от пътя през гората. Това толкова я притесни, че тя изскочи навън.

— Милейди — обади се един от ездачите с остър тон, — нарежданията на Негово благородие бяха ясни. Никой не бива да ни види.

Тя поклати глава.

— Нещо не е наред. Усещам го. А тези коне, които чухме да се отдалечават от имението преди няколко минути, не може да предвещават нищо хубаво.

Пипкин слезе от капрата.

— Какво ще искате от нас, милейди?

Тя огледа тримата яки мъже, които изобщо не приличаха на милия Ралф, така лесен за манипулиране.

— Носите ли оръжия?

Те се разсмяха. Очевидно баща и ги бе предупредил да дойдат въоръжени, защото извадиха пистолет, ножове и две пушки.

— Първо трябва да разузнаем — отсече Пипкин.

Останалите се съгласиха. Не искаха да вземат Зоуи, но тя им заяви категорично, че няма да позволи да тръгнат без нея. Не и когато баща и, годеникът и, вуйчо й и братът на годеника и може би се намираха в опасност.

Когато стигнаха до края на гората и видяха арендаторската къща в светлината на зората, сърцето и се сви. Четиримата мъже, които обичаше, бяха изправени срещу десет души, въоръжени с най-различни оръжия.

Двама мъже стояха настрана от другите. Зоуи можеше само да предположи, че това са Джордж и Хъкър.

— Да препуснем ли към Ашкрофт за помощ? — попита един от ездачите.

Зоуи поклати глава.

— Няма време.

Другият ездач посочи към гората близо до къщата.

— Ако тримата успеем да заемем позиции сред дърветата около тях, може да ги заблудим и да решат, че сме по-многобройни, отколкото сме всъщност, особено ако завържем и конете си на разстояние един от друг. Тези хора не са обучени войници — просто прислужници и фермери с оръжия. Няколко изстрела от много посоки, шум от коне, които реагират на изстрелите, и ще се разпръснат. Ще решат, че е дошла цяла армия.

— Действайте — съгласи се Зоуи.

Мъжете се стопиха сред дърветата, а тя се промъкна толкова близо, колкото посмя, и се опита да чуе разговора на поляната.

— Какво смяташ да правиш с нас, Ратмур? — попита баща й и гласът му прокънтя високо в утринния въздух.

— Не мога да ви оставя тук.

Човекът, който отговори, държеше два пистолета. Единият бе насочен към Тристан. Стомахът на Зоуи се сви.

Усещането се засили, когато годеникът й пристъпи към своя полубрат.

— Пусни ги. Аз съм този, когото искаш. Пък и не можеш да убиеш хладнокръвно четирима души. Дори и ти няма да успееш да прикриеш това престъпление.

— Не е толкова трудно, колкото си мислиш — отговори Джордж и в гласа му прозвуча оттенък на отчаяние. — Видели сме мъже, които бягат, взели сме ги за крадци и сме ги застреляли.

— Но, милорд… — обади се другият мъж с нисък глас.

— Млъквай, Хъкър! Ще те възнаградя добре за помощта ти, не се тревожи.

Хъкър. Гледката на мъжа, който я бе създал, я прободе като острие. Възможно ли бе наистина да е такъв злодей?

Може би не, но Джордж определено беше, а той бе непредсказуем. Зоуи трябваше да сложи край на всичко това, преди да е изпълнил заплахата си. А и така щеше да даде на хората на баща си достатъчно време да заемат позициите си.

Тя излезе на поляната.

— Ако ги убиете, лорд Ратмур — провикна се тя, докато се приближаваше, — ще трябва да убиете и мен. И смятам, че няма да ви е лесно да обясните как така сте взели една дама за крадец.

Шестнайсет мъже се обърнаха в посока към нея и тя преглътна с усилие. Изпита известно облекчение, когато видя, че нейното присъствие сякаш категорично разколебава хората на Джордж, които започнаха да шепнат помежду си.

— О, за бога! Коя си ти, по дяволите? — попита Джордж.

Но Хъкър я бе видял и цветът се отдръпна от лицето му.

— Дрина?

— Не — пое си тя треперлив дъх. — Дъщерята на Дрина.

Хъкър рязко се обърна към Тристан.

— Ти каза, че Дрина е умряла на пътя!

— Да. Но чак след като е родила детето ти.

— Да. Аз съм и ваша дъщеря, мистър Хъкър — напомни му тя.

Трябваше да спечели още време за хората на баща си. Смътно виждаше силуета на Пипкин, който се промъкваше между дърветата. Управителят може и да бе готов да застреля Тристан, но не би допуснал да пострада собствената му дъщеря.

— Моя дъщеря — повтори Хъкър с глас, в който се четеше удивление. Той погледна Тристан. — Ти си я намерил?

Боно кимна, но очите му бяха приковани единствено в нея. Погледът, с който я обгръщаше, беше толкова нежен, така вълшебен, че пулсът й се ускори. Това, което прочете в очите му, любов ли беше? Или само й се искаше да е така?

— Лорд Оливиер и съпругата му са ме прибрали — каза Зоуи, като внимаваше да не спомене, че са я превърнали в своя дъщеря. — След като са погребали майка ми — жената, която вие сте смазали от бой.

— Не съм я смазал аз! — възрази Хъкър и погледна намръщен към Джордж. — А той.

— Нали знаеш, че само лъжат, за да те объркат — каза Джордж с нервен глас.

— И разправят една и съща лъжа? Всички те? — попита Хъкър и тръгна към него. — Цели двайсет и една години се молих един ден да се върне тук. Че си е струвало да ви се подчинявам, защото тя се е върнала.

Той вдигна пистолета.

— Затова знам, че е мъртва. Защото ако беше жива, досега щеше да се е върнала при мен.

— Не бъди глупак, Хъкър! — извика Джордж. — Свали този пистолет.

— Вие сте я убили — продължи управителят. — Убили сте единствената жена, която някога съм обичал!

— Проклятие, не съм я убил!

Джордж завъртя оръжието си и го насочи към Зоуи.

— Но ще убия дъщеря ти, без да ми мигне окото, ако не свалиш този пистолет.

Сърцето на Зоуи се свлече в стомаха й. Трябваше да сложи край на всичко това още сега, веднага. Зад Джордж вече виждаше как Тристан и баща й са се отправили към него, а това със сигурност щеше да означава кървава баня.

Тя каза припряно:

— Не бих ви посъветвала да насочвате оръжие към мен, милорд. Хората на лорд Оливиер ви обкръжиха. Ако само ме одраскате по ръката, вие и хората ви ще умрете заедно.

Пистолетът в ръката на Джордж трепереше.

— Лъжеш.

Тя повиши глас:

— Добре, момчета! Стреляйте по всеки един от тези глупаци, който мръдне!

Един от фермерите се обърна да погледне към дърветата и движението му бе възнаградено с куршум, който изби сърпа от ръката му. Той и другарите му започнаха да се оглеждат нервно наоколо. Още един изстрел долетя от друга посока в гората и това наистина ги подплаши.

Баща й пое контрола.

— Кажи на хората си да се махнат, Ратмур, и ще ги оставим на мира. Всичко свърши.

Когато Джордж се поколеба, Хъкър се приближи към мъжете.

— Ако искате да видите утрешния ден, момчета, най-добре се връщайте вкъщи. Този тук е майор Кийн. Служил е в армията. Ще ви покоси, без да се замисли.

Това бе всичко, което беше нужно, за да ги накара да си тръгнат, мърморейки недоволно помежду си.

— Върнете се, страхливци такива!

Джордж стреля във въздуха, но това само ги накара да хукнат още по-бързо. Докато той все още гледаше гневно след тях, бащата на Зоуи се хвърли към него и изтръгна заредения пистолет от другата му ръка.

— Проклети да сте всички! — избухна Джордж и захвърли незареденото оръжие. — Намирате се на моя земя.

Хъкър тръгна към него. Лицето му се бе превърнало в отмъстителна маска.

— Ти си я убил. Ти си пребил до смърт моята Дрина.

— Не съм я убил! — извика Джордж и отстъпи назад.

— Но си я пребил, признай го!

Хъкър отново насочи пистолета си към виконта.

— Добре, добре! — отговори Джордж. — Но тя не ми остави друг избор. Не искаше да слезе от проклетата карета!

Над поляната се възцари стъписано мълчание. Той издаде напред брадичката си.

— Просто продължаваше да повтаря, че те обичала и трябвало да ти дам още една възможност. Как вие двамата сте били родени един за друг и аз трябвало да ви позволя да се ожените. Не можех да я накарам да млъкне!

Изражението на Хъкър беше буреносно.

— И заради това си я пребил?

— Не! Не заради това. Онази кучка ми каза, че между Ратмур Парк и Йорк нямало други цигани, а аз нямах намерение да я карам по целия път до Йорк. Затова спрях до Хайторп и когато тя отказа да слезе, когато започна да ме моли заради живота на бебето й да не я оставям на място, което мрази циганите…

— Си я пребил — прекъсна го студено Тристан. — За да я разкараш от каретата си. Бременна жена.

— Циганска курва, която носеше копеле! — изръмжа Джордж. — Честно ли е, че курви като нея и твоята майка могат да ръсят копелетата си наляво и надясно, докато моята майка — най-добрата жена, която се е раждала на този свят — умря при раждането на моя брат-предател?

— Джордж — намеси се Дом с напрегнат глас, — смъртта е един от рисковете при раждане.

— Не! — тросна се Джордж. — Твоето раждане означаваше сигурна смърт за майка ни и тя го знаеше. Но пренебрегна съветите на лекарите, които казваха, че не бива да ражда повече.

Той погледна към Тристан и на лицето му се изписа омраза.

— Не можеше да понесе това, че твоята проклета майка крадеше татко от нея малко по малко, защото майка ми вече не биваше да споделя леглото му.

Цветът се оттече от лицето на Дом.

— За какво говориш?

Джордж го погледна намръщено.

— Често ги чувах как спорят за това. Той казваше на майка, че нямало да стане причина за смъртта й. Точно затова доведе онази курва от Франция.

Дом изглеждаше покрусен.

— Джордж, съжалявам… Дори не подозирах.

Сега Джордж се тресеше от гняв.

— Когато татко беше наблизо, майка беше по-весела, по-мила. Пееше ми и нещата бяха нормални, но после…

Джордж се скова.

— Той се отправяше към курвата си и светлината у нея угасваше.

Светлината сякаш угасна и у него.

— Трябва да е намерила някакъв начин да го вкара в леглото си, защото скоро след това ми каза, че ще имам брат. Беше толкова щастлива, по дяволите, та реших, че всичко пак ще се оправи.

Гласът му стана по-суров.

— Докато тя не умря при раждането на брат ми.

— Мили Боже! — промълви Дом.

Зоуи можеше само да се взира в него и Тристан. Беше толкова стъписана, колкото изглеждаха те. За миг по лицето на годеника й премина израз на съчувствие.

Но само за миг. Защото после той закрачи към Джордж.

— Забравяш, че татко е бил този, който е направил избора да споделя леглото на майка ми. Татко е бил този, който е довел майка ми от Франция, за да му бъде любовница. А майката на Зоуи не е имала нищо общо с всичко това, но ти си я убил!

— Зоуи? — повтори Джордж и погледна към нея. — Зоуи ли се казваш?

Тристан изруга и млъкна.

— Ти си лейди Зоуи Кийн — рече Джордж и очите му светнаха като на акула, надушила кръв във водата. — Дъщерята на лорд Оливиер. И властваща графиня. Поне докато не съобщя на Камарата на лордовете, че всъщност си дъщеря на някаква циганска курва.

Тристан светкавично извади от джоба си един кинжал и го размаха към него.

— Ако споменеш и дума за това на когото и да било — изсъска той, — ще те намеря и ще те нарежа на толкова много късове, че никой няма да разбере какво е станало с теб.

Но Джордж, глупакът, продължи с подигравките.

— Доколкото разбирам, имаш слабост към Нейна светлост. Не е ли сладко? Две влюбени копелета. Така ще ми е още по-приятно да я изоблича като циганско копеле.

— Като се замисля — отговори Тристан с леден глас, — защо да чакам?

Той се приближи към Джордж и допря ножа до гърлото му.

За първи път този ден брат му показа страх.

— Тристан, не! — извика Зоуи, втурна се към него и го хвана за ръката. Тя трепереше от силата на яростта му. — Чуй ме. Знам колко го мразиш, но няма да разрешиш нищо, като го убиеш.

— Според мен ще разреша много неща!

— Казваш го само защото си ядосан — настоя тя и отчаяно се вкопчи в ръката му. — Но убиеш ли невъоръжен човек, петното на такава постъпка ще измъчва душата ти до края на живота ти. Въпреки всичко той ти е брат.

— Само по кръв.

— Да, но колкото и да ми е неприятно, кръвта има значение.

Тя все още стискаше ръката му с всички сили.

— Да не говорим, че ще те обесят. Той струва ли толкова?

Пулсът туптеше във врата на Тристан, а ръката му бе толкова скована, та Зоуи се уплаши, че Боно няма да я послуша.

— Моля те, любов моя! — добави тя. — Не искам да увиснеш на бесилото.

Навярно обръщението „любов моя“ бе това, което го обезоръжи, защото ръката му се отпусна. Тристан отдръпна острието от врата на Джордж.

— Права си — обърна се той към Зоуи. — Със сигурност не струва толкова.

Блъсна Джордж с такава сила, че го просна на земята, и прибра ножа си в канията.

Зоуи нададе кратък вик и се хвърли в прегръдките му.

— О, любов моя, добре ли си? Нали не те е наранил?

— Не — отговори тихо Тристан и я целуна с пламенност, която я остави без дъх.

— Стига толкова! — измърмори недоволно баща й. — Още не сте женени.

— Слушай какво ти казва — присъедини се Милош. — Точно сега не е моментът за това.

Зоуи и Тристан се пуснаха засмени.

— Женени! — възкликна Джордж и се надигна от земята. — Смяташ да се ожениш за нея, така ли, копеле? И да заседаваш в Камарата на лордовете с хора, на които не си достоен да чистиш подметките? Това няма да стане никога! Аз ще…

— Няма да направиш нищо — отсече баща й с твърд глас. — Множество свидетели те чуха да признаваш, че си пребил бременна жена почти до смърт. Твоите собствени хора те чуха как заплашваш да убиеш кралски пер и братята си. Само ако вдигнеш пръст срещу мен или семейството ми, ще се погрижа да те арестуват, осъдят и обесят. Ще опазя тайните ти само ако ти опазиш моите.

Джордж трепереше. Ръцете му бяха свити в юмруци до хълбоците, а на челото му пулсираше една вена.

— Всичко свърши, братко — каза Дом с тих глас. — Бъди благоразумен и разбери кога са те победили.

— Хайде, момчета! — провикна се графът, когато хората му излязоха от гората. — Да си вървим.

Тристан й предложи ръката си.

— Ще тръгваме ли, принцесо?

— Да — отговори тя и го погледна със сияйна усмивка. — О, да, любов моя.

Тристан сякаш искаше да каже нещо, но преди да проговори, Джордж изръмжа зад тях:

— Ти, крадливо копеле такова! Няма да ти се размине!

Следващите събития се разиграха толкова бързо, че беше трудно да ги видят ясно. Джордж някак си изтръгна пистолета от управителя и замахваше с него към тях, защото Зоуи чу вика на Хъкър:

— Тристан, внимавай! Той държи пистолета ти!

Боно я блъсна настрана, обърна се и се наведе да извади ножа от ботуша си с едно-единствено бързо движение. Джордж се прицели по-сигурно, а Тристан остави острието да полети.

То се заби право в гърлото на Джордж.

Той пусна пистолета, грабна ножа и го издърпа. От раната избликна поток от кръв и потече по предната част на тялото му. Джордж издъхна, преди някой изобщо да стигне до него.

Тристан стоеше замръзнал до нея. След малко проговори с глух глас:

— Сега всичко наистина свърши.

Няколко часа по-късно всички се бяха събрали в къщата на Хъкър. Представителите на местните власти си бяха тръгнали току-що. Тристан стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как се отдалечават. Лицето му все още бе замръзнало в скована маска. Дом седеше на масата до нея, а Негова светлост говореше с Хъкър.

Зоуи беше толкова благодарна, че баща й беше с тях. В мига, в който Джордж издъхна, графът се впусна в действие, воден от инстинктите на военното си обучение. Той беше този, който ги накара да се върнат в къщата, който изпрати да повикат местния съдия, който обясни на властите какво се е случило.

Успя да убеди съдията, че Тристан е действал при самозащита. Когато Хъкър, управителят на имението на лорда, потвърди показанията му, властите нямаха друг избор, освен да ги приемат. Разбира се, щеше да има следствие, но никой не се съмняваше какъв ще бъде изходът.

И това бе отчасти благодарение на Хъкър. Той навярно бе говорил с хората на Джордж, защото нито един от тях не каза и дума, която да противоречи на версията на баща й за събитията. Несъмнено бяха проумели, че няма да е в тяхна полза да се разбере, че едва не са станали част от заговор за убийството на един граф и дъщеря му, а да не говорим за наследника на лорд Ратмур и другия му омразен полубрат.

По предложение на баща й Милош си тръгна, преди да повикат съдията. Ако завареха циганин на мястото на смъртта, щяха да го обвинят и без да е направил нищо, а никой не искаше това да се случи. Освен това трябваше да заличат всичко, което можеше да свърже Зоуи с истинските й родители.

Защото очевидно Хъкър и баща й бяха постигнали някакво споразумение, преди да пристигнат властите. Зоуи щеше да продължи да бъде наследница на баща си, дете на баща си.

Светът никога нямаше да я познава като дъщеря на Хъкър. Хъкър бе убедил баща й, че ще опази тайната — и ще се погрижи и хората на Джордж да опазят в тайна онази част от нея, която им бе известна, стига всички те да запазят позициите си при Дом, който сега бе новият виконт.

Дом се съгласи с готовност. Както винаги, Тристан беше братът, когото Дом си бе избрал. Бе готов да направи всичко за него — дори да задържи Хъкър на служба.

Макар че тази възможност сякаш и бездруго не го притесняваше особено. Когато Хъкър се приближи към тях, Дом стана и му подаде ръка.

— Благодаря за това, което направи за нас. Ако не се беше намесил да помогнеш на Негова светлост да отпрати онези хора, кой знае още колко кръв щеше да се пролее? Нали видя колко малко поддръжници имахме всъщност.

Хъкър стисна ръката му.

— Това нямаше значение. Негова светлост използваше страха като тояга. Страхът не ти печели преданост — той просто кара хората да се подчиняват, за да са в безопасност. След като Негова светлост поиска от тях да рискуват живота си, те решиха, че не си струва да остават.

— Страхът не ти печели преданост — интересна философия — каза Дом. — Ще го запомня сега, когато съм господар на Ратмур Парк.

— Колкото до това, милорд… — подхвана Хъкър и се потърка по врата. — Мислех си… ами… вие няма да искате да остана, заради връзките ми с Джордж и всичко, което се случи помежду ни.

— За теб винаги ще има място при мен — отговори Дом с остра нотка в гласа, — стига да го искаш.

— Благодаря, сър — каза Хъкър и погледна скришом към Зоуи. — Но лорд Оливиер ми предложи да стана пазач на дивеча при него. И аз искам да приема. Заради… ами…

— Разбирам.

Дъхът на Зоуи секна. Разбираше защо баща й е направил предложението — той искаше Хъкър на място, на което можеше да го държи под око. Но какво искаше Хъкър?

Той се обърна към нея с шапка в ръка.

— Не позволявайте злостните думи на лорд Ратмур да ви измъчват, милейди. Майка ви не беше курва. Беше добра жена. Искахме да се оженим и ако не беше заради моите кражби, щяхме да го направим. Просто така се бях притеснил заради предстоящото ви раждане, че поех рискове, които не биваше да поемам.

Тя му се усмихна окуражително през сълзите, които пареха в очите й.

— Знам, че нямам никакви права като ваш баща. Вие вече си имате баща, и то добър, ей там — добър човек, който знае кое колко струва. Не лорд, който тормози по-слабите, като лорд Ратмур. И се кълна, че изобщо няма да ви притеснявам и никой от вашите хора няма да разбере за връзката ми с вас. Просто искам да ви виждам от време на време, нали разбирате? Но ако вие не искате да приема мястото, което ми предложи Негова светлост…

— Всичко е наред — прекъсна го тя, стана и му протегна ръката си. — Вие спасихте живота на моя любим. Ще ви бъда вечно благодарна за това.

Хъкър пое ръката й и я стисна силно. Очите му се замъглиха.

— А вие винаги ще имате мен. Толкова от мен, колкото поискате да вземете.

За миг тя зърна онова, което навярно бе видяла Дрина — мъж, който все още не е бил превърнат от манипулациите на господаря си в сурово, цинично създание. Човек, способен да избере верния път, ако получи още един шанс.

Хъкър отдръпна ръката си и наведе глава.

— Май ще е най-добре да съобщя на виконтесата за смъртта на съпруга й.

Той си нахлупи шапката и се отправи към вратата, а Тристан се изтръгна от унеса си достатъчно, за да се провикне:

— Хъкър!

Той се спря и му отправи предпазлив поглед.

— Благодаря ти, че постъпи правилно. Никога няма да го забравя.

Хъкър кимна и излезе.

Тристан се обърна към Зоуи. Очите му бяха приковани в нея. Той попита баща й и Дом:

— Може ли да ме оставите за миг насаме със Зоуи?

— Разбира се — отговори Дом. Докато минаваше край брат си, той се спря. — Нали знаеш, нямаше друг избор за Джордж. Щеше да те убие. Или да убие Нейна светлост.

— Знам.

Баща й тръгна към вратата и я погледна.

— Не се бавете.

— Няма, татко.

Тристан се приближи към нея и Зоуи почувства как я залива вълна от страх. До този момент единствените му думи от смъртта на Джордж насам бяха отправени към съдията — кратко изложение на събитията, от което липсваха единствено частите за връзката й с Хъкър.

Той пое ръцете й в своите. Изглеждаш ужасно сериозен.

— Хрумна ми, че най-после си свободна. Сигурен съм, че Хъкър никога няма да спомене пред никого за миналото ти. Джордж вече не може да навреди на никого, а Милош няма причини да създава неприятности. Ако Кийн държи на думата си, можеш да се омъжиш за когото пожелаеш. Тайната ти е в сигурни ръце. И ако не искаш да се омъжиш за мен…

Зоуи не можеше да си поеме въздух.

— Ти вече не искаш да се ожениш за мен, така ли?

Тристан изглеждаше поразен.

— Мили Боже, не! Искам да кажа, да, разбира се, че искам да се оженя за теб.

Погледът му бе изпълнен с такъв копнеж, че Зоуи се почувства ободрена.

— Но аз винаги ще си остана копеле, бивш крадец и убиец на брат си. Ти заслужаваш някой по-добър.

Зоуи притисна ръцете му до гърдите си.

— А аз винаги ще си остана копеле и незаконна дъщеря на един доста съмнителен човек. Винаги ще живея в лъжа и ако се ожениш за мен, и ти ще живееш по този начин. Така че може би ти си този, който заслужава нещо по-добро.

— Не може да има по-добра от теб! — възрази Боно с пламенност, която стопли душата й. — Обичам те, Зоуи.

— Наистина… наистина ли?

На лицето му грейна усмивка.

— Как би могло да е другояче? Ти си слънцето и луната, пламъкът на свещта ми, хлябът, който ми е нужен, за да живея. Не мога да оцелея без теб.

Сърцето на Зоуи сякаш щеше да излети от гърдите й. Радостта се разля през цялото й тяло като буен прилив. Тя обхвана главата му с ръце.

— Значи трябва да се оженим. Защото не искам да загинеш, ако ме няма.

Тристан нададе тих стон, привлече я в обятията си и я целуна страстно, нежно с обещание за много предстоящи целувки.

Когато се отдръпна, Зоуи прошепна:

— Осъзнаваш ли, че ако Хъкър и Дрина са били получили позволение да се оженят, аз и ти щяхме да израснем заедно тук?

— Не бях се замислял за това, но имаш право. Очевидно сме били родени един за друг още от самото начало. — По лицето му премина широка усмивка. — Макар че май е по-добре, че не сме израснали. Защото по някаква причина ми се струва, че Хъкър нямаше да се сдържи и щеше да ме убие, ако те беше открил в леглото ми.

Той я погледна и очите му проблеснаха.

— А че щеше да те намери там, бъди сигурна. Защото щях да те съблазня в мига, в който те видех да се превръщаш в прелестна циганска принцеса — осемнайсетгодишна или там някъде.

— Самоуверен както винаги — отбеляза кисело Зоуи, хвана го за ръката и тръгна към вратата. — Но подозирам, че ако бях израснала близо до здравеняк като теб, нямаше ти да се занимаваш със съблазняването.

Тристан избухна в смях, а тя го изведе през вратата и го въведе в живота си. Защото, точно както беше казал той, принцесите винаги получаваха това, което искат, по един или друг начин.