Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (19)

Глава 18

Най-после бе успяла да привлече Тристан в леглото си! Не беше достатъчно, но все пак беше някакво начало. Утре щеше да мисли за последствията и какво да направи, за да осигури бъдещето си. Но за тази нощ той беше неин.

Неговият „звяр“ се притисна към бедрата й като… ами, като див звяр и Зоуи се потърка срещу него. Дали това щеше да му бъде също толкова приятно, колкото когато го погали с ръка?

Изглежда, беше така, защото той изруга грубо, прекатури я на леглото и покри тялото й със своето.

— Господи, Зоуи, оставяш ме без дъх!

Тристан внимателно разтвори краката й, коленичи между тях и подпря ръцете си от двете страни на раменете й.

Тази позиция беше невероятно интимна, особено след като Зоуи можеше да почувства дължината на възбудата му срещу корема си… и по-надолу. Но въпреки че мощното му тяло се задържа над нея и мускулите на раменете и бедрата му започнаха да се свиват и отпускат, сякаш искаха да докажат силата си, тя се чувстваше в пълна безопасност с него.

Изпълнена с отчаяно желание да го докосне, Зоуи прокара ръце по гърдите и раменете му и се удиви на здравите му сухожилия. Тристан остана неподвижен, докато тя го галеше, макар че очите му не спираха да блестят пламенно, без да се откъсват от нея.

А после той се наведе и я целуна нежно по устните.

— Никога не съм бил с девственица, любима. Покажи ми как да те задоволя. Къде искаш да те докосна.

— Навсякъде. — Тя вече бе възбудена от усещането на члена му, който се триеше между краката й. — Абсолютно навсякъде.

— Добре тогава — отговори Боно с дрезгав провлечен глас. — Както пожелае моята принцеса.

Целеустремено нападна сетивата й: плъзна се надолу достатъчно ниско, за да засмуче първо гърдите, а после корема й, да докосва с език, да целува и да я гризе лекичко на места, за които Зоуи никога не би допуснала, че може да са толкова чувствителни — подмишниците й, ребрата й… пъпа й…

Тристан съблазняваше като музикант. Или като художник, който рисуваше по кожата й с устни, език и зъби и я събуждаше за живот с една страстна ласка след друга. А после ръката му потайно се плъзна между краката й и навлезе в нея нежно. Зоуи едва не се разпадна при докосването. Боже, той наистина знаеше как да свири на една жена, как да я измъчва нежно, докато я подлуди от жажда по него.

Тя започна да се гърчи под умелите му ласки, изпълнена с желание за повече, и Тристан се засмя тихичко.

— Ти си цяло чудо, принцесо. Никога не съм виждал друга жена, която така безсрамно да се наслаждава на физическия допир.

— Това… лошо ли е?

— Мили Боже, не! Всеки мъж иска да знае, че неговите… усилия постигат желания ефект.

Той прокара палец по чувствителната плът най-отдолу и Зоуи се разтресе под него. Когато това извика на устните му старата му самодоволна усмивка, Зоуи измърмори:

— На теб просто ти харесва… да държиш жените в своя плен.

— Не случайни жени. Теб. Харесва ми да държа теб в своя плен.

Отново я погали. Сега синевата на очите му приличаше на разтопен метал.

— Ти ме държиш в своя плен от толкова отдавна, че заслужавам да дойде моят ред.

— Наистина ли те държа? — Кръвта й бучеше в ушите. — Откога?

Тристан се изправи, торсът му се извиси над нея, а удебелената му плът изпъкна над долната част на корема й. Той я използва, за да помилва влажната й плът.

— Това изпитвам към теб още когато побягна от мен в гората в деня, в който се срещнахме.

Очите й се разшириха.

— Още… тогава?

— О, да.

Боно отново се наведе и в очите му проблесна дива страст, докато потръпваше срещу нея там долу с бавни, влудяващи милувки, които я изпълваха с болка и копнеж.

Дишането му беше също така накъсано като нейното.

— Знаех, че ще си приятно бреме още от мига, в който те качих на коня си, но когато ти се изправи срещу всички нас и поиска да ти помогнем, не желаех нищо друго повече от това да те замъкна по-нататък сред онази гора и да те обладая. Помня как си помислих, че е жалко, задето си невинна и не мога да те докосна.

Сега беше неин ред да прояви самодоволство.

— Сега нали ме докосваш — и тя се притисна насреща му.

— И със сигурност ще съжалявам за това, особено ако баща ти разбере нещо — отговори Тристан, наведе се и зашепна: — Но каквото и наказание да поиска за мен, ще си заслужава.

Очите й се наляха със сълзи.

— Вземи ме, Тристан. Сега. Моля те. Направи ме своя.

В очите му блесна нечестиво пламъче. Той огледа лицето й, сякаш искаше да се увери, че говори сериозно. Но когато отговорът й беше да се опита да го привлече надолу към себе си, Боно завладя устните й в целувка, която бе толкова страстна и опияняваща, че отначало Зоуи не забеляза, че в нея се притиска нещо друго, освен пръста му.

Откъсна устните си от неговите.

— О!

Нищо чудно, че кобилите се блъскаха срещу жребците, които ги качваха. Усещането не беше съвсем… удобно.

— Отпусни се, принцесо — прошепна Тристан до бузата й. — Пусни ме да вляза.

Зоуи си заповяда да спре да се напряга.

— Да, точно така — въздъхна от удоволствие той. — Да те усещам е… толкова приятно.

— Да те усещам е толкова… интересно.

Тристан се подсмихна. Когато тя го изгледа гневно, той обясни:

— Съжалявам, любима, но подбра много странна дума.

— Е, добре — тросна се Зоуи. — Струваш ми се прекалено голям.

— Несъмнено — съгласи се Тристан и навлезе още няколко сантиметра. — Имаш ли ми доверие?

Дори не й се наложи да мисли за това.

— Да.

— Тогава ми имай доверие, че няма да те нараня повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Той тласна силно и Зоуи усети как я пронизва болка, от която изкрещя и се заблъска срещу него. Тристан замръзна и на лицето му се изписа ужас.

— Боже мой, Зоуи…

— Добре… съм.

За миг тя продължи да диша учестено. Болката вече отшумяваше.

— Наистина… не е неприятно.

Той я изгледа със скептично изражение.

— Тогава защо се мръщиш?

Тя се засмя немощно.

— Винаги се мръщя, когато… ми отнемат невинността.

Тристан вдигна вежда и прошепна:

— Дръж се, любима, и заедно ще посрещнем водовъртежа. Ще те отведа у дома жива и здрава и ще направя така, че дотогава да си заслужава.

— Обещаваш ли? — преметна тя ръце около шията му и предизвикателно вдигна брадичка.

На лицето му се изписа жажда.

— Кълна се.

Без да откъсва поглед от нея, Тристан се плъзна навън бавно и преднамерено. След това вътре. И пак навън.

Все още целувайки шията й, пъхна ръка помежду им и намери жадната й плът. Започна да я измъчва както преди, но сега, когато неговият „звяр“ влизаше и излизаше от нея, всеки път все по-дълбоко, въздействието бе още по-силно.

— Много е… хубаво… — промълви Зоуи изненадана.

— Надявам се. Все пак си имам репутация и държа на нея.

От устните й се изтръгна смях. Всичко незабавно стана по-лесно и тя осъзна, че Боно я е разсмял, за да я накара да се отпусне.

Това я трогна дълбоко, Зоуи се отпусна и изцяло се отдаде на докосването на ръцете му.

— Е, добре, сър, покажете ми колко струвате.

Очите му потъмняха и той навлезе в ритъм, който я накара да изпита топлина отдолу. После я възбуди. А след това я накара да го стисне за раменете и да извие гръб, за да посрещне тласъците му.

— О, принцесо, бъркал съм.

— За… за кое?

Това интересно смъдене между краката й отново бе започнало и тя се надигна да го посрещне — искаше още от това усещане.

— Ние не се борим с водовъртеж.

Челюстта му се стегна и очите му отправиха огнен поглед надолу към нея.

— Ти… любима… си водовъртежът.

Как бе възможно? Зоуи се давеше… в неговия аромат на мускус, във вече отчаяните му целувки и ласки, в ритъма на тялото му, който я издигаше над вълните, докато накрая тя се загуби в наплива им. Докато продължи да се издига все по-нагоре и по-нагоре…

И се разби на неговия бряг.

Нададе вик. Или може би го нададе той — Зоуи не знаеше, защото там, където свършваше той, започваше тя. И когато се изля в нея и двамата се вкопчиха един в друг с разтреперани след края тела, Зоуи разбра със сигурност, че е намерила мястото си.

Тристан наистина я бе отвел жива и здрава у дома.

Той се изпъна до нея. Сърцето му все още препускаше като малка лодка пред силен вятър. Трябваше да си тръгне. Полунощ отдавна беше минало и проклетият коняр, който бе взел коня му, със сигурност спеше дълбоко.

Тристан обаче не можеше да се насили да се отдели от Зоуи, която се бе свила до него. Тялото й блестеше на светлината на огъня, а ръката й лежеше на гърдите му със собственическо чувство, което изгори сърцето му.

Какво му ставаше, по дяволите? Обикновено на този етап нямаше търпение да се махне от партньорката си, да избяга от всяка една от жените, които се вкопчваха в него след един-два часа взаимно удоволствие.

Това обаче беше Зоуи. Тя не се вкопчваше. И той не искаше да се махне от нея. Нито сега, нито никога.

— Проклятие!

Не беше осъзнал, че е изрекъл думата на глас, преди Зоуи да вдигне глава и да го погледне с премрежените си очи.

— Има ли нещо?

Да. Всичко. Нищо. Тристан не знаеше. Ненавиждаше това, че не знае.

— Трябва да тръгвам.

Тя кимна и свали ръката си от гърдите му. Което по някакъв вироглав начин засили неговото желание да остане.

Тристан огледа стаята й, за да спечели време. Всичко в нея издаваше стила на Зоуи — пищна картина от тъкани и цветя в най-различни оттенъци на червено, зелено и златно.

— Ти наистина харесваш дръзките цветове, а, принцесо?

— Обичам наоколо да има цвят, да. Какво от това?

— Просто отбелязах какво виждам — успокои я той и я щипна под брадичката. — Няма нужда да ставаш отбранителна.

Това я укроти.

— Татко не одобрява вкуса ми към мебелите — обясни Зоуи и направи физиономия. — Ако зависеше от него, в стаята ми щеше да има единствено непорочно бяло.

Тристан се подсмихна.

— Той ти е баща. Ако можеше, щеше да те задържи на пет години до края на живота ти. И понеже не може, се опитва да те задържи на пиедестал заедно с другите дебютантки.

— Малко е късно за това — погледна тя към кръвта, изцапала бедрата й.

Боно стана сериозен.

— Сякаш не го знам! Би трябвало да се извиня, задето ти отнех невинността. Но не мога. Не съжалявам за това.

Тя придърпа към гърдите си един чаршаф, за да прикрие следите от обезчестяването си. После го погледна и се усмихна леко.

— И аз не съжалявам.

Беше й казал, че не може да се ожени за нея, но, разбира се, трябваше да го направи. Не можеше да я остави опозорена. Дори и той не беше чак такъв негодник. Трябваше обаче да измисли начин да го направи така, че да я защити.

Тя може би дори не искаше да се омъжи за него. Въпреки всичко беше богата наследница. Бракът й с Тристан означаваше риск да загуби всичко, ако братовчед й някога научеше за истинския й произход. А ако Милош постигнеше своето, това можеше да се случи съвсем скоро.

Зоуи обаче навярно осъзнаваше това. Все пак, когато Боно каза, че няма да се ожени за нея, тя заяви, че и сама не го иска. Дали беше казала истината? Трябваше да разбере, за да могат да продължат напред.

Той въздъхна.

— Навярно трябва да обсъдим…

Някой почука на вратата на спалнята й и стресна и двамата. Тристан замръзна на място.

— Зоуи Мари Кийн! — прогърмя гласът на съдбата от другата страна на вратата. — Отвори веднага!

Лорд Оливиер. Проклет вечен ад!

Тристан скочи от леглото и забърза да се облече. Зоуи започна да прави същото, след което очевидно си спомни, че уж трябваше да лежи болна, защото грабна нощницата, преметната през един стол, и я нахлузи.

— Какво има, татко? — изписка тя. Гласът й прозвуча неестествено дори в ушите на Тристан.

Той се мъчеше да си закопчае панталоните. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Не това искаше — да я принуди да се омъжи за него.

Блъскането по вратата накара и двамата да подскочат.

— Веднага отвори тази врата, млада лейди, иначе влизам!

Очевидно някой бе предупредил Негова светлост за възможността дъщеря му да не е сама. Тристан не знаеше нито как, нито кой, но в миналото му се бе налагало да бяга от ревниви джентълмени, които се падаха приятели на разни актриси достатъчно често, за да разпознае признаците на разлютен закрилник.

На лицето на Зоуи се изписа паника. Тя се приближи към Тристан и изсъска:

— Излез на балкона!

— Не.

Нямаше да бяга и да се крие като някакъв негоден за нищо хубостник. Той й бе отнел невинността и сега щеше да плати цената.

А и без това нямаше нито време, нито смисъл да бяга. Баща й не беше глупак. Първото място, на което щеше да погледне, беше балконът, а мисълта да скочи от третия етаж и да си счупи врата никак не блазнеше Тристан. Разполагаха в най-добрия случай с няколко минути.

Той я сграбчи за ръката.

— Кажи ми едно нещо, Зоуи. Искаш ли да се омъжиш за мен?

Очите й се разшириха.

— Няма време за това!

От другата страна на вратата се разнесе мърморене, последвано от превъртане на ключ в ключалката. Само след няколко секунди всичко това щеше да придобие чисто хипотетична стойност.

— Проклятие, отговори ми! Изобщо искаш ли да се омъжиш за мен?

— Да! — отговори тя и въздъхна, победена, след което притисна ръката му до сърцето си. — Да. Разбира се, че искам.

— Слава богу.

В този момент майорът нахълта през вратата.