Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (12)

Глава 11

По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Тристан не можеше да реши кой го подлудява най-много в момента — Зоуи, задето изтърва името на Милош, Лизет, задето си спомни кой е той, или момчето, което изобщо спомена за Милош пред Зоуи.

Сега тя го гледаше объркано, сестра му изглеждаше побесняла, а на него очевидно щеше да му се наложи да дава обяснения на някоя от тях, ако не и на двете.

Ако Лизет изобщо му дадеше възможност. Тя му препречи пътя, сложи ръце на хълбоците си, като имитираше майка им в най-разяреното й състояние.

— Не мога да повярвам, че ще рискуваш пак да се забъркаш с него! Какво си мислиш, че правиш? Знаеш, че Хъкър слухти из Лондон и се надява да открие нещо, което Джордж може да използва срещу теб. Ако разбере, че се сдушаваш с Милош…

— Нищо няма да разбере, по дяволите! Нали знаеш, че когато се наложи, мога да се изплъзна от Хъкър.

— Миналата година не му се изплъзна и едва не се озова в Ню…

— Лизет! — прекъсна я остро той. — Все още сме с клиентка.

Сестра му примигна. Бузите й пламнаха, когато осъзна колко неблагоразумно е споменала как миналата година Тристан едва не се озова в затвора, преди херцогът да принуди Джордж да оттегли обвинението в конекрадство.

— А с Милош трябва да говоря — продължи той — за случая на лейди Зоуи.

Всъщност не беше сигурен откъде Милош изобщо може да знае нещо по въпроса, но тук не намери нищо. Струваше си да опита.

— Кой е Хъкър? — попита Зоуи в напрегнатата тишина.

— Никой — отсече Тристан и стрелна сестра си с предупредителен поглед.

Намусена, Лизет се обърна и продължи да крачи към пътя и очакващата ги карета. Боно тръгна след нея, както и Зоуи. Боже, това беше последното, което му трябваше точно сега, когато беше само на косъм да открие Милош!

— Очевидно Хъкър не е никой — осмели се да се обади Зоуи.

— Това е семеен въпрос! — изръмжа Тристан. — Теб не те засяга.

Лизет изруга под нос и той стисна зъби. Слава богу, че бяха дошли отделно и скоро щеше да се отърве от сестра си!

Зоуи го изгледа гневно.

— Добре, няма да говоря за него. Очевидно обаче Милош ме засяга. Ти каза, че може да има нещо общо с този случай.

— Казах, че може би ще може да ни каже нещо. Това е всичко.

— Защо тогава не го спомена преди?

Лизет му хвърли самодоволен поглед през рамо.

— Чудесен въпрос, нали, Тристан?

— Ако не млъкнеш, сестричке, заклевам се, че ще ти запуша устата с тези панделки.

— Няма да посмееш — усмихна му се дяволито Лизет. — Ако дори се опиташ, Макс ще те обеси с главата надолу. Нали знаеш, очаквам детето му.

— Да, и подлудяваш всички ни — измърмори Тристан. — Знаеш ли, той може дори да ми благодари, ако ти запуша устата.

— Внимавай! — предупреди го лукаво сестра му. — Това дете ти се пада племенник или племенница, така че трябва да се държиш добре с мен.

Думите й го извадиха от равновесие. Досега си мислеше за бебето като за детето на Лизет, не като за свой племенник или племенница. Това щеше да е първото бебе, родено на някого от тях тримата. По дяволите, първото бебе, родено на някого от тях четиримата, защото и Джордж не бе успял да направи дете на жена си.

Защо мисълта, че ще има племенник или племенница, го безпокоеше? Децата като цяло му бяха симпатични, когато си имаше вземане-даване с тях, което не се случваше често. Но бебе, което да гледа на него като на чичо, което може да се обърне към него за съвет или за утеха или… или за каквото и да било… Това беше нещо съвсем друго.

— Е? — прекъсна мислите му Зоуи.

Той я погледна, без да спира да се бори с представата, че скоро ще е чичо.

— Какво „е“?

Тя изпухтя ядосано.

— Защо не си ми споменал досега за Милош? Защо не каза, че имаш приятел циганин, който може да помогне за моя случай?

Проклятие, тази жена никога не подминаваше нищо!

— Защото не знаех, че е в Лондон. Това достатъчно ли е? Не знаех къде е.

Това поне беше вярно.

— Но онова циганче каза, че си питал за Милош още преди ние да дойдем, така че очевидно си дошъл тук с намерението да го потърсиш.

Почти бяха стигнали до каретата. Само още няколко метра.

— Наистина, прекалено голямо значение придаваш на това.

— Така ли? Сестра ти спомена Джордж. Това има ли нещо общо със слуховете, че преди години си откраднал кон от своя полубрат?

Мили Боже всемогъщи! Как успя да забрави, че по-рано Зоуи спомена за това? И какво, по дяволите, да й каже? Трябваше да й даде някакъв отговор.

Сега и двете жени го гледаха с очакване. Междувременно към тях препускаше банда момчета и момичета, които размахваха шалчета и вдигаха шум, за да надвикат другите. И за сделката си с тях бе забравил.

Това му дойде в повече.

— Тихо! — изрева той и стресна дори циганчетата. После се намръщи на сестра си. — След като „умираш от глад“, предлагам да отидеш в онази гостилница и да си поръчаш нещо, което да утоли глада ти. Остани толкова дълго, колкото искаш. Аз и Зоуи трябва да обсъдим някои неща и за целта трябва да останем насаме.

— Но… — започна Лизет.

— Няма да споря с теб по въпроса! Дай ни един час да поговорим и се кълна, че след това ще ти я върна.

— Всичко е наред, Лизет — обади се Зоуи. — Той е прав — трябва да поговоря с него насаме, ако нямаш нищо против.

Херцогинята изглеждаше нащрек.

— Е, щом си сигурна…

— Сигурна съм. Върни се след един час, става ли?

Погледът на Зоуи се спусна към корема на Лизет и на лицето й се изписа копнеж.

— Иди и нахрани това дете.

Херцогинята кимна и тръгна към каретата. Веднага щом возилото потегли, децата започнаха да размахват към Зоуи ивици плат.

Тристан изръмжа:

— Иди и избери някое проклето шалче, за да свършим с тях.

— Няма нужда да ругаеш.

След като разгледа разноцветното море, тя избра шалче на розови точки.

— За бебето на Лизет — обясни, докато червенобузестото момиче от другата му страна я гледаше грейнало и бъбреше оживено на Тристан.

При споменаването на бебето стомахът му се сви и той дори не беше сигурен защо. Без да обръща внимание на тази обезпокоителна реакция, Боно подаде на момичето голяма пълна шепа монети. Другите деца пак се разшумяха, но той им каза, че няма повече пари. Това подейства и те се отдалечиха.

Всички, освен момчето, което ги бе отпратило от къщата на старата циганка. Тристан не го бе видял да се присъединява към останалите.

— Имаш ли да ни кажеш още нещо? — попита го. — Леля ти каза ли ти нещо за Дрина?

— Съжалявам, не. Но за Милош, намерих това…

Хлапакът му подаде смачкан лист хартия. Тристан го разгърна и видя скица на покрита каруца, като тези, с които пътуваше семейството на Милош.

Момчето посочи към съвсем проста рисунка на седло, нарисувана от едната страна.

— Това означава семейство Кори. Ако отидеш в Ламбът, оглеждай се за това, и ще намериш Милош.

— Благодаря — каза Тристан. — Това много ще ни помогне.

— Да, благодаря — присъедини се Зоуи. Задуха ги студен вятър и тя потръпна.

— Само още едно нещо, момко — обади се Боно. — Знаеш ли някое място, където можем да отидем с милейди да се постоплим? Някъде, където има огън и може би храна?

Момчето погледна несигурно към Зоуи и кимна.

— Оттук.

И тръгна обратно към редицата къщи.

— На кого е тази къща? — попита Тристан, когато то отвори вратата и ги въведе в празно помещение, приличащо на салон, доста подобно на предишното. — И къде са обитателите?

— На моето семейство е. Татко я нае от собственика на това поле за три месеца. В момента всички жени са в съседната стая, а мъжете отидоха в друг град по работа, така че ти и твоята дама можете да я използвате, ако искате.

Момчето посочи към една кошница близо до огнището и протегна ръка.

— За един шилинг можете да получите хляб и сирене.

— Ще ги вземем, благодаря — отговори Тристан и му подаде монетата.

Докато то стъкваше огъня в камината, Боно си свали шапката и ръкавиците и ги метна на една възглавница. Зоуи последва примера му, но с превзети леки движения, достойни за принцеса.

Веднага щом огънят се разгоря, момчето тръгна към вратата.

— Трябва да се погрижа за леля.

— Благодаря ти — каза Тристан.

Момчето се спря на прага.

— Ти и жена ти можете да останете колкото трябва.

— О, но аз съм… — започна Зоуи.

— Няма да се бавим — обади се припряно Тристан. — Отново ти благодаря.

Момчето кимна и си тръгна. Веднага щом излезе, Боно я предупреди:

— Не бива да му казваш, че не сме женени. Когато става въпрос за мъжете и жените, циганите са по-стриктни от англичаните. Никога не биха ни позволили да останем насаме заедно, ако знаеха, че си неомъжена. Ясно ли е?

Тя въздъхна.

— Да.

Той взе кошницата с храна, изрови няколко комата хляб и две-три парчета сирене и й ги подаде. Зоуи започна да ги поглъща така, сякаш не бе виждала храна от дни насам.

Тристан никога досега не я бе виждал да се храни. Правеше го с такова енергично удоволствие, че той не можеше да откъсне очи от тази учудващо еротична гледка. Един Господ знаеше какво още щеше да прави енергично Зоуи.

Когато тази блуждаеща мисъл го накара да се възбуди, той преглътна ругатнята си. Не за това бяха дошли тук.

Премина право към целта.

— Трябва да знам къде си чула слуха, че съм конекрадец.

Зоуи се съсредоточи върху откъсването на още хляб от комата.

— Какво значение има?

— Защото това не е широко известно и категорично не се знае в Лондон. Бих предпочел да си остане така.

— Значи е вярно?

Проклет вечен ад!

— Не е толкова просто. Освен това няма нищо общо с теб. Или с този случай.

На лицето й се изписа тъга. Тя отиде до огнището и хвърли в огъня остатъците от хляба и сиренето си.

— Това не е съвсем вярно, нали? — попита Зоуи и си изтупа ръцете. — Сигурно е свързано с Милош, а ти не спираш да повтаряш, че той е част от този случай.

Тристан бе готов да удуши сестра си, задето направи връзката между Милош и Сини пламъци.

— Кой ти каза за коня, Зоуи?

— Дори не съм сигурна, че…

— Кой ти каза, по дяволите?

Тя извърна лице от огъня и погледна към него.

— Братовчед ми.

Тристан изруга приглушено и Зоуи добави припряно:

— Разбрал е от татко, който каза, че го е чул преди години. Уинбъро и Ратмур Парк не са толкова далеч едно от друго.

Така беше, но според Дом нямаше никакви признаци, че отчаяното действие на брат му е станало предмет на клюки в Йоркшир. Уж Джордж бил използвал влиянието си, за да потули кражбата, да избегне скандала за семейството. Но този мръсник бе оставил заповедта за арест в сила дотогава, докато Макс не го застави да я отмени.

Освен това едва ли си бе направил труда да потуши клюките сред прислугата, което можеше да обясни как бащата на Зоуи е чул за това.

— Какво точно каза баща ти?

— Не знам.

Тристан изсумтя и Зоуи настоя:

— Честна дума, не знам! Все още не съм имала възможност да говоря с него за това. Когато сутринта излязох от къщи, той спеше. Ето защо знам само това, което ми разказа Джереми, когато танцувахме снощи.

— Джереми ли?

Непознатото стягане в гърдите разпали гнева му.

— Вече наричаш братовчед си Джереми? Колко фамилиарно!

Зоуи скръсти отбранително ръце на гърдите си.

— Той ми е братовчед. Позволено ни е да се държим фамилиарно.

— Да, вярно е.

Тристан пусна кошницата и се приближи към нея.

— Не ти ли е хрумвало, че може би има причина да говори грозни неща за мен?

И защо, по дяволите, не го бе споменал пред него по време на всичките им пиянски скитания миналата вечер?

— Не беше така! — възрази Зоуи. — Братовчед ми просто каза, че татко го е предупредил да не се сближава с теб заради твоето… минало.

— Което включва кражба на кон.

— Да — изгледа го тя така, че го принуди да сведе поглед.

— А ти, разбира се, изобщо не се учуди, когато чу за кариерата ми на крадец! — изръмжа Тристан и стомахът му се разбунтува.

— Всъщност се учудих. Стори ми се крайно невероятно френската тайна полиция или твоят брат да наемат крадец, за да води разследвания.

Той задиша малко по-леко. Съвсем малко.

— Тогава защо го спомена?

— Естествено, защото исках да разбера истината. След като веднъж вече те видях да се преструваш на крадец заради един случай, реших, че… може би и тогава е било същото.

Фактът, че е била готова да го оправдае поради липса на доказателства, го накара да се успокои. Докато не се сети за нещо.

Приближи се към нея и каза:

— Почти съм готов да ти повярвам, ако не беше хвърлила думите в лицето ми така обвинително.

— Какво очакваш, след като ме предизвикваш на всяка крачка? — проблесна погледът й. — Когато те наричам негодник, ти го приемаш като комплимент, а когато те нарека съблазнител, го признаваш с готовност. Това е… това е…

— Дразнещо?

— Непристойно.

Сепнат, той се разсмя.

— Непристойно? Мисля, че никой никога досега не ми е отправял толкова блудкава обида. Това е противоположното на „да се проваля чрез снизходителна похвала“ — ти ме възхваляваш със снизходителното си заклеймяване.

Бавно я заобиколи.

— И забелязвам, че не отправяш такива осъдителни думи към братовчед си, който свободно говори за бордеи и хазартни домове в присъствието на дама и който още спи след приключенията си снощи. Докато аз, „непристойният“ негодник и съблазнител, съм тук и се опитвам да ти помогна.

Гневът му започваше да се стопява, заместен от остро осъзнаване на факта, че двамата са насаме. Че тя му отправя несигурни погледи дори докато бузите й порозовяват под погледа му.

В гърдите му нещо, което бе определено порочно, изрева и се събуди за живот.

Зоуи навярно го почувства, защото нервно потри ръце.

— С Джереми не е същото. Той е американец. Не знае, че има и друг вариант. — Погледна го в очите. — Ти знаеш. А ти беше този, който го заведе в бордея.

— Защото той ме помоли — отговори Тристан и се спря само на сантиметри от нея. Нещо като че ли бе изсмукало всичкия въздух в стаята, защото той едва успяваше да диша, след като Зоуи стоеше толкова близо до него. — Но не останах.

Върху красивите й черти се изписа грозно подозрение.

— Разбира се, че не си — съгласи се тя, обърна се и тръгна към вратата. — Ти никога не ходиш в бордеи, никога не лягаш с блудници…

— Кълна се, че снощи не съм.

Зоуи посегна към дръжката на вратата, но Тристан се приближи с широка крачка зад гърба й и я привлече към себе си, докато изящните й задни части не се озоваха притиснати до неговата бързо набъбваща плът.

— Искаш ли да знаеш защо?

— Не — прошепна тя, макар че когато Тристан започна да я целува по врата, не се отдръпна.

— Защото когато видях жените, скупчени на прозорците, когато видях преценяващите им погледи, които измерваха портфейла ми… и други неща, осъзнах, че не искам нито една от тях в леглото си.

Дишането й се учести и Тристан ненадейно почувства, че вече не може да прояви предпазливост. Не и с нея. Не и когато ароматът й на теменужки го обгръщаше, а мекото й тяло се бе нагласило към извивката на неговото и правеше члена му твърд като камък.

— Затова си тръгнах, принцесо — изхриптя той. — Защото осъзнах, че ти си тази, която искам в леглото си. Само ти.