Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (28)

Епилог

Уинбъро, Йоркшир, май 1829

Музикантите свиреха вълшебно, цял куп хора ентусиазирано се носеше в ритъма на бърз шотландски танц, а шампанското се лееше като река от миниатюрен фонтан на моравата в Уинбъро. Но групата до живия плет бе прекалено погълната от спора си, за да обръща внимание на ежегодното празненство на Петдесетница, на което прислужници, арендатори и лордове се смесваха и се веселяха.

Мнението на Тристан по темата беше много категорично и той напълно очакваше брат му да се съгласи.

— Би ли казал на жена ми, че бъзът несъмнено е най-подходящото растение за жив плет?

Зоуи, която изглеждаше пленителна в тъмносинята си вечерна рокля, се намръщи и на Дом, и на Тристан.

— Не ме интересува какво мислиш. Искам да пробвам с бодлива зеленика. Чувала съм добри отзиви за нея.

И лорд Оливиер се намеси:

— Но, скъпо момиче, когато сме засаждали бодлива зеленика в миналото, никога не се е хващала. Не и на нашата негодна Йоркширска почва.

— Глупости! — отсече Дом за изненада на Тристан. — Сега е сезонът за пресаждане на разсадите и това оказва влияние върху растежа им. Всички се опитват да го правят през зимата, но бодливата зеленика трябва да се пресажда през лятото.

Зоуи се усмихна триумфално.

— Точно така! Точно това се опитвах да обясня на тези двама упоритковци, но те държат на това, с което са свикнали, и не искат да ме чуят.

— Готов съм да те слушам по-често, принцесо — оправда се Тристан, — стига само да не повдигаше въпроса, докато си облечена с малко цвят, като например тази рокля, която идеално подчертава прекрасната ти… ъъъ, фигура.

Макар че срамежливо нагласи аления шал на майка си, който носеше като фишу, Зоуи му се намръщи.

— Не се опитвай да ме разсейваш с комплименти, сър. Ти просто винаги се съгласяваш с татко.

— Невинаги — възрази Тристан. — Не разбирам как може да предпочита портвайн пред мадейра.

Но Зоуи беше права, че двамата мъже често се съгласяваха един с друг. Което беше малко тревожно. Всеки път щом Тристан се раздразнеше от властното аристократично поведение на майора, той правеше нещо логично и с това унищожаваше още едно от предубежденията на Боно.

— Трябва обаче да призная, че съм му отстъпвал по темата за засаждането на жив плет — продължи Тристан, докато Джереми Кийн се приближаваше към тях, — но само защото баща ти ми показа архивите на всичките си неуспехи.

— Мили Боже — обади се Кийн, който бе дочул думите му, — вие четиримата пак ли обсъждате засаждането на плет? Заклевам се, че в цяла Англия едва ли има по-скучни аристократи от вас.

Той погледна лорд Оливиер.

— С изключение на Негова светлост, който от време на време разказва истории за войната. Дом се разсмя.

— А ти за какво би искал да говорим, Кийн?

— За изкуство? За надбягвания? За жени?

— Аз съм прекалено стар да говоря за жени — отвърна лорд Оливиер.

Тристан обви ръка около талията на съпругата си.

— А аз съм прекалено женен.

— Определено — вирна нос Зоуи. — И да не си посмял да го забравиш!

Кийн се обърна към Дом.

— Ти си ерген, сър. Не можеш ли да ме поразвлечеш с някоя и друга неприлична история за оперни танцьорки?

— Дом и оперни танцьорки? — подсмихна се Тристан. — Много смешно.

В очите на Зоуи блесна пламъче.

— Джереми, помоли Дом да ти разкаже за бившата си годеница. Онази хубавата, която в момента е на посещение при братовчедка си, вдовицата на брат му, във вдовишката къща в имението му. И която е сгодена за друг мъж, но още не се е омъжила за него.

— Това не е забавно, Зоуи! — изръмжа той.

— Подозирам, че изобщо не се опитва да е забавна — осведоми го Тристан. — Зоуи прекарва прекалено много време със сестра ми и двете са твърдо решени да те оженят за Джейн.

— Бягай, Мантън — изрече провлечено Кийн. — Бягай много бързо и много надалеч. На този свят няма нищо по-опасно от сватовнички. От години избягвам капаните им.

— И слава Богу! — обади се Тристан и хвърли пламенен поглед към съпругата си. — В противен случай този пленителен товар нямаше да топли леглото ми.

Кийн се разсмя, баща й прочисти гърло, а Дом завъртя очи, но Зоуи се протегна и го целуна по бузата — точно на тази реакция се надяваше.

Леля Фло се приближи, като цъкаше с език.

— И защо всички вие, младите, стърчите тук? — възкликна тя и набързо ги прогони. — Отивайте да танцувате! За бога, как да накараме простолюдието да танцува, ако вие не го правите?

Засмяна, Зоуи се обърна към Тристан:

— Може би трябва да се възползваме от това, че сега свирят валс.

— Категорично — съгласи се Боно и я стисна за кръста. — Танцувай с мен, принцесо.

— Това ли е всичко? — попита шеговито тя. — Само един танц?

— Засега — прошепна той, доволен, че е доловила намека му за първия им танц.

Веднага щом я дръпна по-далеч от останалите, Тристан добави приглушено:

— Надяваше се на нещо повече, нали?

Усмивката й стана лукава.

— Категорично. Но по-късно.

Той въздъхна престорено.

— О, много добре.

Още не бяха стигнали до другите танцьори, но Боно я пое в прегръдките си и започна да я върти в ритъма на валса, за да могат да говорят по-свободно.

Нощта беше великолепна. Звездите блестяха одобрително, а луната се извисяваше високо в небосвода, незакрит от нито едно облаче. Това подсилваше впечатлението на Тристан, че изживява сбъдната мечта.

Защото наистина беше така. Цялото му семейство беше в Англия, след всички тези години. Всъщност всички те бяха тук тази вечер — Лизет и Макс, които за първи път се отдалечаваха за няколко дни от бебето, и Дом, който се наслаждаваше на кратък отдих от задълженията си на виконт.

Нещо още по-важно: Тристан най-после имаше истински дом, свое място в света. Имаше Зоуи, за да го дразни, да го обучава как се управлява имение, да топли леглото му… да го обича. А след няколко месеца щеше да има и дете, по което да се прехласва, за което да се тревожи и да го обича. Какво повече би могъл да желае един мъж?

— Видя ли, че Хъкър танцуваше с камериерката ти? — обърна се той към Зоуи.

— Видях.

— Имаш ли нещо против?

— Не. Тя е прекрасна жена, а той заслужава малко щастие след всички тези години без Дрина, не смяташ ли?

— Сигурно. Още ми е трудно да мисля за него като за нещо друго, освен лакей на Джордж. Макар че се оказа идеален пазач на дивеча.

Двамата винаги наричаха Хъкър и Дрина по име. За Зоуи „татко“ и „мама“ щяха завинаги да си останат семейство Кийн. Но понякога Тристан я сварваше да говори с пазача и знаеше, че говорят за живота такъв, какъвто би могъл да бъде.

Хъкър удържа на думата си. Нито в графството, нито извън него се бе разнесъл и полъх от истината за Зоуи. За това спомагаше и фактът, че нито един от хората на Джордж не успя да чуе разговора от онази нощ.

Освен това помагаше и друго: сега Дом им плащаше заплатите и им бе дал щедро увеличение, което едва успяваше да си позволи. Джордж бе оставил имението в бедствено положение и Дом бе изцяло погълнат от опитите си да го задържи на повърхността.

Особено след като все още работеше за „Мантън Инвестигейшънс“. Виктор бе поел дейността почти изцяло и в момента наемаше заместници за Тристан и Дом, макар че двамата братя все още помагаха от време на време при нужда. Интересът на Тристан към тази работа обаче отслабваше всеки ден. Сега домът и работата му бяха тук и той не би могъл да бъде по-доволен.

За щастие Кийн все още упорито настояваше, че съвсем не иска да става наследник на лорд Оливиер, така че в това отношение нямаше за какво да се тревожат.

Което му напомни…

— Кога, по дяволите, смята Кийн да се връща в Америка?

— Всъщност не съм сигурна.

Тя погледна към братовчед си, погълнат от разговор с херцога, който от почитател на изкуството на Кийн се бе превърнал в негов приятел и съветник.

— Не ти ли се струва, че може би се опитва да избяга от нещо у дома?

— Не знам и не ми пука. Изложбата му свърши преди един месец.

Зоуи се засмя.

— Този път е в Уинбъро само за седмица, така че какво те интересува дали ще остане по-дълго в Англия? Дразни ли те?

— Определено ме раздразни, когато дойде през април да нарисува Милош. Тези двамата не се разбраха. Милош реши, че Кийн е надут простак, а Кийн сметна Милош за „прекалено обикновен“. Половината време прекарах в ролята на посредник, преди Кийн да се натъкне на по-подходящ модел за потискащите си картини — някакъв селски ловец на плъхове с интересно лице и кървава мрежа в ръце.

Зоуи се разсмя.

— Дори не подозирах! Защо не ми каза?

Тристан се намръщи.

— Ти току-що беше разбрала, че може да очакваш моя син. Не исках да те разстройвам.

— Искаш да кажеш, дъщеря ти — ухили се тя. — И нямаше да ме разстроиш. След известно време Джереми започва да лази по нервите на всички, а вуйчо Милош е опак дори когато е в най-добро настроение.

Тя се огледа наоколо.

— Като споменахме за него, той тук ли е?

— Тук някъде.

По традиция празненството по Петдесетница включваше всички, свързани с пролетното засаждане, дори работниците-цигани.

— Каза, че на сутринта щели да вдигат катуна. Сега, когато саденето свърши, тръгват на север, за да отидат на един от по-големите панаири на коне.

Лицето й помръкна.

— Надявах се, че ще останат цяло лято. А после да зимуват в Йорк след прибирането на реколтата.

— Знаеш, че предпочитат да зимуват в Лондон — каза тихо Тристан. — Освен това едно е да им позволиш да си направят тук катун и да помагат за засаждането или жътвата. Макар че някои селяни роптаеха, никой не го сметна за подозрително. Но ако започнеш да се отбиваш в някакъв цигански катун в Йорк…

— Знам, знам — намуси се тя. — А и мога да го видя един-два пъти, когато отидем в Лондон за сезона.

— За сезона ли? Но нали ще раждаш!

— Дотогава вече ще съм я родила. И ще искам да я покажа на всички.

— Него — поправи я Боно.

Това беше постоянна шега между двамата — че Зоуи иска наследникът им да е момиче, а той — момче, но всъщност Тристан искаше единствено здраво дете. И съпругата му да оцелее след раждането.

Той така и не забрави ужасната история на Джордж — как лейди Ратмур избрала да споделя леглото на баща им, макар да знаела, че второ дете може да я убие. Това не обезсилваше ужасните неща, които бе извършил брат му, но донякъде обясняваше какво го е изкривило неспасяемо.

Обясняваше и друго: защо Джордж мразеше Тристан толкова много. И защо му беше толкова трудно да обича Дом без задръжки, така, както го обичаше Тристан.

— Трябва да спреш да тормозиш Дом за Джейн — обърна се Боно към Зоуи. — Точно сега има да се бори с много неща.

— Джейн също — отвърна пренебрежително Зоуи. След като се запозна с някогашната годеница на Дом, тя незабавно бе прегърнала каузата на Лизет. — Като за начало, с вдовицата на Джордж.

— Да, чух, че след смъртта на съпруга й й е много трудно. Да чуе, че Джордж е загинал при опит да убие своя полубрат, е достатъчно тежко само по себе си, но това, че после целият свят разбра за някои от най-отвратителните му деяния…

Зоуи го погледна много сериозно.

— Джордж наистина ли е прогонил онези арендатори от домовете им и е нарушил договорите за наем, както твърдят?

— Изглежда, че да. Той се е налагал на много хора. А сега тези хора излизат на открито и се опитват да се доберат до част от имението. Знаят, че Дом няма да ги принуди да мълчат, за разлика от Джордж.

— Какъв юридически кошмар! — промълви скръбно Зоуи.

— Брат ми ще уреди всичко, не се тревожи. Неслучайно е учил за адвокат.

За миг двамата продължиха да танцуват мълчаливо, преплетени и притиснати един до друг, понесени от ритъма на музиката и мислите си.

— Осъзнаваш ли какви щастливци сме? — попита тихо Тристан.

— Големи късметлии наистина — съгласи се Зоуи. — Или просто ни е било отредено да се съберем, както каза онази циганска врачка.

Той я погледна скептично.

— Онази, която ти е казала, че си родена от тайни и тъга?

— Да. И знаеш ли, вярно е. Освен това каза, че това или ще унищожи бъдещето, или ще ме отведе по пътя към величието.

Тристан изсумтя.

— Дала ти е две противоположни възможности, така че по всяка вероятност или едната, или другата е щяла да се сбъдне. Но така или иначе, това няма нищо общо с твърдението ти, че ни е било отредено да се съберем.

— Да, но аз така и не ти казах цялото предсказание.

Сега Зоуи определено се подсмихваше — неприятен навик, който бе прихванала един бог знае откъде.

— Каза, че в живота ми щял да се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило.

Това го сепна, но Тристан нямаше намерение да допусне тя да го разбере.

— Това описание сигурно отговаря на една трета от всички мъже в Англия — отговори сухо той. Зоуи се намръщи и Боно смекчи тона си.

— Колкото и да ми е приятна мисълта, че ни е било отредено да сме заедно, любов моя, не бих я основавал на измислените предсказания на някаква врачка.

— Има и още.

Зоуи го погледна. На лунната светлина очите й бяха нежни и изпълнени с топлина.

— Тя каза и: „Ако му позволиш, той ще се превърне в ръка на отмъщението ти.“ За това какво ще кажеш?

По гърба му премина студена тръпка.

— Просто предположение, което по една случайност се е оказало вярно.

— Сигурно си прав. Освен това рече: „Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“ А това със сигурност не си го направил. — Тя му отправи дяволит поглед. — Макар че работата беше на косъм, преди да те убедя вместо това да ми отдадеш своето.

— Никога не бих разбил сърцето ти — увери я Тристан. — Защото когато на един мъж е поверено най-безценното нещо на света, той го знае. И се отнася с него с любовта и уважението, които заслужава.

Наведе се и прокара устни по нейните.

— Освен това — продължи Боно по най-съблазнителния си начин, — ако разбия сърцето ти, ти никога няма да ме приемеш обратно в леглото си… а аз не съм толкова глупав да поема този риск.

От устните й се изтръгна смях.

— Ти, сър, си развратник, който се прави на женен мъж.

Тристан се ухили.

— За да мога по-добре да те съблазня, милейди. — И наведе уста към нейната. — За да мога да те съблазня по-добре.