Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (1)

Пролог

Йоркшир, 1816

Светлината в спалнята на виконт Ратмур гаснеше, а седемнайсетгодишният Тристан се мъчеше да освободи ръката си от пръстите на своя баща. Трябваше да запали свещ и да накладе огъня. Може би дори да види дали е дошъл докторът.

Но на баща му такива не му минаваха.

— Не ме оставяй.

— Само си помислих, че трябва да…

— Остани с мен — настоя той и стисна ръката на Тристан толкова силно, че му причини болка.

Тристан нарочно не погледна към червеното петно, просмукано в набързо направената превръзка, която той и конярят — и двамата еднакво неопитни — бяха сложили на раната на виконта. Баща му беше минал и през по-лошо. Веднъж се бе изправил срещу туземни пирати в Борнео и беше оцелял. Много го биваше в преживяването на приключенията. И в разказите.

Гърлото на Тристан се сви. Баща му го биваше във всичко… освен в това да се грижи за семейството си. Или по-скоро за семействата си.

Подпрян на ръката на своя син, виконтът се опита да се надигне и да седне.

— Недей! — извика Тристан. — Трябва да си пестиш силите, докато дойде докторът.

Баща му потръпна.

— Няма смисъл, момче. Умирам. Сега ти… трябва да се грижиш… за майка си и сестра си. Сега ти си… мъжът в къщата.

Тристан почувства, че го обзема паника.

— Не говори така. Ще се оправиш.

Баща му трябваше да се оправи. Ако умреше, майка му и Лизет нямаше да го понесат.

Тристан преглътна сълзите си, твърдо решен да не се посрами, а после придърпа завивката до брадичката на баща си в опит да спре треперенето. На баща му просто му беше студено. Някой наистина трябваше да накладе огъня.

— Дръпни се от него! — заповяда един глас от вратата. — Нямаш право да го докосваш.

Тристан настръхна, когато зърна омразния си полубрат, по-голям от него с девет години. Джордж Мантън беше наследник на титлата и имота на Ратмур, защото бе роден в свещен брак.

Тристан не беше. Поради което всички в града го наричаха „френското копеле“, макар че беше само наполовина французин и бе роден и израснал тук, в Ратмур Парк.

— Остави момчето… на мира — успя да изрече баща им. — Искам да е с мен.

Джордж влезе и очите му проблеснаха на светлината на свещта.

— Твоето проклето копеле навярно е виновно, задето са те застреляли.

— Това е лъжа! — извика Тристан и почти се надигна от стола си.

— Стига толкова!

Дишането на баща им излизаше на хрипове, като на великолепен кон в последните метри от надбягването.

— Никой не е виновен. Пистолетът засече. Беше… нещастен случай.

— Ще видим — не отстъпи Джордж. — Можеш да си сигурен, че ще говоря с коняря и всеки друг, който е присъствал.

— Къде е Дом? — попита баща им. — Трябва ми… Дом.

Джордж се намръщи и Тристан се подготви за най-лошото. Джордж ненавиждаше Доминик, своя законороден по-малък брат, почти толкова, колкото полубрат си и полусестра си, навярно защото раждането му бе станало причина за смъртта на лейди Ратмур, когато Джордж е бил едва на седем години.

Може би точно затова Дом и Тристан си бяха допаднали от самото начало — защото Джордж не искаше да има нищо общо с нито един от двама им. Освен това в очите на закона вторият син стоеше съвсем малко по-високо от незаконородения, защото бъдещето и на двамата зависеше изцяло от прищевките на баща им. Това обстоятелство бе достатъчно, за да направи приятелството им здраво като камък.

— Дом е още в Йорк — обърна се Тристан към баща си. — Трябва да се върне довечера.

— Не мога да чакам — изрече с усилие виконтът. — Трябва да го направя… сега. Донеси ми… писалището.

Накъсаната му реч събуди безпокойството на Тристан. Когато Джордж не побърза да се подчини незабавно, Тристан скочи и мина покрай набития негодник, за да стигне до преносимото писалище, което баща им бе пренесъл през Египет, Франция, Сиам и всички други места, които бяха привлекли интереса му през последните две десетилетия и половина.

Донесе го до леглото, а баща му си пое мъчително въздух.

— Записвай, момче.

Тристан отправи тревожен поглед към кипящия от гняв Джордж и извади перото и мастилницата, за да запише думите, които баща му диктуваше с пресекващ глас.

— „Аз, Амброуз Мантън… виконт Ратмур, в пълно… съзнание правя това допълнение към последната си воля и завещание.“

Млъкна, за да си поеме въздух.

— „На извънбрачния си син Тристан Боно завещавам скопения си жребец… Сини пламъци…“

— Татко! — обади се остро Джордж. — Сини пламъци трябва да остане за Дом или за мен.

Погледът на баща им стана стоманен.

— Миналата година го… обещах на твоя полубрат. Тристан ми избра Сини пламъци, затова трябва… да го получи.

Лицето на Джордж пламна, докато Тристан припряно записваше думите. Той обичаше Сини пламъци, който печелеше най-големите награди още откакто виконтът го купи на една разпродажба в Йорк. Нищо чудно, че Джордж искаше жребеца, но нали щеше да наследи всичко останало? Не беше необходимо да му оставят и Сини пламъци.

И още нещо: това означаваше ли, че баща му изобщо не ги е включил в завещанието си? Как бе възможно?

Когато баща му продължи с това, което щеше да остави на Дом, Тристан наведе глава, за да прикрие недоволството си. Фактът, че загрижеността на виконта за извънбрачните му деца бе на случаен принцип, бе достатъчно лош, но Дом? Това не беше правилно.

После баща им остави на Лизет няколко дрънкулки, които бе донесъл от пътешествията си, и годишна рента от двеста лири на майката на Тристан — негова любовница от повече от двайсет години. Постоянно й обещаваше да се оженят, но така и не го направи, уплашен от опасността от скандал. А сега никога нямаше да има възможност да го стори.

Той трябваше да оцелее. Просто трябваше!

— Още едно нещо, момче — изхриптя виконтът. — Запиши, че Фоулър ще… те обучава за свой помощник.

Джордж изруга под нос, а Тристан побърза да запише думите. Баща му от години говореше, че щял да го изучи да стане управител на имение под напътствията на сегашния служител, но момчето дори не смееше да се надява на това. Не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да работи с Фоулър и може би един ден да го наследи на тази длъжност.

Когато приключи, баща му прегледа документа и го подаде на Джордж.

— Подпиши го… и напиши „свидетел“ под името си. Никой няма… да се усъмни в допълнението… ако ти подпишеш. Това е против интереса ти.

Джордж скръсти ръце на гърдите си.

— Така е. И точно по тази причина няма да подпиша.

На лицето на баща им се появи проницателно изражение.

— Може да… оцелея, момче. Докторът идва насам. Ако оцелея… ще те накарам да съжаляваш… че ми се противопоставяш.

Наистина можеше да го направи. Ако решеше да продаде онази част от имуществото, която не бе неделима част от наследството на първородния син, или да ипотекира имотите, Джордж щеше до края на живота си да се бори с дълговете. Освен това той зависеше финансово от баща им до мига, в който получеше наследството си.

Тристан затаи дъх. Стига Джордж да не видеше бързо разпростиращото се червено петно, скрито под тежките завивки, можеше да отстъпи.

Тропотът на конски копита отвън очевидно го накара да вземе решение. Джордж грабна допълнението и перото от Тристан и подписа. Но после продължи да стои неподвижно, загледан в листа.

Баща им протегна трепереща ръка.

— Дай ми го. Дай… ми… го — изхриптя той, но гласът му очевидно отслабваше.

Тристан се наведе напред, повдигна главата му и оправи възглавницата му.

— Дръж се, татко! — стомахът му се сви. — Помощта идва. Не можеш да ни напуснеш. Не можеш!

Очите на баща му се замъглиха.

— Вземи… документа, Тристан. Обещай ми… че ще го дадеш… на Дом.

— Тихо сега — промълви момчето. Побиха го студени тръпки, когато видя как баща му се мъчи да говори.

— Обещай ми! — настоя виконтът през стиснати зъби.

— Обещавам. Сега лежи спокойно.

После протегна ръка към Джордж.

— Дай ми го, става ли? Не виждаш ли, че го разстройваш?

Джордж обаче бе застинал неподвижно на мястото си. Погледът му беше прикован в проклетата хартия. А после двамата чуха някакво клокочене и Джордж рязко вдигна глава.

— Татко?

Приближи се и застана от другата страна на виконта.

— Татко!

От устата на баща им потече струйка кръв и пулсът на Тристан прескочи.

— Не, не е възможно! Не, не, не… Татко!

Хвана главата на виконта, но сега очите на баща му бяха неподвижни, гърдите му не помръдваха.

— Трябва да му помогнем — обърна се Тристан към Джордж. — Трябва да направим нещо!

— Махай се!

Тристан отстъпи назад. Джордж остави настрана допълнението, после се наведе и разтърси раменете на баща им.

— Татко! — заговори той с твърд глас. — По дяволите, събуди се!

Когато стъкленият поглед си остана все така изцъклен, Джордж грабна едно ръчно огледало от тоалетката и го вдигна над устата на баща им. После изруга с тих глас.

— Е? — попита Тристан уплашено.

Лицето на Джордж сякаш бе изсечено от камък.

— Не диша. Мъртъв е.

— Лъжеш!

Тристан трескаво се опита да съживи баща си, започна да потупва ръцете му и да разтрива гърдите му, но този зловещ поглед така и не се промени. Както никога, Джордж казваше истината.

Кръвта на Тристан потече бавно като мътилка във вените му. Баща му си бе отишъл. Никога вече нямаше да отидат заедно на надбягване, на лов за яребици или за елени. Край на мързеливите вечери в селската къща, когато техният баща им разказваше вълнуващи истории за пътешествията си.

Тристан безжалостно се опита да потисне сълзите си. Неговият полубрат щеше да му се присмее, особено след като самият той не плачеше, макар че гледаше баща им втренчено, сякаш се опитваше да го сплаши дотолкова, че да се съживи.

— Какво ще правим сега? — прошепна Тристан.

— Ние нищо няма да правим. Аз ще скърбя за смъртта на баща си и ще уредя погребението му. Ти ще напуснеш тази къща. Веднага.

Тристан остана стъписан.

— Ти няма да… Не може да мислиш да ме изгониш от…

Джордж протегна ръка, затвори очите на баща им и дръпна завивката над лицето му.

— От този ден нататък мисля да правя каквото си поискам. Аз съм господар на тази къща и на всичко в нея.

После прикова Тристан с поглед, в който се четеше чиста злоба.

— Затова ти ще се махнеш сега и никога повече няма да омърсиш тези врати с присъствието си.

Заповедта не бе съвсем неочаквана. Само баща му и Дом желаеха неговото присъствие в тази къща, а сега дори и Дом щеше да се поколебае, преди да застане срещу Джордж.

Мисълта за Дом напомни на Тристан за неговото обещание. Дом учеше за адвокат и разбираше от юридически въпроси. Точно затова баща им искаше той да получи допълнението.

Момчето заобиколи леглото, за да стигне до страничната масичка, на която Джордж бе оставил документа, но новият виконт му препречи пътя.

— Пусни ме да мина — каза Тристан.

— За нищо на света.

Гръбнакът му се скова от страх. Ако Джордж не уважеше документа…

Не, дори и той не можеше да е толкова ужасен.

— Обещах на татко, че ще дам допълнението на Дом. Нали не искаш да ми попречиш да удържа обещанието си?

Като гарван, нахвърлил се на леш, Джордж унищожи надеждите му.

— Ако смяташ, че ще позволя ти и онази курва майка ти да отмъкнете и пени от наследството ми, значи си луд.

„Онази курва майка ти.“ Проклятие, Тристан беше чувал тези думи от устата на Джордж често, прекалено често. Той вдигна лице към брат си.

— Ако отново дръзнеш да наречеш майка ми курва, ще те размажа.

Джордж изсумтя.

— Можеш да опиташ. Но аз винаги съм можел да те пребия. Това не се е променило.

Само че беше, и още как! Тристан се хвърли към документа с надеждата да изненада Джордж, но той очакваше реакцията му и запрати допълнението в огъня.

— Не! — извика Тристан и се обърна към камината.

Джордж го хвана отзад и не го пусна, колкото и Тристан да се опитваше да се освободи.

— Никога вече няма да видиш Сини пламъци, чуваш ли ме? — изсъска новият виконт. — И за нищо на света няма да бъдеш обучен за управител на имение дотогава, докато аз имам думата.

Сърцето на Тристан се сви, докато наблюдаваше как надеждите му изгарят.

— Татко искаше да имам бъдеще.

Това беше доказателство за любовта му, а Бог знаеше, че Тристан почти не бе получавал други.

— Нима ще пренебрегнеш предсмъртното му желание?

Сега, когато документът се беше превърнал в пепел, Джордж блъсна Тристан настрана.

— Той не беше с ясно съзнание. А аз няма да допусна да се мотаеш из Ратмур Парк до края на живота ми и да предизвикваш скандали, където и да отидем.

Скандали. Как му беше писнало от тази дума! Заради страха на Мантън от скандал, майка му така и не получи възможност за приличен живот. Не можеше да позволи на Джордж да го направи!

— В такъв случай защо не ми дадеш Сини пламъци? — Тогава поне можеше да пуска коня в надбягвания и може би да издържа семейството си по този начин. — Имаш цял куп други хубави коне. Не ти трябва и Сини пламъци!

— Дори да беше твой, ти нямаше да знаеш какво да правиш с него — изръмжа Джордж. — Нямаш достатъчно пари да се грижиш за него.

— Мога да го пускам в надбягвания…

— Къде? — Студеният поглед на Джордж пробяга пренебрежително по Тристан. — Наистина ли мислиш, че джентълмените, които се занимават с това, ще позволят френско копеле като теб да се движи в техните среди? Търпяха те само заради татко.

— Не е вярно! — извика Тристан, макар да се страхуваше, че е. — Всички признават, че знам много за конете. Татко ми каза, че всичките му приятели са впечатлени.

— От способността ти да го заблуждаваш, може би. Но дори и да ти позволя да задържиш жребеца, нямаш с какво друго да ги впечатлиш — подсмихна се подигравателно Джордж. — Как мислиш, татко защо така и не продължи с образованието ти, а спря с онова домашно училище^[1], в Ашкрофт? Защото знаеше, че няма смисъл. Ти си прекалено глупав за каквото и да било друго, освен да живееш от неговата щедрост, а аз смятам да сложа край на това.

В гърлото на Тристан се надигна злъчка. Как щяха да оцелеят без рентата и дори без коня? Какво щеше да се случи с майка му и Лизет?

— Ще разкажа на всички какво направи. — Защо пък да не използва семейния страх от скандали срещу Джордж? — Няма да ти се размине.

Виконтът се разсмя.

— На кого ще разкажеш? На прислугата? На селяните? Става въпрос за твоята дума срещу моята, а ти си копеле. Дори да ти повярват, те знаят чии пари плащат за съществуванието им, така че няма да посмеят да действат срещу мен.

— Дом ще го направи — стисна Тристан юмруци. — Той никога няма да подкрепи подобно нещо. Ти изгори и неговото наследство.

— Аз ще се погрижа за законородения си брат — отговори ледено Джордж. — И бездруго щях да се боря срещу допълнението по юридически път и вие така и нямаше да вземете и едно пени от парите.

— Значи не е имало нужда да го изгаряш — отвърна гневно Тристан.

Джордж вдигна рамене.

— Това ми спести месеци чакане на законови процедури. Точно затова Дом ще застане на моя страна — защото има нужда от състоянието ми, за да живее. Със сигурност няма да се изправи срещу мен заради такива като теб.

— Забрави за законовите формалности! Аз съм твоя кръв. Както и Лизет.

Джордж се скова.

— Само поради случайността на раждането ти. Ти не означаваш нищо за мен. И искам да се разкараш от тази къща — веднага!

Когато Тристан продължи да стои там, Джордж мина покрай него и излезе в коридора.

— Хъкър!

Тристан се скова. Знаеше, че подобният на скот управител е изцяло под ботуша на Джордж и наистина, Джон Хъкър се появи на прага само след секунди.

— Докторът още не е дошъл, мастър^[2]…

— „Милорд“, ако обичаш — изрече отсечено Джордж.

Това като че ли разтърси дори Хъкър. Той погледна зад Тристан, към леглото и пребледня.

— Разбирам.

— Подбери това копеле — продължи Джордж — и го разкарай от очите ми. Не искам да се приближава и на миля от това място.

— Да, милорд — изпъна рамене Хъкър и се приближи към Тристан. На лицето му бе изписана плашеща апатичност.

— Хайде, момче. Нали чу господаря… Искам да кажа, Негово благородие.

Тристан отправи свиреп поглед към Джордж.

— Това не е последната ни среща. Ще те накарам да си платиш, дори да трябва да се мъча до края на живота си.

— Проклятие, разкарай го оттук! — нареди Джордж на Хъкър.

Хъкър го хвана за ръката, но Тристан се освободи със сила.

— Тръгвам — и излезе в коридора.

Докато вървеше по стълбите и ехото на стъпките му — една след друга, една след друга — подхранваше неговия гняв, чуваше, че управителят го следва. Да вървят по дяволите и Джордж, и Хъкър! Да върви по дяволите и баща му, който пренебрегваше дълга си към децата си дотогава, докато не стана късно.

Незабавно го обзе чувство на вина. Какво му ставаше? Как така мислеше лоши неща за баща си, който дори не беше изстинал в гроба? Старият виконт не беше виновен за нито едно от нещата, които се случваха. Всичко беше по вина на Джордж, само на Джордж.

След като излезе навън, Тристан очакваше, че Хъкър ще го остави да продължи сам, но този проклет мръсник продължи да крачи до него, размахвайки фенер.

— Няма нужда да ме следваш чак до къщичката — измърмори сърдито Тристан. — Мога и сам да намеря пътя на лунна светлина. Остави ме на мира, по дяволите!

— Щом Негово благородие казва, че те иска на една миля оттук, значи ще се уверя, че си се разкарал на една миля.

— Да ти донеса ли метър да измериш? — озъби се Тристан.

Без да отговаря, Хъкър упорито продължи да крачи до него по целия път през моравата.

Някога той беше горе-долу свестен, когато работеше за баща му като управител на домакинството. Джордж беше вече в пансиона, а Дом — все още у дома, затова Хъкър тайно даваше сладки на Тристан и Дом, когато двамата се отправяха на приключенията си в пещерата близо до Флембъро Хед^[3]. Хъкър беше този, който научи Тристан на основите на счетоводството и му даде да опита първата си пура на крехката възраст от осем години.

А после Джордж завърши „Хароу“ и се прибра вкъщи. Докато баща им беше на едно от пътуванията си и го остави да ръководи всичко, Джордж повиши Хъкър до свой собствен делови представител и всичко се промени.

Сега Хъкър беше също толкова гаден, колкото и Джордж. Дом обичаше да казва, че се е заразил с Джордж и няма изгледи да се оправи.

— Не знам как можеш да работиш за него — рече Тристан. — Той е измамник и лъжец.

— Той е господарят. Аз правя това, което ми заповядат. — Хъкър хвърли бърз поглед към него. — Ако беше умен, и ти щеше да правиш така. Няма да спечелиш, като се изправиш срещу него. Досега трябваше да си го научил.

— Значи да забравя, че той ми открадна наследството, че възнамерява да съсипе семейството ми?

Хъкър дори не го попита за обяснение.

— Ти си копеле. И бездруго нямаше особени шансове. Просто така стоят нещата.

Тристан беше свикнал да го наричат копеле, но фактът, че Хъкър можеше да бъде толкова студен, разпали гнева му. Сега минаваха покрай конюшните и тялото на момчето се напрегна. Сини пламъци беше тук. Неговият Сини пламъци. Не беше честно. Проклятие, нито едно от нещата, които се случваха, не беше честно!

Вече бяха на половината път до къщичката, когато Хъкър най-накрая го остави. Тристан вървя само толкова, колкото да изчезне от погледа на този подлец. Може би трябваше да изчака пристигането на Дом, за да го предупреди какво е направил брат му.

А после какво? Джордж беше прав: Дом наистина трябваше да застане на страната на законородения си брат. Нямаше избор: докато подкрепяше Джордж, щеше да бъде в безопасност. А и не можеше да им помогне с каквото и да било. И той нямаше абсолютно нищо на свое име.

Което означаваше, че Тристан и неговото семейство щяха да гладуват. Къщичката беше част от имението Ратмур Парк, както и почти всичко останало. Проклятие, Джордж можеше да ги изхвърли още утре, стига да поиска!

Той тръгна през гората към огньовете им. Ако не друг, то поне приятелят му Милош Кори, търговецът на коне, щеше да разбере колко е несправедливо това, че загуби Сини пламъци. Милош щеше да оцени красотата и духа на такова животно.

Проклетият Джордж! Е, добре, може би Тристан наистина нямаше да може да си позволи да задържи Сини пламъци, но можеше поне да го продаде на Милош на добра цена, а после…

Тази мисъл го накара да се закове на място. Милош щеше с готовност да купи такъв прекрасен жребец. Сигурно имаше и пари за подобна покупка — достатъчно, за да могат всички те да живеят, докато Тристан си намери работа. Освен това конят по право принадлежеше на Тристан, каквото и да казваше Джордж. Ако го вземеше, с това щеше само да уважи желанията на баща си.

Можеше да го направи, без някой да го заподозре. Конярите сигурно вечеряха. Можеше да влезе и да излезе със Сини пламъци, докато те още бяха над конюшните. Ако оставеше вратата на бокса отворена, щяха да решат, че жребецът е излязъл навън.

Можеше да го направи… но само ако пристъпеше към действие веднага. И само ако успееше да убеди Милош да купи това, което целият свят щеше да сметне за откраднат кон.

„Миналата година го… обещах на твоя полубрат. Тристан ми избра Сини пламъци, затова трябва… да го получи.“

Думите на баща му го подтикнаха да вземе решение. Да вървят по дяволите и светът, и неговите несправедливи закони! Проклятие, Сини пламъци беше негов. Затова само той имаше право да реши съдбата на коня.

Един час по-късно Тристан наблюдаваше как Милош оглежда жребеца. Циганинът и преди беше виждал Сини пламъци, но никога отблизо и никога достатъчно дълго, за да му направи оценка.

Сега измери Тристан с предпазлив поглед.

— Той е твой. Баща ти го е дал на теб.

Беше време да признае какво е направил. Отказваше да изложи на риск живота на приятеля си — циганинът трябваше да пристъпи към сделката само ако знае всичко.

Тристан бързо му разказа за тазвечерните събития. Когато свърши, Милош измърмори няколко думи на цигански. Тристан бе научил една-две фрази от времето, прекарано с циганите, затова разпозна смисъла като „безразсъден глупак“.

Той погледна спокойно мъжа, който, макар и само няколко години по-голям от него, имаше по-голям опит в купуване, продаване и обучаване на коне от всеки друг, когото познаваше.

— Мога да взема Сини пламъци обратно, ако искаш. Ще го оставя до конюшните и конярите ще го намерят.

Това като че ли накара Милош да се замисли. Очевидно искаше Сини пламъци.

— Твоят полубрат ще обеси всеки, когото намерят заедно с коня.

— Тогава се погрижи да не те намерят. Тръгнете още призори. И бездруго трябва да си тръгнете — Джордж никога няма да ви позволи да останете. Когато осъзнае, че Сини пламъци е изчезнал, ти и твоите хора отдавна ще сте заминали и никой няма да си помисли, че е странно — всички знаят, че Джордж мрази циганите.

— Ще помислят, че ние сме откраднали коня.

— Ще помислят, че аз съм го откраднал, но няма да могат да го докажат. Защото Сини пламъци ще е изчезнал.

Милош потърка брадичката си и отново огледа коня.

— Сигурен си, че никой не те е видял да го вземаш?

Тристан си помисли за шума, който чу близо до конюшнята, когато излизаше, но побърза да го прогони от ума си. Беше само някакво куче.

— Да. Сигурен съм. Иначе щеше да се вдигне шум, да започне гонитба. Освен това лично Хъкър ме изведе от имението. Ако стане нещо, той ще е първият, когото ще обвини Джордж.

Устните на Милош се стиснаха в тънка черта.

— Той ще излъже.

— Ще излъже Джордж, това ли имаш предвид?

— Ще излъже Джордж, ще излъже заради Джордж. И в двата случая не може да му се има доверие.

Убеждението в гласа му накара Тристан да се замисли.

— Защо го казваш?

Погледът на Милош стана сдържан.

— Знаеш, че е вярно.

— Да, но ти като че ли говориш от личен опит — изгледа го изпитателно Тристан. — Знаеш ли за някой случай, в който Хъкър е излъгал заради Джордж за нещо важно, особено ако е било нещо, което мога да използвам срещу Джордж…

— Колко искаш за коня? — попита направо Милош.

Тристан го изгледа втренчено, но приятелят му очевидно нямаше намерение да обяснява. Циганите можеха да са много потайни, дори с човек, когото харесват. Въпреки всичко Тристан беше gadjo — не-циганин.

Изруга под нос.

— Двеста и петдесет лири. Струва петстотин, така че за теб е изгодна сделка.

— Само ако купувачите знаят потеклото му, но не мога да го продам като Сини пламъци. Освен това поемам риска да го задържа, преди да се отдалечим достатъчно, за да съм сигурен, че нито един потенциален купувач не знае за изчезването му.

Отправи лукав поглед към Тристан.

— Ще ти платя сто и петдесет и нито пени повече. И само защото става дума за теб.

— И защото това ще е шамар в лицето на Джордж. И на Хъкър.

Милош призна правотата му с кратко кимване.

Сто и петдесет лири щяха да дадат на семейството на Тристан в Йорк възможност да живее спокойно няколко години, а на него — време да си намери работа.

Тристан отправи за последен път изпълнен с копнеж поглед към коня, който много би желал да задържи. После протегна ръка.

— Разбрахме се.

Милош я стисна.

— Надявам се някой ден да не съжаляваш за това, приятелю.

— Няма. Трябва да се грижа за майка си и Лизет по някакъв начин. Защото веднага щом обявят Джордж за наследник, няма да имаме нищо, няма да има и къде да отидем. А аз не мога да допусна това да се случи.

 

 

На следващата вечер отрезвелият Тристан стоеше на брега на Флембъро Хед заедно с майка си и сестра си. Беше поел риск и беше загубил. Все още имаше парите, които му даде Милош, но сега бягаше, за да си спаси живота, придружен от своето семейство. Защото се оказа, че шумът, който беше чул навън, край конюшнята, не беше куче, а човек, разпознал Тристан като крадеца на коня.

Сега Джордж издирваше в цялата провинция и него, и Сини пламъци. Майка му и Лизет бяха изхвърлени от къщичката и се наложи да използват част от парите, за да си купят тайно билети до Биариц, Франция; оттам можеха да стигнат по суша до Тулон, където живееше семейството на майка му. Защото Джордж вече се опитваше да го обеси.

Загледан в покрусеното изражение на майка си, Тристан преглътна с усилие. Тя бе загубила дома си и истинската си любов в един и същи ден и поне за половината бе отговорен той.

Лизет пъхна ръка в неговата и стисна пръстите му.

— Всичко ще се оправи, Тристан — прошепна тя. — Дом казва, че ще ни пише редовно и ще ни държи в течение на случващото се. Освен това някой ден със сигурност ще можем да се върнем.

Тристан потръпна. Това беше най-ужасната част. Дом не застана на страната на Джордж. Застана на тяхна страна и това му струва всичко. Всичко това заради необмислената кражба на Тристан.

Не, по дяволите! Заради техния небрежен баща, който така и не си направи труда да промени завещанието си след раждането на Дом. Точно затова Джордж можа да изгори допълнението и да ги остави без нито едно пени. Дори Тристан да не беше откраднал коня, Джордж пак щеше да ги изгони. Пак щяха да са принудени да напуснат къщичката без нищо, просто не толкова скоро.

И макар че при този вариант биха могли да останат в Англия, каква полза? Джордж никога нямаше да позволи на Дом да им даде дори едно пени, така че пак щяха да загубят всичко.

Спомни си думите на баща си: „Сега ти… трябва да се грижиш… за майка си и сестра си. Сега ти си… мъжът в къщата.“

Така беше. И Тристан бе направил необходимото, за да оцелеят, докато си намери работа. Истинският злодей в тази история беше Джордж.

Момчето изпъна рамене и се загледа над вълните, които скоро щяха да го отделят от единствения дом, който познаваше. Това нямаше значение. Щеше да издържи. Всички те щяха да издържат, дори ако Тристан трябваше да работи като вол, за да го постигне.

Но никой никога нямаше отново да надвие него или семейството му. Щеше да се научи как да маневрира в този глупав, изпълнен с предателства свят по всички възможни начини. Щеше да се научи да се бори и щеше да се научи да печели.

И тогава един ден щеше да се върне в Йоркшир с цялото това ново знание. И тогава Джордж трябваше да внимава! Защото Тристан щеше да накара своя полубрат да си плати за злодеянието, дори това да се окажеше последното, което щеше да направи през живота си.