Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (24)

Глава 23

Уинбъро не беше това, което очакваше Тристан. Той си мислеше, че ще види нещо като Ратмур Парк, с голяма господарска къща, прилежащи сгради и няколко ферми под аренда в покрайнините. Не очакваше да язди, както му се стори, цели мили покрай многобройни ферми, покрай една млекарница, парк с елени и работилница за щавене на кожи, преди дори да стигнат до алеята.

Край тях просторните градини със заснежените си белведери и украси, с умело оформените си живи плетове и елегантно извити пътеки приличаха на приказна земя, излязла изпод английската почва, особено под пълната луна, която ги обливаше със светлината си.

В средата на кръгообразната алея пред тях един огромен фонтан стоеше като страж пред някакъв митичен вход. А къщата, която се извисяваше през снежната мъгла, беше може би три пъти по-голяма от Ратмур Парк.

Спряха за обяд в Йорк. Графът изпрати ездач да предупреди прислугата за предстоящото им посещение, затова прозорците бяха осветени и огромни факли хвърляха тайнствена светлина върху масивната сграда от Йоркширски пясъчник и стъкло, позлатени елементи, увенчаващи покривите, и назъбени кули.

Тристан веднага разбра защо Зоуи бе така решена да го запази. Не беше излъгала, като му каза, че от това имение зависят стотици хора. Ето за това се беше борила — за тази широко разпростряна мрежа от ферми… за тези красиви градини… за тази величествена къща. Нищо чудно, че не искаше да остави всичко това да отиде при Кийн, който не знаеше нищо за управлението на голямо имение.

Сърцето на Тристан се заблъска в гърдите му. Неговите умения в ръководенето на нещо толкова важно едва-едва надхвърляха тези на американеца. Мисълта, че Зоуи очаква той да й помогне да го запазят за децата си и техните деца го изпълни с ужас.

Почувства, че тя го гледа — и тя, и баща й. Чакаха да каже нещо, но какво уместно можеше да каже той?

— Хубаво местенце си имате тук — подметна шеговито. — Малко е тясно като за моя вкус, но предполагам, че ще свикна.

За негово облекчение Негова светлост се засмя.

— Понякога е малко претъпкано — отговори лорд Оливиер, — но се справяме.

Тристан го погледна, избягвайки внимателно погледа на Зоуи.

— Да, разбирам, че е трудно, когато имате само колко? — петдесет стаи, от които да избирате? Седемдесет и пет?

— Сто и три — поясни Зоуи едва чуто.

Най-накрая Тристан я погледна и сърцето му се сви, когато видя нервността, изписана на лицето й. Поне веднъж трябваше да се въздържи от навика си да се крие зад стена от остроумие. Това беше целият свят на Зоуи. И като истинска глупачка тя възнамеряваше да го сподели с него, Бог да й е на помощ.

— Това имение е прекрасно, любима — каза той. — Идеално за принцеса като теб. И очевидно е много добре управлявано.

Тя примигна.

— Наистина ли мислиш така? С татко работим много усърдно за това.

— Личи си.

Усмивката, която грейна на лицето й, беше така ослепителна, че около сърцето му сякаш се сви корав юмрук.

— О, но ти просто трябва да го видиш на светло през есента — възкликна Зоуи, — когато полята са натежали от зърно, овцете са дебели и нахални, а листата почервеняват. Наистина е божествено!

Стягането в гърлото му стана болезнено.

— Сигурен съм — каза той. Божествено… и прекалено богато за човек като него.

Боно се намръщи. Проклятие, той имаше същото право да бъде тук, каквото и всеки друг. Зоуи го бе избрала и той щеше да направи така, че никога да не съжали за това.

Все още обаче не беше сигурен защо го бе избрала. Не беше споменала нищо за любов. Дали не беше само защото я компрометира?

Тази възможност го гризеше още от мига, в който ги откриха заедно, особено след като оттогава бяха прекарали насаме не повече от няколко минути. Не искаше тя да го приеме по задължение. Което беше абсурдно. Би трябвало да ликува, че една богата наследница иска да се омъжи за него. Скоро ще си има дом, място в света.

Да, но не можеше, не и преди да разбере защо. Както каза на Кийн, възнамеряваше да бъде единственият развратник в живота й. Но не искаше да бъде единствено развратникът в живота й.

На входа ги посрещна цяло поделение прислужници. Мъжете приличаха повече на войници в ливрея, отколкото на истински прислужници. Държаха се така, сякаш докладваха на своя офицер, и лорд Оливиер определено им говореше точно по такъв начин.

Зоуи се наведе към Тристан.

— Татко е избрал повечето от мъжете сред хората, които са служили под негово командване през войната. Каза, че е срамота как се отнасяли с войниците, след като от тях вече нямало полза.

— Наистина е срамота — съгласи се Тристан. Но никога досега не беше срещал граф, който да се вълнува от това.

А когато лорд Оливиер спокойно го представи като годеник на Зоуи, Боно бе принуден да си промени мнението за Негова светлост още повече. Особено когато прислужниците приеха съобщението дори без мърморене и незабавно започнаха да се отнасят към него с уважение, което не бе свикнал да получава от прислугата на никого другиго, освен на Макс и Лизет.

Дом влезе в къщата само колкото да изпие чашка бренди, за да се стопли. После по настояване на Негово благородие тръгна обратно с каретата на графа, която можеше да му предложи известна защита от времето, докато чакаше край пътя.

Само след секунди въведоха Тристан в елегантно обзаведена спалня с буен огън. Бързо му напълниха вана и той с огромно удоволствие се потопи и отми мръсотията от пътя. От топлата вода скоро се унесе в сън в медната вана.

Събуди се от усещането за студена вода, която ближеше брадичката му. Разтреперан, той излезе от ваната, избърса се и облече резервния чифт дрехи, които си бе приготвил за пътуването. Искаше да е готов веднага за всичко, което може да се случи.

Един поглед към часовника му показа, че са прекарали в Уинбъро по-малко от час. Кратката му дрямка не можеше да компенсира последните две безсънни нощи. Трябваше да поспи.

Но как, след като тази заплаха висеше над главата му? Ами ако бяха изпуснали Милош? Ако в този момент той изискваше отговори от Хъкър и поставяше в опасност бъдещето на Зоуи? Циганинът може би щеше да прояви благоразумие и дискретност… или може би не.

Неспособен да стои мирно, той слезе на долния етаж. По навик бе запомнил изложението на онези части от къщата, през които беше минал, и сега това му свърши добра работа. Само след няколко минути беше стигнал до впечатляващото фоайе.

По това време — почти един часа сутринта — наоколо нямаше дори лакей. Боно се спря и обмисли вариантите. Дали да не препусне към Дом и да го отмени на поста му? Нямаше смисъл да будуват и двамата. Може би трябваше да тръгне към конюшните, да обясни ситуацията и да вземе кон.

Докато се колебаеше, чу по-надолу по коридора проклятие, което определено беше женско. Изпълнен с любопитство, той последва тихите звуци на човек, който се движеше из къщата, докато накрая се натъкна на една отворена врата и видя, че от нея идва светлина.

Тристан влезе в стаята и незабавно обхвана с поглед обстановката на това, което приличаше на салон, обзаведен с подчертано женски вкус. Много приличаше на салона на Лизет в градската къща на семейство Лайънс. В единия ъгъл имаше маса за шиене, полукръг от пищно тапицирани столове бяха разположени срещу дълъг диван, а…

Я виж ти, тази гледка бе наистина запленяваща. В ъгъла, който отчасти бе закрит от погледа му от отворената врата, Зоуи, само по нощница и халат, стоеше върху един стол. Беше го завлякла до някаква масивна мебел, лакирана с черен лак и висока два метра и четирийсет, която приличаше на бюро с шкаф отгоре.

Бюрото беше десетина сантиметра по-високо от шкафа, затова Зоуи бе поставила едното си коляно отгоре му, другия крак на стола, а горните врати на шкафа бяха отворени, докато тя се протягаше в очевиден опит да достигне кутия в едно от по-големите отделения най-отгоре.

Като внимаваше да не я стресне, Тристан затвори вратата на салона, заключи я и просто остана неподвижен, наслаждавайки се да я гледа, с тази коса, която падаше до кръста й, и всяка извивка на пищните й бедра очертана от финия лен, докато се мъчеше да стигне до кутията.

Той потисна подхилването си, приближи се толкова, колкото посмя, и попита:

— Трябва ли ти помощ, принцесо?

Тя изписка, завъртя се и се олюля на стола. Засмян, Тристан я улови за кръста, за да не падне. Зоуи се вкопчи в рамото му с една ръка, а с другата го перна по ръката.

— Уплаши ме до смърт, Тристан Боно!

— Съжалявам — отвърна той без капка разкаяние. — Бях прекалено запленен от извънредно прелестните ти задни части, за да мисля рационално.

— Нали трябваше да спиш!

— Тревожиш се за мен, така ли, принцесо?

Приятно му беше, че се тревожи за него. Това със сигурност означаваше, че го иска като нещо повече от чисто креватен партньор.

— Все някой трябва да го прави. Ти няма да се разтревожиш за себе си.

Гърдите й бяха точно пред него и той улови едната в устата си и прокара език по зърното през лена.

Зоуи въздъхна дълбоко и заби пръсти в раменете му.

— Не бива. Трябва да поспиш…

— Не мога.

— И аз не мога — призна тя и зарови ръце в косата му, докато Боно бавно вдигаше нощницата и пеньоара към бедрата й. — Аз… аз… какво правиш?

Отново обладаваше бъдещата си съпруга. Откриваше колко са дълбоки чувствата й. Уверяваше се, че тя още го иска, че двата дни, прекарани в една карета заедно с него, не са я разколебали.

— Оглеждам те хубаво.

Да. Това също.

Прасците й проблеснаха със златисто сияние на светлината на огъня и го възбудиха.

— Но… но някой може да влезе.

— Едва ли. Заключих вратата.

Дишането й се ускори, когато Тристан вдигна подгъва на облеклото й над коленете, а после и по прекрасните й бедра.

— И миналия път беше заключена…

— Да, но сега баща ти несъмнено спи дълбоко в стаята си. И очаква и ние да спим.

Най-накрая разкри прекрасното й триъгълниче от червеникавокафяви къдрици и устата му пресъхна.

— Нямаш бельо. Много си палава!

— Няма нищо лошо да не носиш бельо в леглото — отвърна сковано Зоуи.

— Напълно съм съгласен — успокои я той и напъха набраната нощница и халат в ръката й. — Дръж.

Между веждите й се очерта малка гънка, макар че го послуша.

— Защо?

Тристан разтвори къдриците й и разкри нежните гънки, които копнееше да вкуси.

— Защото, любима, искам да те хапна — и приклекна да оближе деликатната й плът.

— О! Ти искаш да… да…

— Да — облиза я той и се наслади на женствения й аромат на мускус. И на начина, по който Зоуи потръпваше под ласките му.

— Тристан, наистина не трябва…

— Тихо, любима. Остави ме да направя това, в което съм най-добър.

— Това не е… — започна тя.

Но той вече смучеше подутата й пъпка по начина, за който знаеше, че допада на повечето жени. Начинът, за който се надяваше да допадне и на нея.

— Ооо… — простена Зоуи и стисна главата му, за да го задържи там. — Скъпи мой… Тристан…

Думата „скъпи“ отекна като ехо в главата му. Никога преди не го бе наричала така. Прозвуча му прекрасно.

Сега вече желанието му да я обладае се превърна в отчаяние. Боно имаше едно предимство. Тя го желаеше. И по дяволите, той възнамеряваше да се възползва докрай от това.

Започна да я измъчва с езика си. Опиваше се от аромата й, наслаждаваше се на начина, по който Зоуи започна да се извива и потръпва под милувките му. Вкусът на възбудата й му хареса. Всъщност го подлуди. Не знаеше колко още ще успее да…

Тя стигна до върха и показа удоволствието си с вик, който бе толкова сладък, че членът му се втвърди като желязо. Коленете й се подгънаха, Тристан я свали от стола и я остави върху бюрото. Припряно разкопча панталона и гащите си, раздели краката й и се наведе над нея. Поколеба се — даде й последна възможност да му откаже.

Когато Зоуи преметна ръце около шията му, той почувства, че няма нужда от друга покана. Секунди по-късно вече бе заровил члена си в нея. Макар че нададе лек вик на изненада, Зоуи сключи крака зад бедрата му, за да се напасне по-добре към него.

Тристан едва не свърши още в този миг. Беше му толкова приятно да я усеща — тя беше така гореща и гостоприемна. С всяка друга жена той би започнал да тласка бързо и силно, докато се изхаби. Със Зоуи обаче не искаше да е така, особено сега. Последния път, когато бяха заедно, тя изпита болка. Този път той искаше да почувства само удоволствие.

— Тристан… — прошепна Зоуи в ухото му, когато той започна да се движи в нея. — Липсваше ми.

— В леглото, имаш предвид — изръмжа Боно, за да прикрие разочарованието си.

Въпреки бушуващата нужда на члена си той запази тласъците си бавни и нежни. Смъкна деколтето на нощницата й, за да погали гръдта й, и тя се загърчи.

— Затова ли ще се… омъжиш за мен? — попита той, изгарящ от желание да узнае истината. — Защото това ти харесва? Да те съблазнява един развратник?

— Не! — възкликна тя, отдръпна се и го погледна замаяно. — Освен това ти не си развратник.

— Сигурна ли си?

— Да.

Очите й го обливаха с топъл блясък, изпълнени с чувство, на което Боно не смееше да повярва.

Целуна я, прекалено уплашен, за да се надява. Дори не знаеше на какво се надява. Не, знаеше. Също като майка си, и той копнееше за невъзможната мечта.

Проклета да е! Тристан се отдръпна назад, за да види лицето й, докато нахлуваше силно в нея.

— Защо ще се омъжиш за мен, защото те обезчестих ли?

— Разбира се, че не.

Тялото й го привлече по-навътре, по-дълбоко.

— Тогава защо?

На лицето й ненадейно се изписа предпазливост и Зоуи зарови лице във врата му.

— Защото… защото искам.

— Но защо искаш?

Тристан усещаше, че освобождението му ще настъпи всеки момент, това обаче така и не стана. Той безмилостно ускори ритъма си.

— Ако не заради това… защо?

Сега тя започна да отвръща на тласъците му със свои тласъци. Косата й се виеше диво по раменете му.

— Защото… ме караш да се смея.

— И преди те карах да се смееш. Но ти все още смяташе да се омъжиш за братовчед си.

— Аз… дойдох на себе си.

Жалко, че той не можеше да дойде на себе си. Не можеше да спре да я моли за невъзможното.

— И все пак не искаш да ми отговориш. Истината, Зоуи. Защо… искаш… да се омъжиш… за мен?

Намери онова място, на което тя изпитваше върховно удоволствие, и започна да го гали, решен да я доведе до блаженство. Ако успееше да я доведе дотам, може би и той щеше да стигне до блаженството и да сложи край на това безумно желание и копнеж за повече.

Зоуи изохка.

— Има ли… значение?

— Мили Боже, да!

Той започна да тласка в нея отново и отново — търсеше освобождение и това друго нещо, което искаше, това нещо, което не смееше да назове.

— Проклятие, кажи ми защо!

— Защото те обичам!

Докато думите отекваха в стаята, Зоуи се сви около него, започна да изсмуква члена му и да издава скимтене, което предизвика възбуда в други места, а не в члена му.

После тя го притисна до себе си и прошепна във врата му:

— Обичам те… скъпи мой.

Това го запрати отвъд ръба на пропастта. Тристан се гмурна дълбоко и най-накрая намери освобождението си. Объркан от думите й, без да смее да им повярва, той се изля в нея.

Тялото му се отпусна удовлетворено. Умът му още кипеше. И тогава я чу как прошепна:

— Сега щастлив ли си?

Боно едва сподави смеха на щастливо опиянение, който се надигна в гърлото му.

— Безкрайно.

И душата му изтръпна от ужас, защото това беше истината.