Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (15)

Глава 14

Луната бе надвиснала ниско, когато потеглиха към Ламбът, но много газени лампи осветяваха пътя. За съжаление улиците все още бяха пълни с хора, така че не можаха да говорят много, докато яздеха към моста Уестминстър.

Когато отиде в „Мантън Инвестигейшънс“, Зоуи не възнамеряваше нещата да се развият по този начин, но сега не съжаляваше. Това й предоставяше още една възможност да намери жената, която я бе родила, бащата, който я бе изоставил.

И още една възможност да бъде с Тристан.

„След като наблизо няма никой, който да ми напомни, че съм джентълмен, щях да положа всички усилия да те вкарам в леглото си.“

О, но тя спокойно можеше да му позволи! Защото част от нея — някаква отчаяна, обезумяла част от нея — копнееше да разбере лично какво е да я съблазни развратникът.

Щеше ли да бъде както днешния следобед — вълнуващо, дръзко и малко грубо? Или Тристан щеше да бъде нежен с нея, защото беше девствена? Той каза, че ще бъде бавен, и въпреки жестокия нощен студ мисълта за това я накара да изпита горещина на места, на които не трябваше да чувства горещина.

Най-накрая стигнаха до една не толкова оживена част на града, защото по това време на нощта малко хора бяха на улицата близо до Уестминстър. Тристан мина малко по-близо. Зоуи реши, че го прави просто за да я пази по-добре, но после той проговори:

— И така, колко ти разказа бъбривата ми сестра за мен и Джордж?

— Мисля, че всичко — хвърли му Зоуи кос поглед. — Как е изгорил допълнението, как ти си откраднал коня, как семейството ви е избягало във Франция, за да не те обесят.

— Аха! Предполагам, че затова си се измъкнала от къщи и си се втурнала да ме предупредиш.

В гласа му се прокрадна горчивина.

— Да ми попречиш да направя повторна глупава грешка като тази, която допуснах в младостта си.

— Предполагам, че е било не толкова грешка, колкото отчаян опит да спасиш майка си и сестра си — каза тихо Зоуи. — Не те обвинявам за това.

— Много мило от твоя страна. Само че не си разбрала нищо — нито ти, нито Лизет, нито Дом.

Той се извърна към нея и я погледна с каменно изражение.

— Да, направих го отчасти за да спечеля пари за семейството си, но ако това беше единствената причина, можех да помоля Дом да ми помогне да намеря решение. Или да си потърся работа в Йорк.

Погледът му се прикова в нейния.

— Истината е, че смятах, че ще ми се размине. Моят план беше Джордж да разбере със сигурност — но никога да не може да докаже, — че аз съм откраднал Сини пламъци от него. Исках да кипи от гняв, без да може да направи нито едно скапано нещо.

Той премести поглед обратно към пътя и побутна коня да върви по-бързо.

— Но както обикновено, късметът беше на страната на Джордж. Винаги става така. Някакъв проклет прислужник ме видял как вземам Сини пламъци. Дори не знам кой е бил.

Гласът му стана по-суров.

— И не ме интересува. Защото аз все още обвинявам Джордж за цялото крушение. И все още отказвам да позволя да му се размине.

Продължиха да яздят и Зоуи бе осенена от ужасно прозрение.

— Значи затова е всичко. Ще се срещнеш с Милош, защото искаш да си отмъстиш.

Той само продължи да се взира мрачно напред. Тя попита:

— Как, за бога, един скитащ циганин може да ти помогне да си отмъстиш на Джордж?

Щеше ли да й даде отговор? Или щеше стоически да продължи напред със самовъзложената си мисия?

След миг Тристан въздъхна дълбоко и продължително.

— В онази нощ, в която му продадох коня, Милош спомена нещо за миналото на Джордж. Останах с впечатлението, че знае някакви тайни за моя полубрат. Тогава не го притиснах, защото имах нужда да купи Сини пламъци и не исках да го плаша. Но сега нямам какво да губя.

— Нямаш и какво да спечелиш. Освен едно празно отмъщение.

— И бъдеще без страх.

Тристан я погледна и очите му просветнаха в нощта.

— Той няма да се спре, преди да ме съсипе. Затова по някакъв начин трябва пръв да го спра.

Убедеността в изражението му я накара да се замисли. Прав ли беше?

Зоуи започна да подбира думите си внимателно.

— Мога да разбера защо мразиш Джордж, но защо той те мрази толкова много?

— Един господ знае.

— Все трябва да имаш някаква представа.

— Мислиш, че аз съм го предизвикал? Това ли е?

Зоуи се наежи.

— Просто се опитвам да разбера.

— Желая ти късмет. Самият аз не го разбирам напълно. — Той вдигна рамене. — Дом смята, че е защото татко като че ли харесваше най-много мен и Джордж се е чувствал обиден.

— Но мистър Мантън не се чувства обиден.

— Не — съгласи се Тристан и нагласи по-здраво шапката на главата си. — Дом никога не е бил като татко, затова двамата не се… разбираха. Брат ми е предпазлив, предпочита стабилността пред това да скита по света и да живее като монах — все качества, които баща ми не притежаваше.

— Нито пък ти — подметна нехайно Зоуи.

Боно се вдърви на седлото.

— Да, аз съм само безотговорен развратник, който скача от легло в легло в безкрайно търсене на удоволствия.

— Не съм казала подобно нещо. — Пак го беше обидила, без да иска. — Освен това не може да си чак такъв безотговорен развратник, иначе снощи щеше да останеш с братовчед ми до сутринта. Нямаше да работиш на толкова места в Тулон и Париж, за да издържаш семейството си. — Тя се взря в скованите черти на лицето му. — И нямаше сега да яздиш в нощта, за да разбереш кои са моите родители.

— О, но ти сама го каза — аз просто използвам случая ти като извинение, за да открия Милош.

— Тогава защо прекара почти три дни в пътуване до Ливърпул и обратно? Защо ме разведе из циганския лагер? — Тя се осмели да се усмихне. — Два пъти, ако броим тази вечер.

— За да те вкарам в леглото си, разбира се — отвърна Боно с остър тон. — За какво друго?

В съзнанието й отекнаха думите на Лизет: „Но не се оставяй яростта на големия ми брат да те заблуди. У Тристан има нещо повече от това, което показва пред света.“

— Ако си искал само това, щеше да го направиш още в „Мантън Инвестигейшънс“, в мига, в който останахме насаме.

Той като че ли не можа да намери отговор на този аргумент.

— Кажи ми, Тристан, какви са плановете ти, след като си отмъстиш на Джордж?

— Не съм мислил толкова напред.

— Изобщо ли? — настоя тя. — Нямаш ли никакви тайни амбиции? Може би желание да управляваш сам „Мантън Инвестигейшънс“ един ден?

— Не. Аз притежавам половината от фирмата и това е всичко, което искам.

— Значи не се надяваш да основеш своя собствена подобна компания?

— Не.

— Просто ще продължиш да работиш за своя полубрат до края на живота си?

— Мили Боже, не!

Отговорът сякаш го изненада също толкова, колкото и нея.

Бяха стигнали до моста и тъкмо тръгваха по него, когато Тристан отново проговори:

— Някога, много отдавна, се надявах да бъда управител на имение.

Зоуи се постара да си придаде нехаен вид, макар че сърцето й подскочи лудо. За един мъж не беше необичайно да даде на извънбрачните си деца някакъв пост в своето имение, но фактът, че Тристан бе копнял за това, й вдъхна надежда.

— В Ратмур Парк, имаш предвид?

Той кимна напрегнато.

— Баща ми все обещаваше да ме прати да се уча при мистър Фоулър, нашия управител на имението.

В гласа му се появи рязка нотка:

— Но по някаква причина така и не се накани да го направи. Беше прекалено погълнат от удоволствията си — да скита по света, да споделя леглото на майка ми, да ходи с конете си по надбягвания. Опита се да компенсира с допълнението, но знаеш какво се случи с него.

Да. Освен това сега знаеше какво се е случило и с Тристан. Затова беше толкова раздразнителен по отношение на английската аристокрация, когато говореше с Джереми. Не защото беше копеле, а защото брат му, виконтът, бе застанал на пътя, по който бе очаквал да поеме. Пътя към живота, който се бе надявал да води, преди всичко да се превърне в бедствие.

— Разбира се — продължи той, — навярно щях да съм ужасен управител. Единственото формално образование, което съм получил, бяха няколко години в домашното училище в Ашкрофт. Не знам почти нищо за засяването на посеви, имам само най-елементарни познания по счетоводство и отсъствах от Англия толкова дълго, че съм забравил почти всичко за законите за лова.

Сърцето й се сви от копнежа в гласа му, който той така се мъчеше да прикрие.

— Би могъл да научиш всички тези неща — каза тихо Зоуи. — Аз ги научих.

Челюстта му се стегна.

— Нима ми предлагаш да ме научиш, принцесо? След като се омъжиш за Кийн и се настаниш в имението си в Йоркшир? Какво интересно предложение! Можеш да ме направиш управител на имението си и да се измъкваш, за да дойдеш в леглото ми, винаги когато се отегчиш от…

— Недей! — прекъсна го раздразнено тя. — Постоянно го правиш.

— Кое?

— Говориш скандални неща, за да прикриеш, че без да искаш, си ми позволил да зърна истинската ти същност.

Възцари се мълчание, накъсвано само от вълните, които ближеха брега на Темза, и пъхтенето на парните корабчета под моста.

— Няма такова нещо като „истинската ми същност“ — проговори най-после Тристан. — В моята професия е най-добре да си хамелеон и аз съм усъвършенствал това изкуство, уверявам те.

Той накара коня си да тръгне по-бързо и я остави да се влачи зад него.

Докато се опитваше да го настигне, Зоуи почувства как я обзема отчаяние. Всеки път щом се приближеше до него, Боно издигаше преграда помежду им. Дали само пред нея? Или беше така потаен с всички?

Слязоха от моста и тя чу тихо боботене. Само след секунди зърна светлини и огромно поле, пълно със сергии, право насреща си. Също като панаирите, пазарът привличаше всякакви хора, от най-бедните до най-богатите. На единия край се издигаше нещо като импровизирана конюшня, където хората можеха да оставят конете си да ги наглеждат срещу няколко пенса.

— Може да мине време, докато намерим сергията на семейство Кори в тази тълпа, дори със скицата, която ни даде момчето.

Той се премести по-близо до нея, докато наближаваха.

— Прави това, което правя аз, и ме остави аз да говоря, става ли? И издърпай тази качулка още малко и си покрий лицето.

— Защо?

— Защото едно е да скиташ из цигански катун с мен посред бял ден, но съвсем друго да го правиш нощем. Ако някой от изисканите клиенти тук те познае, с репутацията ти е свършено.

— Не е много вероятно, защото…

— Поне веднъж в живота си направи това, което ти казвам, проклета да си! — И той пришпори коня си към мястото, където държаха другите жребци.

— А си мисли, че от него няма да излезе добър управител! — измърмори Зоуи.

Горд и властен досущ като аристократите, на които се присмиваше, Тристан навярно щеше да се спогоди чудесно с баща й, стига да успееха да загърбят предразсъдъците си и да го видят. И двамата смятаха, че Зоуи има нужда от пазач. Този факт бе достатъчен, за да ги направи приятели за цял живот.

Това беше едно от хубавите качества на Джереми. Той не се опитваше да я командва. Те бяха приятели и равни, слава богу, и това щеше да го направи добър съпруг.

Е, като се изключи желанието му да посещава бордеи и хазартни домове. И отсъствието на ентусиазъм за управлението на имението. И снизходителното му отношение към англичаните.

Зоуи стисна зъби. Мъже! Те бяха най-вбесяващите създания на тази земя. И мислеха, че жените са истинска напаст? Нищо на този свят не можеше да се мери с чистата арогантност на мъжете.

Тристан се радваше, че докато обикаляха сергиите, почти нямаха възможност да разговарят. Проклятие, вече каза достатъчно! Какво си мислеше, че прави? Как така се раздрънка за желанието си да стане управител на имение? Сега тя щеше да реши, че се опитва да си намери място при нея. Защото, разбира се, той успя да й внуши и тази мисъл, освен всичко друго.

„Постоянно го правиш… Говориш скандални неща, за да прикриеш, че без да искаш, си ми позволил да зърна истинската ти същност.“

Звучеше досущ като Дом! Май нито един от двамата не си даваше сметка, че „истинската му същност“, ако такава изобщо съществуваше, е мъж без истински дом, без истинска родина, без истинско място на този свят. Да, имаше семейство и приятели. Но един по един те намираха партньори, свиваха гнезда и му напомняха, че неговото бъдеще е да бъде сам — винаги сам.

Някога мислеше, че точно това иска. Сега обаче…

Зоуи го сграбчи за ръката.

— Това е символът на семейство Кори, нали?

Тристан проследи погледа й. Наистина беше той.

Боно закрачи към сергията, но не позна продавача. За щастие няколко секунди разговор на цигански го насочиха към сергията на Милош.

Докато се приближаваха, Боно измърмори:

— Това е той, ей там. Човекът, който реди стремената и подковите на масата. Милош открай време е добър ковач.

И сякаш почти не се бе променил. Талията му може и да се беше разширила малко, но той изглеждаше енергичен както винаги, докато нареждаше стоката си така, че да я представи най-добре, обикаляше покрай сергията си и оглеждаше тълпата.

Аха, видя ги.

— Добър вечер, сър, мадам! — провикна се той. — Имаме какви ли не полезни неща за конете, ако искате да погледнете, и…

Светлината от лампата му освети лицето на Тристан и той млъкна.

— Радвам се да те видя, Милош — каза тихо Боно.

— Тристан? — промълви Милош. — Тристан Боно?

— Самият аз.

Циганинът избухна в смях, стисна го в прегръдката си и едва не го задуши, преди да се отдръпне на една ръка разстояние и да го огледа.

— Добре изглеждаш за човек, който изчезна от лицето на земята — каза той на цигански.

— Ти също — отговори Тристан на английски.

Милош се съобрази с намека и също заговори на английски.

— Колко години минаха? Единайсет?

— Тринайсет.

— А, да. Когато се видяхме за последен път, бях женен само от една година.

Той посочи с палец отзад, зад щанда, където една жена и едно мускулесто момче разопаковаха някакви вързопи.

— Синът ми вече е почти на тринайсет. И имам още трима. Те наглеждат конете на входа.

— Пусто да остане — измърмори Тристан, — ще ми се да бях научил за това.

На лицето на Милош грейна лукава усмивка.

— Ще им кажа да те държат под око, предвид слабостта ти да… освобождаваш коне от злите им собственици, ако мога така да се изразя?

— Не, не можеш. Вече съм освободен от обвинението и ще съм ти благодарен, ако не напомняш на хората за това.

Милош кимна към Зоуи, която стоеше по-назад с полускрито от качулката лице, и продължи на цигански:

— Хората като нея, искаш да кажеш?

— Тя знае всичко — отговори Тристан на английски.

— Аха, тогава сигурно ти е съпруга.

Боно се поколеба — чудеше се дали да излъже. Циганинът закрачи към Зоуи и протегна ръка.

— Милош Кори на вашите услуги, мадам. Много се радвам да се запознаем.

Тя стисна ръката му.

— Чувала съм много за вас от Тристан.

— Нищо хубаво, предполагам — отговори Милош и посочи към задната част на сергията. — Елате, трябва да се запознаете със съпругата и сина ми.

С колеблива усмивка Зоуи избута качулката от главата си.

— За мен ще бъде чест.

Милош се вцепени. Преди Тристан дори да успее да се учуди, търговецът на коне проговори с глас, в който се четяха удивление и стъписване.

— Дрина? — обърна се той към Зоуи. — Дрина!

После се извърна към Тристан.

— Къде, за бога, намери сестра ми?