Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (4)

Глава 3

За частица от секундата Зоуи можа само да погледне смаяно презрения негодник. После скочи от стола си.

— Това е невъзможно. Татко никога не би посрамил мама по този начин. Те бяха влюбени!

Мистър Боно наклони глава.

— Родителите на Дом също, но баща му — нашият баща — е взел майка ми за любовница още в самото начало на брака им. Твърдеше, че обича и нея. В Англия такива неща се случват по-често, отколкото си мислите.

— Не въвличай нашето семейство в това, Тристан — предупреди го мистър Мантън.

Без да му обърне внимание, проклетият негодяй започна да крачи право пред нея.

— Това би обяснило всички несъответствия — защо една циганка се е озовала на пътя сама, далеч от хората си. Защо баща ви ви е взел с такава готовност, макар че все още е било възможно майка ви да му роди деца. Дрина може да го е чакала, когато семейството ви е пристигнало в Уинбъро. Може би просто е скрил истината от майка ви, когато й е казал, че ви е купил.

Зоуи го изгледа заплашително.

— Ами фактът, че Дрина е била пребита? Това как ще го обясните? Предполагам, че и за това ще обвините баща ми.

— В никакъв случай — увери я Тристан.

Пулсът й се успокои малко.

— Но моралът на циганите е по-строг, отколкото си дават сметка англичаните. Противно на слуховете, те не допускат нито изневяра, нито отношения между неженени. Ако Дрина е споделила легло с баща ви, тогава съпругът й — или нейният собствен баща — може да я е пребил заради това.

— Казахте, че циганите не бият жените си — изтъкна тя.

Тристан вдигна рамене.

— Обикновено не ги бият, но е трудно да се каже какво може да направи един съпруг, когато се сблъска с изневярата на жена си.

Спря да крачи и я погледна многозначително.

— Или един английски съпруг, който иска да прикрие собствената си изневяра.

Бузите й пламнаха. Това беше предостатъчно.

— Вие сте зъл, зъл човек! Да петните семейството ми по този начин, без да разполагате с нищо друго, освен с няколко факта…

— Просто се опитвам да открия цялата истина — погледна я той и очите му проблеснаха. — Нали това искате?

— Не и от вас — отсече Зоуи, обърна се и се приближи към бюрото. — Мистър Мантън, искам да обещаете, че брат ви няма да участва в това разследване. Очевидно е предубеден към семейството ми по причина, която не мога да разбера, и аз не желая неговото предубеждение да повлияе на преценката му.

Мистър Мантън премести поглед от нея към мистър Боно и въздъхна.

— Боя се, че не мога да ви обещая това, лейди Зоуи.

— И защо?

Отговори й мистър Боно по типичния си самодоволен начин:

— Защото аз знам за циганите повече, отколкото Дом и Виктор заедно. Говоря езика им, запознат съм с обичаите им и няма да ми е трудно да разбера къде се намират всички по-големи цигански семейства.

Дявол да го вземе!

— Прав е — добави господин Мантън. — Тристан е прекарал с тях много повече време, отколкото аз. Аз бях или на училище, или излизах в обществото заедно с баща ни. А Виктор изобщо не си е имал вземане-даване с тях.

Едва бе изрекъл последните думи, когато от долния етаж прокънтя гръмко чукане.

Мистър Мантън стана.

— Навярно това са документите, които чакам, затова, ако ме извините…

Не можеше да има предвид, че ще изхвърчи от кабинета и ще остави въпроса неразрешен!

— Но… но аз не искам господин Боно да участва! — провикна се лейди Зоуи, докато мистър Мантън вървеше към вратата.

Мистър Боно се изсмя сурово.

— Според мен брат ми току-що обясни пределно ясно, че нямате друг избор.

Зоуи се обърна побесняла, за да застане лице в лице с него. Той се ухили и добави:

— Не и ако искате да открием Дрина. Ако предположим, че тя изобщо съществува.

Бог да й е на помощ, не можеше да го понесе!

— Винаги мога да кажа на целия свят, че сте крадец! — изсъска Зоуи, неспособна да овладее избухливостта си и минута повече. — Вие бяхте този, когото видяха да бяга от замъка Кинло в онзи ден. А аз съм тази, която може да свидетелства за това.

Заплахата обаче като че ли не го трогна ни най-малко.

— Давайте, милейди, кажете на света.

Тристан закрачи към нея и понижи гласа си до застрашително стържене.

— Тогава аз ще кажа на света, че е възможно да не сте наследница на графа на Оливиер.

Тя остана с отворена уста.

— Няма да посмеете!

— Не и ако не му се наложи — намеси се мистър Мантън. Тонът му беше станал заплашителен. — Обещах ви пълна дискретност от наша страна, но това зависеше от вашата дискретност. Ако въвлечете брат ми в конфликт, който може да го съсипе, значи въвличате и мен. И ви уверявам, че ще защитя и двама ни с всички възможни средства.

Това предупреждение я накара да се замисли. Всъщност не бе възнамерявала да стига до такива крайности. Просто господин Боно имаше ужасяващата способност да разбива самоконтрола й на пух и прах. Сега благодарение на него трябваше да си възвръща загубена почва… което означаваше да преглътне огромни парчета от гордостта си.

— Разбирам — промълви тя и се насили да се усмихне. — И… се извинявам за прибързаните си думи. Все пак „Мантън Инвестигейшънс“ ми прави услуга. Не исках да съм неблагодарна.

Мистър Мантън прие извинението й с отсечено кимване и Зоуи припряно продължи:

— Но все още смятам, че мистър Боно…

— Нямате избор — прекъсна я мистър Мантън. — При това не само заради познанието на брат ми за циганите. Разбирате ли, аз съм по средата на един случай с изчезнал камериер на един маркиз, а Виктор е вързан със съдебно дело. По една случайност в момента Тристан е единственият, който има време да се заеме с вашия случай. — Той я погледна спокойно. — Освен ако, разбира се, не предпочитате да почакате, преди да го поемем.

Тя въздъхна разочаровано.

— Много добре знаете, че не мога.

— Значи със случая ви ще се заеме Тристан.

Чукчето на вратата отново прокънтя от долния етаж и мистър Мантън добави:

— Сега наистина трябва да се заема с този въпрос. Ще ви оставя да уточните подробностите с брат ми.

После изчезна и тя остана сама с проклятието на живота си.

Колко унизително! Не можеше дори да го погледне, не и след като си позволи да си изпусне нервите. Кога щеше да се научи, че само защото изпитва нещо, това не означава, че може да му даде воля да се отприщи? Както повтаряше майка й: „Ако запазиш чувствата си за себе си, никога няма да съжаляваш.“

Съжалението наистина горчеше.

След миг мистър Боно измърмори:

— Наистина ли беше толкова трудно?

— Кое?

— Да се извините.

— Нямате си представа — измърмори Зоуи.

Когато Тристан не каза нищо, тя се осмели да го погледне и с удивление видя, че подигравателната му усмивка е изчезнала, а очите му я изучаваха замислено.

— Предлагам мир — каза той. — Не исках да ви предизвиквам.

— О, да, искахте! От мига, в който се срещнахме, не сте спрели да ме предизвиквате.

— Вярно е. Все едно, не биваше да стигам чак дотук.

Зоуи го погледна несигурно.

— Това ли е вашата представа за извинение?

По устните му премина сянка на усмивка.

— Приемете го както желаете, принцесо.

„Принцесо“? Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че навярно го казва като обида.

— Доколкото знам, не съм наследница на кралска титла.

Очите му проблеснаха.

— В такъв случай, циганска принцеса — поправи се той с бавен, копринен глас, от който стомахът й се сви и преобърна.

— Дори не сме сигурни, че наистина съм циганка.

— Не. Но когато приключа, ще знаем истината, каквато и да е тя, обещавам ви.

— Не давайте обещания, които не можете да изпълните.

Той се облегна на бюрото и я изгледа изпитателно.

— По една случайност съм много добър в това, което правя. Години наред работих за La Surete Nationale — във Франция, нали знаете.

— Всъщност не знам.

Но знаеше за френската тайна полиция, за която твърдяха, че е намалила почти наполовина престъпността в Париж. Сега, когато секретарят на вътрешните работи Робърт Пийл се опитваше да създаде полицейска част в Лондон, бяха излезли статии за тях.

— Във вестниците не са излизали подробности от предишния ви живот.

— Да. Ами много неща не излизат във вестниците. Това не означава, че не са верни.

Имаше право. И сега любопитството й бе събудено.

— Какво точно сте правили в La Surete Nationale?

— Бях агент. Както и Виктор. Залавяхме престъпници, като се преструвахме, че сме престъпници.

— Това наистина обяснява защо толкова убедително си изиграхте ролята на крадец в деня на първата ни среща — отбеляза троснато тя. — От вас ще излезе чудесен престъпник.

Тристан вдигна вежда.

— Вие наистина не ме харесвате особено, нали?

Разкъсвана между желанието си да каже истината и благоразумието, Зоуи се спря на нещо по средата.

— Не обичам да насочват пистолети към мен. — Гласът й стана по-суров: — Или да петнят името на баща ми.

— Аха — измърмори Боно, почука с пръсти по бюрото и каза тихо: — Въпреки това не можете да пренебрегнете вероятността да сте незаконородено дете на баща си.

Тя потръпна. Никога не бе срещала човек като него — толкова безцеремонен, толкова груб, така… откровен. Това щеше да й се стори освежително, ако не обиждаше баща й.

— Наистина ще ви хареса, ако се окаже така, нали? Това би означавало, че съм същата като вас.

— Не точно.

Леденосините му очи я приковаха на място.

— За разлика от вас, аз нямам възможност да избирам между това да съм разглезен наследник на имение и просто да се оженя за разглезената наследница на имение. Така че не, изобщо не си приличаме.

— В едно отношение си приличаме — погледна го тя с лека усмивка. — Изглежда, че и вие никак не ме харесвате.

Тристан примигна. Устните му потръпнаха, сякаш се бореше с ответна усмивка.

— Всъщност това още не съм го решил.

Изгледа я бавно, сладострастно и по тялото й премина тръпка.

— Предполагам, че бих могъл да ви харесам много… при правилните обстоятелства.

Нямаше как да схване погрешно смисъла на думите му. Или въздействието, което й оказаха. И предпочиташе да умре, отколкото да му позволи да се досети за това.

— Тези похотливи погледи обикновено успяват ли да убедят жените да скочат в леглото ви? — попита остро тя.

— Достатъчно често, за да си струва да опитам — осведоми я Боно и се ухили. — Освен това е необходимо да сработва само от време на време. Понякога човек има нужда от сън.

Зоуи завъртя очи.

— Сега поне разбирам защо сте убеден, че Дрина е била любовница на баща ми. Съдите за него по собствените си ниски стандарти.

Обидата се плъзна по него като дъжд по листо.

— Вие разполагате ли с по-добро обяснение защо хората на Дрина са я оставили да роди сред непознати посред зима?

— Не — призна неохотно Зоуи. — Но има една дупка в прекрасната ви теория. Докато разпитвах в Хайторп, разбрах, че има забрана срещу циганите от десетилетия насам. Как би могъл татко да вземе циганка за любовница, когато край Уинбъро никога не е имало цигани?

— Можете ли наистина да сте сигурна в това, принцесо?

— Не ме наричайте така!

Знаеше, че се опитва да й се подиграе, задето е „разглезената наследница на имение“ — нещо, което очевидно нито разбираше, нито одобряваше.

— И ви казвам, докато растях, никога не съм виждала и един циганин.

Тристан я изгледа скептично.

— Нито калайджии, нито скитащи музиканти, нито каквито и да било гадатели?

— Не и в Хайторп — отговори тя и в главата й нахлу отдавна забравен спомен. — Веднъж срещнах една гледачка, но това беше в Лондон. Когато бях още момиче, бяха поканили циганска врачка на празненството за рождения ден на една от приятелките ми. Спомням си, защото татко много се ядоса, когато им разказах…

Прониза я болка.

— О, господи, бях забравила за това! Не спираше да говори колко глупаво било да наемаш циганки, за да дрънкат глупости в ушите на млади, почтени момичета. Помислих си, че просто е прекалено предпазлив, както обикновено.

Гласът й премина в шепот:

— Но ако е било нещо повече от това?

— Искате да кажете, ако е била любовница на баща ви?

— Не, разбира се! — отвърна пренебрежително Зоуи. — Ами ако татко не обича циганите, защото ме е купил от една циганка?

Изражението му стана мрачно.

— Казах ви, циганите не си продават децата.

— Но е възможно да се случи.

— Крайно невероятно — заяви Боно и скръсти ръце на гърдите си. — Далеч по-логично е някогашната любовница на баща ви да е дошла на празненството, защото е искала да разбере дали сте добре. Тази жена прояви ли някакъв по-специален интерес към вас? Да ви е подпитвала за нещо?

— Не. Просто ми гледа на ръка, както на всички момичета.

— Какво каза?

— Много неща.

Спомените се надигаха. Зоуи прекоси кабинета, застана до прозореца и погледна към чакащия файтон.

— Че съм родена от тайни и тъга. Това или ще унищожи бъдещето ми, или ще ме отведе по пътя към величието. И спомена нещо за някакъв човек, който щял да се превърне в ръка на отмъщението ми. Каквото и да означава това.

— Може да означава какво ли не — увери я Тристан с учудваща благост. — Една добра гледачка винаги прави предсказанията си неясни или загадъчни — нарочно, за да може човек да ги изтълкува така, както пожелае. Повечето от нещата, които казват на хората, са глупости така или иначе.

Зоуи силно се надяваше да е истина, защото жената бе казала и нещо друго: „В живота ти ще се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило.“

О, боже! Идеално си представяше как ще изтълкува това предсказание мистър Боно. От друга страна, може би и Джереми Кийн имаше сини очи и тъмна коса. Или може би предсказанието наистина беше глупост от начало докрай.

Тя си пое дълбоко въздух.

— И така, предполагам, че искате да съсредоточите разследването си около задачата да докажете, че баща ми е бил прелюбодеец.

— Всъщност най-напред трябва да разбера дали историята на леля ви изобщо е вярна. На сутринта тръгвам за Ливърпул, за да проверя архивите на пристанищата за годината на раждането ви.

— Това като че ли ще ви отнеме време.

— Да, ще минат няколко дни.

— Но аз нямам няколко дни!

— Нали искате да сте сигурна, че не лъже, преди да тръгнем да установяваме връзката с циганите?

Зоуи прехапа долната си устна.

— Предполагам, че да.

— Тогава трябва да ме оставите да свърша тази работа по свой начин. Ще работя възможно най-бързо.

Той погледна през прозореца.

— Но имайте предвид, че ако архивите на пристанищата докажат, че историята на леля ви е вярна, ще ми трябва доста повече време, за да проуча миналото ви. Всичко това е станало преди години, което само по себе си е достатъчна пречка, но циганите дотолкова не се доверяват на други хора, че… — поклати глава.

— Знам — съгласи се Зоуи. — Но поне ще имам някаква представа как да действам с братовчед си, докато вие търсите майката, която наистина ме е родила.

Помежду им се възцари мълчание, гъсто като мъгла и два пъти по-непроницаемо. Зоуи усещаше как очите му я оглеждат изпитателно, сякаш търсят пукнатини в бронята й. Нямаше нужда да полага особени усилия. В последно време бронята й бе станала по-тънка от муселин.

А после Тристан се оттласна от бюрото.

— Нали разбирате, че изобщо няма нужда да търсите тази истина? Можете да продължите да живеете както преди и да се надявате, че никой никога няма да разбере за това.

— Но ако някой узнае? Ако наистина съм циганка, значи поне циганската ми майка знае къде съм и коя съм. Кое може да й попречи — или да попречи на някого от семейството й — да се опита да ме изнудва, след като наследя титлата и богатството си? А ако братовчед ми дочуе за това, той със сигурност ще се бори да получи титлата и имението и да ме обезнаследи. Това би било фатално.

— Защо, заради скандала ли? — попита цинично мистър Боно. — Или защото ще загубите всички тези прекрасни парички и ранга си?

— Нито едното, нито другото, вие, проклет… — подхвана Зоуи и се спря, когато зърна в очите му пламъче на задоволство. Боно я предизвикваше съвсем преднамерено. Тя овладя тона си. — Препитанието на стотици хора зависи от Уинбъро и аз приемам отговорностите си към тях много сериозно. Вие обаче не можете да разберете това, нали? Живеете само за себе си.

— Да, слава богу — съгласи се Тристан, макар че издайническото стискане на устните му показа, че нехайството му е лъжа. — В Англия няма толкова пари, които да ме накарат да се нагърбя с досадните ви задължения.

— Може би и братовчед ми ще изпита същото. Той е художник, свикнал да се грижи единствено за музата си, не за нуждите на арендатори и прислужници. А Уинбъро не може да си позволи господар, който ще го остави да пропадне, докато той скита напред-назад и рисува дървета.

— Доколкото разбирам, не сте любител на изкуството — отбеляза саркастично Боно.

— Обичам изкуството тогава, когато си е на мястото, но когато става въпрос за голямо имение, има по-важни неща. Точно затова е наложително да се омъжа за мистър Кийн, ако се окаже, че не съм законната наследница. Татко не е млад и не мога да поема риска братовчед ми да наследи всичко, преди да се погрижим да го направим способен да се справи с него.

— Добре. Тогава се омъжете за него. — Изражението му беше безстрастно. — Дори ако се окаже, че все пак сте дъщеря на родителите си, ще трябва да се омъжите, за да родите задължителния наследник. Лично аз смятам, че трябва да постъпите така, както пожелаете, и да поемете риска, но ако настоявате да спасите семейното имение, спокойно можете да се омъжите за него така, както и за всекиго другиго. Ако можете да го изтърпите, имам предвид.

Мъжете можеха да бъдат толкова невъзприемчиви!

— Това не е достатъчно, за да обикнеш някого.

Той изсумтя.

— Кой говори за любов? Бракът, особено във вашия свят, е свързан с две неща: придобиване или опазване на собственост и удовлетворяване на нечии желания. Вие вече знаете какво трябва да направите, за да опазите собствеността си. Сега трябва да решите единствено дали можете да пожелаете братовчед си и той да пожелае вас.

— Да. Ами ако не ме пожелае? Какво тогава?

Тристан я обгърна с продължителен, пламенен поглед.

— Тогава вашият братовчед е сляп и глупав и вие така или иначе не бихте искали да се омъжите за него.

Този безцеремонен комплимент накара глупавия й пулс да препусне и Зоуи мълчаливо му се скара. Мистър Боно беше прочут с небрежните си ласкателства. Те не означаваха нищо.

— Е, добре, ами ако той ме пожелае, но аз не го харесам?

— Харесването няма нищо общо с желанието — отсече той и тръгна към вратата. — Повярвайте ми, само секунди след като го срещнете, ще разберете дали го желаете. Макар че ако братовчед ви притежава изобщо някакъв талант с жените, той ще успее да ви накара да го пожелаете.

— Колко нелепо!

Зоуи не можеше да повярва, че изобщо водят този разговор. Беше крайно… неподобаващо. И все пак не искаше… да го спре.

— Никога не бих могла да пожелая някого, когото съм срещнала току-що, колкото и да се опитва да ме подмами да го сторя. И положително никога не бих могла да пожелая някого, когото не харесвам.

— Така ли мислите?

Тристан затвори вратата и се приближи към нея.

— Какво правите? — изписка Зоуи, притеснена от решителността в очите му.

Той се спря само на сантиметри от нея и погледът му се спусна към устните й. Когато тя преглътна под силата на пронизващия му поглед, в лицето му пламна внезапна топлина.

— Тъй като вече се съгласихме, че мен не ме харесвате, ще ви предложа малка демонстрация какво имам предвид.

И преди Зоуи да успее да реагира, Тристан наведе глава и я целуна.

Тя беше стъписана. После ужасена. След това страшно, страшно заинтригувана. Защото мистър Боно не се целуваше като онези двамата, които покорно докоснаха леко устните й със своите в първите дни на дебюта й. Целуваше се като мъж, който знае какво точно прави.

Стори й се невъзможно, но въпреки мекотата на устните му целувката му беше сурова. Смела. Всепоглъщаща. Изискваше отговор и Зоуи с готовност й го даде.

Каза си, че го прави от чисто любопитство. Жените постоянно тичаха след мистър Боно и тя умираше от желание да разбере защо.

А после ръката му се плъзна около кръста й, привлече я към него, целувката се промени и Зоуи съвсем забрави за любопитството си. Забрави името си, къде се намира и защо е там. Забрави всичко друго, освен усещането за коравото му тяло, долепено до нейното, за мускулестата ръка около кръста си, за горещите му устни, които подмамваха нейните да се отворят, за да може езикът му да се плъзне вътре.

Някакъв възел в стомаха й се разпусна и Зоуи се почувства дива и необуздана. Ето как един развратник целувал жена — с дълги пламенни ласки с език. Тя не можеше да диша, не можеше да мисли. В тялото й се случваха някакви странни, вълшебни неща — в части, за които една дама дори не признаваше, че съществуват. Господ да й е на помощ!

Само за секунда й се изясни как се е сдобил с такава репутация сред жените — като правеше с тях това. Тази мисъл я отрезви достатъчно, за да я накара да отдръпне устните си от неговите.

— Мистър Боно, ние не трябва да…

— Не трябва, принцесо — съгласи се той, но вироглаво я целуна отново.

Сега вече пулсът й определено запрепуска шеметно, а стомахът й се затопли. Или поне нещо долу се затопли. Което категорично не биваше да се случва.

Това не я интересуваше. Защото той й даваше такива диви, упоителни целувки, че й се замая главата. Не можеше да си поеме въздух, но за какво й беше да си поема дъх, когато Тристан й даваше своя? Дишането им се сливаше, устните им се сливаха, всичко се сливаше, докато накрая Зоуи се уплаши, че коленете й може да се подгънат.

Последните думи на циганката нахлуха неканени в главата й, предсказанието за „джентълмена с очи като небето“: „Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“

Не и ако тя можеше да каже нещо по въпроса.

Отблъсна го назад.

— Стига толкова! — измърмори, като се мъчеше да си поеме въздух. И да си възвърне разума. — Стига толкова, сър. Демонстрацията приключи.