Рансъм Ригс
Градът на гладните (9)

Осма глава

Ема ме сръчка.

— Е?

— Още минутка само — отвърнах.

Бронуин бе поставила сандъка на перона и сега стоях върху него, с една глава над тълпата, и местех поглед по морето от лица. Дългият перон гъмжеше от деца. Те се гърчеха като амеби под микроскоп, цели редици от дечурлига, които изникваха и чезнеха сред белезникавите пушеци. От двете страни стърчаха пуфтящи черни локомотиви, готови да ги погълнат.

Усещах на гърба си погледите на моите приятели, вперили очи в мен, докато аз разглеждах тълпата. От мен се очакваше да разбера дали някъде из тази гигантска движеща се маса няма чудовища, жадуващи да ни убият — и трябваше да го узная просто като гледам и оценявам усещанията в червата си. Обикновено когато наблизо имаше гладен, изпитвах болка и гадене, но на едно такова голямо и открито място — сред стотици хора — алармиращите ми сигнали можеха да са не по-силни от шепот, едва доловимо и лесно за пропускане прещракване.

— Гадините знаят ли, че идваме? — попита с тих глас Бронуин, сякаш се страхуваше да не ни чуе някой нормален — или още по-лошо, гадина. Те имаха уши навсякъде в този град, поне така ни беше внушено.

— Убихме всички, които биха могли да знаят къде отиваме — заяви гордо Хю. — По-точно — аз ги убих.

— Което означава, че ще ни търсят още по-упорито — отбеляза Милърд. — И сега ще искат не само птицата, но и отмъщение.

— Ето защо не бива да се задържаме тук дълго. — Ема ме потупа по крака. — Свърши ли вече?

Това ме разсея. Изгубих мястото в тълпата, до което бях стигнал. Започнах отново.

— Още една минута — рекох.

Всъщност не се безпокоях толкова от гадините, колкото от гладните. Бях убил вече двама от тях и всяка среща едва не бе фатална за мен. Късметът ми, или това, което ми помагаше досега, щеше да се изчерпи. Ето защо бях твърдо решен повече да не позволявам на гладните да ме изненадват. Бях готов да сторя всичко по силите ми, за да ги усетя отдалече и да не допусна близък контакт с тях. Вярно, нямаше никакво величие в бягството от битка, но пет пари не давах за величието. Просто исках да оцелея.

Истинската опасност, мислех си аз, не са хората, трополящи по перона, а сенките, които се простират зад тях, мракът по краищата. Там бях фокусирал вниманието си. Постепенно бях развил някакъв странен, съществуващ вън от тялото ми усет, който преминаваше над тълпата и опипваше далечните сенки за следи от опасност. Това бе нещо, на което не бях способен допреди няколко дни. Умението ми да го насочвам като лъч на прожектор — това бе новото.

Какво ли още, помислих си, ми предстои да узная за себе си?

— Всичко е наред — заявих и слязох от сандъка. — Няма гладни.

— И аз можех да ви кажа същото — промърмори недоволно Инок. — Ако имаше, досега да са ни изяли!

Ема застана на моя страна.

— Ако се наложи да влезем в бой с тях, хубаво е да сме известени предварително.

— Правя каквото е по силите ми — подхвърлих, чувствайки се като човек, току-що научил се да плува, а искат от него да победи в олимпиада.

Ема кимна.

— Зная, че е така. — Тя се обърна към другите и щракна с пръсти да привлече вниманието им. — Отиваме при телефона — заяви и посочи една червена телефонна будка в далечния край на перона, която едва се различаваше зад тълпата.

— На кого ще се обаждаш? — учуди се Хю.

— Чудатото куче каза, че всички лондонски примки са били нападнати и имбрините им отвлечени. Но не можем да приемем сведенията му на доверие, нали?

— Нима можеш да се обаждаш във времева примка? — попитах сащисано аз. — По телефона?

Милърд обясни, че Съветът на имбрините поддържал телефонна централа, макар че тя можела да се използва само в рамките на града.

— Доста находчиво изобретение, като се имат предвид разликите във времената — добави той. — Но това, че живеем в примка, не означава, че сме затворени в каменната ера!

Ема ме улови за ръката и каза на другите също да се хванат за ръце.

— От жизненоважно значение е да останем заедно — изтъкна тя. — Лондон е огромен град и тук няма служба за изгубени чудати деца.

Навлязохме в тълпата стиснали ръце и нашата виеща се като змия жива верига бе леко параболична в средата, където Олив подскачаше подобно на астронавт на Луната.

— Поотслабнала си, а? — попита я Бронуин. — Май ще ти трябват по-тежки обувки, мъниче.

— Ставам лека като перце, когато не се храня както трябва — отвърна Олив.

— Не се храниш както трябва? Че ние току-що се натъпкахме като царе!

— Не и аз — възрази Олив. — Нямаше пай с месо.

— Ужасно си придирчива за бежанка — тросна се Инок. — Както и да е, тъй като Хорас профука всичките ни пари, единственият начин да се сдобием с храна е да крадем или да открием неотвлечена имбрин, която да ни сготви.

— Все още имаме пари — възрази Хорас и раздрънка монетите в джоба си. — Макар и недостатъчно за месен пай. Но бихме могли да си позволим пълнен картоф.

— Ако изям още един пълнен картоф, ще се превърна в пълнен картоф — захленчи Олив.

— Това е невъзможно, миличка — рече Бронуин.

— Защо? Мис Перигрин може да се превръща в птица!

Едно момче, което подминахме, се обърна и ни погледна. Бронуин изшътка ядосано на Олив. Да се издават нашите тайни пред нормални бе строго забранено, дори и ако звучаха достатъчно фантастично, та никой да не повярва в тях.

Запроправяхме си път през тълпата и не след дълго се добрахме до телефонната будка. Можеше да побере само трима и вътре се напъхаха Ема, Милърд и Хорас, докато останалите се скупчихме пред вратата. Ема вдигна слушалката, Хорас извади последните монети от джоба си и Милърд се зае да прелиства увесения на канап указател.

— Абе ти майтапиш ли се? — попитах. — В телефонния указател има имбрини?

— Адресите им са фалшиви — обясни Милърд. — И няма да те свържат, ако не изсвириш съответната парола. — Той откъсна една страница и я подаде на Ема. — Опитай този. Милисънт Тръш.

Хорас пусна една монета в отвора и Ема набра номера. После Милърд взе слушалката, изсвири като птица в микрофона и я подаде обратно на Ема. Тя се заслуша за миг, после смръщи вежди.

— Само звъни. Никой не вдига.

— Не се тревожи! — успокои я Милърд. — Има още много. Нека потърся друг…

Тълпата пред будката, която досега се движеше, внезапно бе спряла — някъде бе станало задръстване. Перонът на гарата доближаваше пълния предел на възможностите си. От всички страни ни заобикаляха нормални деца, които си подхвърляха реплики, викаха и се бутаха — а едно момиче, което стоеше до Олив, плачеше горчиво. Имаше плитки и зачервени очи, в едната си ръка носеше свито на руло одеяло, а в другата — малко очукано куфарче. На гърдите й с игла бе прикрепена бележка с думи и номера, изписани с едър шрифт:

115–201

ЛОНДОН — ШЕФИЛД

Олив гледаше как момичето плаче и накрая и нейните очи започнаха да се пълнят със сълзи. Не можа да изтърпи повече и я попита какво е станало. Момичето извърна глава и се престори, че не я е чуло.

Олив не схвана намека.

— Какво има? — повтори тя. — Да не плачеш, защото са те продали? — Тя посочи бележката на блузата. — Това ли беше цената ти?

Момичето се опита да се отдалечи, но тълпата беше твърде гъста.

— Мога аз да те купя и да те освободя — продължи Олив, — но се боя, че изхарчихме всичките си пари за билети и не ни остават дори за пай с месо, камо ли за робиня. Ужасно съжалявам.

Момичето извърна лице към Олив.

— Аз не съм за продан! — тросна се и тропна с краче по земята.

— Сигурна ли си?

— Да! — извика момичето и в пристъп на ярост скъса бележката на блузата си и я хвърли долу. — Просто не искам да се местя и да живея в тъпата провинция.

— И аз не исках да си тръгвам от нашата къща, но се наложи — рече Олив. — Разруши я бомба.

Лицето на момичето омекна.

— Извинявай, че ти се сопнах. Казвам се Джесика.

— Аз съм Олив.

Двете се здрависаха любезно.

— Харесва ми блузата ти — посочи Олив.

— Благодаря. А на мен ми харесва — какво е това на главата ти?

— Моята тиара! — Олив вдигна ръка и я пипна. — Но не е от истинско сребро.

— Няма нищо. Хубава е.

Лицето на Олив разцъфна в усмивка и в този момент се чу пронизително изсвирване, последвано от тътнещ глас:

— Всички деца да се качват във влака! И без бутане!

Тълпата около нас отново се раздвижи. Тук и там имаше възрастни, които побутнаха децата, и аз чух един от тях да казва:

— Не се тревожете, скоро ще видите майките и бащите си.

Едва сега разбрах защо тук има толкова много деца. Евакуираха ги. От всичките стотици деца на гарата в тази сутрин само аз и приятелите ми бяхме пристигащи. Останалите заминаваха, откарваха ги в друг град заради собствената им безопасност — и ако се съдеше по зимните палтенца и претъпканите куфари, които някои носеха, може би за дълго време.

— Трябва да вървя — рече Джесика и Олив тъкмо понечи да й пожелае на добър път, когато момичето вече се скри в тълпата към очакващия я влак. Ето колко бързо Олив намери и изгуби единствената нормална приятелка, която някога бе имала.

Джесика погледна назад, докато се качваше. Мрачното й изражение сякаш казваше: „Какво ще стане с мен?“.

Изпратихме я с погледи, докато се питахме същото за нас.

* * *

В телефонната будка Ема гледаше намръщено слушалката.

— Никой не вдига — оплака се тя. — На всички номера само звъни.

— Последен — заяви Милърд и й подаде още една откъсната страница. — Стискай палци.

Бях втренчил напрегнат поглед в Ема, но в този момент зад мен се вдигна някакъв шум и когато обърнах глава, установих, че мъж с пламнало лице размахва чадъра си към нас.

— Какво сте се натъпкали в тази будка! — разкрещя ни се той. — Освободете я и се качвайте на вашия влак.

— Ние току-що слязохме — възрази Хю. — Никъде няма да вървим!

— И какво сте направили с номерата си? — продължи да вика мъжът, пръскайки слюнка от устата. — Извадете ги веднага, инак, кълна се в Бога, ще накарам да ви пратят някъде много по-далече от Уелс!

— Разкарай се още сега — тросна му се Инок, — инак ние ще те пратим право в ада!

Лицето на мъжа стана мораво, сякаш всеки миг изпъкналите вени на шията му щяха да се пукнат. Очевидно не беше привикнал да му говорят по такъв начин — особено деца.

— Казах да се разкарате от телефонната будка! — изрева той, вдигна чадъра като брадва на палач и го стовари върху жицата, свързваща кабината със стената, прекъсвайки я по средата със силно прас!

Телефонът замлъкна. Ема вдигна глава от слушалката, кипяща от беззвучен гняв.

— Ако толкова му е притрябвал телефонът — просъска тя, — да му го оставим.

Докато тя, Милърд и Хорас се измъкваха от будката, Бронуин сграбчи мъжа за ръцете и ги изви отзад.

— Спри! — изкрещя той. — Пусни ме!

— О, аз ще те пусна — заяви Бронуин, прегърна го, повдигна го и го напъха с главата напред в кабината, после затвори вратата и я залости с чадъра. Мъжът крещеше и блъскаше по вратата, подскачаше вътре като затворена в шише тлъста муха. Макар че сигурно щеше да е забавно да го погледаме и да се посмеем, той бе привлякъл твърде голямо внимание и сега и други възрастни се събираха наоколо. Беше време да си вървим.

Уловихме се за ръцете и се втурнахме към изхода, оставяйки зад себе си настъпени и препънати нормални. Вресна локомотивна свирка и в отговор от вътрешността на сандъка на Бронуин долетя писъкът на мис Перигрин, подхвърляна като пране в центрофуга. Твърде лека, за да тича с крачета, Олив се бе вкопчила в шията на Бронуин и се носеше зад нея като полуиздишал балон на връвчица.

Някои от възрастните бяха по-близо до изхода от нас и вместо да ги заобикаляме ние се опитахме да ги избутаме от пътя си.

Не се получи.

Първата, която ни се изпречи, бе едра жена, която халоса Инок по главата с чантата си, а после го събори. Когато Ема се опита да я дръпне встрани, двама мъже я сграбчиха за ръцете и я приковаха към перона. Готвех се да скоча и да й помогна, ала трети мъж улови и мен за ръцете.

— Някой да направи нещо! — провикна се Бронуин. Всички знаехме какво има предвид, но не беше ясно кой от нас трябва да действа. После покрай носа на Инок избръмча пчела и заби жило във възседналата го жена, която изпищя и подскочи.

— Да! — извика Инок. — Още пчели!

— Уморени са! — отговори му Хю. — Току-що заспаха, след като съвсем наскоро ви спасиха живота! — Но той сам виждаше, че няма друг начин — ръцете на Ема бяха приковани, Бронуин бе заета да пази сандъка и Олив от трима ядосани влакови кондуктори, а междувременно прииждаха още възрастни — така че Хю започна да се тупа по гърдите сякаш се мъчеше да се отърве от заседнал в гърлото залък. Миг по-късно той се оригна шумно и от устата му изхвърчаха десетина пчели. Те описаха няколко кръга над нас, избраха си цели и започнаха да жилят всички възрастни в близост.

Мъжете, които държаха Ема, я пуснаха и побягнаха. Този, който ме бе хванал, получи ужилване по носа, нададе вик и размаха ръце над главата си, сякаш бе обладан от демони. Скоро всички възрастни тичаха и се опитваха да се защитят от малките жилещи нападатели със странни танцови движения за забавление на децата на платформата, които се кискаха и вдигаха ръце във въздуха, имитирайки движенията на смешните многострадалци.

И тъй като никой вече не ни обръщаше внимание, ние се надигнахме, преминахме между перилата на изхода и се озовахме насред кипящия от живот лондонски следобед.

* * *

Изгубихме се в хаоса на улиците. Имахме чувството, че сме били напъхани в буркан с лепкава течност, из която пъплеха всякакви дребни частици: джентълмени и дами, работници, войници, улични хлапета и просяци, които се блъскаха целенасочено във всички посоки и си проправяха път около малките натъпкани със стока колички, чиито притежатели — уличните търговци, хвалеха предимствата на стоките си; между файтони, чиито кочияши крещяха, автомобили и автобуси, които надуваха клаксони и спираха с видимо раздрусване, за да избълват от вътрешностите си още хора, втурващи се по претъпканите тротоари. И всичко това се побираше в тесен каньон между сгради с колони отпред, простиращи се надолу по улицата, докато се изгубят в сенките, тъй като следобедното слънце вече се бе килнало към хоризонта и хвърляше малко светлина, ограничавана още повече от бълващите дим комини и разсейвана от трепкащите отблясъци на фенерите.

Замаян от този хаос, аз притворих очи и оставих на Ема да ме дърпа със свободната си ръка, а с другата бръкнах в джоба и докоснах хладното стъкло на моя мобилен телефон. Усещане, което намерих за странно успокояващо. Телефонът ми бе безполезна реликва от бъдещето, но въпреки това бе предмет, който съдържаше известна сила — една дълга и тънка нишка, свързваща този суетящ се свят с разумния, познат свят, към който доскоро принадлежах, нещо, което ми казваше, когато го докоснех: „Ти си тук и всичко това е истинско, ти не сънуваш и пак си ти“. И по някакъв начин караше всичко около мен да не трепти в това безумно темпо.

Инок бе прекарал ранните си години в Лондон и твърдеше, че все още познава улиците, затова той ни водеше. Придържахме се повече към тесните улички и задните алеи, които караха града да наподобява лабиринт от посивели стени и водосточни тръби, а величието му се разкриваше в редки отблясъци, докато претичвахме през някой булевард към спасителните сенки. Превърнахме го в игра, смеехме се и се надбягвахме от една уличка към друга. Хорас се престори, че се спъва в бордюр, после подскочи и затанцува, като ни поздравяваше с шапката си. Смеехме се като обезумели, изпълнени с внезапна и необяснима радост, все още наполовина невярващи, че сме стигнали дотук — през морето, през горите, покрай ръмжащи гладни и смъртоносни отреди на гадини, през целия път до Лондон.

Изминахме доста голямо разстояние от гарата, преди да спрем до кофи за боклук в една задна уличка, за да си поемем дъх. Бронуин остави сандъка и извади мис Перигрин, която се запрепъва замаяно по калдъръма. Хорас и Милърд избухнаха в смях.

— Кое е толкова смешно? — попита Бронуин. — Мис П не е виновна за състоянието си.

Хорас разпери ръце величествено.

— Добре дошли в красивия Лондон! — обяви той. — Инок, той е още по-впечатляващ, отколкото го описа. Ах, а как само ни го обрисуваше! Цели седемдесет и пет години — Лондон, Лондон, Лондон! Най-великият град на Земята!

Милърд вдигна една празна консерва.

— Лондон! Най-красивите боклуци, които можеш да откриеш някъде!

Хорас свали шапката си.

— Лондон! Където дори плъховете имат цилиндри!

— О, не съм ви говорил такива неща! — рече Инок.

— Напротив! — възрази Олив. — Ами, казваше, не така правят нещата в Лондон. Или, в Лондон храната е много по-изискана!

— Очевидно в момента не сме на туристическа обиколка из града! — опита се да се защити Инок. — Какво предпочитате, да обикаляте задните улички или да ви спипат гадини?

Хорас не му обърна внимание.

— Лондон, където всеки ден е празник… за боклукчията!

Той избухна в смях и смехът му се оказа заразителен. Скоро почти всички се кискахме — дори Инок.

— Май наистина съм го лустросал малко — призна той.

— Не виждам нищо толкова забавно в този твой Лондон — нацупи се Олив. — Мръсен е и мирише, и е пълен със зли, лоши хора, които разплакват децата, и аз го мразя! — Тя смръщи лице и добави: — Даже аз станах една мърморана! — което ни накара отново да избухнем в смях.

— Онези хора на гарата бяха наистина много зли — съгласи се Милърд. — Но си получиха заслуженото! Никога няма да забравя лицето на оногова, дето Бронуин го натика в телефонната кабина.

— Или на ужасната жена, когато пчелата я ужили по задника! — закима Инок. — Бих дал всичките си джобни, за да го видя отново.

Погледнах към Хю, очаквайки и той да се включи, но видях, че стои с гръб към нас и раменете му се тресат.

— Хю! — повиках го. — Добре ли си?

Той се отдръпна.

— Никой не дава пукнат грош — изхленчи. — Не се интересувате от стария Хю, той е тук само за да ви спасява задниците, без да получи и една думичка за благодарност!

Засрамени, ние всички го наобиколихме с извинения и благодарности.

— Прощавай, Хю.

— Благодаря отново, Хю.

— Хю, ти си нашият храбрец.

Той се обърна към нас.

— Те ми бяха приятели.

— Още сме! — възрази Олив.

— Не вие — моите пчели! Могат да жилят само по веднъж, а след това гасят лампите и поемат към великия кошер на небето. Сега ми остана само Хенри и дори той не може да лети, защото му е скъсано едното крилце. — Той протегна ръка, разтвори бавно пръсти и там, на дланта му, лежеше Хенри и ни махаше с единственото си крилце.

— Хайде, приятелче — прошепна му Хю. — Време е да се прибираш у дома. — Той изплези език, положи пчелата върху него и затвори уста.

Инок го потупа по рамото.

— Бих им върнал живота, но не съм сигурен дали ще се получи при толкова дребни същества.

— Все пак благодаря — кимна Хю, покашля се и изтри с ръкав бузи, сякаш бе засрамен от сълзите си.

— Ще ти намерим още веднага щом оправим мис Перигрин — обеща Бронуин.

— Като стана дума за това — обърна се Инок към Ема, — успяхте ли да намерите някоя имбрин по телефона?

— Нито една — поклати глава Ема и седна на преобърната кофа, отпуснала рамене. — Надявах се поне този път да ни потръгне. Но не би.

— В такъв случай май кучето е било право — обади се Хорас. — Великите лондонски примки са станали жертва на враговете ни. — Той наведе мрачно глава. — Случило се е най-лошото. Всички имбрини са били отвлечени.

Ние сведохме глави и веселото ни настроение се изпари в миг.

— В такъв случай — поде Инок — Милърд е най-добре да ни разкаже всичко, което му е известно за наказателните примки. Ако там държат имбрините, ще трябва да организираме спасителна експедиция.

— Не — размаха ръце Милърд. — Не, не, не.

— Какво значи това „не“? — попита Ема.

Милърд издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и после задиша учестено.

— Искам… да кажа… не мога…

— Какво му става? — учуди се Бронуин. — Мил, какво има?

— Най-добре ни обясни още сега какво искаш да кажеш с това „не“ — произнесе заплашително Ема.

— Защото ще умрем, ето защо! — провикна се Милърд, възвърнал гласа си.

— Но когато бяхме в менажерията, от устата ти звучеше толкова лесно! — намесих се аз. — Почти сякаш ще влезем с валс в някоя от тези примки…

Милърд продължаваше да диша шумно и изглеждаше на ръба на истерията — и това ме изплаши. Бронуин намери една смачкана хартиена торба и му каза да диша в нея. Когато се повъзстанови, той заговори.

— Влизането наистина е лесно. — Говореше бавно, като се стараеше да диша равномерно. — Излизането — ей там е трудното. Излизането жив, исках да кажа. Наказателните примки са точно каквито твърдеше кучето, дори повече. Реки от огън… кръвожадни викинги… чума и мор, толкова гъсти, че не можеш да дишаш… и примесени с всичко това, като някаква дяволска абракадабра, само светата птица знае колко гадини и гладни!

— Ама това е невероятно! — възкликна Хорас и вдигна ръце. — Можеше да ни го кажеш по-рано — например още докато бяхме в менажерията и подготвяхме пътуването си!

— Щеше ли да има разлика, Хорас? — Той пое няколко пъти дъх от торбата. — Ако те бях изплашил тогава, щеше ли да оставиш мис Перигрин да изгуби човешката си същност?

— Разбира се, че не — отвърна Хорас. — Но трябваше да ни кажеш истината.

Милърд пусна торбата. Силата му се възвръщаше, а с нея и убедителността.

— Признавам, че поскрих малко от истинските опасности на наказателните примки. Но никога не съм мислел, че ще трябва да влезем в тях. Въпреки всички прокобни изказвания на кучето за Лондон бях сигурен, че ще открием поне една ненападната примка и с невредима имбрин в нея. И доколкото ни е известно, все още бихме могли! Откъде да сме сигурни, че са отвлекли всичките? Виждали ли сме ги със собствените си очи да го правят? Ами ако телефоните на имбрините просто са… разкачени?

— Всичките? — попита намусено Инок.

Дори неизменната оптимистка Олив поклати глава, чула това.

— Тогава какво предлагаш, Милърд? — попита Ема. — Да обиколим лондонските примки с надеждата да открием някого у дома? И какви са шансовете според теб тези, дето ни издирват, да са ги оставили без надзор?

— Мисля, че ще имаме по-големи шансове да преживеем нощта, ако я прекараме в игра на руска рулетка — рече Инок.

— Това, което казвам — оправда се Милърд, — е, че нямаме доказателство…

— Какви доказателства още ти трябват? — попита Ема. — Локви кръв? Купчина оскубана имбринска перушина? Мис Авъсет ни каза, че нападенията над примки са започнали още преди седмици. Мис Рен е била почти сигурна, че всички лондонски имбрини са били отвлечени — нима ти знаеш повече от мис Рен, която е имбрин? И стигаме до момента, когато нито един телефон на примка не отговаря. Така че, кажи ми, защо ходенето от примка на примка ще е нещо по-различно от самоубийствено опасна загуба на време?

— Чакай малко — това е! — възкликна Милърд. — Какво ще кажеш за мис Рен?

— Какво за нея? — попита Ема.

— Не помниш ли думите на кучето? Мис Рен е пристигнала в Лондон преди няколко дни, когато чула, че сестра й е била отвлечена.

— Е?

— Ами ако е още тук?

— Тогава вероятно вече е в плен! — извика Инок.

— Ами ако не е? — В гласа на Милърд се долавяше надежда. — Тя би могла да помогне на мис Перигрин — а след това няма да ни се налага дори да доближаваме наказателните примки!

— И как предлагаш да я открием? — попита с изтънял от раздразнение глас Инок. — Да викаме името й от покривите? Това не е Кеърнхолм, в този град живеят милиони!

— Гълъбите й — рече Милърд.

— Я повтори?

— Чудатите гълъби на мис Рен са й казали къде са отвели пленените имбрини. Щом те знаят къде са другите имбрини, би трябвало да знаят и къде е мис Рен. В края на краищата те са нейни.

— Ха! — възкликна Инок. — Ако в този град има нещо в по-голямо изобилие от невзрачни женици на средна възраст, това са ятата гълъби. Нима искаш да претърсим целия град заради едно специално ято?

— Изглежда ми малко налудничаво — съгласи се Ема. — Съжалявам, Мил, не виждам как може да стане.

— Значи имате късмет, че прекарах времето си във влака да изучавам „Приказките“ вместо да дърдоря глупости. Някой да ми подаде книгата!

Бронуин извади книгата от сандъка и му я връчи. Милърд я разтвори и запрелиства страниците.

— Вътре има много отговори, само трябва да се намерят — рече той, — стига да знаете къде да ги търсите. — Той спря на една страница и забоде пръст в нея. — Аха! — зарадва се и обърна бавно книгата да им покаже какво е открил.

Заглавието гласеше „Гълъбите на «Свети Павел»“.

— Господ да ме поживи! — възкликна Бронуин. — Възможно ли е това да са същите гълъби, за които говорим?

— Ако за тях е писано в „Приказките“, почти сигурно е, че са чудати гълъби — подчерта Милърд. — А колко ята от чудати гълъби може да има?

Олив плесна с ръчички и извика:

— Милърд, ти си гений!

— Благодаря ти, да, зная.

— Чакайте, обърках се — рекох. — Какво е „Свети Павел“?

— Дори аз зная отговора — рече Олив. — Катедралата! — Тя изтича до входа на уличката и посочи грамадния купол, издигащ се в далечината.

— Това е най-голямата и най-величествената катедрала в Лондон — обясни Милърд, — и ако интуицията не ме мами, трябва да е мястото, където гнездят гълъбите на мис Рен.

— Да се надяваме, че са си у дома — подхвърли Ема. — И че ще ни донесат добри новини. Защото напоследък е голяма суша.

* * *

Докато се лутахме из лабиринта от тесни улички, водещи към катедралата, сред групата ни се бе възцарило мрачно мълчание. Никой не смееше да го наруши и единственият звук бе трополенето на обувките ни по паветата и шумовете на града: самолети, неизменният тътнеж на трафика, сирени, които разцепваха въздуха наоколо.

Колкото повече се отдалечавахме от гарата, на толкова повече свидетелства за бомбардировки се натъквахме. Фасади на сгради, олюпени от шрапнели. Разбити прозорци. Улици, които блестят с отраженията на натрошени стъкла. Небето бе изпълнено със сребристи балони, закотвени с дълги въжета за земята.

— Това са баражни балони — обясни Ема, когато ме видя да въртя глава. — Ако немските бомбардировачи се оплетат във въжетата им, ще паднат долу.

А след това се натъкнахме на сцена на разрушение и спряхме, зяпнали с уста — не от някакъв пристъп на воайорство, а защото умовете ни не бяха в състояние да възприемат картината. Огромен бомбен кратер изпълваше цялата ширина на улицата, като гигантска уста с нащърбени павета за зъби. В единия край взривът бе отнесъл предната стена на сграда, но бе оставил непокътнато почти всичко вътре. Приличаше на къща за кукли с отворени към улицата стаи — столовата с маса, подредена за вечеря, семейни снимки, килнати от взривната вълна, но все още по стените, руло тоалетна хартия, развито и поклащащо се на вятъра като дълго бяло знаме.

— Да не са забравили да я достроят? — попита Олив.

— Не, глупаче — отвърна Инок. — Ударена е от бомба.

В началото Олив изглеждаше сякаш ще се разплаче, но после лицето й придоби суров изглед, тя размаха юмруче към небето и извика:

— Гаден Хитлер! Спри тази ужасна война и се разкарай някъде!

Бронуин я потупа по ръката.

— Шшшт. Може да те чуе, мъниче.

— Не е честно — тросна се Олив. — Уморих се от самолети, бомби и от тази война!

— Всички сме уморени — рече й Инок. — Дори аз.

Изведнъж чухме писъка на Хорас и когато се обърнахме, видяхме го да сочи нещо на пътя. Изтичах да видя какво е и спрях, вцепенен, умът ми изкрещя „Бягай!“, ала краката ми отказваха да се подчинят.

Беше пирамида от глави, обгорени и смачкани, със зейнали усти, слепнали клепачи, разтопени и сраснали се в ямата като някаква ужасна глава на хидра. Ема се изправи до мен, погледна ги, извика и се обърна, Бронуин ни доближи, надзърна и започна да охка, накрая се приближи и Инок, който не изглеждаше ни най-малко смутен, а побутна спокойно с крак една от главите и ни обясни, че това са само восъчни манекени, изпопадали от витрината на разбития от бомба магазин за перуки. Всички се почувствахме неловко, но не бяхме по-малко изплашени, защото, макар главите да не бяха истински, те олицетворяваха нещо, което се криеше под отломките около нас.

Продължихме нататък. Стараех се да гледам в земята, но нямаше как да се изолирам от страшните сцени, покрай които минавахме. Обгорени руини, бълващи дим, самотен пожарникар, пратен да гаси огъня, с изцапано от сажди унило лице и насочен маркуч. Стоеше там като някакъв самотен войн, чиято задача бе да не изпуска из очи пожара.

Бебе в проходилка, ревящо, зарязано насред улицата.

Бронуин се намръщи, преизпълнена със състрадание.

— Не може ли да им помогнем с нещо?

— Едва ли ще има значение — отвърна Милърд. — Тези хора принадлежат на миналото, а то не може да се променя.

Бронуин кимна тъжно. Знаеше, че е така, но имаше нужда да й го кажат. Ние едва присъствахме тук, безплодни като призраци.

Вдигна се облак прах и закри нашия пожарникар и ревящото дете. Продължихме нататък, задавени от носените от вятъра пепелища, с покрити с бетонен прах дрехи и побелели като сняг лица.

* * *

Вървяхме покрай разрушените къщи толкова бързо, колкото можехме, после спряхме стъписани, когато улицата внезапно отново се изпълни с живот. Само на няколко пресечки от ада хората отиваха на работа, крачеха по тротоарите, излизаха и влизаха в сгради с електричество, прозорци и врати. Свихме зад ъгъла и пред нас се извиси куполът на катедралата, горда и величествена въпреки обгорените петна по камъните и няколкото съборени арки. Също като духа на този град, на катедралата щяха да са й нужни повече от няколко бомби, за да бъде съборена.

Ловът ни започна на един площад близко до катедралата, където възрастни хора, насядали по пейки, хранеха гълъби. В началото настъпи суматоха — ние се втурнахме, изплашихме гълъбите и те се разлетяха с пърхане. Старците започнаха да протестират и ние се дръпнахме в очакване птиците да се завърнат. Така и стана не след дълго, тъй като гълъбите не са най-умните животни на тази планета. При втория си опит излизахме поединично от скривалището си, разхождахме се нехайно из площада и после се втурвахме да сграбчим някоя птица. Мислех, че Олив, която е дребна и чевръста, или Хю, с неговата необичайна връзка с крилати същества, може да постигнат известен успех, но и двамата бяха надиграни. Милърд също не можа да се похвали със сполука, а птиците дори не можеха да го видят. По времето, когато дойде моят ред, на гълъбите вероятно им бе омръзнало да им досаждаме, защото веднага щом излязох на открито, те се вдигнаха във въздуха и ме посипаха с такъв бомбен заряд от курешки, че се наложи да избягам при фонтана, за да измия оцапаната си глава.

В края на краищата Хорас успя да улови един. Той приседна до старците и започна да ръси семена, докато птиците го наобиколиха. Сетне, навеждайки се бавно напред, протегна ръка и придавайки си небрежен вид, улови един гълъб за краката.

— Пипнах те! — извика той.

Птицата размаха крила и се опита да се измъкне, но Хорас я държеше здраво.

После я донесе при нас.

— По какво ще познаем дали е чудата? — попита, докато я обръщаше, за да й огледа коремчето, сякаш очакваше да открие там табелка.

— Ще я покажем на мис Перигрин — рече Ема. — Тя ще знае.

И така ние отворихме сандъка на Бронуин, пъхнахме гълъба при мис Перигрин и го хлопнахме обратно. Гълъбът пищеше сякаш го разкъсват жив.

Неволно трепнах и извиках:

— По-внимателно, мис П!

Когато отново отворихме капака, във въздуха излетяха няколко пера, но от гълъба нямаше и следа.

— О, не, тя го е изяла! — проплака Бронуин.

— Не, не е — възрази Ема. — Погледнете под нея!

Мис Перигрин се надигна и пристъпи встрани, и гълъбът наистина се оказа под нея — жив, макар и замаян.

— Е? — попита Инок. — Този от гълъбите на мис Рен ли е?

Мис Перигрин сръчка птицата с клюн и гълъбът отлетя. След това тя изскочи от сандъка, закуцука из площада и с един остър писък разгони останалите гълъби. Посланието й беше ясно — не само гълъбът на Хорас не е чудат, но никой от останалите не принадлежи към тази категория. Налагаше се да продължим издирването.

Мис Перигрин изтърча при катедралата и размаха нетърпеливо крило. Застигнахме я на стъпалата. Сградата се извисяваше над нас със своите камбанарии, досущ стражи край гигантския купол. Армия от измазани със сажди ангели ни разглеждаше от мраморните барелефи.

— И как ще претърсим едно толкова голямо място? — зачудих се на глас.

— Стая по стая — отвърна Ема.

При вратата ни спря странен звук. Приличаше на сирена на пожарна кола — вой, който се издигаше и снижаваше с бавна амплитуда. Но през 1940-а не е имало сирени на колите.

Беше сирена за въздушно нападение.

Хорас се присви.

— Немците идват! — извика той. — Смърт от небето!

— Не знаем какво означава това — възрази Ема. — Може да е фалшива тревога или проверка.

Ала улиците и площадът опустяваха бързо, старците сгъваха вестниците и напускаха местата си по пейките.

— Те явно не мислят, че е учебна тревога — изтъкна Хорас.

— И откога се страхуваме от няколко бомби? — попита Инок. — Стига си дрънкал!

— Трябва ли да ти напомня — каза Милърд, — че това не са бомби като онези, с които сме свикнали. За разлика от бомбите, които падаха над Кеърнхолм, ние не знаем къде ще попаднат тези!

— Още една причина час по-скоро да намерим това, заради което сме тук! — заяви Ема и ни поведе вътре.

* * *

Отвътре катедралата бе не по-малко внушителна — колкото и да бе невероятно, изглеждаше дори по-голяма, отколкото отвън — и макар пострадала, няколко храбри вярващи бяха коленичили и се молеха беззвучно. Олтарът бе заровен под купчина отломки. Там, където бомбата бе пробила покрива, сноп светлина падаше над широките греди. Самотен войник седеше на съборена колона, загледан в небето през разрушения покрив.

Навлязохме вътре, вдигнали глави, а под краката ни хрущяха натрошени плочи.

— Нищо не виждам — оплака се Хорас. — Тук има достатъчно скривалища за хиляди гълъби!

— Не гледай — посъветва го Хю. — Слушай.

Спряхме и наострихме слух в очакване да чуем характерното гукане на гълъби. Но ни заливаше само неспирният вой на сирените, а зад него серия от приглушени тътени, като приближаващи се гръмотевици. Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, но сърцето ми туптеше като барабан.

Някъде се сипеха бомби.

— Трябва да се махаме — извиках, завладян от паника. — Сигурно наблизо има бомбоубежище. Да се скрием на безопасно място.

— Ама ние сме съвсем близо! — възрази Бронуин. — Не може да се откажем сега!

Чу се нов трясък, този път по-близо и сега вече и другите започнаха да проявяват нервност.

— Може би Джейкъб е прав — рече Хорас. — Да идем да потърсим убежище, докато отмине бомбардировката. После ще продължим с издирването.

— Никъде няма да сме в пълна безопасност — вдигна вежди Инок. — Тези бомби могат да проникнат и в най-дълбокото бомбоубежище.

— Не могат да проникнат в примка — възрази Ема. — И ако в приказката се споменава тази катедрала, значи наблизо трябва да има и вход за примка.

— Може би — поклати глава Милърд. — Може би, може би. Подайте ми книгата, ще проуча въпроса.

Бронуин отвори сандъка и му подаде книгата.

— Да видим сега. — Той запрелиства страниците, докато стигна „Гълъбите на «Свети Павел»“.

„Наоколо падат бомби, а ние четем приказки — помислих си аз. — Трябва да съм в света на лудите“.

— Слушайте внимателно! — вдигна пръст Милърд. — Ако наблизо има вход за примка, тази приказка трябва да ни обясни как да го намерим. За щастие е кратка.

Навън падна бомба. Подът се разтресе, от тавана се посипа мазилка. Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа върху дишането си.

Милърд се покашля безгрижно.

— „Гълъбите на «Свети Павел»“! — поде той със силен, кънтящ глас.

— Заглавието вече го знаем! — намръщи се Инок.

— Чети по-бързо, моля те! — подкани го Бронуин.

— Ако не престанете да ме прекъсвате, ще прекараме тук цялата нощ! — тросна се Милърд и после зачете: — В едно отминало чудато време, много преди в град Лондон да е имало кули или камбанарии, или всякакви високи сгради, живеело ято гълъби, които си наумили, че искат хубаво, високо местенце, където да гнездят, над шумотевицата и врявата на човешкото общество. Те знаели и как да го построят, защото гълъбите са строители по природа и са много по-интелигентни, отколкото сме свикнали да ги смятаме. Но хората от стария Лондон не питаели интерес към конструирането на високи неща и затова една нощ гълъбите се промъкнали в леглото на най-работливия човек, когото могли да намерят, и му прошепнали на ухо план за величествена кула.

На сутринта човекът се събудил обхванат от голямо вълнение. Той сънувал — или поне така си мислел — величествена църква с камбанария, толкова висока, че щяла да се извисява над най-високия хълм на града. Няколко години по-късно и с изразходването на огромни човешки средства тя била построена. Това си била съвсем истинска кула и имала всякакви кътчета и пролуки, където можели да гнездят гълъбите, и те били много доволни от себе си.

После, един ден, викингите плячкосали града и изгорили кулата до основи, така че гълъбите трябвало да открият друг архитект, да му пошепнат в ухото и да чакат търпеливо да бъде построена новата църковна кула — тази била още по-висока и по-величествена от предишната. Ала и тази кула след време била изгорена.

Нещата продължили по този начин в продължение на стотици години, кулите горели, а гълъбите шепнели планове за още по-грандиозни и високи кули на поредица от успешни и вдъхновени архитекти. И макар тези архитекти никога да не разбирали какво дължат на птиците, те се отнасяли към тях с почтителност и им позволявали да се заселват където поискат, в нефове и камбанарии, сякаш били талисмани и пазители на тези места, което, незнайно за тях, всъщност било истина.

— Това никак не ни помага — обади се Инок. — Потърси онази част, в която се говори за входа към примката!

— Прояви малко търпение! — тросна се Милърд. — С течение на времето, след като много кули били построявани и събаряни, плановете на гълъбите станали толкова амбициозни, че им било нужно ужасно много време, за да намерят човек, достатъчно интелигентен да ги осъществи. Когато най-сетне сполучили, човекът се опънал, изпълнен с увереността, че хълмът е прокълнат, след като толкова много църкви на него изгаряли в миналото. Макар да се опитвал да прогони тази идея от главата си, гълъбите се връщали нощ след нощ и отново му я нашепвали. Ала мъжът не предприемал никакви действия. Тогава те го навестили през деня, нещо, което не били правили досега, и му казали на своя странен, наподобяващ смях език, че той е единственият човек, способен да построи тази кула, и че просто трябва да го направи. Но той отказал и ги пропъдил от къщата си с виковете: „Марш оттук, вървете си, мръсни птици!“

Гълъбите, обидени и изпълнени с желание за мъст, продължили да преследват мъжа, докато почти го докарали до полуда — следвали го навсякъде, където отивал, късали дрехите му, дърпали му косата, замърсявали храната му с перушина от трътките си, чукали нощем по прозореца, за да не може да спи — докато един ден той паднал на колене и проплакал: „О, гълъби! Ще построя каквото поискате само ако го пазите и не позволявате да изгори!“

Гълъбите били учудени от това желание. Те се посъветвали и стигнали до извода, че вероятно са щели да бъдат по-добри пазители на предишните кули, ако не изпитвали такава радост от построяването им, и дали обет да направят всичко, което е по силите им, за да опазят следващата кула. Мъжът изпълнил заръката и построил катедрала с две кули и купол. Била толкова великолепна, че мъжът и гълъбите останали безкрайно доволни от творението и станали добри приятели. До края на живота си мъжът не отивал никъде, без да вземе със себе си някой гълъб, за да се вслушва в съветите му. Дори след като умрял, на преклонна и щастлива възраст, птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу. И до ден-днешен ще откриете катедралата, която той построил, да се извисява на най-високия хълм в Лондон, а гълъбите продължават да я пазят.

Милърд затвори книгата.

— Край.

Ема изпъшка с досада.

— Да, но откъде я пазят?

— Вероятно щяхме да получим повече помощ в тази ситуация — обяви Инок, — ако ни беше прочел приказка за котки на Луната.

— Не мога да схвана смисъла на тази приказка — оплака се Бронуин. — Някой разбра ли я?

Имах чувството, че съм близо до отговора на този въпрос — особено когато чух за „земята отдолу“, но единственото, което си помислих, бе „Нима гълъбите навестяват ада?“

После падна още една бомба, разтърси цялата сграда и някъде от високо долетя пърхане на криле. Вдигнахме глави и видяхме три изплашени гълъба да се стрелкат от скривалището си над покривната греда. Мис Перигрин извряска от вълнение — сякаш да ни каже „Това са те!“, — Бронуин я взе на ръце и всички се втурнахме след птиците. Те прелетяха цялата дължина на кораба, направиха остър завой и изчезнаха през една врата.

Стигнахме вратата само след броени секунди. За мое облекчение тя не водеше навън, където не бихме имали никаква възможност да ги хванем, а към стълбище, което се виеше спираловидно надолу.

— Ха! — възкликна Инок и плесна с пълничките си ръце. — Ето че сами се затвориха в мазето!

Хукнахме надолу по стълбите. Озовахме се в голямо, мъждиво осветено помещение, облицовано с каменни плочи. Тук бе студено и влажно и цареше почти пълен мрак, тъй като крушките не светеха. Ема разпали огън в ръката си и озари вътрешността, а ние се озърнахме. Под краката ни, простиращи се от едната до другата стена, имаше мраморни плочи с издълбани надписи. Тази под мен гласеше:

ЕПИСКОП ЕЛДРИДЖ ТОРНБРЪШ,

ПОЧИНАЛ В ГОДИНА 1721

— Това не е подземие — рече Ема, — а крипта.

Побиха ме тръпки и аз неволно пристъпих към светлината и топлината на пламъка от ръцете й.

— Искаш да кажеш, че в пода има заровени хора? — попита Олив с разтреперан гласец.

— Какво от това? — подхвърли Инок. — Хайде да хванем проклетия гълъб, преди някоя от тези бомби да е заровила и нас в пода.

Ема се завъртя в кръг, хвърляйки трепкаща светлина към стените.

— Трябва да са някъде тук. Няма друг изход, освен стълбите.

И тогава чухме пърхане на крила. Застинах. Ема усили пламъка и го насочи към източника на звука. Светлината попадна върху гробница, издигната на няколко стъпки от пода. Между гробницата и стената имаше пролука, но от мястото, където стояхме, не виждахме какво има там — идеално скривалище за птици.

Ема повдигна пръст към устните си и ни даде знак да я последваме. Запристъпвахме безшумно през помещението. Когато наближихме гробницата, се разпръснахме и я заобиколихме от три страни.

„Готови ли сте?“ — попита само с устни Ема.

Другите кимнаха. Аз вдигнах палец. Ема доближи на пръсти гробницата и надзърна, после ни погледна с помръкнало лице.

— Нищо! — рече и тропна ядно по пода.

— Не разбирам — обади се Инок. — Те бяха точно там!

Приближихме се да погледнем. После Милърд каза:

— Ема! Би ли осветила гробницата отгоре?

Тя го послуша и Милърд прочете на глас надписа:

ТУК ЛЕЖИ СЪР КРИСТОФЪР РЕН —

СТРОИТЕЛЯТ НА ТАЗИ КАТЕДРАЛА

— Рен! — възкликна Ема. — Какво странно съвпадение!

— Не мисля, че е съвпадение — възрази Милърд. — Трябва да е роднина на мис Рен. Може би е баща й!

— Това е много интересно — промърмори Инок, — но с какво ни помага да открием нея и нейните гълъби?

— Тъкмо над това си блъскам главата — отвърна Милърд, помисли малко и изрецитира един пасаж от книгата: „птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу“.

Изведнъж ми се стори, че чувам гукане на гълъб.

— Шшт! — рекох и дадох знак на другите да слушат. Гукането се повтори след няколко секунди откъм задния край на гробницата. Заобиколих от тази страна, коленичих и тогава забелязах малка дупка в пода до основата на гробницата, не по-голяма от юмрук — достатъчно, за да се провре през нея гълъб. — Насам! — извиках.

— Да пукна дано! — възкликна Ема и освети с пламъка дупката. — Може би това е „долната земя“?

— Но дупката е толкова малка — посочи Олив. — Как ще изкараме птиците отвътре?

— Можем да чакаме, докато излязат — подхвърли Хорас и в този момент падна нова бомба, толкова близо, че зъбите ми изтракаха.

— Няма какво да чакаме! — извика Милърд. — Бронуин, би ли отворила гробницата на сър Рен?

— Не! — размаха ръце Олив. — Не искам да виждам старите му прогнили кости!

— Не се безпокой, миличка — рече Бронуин, — Милърд знае какво прави. — Тя опря длани на капака на гробницата и започна да бута, докато плочата се плъзна с ниско, глухо стържене.

Миризмата, която полъхна отвътре, не бе тази, която очаквах — не миришеше на смърт, а на плесен и стара пръст. Приближихме се и погледнахме вътре.

— Да пукна дано! — повтори Ема.