Рансъм Ригс
Градът на гладните (12)

Единайсета глава

И така, ето че се стигна до това: всичко зависеше от един гълъб. Дали ще приключим тази вечер под майчините грижи на някоя имбрин, или полусдъвкани в непрогледния мрак на червата на гладен, дали мис Перигрин ще бъде спасена, или ще се скитаме изгубени сред тези разрушения, докато часовникът отброи и последните минути, дали ще доживея да видя отново дома си и моите родители — всичко това зависеше от един проскубан чудат гълъб.

Вървях в челото на групата, настроил усещането за гладни, но в действителност гълъбът бе този, който ни водеше, дърпайки своята каишка като уловила следа хрътка. Свивахме наляво, когато птицата извиеше наляво, и надясно, когато се дърпаше надясно, покорни като овце, дори когато това означаваше да вървим по улици, изпъстрени с кратери или посипани с кости и отломки от разрушени сгради, чиито остри пирони блещукаха зловещо в сумрака, прицелени в гърлата ни.

Като последствие от ужасните събития през този ден бях стигнал ново ниво на изтощение. Главата ми пулсираше по странен начин. Краката ми се влачеха. Тътнежът на бомбите бе утихнал, сирените най-сетне бяха замлъкнали и аз се чудех дали тъкмо тези апокалиптични звуци не са ме държали буден. Сега задименият въздух бе изпълнен с далеч по-тихи шумове: вода, шуртяща от прекъснатите водопроводи, вой на заклещени под руините кучета, пресипнали гласове, зовящи за помощ. От време на време от мрака изникваше нечия фигура — бяха като призраци, измъкнали се от подземния свят, с блестящи от подозрителност очи и помъкнали в ръцете си странни неща — радио, откраднато сребро, кутия за бижута, погребална урна. Мъртъвци, носещи мъртъвци.

Стигнахме до задънена част на пътя и спряхме, защото гълъбът не можеше да избере в коя посока да поеме.

— Хайде, Уини — подкани го Мелина. — Бъди добро гълъбче. Покажи ни пътя.

Инок реши да се намеси:

— Ако не ни намериш мис Рен, лично ще те изпека на скара.

Птицата подскочи във въздуха и се стрелна наляво.

Мелина изгледа свирепо Инок.

— Ти си тъпак.

— Но имаше резултат — отбеляза той.

В края на краищата стигнахме станция на метрото. Гълъбът ни преведе през сводестия вход към редицата от гишета и тъкмо си помислих „Ще се возим на метро — умна птичка“, когато осъзнах, че подлезът е пуст, а будките — разбити. Макар да не изглеждаше, че в обозримото бъдеще влакчета може да посетят станцията, ние се промушихме през отключената врата по коридора, облепен с разноцветни обяви и облицован с бели плочки, към стръмната спираловидна стълба, по която се спуснахме в бръмчащите, осветени от електрически лампи недра на града.

На всяка площадка се налагаше да прескачаме спящи хора, увити в одеяла — в началото отделни фигури, после групи, налягали като разхвърлени кибритени клечки, и още по-надолу, на самото дъно, плътна човешка маса, покрила цялото пространство между стените и коловозите — стотици хора, свити на пода, изтегнати на походни легла, потънали в сгъваеми кресла. Тези, които не спяха, люшкаха бебета, четяха вестници, играеха на карти или се молеха. Не чакаха метрото, защото то не работеше. Бяха прокудени от бомбите и това бе тяхното убежище.

Наострих сетива за гладни, но имаше толкова много лица, толкова много сенки. Ако изобщо ни бе останал някакъв късмет, би трябвало да се прояви поне сега.

Но какво да правим?

Нуждаехме се от напътствия от гълъба, но той изглеждаше объркан — също като мен, и той се бе смутил от тази тълпа — и затова стояхме и чакахме сред сподавеното дишане, хъркането и стенанията на спящите около нас.

След около минута гълъбът застина насред въздуха и се понесе към релсите, после стигна края на връвта и отскочи назад като йо-йо.

Заобиколихме на пръсти плътно налягалите хора и скочихме на коловозите. Те изчезваха в тунели от двете страни на станцията. Имах потискащото предчувствие, че бъдещето ни лежи в някоя от тези зейнали черни дупки.

— О, надявам се, че няма да се наложи да се шляем там вътре — отбеляза Олив.

— Разбира се, че ще се наложи — отвърна Инок. — Ваканцията няма да е истинска, докато не цопнем из всички канали наоколо.

Гълъбът се дръпна надясно. Тръгнахме по релсите.

Прескочих една мазна локва и под краката ми се стрелна малък легион от плъхове, който прати Олив с писък в ръцете на Бронуин. Тунелът зееше пред нас, черен и заплашителен. Хрумна ми, че това ще е ужасно място за среща с гладни. Тук нямаше стени, по които да се изкатерим, нито къщи, където да се скрием, или гробници с тежки каменни похлупаци. Тунелът бе дълъг, прав и озарен от редки мъждиви крушки, които блещукаха анемично на равни интервали.

Ускорих крачка.

Мракът се затвори около нас.

* * *

Когато бях малко дете, обичах да играя на криеница с дядо. Винаги аз се криех, а той ме търсеше. Бях много добър в това, най-вече защото за разлика от повечето деца на четири или пет притежавах рядката способност да пазя пълна тишина за дълги периоди от време — можех да се натикам в най-малката цепнатина и да остана там двайсет, дори трийсет минути, без да издавам звук, и същевременно да се забавлявам.

Ето защо вероятно ще си помислите, че не бих имал проблеми с непрогледен мрак и затворени пространства. Или най-малкото ще си помислите, че един тунел, построен да побира релси и влакчета и нищо друго, би бил по-малко притеснителен за мен, отколкото, да речем, отворен гроб, с всички Хелоуинови атрибути, разхвърляни около него. Ала въпреки казаното, колкото повече навлизахме в тунела, толкова повече ме завладяваше лепкав, прокрадващ се страх — чувство, съвсем различно от усещането, което бях привикнал да асоциирам с гладните, това сега беше просто неприятно усещане. Ето защо аз ускорих още крачка, подтичвайки със скоростта, която позволяваше най-бавният от нас, и подканяйки Мелина да бърза, докато накрая тя ми кресна да се успокоя. Постоянно нахлуващият в кръвта ми адреналин бе прогонил напълно доскорошното изтощение.

След дълъг преход и няколко разклонения гълъбът ни поведе към изоставена секция от подземната железница, където релсите бяха разкривени и покрити с прах и ръжда, а между траверсите имаше локви застояла вода. Налягането от преминаващите в далечните тунели влакове пращаше мощни тласъци от въздух, като въздишки на огромно подземно чудовище.

И после далеч пред нас се появи тънък лъч светлина, който в началото премигваше, но растеше бързо. Ема извика: „Влак!“ и ние се разпръснахме и притиснахме гърбове в стените. Запуших уши, очаквайки оглушителен грохот от преминаващата машина, но той така и не дойде — чувах само слабо, остро пищене, което бях почти сигурен, че идва някъде отвътре в главата ми. Светлината изпълни тунела докрай, сиянието й ни обгърна в миг, усетих внезапен натиск в тъпанчетата си и после светлината изчезна.

Все още замаяни, ние се отдръпнахме от стените. Сега релсите и траверсите под краката ни бяха нови, сякаш току-що ги бяха положили. Тунелът вече не миришеше така силно на пикня. Крушките на тавана грееха по-ярко и вместо да светят равномерно премигваха, защото не бяха електрически, а газови.

— Какво стана? — попитах.

— Влязохме в примка — отвърна Ема. — Но каква беше тази светлина? Никога не бях виждала нещо подобно.

— Всеки вход за примка си има своите приумици — засмя се Милърд.

— Някой да знае къде сме? — попитах.

— Предполагам, във втората половина на деветнайсети век — отвърна Милърд. — Преди 1863 г. в Лондон не е имало подземна железница.

А след това зад нас се появи нова светлина — тази беше придружена от порив на горещ вятър и оглушителен рев.

— Влак! — извика отново Ема и сега вече беше права. Ние се хвърлихме към стените и влакът профуча покрай нас сред вихрушка от шум и светлина, изригвайки облаци пара. Не приличаше на модерен влак, а по-скоро на малък старовремски локомотив. Дори имаше служебен вагон, от който мъж с голяма черна брада и светещ фенер в ръката ни изгледа учудено, преди влакът да се изгуби с потракване зад следващия завой.

Вятърът бе отнесъл шапката на Хю и тя се оказа смачкана. Той отиде да я вземе, но тъй като бе скъсана, я хвърли гневно.

— Хич не ми харесва тази примка — оплака се той. — Тук сме от десет секунди, а вече се опитва да ни убие. Да свършим каквото има да се върши и да се махаме.

— Поддържам с две ръце — кимна Инок.

Гълъбът ни водеше навътре в тунела. След около десетина минути взе да се дърпа към глуха стена. Не разбирахме защо, докато не погледнах внимателно и не видях частично замаскирана врата, където стената опираше в тавана, на около двайсетина стъпки отгоре. Тъй като не виждах някакъв начин да я стигна, Олив си свали обувките и литна до тавана, за да огледа отблизо.

— Има ключалка — съобщи тя. — Брава с шифър.

Имаше и отвор с размери, позволяващи да премине гълъб, в долния край на вратата, но това едва ли можеше да ни помогне — трябваше ни комбинацията.

— Някаква идея каква може да бъде? — попита Ема, обръщайки се към всички.

В отговор получи хъмкане и повдигане на рамене.

— Никаква — рече Милърд.

— Ще трябва да налучкваме — въздъхна Ема.

— Може да е моят рожден ден — подхвърли Инок. — Опитай три-дванайсет-деветдесет и две.

— Защо някой ще знае твоя рожден ден? — учуди се Хю.

Инок се намръщи.

— Просто опитай.

Олив завъртя колелото напред и назад, после натисна бравата.

— Съжалявам, Инок.

— А какво ще кажете за датата на нашата примка? — попита Хорас. — Девет-три-четиресет.

Това също не доведе до резултат.

— Едва ли ще е нещо лесно за познаване, като дата — отсъди Милърд. — Това би обезсмислило една толкова сложна брава.

Олив се зае да опитва случайни комбинации. Ние стояхме и я гледахме с нарастващо безпокойство след всеки неуспешен опит. Междувременно мис Перигрин се измъкна безшумно изпод палтото на Бронуин и изтича при гълъба, който се въртеше безпомощно на края на връвта и кълвеше от земята. Когато зърна мис Перигрин, сивкавата птица се опита да се дръпне, но директорката я последва, издавайки ниски, заплашителни звуци.

Гълъбът запърха с криле и отлетя на рамото на Мелина, извън обсега на мис Перигрин. Директорката спря в краката на момичето и изграка към Уини. Това, изглежда, изплаши още повече гълъба.

— Мис П, какво сте намислили? — попита Ема.

— Мисля, че иска нещо от твоята птица — рекох на Мелина.

— Ако гълъбът знае пътя — промърмори замислено Милърд, — вероятно знае и комбинацията.

Мис Перигрин се обърна към него и изкряка, сетне погледна към гълъба и изкряка по-силно. Гълъбът се опита да се скрие зад врата на Мелина.

— Може би гълъбът знае комбинацията, ала няма как да ни я каже — вметна Бронуин. — Но би могъл да я съобщи на мис Перигрин, защото двете говорят птичи език, и тогава мис Перигрин ще каже на нас.

— Накарай гълъба ти да говори с нашата птица — нареди Инок.

— Вашата птица е два пъти по-едра от Уини и с по-голям клюн — възрази Мелина и отстъпи назад. — Уини е изплашен и не мога да го виня за това.

— Няма от какво да се бои — рече Ема. — Мис П не би наранила друга птица. Това е в разрез с имбринския кодекс.

Мелина се ококори, сетне присви очи.

— Тази птица е имбрин?

— Тя е нашата директорка! — съобщи гордо Бронуин. — Алма Лефей Перигрин.

— Ама и вие сте пълни с изненади, нали? — попита Мелина и прихна по начин, който не изглеждаше съвсем дружелюбен. — Щом си имате имбрин, защо ви е да търсите друга?

— Дълга история — отвърна Милърд. — Достатъчно е да знаеш, че нашата имбрин се нуждае от помощта на друга имбрин.

— Просто остави проклетия гълъб на пода и дай на мис Перигрин да поговори с него! — ядоса се Инок.

Най-сетне и с видима неохота Мелина се съгласи.

— Хайде, Уини, бъди добричък. — Тя вдигна гълъба от рамото си и го остави на земята, сетне настъпи връвта с обувката си, за да не може да отлети.

Всички се скупчиха да гледат как мис Перигрин се приближава до гълъба. Той се опита да избяга, но бе ограничен от късата връв. Мис Перигрин мушна глава в лицето му, като не спираше да чурулика и кряка. Всичко това приличаше на разпит. Гълъбът скри глава под крилото и започна да трепери.

И тогава мис Перигрин го клъвна по главата.

— Ей! — извика Мелина. — Престани!

Гълъбът не вадеше глава изпод крилото и мис Перигрин го клъвна отново, по-силно.

— Достатъчно! — Мелина се наведе, освободи връвта и посегна да хване гълъба. Но преди да сключи пръсти около него, мис Перигрин разкъса връвта с ноктите си, сграбчи нещастната птица в клюна си и побягна.

— Върни се веднага! — викна й ядосано Мелина и се готвеше да хукне след нея, когато Бронуин я улови за ръцете.

— Почакай! — рече й тя. — Сигурна съм, че мис П знае какво прави.

Мис Перигрин спря малко по-нататък в тунела, извън обсега на всеки от нас. Гълъбът се бореше в хватката на клюна й, Мелина се бореше с Бронуин, но и двете напразно. Мис Перигрин, изглежда, чакаше гълъбът да се умори и откаже, но после изгуби търпение и започна да люшка Уинифред във въздуха, уловила го за едното краче.

— Моля те, мис П! — извика Олив. — Ще го убиеш!

Бях близо до мисълта да хукна натам и да сложа край на това мъчение, но птиците изглеждаха като размазано кълбо от нокти и клюнове и никой не би могъл да ги доближи достатъчно. Затова викахме и умолявахме мис Перигрин да спре.

Накрая тя се вслуша. Гълъбът падна от устата й и се изправи, клатушкайки се, на крачетата си, твърде замаян, за да побегне. Мис Перигрин му зачурулика, както го правеше по-рано, и този път гълъбът зачурулика в отговор. После мис Перигрин тропна три пъти с клюн по земята, сетне десет пъти и накрая пет.

Три-десет-пет. Олив опита комбинацията. Бравата изщрака, вратата се отвори навътре, от тавана се размота въжена стълба и опря в пода.

Разпитът на мис Перигрин бе дал резултат. Беше направила каквото трябва, за да ни помогне, и отчитайки този акт, трябваше да признаем, че сме я подценявали. А междувременно събитията продължаваха да се развиват. Мис Перигрин сграбчи отново замаяния гълъб в клюна си, завъртя рязко глава и го запокити към стената.

Другите реагираха с общ ужасен вик. Аз бях занемял от шок.

Мелина се освободи от Бронуин и изтича при гълъба. Той увисна безжизнено в ръцете й, със строшено вратле.

— О, птичката ми, тя я уби! — проплака Мелина.

— Какви усилия само положихме, за да я уловим — въздъхна Хю. — И сега какво стана.

— Ще смажа главицата на тази ваша имбрин! — кресна Мелина, преизпълнена с гняв.

Бронуин отново я улови за ръцете.

— Недей! Спри веднага!

— Вашата имбрин е дивачка! Ако така ще се държи, по-добре да идем при гадините!

— Вземи си думите обратно! — извика Хю.

— Не, няма! — кресна му Мелина.

Размениха се още остри слова. Едва бе избегнат юмручен бой. Бронуин държеше Мелина, а аз и Ема удържахме Хю, докато двамата поизпуснаха парата, макар не и горчилката.

Никой не можеше да повярва в това, което бе сторила мис Перигрин.

— И за какво вдигате толкова шум? — попита Инок. — За един глупав гълъб.

— Не, не е така — възрази Ема и погледна намръщено мис Перигрин. — Тази птица бе личен приятел на мис Рен. Била е на над сто години. За нея пишеше в „Приказките“. А сега е мъртва.

— Убита — подчерта Мелина и плю на земята. — Така се нарича, когато отнемеш преднамерено живота на някого.

Мис Перигрин се пощеше безгрижно под крилото, сякаш думите не се отнасяха за нея.

— Нещо зло се е загнездило в нея — подхвърли Олив. — Това не е нашата мис Перигрин.

— Тя се променя — обади се Хю. — Превръща се все повече в животно.

— Надявам се, че е останало поне малко човешко, за да можем да я спасим — произнесе мрачно Милърд.

Всички мислехме като него.

Изкатерихме се по стълбата, всеки от нас спохождан от неспокойни мисли.

* * *

Зад вратата имаше коридор, който водеше към стълбище, после нов коридор и още една врата, през която пък влязохме в озарена от дневна светлина стая с рафтове, закачалки и гардероби с дрехи. Имаше и две съблекални с паравани за преобличане, няколко огледала на стойки и кроячна маса с шевна машина и парчета плат. Всичко това приличаше едновременно на бутик и на шивашка работилница — истинско блаженство за Хорас, който изтича радостно вътре и се провикна:

— Попаднах в рая!

Мелина пристъпваше мрачно отзад и не разговаряше с никого.

— Какво е това място? — попитах.

— Стая за дегизировка — обясни Милърд, — създадена да улесни идващите от тази страна чудати да се смесят незабелязано с нормалните в примката. — Той посочи няколко рисунки на стената, демонстриращи дрехите, които се носят в този период.

— Когато си в Рим! — възкликна Хорас и се насочи към рафтовете с дрехи.

Ема помоли всички да се преоблекат. Освен че щяха да ни помогнат за дегизировката, новите дрехи биха затруднили гладните, които ни преследваха.

— Но запазете пуловерите отдолу, в случай че възникнат нови проблеми.

Бронуин и Олив избраха семпли рокли и се скриха зад паравана. Аз замених прашните си лекьосани панталони и якето с неумело ушит, но сравнително чист костюм. Не ми беше никак удобно в него и се зачудих как ли векове наред хората са носили по цял ден такива официални одежди.

Милърд избра дрехи с ярки цветове и взе да се върти пред огледалото.

— Как изглеждам? — поинтересува се той.

— Като невидимо момче с парцалки — отвърна Хорас.

Милърд въздъхна, постоя още малко пред огледалото, после се съблече и изчезна отново.

Първоначалното вълнение на Хорас вече се бе уталожило.

— Подборът тук е ужасен — оплака се той. — Дрехите, които не са проядени от молци, са лекьосани и износени! Омръзна ми да изглеждам като уличен просяк.

— Уличните просяци не привличат внимание — посочи Ема, скрита зад паравана. — За разлика от дребничките господа с цилиндри. — Тя се появи, издокарана в яркочервени пантофки и синя рокля с къси ръкави, спускаща се малко под коленете. — Какво мислите? — попита и се завъртя, за да накара полата да се издуе.

Изглеждаше като Дороти от „Магьосникът от Оз“, само че по-хубава. Не знаех как да й го кажа пред другите и вместо това си позволих нескопосана усмивка и повдигане на палец.

Тя се разсмя.

— Харесва ли ти? Жалко — добави със свенлива усмивка. — Защото ще изпъквам като въшка на чело. — Изведнъж лицето й помрачня, вероятно се бе почувствала гузна, че си позволи да се засмее, като се имаше предвид всичко, което се бе случило и което все още ни предстоеше — и отново се шмугна зад паравана.

Аз също го усещах — страха заради нещастията, на които бяхме станали свидетели и които се разиграваха отново и отново в съзнанието ми като в някаква пощуряла времева примка. Но човек не може да се чувства зле непрестанно, исках да й кажа аз. Смехът не прави лошите неща още по-лоши, също както и плачът не ги подобрява. Това не означава, че не те е грижа или че си забравил. Значи само, че си човек. За съжаление не знаех как точно да го кажа.

Когато се появи отново, беше навлякла безформена блуза с дрипави ръкави и пола от грубо сукно, която се спускаше до обувките. (Дори повече от мен приличаше на просякиня.) Но беше запазила червените обувки. Ема имаше слабост към блясъка, макар и в дребни размери.

— А това? — попита Хорас, размахал пухкава оранжева перука. — Как ще ми помогне то да се смеся с нормалните?

— Може би отиваме на карнавал — предположи Хю и посочи един плакат на стената, който възвестяваше подобно събитие.

— Само за момент! — Хорас изтича при него. — Чувал съм за това място! Това е стара туристическа примка!

— Какво е туристическа примка? — попитах.

— Навремето можеше да ги откриеш къде ли не из чудатия свят — обясни Милърд, — разположени на стратегически места и моменти с историческа важност. Образуваха нещо като Гранд тур, който навремето се смяташе за съществена част от правилното обучение и възпитание на чудатите. Това, разбира се, беше преди много години, когато бе още сравнително безопасно да се пътува в чужбина. Не знаех, че още са останали такива.

След като приключихме с преобличането, ние оставихме дрехите от двайсети век на купчина и последвахме Ема през друга врата, зад която имаше улица, задръстена от боклуци и празни щайги. Познах в далечината звуците на карнавал — неритмична свирня на гайди, глух ропот на тълпа. Макар нервите ми да бяха изопнати, а тялото — изтощено, почувствах прилив на вълнение. Някога чудатите са идвали тук да зяпат и да се забавляват. А моите родители никога не ме бяха водили в Дисни уърлд.

Ема ни даде обичайните инструкции:

— Дръжте се заедно. Следете Джейкъб и мен за сигнали. Не разговаряйте с никого и избягвайте да гледате хората в очите.

— Как ще знаем къде да отидем? — попита Олив.

— Ще трябва да мислим като имбрини — отвърна Ема. — Ако сте мис Рен, къде бихте се скрили?

— Където и да е, но не в Лондон — предположи Инок.

— Само ако някой не беше убил нещастния гълъб — въздъхна Бронуин и погледна огорчено мис Перигрин.

Директорката стоеше на калдъръма и ни гледаше, но никой не искаше да я докосва. Ала трябваше да я скрием и затова Хорас се върна в работилницата и донесе платнена торба. Мис Перигрин очевидно не гореше от ентусиазъм да влезе в нея, но когато стана ясно, че никой няма да я вземе — най-малкото Бронуин, която изглеждаше отвратена от нея, — тя се шмугна вътре, Хорас заметна капака и я вдигна.

* * *

Вървяхме право към глъчката на карнавала, през тесни и мръсни улици с множество дървени зарзаватчийски колички, отрупани със смърдящ зеленчук, между тях сновяха деца и котки, които ни оглеждаха с жадно любопитство, други клечаха между щайгите и белеха прогнили картофи, строейки малки планини от обелките им. Макар че се опитвахме да останем незабелязани, почти всички минувачи сякаш се извръщаха след нас — продавачите, дечурлигата, жените, котките, мъртвите и одрани зайци, полюшващи се на куките.

Дори в своите нови, съответстващи на епохата дрехи аз се чувствах крещящо неприсъщ на това място. Смесването не е само облекло, но и театрално изпълнение, осъзнах аз, а приятелите ми нямаха и частица от излъчването на тези помръкнали лица и схлупени рамене на тукашните обитатели. В бъдеще, ако исках да се дегизирам толкова добре, колкото и гадините, трябваше да поработя над актьорските си умения.

С приближаването ни карнавалът ставаше все по-шумен, а миризмите се усилваха — преварено месо, печени ядки, конска пикня, човешки изпражнения и дим от разпалени огнища, всичко това се смесваше в общ сладникав мирис, от който въздухът сякаш ставаше лепкав. Най-сетне стигнахме широк площад, натъпкан с хора и пъстроцветни шатри, където всичко непрестанно се движеше и бе почти невъзможно да бъде проследено. Цялата тази сцена бе изтезание за сетивата ми. Имаше акробати и въжеиграчи, хвърлячи на ножове и гълтачи на огън, както и всякакви други улични представления. Вреслив знахар рекламираше лекарствата си от терасата на фургона: „Необичайно стимулиращо средство, което ще подсили вътрешностите ви срещу заразни паразити, нездравословни изпарения и злокачествени миазми!“. Съревновавайки се за внимание, на съседната платформа стоеше гласовит звероукротител с фрак, а до него едро праисторическо животно, чиято сивкава кожа висеше от скелета му на каскада от бръчки. Отне ми десетина секунди, докато се влачехме из тълпата край сцената, за да позная, че това е мечка. Бяха я обръснали до голо и оковали с верига за стол, бяха й нахлузили женска рокля, а очите й бяха изпъкнали, сякаш ще изхвърчат навън. Звероукротителят се хилеше и се правеше, че й поднася чай, без да спира да крещи: „Дами и господа! Представям ви Най-красивата дама в цял Уелс!“ — което му спечели силен смях и аплодисменти от тълпата. Почти се надявах мечката да разкъса веригите и да го изяде още тук, пред всички.

За да се преборя с главозамайващия ефект на цялата тази призрачна лудост, бръкнах в джоба, докоснах хладната повърхност на телефона, затворих за миг очи и прошепнах:

— Аз съм пътешественик във времето. Всичко това се случва наистина. Аз съм Джейкъб Портман и пътувам във времето.

Дори само тези думи звучаха изумително. Но още по-изумително бе, че пътуването във времето не бе увредило ума ми, че по някакво чудо не се бях превърнал в нечленоразделно бръщолевещ луд, щръкнал на ъгъла на някоя улица. Човешката душа се оказа по-гъвкава, отколкото предполагах, способна да се разширява, за да побере в себе си всякакви противоречия и на пръв поглед невъзможни факти. Какъв късмет за мен.

— Олив! — извика Бронуин. — Махни се оттам! — Вдигнах глава и я видях да дръпва Олив от клоуна, който се бе навел да я заговори. — Колко пъти трябва да ти повтарям никога да не разговаряш с нормални!

Групата ни бе твърде голяма, за да можем да останем заедно, особено на място като това, пълно с развлечения, създадени да прикоткват децата. Бронуин се държеше като строга майка и ни скастряше всеки път, когато някой от нас се спираше да погледне нещо или протягаше ръка към сладкишите и димящия захарен памук. Олив най-лесно се разсейваше и често забравяше, че сме в сериозна опасност. Групата успяваше да запази целостта си само защото децата в нея не бяха истински деца — те притежаваха природата на възрастни хора и тя непрестанно влизаше в сблъсък с детските им желания. Ако бяха обикновени деца, мисля, че задачата щеше да е неизпълнима.

Известно време вървяхме безцелно, търсейки някой, който би могъл да прилича на мис Рен, или място, където можеха да се крият чудати. Но тук всичко бе необикновено — цялата тази примка, с нейните хаотични странности, бе идеалното прикритие за чудати. И въпреки това дори тук хората ни забелязваха, извръщаха глави, когато ги подминавахме. Започвах да се поддавам на параноята. Колцина от хората около нас може да са шпиони на гадините — или самите те да са гадини? Особено се притеснявах от клоуна, този, от когото Бронуин бе дръпнала Олив. Той непрестанно се появяваше. Сигурно го бяхме подминали пет пъти през последните няколко минути — веднъж изскочи от тясна уличка, после надзърна от прозорец, гледаше ни от павилиона за снимки, чорлавата му коса и ужасна маска контрастираха крещящо с околната шарения. Изглеждаше сякаш е едновременно навсякъде.

— Не е хубаво да стоим толкова дълго на открито — оплаках се на Ема. — Не можем да обикаляме вечно в кръг. Хората ни забелязват. И клоуните.

— Клоуните? — попита тя. — Както и да е, съгласна съм с теб, но е доста трудно да определим откъде да започнем в подобна лудница.

— Можем да започнем от най-чудатата част на всеки карнавал — предложи Инок, който се бе напъхал между нас. — От представлението с уроди! — Той посочи високата, пищна фасада в другия край на площада. — Тези атракции и чудатите вървят заедно като мляко с бисквити. Или гладни с гадини.

— Обикновено е така — съгласи се Ема. — Но гадините също го знаят. Сигурна съм, че мис Рен не е запазила толкова дълго свободата си, като се е крила на очевидни места.

— Да имаш по-добра идея? — попита я Инок.

Нямахме, затова се насочихме към атракциона. Огледах се за натрапващия се клоун, но той се бе скрил в тълпата.

При входа на атракциона мърляв карнавален глашатай се дереше през мегафон, обещавайки ни, че „ще видим най-ужасяващите грешки на природата, разрешени за гледане от закона“ срещу символично заплащане. Наричаше го Конгрес на човешките странности.

— Напомня ми за вечерните празненства, на които съм присъствал — отбеляза Хорас.

— Някои от тези „странности“ може да са чудати — посочи Милърд — и в такъв случай биха могли да знаят нещо за мис Рен. Мисля, че си заслужава да похарчим малко пари, за да се уверим.

— Нямаме достатъчно — рече Хорас и извади от джоба си самотна, облепена с мъх монета.

— Че кога сме плащали да влезем в цирк? — попита Инок.

Последвахме го към задната страна на атракциона, където имитиращата стена фасада отстъпваше място на голяма паянтова шатра. Докато се оглеждахме за отвор в платнената стена, през който да се промушим, внезапно се повдигна чергило и отвътре изскочиха добре облечен мъж и жена, която си вееше припряно с ветрило.

— Дръпни се! — викна мъжът. — Дамата има нужда от свеж въздух!

Над входа с чергилото имаше надпис: „САМО ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛИ“.

Пъхнахме се вътре и незабавно бяхме спрени. На високо столче седеше момче, което очевидно изпълняваше някаква служебна функция.

— Вие изпълнители ли сте? — попита то. — Не можете да влезете, ако не сте изпълнители.

Преструвайки се на обидена, Ема отвърна:

— Разбира се, че сме изпълнители — и за да демонстрира това, тя разпали малко пламъче на върха на пръста си и го изгаси с око.

Момчето сви небрежно рамене.

— Влизайте, тогава.

Изнизахме се покрай него, премигвайки често, за да се адаптираме към тъмнината. Озовахме се в лабиринт от платнени стени — всъщност това беше осветен с факли коридор, който свиваше рязко на всеки десетина крачки, за да ни изправи пред поредното „изчадие на природата“. Върволица от зрители, едни смеещи се, други пребледнели и разтреперани, се блъскаха пред нас в двете посоки.

Първите няколко урода бяха стандартно панаирно издание и не особено странни: „илюстриран“ човек, изрисуван с татуировки, брадата дама, която подръпваше своите спускащи се до брадичката мустаци и бакенбарди, човек-игленик, непрестанно забиващ в лицето си дълги игли и ковящ пирони в носа си с чук. Макар за мен всичко това да изглеждаше доста впечатляващо, моите приятели, някои от които бяха обикаляли Европа с подобни пътуващи атракциони заедно с мис Перигрин, едва сдържаха прозевките си.

Под плаката с надпис „ИЗУМИТЕЛНИЯТ ЧОВЕК-КИБРИТ“ господин, чийто костюм бе облепен с кибритени кутии, се удряше в друг, облечен по сходен начин и с налепени кибритени клечки, предизвиквайки огнени изблици, при които вторият мъж се преструваше на изплашен до смърт.

— Аматьори — подхвърли Ема и продължи към следващата атракция.

Странностите прогресивно ставаха все по-странни. Видях момиче с дълга рокля с ресни, усукало около тялото си питон, който се виеше и танцуваше по нейна заповед. Ема се съгласи, че това вече е донякъде чудато, тъй като способността да се омайват змии бе умение, присъщо само на синдригасти. Но когато Ема спомена името на мис Рен пред момичето, тя ни изгледа навъсено, а змията започна да съска и ние побързахме да се отдалечим.

— Губим си времето — заяви Инок. — Часовникът на мис Перигрин отброява последните й минути, а ние се шляем из карнавал! Защо да не си вземем сладкиши и да го ударим на веселба?

Но беше останал само още един урод и ние продължихме към него. Последната сцена бе празна, ако се изключеше малка масичка с цветя върху нея и подпрян на вазата надпис: „ПРОЧУТИЯТ В ЦЕЛИЯ СВЯТ СГЪВАЕМ ЧОВЕК“.

Появи се асистент и постави на платформата куфар. След това излезе.

Наоколо се събра тълпа. Куфарът си стоеше в средата на сцената. Хората започнаха да викат:

— Хайде, започвайте представлението! Покажете урода!

Куфарът се заклати. Разтърси се, наклони се назад, после тупна на една страна. Тълпата се люшна напред, втренчила очи в куфара.

Закопчалките му отскочиха и много бавно капакът се повдигна. Чифт бели очи погледнаха тълпата, после капакът се повдигна още, за да покаже лице — на възрастен мъж с грижливо подрязани мустаци и малки кръгли очила, който по някакъв начин се бе наврял в куфар, не по-голям от моя торс.

Тълпата избухна в аплодисменти, които нараснаха, след като уродът продължи да се разгъва, крайник по крайник, и накрая се измъкна от невероятно тясното пространство. Беше върлинест и мършав — толкова слаб, че изглеждаше сякаш кокалите му ще се строшат от напъна на кожата. Приличаше на удивителна, но се държеше с такова достойнство, че не намирах сили да му се присмея. Той огледа намусено тълпата и след това се поклони дълбоко.

Отдели една минута да покаже как крайниците му могат да се сгъват по най-невъобразими начини — коляното му се обръщаше така, че пръстите на краката опираха в бедрото, после той усука таз и коленете му опряха в гърдите — и след нов взрив от аплодисменти и още поклони шоуто приключи.

Тълпата взе да се разпръсква, но ние останахме. Сгъваемият човек се готвеше да напусне сцената, когато Ема го попита:

— Вие сте чудат, нали?

Мъжът спря. Извърна се бавно към нас с израз на имперско раздразнение.

— Прощавайте? — попита с изразен руски акцент.

— Извинете, че се натрапваме по този начин, но трябва да намерим мис Рен — каза Ема. — Знаем, че е тук някъде.

— Пфуй! — възкликна мъжът, отпращайки я със звук, който бе някъде по средата между смях и изхрачване.

— Въпросът не търпи отлагане! — обади се Бронуин.

Сгъваемият мъж кръстоса ръцете си под формата на буквата X и рече:

— Не разбира въобще за какво говори вие. — След тези думи напусна сцената.

— Сега какво? — попита Бронуин.

— Продължаваме да търсим — рече Ема.

— И ако не намерим мис Рен? — обади се Инок.

— Продължаваме да търсим — прецеди през зъби Ема. — Всички ли ме разбраха?

Всички я бяха разбрали чудесно. Нямахме друг избор. Ако не се получи — ако мис Рен не е тук или не успеем да я намерим скоро, — тогава усилията ни щяха да отидат на вятъра и щяхме да изгубим мис Перигрин, сякаш изобщо не сме стигали в Лондон.

Напуснахме умърлушени атракциона по пътя, по който бяхме дошли, покрай опустелите сцени, покрай момчето на входа и излязохме вън, на дневна светлина. Спряхме на изхода, без да знаем как да продължим, когато портиерчето подаде глава под чергилото.

— Кво става? — попита то. — Не ви ли хареса циркът?

— Ами… интересно беше — отвърнах и му махнах да се прибира.

— Не беше достатъчно чудато за вас, а? — настоя момчето.

Това привлече вниманието ни.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Ема.

— Уейкълинг и Рукъри — рече момчето и посочи далечния край на площада. — Там е истинското шоу. — След това ни намигна и се прибра вътре.

— Ама че странна работа — промърмори Хю.

— Не каза ли „чудато“? — попита Бронуин.

— Какво е Уейкълинг и Рукъри? — учудих се аз.

— Място — отвърна Хорас. — Някъде из примката, вероятно.

— Дали не е пресечка на две улици? — промърмори замислено Ема и вдигна чергилото, за да попита момчето — но то бе изчезнало.

Така че ние тръгнахме през тълпата към далечния край на площада, накъдето бе посочило момчето — нашата последна, тънка надежда, обвързана със страните имена на две улици, за които дори не знаехме дали съществуват.

* * *

Стигнахме едно място на няколко пресечки отвъд площада, където глъчката на тълпата намаля, за да бъде заменена от заводско тракане и дрънчене, а плътната миризма на печено месо и животински изпражнения с далеч по-тежка и неприятна смрад. Пресякохме каменното корито на река и навлязохме в квартал с фабрики и работилници, с комини, бълващи черен пушек към небето — и това се оказа улица „Уейкълинг“. Продължихме надолу по нея, търсейки „Рукъри“, но стигнахме широк открит канал, който според Инок бил самата Ривър Флийт, и тук се наложи да обърнем и да тръгнем назад. Когато подминахме мястото на „Уейкълинг“, откъдето бяхме тръгнали, улицата започна да се вие и криволичи, а фабриките отстъпиха на ниски постройки с неясно предназначение и семпли фасади, лишени от надписи, сякаш някой специално ги бе построил, за да бъдат незабележими.

Лошото предчувствие, което се надигаше в мен от известно време, се засили — ами ако ни бяха пратили в тая безлюдна част на града, за да ни устроят капан?

След още няколко завоя улицата отново се изправи и изведнъж се блъснах в Ема, която вървеше пред мен, но внезапно бе спряла.

— Какво има? — попитах.

Вместо отговор тя посочи. Пред нас, там където улицата се разделяше на две, се бе събрала тълпа. Макар че в района на карнавала цареше нетърпима жега, хората тук бяха облечени с палта и загърнати с шалове. Бяха се скупчили около една сграда и стояха, забили втрещени погледи — също както и ние сега. Самата постройка не беше нищо особено: четири етажа, горните три с редове от сводести тесни прозорци като в старо учреждение. Всъщност постройката бе почти идентична с другите наоколо с едно изключение — цялата бе скована от ледове. Ледът покриваше прозорците и вратите, от капчуците и корниза се проточваха дълги ледени висулки като грамадни зъби. От вратите фучеше сняг, който се събираше на грамадни преспи по тротоара. Изглеждаше сякаш сградата е била ударена от виелица — но отвътре.

Погледнах към облепената със сняг табела на стената: „у… ца «Р… къри…»“

— Познавам това място — обади се Мелина. — Това е Архивът на чудатите, тук се държат всички официални документи.

— Откъде знаеш? — попита Ема.

— Мис Тръш ме кандърдисваше да дойда тук като втора помощничка на омбудсманката. Изпитът е много труден. Учих цели двайсет и една години.

— И така ли трябва да е покрита с лед? — попита Бронуин.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Мелина.

— Тук също е и Съветът на имбрините, които се събират за ежегодното обсъждане на местните закони — добави Милърд.

— Съветът на имбрините се събира тук? — повдигна вежди Хорас. — Това е доста невзрачно място. Очаквах да е в някой замък.

— Целта не е да прави впечатление — рече Мелина. — Изобщо не трябваше да го забележим.

— Като гледам, не се справят добре с маскировката — посочи Инок.

— Както вече казах, обикновено не е покрита с лед.

— Какво според вас се е случило тук? — попитах.

— Нищо добро — въздъхна Милърд. — Нищичко добро не е станало.

Нямаше съмнение, че трябва да се приближим и да разучим, но това не означаваше да се хвърлим с рогата напред като последни глупаци. Повъртяхме се още известно време, зяпайки от разстояние. Хората идваха и си тръгваха. Някой се опита да отвори вратата, но тя бе замръзнала. Постепенно тълпата взе да оредява.

— Тик-так, тик-так — подметна Инок. — Губим време.

Проправихме си път през останките от множеството и излязохме на заледения тротоар. От сградата лъхаше студ, ние се разтреперихме и пъхнахме ръце в джобове. Бронуин използва силата си да отвори вратата, но всъщност я изби с пантите. Установихме, че коридорът зад нея е запречен от ледове. Те се простираха от стена до стена, от пода до тавана и навътре в сградата, където се сливаха в общо синкаво сияние. Същото важеше и за прозорците: изтрих скрежа от един, после от втори и през двата виждах само лед. Сякаш някъде в сърцето на тази сграда се бе родил ледник и вкочанените му езици се източваха бавно през отворите.

Опитахме всякакви начини да проникнем вътре. Заобиколихме отзад, търсехме врата или прозорец, които да не са запушени, но всички възможни пролуки бяха изпълнени с лед. Взехме камъни и пръти и се опитахме да си пробием път, но ледът бе почти свръхестествено твърд — дори Бронуин не успя да изкопае повече от няколко сантиметра. Милърд прегледа „Приказките“ за някакви сведения относно сградата, ала нямаше нищо, което да ни свърши работа.

Накрая решихме да прибегнем до премерен риск. Наредихме се в полукръг около Ема, за да не се вижда от улицата, тя затопли ръцете си и ги положи на ледената стена, която изпълваше коридора. След около минута ръцете й започнаха да потъват в леда, а от образувалия се отвор потече вода, която се събра на локва в краката й. Ала напредъкът бе мъчително бавен и след около пет минути тя едва бе стигнала до лактите.

— С такова темпо ще ни е нужна седмица, за да преодолеем коридора — рече тя и извади ръце от леда.

— Нима смяташ, че мис Рен се крие вътре? — попита Бронуин.

— Би трябвало — отвърна уверено Ема.

— Намирам направо за смайващ този изблик на оптимизъм — отбеляза Инок. — Ако мис Рен е тук, би трябвало вече да е вкочанена.

— Гибел и мрак! — изригна в отговор Ема. — Разруха и упадък! Мисля, че ще си щастлив, ако още утре дойде краят на света, за да се провикнеш „нали ви казах?“

Инок я погледна сащисано, после отвърна с преднамерено спокоен глас:

— Скъпа моя, можеш да предпочетеш да живееш в твоя измислен свят, но аз съм реалист.

— Ако поне веднъж бе отправил нещо повече от плиткоумни критики — сопна се Ема, — ако поне веднъж бе дал полезно предложение в тежък момент, вместо да свиваш рамене пред перспективата да се провалим и да загинем, може би щях да толерирам постоянно мрачните ти настроения! Но точно сега…

— Опитахме всичко! — прекъсна я Инок. — Какво очакваш да предложа?

— Има нещо, което не сме опитали — обади се Олив от края на групата.

— И кое е то? — попита Ема.

Олив предпочете да ни покаже, вместо да ни го казва. Тя слезе от тротоара, доближи тълпата, обърна се към сградата и извика с цяло гърло:

— Здравейте, мис Рен! Ако сте там, моля ви, излезте! Имаме нужда от вашата…

Преди да успее да завърши, Бронуин я сграбчи и остатъкът от изречението бе заглушен под мишницата й.

— Да не си се побъркала? — тросна се ядосано Бронуин. — Заради теб ще ни разкрият!

Тя постави Олив на тротоара и сигурно щеше да продължи да й се кара, но по лицето на момиченцето се търкулнаха сълзи.

— Какво значение, че ще ни открият? — проплака Олив. — Ако не можем да намерим мис Рен и да спасим мис Перигрин, какво значение дори цяла армия да ни се нахвърли още сега?

Една жена се отдели от тълпата и се приближи към нас. Беше възрастна, превита под тежестта на годините, лицето й отчасти бе скрито под качулката на наметалото.

— Тя добре ли е? — попита жената.

— Добре е, благодаря ви — опита се да я отпрати Ема.

— Не, не съм! — викна Олив. — Никак не съм добре! Искахме само да живеем в мир на нашия остров, а след това се случиха куп лоши неща и нашата директорка пострада. Сега всичко, което искаме, е да й помогнем — и не можем да направим дори това!

Олив увеси нос и заплака горчиво.

— Ами много хубаво тогава — каза жената, — че дойдохте да ме видите.

Олив вдигна глава и попита, подсмърчайки:

— Какво значи това?

И тогава жената изчезна.

Просто така.

Изчезна направо от дрехите си и наметалото й, внезапно опразнено, се свлече с тихо тупване на паважа. Всички ние бяхме твърди слисани, за да кажем каквото и да било — докато изпод гънките на наметалото не се показа малка птичка.

Застинах, колебаейки се дали не трябва да се опитам да я уловя.

— Някой знае ли каква е тази птица? — попита Хорас.

— Мисля, че е мушитрънче — отвърна Милърд.

Птичката запърха с криле, скочи във въздуха и отлетя, изчезвайки зад сградата.

— Не бива да я изгубим! — викна Ема и ние всички хукнахме след нея, пързаляйки се по леда. Свихме зад ъгъла и излязохме на тясна, запречена от ледени блокове уличка.

Птицата беше изчезнала.

— Проклятие! — ядоса се Ема. — Къде се скри?

Поредица от странни звуци долетя изпод земята току под краката ни — метално дрънчене, гласове, шум на течаща вода. Разчистихме снега с крака и открихме двойна дървена врата, вградена в тухлената стена, като вход към изба.

Вратата не беше залостена. Повдигнахме капаците. Следваше стълбище, водещо в мрака и покрито с бързотопящ се лед, водата от който се стичаше шумно надолу към невидим канал.

Ема се приведе и извика в мрака:

— Ехей! Има ли някой тук?

— Ако ще идвате — обади се глас отдалече, — идвайте бързо!

Ема се изправи изненадана. После извика:

— Кой сте вие?

— Какво чакаме? — попита Олив. — Това е мис Рен!

— Няма как да сме сигурни — заяви Милърд. — Не знаем какво се е случило тук.

— В такъв случай аз ще разбера! — И преди някой да успее да реагира, Олив се шмугна през вратата към избата и полетя леко към дъното. — Все още съм жива! — чу се гласът й от мрака.

Ето как, засрамени от смелата й постъпка, ние я последвахме и когато се спуснахме долу, открихме коридор, прокопан през твърд лед. Леденостудена вода капеше от тавана и се стичаше на ручеи по стените. Мракът не бе непрогледен, защото иззад ъгъла се долавяше слабо сияние.

Чухме приближаващи се стъпки. Една сянка се издигна на стената пред нас. Последва я загърната в наметало фигура, очертана от светлината.

— Здравейте, деца — произнесе фигурата. — Аз съм Баленсиага Рен и се радвам, че сте тук.