Рансъм Ригс
Градът на гладните (11)

Десета глава

От мястото, където стояхме стъписани, завладени от ужас, изглеждаше сякаш гори целият град. Небето беше панорама от ярки оранжеви пламъци, толкова силни, че можеше да четеш на тях. Площадът, където бяхме гонили гълъбите, беше димящ кратер. Сирените не спираха да вият, сопранов контрапункт на несекващия бас на бомбите, чието пронизително пищене, докато падаха, ни караше да си мислим, че всички обитатели на града са излезли на стълбите, за да дадат с гърлата си воля на преизпълващия ги страх. След това и при нас ужасът отстъпи място на страха, ние се спуснахме надолу по обсипаните с отломки стълби и излязохме на улицата. Хукнахме покрай разрушения площад и около един двуетажен автобус, който сякаш е бил смачкан от юмрука на разгневен великан, бягахме, без да зная накъде, нито ме интересуваше, стига да беше надалече от усещането за гладни, което набираше сила в мен с всяка изминала секунда.

Погледнах назад към телекинетичното момиче, дърпащо след себе си двамата братя, които не спираха да цъкат с езици. Помислих си да й кажа, че трябва да пусне гълъба, за да го последваме — но каква полза да открием мис Рен сега, докато гладните ни преследват? Щяхме да я намерим само за да бъдем изклани на прага й и при това да изложим и нейния живот на опасност. Не, първо трябваше да се отървем от гладните. Или, по-добре — да ги убием.

Мъж с метална каска подаде глава от една врата и извика:

— Съветвам ви да намерите укритие! — После се прибра вътре.

„Да бе — рекох си, — но къде?“ Може би бихме могли да се скрием сред отломките наоколо и да се надяваме, че в хаоса и тупурдията гладните ще ни пропуснат. Но все още бяхме близо до тях и следите ни бяха пресни. Предупредих приятелите си да не използват способностите си каквото и да се случи, и двамата с Ема се понесохме, криволичейки по улиците, с надеждата да ги затрудним в преследването.

И въпреки всичко продължавах да усещам приближаването им. Вече бяха излезли от катедралата и препускаха след нас, невидими за всички, освен за мен. Зачудих се дали ще мога да ги забележа тук, в тъмнината — сенчести твари в един сенчест град.

Тичахме, докато дробовете ми започнаха да пламтят. Докато Олив не можеше да издържа повече и се наложи Бронуин да я вземе на ръце. Покрай безброй пресечки с къщи, чиито прозорци тъмнееха като незрящи очи. През едно бомбардирано гробище, чиито отдавна забравени обитатели висяха по дърветата и се хилеха зловещо с прогнилите си официални дрехи. Покрай разрушени люлки на детска площадка. Ужасът продължаваше да се трупа и да се трупа, напълно неразбираем, падащите бомби осигуряваха временно зарево, на което да се полюбуваме на превъплъщенията на околността, като едновременно блясване на хиляди светкавици на фотоапарати. Сякаш искаха да ни кажат: гледайте. Гледайте какво направихме.

Истински оживял кошмар — от началото до края. Като самите гладни.

„Не гледай, не гледай, не гледай…“

Завиждах на слепите братя, които се ориентираха с безупречна точност в един свят, наподобяващ по-скоро топографска карта или безличен макет. Замислих се за миг какво ли представляват сънищата им — ако изобщо сънуват.

Ема тичаше до мен, развяла назад дългата си, покрита с прах коса.

— Всички са каталясали — каза ми задъхано. — Няма да издържим още дълго!

Права беше. Дори най-силните от нас вече залитаха, скоро гладните щяха да ни застигнат и тогава щеше да се наложи да се изправим срещу тях насред улицата. А това означаваше поредната кървава баня. Трябваше час по-скоро да намерим скривалище.

Погледнах към редицата от къщи. Тъй като бе по-вероятно пилотите на бомбардировачите да се прицелят в някоя примамливо осветена къща, отколкото в тънеща в мрак, всички прозорци бяха затъмнени — лампите на стълбищата бяха изгасени и бяха пуснати дебели завеси. Най-безопасна за нас би била някоя празна къща, но маскирани по този начин, беше невъзможно да определим коя от къщите е обитаема и коя не. Налагаше се да изберем някоя напосоки.

Накарах другите да спрат насред улицата.

— Какво правиш? — изпуфтя Ема. — Да не си полудял?

— Може би — рекох, сграбчих Хорас за ръката и посочих редицата от къщи. — Избирай!

— Какво? — подскочи той. — Защо аз?

— Защото вярвам на случайния ти избор повече, отколкото на моя.

— Но аз никога не съм сънувал това!

— Може да си и да не помниш. Избирай.

Едва сега той си даде сметка, че няма измъкване, преглътна уплашено, затвори за миг очи и посочи къщата зад нас.

— Тази.

— Защо точно тя? — попитах.

— Защото ти ме накара да избирам! — сопна се ядосано той.

Това трябваше да свърши работа.

* * *

Входната врата беше заключена. Това не беше пречка за нас. Бронуин изтръгна бравата и я хвърли на улицата, вратата изскърца и се отвори сама. Нахълтахме в тъмното антре, украсено със семейни снимки, лицата на които почти не се различаваха. Бронуин затвори вратата и я подпря с масата, която откри в хола.

— Кой е там? — попита един глас от дъното на къщата.

Проклятие. Не бяхме сами.

— Трябваше да избереш празна къща — скарах се на Хорас.

— Знаеш ли, ще те ударя много силно — заплаши ме шепнешком той.

Нямаше време да търсим друга. Налагаше се да се представим и да се надяваме, че който и да е вътре, ще ни посрещне дружелюбно.

— Кой е там! — повтори настойчиво гласът.

— Не сме крадци, нито германци — нищо подобно! — отвърна Ема. — Само търсим убежище!

Никакъв отговор.

— Останете тук — нареди Ема на другите и после ме дръпна по коридора. — Идваме да се представим! — извика на висок глас и с приятелски тон. — Моля ви, не стреляйте.

Стигнахме края на коридора и завихме. Пред нас, изправено в рамката на вратата, стоеше момиче. В едната си ръка държеше фенер със спуснат капак, а в другата стискаше нож за отваряне на писма. Черните й очи се стрелкаха изплашено между Ема и мен.

— Тук няма нищо ценно! — увери ни тя. — Вече ни обираха.

— Казах ти, че не сме крадци! — отвърна обидено Ема.

— А аз ви казах да си вървите. Ако не си тръгнете, ще пищя и… и баща ми ще слезе с… пушката и каквото има там!

Момичето изглеждаше едновременно наивно и преждевременно пораснало. Беше подстригана късо и носеше детска рокличка с големи бели копчета, но нещо в каменното й изражение я караше да изглежда по-възрастна, уморена от света за своите дванайсет-тринайсет години.

— Моля те, не викай — рекох, докато си мислех не за вероятно измисления й баща, а за други неща, които могат да дотичат.

И тогава зад нея се чу втори, по-тънък глас, през вратата, която тя бе запречила преднамерено.

— Сам, кой е там?

На лицето на момичето се изписа раздразнение.

— Само някакви деца — обясни тя. — Помолих те да мълчиш, Исми.

— Приятни ли са? Искам да се запозная с тях!

— Тъкмо си тръгват.

— Ние сме много, а вие сте само две — заговори с хладен тон Ема. — Смятаме да останем тук и това е решено. Вие няма да викате, а ние няма да откраднем нищо.

В очите на момичето блеснаха гневни пламъчета, но бързо помръкнаха. Тя знаеше, че е изгубила.

— Добре — склони, — но ако се опитате да направите нещо, ще викам и ще ви разпоря коремите с това. — И размаха ножа за писма, после го прилепи до тялото си.

— Става — съгласих се аз.

— Сам? — попита тънкият глас. — Какво ще правим сега?

Момичето — Сам — отстъпи неохотно встрани и зад нея се показа баня, озарена от трепкащите светлинки на свещи. Имаше умивалник, тоалетна и вана, а във ваната малко момиче — вероятно на пет. То надзърташе любопитно над ръба.

— Това е сестра ми Исми — представи я Сам.

— Здравейте! — рече Исми и ни помаха с гуменото пате. — Знаете ли, че бомбите не могат да ви стигнат, когато сте в банята?

— Не знаех — отвърна Ема.

— Това е нейното безопасно място — прошепна Сам. — Прекарваме всички бомбардировки тук.

— Няма ли да е по-безопасно в бомбоубежището? — попитах.

— Тези ужасни подземия — въздъхна Сам.

Другите се бяха уморили да чакат и дойдоха по коридора. Бронуин надникна през вратата и махна за здрасти.

— Влизайте! — покани ги радостно Исми.

— Твърде си доверчива — сопна й се Сам. — Някой ден ще срещнеш лош човек и ще съжаляваш дълбоко.

— Те не са лоши — възрази Исми.

— Не можеш да познаеш по външния вид.

После Хорас и Хю подадоха лица през вратата, любопитни да видят кого сме заварили, Олив се пъхна между краката им и седна насред пода. Съвсем скоро всички се натъпкахме в банята, дори Мелина и слепите братя, които застанаха в ъгъла, извърнати към стената. Като видя колко сме на брой, Сам въздъхна покрусено и се отпусна на клозетната чиния, но сестра й ставаше все по-възбудена и питаше за имената на всички, които влизаха.

— Къде са родителите ви? — поинтересува се Бронуин.

— Татко стреля по лошите хора във войната — обясни гордо Исми. Тя се направи, че държи пушка, и извика: — Бум!

Ема погледна към Сам.

— Нали каза, че баща ти е на горния етаж? — попита безизразно.

— Вие нахлухте в къщата ни — изтъкна Сам.

— Вярно.

— А майка ти? — продължи с въпросите Бронуин. — Тя къде е?

— Умря много отдавна — отвърна почти безчувствено Сам. — Така че, когато татко замина на война, те се опитаха да ни пратят на друго семейство — и тъй като сестрата на татко в Девон е много зла и искаше да вземе само едната от нас, те държаха да пратят Исми и мен на различни места. Но ние скочихме от влака и се прибрахме.

— Няма да позволим да ни разделят — заяви Исми. — Ние сме сестри.

— И се страхувате да слизате в бомбоубежището, за да не ви открият? — попита Ема. — И да ви пратят отново?

— Във ваната е по-безопасно — обясни Исми. — Може би и вие трябва да се напъхате. Така всички ще сме на сигурно.

Бронуин сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, миличка, но едва ли ще се поберем!

Докато другите говореха, насочих вниманието си навътре, опитвайки се да почувствам гладните. Те вече не тичаха. Усещането се беше стабилизирало, а това означаваше, че не се приближават, нито отдалечават, а вероятно душат наблизо. Приех го за добър знак — ако знаеха къде сме, щяха да идват право към нас. Следата ни беше изстинала. Оставаше ни само да се притаим за известно време, а след това да последваме гълъба до мис Рен.

Бяхме насядали на пода на банята, заслушани в падащите в тази част на града бомби. Ема намери шише с медицински спирт в аптечката и настоя да почисти и превърже раната на главата ми. След това Сам затананика една мелодия, която ми беше позната, но не можех да си спомня името, Исми й заприглася с гуменото пате и постепенно усещането за гладните започна да изчезва. В продължение на няколко минути тази потънала в сумрак баня се превърна за нас в целия свят — един пашкул далече от заплахите и войната.

Но войната отвън не позволи да бъде пренебрегвана толкова дълго. Обадиха се зенитни оръдия. По покрива като стържещи нокти затрополиха падащи шрапнели. Бомбите се приближаваха и скоро към тътнежа им се присъединиха нови, по-зловещи звуци — глухите удари на рухващи стени. Олив обгърна раменцата си с ръце. Хорас пъхна пръсти в ушите си. Слепите момчета стенеха и се люшкаха на крака. Мис Перигрин се сгуши дълбоко в палтото на Бронуин, а гълъбът в ръката на Мелина се разтрепери.

— В що за безумие ни доведохте? — изохка Мелина.

— Предупредих те — озъби се Ема.

Водата във ваната на Исми се набраздяваше от вълнички при всеки взрив. Момиченцето стисна гуменото пате и се разплака. Хлипанията й изпълваха малката стая. Сам затананика по-силно, като спираше, за да прошепне: „Тук си в безопасност, Исми, в безопасност си, да знаеш“. Но от това Исми само се разплака по-силно. Хорас извади пръсти от ушите и се опита да развлече Исми, като разиграваше кратки представления със сенки на стената. Но тя почти не ги забеляза. След това в успокояването на малката се включи човек, за когото най-малко предполагах, че би се загрижил за нещо подобно.

— Погледни тук — рече Инок. — Имам едно малко човече, което би искало да се повози на твоето пате, изглежда му е тъкмо по мярка. — Той извади от джоба си един глинен хомункул, висок седем-осем сантиметра, последния от тези, които бе направил още в Кеърнхолм. Хлипанията на Исми утихнаха, докато го гледаше как свива краката на човечето и го поставя да седне на ръба на ваната. После, с едно натискане с палец върху гърдите, малкият хомункул внезапно оживя. Лицето на Исми се озари от удоволствие, когато дребосъкът скочи на крака и хукна по ръба на ваната.

— Хайде — подкани го Инок. — Покажи й какво можеш.

Глиненото човече подскочи и тракна с токчета, след това се поклони театрално. Исми се разсмя и плесна с ръце и когато миг по-късно една бомба падна съвсем близо и накара глиненото човече да изгуби равновесие и да цопне във ваната, тя само се разсмя по-силно.

Внезапно почувствах хладен полъх по тила си и кожата на скалпа ми настръхна. Заедно с това се върна и усещането за гладни, толкова бързо и рязко, че изпъшках и се превих на мястото, където седях. Другите ме видяха и разбраха мигом какво означава това.

Те идваха. Идваха много бързо.

Разбира се, че ще дойдат — Инок бе използвал дарбата си, а аз дори не бях го спрял. Със същия успех можехме да изстреляме сигнална ракета.

Олюлях се, борейки се с тази смазваща болка. Опитах се да извикам — бягайте, да изчезваме отзад! — но не можах да накарам думите да излязат от гърлото ми. Ема постави ръка на рамото ми.

— Концентрирай се, миличък, имаме нужда от теб!

А след това нещо заблъска по входната врата и звукът отекна надалече в къщата.

— Те са тук! — успях най-сетне да промълвя, но бумтежът на тресящата се в пантите врата го бе възвестил преди мен. Всички скочиха и се събраха в малкия коридор. Само Сам и Исми останаха в банята, объркани и изплашени. Двамата с Ема трябваше буквално да измъкнем Бронуин навън.

— Не можем да ги изоставим! — викаше тя, докато я влачехме към вратата.

— Напротив, можем! — настоя Ема. — С тях всичко ще е наред — не ги гонят гладни!

Знаех, че е вярно, но също така знаех, че гладните са в състояние да разкъсат всичко, което срещнат по пътя си, включително и две нормални момиченца.

Бронуин блъсна гневно с юмрук по стената и остави там дупка с размерите на юмрук.

— Съжалявам — извини се тя на момичетата и после позволи на Ема да я избута в коридора.

Хукнах след тях с болезнено свит стомах.

— Заключете вратата и не отваряйте на никого! — извиках, когато се озърнах за миг и видях бледото лице на Сам и ококорените й, изплашени очи.

Прозорецът в предната стая се разби с трясък. Някакво самоубийствено любопитство ме накара да надзърна зад ъгъла. Между люшкащите се завеси се провираха черни пипала.

После Ема ме хвана за ръката и ме дръпна силно — надолу по друг коридор, през кухнята, навън през задната врата, в покритата с прахоляк градина и по една тясна уличка, където останалите вече тичаха в плътна група. Някой извика „Вижте, вижте!“ и без да спирам да тичам, аз се обърнах и зърнах голяма бяла птица да се носи над улицата. Инок се провикна „Мина е! Това е мина!“ и това, което наподобяваше разперени криле, внезапно се преобрази в парашут, а масивното сребристо тяло, увиснало отдолу и натъпкано с експлозиви, довършваше образа на този ангел на смъртта, реещ се зловещо над земята.

Гладните изскочиха навън. Можех да ги различа смътно, докато прекосяваха градината с размахани във въздуха езици.

И тогава мината се приземи с метален звън върху къщата.

— Залегнете! — изкрещях.

Нямахме никакъв шанс да се скрием в убежище. Едва успях да тупна в пръста, когато блесна ослепителна светлина, последвана от звук на разцепваща се земя и ударна вълна, толкова мощна, че изкара въздуха от дробовете ми. После върху нас се посипаха черни отломки и аз притиснах гърдите си с колене, опитвайки се да се превърна в колкото се може по-малък и непробиваем обект.

А след това имаше само вятър и сирени, и звънтенето в ушите ми. Поех си с пъшкане въздух, но се нагълтах с вихрушка от прах. Дръпнах яката на пуловера си над носа и устата, за да я използвам като филтър, и бавно вдишах отново.

Преброих си крайниците — две ръце, два крака.

Добре.

Седнах бавно и се огледах. Не виждах кой знае колко през прахоляка, но чувах приятелите ми да се викат по имена. Разпознах гласа на Хорас, Бронуин, Хю. На Милърд.

Къде беше Ема?

Извиках името й. Опитах се да стана, но отново паднах. Краката ми бяха невредими, но трепереха и не можеха да поемат тежестта ми.

Извиках отново:

— Ема!

— Тук съм!

Обърнах глава в посоката на гласа. Тя се материализира от дима.

— Джейкъб! Слава богу!

И двамата треперехме. Прегърнах я и прокарах ръце по тялото й, за да се уверя, че всичко си е на мястото.

— Добре ли си? — попитах.

— Да. А ти?

Ушите ме боляха, гърдите ми щяха да се пръснат, усещах на гърба си местата, където ме бяха удряли отломките, но болката в стомаха бе утихнала. Сякаш в момента на взрива някой бе натиснал копче вътре в мен и усещането бе изчезнало.

Гладните бяха унищожени.

— Добре съм — рекох. — Добре съм.

Също и останалите, ако се изключеха драскотини и охлузвания. Клатушкахме се сред дима и прахоляка и сравнявахме пораженията си. Всичките бяха дребни.

— Това е някакво чудо — възкликна Ема, като клатеше недоверчиво глава.

Чудото се оказа още по-голямо, когато установихме, че навсякъде около нас има забити остри парчета бетон и трески, много от тях проникнали на сантиметри в земята под въздействие на взрива.

Инок закуцука към една паркирана наблизо кола с разбити стъкла и каросерия, толкова нашарена от шрапнели, че изглеждаше като надупчена с картечница.

— Трябваше да сме мъртви — зачуди се той, пъхайки пръсти в дупките. — Защо и ние не сме нашарени като тази кола?

— Пуловерът ти, приятелче — рече Хю. Той се приближи и извади закривен пирон от гърба на прашния му пуловер.

— И твоят — отвърна Инок и измъкна заострено парче метал от дрехата на Хю.

След това всички прегледахме пуловерите си. В тях имаше забити всякакви остри късове метал, дърво и стъкло, които трябваше да са проникнали в телата ни — но не бяха. Нашите дращещи, размъкнати, чудати пуловери не бяха водонепроницаеми или огнеупорни, както бе предположила емурафата. Те бяха бронебойни. И ни бяха спасили живота.

— Никога не съм си мислел, че ще дължа живота си на една толкова жалка на вид дреха — промърмори Хорас, докато прокарваше края на пуловера между пръстите си. — Чудя се дали не биха могли да ушият смокинг от подобна тъкан.

После се появи Мелина, с гълъба на рамо и слепите братя до нея. Благодарение на сонарните си способности братята бяха открили една невисока стена от подсилен бетон — звукът й подсказвал, че е здрава — и дръпнали Мелина зад нея точно когато бомбата избухвала. Сега оставаше да видим само какво е станало с двете нормални момичета. Но докато прахолякът се уталожваше, къщата им постепенно изплува пред нас — по-точно това, което бе останало от нея — и всяка надежда да ги открием живи се стопи. Горният етаж бе рухнал, смазан върху долния. Бяха останали само щръкнали подпори, строшени греди и димящи отломки.

Въпреки това Бронуин хукна нататък, крещейки имената на сестрите. Проследих я, изгубил надежда.

— Можехме да им помогнем, а не го направихме — проплака отчаяно Ема. — Оставихме ги да умрат.

— Нищо нямаше да променим — възрази Милърд. — Смъртта им е записана в историята. Дори да ги бяхме спасили днес, нещо друго щеше да ги сполети утре. Поредната бомба. Автобусна катастрофа. Те бяха от миналото и миналото винаги се коригира, както и да се намесваме в него.

— Което е и причината да не можеш да се върнеш назад и да убиеш бебето Хитлер, за да не позволиш да избухне войната — добави Инок. — Историята се самолекува. Не е ли интересно?

— Не — тросна се Ема, — а вие сте безсърдечни копелдаци, щом говорите за убийства на бебета в момент като този. Или когато и да било.

— Бебето Хитлер — подчерта Инок. — И да се разговаря за теорията на примките е по-добре, отколкото да се поддаваме на безполезна истерия. — Гледаше към Бронуин, която се бе покатерила сред отломките и се ровеше в тях, разхвърляйки разни предмети.

Тя се обърна и ни махна с ръка.

— Елате насам! — извика.

Инок поклати глава.

— Някой да я прибере. Трябва да намерим имбрина.

— Елате насам! — извика отново Бронуин, този път по-силно. — Чувам едната от тях!

Ема ме погледна.

— Чакай. Какво каза тя?

А после всички се втурнахме едновременно.

* * *

Открихме малкото момиче под една бетонна плоча от покрива. Беше рухнала върху ваната, която бе смачкана, но не докрай. Вътре се гушеше Исми — мокра, мръсна, изплашена, но жива. Ваната я бе спасила, точно както бе обещала сестра й.

Бронуин повдигна плочата достатъчно, за да може Ема да се пресегне и да измъкне Исми. Момичето се вкопчи в нея, разтреперано и обляно в сълзи.

— Къде е сестра ми? — плачеше тя. — Къде е Сам?

— Тихо, бебче, тихо — рече й Ема, като я люшкаше. — Ще те отведем в болница. Сам ще се позабави. — Това бе лъжа, разбира се, и аз виждах, че сърцето на Ема се къса, докато я казваше. Това, че ние и момичето сме оцелели, бяха две чудеса в една нощ. Да се очаква трето щеше да е проява на лакомия.

Но след това се случи и трето чудо, или нещо подобно: чухме гласа на сестра й.

— Тук съм, Исми! — долетя един глас отгоре.

— Сам! — извика малката и ние вдигнахме глави.

Сам се поклащаше от една дървена греда на покрива. Гредата бе строшена и висеше надолу под четирийсет и пет градуса. Сам беше близо до долния край, но все още твърде високо, за да може някой от нас да я стигне.

— Пусни се! — извика Ема. — Ние ще те хванем!

— Не мога!

Погледнах внимателно, видях защо не може и едва не припаднах.

Ръцете и краката на Сам бяха свободни. Тя не висеше от гредата, а на нея. Беше набучена през средата на тялото. И въпреки това очите й бяха отворени и премигваха, докато гледаше към нас.

— Явно съм се заклещила — рече тя.

Бях сигурен, че Сам ще умре всеки момент. Тя беше в шок и не усещаше болка, но съвсем скоро адреналинът в жилите й щеше да се разнесе, тя щеше да изгуби съзнание и да си отиде.

— Някой да свали сестра ми долу! — проплака Исми.

Бронуин се зае с това. Тя се изкатери по разрушеното стълбище до порутения покрив, пресегна се и хвана гредата. После я задърпа и благодарение на огромната си сила успя да я наклони надолу, докато строшеният й край почти докосна отломките. Това позволи на Инок и Хю да стигнат поклащащите се крака на Сам и много внимателно да я плъзнат напред, докато тя се освободи с едно тихо шляп и се приземи на крака.

Сам разгледа мрачно дупката в корема си. Беше почти петнайсет сантиметра в диаметър, идеално кръгла, като гредата, на която се бе набучила, и въпреки това очевидно не й причиняваше никакво страдание.

Исми се изтръгна от Ема и изтича при сестра си.

— Сам! — извика тя и обгърна с ръчички кръста й. — Слава на небесата, че си невредима!

— Не мисля, че е! — обади се Олив. — Изобщо не мисля, че е невредима.

Но Сам се тревожеше единствено за Исми, не за себе си. Тя коленичи, отдалечи малката от себе си и я огледа за рани и синини.

— Кажи ми къде те боли — рече.

— Ушите ми звънтят. И си одрасках коляното. Влезе ми малко прах в окото…

След това Исми се разтрепери и разплака, шокът от преживяното най-сетне се бе пробудил в нея. Сам я прегърна и заговори:

— Няма, миличка, няма…

Изглеждаше в разрез с всякакъв здрав разум, че тялото на Сам продължаваше да функционира в сегашното си състояние. И което бе още по-странно, раната й не кървеше, не се виждаха краища на вътрешности и черва, както ми бе внушено да очаквам от филмите на ужаси. Вместо това Сам приличаше на хартиена кукла, в която някой е изрязал кръгъл отвор.

Макар че всички умирахме за някакво разумно обяснение, бяхме решили да оставим на момичетата няколко минути да се порадват една на друга и само гледахме изумени от почтително разстояние.

Инок обаче не бе надарен с подобна толерантност.

— Прощавай — рече той, като се напъха съвсем близо до тях, — но ще може ли да ни обясниш как така си все още жива?

— Не е нищо сериозно — отвърна Сам. — Само роклята ми май е за хвърляне.

— Нищо сериозно?! — възкликна Инок. — Че аз мога да виждам през теб!

— Малко ме сърби — призна Сам, — но до ден-два ще се запълни. Такива неща винаги се запълват.

Инок се разсмя налудничаво.

— Такива неща?

— В името на всичко, що е чудато — произнесе с тих глас Милърд. — Знаеш какво означава това, нали?

— Тя е един от нас — рекох.

* * *

Имахме въпроси. Много въпроси. И когато сълзите на Исми започнаха да пресъхват, ние насъбрахме кураж да ги зададем.

Сам знае ли, че е чудата?

Знаела, че е различна, отвърна, но никога не е чувала термина „чудата“.

Някога живяла ли е в примка?

Не е живяла (В какво?), което означаваше, че е точно на възрастта, на която изглежда. Дванайсет, каза тя.

Не е ли идвала при нея някоя имбрин?

— Веднъж дойде една дама — отвърна тя. — Имало и други като мен, но за да се присъединя към тях, трябваше да изоставя Исми.

— А Исми не може ли… да прави нещо? — попитах.

— Мога да броя назад от сто с патешки глас — предложи Исми, докато още подсмърчаше и после, за да ни демонстрира изквака: — Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем…

Но преди да стигне по-нататък, Исми бе прекъсната от сирена, този път пронизителна и приближаваща се много бързо. Една линейка се появи със свирене на гуми иззад ъгъла и се насочи към нас, фаровете й бяха замаскирани и виждахме само два тънки снопа. Тя закова с поднасяне наблизо, изключи сирената и шофьорът изхвърча навън.

— Има ли пострадали? — попита той, като хукна към нас. Носеше смачкана сива униформа и очукана каска и макар да изглеждаше изпълнен с енергия, по измъченото му лице си личеше, че не е спал от дни.

Погледът му се спря на дупката в гърдите на Сам и той замръзна на място.

— Господ да ме убие!

Сам се надигна бавно.

— А, нищо особено! — отвърна тя. — Добре съм си. — И за да демонстрира колко е добре, тя прекара юмрук през отвора няколко пъти и изимитира кукла на конци.

Фелдшерът припадна.

— Хм — промърмори Хю и сръга тупналия мъж с крак. — А си мислех, че тия момчета са направени от по-жилав материал.

— Тъй като очевидно не е годен за служба, предлагам да вземем назаем линейката — подхвърли Инок. — Няма начин да знаем къде ще ни отведе гълъбът. Ако е далече, може да се наложи да вървим цяла нощ, докато открием мис Рен.

Хорас, който бе приседнал на парче от стената, скочи на крака.

— Страхотна идея! — одобри той.

— Идея, която заслужава порицание! — възрази Бронуин. — Не можем да откраднем линейка — има пострадали, които се нуждаят от нея!

— Ние също сме пострадали — проплака Хорас. — И имаме нужда от нея!

— Не е същото!

— Света Бронуин! — подметна насмешливо Инок. — Толкова ли си загрижена за здравето на нормалните, че си готова да рискуваш живота на мис Перигрин, за да спасиш неколцина от техните? Че хиляда от тях не се равняват на една като нея! На един като нас, ако става въпрос!

Бронуин зяпна.

— Как може да кажеш подобно нещо пред…

Сам доближи Инок с мрачно изражение.

— Виж какво, момче — заговори тя. — Ако още веднъж намекнеш, че животът на сестра ми не струва пукната пара, ще те фрасна по главата!

— Съжалявам, ако съм оскърбил деликатната ти душа — отвърна Инок с глас, в който се долавяше нарастващо раздразнение, — но ти никога не си имала имбрин и никога не си живяла в примка, затова едва ли ще разбереш едно нещо — че случващото се сега всъщност не е истинско. То е минало. Животът на всеки нормален в този град вече е бил изживян. Съдбите им са предопределени, независимо колко линейки ще откраднем! Така че в действителност това няма никакво значение!

Сам видимо се стъписа, но въпреки това продължаваше да го гледа с ненавист.

— И така да е — намеси се Бронуин. — Не е редно да караме хората да страдат. Не можем да вземем линейката!

— Всичко това добре, но помислете за мис Перигрин! — заговори Милърд. — На нея не й остава повече от един ден.

И така нашата група, изглежда, бе разделена между предложението да откраднем линейката и да продължим пеш и затова решихме да гласуваме. Аз самият бях против пътуването с кола, най-вече заради повредените от бомбардировките пътища, по които не знаех как ще управлявам това нещо.

Ема пое нещата в свои ръце.

— Кой гласува да вземем линейката? — попита тя.

Няколко ръце се стрелнаха нагоре.

— А против?

Изведнъж се чу силен пукот откъм линейката и когато се обърнахме установихме, че мис Перигрин стои до задната гума, която изпускаше със свистене въздух. Мис Перигрин бе гласувала с клюна си — като проби автомобилната гума. Сега никой не можеше да използва линейката — нито ние, нито пострадалите — и нямаше смисъл да спорим повече.

— Е, това опростява нещата — въздъхна Милърд. — Ще вървим пеш.

— Мис Перигрин! — извика Бронуин. — Как можахте?

Като пренебрегна възмущението на Бронуин, мис Перигрин докуцука до Мелина, вдигна глава към гълъба на рамото й и нададе пронизителен крясък. Посланието беше ясно: да вървим!

Какво ни оставаше? Времето ни бе ограничено.

— Ела с нас — предложи Ема на Сам. — Ако има някаква справедливост на този свят, преди да настъпи следващата нощ ще сме на по-безопасно място.

— Казах ти, че няма да изоставя сестра си — отвърна Сам. — Отивате на едно от вашите места, където тя не може да влезе, нали?

— Аз… ами… не зная — замънка Ема. — Възможно е…

— И без това не ме интересува — прекъсна я с хладен глас Сам. — След това, което видях току-що, не бих пресякла и улицата с вас.

Ема се дръпна назад с пребледняло лице. После попита с тънък гласец:

— Защо?

— Щом дори низвергнати и прокудени нещастници като вас не могат да изразят поне малко състрадание към другите — обясни Сам, — значи няма надежда за този свят. — Тя се обърна и понесе Исми към линейката.

Ема реагира, сякаш са я зашлевили — бузите й поруменяха. Тя изтича след Сам.

— Чакай, не всички мислим като Инок! А що се отнася до нашата имбрин, сигурна съм, че не е искала да направи това!

Сам се завъртя към нея.

— Никак не беше случайно! Радвам се, че сестра ми не е като вас! Какво ли не бих дала и с мен да е така.

Тя отново се обърна и този път Ема не я последва. Изпроводи я с ококорени очи, после се върна при нас. По някакъв начин маслиновата клонка, която й бе протегнала, се бе превърнала в змия, която я ухапа.

Бронуин изхлузи пуловера си и го остави върху купчина отломки.

— Когато отново започнат да падат бомби, накарай сестра си да го облече — извика тя на Сам. — Ще я пази по-добре от ваната.

Сам не отговори, дори не погледна. Беше се навела над шофьора на линейката, който тъкмо мърмореше:

— Имах странен сън…

— Това беше много глупаво — укори Инок Бронуин. — Сега ти нямаш пуловер.

— Затвори си плювалника — сопна се гневно Бронуин. — Ако някога намериш сили да направиш поне едно добро за друг човек, ще ме разбереш.

— Че аз направих нещо добро за друг човек — възрази Инок — и едва не ни излапаха гладните!

Сбогувахме се полугласно, обърнахме се и се изнизахме мълчаливо към сенките. Мелина взе гълъба от рамото си и го хвърли в небето. Той литна нагоре, но полетът му бе прекъснат, когато завързаната за крачето му връв се изопна като на куче, пратено да дири следа.

— Мис Рен е нататък — посочи Мелина накъдето дърпаше птицата и ние последвахме момичето и нейния приятел гълъба надолу по улицата.

Готвех се да заема челна позиция в групата, за да следя за намиращи се в околностите гладни, когато нещо ме накара да погледна назад към сестрите. Обърнах се тъкмо навреме да видя, че Сам вдига Исми и я поставя в линейката, след това се навежда и полага целувка на всяко от изранените й коленца. Запитах се какво ли ще стане с тях. По-късно Милърд щеше да ми каже, че щом никой от тях не е чувал за Сам — или за някого с подобни уникални способности, — значи най-вероятно тя не е преживяла войната.

Ала целият този епизод оказа страшно въздействие на Ема. Не зная защо й се е струвало толкова важно да докаже на едно непознато момиче, че сме хора с добри сърца, за каквито ние и без това се смятахме — но предположението, че не сме чак ангелите, за които се мислим, и че в натурата ни са вплетени и тъмни страни, пробуди тревогата й.

— Те не разбират — повтаряше тя.

„Но от друга страна — помислих си, — може би разбират.“