Рансъм Ригс
Градът на гладните (2)

Първа глава

Ние гребяхме през залива покрай клатушкащи се кораби, чиито метални шевове отделяха ръждиви сълзи, покрай редици от смълчани морски птици, накацали върху обрасли с черупки останки на потънали докове, покрай рибари, които спущаха своите мрежи и втренчваха немигащи очи в нас, докато ги подминавахме, без да знаят дали сме истински, или въображаеми — една процесия от родени от водата призраци или кандидати за призраци. Бяхме десет деца и една птица в три малки нестабилни лодки, гребяхме усилено право към открито море, а единственото безопасно пристанище на много мили наоколо се смаляваше бързо зад нас, скалисто и изпълнено с вълшебството на синьо-златната заря на изгрева. Нашата цел, набразденият бряг на Уелс, бе някъде отпред, ала едва се различаваше — мастилено петно, изопнато върху далечния хоризонт.

Гребяхме покрай стария фар, смълчан в далечината, след като предната нощ бе станал сцена на толкова много болезнени преживявания. Именно там, заобиколени от избухващи бомби и след като едва не се издавихме и за малко не бяхме разкъсани от куршуми, аз бях вдигнал пистолета и бях убил човешко същество, един все още необясним за мен акт; там бяхме изгубили мис Перигрин, за да си я върнем отново — изтръгната от стоманените челюсти на една подводница, — макар че тази мис Перигрин, която ни бе върната, бе пострадала и се нуждаеше от помощ, ала ние не знаехме как да й я окажем. Тя се беше курдисала сега на кърмата на нашата лодка, загледана към стопяващото се в далечината създадено от нея убежище, чезнещо по малко с всяко ново загребване.

Но ето че най-сетне преминахме покрай вълнолома и излязохме в голямата чернееща шир, където стъклената повърхност на залива отстъпи на невисоки вълни, плискащи се в бордовете на нашите лодки. Чух шума на самолет, пронизващ облаците над нас, и пуснах греблата, за да вдигна глава, представяйки си как изглежда от високо нашата миниатюрна армада: този нов свят, който бях избрал, и всичко, което имах в него, безценните ни чудати животи, приютени в трите дъсчени корита, които се носеха върху водите на огромното немигващо око на морето.

Имайте милост.

* * *

Нашите лодки цепеха с лекота вълните, плаващи успоредно, тласкани от попътно течение към далечния бряг. Гребяхме на смени, за да не се изморяваме, макар че аз се чувствах толкова силен, че близо час отказвах да бъда сменен. Постепенно се изгубих в този равномерен ритъм, ръцете ми описваха дълги елипси във въздуха, сякаш придърпваха към мен нещо, което отказваше да се доближи. Хю се бе настанил на скамейката срещу мен, а зад него, на носа, седеше Ема. Очите й бяха скрити под ръба на шапката за слънце, бе свела глава над разтворената на коленете й карта. От време на време тя вдигаше поглед от картата, за да се ориентира по хоризонта, и огряното й от слънцето лице ми даваше сили, каквито не подозирах, че притежавам.

Струваше ми се, че мога да греба вечно — докато Хорас не извика от една от лодките, за да попита колко океан ни остава от тук до голямата земя, а Ема извърна присвити очи към острова зад нас, свери нещо на картата с разтворени пръсти и произнесе със съмнение:

— Седем километра?

Но после Милърд, който също бе в нашата лодка, й прошепна нещо на ухо, тя се намръщи, завъртя картата на една страна, прехапа устна и се поправи:

— Искам да кажа, осем и половина.

И това бе достатъчно, за да се почувствам — а както видях, и всички останали — малко обезсърчен.

Осем и половина километра: плаване, което би отнело час и половина на преобръщащия стомаси ферибот, докарал ме преди седмица до Кеърнхолм. Разстояние, което не би било затруднение за всеки снабден с двигателче съд. Само с километър и половина по-малко, отколкото тичаше моят нашишкавял чичо всяка втора седмица, уж с благотворителна цел, и съвсем малко повече, отколкото се хвалеше, че гребяла майка ми по време на тренировките по гребане в нейната префърцунена гимназия. Но фериботът между острова и голямата земя нямаше да тръгне поне още трийсетина години, гребните симулатори не бяха натоварени с пътници и багаж, нито се нуждаеха от постоянна корекция на курса, за да бъдат насочени в правилната посока. И което бе по-лошо, този тесен провлак вода, който пресичахме, бе коварен, прочут с умението си да поглъща кораби; осем и половина километра от мътно, склонно към бързи промени море, чието дъно бе застлано със зеленеещи останки на кораби, моряшки кости и — спотайващи се нейде из дълбините — наши врагове.

Тези от нас, които се безпокояха от подобни въпроси, предполагаха, че гадините са наблизо, някъде под нас в онази немска подводница, и чакат своя час. Дори и да не знаеха още, че сме избягали от острова, скоро щяха да го научат. Не бяха положили подобни неимоверни усилия да отвлекат мис Перигрин само за да се откажат след един неуспешен опит. Бойните кораби, пълзящи като стоножки в далечината, и британските самолети, кръжащи със зорки очи отгоре, правеха твърде рисковано изплаването на подводницата посред бял ден, но спусне ли се нощта, ние щяхме да сме лесна плячка. Те щяха да дойдат за нас, да ни отнемат мис Перигрин и да потопят лодките. Ето защо ние продължавахме да гребем и едничката ни надежда бе да стигнем голямата земя, преди нощта да застигне нас.

* * *

Гребяхме, докато ни заболяха ръцете, а раменете ни се вдървиха. Гребяхме, докато сутрешният бриз затихна и слънцето ни погледна като през невидима гигантска лупа, яките ни подгизнаха от пот и аз осъзнах, че никой не се бе сетил да вземе прясна вода и че за да се спасиш от слънчев удар през 1940-а, най-добре е да стоиш на сянка. Гребяхме, докато кожата се олющи от плюските върху нашите длани, а ние се изпълнихме с непоклатимата увереност, че не бихме могли да направим дори само още едно загребване, но после го правехме — и още едно, и още едно.

— Станал си като кофа с пот — рече ми Ема. — Нека те сменя, преди да си изтекъл напълно.

Гласът й ме извади от унеса. Кимнах с благодарност и разменихме местата си, но само след двайсет минути поисках отново да се върна на веслата. Не ми харесваха мислите, които се прокрадваха в главата ми, докато тялото ми си почиваше — въображаеми сцени как баща ми се пробужда и открива, че съм изчезнал от моята стая в Кеърнхолм, намира объркващото писмо на Ема и после го завладява паника. Кратки проблясъци от ужасяващи картини, на които станах свидетел наскоро — чудовище, което ме тегли към зейналата си паст, моят бивш личен психиатър, летящ към смъртта си, мъж, заровен в ледено корито, изтръгнат за кратко от отвъдния свят, за да изграка нещо в ухото ми с половин глас. Ето защо продължих да греба до пълно изтощение — имах чувството, че никога вече няма да изправя гърба си, а ръцете ми бяха ожулени до кървящо месо от триенето, — като се опитвах да не мисля за нищо, а тези оловни гребла бяха едновременно смъртна присъда и спасителен пояс.

Бронуин, която сякаш бе извор на неизчерпаема сила, гребеше с равни тласъци сама на една от лодките. Олив седеше срещу нея, но не можеше да й помогне, мъничето не би могло да дръпне веслата, без да излети във въздуха, където един случаен повей на вятъра би могъл да я отпрати надалече като реещо се хвърчило. Ето защо Олив се задоволяваше да крещи окуражително, докато Бронуин вършеше работа за двама — или трима, или четирима, ако се вземеха предвид всички струпани на дъното на лодката куфари и сандъци, натъпкани с дрехи, храна, карти и книги, и купища по-малко практични неща, като няколко буркана с мариновани сърца на влечуги, плискащи се в брезентовия чувал на Инок, строшената топка от входната врата на дома на мис Перигрин — находка, открита от Хю в тревата, докато тичахме към лодките, за която внезапно бе решил, че не би изоставил за нищо на света, или пък тумбестата възглавница, която Хорас бе спасил от горящата къща — била неговата щастлива възглавница, рече, и единственото, което пропъждало парализиращите кошмари.

Имаше и други също толкова безценни предмети, в които децата се бяха вкопчили даже докато гребяха. Фиона притискаше между коленете си гърне с богата на червеи градинска пръст. Милърд бе нашарил лицето си с червеникав прах от пръснати от взрива тухли, странен жест, напомнящ донякъде на траурен ритуал. И макар това, което бяха задържали, да изглеждаше странно, част от мен им съчувстваше — то бе всичко, останало от техния дом. Те знаеха, че са го изгубили, но не и как да приемат този факт.

След три часа, през които гребяхме като роби на галера, далечината смали острова до размерите на разтворена ръка. Вече не приличаше на страховита, обрамчена със скали крепост, каквато бях видял за пръв път преди няколко седмици, а на безпомощна канара, готова да бъде отнесена от вълните.

— Вижте! — провикна се Инок, изправен в лодката до нас. — Изчезва!

Призрачна мъгла обгръщаше острова, скривайки го от погледите ни, и ние спряхме да гребем, за да видим как ще се изгуби.

— Кажете сбогом на нашето островче — подкани ни Ема, изправи се и свали широкополата си шапка. — Може никога вече да не го видим.

— Сбогом, остров — рече Хю. — Ти беше толкова добър с нас.

Хорас остави греблото и помаха.

— Сбогом, къщо. Ще ми липсват стаите и градините, но най-много от всичко ще ми липсва моето легло.

— Сбогом, примко — подсмръкна Олив. — Благодаря ти, че ни опази през всичките тези години.

— Добри години — добави Бронуин. — Най-добрите, които съм познавала.

Аз също отправих едно беззвучно сбогом към мястото, което ме бе променило завинаги — мястото, което, повече от всеки гроб, ще запази вечно спомена и загадката на моя дядо. Те бяха неразделно свързани — той и този остров. И се запитах, сега, когато и двамата вече ги нямаше, дали някога наистина ще разбера какво се е случило с мен, в какво съм се превърнал или се превръщам. Бях дошъл на този остров, за да разгадая тайната на дядо ми, ала докато го правех, открих своя загадка. И докато гледах как Кеърнхолм изчезва, аз си помислих, че вероятно единственият останал ключ към тази загадка потъва в черните вълни.

А после островът просто се изгуби от погледите ни, погълнат от планини мъгли.

Сякаш никога не е съществувал.

* * *

Не след дълго мъглата застигна и нас. Тя ни заслепяваше постепенно, голямата земя изчезна, слънцето се превърна в бледо сияние, а ние продължавахме да се сменяме в борбата с вълните, докато напълно изгубихме чувство за ориентация. Накрая спряхме, спуснахме гребла и зачакахме смълчани с надеждата мъглата да се разсее — нямаше никакъв смисъл да продължаваме, докато бе около нас.

— Не ми харесва тая работа — подметна Бронуин. — Ако чакаме твърде дълго, ще се стъмни и тогава ще трябва да мислим за по-страшни неща от лошото време.

И в този момент, сякаш дочуло думите на Бронуин и решило да ни накаже, времето наистина се скапа. Внезапно задуха силен вятър и само след миг светът се преобрази. Морето около нас се покри с белезникави пенести вълни, които блъскаха бордовете и се прехвърляха вътре, а краката ни зашляпаха в студена вода. После се изсипа дъждът, твърд като малки куршуми, шибащи кожата ни. Скоро започнахме да подскачаме като гумени играчки във вана.

— Обърни към вълните! — извика Бронуин, разсичайки гребените с веслата. — Ако ни ударят отстрани, ще ни преобърнат! — Но повечето от нас бяха твърде изтощени от гребането в спокойни води и нямаха сили да се борят с това клокочещо море, а останалите бяха прекалено изплашени дори да посегнат към греблата, така че вместо да я послушаме, ние се вкопчихме в бордовете като удавници, хващащи се за сламка.

Истинска водна стена се носеше право към нас. Изкатерихме тази масивна вълна и лодките под нас застанаха почти вертикално. Ема се държеше за мен, а аз стисках ключалката на греблото, зад нас Хю бе прегърнал с две ръце седалката. Прехвърлихме вълната като увеселително влакче, стомахът ми падна в краката и докато се носехме надолу по наклона, всичко в нашата лодка, което не бе закрепено — картата на Ема, торбата на Хю, червеният куфар с колелца, който влачех чак от Флорида, — полетя над главите ни и изчезна във водата.

Нямаше време да жалим за изгубеното, защото всъщност не можехме да видим дори другите лодки. Когато най-сетне полегнахме на кила, ние се огледахме и започнахме да крещим имената на нашите другари. Имаше един ужасяващ миг на тишина, преди да чуем гласове да ни викат, после лодката на Инок изплува от мъглата с всичките четирима пътници на борда, които ни махаха с ръце.

— Добре ли сте? — извиках им.

— Нататък! — отвърнаха те. — Погледнете нататък!

Едва сега видях, че не ни махат за поздрав, а насочват вниманието ни към нещо във водата на двайсетина метра от нас — корпус на преобърната лодка.

— Това е лодката на Бронуин и Олив! — възкликна Ема.

Беше обърната наопаки и ръждивото й дъно сочеше небето. Нямаше следа от момичетата наоколо.

— Трябва да се приближим! — настоя Хю и забравили за нашето изтощение, ние сграбчихме веслата и загребахме нататък, като крещяхме имената срещу вятъра.

Минахме през вълна от дрехи, изхвърлени от разтворените куфари, и всяка една от тях ни караше да си мислим, че е удавено момиче. Сърцето ми блъскаше в гърдите и макар да бях подгизнал и треперещ, почти не усещах студа. Срещнахме се с лодката на Инок при преобърнатата лодка на Бронуин и заоглеждахме водата наоколо.

— Къде са те? — вайкаше се Хорас. — О, ако сме ги изгубили…

— Отдолу! — предположи Ема и посочи дъното. — Може да са приклещени отдолу!

Изтеглих едно от веслата от ключалката и блъснах с него дъното.

— Ако сте там, изплувайте отвън! — подканих. — Ние ще ви спасим!

За един кратък и ужасяващ миг нямаше отговор и вече усещах как надеждата ми започва да се топи. Но после изпод преобърнатата лодка се дочу почукване — след него един юмрук проби дъските, наоколо се разхвърчаха трески и ние подскочихме от изненада.

— Това е Бронуин! — извика Ема. — Живи са!

С още няколко удара Бронуин съумя да пробие дупка с размери на човешко тяло в дъното. Протегнах й веслото и тя го сграбчи, после заедно с Хю и Ема успяхме да я изтеглим през разпенената вода в нашата лодка и сякаш едва дочакала това, нейната потъна и се скри под вълните. Бронуин бе завладяна от паника и не спираше да крещи дори за да си поеме дъх. Викаше Олив, която не била с нея под лодката. И все още я нямаше.

— Олив, намерете Олив — повтаряше тя. Цялата трепереше и кашляше морска вода. Изправи се в люшкащата се лодка и посочи към бурята. — Ето там! Виждате ли я?

Засенчих очи от дъжда и погледнах, но виждах само вълни и мъгла.

— Нищичко не виждам!

— Тя е там! — настояваше Бронуин. — Въжето!

И тогава видях какво ни сочи — не влачено от водата момиченце, а дебело, подгизнало въже, което се издигаше над повърхността и изчезваше в мъглата. Олив вероятно бе завързана за другия край, скрита от погледите ни.

Стигнахме с лодките до въжето и Бронуин го занавива. След около минута от мъглата над нас изникна Олив, другият край на въжето бе омотан около кръста й. Обувките й се бяха изхлузили, когато лодката се обърнала, но Бронуин я бе завързала за въжето на котвата, чийто противоположен край вече лежеше на морското дъно. Ако не беше така, досега да се бе изгубила сред облаците.

Олив обгърна с ръце шията на Бронуин и заповтаря:

— Ти ме спаси, ти ме спаси!

Те се прегърнаха. Гледка, която накара на гърлото ми да заседне буца.

— Още не сме вън от опасност — припомни Бронуин. — Все още трябва да стигнем брега, преди да се спусне нощта, инак проблемите ни едва ще са започнали.

* * *

Бурята бе поотслабнала и ужасното вълнение се бе поуспокоило, но мисълта да продължаваме да гребем, дори в едно напълно спокойно море, ми се струваше непоносима. Не бяхме изминали и половината от разстоянието до сушата, а се чувствах напълно изтощен. Ръцете ми пулсираха и тежаха като дънери. А и безкрайното диагонално люшкане на лодката имаше доста неприятен ефект върху стомаха ми — съдейки по зеленикавия цвят на лицата на другите, не бях единствен.

— Да си починем малко — предложи Ема, опитвайки се да звучи окуражително. — Да си отдъхнем и да оставим лодките да се носят, докато се разсее мъглата…

— Мъгла като тази има собствено мнение — възрази Инок. — Може да минат дни, преди да се вдигне. До няколко часа ще се стъмни и тогава ще можем само да се надяваме, че ще издържим до сутринта, без гадините да ни открият. И ще сме напълно беззащитни.

— Както и без вода — добави Хю.

— Или храна — обади се Милърд.

Олив вдигна двете си ръчички във въздуха и заяви:

— Зная къде е!

— Кое къде е? — попита Ема.

— Сушата. Видях я, когато бях на горния край на въжето. — После ни обясни, че когато се издигнала над мъглата, за кратко мярнала голямата земя.

— Никаква полза няма от това — изсумтя Инок. — Трябва да сме се завъртели в кръг поне десетина пъти, откакто те открихме да висиш там горе.

— Ами тогава ме пуснете пак горе.

— Сигурна ли си? — попита я Ема. — Опасно е. Ами ако те подхване някой силен повей и въжето се скъса?

Лицето на Олив бе като излято от стомана.

— Пуснете ме горе — повтори тя.

— Когато стане такава, по-добре да не спориш нея — изтъкна Ема. — Дай въжето, Бронуин.

— Ти си най-храброто момиченце, което съм познавала някога — каза Бронуин и се захвана за работа. Тя извади котвата от водата и я сложи на дъното на лодката. С допълнителната дължина на въжето, която получихме, ние завързахме двете лодки, за да не могат да се разделят отново, след това оставихме Олив да се извиси през мъглата към скритото над нея небе.

За кратък миг всички ние втренчихме погледи в изчезващото в облаците въже, извили глави назад, сякаш чакахме някакъв знак свише.

Пръв Инок наруши тишината.

— Е? — попита нетърпеливо той.

— Виждам я! — дойде отговорът, по-скоро птичи крясък над шума на вълните. — Право напред!

— И това ми стига! — рече Бронуин и докато ние останалите се държахме за стомасите, превити безпомощно на седалките, тя се прехвърли в предната лодка и започна да гребе, насочвана от тъничкия гласец на Олив, един невидим ангел в небето.

— Наляво… още малко… не чак толкова!

Ето по какъв начин ние се отправихме бавно към сушата, а мъглата продължаваше да ни преследва и дългите й мътновати повлекла сякаш се опитваха да ни върнат обратно.

Като че самият остров не искаше да ни пуска.