Рансъм Ригс
Градът на гладните (7)

Шеста глава

Градът се наричаше Въглен. Не Въгленград или Въглено село. Просто Въглен. Черният прахоляк беше навсякъде, натрупан на неравни купчинки около вратите на къщите, бълващ от комините като мазен дим, намацан по връхните дрехи на бързащите за работа мъже. Втурнахме се право към гарата в плътна групичка.

— Внимавайте сега — предупреди ни Ема. — Никакви приказки. Очите сведени.

Отдавна изградено правило гласеше, че трябва да избягваме ненужен визуален контакт с нормалните, защото погледите могат да доведат до разговори, разговорите до въпроси, а необикновените нерядко отвръщаха на тези въпроси по начин, който предизвикваше нови въпроси. Разбира се, ако нещо можеше да породи въпроси, то несъмнено бе група мърляви деца, поели нанякъде във военно време — особено когато на рамото на едно от момичетата стърчи голяма птица с остри нокти, — но жителите на градчето сякаш не ни забелязваха. Те пристъпваха от крак на крак на опашки пред пералните и вратите на кръчмите, стрелваха ни за кратко с очи и поглеждаха настрана — очевидно си имаха свои грижи.

Гарата беше толкова малка, та се зачудих дали влаковете изобщо спират тук. Единственото покрито място бе гишето за билети, малка будка в средата на открития перон. В будката имаше дълбоко заспал мъж с килнали се на една страна на носа му очила с дебели като дъна на шишета стъкла.

Ема почука рязко на прозорчето и чиновникът се събуди стреснато.

— Осем билета до Лондон! — рече тя. — Трябва да сме там още днес следобед.

Мъжът ни разглеждаше внимателно през очилата. Свали ги, избърса ги и ги сложи отново, сякаш да се увери, че вижда както трябва. Сигурен съм, че бяхме поразителна гледка — изцапани с кал дрехи, сплъстени и разчорлени коси. Вероятно и понамирисвахме.

— Съжалявам — отвърна чиновникът. — Влакът е пълен.

Огледах се. Освен няколко души, дремещи по пейките, перонът бе пуст.

— Това е абсурдно! — възмути се Ема. — Осигурете ни незабавно билетите, инак ще се оплача на железопътната управа, че дискриминирате децата!

Аз вероятно бих избрал по-внимателен подход, но Ема нямаше търпение да се разправя с важничещи дребни бюрократи.

— Ако изобщо съществува подобно правило, съмнявам се, че може да се приложи спрямо вас — заяви чиновникът и вирна нос. — Сигурно сте чували, че сме във война и има далеч по-важни неща за транспортиране по железопътните линии на нейно кралско величество от деца и животни! — Той изгледа навъсено мис Перигрин. — Във всеки случай не е позволено да пътуват животни!

Един влак навлезе със свистене в гарата и закова на перона. Кондукторът подаде глава от прозореца и се провикна:

— Осем и трийсет за Лондон! Всички да се качват!

Дремещите по пейките пътници се надигнаха и забързаха към вратите.

Мъж със сив костюм ни изтика от гишето и подаде банкнота на продавача. Той взе билет в замяна и забърза към влака.

— Казахте, че е пълен! — ядоса се Ема и затропа отново по стъклото. — Казахте, че няма билети!

— Този джентълмен си купи билет за първа класа — сопна се чиновникът. — А сега се махайте оттук, досадни малки просяци! Идете да бъркате другаде по джобовете на хората!

Хорас пристъпи към прозорчето.

— Както е известно, просяците не разполагат с големи суми пари — натърти той, пъхна ръка под палтото си, извади тлъста пачка с банкноти и я шляпна на гишето. — Щом продавате само билети първа класа, значи такива искаме!

Чиновникът се понадигна, облещил очи в пачката. Ние също се бяхме облещили, тъй като нямахме ни най-малка представа откъде може Хорас да се е сдобил с нея. Чиновникът прелисти с пръст банкнотите и възкликна:

— Брей, че това ще стигне да купите целия вагон първа класа!

— Ами дайте ни вагона тогава! — каза Хорас. — Така ще сте сигурен, че няма да окрадем никого.

Лицето на чиновника почервеня.

— Д-да, с-сър — запелтечи той, — надявам се, ще приемете на шега предишните ми коментари…

— Просто ни дайте проклетите билети, за да можем да се качим на влака!

— Веднага, сър!

Чиновникът побутна снопче с билети първа класа.

— Приятно пътуване! — пожела ни той. — И моля ви, госпожици и господа, не казвайте на никого, че сте го чули от мен, но на ваше място щях да скрия тази птица. Кондукторите никак няма да я харесат, независимо дали сте в първа класа, или не.

Докато се отдалечавахме от гишето с нашите билети, Хорас бе изпъчил гърди като паун.

— Откъде, за бога, имаш толкова много пари? — попита Ема.

— Спасих ги от едно чекмедже в гардероба на мис Перигрин, преди да изгори къщата — обясни Хорас. — Приших си таен джоб на палтото, за да са на сигурно място.

— Хорас, ти си гений! — възкликна Бронуин.

— Един истински гений би ли дал всичките ни пари просто така? — смръщи се Инок. — За какво ни е цял вагон първа класа?

— За нищо — призна Хорас. — Но беше приятно да видиш физиономията на онзи, тип, нали?

— Предполагам, че си прав.

— Истинската природа на парите е да манипулират другите и да ги карат да се чувстват по-нисши от теб.

— Не съм съвсем сигурна в това — противопостави се Ема.

— Майтапих се, бе! — засмя се Хорас. — Всъщност са, за да си купуваш дрехи.

Готвехме се да се качим във влака, когато кондукторът ни спря.

— Да видя билетите ви! — нареди той и докато протягаше ръка към снопчето в ръката на Хорас, забеляза, че Бронуин крие нещо под палтото. — Какво държиш там? — попита и я изгледа подозрително.

— Какво да държа тук? — отвърна с въпрос Бронуин, опитвайки се да изглежда невъзмутима, като същевременно прикриваше подутината на палтото.

— Под палтото там! — посочи с пръст кондукторът. — Не си играй с мен, момиче!

— Ами това е… ааа… — Бронуин се опитваше да измисли някакво обяснение, но не успя. — Птица?

Главата на Ема клюмна. Инок закри очи с длан и изстена.

— Във влака са забранени домашни животни! — излая кондукторът.

— Но вие не разбирате — заговори Бронуин. — Имам я от съвсем малка… и ние трябва да се качим във влака… платили сме цяло състояние за билетите!

— Разпорежданията са си разпореждания! — отвърна кондукторът, чието търпение се изчерпваше. — Не си играйте с мен!

Ема внезапно повдигна обнадеждено глава.

— Играчка! — рече тя.

— Моля? — погледна я кондукторът.

— Това не е истинска птица, сър. Не сме си и помисляли да нарушаваме разпорежданията. Това е любимата играчка на сестра ми и тя се уплаши, че искате да й я вземете. — Ема плесна с ръце и ги разпери умолително. — Няма да отнемете любимата играчка на едно дете, нали?

Кондукторът погледна Бронуин със съмнение.

— Изглежда ми малко големичка за играчки, не мислите ли?

Ема се наведе към него и прошепна:

— Тя е бавноразвиваща се…

Бронуин се намръщи, но нямаше избор и трябваше да се преструва. Кондукторът пристъпи към нея.

— Да видим тогава тази твоя играчка.

Моментът на истината. Затаихме дъх, докато Бронуин разтваряше палтото и бавно вадеше отдолу мис Перигрин. Когато зърнах птицата, за един ужасен миг си помислих, че е мъртва. Мис Перигрин бе застинала напълно неподвижно и лежеше на ръката на Бронуин със затворени очи и изпружени крачета. А после осъзнах, че тя също е влязла в ролята си.

— Видяхте ли? — попита Бронуин. — Птичката ми не е истинска. Препарирана е.

— Одеве я видях да мърда! — възрази кондукторът.

— Ами тя е… навива се… с пружина — заговори припряно Бронуин. — Гледайте!

Бронуин коленичи и положи мис Перигрин на земята до себе си, сетне пъхна ръка под крилото и завъртя ръка. Миг по-късно мис Перигрин отвори очи и започна да пристъпва в кръг, клатейки механично глава и протягайки крака сякаш са на пружини. Не след дълго забави ход, после спря и отново застина. Изпълнение, достойно за малък „Оскар“.

Кондукторът изглеждаше почти убеден — но не напълно.

— Добре — измънка той, — щом е играчка, ще те помоля да я прибереш в сандъка. — Той кимна към сандъка на Бронуин, поставен на перона.

— Това не е… — поде колебливо Бронуин.

— Да, разбира се, няма проблеми — прекъсна я Ема и отвори ключалките на сандъка. — Хайде, прибери я веднага, сестричке!

— Ами ако вътре не й стига въздухът! — попита с яростен шепот Бронуин.

— Тогава ще пробием отстрани дупки! — отвърна по същия начин Ема.

Бронуин вдигна внимателно мис Перигрин и я положи в сандъка.

— Съжалявам, госпожо — прошепна тя, докато спускаше капака.

Кондукторът най-сетне взе билетите ни.

— Първа класа! — изненада се той. — Вагонът ви е най-отпред. — Той посочи далечния край на перона. — Най-добре побързайте!

— Сега ни го казва — ядоса се Ема, обърна се и хукна по перона.

С пуфтене и металическо скърцане влакът започна да се плъзга край нас. Засега се местеше съвсем бавно, но с всяко завъртане на колелата скоростта му нарастваше.

Най-сетне се изравнихме с посочения вагон. Бронуин първа скочи в отворената врата. Тя остави сандъка на пътеката и подаде ръка на Олив.

И тогава зад нас се чу нов глас:

— Спрете! Махнете се оттам!

Не беше гласът на кондуктора. Този бе по-дълбок и по-властен.

— Кълна се — изпъшка Инок, — че ако още някой се опита да ни попречи да се качим във влака…

Отекна изстрел и от уплаха краката ми се заплетоха. Блъснах се във вратата и паднах на перона.

— Казах да спрете! — изрева гласът и когато погледнах през рамо, видях облечен в униформа войник, подпрял коляно в позиция за стрелба и насочил пушка към нас. Той пусна още два куршума над главите ни, за да придаде повече тежест на командата. — Слизайте от влака и коленичете! — нареди и закрачи към нас.

Помислих си да побягна, но после видях очите на войника и изпъкналите им, лишени от зеници ябълки ме разубедиха. Беше гадина и аз знаех, че не би се поколебал и за миг да ни застреля. По-добре да не му даваме повод.

Бронуин и Олив вероятно си бяха помислили същото, защото слязоха от вагона и застанаха на колене до нас.

„А бяхме толкова близо — помислих си. — Толкова близо.“

Междувременно влакът напусна перона без нас и надеждата да спасим мис Перигрин отлетя с парата от комина.

„Както и самата мис Перигрин“ — осъзнах стъписано. Бронуин бе оставила сандъка във вагона! Скочих инстинктивно и без да мисля, вече се готвех да хукна след влака, когато пред лицето ми се показа дулото на пушка и аз усетих, че в миг и последната капчица сила напуска мускулите ми.

— Нито крачка — произнесе бавно войникът.

Отпуснах се обратно на колене.

* * *

Бяхме коленичили с вдигнати ръце и лумкащи сърца. Войникът описа кръг около нас, с насочена пушка и свит на спусъка пръст. От доктор Голън насам не бях заставал толкова близо до гадина. Носеше стандартна британска военна униформа — кафява риза, напъхана във вълнен панталон, черни обувки и шлем — но дрехите му стояха нескопосано като на чучело, панталоните бяха смачкани, шлемът бе килнат назад. Изглеждаше изнервен и непрестанно въртеше глава, докато ни оглеждаше. Сигурно защото ние имахме числено превъзходство, а и макар да бяхме група невъоръжени деца, ние бяхме отговорни за смъртта на една гадина и двама гладни през изминалите три дни. Боеше се от нас и това, повече от всичко, ме караше да се страхувам от него. Страхът му го правеше непредсказуем.

Той откачи радиостанцията от колана си и заговори в нея. В началото се чуваше само статичен шум, но след малко дойде отговорът. Всичко беше в кодове, не разбрах нито дума.

Нареди ни да станем. Ние се изправихме.

— Къде отиваме? — попита покорно Олив.

— На разходка — отвърна той. — Една приятна, добропорядъчна разходка.

Говореше с равен глас, като произнасяше отчетливо думите, и това ме наведе на мисълта, че е от другаде и се старае да имитира британски акцент, но не се справяше съвсем добре. Гадините би трябвало да са майстори на дегизировката, но този очевидно не бе от най-добрите им ученици.

— Никой да не изостава от редичката — нареди той и ни изгледа един по един. — Няма да тичате. Имам петнайсет патрона в пълнителя — достатъчно за по две дупки във всеки от вас. И не си мисли, че не виждам сакото ти, невидимо момченце. Накараш ли ме да те гоня, ще ти отрежа невидимите палци за сувенири.

— Да, сър — рече Милърд.

— Без приказки! — кресна войникът. — А сега, ходом марш!

Минахме покрай будката, но чиновника вече го нямаше, прекосихме перона и излязохме на улицата. Предишния път, когато минавахме през Въглен, никой не ни обръщаше внимание, но сега минувачите въртяха глави като бухали след нас, а ние пристъпвахме в редица под дулото на пушката. Войникът ни държеше близо един до друг и ни скастряше всеки път, когато някой изоставаше. Аз бях най-отзад, той зад мен и докато вървяхме, чувах да потраква паласката му. Подкара ни в посоката, от която бяхме дошли, вън от града.

В главата ми си даваха среща всякакви планове за бягство. Да се разпръснем. Не — ще застреля поне няколко от нас. Някой да се престори, че припада насред пътя, другият зад него ще се спъне и в бъркотията… не, войникът изглеждаше твърде предпазлив, за да позволи да го съборят. Някой от нас трябва да се приближи и да го обезоръжи.

Аз. Нали бях най-близо. Ако забавя ход, оставя го да ме застигне и после се нахвърля върху него… но кого мамех? Аз не съм филмов герой. Бях толкова изплашен, че едва си поемах дъх. Той бе с десет години по-възрастен от мен и държеше пушката насочена в гърба ми. Ще ме застреля в мига, когато се обърна, и ще ме остави да умра на пътя. Да умра от глупост, не в проява на героизъм.

Отзад се чу шум от приближаващ се джип, който постепенно забави ход. Вътре имаше двама войници и макар и двамата да носеха тъмни очила, знаех какво се крие зад тях. Гадината на мястото до шофьора кимна одобрително на войника — добра работа, — обърна се и втренчи поглед в нас. От този момент не сваляше очи от нас, поставил ръка на пушката си.

Сега вече имахме ескорт и от една гадините бяха станали три. Всякаква надежда за бягство се беше изпарила.

Вървяхме и вървяхме, обувките ни хрущяха по чакълестия път, а джипът бръмчеше зад нас като евтина косачка. Градчето изчезна в далечината и от двете страни се появиха ферми с пустеещи, незасяти полета. Войниците не размениха нито дума. Имаше нещо механично в тях, сякаш им бяха извадили мозъците, за да ги заменят с машинки. Гадините по правило се смятаха за много умни, но тези ми приличаха по-скоро на търтеи. Тогава чух бръмчене край ухото си и когато вдигнах глава, забелязах, че една пчела кръжи около главата ми, а сетне отлита.

„Хю — рекох си. — Какво е намислил?“

Потърсих го в редицата, разтревожен, че може да подготвя нещо, заради което да ни застрелят — но не го видях.

Преброих хората пред мен. Един, два, три, четири, пет, шест. Пред мен беше Ема, после Инок, Хорас, Олив, Милърд и Бронуин.

„Къде е Хю?“

Едва не подскочих във въздуха. Хю го нямаше! Това означаваше, че не са го заловили заедно с нас. Все още е на свобода! Може би в суматохата на гарата се бе скрил в пролуката между влака и платформата или е скочил във влака, без войникът да го забележи. Чудех се дали не ни следва — едва се сдържах да не погледна назад, но се уплаших, че ще го издам.

Все пак се надявах да не е там, защото тогава вероятно щеше да е с мис Перигрин. Инак как ще я намерим отново? И какво ще стане с нея, ако й свърши въздухът в затворения сандък? Какво всъщност правят с изоставен багаж през 1940-а?

Лицето ми бе зачервено, гърлото ми се свиваше болезнено. Имаше твърде много неща, от които да се страхувам, стотици ужасни възможности, които се надпреварваха в ума ми.

— Върни се в редицата! — извика войникът и аз осъзнах, че говори на мен, че в трескавото си състояние съм се отдалечил от средата на пътя. Побързах да заема мястото си зад Ема, която ме погледна умоляващо през рамо — не го ядосвай! — и си обещах да не се разсейвам.

Вървяхме в изнервящо мълчание, напрежението се усещаше като статично електричество. Виждах как Ема стиска и разтваря юмруци, Инок клатеше глава и си шепнеше, а Олив пристъпяше неравномерно. Изглежда, бе само въпрос на време някой от нас да предприеме някой отчаян ход и тогава куршумите щяха да литнат.

После чух Бронуин да надава слаб вик и когато вдигнах глава, пред очите ми се разкри ужасяваща сцена, каквато не си бях представял. Три масивни фигури лежаха пред нас, едната на пътя, а другите отстрани в полето, точно зад плитката канавка. В началото си помислих, че са купчини черна земя.

Но после се приближихме и вече не можех да се преструвам, че ги няма там — три мъртви коня на пътя.

Олив нададе писък. Бронуин инстинктивно пристъпи към нея да я успокои — не гледай, мъниче! — и зад гърба ми отекна изстрел. Хвърлихме се на земята и покрихме главите си с ръце.

— Направиш ли го отново, ще лежиш в канавката до тези! — кресна войникът.

Докато се изправяхме на крака, Ема се наведе към мен и прошепна „циганите“, после кимна към най-близкия кон. Разбрах какво иска да каже — че конете са техни. Дори познах единия по белезите — бели петна на задните крака — и осъзнах, че това е точно конят, който бях яздил преди час.

Усетих, че започва да ми призлява.

Всичко се връщаше по местата си, въртеше се в главата ми като на филмова лента. Това бе дело на гадините — същите, които бяха нахлули предната вечер в лагера. Циганите са ги срещнали на пътя, след като тръгнаха от града. Имало е стълкновение, после преследване. Гадините са застреляли конете под тях.

Знаех, че гадините убиват хора — те убиваха и чудати деца, както ни бе казала мис Авъсет, — но бруталният акт на убийството на тези животни, струва ми се, надхвърляше всичко. Преди час това бяха най-изпълнените с жизненост същества, които бях виждал — с блестящи умни очи, играещи под кожата мускули, излъчващи топлина. А сега, благодарение на няколко късчета метал те не бяха нищо повече от купчини студено месо. Тези горди, силни животни — застреляни и зарязани на пътя като боклук.

Целият треперех от страх, тресях се от гняв. Съжалявах, че съм бил толкова безразличен към тях. Че съм такъв глезен неблагодарник.

„Стегни се — рекох си. — Я се стегни.“

Къде са Бекир и хората му? Къде е синът му? Единственото, в което бях сигурен, бе, че гадините ще ни застрелят. Вече бях напълно убеден в това. Самозванците във войнишки униформи не бяха нищо повече от животни — чудовища, по-страшни от гладните, които контролираха. Гадините поне имаха умове и можеха да разсъждават — но използваха тези свои способности, за да разрушат света. Да превърнат живите същества в мъртви. И за какво? За да могат те да живеят малко по-дълго. Да притежават известна власт върху света около тях и обитаващите го създания, за които не ги бе грижа.

Колко безсмислено и глупаво бе всичко това.

А сега те смятаха да убият и нас. Ще ни отведат на някое лобно място, където ще ни разпитат и после захвърлят. И ако Хю е бил толкова глупав, че да ни последва — ако пчелата, която кръжеше около нашата редица, означаваше, че е наблизо — те ще убият и него.

Господ да ни е на помощ.

* * *

Труповете на конете бяха далече зад нас, когато войниците ни наредиха да свием от пътя и да поемем по тясна алея. Беше малко по-голяма от пътека, едва няколко крачки широка, и войниците от ескорта трябваше да оставят джипа и да тръгнат пеша — единият отпред, другият зад нас. Полето от двете страни бе запустяло и обрасло с храсталаци и разцъфнали цветя, над които жужаха насекоми.

Красиво място да умреш.

Не след дълго от едната страна се показа барака с тръстиков покрив. „Там ще го направят — помислих си. — Там ще ни убият.“

Когато се приближихме, вратата се отвори и на прага се показа още един войник. Беше облечен различно от тези, които ни водеха — вместо шлем имаше офицерска шапка с черна лента, вместо пушка — затъкнат в кобур револвер.

Явно беше командирът.

Той застана на пътя, докато се приближавахме, поклащайки се с доволна усмивка.

— Най-сетне се срещнахме! — възкликна. — Доста ни накарахте да се изпотим, но знаех, че в края на краищата ще ни паднете в ръцете. Беше въпрос само на време!

Имаше подпухнало, момчешко лице с едва набола брада, толкова руса, че почти изглеждаше бяла, и беше изпълнен със странна закачлива енергия като прекалил с кафето водач на бойскаути. Но докато го гледах, си мислех само за едно: „Животно. Чудовище. Убиец“.

— Влизайте, влизайте — покани ни офицерът в бараката. — Вашите приятели чакат вътре.

Докато войниците ни побутваха покрай офицера, зърнах табелката с името на гърдите му: Уайт. Като белия цвят.

„Мистър Уайт“. Шегичка, може би? Нищо в него не изглеждаше истинско, най-малко името му.

Натикаха ни вътре и ни накараха да застанем в ъгъла. Колибата бе лишена от мебели и претъпкана с хора. Бекир и другарите му седяха на пода, опрели гърбове в стените. Очевидно се бяха отнесли грубо с тях — целите бяха покрити със синини и кървящи рани и сега имаха потиснат и изплашен вид. Неколцина липсваха — включително и момчето на Бекир. Пазеха ги двама войници — с тях ставаха общо шест, включително мистър Уайт и нашия ескорт.

Бекир улови погледа ми и кимна мрачно. Страните на лицето му бяха потъмнели от синините. „Съжалявам“ — произнесе безгласно.

Мистър Уайт не пропусна да забележи тази размяна на знаци.

— Аха! Значи познаваш тези деца!

— Не — отрече Бекир и сведе глава.

— Не? — повтори мистър Уайт и се престори на изненадан. — Но ти се извини на този хлапак. Трябва да го познаваш, освен ако нямаш навика да се извиняваш на непознати?

— Това не са хората, които търсите — каза Бекир.

— Мисля, че са — възрази мистър Уайт. — Според мен това са тъкмо децата, които търсим. Нещо повече, сигурен съм, че са прекарали предната нощ във вашия лагер.

— Казах ви, не съм ги виждал досега.

Мистър Уайт цъкна с език като недоволен учител.

— Човече, забрави ли какво ти обещах да направя, ако разбера, че ме лъжеш? — Той извади ножа от канията и го опря в бузата на Бекир. — Точно така. Обещах да ти отрежа лъжливия език и да го хвърля на кучето ми. А аз винаги спазвам обещанията си.

Бекир срещна спокойно погледа на мистър Уайт и го издържа, без да мигне. Секундите се занизаха в непоносима тишина. Очите ми бяха фиксирани в ножа. Най-сетне мистър Уайт разтвори устни в усмивка и се изправи, разпръсквайки магията.

— Но — рече той жизнерадостно — първо, най-важното! — Той се обърна към войниците, които ни бяха довели. — Кой от вас носи птицата?

Войниците се спогледаха. После поклатиха глави.

— Не сме я виждали — съобщи този, който ни бе пленил.

Усмивката на мистър Уайт помръкна. Той коленичи до Бекир.

— Ти ми каза, че птицата е с тях — рече.

Бекир сви рамене.

— Птиците имат криле. Могат да отлетят.

Мистър Уайт го промуши в бедрото. Просто така — бързо и безчувствено, острието се заби и излезе. Бекир извика от изненада и болка и се завъртя на една страна, стиснал с ръце раната, от която вече бликаше кръв. Хорас се свлече на пода в безсъзнание. Олив извика уплашено и прикри лицето си с ръце.

— За втори път ме лъжеш — обяви мистър Уайт, докато бършеше окървавеното острие с кърпичка.

Ние останалите стиснахме зъби и запазихме мълчание, но виждах по лицето на Ема, че вече подготвя своето отмъщение, събрала ръце зад гърба си, за да ги затопли.

Мистър Уайт пусна кървавата кърпичка на пода, прибра ножа в канията и се изправи срещу нас. Вече почти не се усмихваше, бе ококорил очи и повдигнал вежди във формата на буквата М.

— Къде е птицата ви? — попита той със спокоен глас. Колкото по-любезен се стараеше да изглежда, толкова повече ме плашеше.

— Тя отлетя — отвърна с огорчение Ема. — Както ви каза и този човек.

Ще ми се да не беше отвръщала. Сега той можеше да я извади от групата и да я подложи на мъчения.

Мистър Уайт пристъпи към нея и каза:

— Крилото й беше повредено. Видели са ви с нея вчера. Не може да е далече оттук. — Той се покашля. — Ще попитам още веднъж.

— Тя умря — обадих се. — Хвърлихме я в реката.

Може би ако се държа достатъчно предизвикателно, ще забрави, че Ема му беше отговорила.

Мистър Уайт въздъхна. Дясната му ръка се плъзна по прибрания в кобура пистолет, задържа се на дръжката на ножа и накрая се спря върху катарамата на колана. Той снижи глас сякаш това, което смяташе да каже, бе предназначено само за моите уши.

— Виждам какъв е проблемът. Вие смятате, че няма да спечелите нищо, ако сте откровени с мен. Че ще ви убием, независимо от това, което ни кажете. Искам обаче да знаете, че случаят не е такъв. За да бъда на свой ред откровен с вас, ще ви кажа едно — не биваше да ни карате да ви гоним. Това беше грешка. Щеше да е много по-лесно, но сега всички са ядосани, защото изгубихте толкова много от нашето време. — Той посочи с пръст войниците. — Тези хора? Те горят от желание да ви го върнат. Аз, от друга страна, мога да погледна на нещата от вашата гледна точка. Разбирам, че ви изглеждаме страшни. Нашата първа среща, на борда на подводницата, бе доста неучтива. Нещо повече, вашите имбрини от години замърсяват умовете ви с погрешна информация за нас. Съвсем естествено е да побегнете. В светлината на казаното аз съм готов да ви направя едно доста разумно предложение. Кажете ни къде е птицата и вместо да ви измъчваме ще ви пратим на едно приятно местенце, където ще се погрижат за вас. Ще ви хранят всеки ден, всеки ще има постеля… и ще бъдете далеч по-свободни, отколкото в онази ваша примка, в която се криете от години.

Мистър Уайт погледна хората си и се разсмя.

— Можете ли да повярвате, че са прекарали, колко — седемдесет години? — на малък остров, преживявайки отново и отново един и същи ден? По-лошо от всеки затвор, за който бих могъл да се сетя. Щеше да е много по-лесно, ако ни бяха сътрудничили! — Той сви рамене и се обърна към нас. — Но така е, като се поддавате на гордостта, продажната гордост. И като си помисля само, че през цялото това време можехме да работим заедно за общото добро!

— Да работим заедно? — изсъска Ема. — Вие ни преследвахте! Пратихте чудовища да ни убият!

„По дяволите — рекох си. — Трябва да мълчиш.“

На лицето на мистър Уайт се изписа тъга.

— Чудовища? — повтори той. — Това е обидно. Говорите за мен, ако не знаете! За мен и за хората ми тук, преди да еволюираме. Но ще се опитам да не приемам лично забележката ви. Пубертетският период е доста неприятен, независимо от расата. — Той плесна неочаквано с ръце и аз подскочих. — А сега, да се захващаме за работа!

Погледът му се плъзна по нас, сякаш търсеше най-слабия. Кой от групата ще се прекърши пръв? Кой ще му каже истината за местонахождението на мис Перигрин?

Мистър Уайт се спря на Хорас. Беше се съвзел от припадъка, но все още лежеше на пода, свит на кълбо и треперещ. Мистър Уайт пристъпи решително към него. Хорас подскочи при шума от стъпките му.

— Стани, момче.

Хорас не помръдна.

— Някой да го вдигне.

Един войник се приближи и го дръпна грубо за ръката.

Хорас застана разтреперан пред мистър Уайт, свел поглед към пода.

— Как се казваш, момче?

— Х-ххорас, сър.

— Добре, Хорас, изглеждаш ми като човек с достатъчно здрав разум. Така че ще ти позволя да избереш.

Хорас повдигна леко глава.

— Да избера…?

Мистър Уайт извади ножа и посочи с острието циганите.

— Кого от тези там да убия пръв. Освен, разбира се, ако не ми кажеш къде е вашата имбрин. Тогава никой няма да умре.

Хорас зажумя, сякаш се опитваше да си представи, че не е тук.

— Или — продължи мистър Уайт — вместо да избираш някого от тях, аз с радост ще избера някого от вас. Кой искаш да бъде?

— Не!

— Хайде, кажи ми! — изкрещя мистър Уайт, разтворил устни в зловеща усмивка.

— Нищо не му казвай, синдригасти! — извика Бекир. Един от войниците го изрита в корема, той изпъшка и млъкна.

Мистър Уайт се пресегна и улови Хорас за брадичката, опитвайки се да го накара да погледне в тези ужасни, слепи очи.

— Ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш и аз няма да ти сторя нищичко.

— Да — отвърна Хорас, все още стиснал очи, все още опитващ се да си представи, че не е тук.

— Да, какво?

Хорас си пое разтреперано дъх.

— Да, ще ви кажа.

— Недей! — извика Ема.

„О, божичко — помислих си. — Той ще я издаде. Толкова е слаб. Трябваше да го оставим в менажерията…“

— Шшшт — просъска мистър Уайт в ухото му. — Не ги слушай. Хайде, синко. Кажи ми къде е птицата.

— Тя е в чекмеджето — отвърна Хорас.

Веждите на мистър Уайт се събраха.

— В чекмеджето? Какво чекмедже?

— Това, в което винаги е била — уточни Хорас.

Гадината разтърси Хорас за брадичката и извика:

— Какво чекмедже?

Хорас понечи да добави нещо, после стисна устни. Преглътна мъчително. Изправи гръб. Отвори очи, погледна с твърд поглед мистър Уайт и рече:

— В чекмеджето, в което майка ти си държи гащите — и се изплю право в лицето на мистър Уайт.

Мистър Уайт удари Хорас по скулата с дръжката на ножа. Олив изкрещя, а ние подскочихме изплашено, когато Хорас се свлече на пода като чувал с картофи и от джоба му се разпиляха билетите за влака.

— Какво е това? — учуди се мистър Уайт и се наведе да погледне.

— Залових ги, когато се опитваха да се качат на влака — докладва войникът, който ни бе довел.

— Защо ми го казваш чак сега?

Войникът трепна.

— Мислех…

— Няма значение — прекъсна го мистър Уайт. — Ще го изпревариш. Тръгвай.

— Сър?

Мистър Уайт погледна билета и после часовника.

— Влакът в осем и трийсет има дълъг престой на Портмадог. Ако си достатъчно бърз, ще е там, като стигнеш. Искам да го претърсиш целия — започни от първа класа.

Войникът козирува и изтича навън.

Мистър Уайт се обърна към другите войници.

— Обискирайте ги — нареди. — Да видим дали не носят и други интересни неща. Ако окажат съпротива, застреляйте ги.

Докато двама войници ни държаха на мушка, трети мина от чудат на чудат и обърна джобовете. В повечето нямаше нищо, освен трохи и мъх, но в джоба на Бронуин войникът откри гребен от слонова кост.

— Моля ви, беше на майка ми! — извика тя, но войникът се разсмя грубо.

— Ако е така, да те беше научила да го използваш, мъжкарано!

Инок имаше малка торбичка с пръст и червеи, която войникът отвори, подуши и захвърли с отвращение. В моя джоб бе само безполезният мобилен телефон. Ема го погледна, когато изтрака на пода, вероятно чудейки се защо ли още го държа. После дойде нейният ред, но тя не смяташе да им позволява. Когато войникът посегна към нея, тя му изръмжа:

— Махни си ръката, инак ще я изгоря!

— Моля те, укроти огъня! — рече той и избухна в смях. — Съжалявам, не можах да се сдържа.

— Не се шегувам — заяви Ема и извади ръце иззад гърба си. Бяха нажежени до червено и дори от няколко крачки усещах топлината, която излъчват.

Войникът отскочи уплашено.

— Докосването й е като характера! — изпъшка той. — Харесва ми тази женичка. Но ако ме изгориш, Кларк ще пръсне мозъка ти по стената отзад.

Войникът, за когото говореше, опря дулото на пушката в челото на Ема. Тя затвори очи, а гърдите й се повдигаха и спускаха учестено. После свали ръце и ги скри зад гърба си. Цялата се тресеше от гняв.

Аз също.

— Внимавай сега — предупреди я войникът. — Без резки движения.

Стиснах юмруци, докато го гледах как плъзга ръце нагоре и надолу по краката й, след това прокарва пръст зад ръба на роклята й, всичко това излишно бавно и придружено с перверзна усмивка. Никога през целия си живот не бях се чувствал толкова безпомощен, дори когато ни заключиха в клетката за животни.

— Тя не носи нищо! — извиках. — Оставете я на мира!

Не ми обърнаха внимание.

— Тази ми харесва — обърна се войникът към мистър Уайт.

— Мисля, че трябва да я задържим за известно време. За… научни изследвания.

Мистър Уайт направи недоволна физиономия.

— Ти си отвратително създание, ефрейтор. Но съм съгласен с теб — тя е невероятна. Бях чувал за теб — каза той на Ема.

— Какво ли не бих дал да мога да правя това, което умееш. Ако знаехме само как да консервираме тези твои ръце…

Мистър Уайт се усмихна странно, преди да се обърне към войника.

— Приключвай — тросна му се. — Нямаме цял ден.

— С удоволствие — отвърна мъжът и се надигна, като прокара ръце по тялото на Ема.

Това, което се случи после, видях като на забавен каданс. Отвратителната твар се готвеше да се наведе и да целуне Ема. Скритите зад гърба й ръце бяха обхванати от пламък. Знаех какво ще последва — в мига, когато устните му я доближат, тя щеше да му изгори лицето — дори ако това означаваше да я застрелят. Беше стигнала точката на кипене.

Аз също.

Напрегнах се, готов за борба. Бях сигурен, че това са последните мигове от живота ни. Но щяхме да ги изживеем по нашите условия — и ако ще умрем, то поне да отнесем със себе си в гроба няколко гадини.

Войникът плъзна ръце около кръста на Ема. Дулото на пушката бе опряно в челото й. Тя сякаш се притискаше в него, предизвиквайки го да я застреля. Зад гърба й по пръстите трепкаха нагорещени до бяло пламъчета.

„Сега или нико…“

После — БУМ — оглушителният екот на изстрел.

Когато зрението ми се възстанови, Ема все още стоеше. Главата й изглеждаше невредима. Пушката, доскоро опряна в нея, сега сочеше надолу, а войникът, който се готвеше да я целуне, се бе обърнал с лице към прозореца.

Изстрелът бе дошъл отвън.

Всяка фибра на тялото ми бе изопната до скъсване.

— Какво беше това? — попита мистър Уайт и изтича при прозореца.

Можех да виждам през стъклото над рамото му. Войникът, когото бе пратил да настигне влака, стоеше насред шубраците с диви цветя. Беше с гръб към нас, вдигнал пушка към полето.

Мистър Уайт се пресегна през решетките на прозореца и го отвори.

— По какво стреляш, дявол те взел? — извика той. — Защо още си тук?

Войникът не помръдна и не отговори. Из полето жужаха насекоми, това бе единственото, което се чуваше.

— Ефрейтор Браун! — кресна мистър Уайт.

Мъжът се обърна бавно и неуверено. Пушката се плъзна от ръцете му и тупна в тревата. Той направи няколко колебливи крачки напред.

Мистър Уайт извади пистолета и го насочи през прозореца към Браун.

— Кажи нещо, проклет да си!

Браун отвори уста и се опита да заговори — но вместо глас от гърлото му излезе звук, който сякаш имитираше звуците в полето наоколо.

Бръмчене на пчели. Стотици, хиляди пчели. А после се появиха и самите пчели — в началото само няколко, които пропълзяха през разтворените му устни. След това сякаш в него взе връх някаква сила, различна от неговата — раменете му се изправиха, гърдите щръкнаха напред, долната му челюст се разтвори и от зейналата му уста бликна толкова гъст поток от пчели, че бяха като твърд предмет — дълъг и дебел маркуч от насекоми, който не спираше да се размотава от гърлото му.

Мистър Уайт се дръпна ужасен от прозореца.

Вън в полето Браун се строполи сред рояк от жилещи насекоми. Докато падаше, зад него се показа друг силует.

Беше момче.

Хю.

Стоеше спокойно и гледаше към прозореца. Насекомите се виеха в широка, вряща сфера около него. Полето гъмжеше от тях — пчели и стършели, оси и търтеи, жилещи неща, чиито имена дори не знаех — и всяко едно, до последното, се подчиняваше на волята му.

Мистър Уайт вдигна пистолета и стреля. Изпразни пълнителя.

Хю падна и изчезна в тревата. Не знаех дали сам е залегнал, или е бил уцелен. Трима войници изтичаха при прозореца и докато Бронуин викаше: „Моля ви, не го убивайте!“, те обсипаха полето с куршуми, ушите ни заглъхнаха от изстрелите.

После в стаята влетяха пчели. Десетина, ядосани и раздразнени, те се нахвърлиха върху войниците.

— Затворете прозореца! — изпищя мистър Уайт и размаха ръце във въздуха.

Един от войниците затръшна прозореца. Всички се заеха да гонят и мачкат пчелите, които бяха проникнали вътре. Докато се занимаваха с това, навън се събраха още — гигантско, пулсиращо одеяло, което закриваше прозореца — бяха толкова много, че когато мистър Уайт и хората му изтребиха тези вътре, те засенчваха напълно слънцето.

Войниците се събраха в средата на стаята — опрели гърбове и с насочени пушки, те приличаха на гигантско бодливо свинче. Беше тъмно и горещо, и зловещото жужене на милиони жилещи насекоми караше стаята да се тресе като в някакъв кошмар.

— Накарай ги да ни оставят на мира! — извика мистър Уайт и в гласа му се долавяше отчаяние и уплаха.

Вероятно се обръщаше към Хю — ако все още бе жив.

— Ще ви направя едно предложение — заговори Бекир и се надигна, като се улови за решетките на прозореца, а едрият му силует се отрази в тъмното стъкло. — Свалете оръжията, инак отварям прозореца.

Мистър Уайт се извъртя към него.

— Дори един циганин не е толкова глупав да го направи.

— Мисля, че ни надценяваш. — Бекир протегна бавно ръка към дръжката.

Войниците вдигнаха оръжия.

— Хайде — подкани ги Бекир. — Стреляйте.

— Недейте, ще строшите стъклото! — извика мистър Уайт. — Хванете го!

Двама войници захвърлиха пушките и се нахвърлиха върху Бекир, но не преди юмрукът му да пробие стъклото.

Прозорецът се строши. В стаята влетяха пчели. Настъпи хаос — писъци, стрелба, бутане, — но едва чувах всичко това над рева на насекомите, които сякаш изпълваха не само ушите ми, но и всяка пора на тялото ми.

Хора се катереха един върху друг, за да излязат. Вдясно от мен Бронуин събори Олив на земята и я прикри с тялото си. Ема извика: „Лягайте!“, и ние всички се хвърлихме долу, докато пчелите се събираха върху откритите части на кожата и косите ни. Чаках да умра, тъй като пчелите покриваха всеки сантиметър от тялото ми и ужилването им щеше да блокира нервната ми система.

Някой изрита вратата и тя се отвори. Нахлу светлина. Десетки обувки затрополиха по дъсчения под.

Настъпи тишина. Бавно отдръпнах ръце.

Пчелите бяха изчезнали. Също и войниците.

После отвън се надигна хор от паникьосани гласове. Скочих и изтичах при разбития прозорец, където вече се бяха скупчили няколко цигани и чудати и надзъртаха навън.

В началото изобщо не виждах войниците — само една гигантска вихреща се маса от насекоми, плътна и непрозрачна, на около петдесетина крачки по пътеката.

Писъците излизаха от вътрешността й.

След това един по един писъците утихнаха. Когато всичко приключи, пчелите започнаха да се отдръпват и разпръскват, разкривайки телата на мистър Уайт и хората му. Те лежаха скупчени в отъпканата трева, мъртви или почти мъртви.

След двайсетина секунди убийците им бяха изчезнали и чудовищното бръмчене утихна, докато се разпръсваха из полето. Постепенно се възцари странно и пасторално спокойствие, сякаш това бе само един обикновен летен ден и не бе се случило нищо необичайно.

Ема преброи на пръсти телата на войниците.

— Шест. Всичките са — рече тя. — Свърши се.

Прегърнах я през рамо, треперещ от благодарност и все още невярващ в късмета ни.

— Кой от вас е ранен? — попита Бронуин, като ни оглеждаше трескаво. Последните няколко минути бяха истинска лудница — безброй пчели, изстрели в мрака. Прегледахме се за рани. Хорас бе замаян, но в съзнание, от скулата му се стичаше тънка струйка кръв. Раната на Бекир от промушването беше дълбока, но щеше да зарасне. Останалите бяхме изплашени, ала невредими — истинско чудо, защото нямахме нито една следа от ужилване.

— Когато счупи прозореца — рекох на Бекир, — откъде знаеше, че пчелите няма да ни нападнат?

— Не знаех — призна той. — За щастие, силата на твоя приятел се оказа достатъчна да ги владее.

Нашият приятел…

Ема внезапно се дръпна от прегръдките ми.

— О, божичко! — извика тя. — Хю!

В хаоса бяхме забравили за него. Вероятно лежеше някъде там, сред високите треви, смъртно ранен или вече мъртъв. Но тъкмо когато се готвехме да изтичаме и да го потърсим, той се появи на прага — с парцаливи дрехи и зеленикави петна от тревата, ала ухилен.

— Хю! — проплака Олив и се втурна към него. — Ти си жив!

— Жив съм — отвърна той възторжено. — Всички ли сте здрави?

— Да — благодарение на теб! — рече Бронуин. — Три пъти ура за Хю!

— Хю, ти си нашият спасител! — извика Хорас.

— Никъде не съм по-опасен, отколкото в поле с диви цветя — обяви Хю, наслаждавайки се на всеобщото внимание.

— Съжалявам за всички моменти, в които съм се надсмивал над способностите ти — призна Инок. — Май не се оказаха безполезни.

— И освен това — добави Милърд — бих искал да поздравя Хю за точния подбор на момента. Наистина, ако беше дошъл няколко секунди по-късно…

Хю обясни как е избегнал пленяването на перона, като се шмугнал между влака и платформата — точно както си бях помислил. Изпратил една от пчелите си да ни шпионира, което му позволило да ни следва на безопасно разстояние.

— Всичко бе само въпрос на намиране на подходящия момент за удар — обяви той гордо, сякаш победата е била предрешена в момента, когато е решил да ни спаси.

— Ами ако случайно не се бе натъкнал на поле, гъмжащо от пчели? — попита Инок.

Хю бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и ни го показа: беше едно от чудатите яйца.

— Резервният план — обясни той.

Бекир приближи, накуцвайки, Хю и му стисна ръката.

— Млади човече — рече той, — дължим ти живота си.

— А какво стана с твоето чудато момче? — попита го Милърд.

— Слава на Бога, успя да избяга с двама от хората ми. Днес изгубихме три чудесни животни, но не и хора. — Бекир се поклони на Хю и за момент си помислих, че се готви да му целуне ръка. — Трябва да ни позволиш да ти се отплатим!

Хю се изчерви.

— Няма нужда, уверявам ви…

— Нито пък имаме време — добави Ема и побутна Хю към вратата. — Чака ни влак за хващане!

Тези от нас, които бяха забравили, че мис Перигрин е изчезнала, пребледняха.

— Ще вземем техния джип — каза Милърд. — Ако имаме късмет — и ако гадината не грешеше, — ще успеем да застигнем влака на спирката в Портмадог.

— Зная пряк път — обяви Бекир и начерта схема в пръста с върха на обувката си.

Благодарихме на циганите. Казах на Бекир, че съжалявам за нещастията, които го споходиха покрай нас, но той се разсмя гръмогласно и ни махна да вървим.

— Дано се срещнем пак, синдригасти — извика. — Сигурен съм, че ще стане!

* * *

Натикахме се в джипа на гадините, осем деца, натъпкани като сардини в каросерия, предназначена за трима. Тъй като аз бях единственият, който бе карал кола, седнах на кормилото. Изгубих доста време, докато разбера как се пали проклетото нещо — нямаше ключ, а бутон на пода, — а после трябваше да разуча скоростите, бях карал кола с ръчни скорости само няколко пъти и винаги с помощта на баща ми, седнал на мястото до шофьора. Въпреки това след около две минути вече подскачахме, макар и все още неуверено, по пътя.

Натиснах педала за газта до долу и подкарах с максималната скорост, на която бе способен претовареният джип, докато Милърд крещеше указания, а останалите се държаха един за друг, сякаш от това им зависеше животът. След около двайсетина минути стигнахме град Портмадог и чухме свирката на влака, докато се носехме по главната улица. Заковахме със скърцане на спирачки пред гарата и аз изскочих пръв. Дори не си направих труда да гася мотора. Носейки се по перона като гепарди, гонещи газела, ние успяхме да скочим на площадката на последния вагон тъкмо когато влакът напускаше гарата.

Останахме там, запъхтени и превити от изтощение, а стъписаните пътници се правеха, че не ни виждат. Плувнали в пот, изцапани, с разпокъсани дрехи — бяхме страхотна гледка.

— Успяхме — избъбри задъхано Ема. — Не мога да повярвам, че успяхме.

— Аз пък не мога да повярвам, че карах кола с ръчни скорости — добавих.

Появи се кондукторът.

— Върнахте се — рече той с въздишка. — Предполагам, че билетите все още са у вас?

Хорас ги извади от джоба.

— Вашите места са нататък — посочи кондукторът.

— А сандъкът? — попита изплашено Бронуин и се вкопчи в ръката на кондуктора. — И той ли е там?

Кондукторът освободи ръката си.

— Мислех да го предам на изгубени вещи. Но е толкова тежък, че не можах да го поместя и сантиметър.

Прекосихме тичешком целия влак, докато стигнахме купето в първа класа, където открихме сандъка на Бронуин да си седи както го бяхме оставили. Тя се наведе, отвори ключалките и вдигна капака.

Мис Перигрин не беше вътре.

Получих мини сърдечен пристъп.

— Птицата ми! — извика Бронуин. — Къде е птицата ми?

— Успокойте се, тука е — рече кондукторът и посочи над главите ни. Мис Перигрин стоеше на етажерката за багаж и очевидно бе заспала.

Бронуин се отдръпна назад и за миг си помислих, че ще падне.

— Как е стигнала там?

Кондукторът повдигна вежди.

— Тази играчка е съвсем като жива. — Той се обърна, пристъпи към вратата, после спря и добави: — Между другото, къде мога да си купя такава? Дъщеря ми страшно ще я хареса.

— Боя се, че е единствена по рода си — отвърна Бронуин, сграбчи мис Перигрин и я притисна към гърдите си.

* * *

След всичко, което преживяхме през последните няколко дни — да не говорим за последните няколко часа, — луксозната обстановка в купето първа класа ни дойде като шок. Седалките бяха тапицирани с плюш, имаше маса за ядене и голям прозорец. Приличаше на богаташка стая и беше изцяло на наше разположение.

Изредихме се да посетим облицованата с ламперия баня, после прегледахме менюто.

— Поръчвайте каквото ви се иска — рече Инок и вдигна телефонната слушалка, прикрепена за облегалката на седалката. — Здравейте, имате ли пастет от гъши черен дроб? Да, донесете го всичкия. И препечени филийки.

Никой не заговори за случилото се. Беше твърде страшно, прекалено, откъдето и да го погледнеш, и сега просто искахме да се възстановим и да забравим. Чакаше ни още толкова много работа, много нови опасности, с които да се справим.

Отпуснахме се на седалките. Зад прозореца още се нижеха ниските къщурки на Портмадог, зърнахме и планината на мис Рен, издигаща се над хълмовете. Докато останалите се унесоха в разговори, аз седях, залепил нос на прозореца, опитващ се да възприема този странен и чужд свят на 1940-а — място и време, които доскоро за мен бяха само ограничени до миниатюрен остров, на който можех да попадна всеки път, когато пропълзя през тъмния търбух на Кеърнхолмската грамада. Ала откакто напуснах острова, бях попаднал в истински свят с мочурливи гори, градчета с димящи комини и долини, нарязани от виещи се реки, както и хора и предмети, които изглеждаха стари, а не бяха, сякаш са реквизит от филм за минали времена — и всичко това се нижеше покрай прозореца подобно на безкраен сън.

Заспах и се събудих, отново заспах и пак се събудих, равномерният ритъм на влака ми действаше хипнотизиращо, обгръщаше ме в някакво мъгливо състояние, в което ми бе по-лесно да забравя, че съм нещо повече от страничен наблюдател, че там, отвън, светът е истински. После бавно и постепенно си спомних как бях станал неразривна част от всичко това — дядо ми, острова, децата. Момичето с красиви, непреклонни очи, седящо до мен, чиято ръка бе положена върху моята.

— Наистина ли съм тук? — попитах.

— Заспивай — подкани ме тя.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Тя ме целуна по върха на носа.

— Казах ти да заспиваш.