Рансъм Ригс
Градът на гладните (3)

Втора глава

Нашите свързани лодки спряха със стържене на скалистите плитчини. Излязохме на брега тъкмо когато слънцето започна да потъмнява зад полетата от сивкави облаци, вероятно около час преди да се мръкне съвсем. Намирахме се в плитко каменно ждрело, покрито с мокри водорасли, но дори тази гледка ми се стори необичайно красива, по-хубава от снежнобелите пясъци, с каквито примамваха от плакатите туристическите агенции у дома. Тя означаваше, че сме успели. Не зная какви мисли минаваха през главите на другите, повечето от тях не бяха напускали през целия си живот Кеърнхолм и сега се оглеждаха с почуда, все още неспособни да повярват, че са живи, и питащи се за какво им е всичко това.

Отдалечихме се от лодките с несигурни, подгъващи се крака. Фиона изсипа в устата си шепа дребни камъчета и ги завъртя с език, сякаш се нуждаеше от всичките си пет сетива, за да се убеди, че не сънува — точно така се чувствах и аз, когато за пръв път узнах за примката на мис Перигрин. Никога дотогава през целия си живот не бях проявявал подобно недоверие към това, което виждат очите ми. Бронуин изстена и седна на земята, изтощена до смърт. Другите веднага я наобиколиха и обсипаха с благодарности за всичко, което бе направила, но думите им звучаха нелепо, дължахме й толкова много, че едно простичко „благодаря ти“ бе твърде незначително. Тя се опита да ни отпрати с ръкомахане, макар че бе твърде уморена дори да вдигне ръце. Междувременно Ема и момчетата навиха въжето и смъкнаха Олив от небето.

— Цялата си посиняла! — възкликна Ема, когато Олив се появи от мъглата, веднага скочи и придърпа момиченцето в обятията си. Олив бе вир-вода, вкочанена от студ и зъбите й тракаха. Нямахме одеяла, нито дори сухи дрехи, за да я преоблечем, и затова Ема прокара винаги горещите си ръце по тялото й, докато треперенето престана, а после прати Фиона и Хорас да съберат изхвърлени на брега дървета, за да запали огън. Докато ги чакахме да се върнат, ние се скупчихме около лодките, за да установим какво сме изгубили в морето. Равносметката бе мрачна. Почти всичко, което бяхме взели със себе си, сега се въргаляше на морското дъно.

Само с дрехите на гърбовете си, малко количество храна в ръждясали консерви и масивния пътнически сандък на Бронуин, който се оказа не само неразрушим, но и непотопяем — и толкова абсурдно тежък, че единствено собственичката му бе в състояние да го носи. Разкопчахме металните му ключалки нетърпеливи да открием нещо полезно или, още по-добре — ставащо за ядене, но вътре имаше само трите тома на „Приказки за необикновеното“ с издути от водата страници, както и елегантна кърпа за баня с бродирани в единия й край инициали АЛП — инициалите на мис Перигрин.

— О, слава на небесата! Някой се е сетил за хавлията — прихна Инок. — Спасени сме.

Всичко останало бе изгубено, включително двете ни карти — малката, която Ема бе ползвала, за да ни насочва през протока, и големият атлас с кожени корици, безценно притежание на Милърд, наричан „Атлас на дните“. Когато Милърд осъзна, че го е изгубил, започна да диша на пресекулки.

— Това беше едно от петте оцелели копия! — застена той. — Такова нещо няма цена! Да не говорим, че вътре се съдържаха мои лични бележки и коментари, датиращи от много години назад!

— Поне все още разполагаме с „Приказки за необикновеното“ — рече Клеър, докато изцеждаше морска вода от русите си къдрици. — Не бих могла да заспя, без да чуя някоя от тях.

— Какъв смисъл от приказки, ако не можем да намерим пътя? — изохка Милърд.

„Пътят накъде?“ — попитах се мислено. Хрумна ми, че в трескавата суматоха при напускането на острова бях чул децата да говорят за прехвърляне на голямата земя, но не и какво ще стане след това, сякаш идеята да оцелеят в пътешествието с тези малки лодки бе толкова налудничава, толкова комично оптимистична, че планирането на по-нататъшните събития би било само загуба на време. Както често ставаше, потърсих успокоение в лицето на Ема. Тя гледаше мрачно към брега. Отвъд камъните започваха ниски дюни, над които се поклащаше жилава трева. По-нататък се издигаше гората — на пръв поглед непреодолима бариера от зеленина, която се простираше в двете посоки докъдето ни стигаха погледите. Ема, ориентирайки се по сега изгубената карта, се бе надявала да стигнем до някакъв пристанищен град, но след като върху ни се стовари бурята, добирането до сушата остана едничката ни цел. Нямаше начин да определим колко сме се отдалечили от търсения град. Не се виждаха никакви пътища, нито пътни знаци или дори човешки следи. Само пустош.

Разбира се, в действителност ние не се нуждаехме от карта, пътни знаци или каквото да било друго. Имахме нужда само от мис Перигрин — здрава и цяла-целеничка, — от онази мис Перигрин, която щеше да знае къде трябва да отидем и как да стигнем без премеждия до там. Тази, с която разполагахме сега, куцукаше след нас, щадейки прекършеното си крило, което тревожно наподобяваше буквата V. Нямаше съмнение, е децата изпитваха болка всеки път, когато я погледнеха. Тя трябваше да е тяхната майка, тяхната закрилница. Тя бе кралица на малкия им остров, но сега не можеше да говори, нито да връзва примки във времето, не можеше дори да лети. Поглеждаха я, смръщваха болезнено лица и отместваха очи.

Мис Перигрин не откъсваше поглед от стоманеносивото море. Черни и втренчени очи, които излъчваха неутешима мъка.

Сякаш казваха: аз ви провалих.

* * *

Хорас и Фиона подтичваха към нас по каменистия пясък, вятърът пилееше чорлавата коса на Фиона сякаш бе някакъв буреносен облак, а Хорас подскачаше, притиснал с две ръце шапката към главата си. По някакъв начин бе успял да я запази в бурното море, но сега тя се бе килнала на една страна като огъната водосточна тръба. Ала въпреки това не желаеше да се разделя с нея, тя била едничкото — каза той, — което си пасвало с калния му фланелен ръчно шит костюм.

Ръцете им бяха празни.

— Никъде няма дърва! — съобщи Хорас, когато ни наближиха.

— А търсихте ли в гората? — попита Ема и посочи тъмнеещите дървета зад дюните.

— Там е страшно — отвърна Хорас. — Чухме бухал.

— И откога се страхувате от птици?

Хорас сви рамене и заби поглед в пясъка. После Фиона го сръчка и той се сепна, после каза:

— Намерихме обаче нещо друго.

— Заслон? — попита Ема.

— Път? — предположи Милърд.

— Патица, която да сготвим за вечеря? — допусна Клеър.

— Не — каза Хорас. — Балони.

Настъпи кратка, озадачена тишина.

— Какво искаш да кажеш с това — балони? — учуди се Ема.

— Големи, в небето, с хора вътре.

Лицето на Ема помръкна.

— Покажи ни.

Последвахме ги в посоката, от която бяха дошли, поехме по извивката на брега и изкачихме невисок хълм по-нататък. Чудех се как ли сме могли да не забележим нещо толкова очевидно като балони с горещ въздух, докато не прехвърлихме хълма и не ги видях — това не бяха големи, разноцветни сърцевидни обекти, каквито ще срещнеш по страниците на календарите и мотивационните плакати (небето е нашата граница!), а чифт миниатюрни цепелини, черни яйцевидни чували с газ, с окачени отдолу метални скелета, всяко едно съдържащо самотен пилот. Устройствата бяха малки и летяха ниско, накланяха се напред-назад в лъкатушещ път, а шумът от прибоя бе заглушил напълно техните пропелери. Ема ни посочи високата трева и там залегнахме, за да не бъдем забелязани.

— Това са ловци на подводници — отговори Инок на въпроса, преди някой от нас да го е задал. Милърд може да беше специалист, когато опираше до карти и книги, но Инок бе експертът по военно дело. — Най-добрият начин да се засекат вражески подводници е от небето — обясни той.

— Тогава защо летят толкова ниско над земята? — попитах. — И защо не са навътре в морето?

— Виж, това не зная.

— А не мислиш ли, че биха могли да търсят… нас? — подхвърли Хорас.

— Ако имаш предвид, че може да са гадини — рече Хю, — не ставай глупав. Гадините са с немците. Те са на немската подводница.

— Гадините ще се съюзят с всеки, от когото могат да извлекат полза — намеси се Милърд. — Няма никаква причина да смятаме, че не са проникнали в организации и от двете страни на фронта.

Не можех да откъсна поглед от странните съоръжения в небето. Изглеждаха толкова неестествено, като механични насекоми, носещи в утробата си прекомерно раздути яйца.

— Не ми се нрави начинът, по който летят — отбеляза Инок, гледайки ги с присвити очи. — Определено претърсват брега, а не морето.

— И какво търсят? — попита Бронуин, но отговорът бе очевиден и твърде страховит, за да иска някой да го произнесе.

Търсеха нас.

Бяхме налягали плътно един до друг в тревата и усещах допира на тялото на Ема.

— Когато кажа „бягай“, ще бягате — прошепна тя. — Ще скрием лодките, после и ние ще се скрием.

Изчакахме балоните да се отдалечат, после се надигнахме, надявайки се, че са твърде далеч, за да ни забележат. Докато тичахме, установих, че не бих имал нищо против мъглата, която ни бе преследвала в морето, сега да се върне и да ни скрие. Хрумна ми, че веднъж вече вероятно ни е спасила, без нея балоните щяха да забележат лодките ни отдавна, когато нямаше къде да се притаим. И по този начин това бе последното нещо, което бе сторил островът, за да спаси своите чудати деца.

* * *

Изтеглихме лодките от брега до скална пещера, чийто вход бе само черна цепнатина в каменистия склон. Бронуин бе изразходвала силата си напълно и едва успяваше да върви, камо ли да носи лодки, затова всички останали помъкнахме тежките коруби, които непрестанно се опитваха да заровят носове в пясъка. На средата на пътя мис Перигрин нададе предупредителен крясък. Двата цепелина изскочиха иззад дюните и се очертаха на фона на небето. Понесохме се в подхранван от адреналина спринт, мъкнейки лодките сякаш бяха на релси, докато мис Перигрин накуцваше припряно около нас и влачеше счупеното си крило по пясъка.

Когато най-сетне се скрихме от цепелините, ние пуснахме лодките и се проснахме върху щръкналите нагоре килове, огласяйки пещерата с мъчителни въздишки, които отекваха във влажните стени и капещия мрак.

— Моля те, моля те, да не са ни видели — произнесе на глас Ема.

— Ах, дявол! — изръмжа Милърд. — Следите! — Той свали палтото си и изтича навън да замете следите, оставени от влачените лодки, които от небето щяха да изглеждат като две стрелки, сочещи право към нас. Можехме само да гледаме как дирите му се отдалечават. Ако някой друг, а не Милърд, бе излязъл навън, със сигурност щеше да бъде забелязан.

Той се върна след минута с полепнал по тялото пясък и червено петно на гърдите.

— Приближават се — докладва задъхано. — Направих каквото можах.

— Пак кървиш! — възкликна уплашено Бронуин. Милърд бе одраскан от куршум по време на стълкновението при фара предната нощ и макар възстановяването му да бе забележително, все още бе далеч от завършено. — Какво си направил с превръзките?

— Хвърлих ги. Бяха твърде стегнати, за да мога да ги сваля бързо. Един невидим трябва винаги да е готов да се съблече, инак дарбата му е безполезна!

— Ще е още по-безполезна, ако е мъртъв, ти упорито магаре! — тросна се Ема. — А сега не мърдай и гледай да не си прехапеш езика. Защото ще те заболи. — Тя притисна два пръста в дланта на другата си ръка, съсредоточи се за миг и когато ги отдръпна, те бяха нажежени до червено.

Милърд се облещи.

— О, стига, Ема. Бих предпочел да не го…

Тя допря пръсти до раненото му рамо. Милърд изпъшка. Чу се звук на цвърчащо месо и от кожата му се изви тънка струйка дим. След миг кървенето спря.

— Ще ми остане белег! — захленчи Милърд.

— Така ли? И кой ще го види?

Той преглътна и не отговори.

Звукът от двигателите на балоните нарасна, после още, усилван от каменните стени на пещерата. Представях си ги как увисват отвън, изучават следите от стъпките ни и се подготвят за нападение. Ема опря рамо в моето. Другите изтичаха при Бронуин и се сгушиха в нея, а тя ги прегърна. Въпреки необичайните си способности ние се чувствахме напълно безсилни — едничкото, което можехме да сторим, бе да седим сгушени един в друг и да премигваме към бледата полусветлина, подсмърчащи от студ и надяващи се враговете да ни подминат.

Най-сетне звукът започна да се отдалечава и когато отново можехме да чуем гласовете си, Клеър се помоли от скута на Бронуин:

— Уин, разкажи ни някоя история. Страх ме е, всичко това хич не ми харесва и бих предпочела да чуя приказка.

— Да, ще ни разкажеш ли? — присъедини се Олив. — Нещо от „Приказките“, моля те. Те са ми любими.

Най-грижовна от чудатите, Бронуин бе повече от майка за тях, дори повече от мис Перигрин. Бронуин ги слагаше вечер да спят, тя им четеше приказки и ги целуваше по челцата. Силните й ръце ги обгръщаха в топла прегръдка, широките й рамене ги носеха. Но сега не бе време за приказки — и тя им го каза.

— Защо, време си е! — възрази напевно Инок със саркастична нотка в гласа. — Но нека поне веднъж пропуснем „Приказките“ и да чуем как поверениците на мис Перигрин са се измъкнали от опасност без помощта на карта и храна, и как гадините не успели да ги схрускат, докато бягали! Толкова бих искал да чуя края на тази история!

— Да можеше само да ни я разкаже мис Перигрин — подсмръкна Клеър. Тя се измъкна от обятията на Бронуин и отиде при птицата, която ни наблюдаваше тревожно, щръкнала върху кила на една от обърнатите лодки.

— Какво да правим сега, директор Алма? — попита Клеър. — Моля ви, станете отново човек. Моля ви, събудете се!

Мис Перигрин изгука и погали Клеър по косата със здравото си крило. Олив се присъедини към тях, обляна в сълзи.

— Имаме нужда от вас, мис Перигрин! Изгубени сме, в опасност сме, много сме гладни, вече нямаме дом, нито приятели, освен тия, дето сме тук, и ужасно се нуждаем от вас!

Черните очи на мис Перигрин заблещукаха. Тя се обърна сякаш търсеше къде да се скрие.

Бронуин коленичи до момичетата.

— Точно сега тя не може да стане каквато беше, милички. Но ще я оправим, обещавам ви.

— Ама как? — настоя Олив. Въпросът й отекна в каменните стени и всяко ехо го повтаряше отново и отново.

Ема се изправи.

— Аз ще ви кажа как — рече тя и всички погледи се вторачиха в нея. — Като вървим. — Произнесе го с такава убеденост, че направо тръпки ме побиха. — Ще вървим и ще вървим, докато стигнем града.

— Ами ако няма град и на петдесет километра наоколо? — попита Инок.

— Тогава ще вървим петдесет и един километра. Но зная, че не сме чак толкова встрани от курса.

— Ами ако гадините ни забележат от въздуха? — попита Хю.

— Няма. Ще бъдем внимателни.

— А ако ни чакат в града? — поинтересува се Хорас.

— Ще се престорим на нормални. Ще се промъкнем.

— Никога не ме е бивало в това — засмя се Милърд.

— Теб никой няма да те види, Мил. Ти ще си нашият съгледвач, тайният доставчик на необходими неща.

— Аз съм много талантлив крадец — каза той с едва доловима гордост. — Същински майстор на петопръстия занаят.

— И после? — попита кисело Инок. — Може би ще успеем да натъпчем търбуси и да намерим подслон, но пак ще сме на открито, уязвими, лишени от примка… а мис Перигрин ще продължава да е…

— Все някак ще намерим примка — прекъсна го Ема. — Има ориентири и пътепоказатели за тези, които знаят какво търсят. А дори и да ги няма, ще открием други като нас, събратя необикновени, които да ни упътят към най-близката примка. В нея ще има имбрин и тази имбрин ще помогне с каквото е нужно на мис Перигрин.

Никога досега не бях срещал човек с увереността на Ема. Всичко в нея я подсилваше — начинът, по който държеше изправени раменете си, здраво стиснатите зъби, когато беше решила нещо, категоричността, с която приключваше всяко изречение, без да оставя място за въпросителна. Беше заразно и ми харесваше, трябваше да овладея внезапно споходилото ме желание да я целуна тук, пред всички.

Хю се закашля и от устата му изхвърчаха пчели, за да оформят въпросителен знак, който затрептя във въздуха.

— Как може да си толкова сигурна, дявол те взел? — изсумтя той.

— Ами просто съм и това е всичко. — Тя махна с ръка сякаш да покаже, че разговорът е приключил.

— Това беше чудесна окуражаваща реч — поклати глава Милърд — и хич не ми се иска да развалям ефекта от нея, но доколкото ни е известно, мис Перигрин е единствената непленена имбрин. Припомнете си какво ни каза мис Авъсет: от седмици насам гадините нападат примки и отвличат имбрини. Което означава, че дори да успеем да намерим примка, няма никакъв начин да определим дали тя все още има своята имбрин, или вместо това е заета от нашите врагове. Не можем просто да чукаме на вратите на примките и да се надяваме, че отвъд не ни дебнат гадини.

— Или да бъдем обкръжени от алчни за плът гладни — добави Инок.

— Не е нужно да се надяваме — рече Ема и ми се усмихна. — Джейкъб ще ни каже.

— Аз ли? — усетих, че тялото ми изстива.

— Можеш да надушваш гладните отдалече, нали? — попита ме Ема. — Освен че ги виждаш?

— Когато са наблизо, започва да ми се гади — признах аз.

— И колко близо трябва да бъдат? — поинтересува се Милърд. — Ако става въпрос едва за няколко метра, това все още ни вкарва в обхвата за разкъсване. Трябва да ги усещаме от доста по-далече.

— Не съм правил проучвания — отвърнах. — Всичко това е ново за мен.

Досега се бях срещал само с гладния на доктор Голън — Малтъс: съществото, което бе убило дядо ми и после едва не бе ме удавило в Кеърнхолмското тресавище. На какво ли разстояние бях от него, когато за пръв път усетих, че ме следва, че обикаля около къщата ми в Енгълуд? Невъзможно бе да се сетя.

— Въпреки това дарбата ти може да се развие — заяви Милърд. — Чудатите таланти са като мускули — колкото повече се упражняваш, толкова повече растат.

— Това е безумие! — извика Инок. — Наистина ли сте толкова отчаяни, че сте готови да заложите всичко на него? Та той е само едно момче — позакръглен нормален, който не знае почти нищо за нашия свят!

— Той не е нормален — възрази намръщено Ема, сякаш бе чула някаква обида. — Той е един от нас!

— Дрън-дрън та пляс! — ядоса се Инок. — Това, че има капчица от кръвта на необикновен в жилите си, не значи, че е мой брат. А и със сигурност няма да го направи мой закрилник! Не знаем на какво е способен — вероятно от петдесет метра няма да открие разликата между гадина и къркорещи черва!

— Той уби един от тях, ако не си забравил — обади се Бронуин. — Промуши го в очите с ножица за стригане на овце! Кога за последен път си чувал за някой толкова млад необикновен, който да върши подобни неща?

— Не и след Ейб — добави Хю и споменаването на това име накара всички да се умълчат.

— Чух, че веднъж убил един от тях с голи ръце — подхвърли Бронуин.

— Аз пък съм чувал, че нанизал един на игла за плетене и част от връвта — рече Хорас. — Всъщност го видях насън, но съм сигурен, че е станало.

— Половината от тези истории са измишльотини, които само се трупат с годините — възрази Инок. — Онзи Ейбрахам Портман, когото познавах, никога не си мръдна пръста да ни помогне.

— Той беше велик чудат! — възрази Бронуин. — Сражаваше се храбро и изби цял куп гадини за нашата кауза!

— А след това избяга и ни остави да се крием в онази къща като бежанци, докато той се размотаваше из Америка и се правеше на герой!

— Не знаеш какво приказваш — ядоса му се Ема. — За всичко това си имаше причина.

Инок сви рамене.

— Както и да е, няма смисъл да спорим. Каквото и да си мислите за Ейб, това момче не е той.

В този момент мразех Инок, ала същевременно не можех да го виня, че се съмнява в мен. Как можеха останалите — толкова опитни и обиграни в дарбите си, да влагат толкова голяма вяра в мен — в нещо, което едва бях започнал да разбирам и за което смятах, че съм способен само от няколко дена? Нямаше никакво значение чий внук съм. Аз просто не знаех какво правя.

— Прав си, аз не съм моя дядо — рекох. — Аз съм само едно хлапе от Флорида. Вероятно убийството на онзи гладен е било щастлива случайност.

— Глупости — завъртя глава Ема. — Скоро ще бъдеш пълноправен убиец на гладни. Какъвто беше Ейб навремето.

— Скоро, някой ден — повтори Хю. — Дано е скоро.

— Писано ти е да си такъв — заяви Хорас и начинът, по който го каза, говореше, че знае нещо, което аз не знам.

— А дори и да не е — въздъхна Хю и ме потупа с длан по гърба, — ти си всичко, което имаме, друже.

— Ако е така, птицата да ни е на помощ — въздъхна Инок.

Главата ми се въртеше. Тежестта на техните очаквания заплашваше да ме смаже. Изправих се и се приближих до изхода на пещерата.

— Искам да подишам свеж въздух — промърморих и се шмугнах край Инок.

— Джейкъб, чакай! — извика Ема. — Балоните!

Но те си бяха отишли.

— Пусни го — изръмжа Инок. — Ако има късмет, може да се прибере с плуване в Америка.

* * *

Докато слизах към водата, опитах се да погледна на себе си по начина, по който гледаха или искаха да гледат на мен моите нови приятели — не като Джейкъб, хлапето, което веднъж си строши глезена, докато гонеше пикап със сладолед, или което — по молба на баща си — направи три безуспешни опита да бъде прието в училищния отбор на следотърсачите, а като Джейкъб, специалист по сенки, чудодеен интерпретатор на стомашни гърчове, проницателен убиец на истински, реални чудовища — и всичко това можеше да бъде границата между живота и смъртта за нашата весела банда необикновени.

Как бих могъл да докажа, че съм достоен наследник на дядо?

Покатерих се на скалите и се изправих, надявайки се, че бризът ще изсуши мокрите ми дрехи, загледах се в угасващата светлина към морето, покривало от сивкави оттенъци, което се топеше в мрака. В далечината от време на време проблясваше светлина. Това бе кеърнхолмският фар, пращащ поздрав или последно сбогом.

Мислите ми се отнесоха. Постепенно потънах в полубудно видение.

Виждам човек. На средна възраст, омазан с кал и курешки, да се прокрадва бавно по острия ръб на скала, а разчорлената му мокра коса е полепнала на темето. Вятърът развява тънкото му яке като платно. Той спира и се подпира на лакти. Нагласява ги във вдлъбнатините, които е направил преди седмици, когато се е оглеждал за чифтосващи се чайки и гнезда на буревестници. Вдига бинокъла към очи и го насочва надолу, под гнездата, към тясната ивица от брега, където пенливата вълна събира предмети и ги подмята нагоре — парчета дърво, водорасли, останки от разбити лодки и понякога, по думите на местните, трупове.

Този човек е баща ми. Той търси нещо, което отчаяно не желае да намери.

Търси тялото на своя син.

Нещо докосна върха на обувката ми и аз отворих очи, сепвайки се от унеса. Беше почти тъмно и аз седях на един камък, опрял колене в гърдите. Внезапно съзрях Ема, с развети от вятъра коси, изправена на пясъка долу.

— Как си? — попита тя.

Въпрос, който изискваше надгимназиални познания по математика и поне час обсъждане, за да се стигне до отговор. Измъчваха ме безброй противоречиви мисли, в немалка степен дължащи се на студа и изтощението и не особено интересни за споменаване. Ето защо казах:

— Добре съм, опитвам се да се изсуша — след което размахах за потвърждение мокрия си пуловер.

— Мога да ти помогна за това. — Тя се покатери и седна на камъка. — Дай ми ръка.

Подадох й едната си ръка и Ема я положи на коленете си. После сви ръце в шепи пред устата си и наведе глава към моята китка. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно през дланите си невероятна, изсушаваща топлина, която обля ръката ми, задържайки се малко преди границата на болезненото.

— Нали не е твърде топло? — попита тя.

Неволно се напрегнах и поклатих глава.

— Добре. — Тя се придвижи нагоре по ръката ми и издиша отново. Нов прилив на сладка топлина. Между вдишванията каза: — Дано не обръщаш внимание на приказките на Инок. Всички ние вярваме в теб, Джейкъб. Понякога Инок е като свадлива старица, особено когато изпитва ревност.

— Мисля, че е прав — отбелязах.

— Не го мислиш, нали?

И тогава всичко се изля от устата ми.

— Нямам представа какво правя — подех. — Как може да разчитате на мен? Ако наистина съм необикновен, то е съвсем мъничко, тъй смятам. Все едно съм четвърт необикновен, докато вие останалите сте на ето процента.

— Не става така — рече тя и се разсмя.

— Но дядо ми е бил по-необикновен от мен. Трябва да е бил. Бил е толкова силен…

— Не, Джейкъб. — Тя ме погледна с присвити очи. — Изумително е. Ти си съвсем като него, в толкова много отношения. Вярно е, разбира се, че си различен — ти си по-внимателен и по-сладък, — но всичко, което казваш… звучиш като Ейб, когато за пръв път дойде и остана при нас.

— Така ли?

— Да. Той беше толкова объркан. Никога преди не бе срещал чудати. Не разбираше силата си, нито как действаше и на какво е способен. А също и ние, ако трябва да съм искрена. Това, което можеш да правиш, се среща много рядко. Много рядко. Но дядо ти постепенно се е научил.

— Как? — попитах. — Къде?

— През войната. Бил е участник в тайна британска секция все от необикновени. Били са се едновременно с германците и с гадините. Вършили са неща, за които не ти връчват медали, — но те са били герои и никой от тях повече от дядо ти. Жертвите, които направили, помогнали да се прогонят гадините и да бъдат спасени безброй чудати.

„И въпреки това — помислих си — не е могъл да спаси собствените си родители. Колко странно и трагично.“

— Ето какво още ще ти кажа — продължи Ема. — Ти си също толкова необикновен, колкото беше и той — и толкова храбър.

— Ха. Сега се опитваш да ме окуражиш.

— Не — рече тя и ме погледна в очите. — Не се опитвам. Ще се научиш, Джейкъб. Един ден ще си дори по-велик убиец на гладни от него.

— Да, това повтарят всички. Какво ви прави толкова сигурни?

— Това е нещо, което чувствам дълбоко в себе си — отвърна тя. — Ти трябва да станеш такъв, мисля си. Също както трябваше да дойдеш в Кеърнхолм.

— Не вярвам в тези неща. Съдба. Звездите. Предначертаното.

— Не съм говорила за съдба.

— Но се подразбираше — натъртих. — Съдбата е за хората от книгите, тези с вълшебните мечове. Ей такива измишльотини. Тук съм, защото дядо ми промърмори нещо за този остров десет секунди преди да умре — това е. Стана случайно. Радвам се, че го направи, но тогава вече не беше на себе си. Със същия успех би могъл да изрецитира списък с покупки.

— Но не го е сторил — посочи тя.

Въздъхнах обезсърчено.

— Ами ако тръгнем да търсим тези ваши примки и вие разчитате да ви спасявам от чудовищата, а вместо това всички бъдете избити — и това ли ще е съдба?

Тя се намръщи и избута ръката ми.

— Не съм казвала „съдба“ — повтори отново. — Вярвам, че когато опре до важните неща в живота, няма случайности. Всичко става с някаква причина. Ти си тук заради тази причина, а и не за да се провалиш и да умреш.

Нямах сили да продължавам този спор.

— Добре — отстъпих. — Не смятам, че си права, но се надявам да е така.

Беше ми мъчно, че одеве й се сопнах, но бях измръзнал и изплашен и сигурно съм бил изнервен. Имах своите добри и лоши моменти, ужасни мисли и успокояващи идеи — макар че в настоящия момент съотношението между уплахата и увереността бе доста песимистично, да речем, три към едно, и в някой от най-тежките мигове имах чувството, че ме тласкат към роля, която не съм пожелавал; че съм се писал доброволец за предната линия във война, чиито пълни мащаби все още са ми неизвестни. „Съдба“ ми звучеше като задължение и ако трябваше да се хвърля в битка срещу легион от кошмарни създания, щеше ми се да стане по мой избор.

Макар че в известен смисъл този избор вече бе направен, когато се съгласих да отплавам към неизвестното в компанията на тези чудати деца. И не беше съвсем вярно — ако разровя прашните ъгълчета на съзнанието ми, — че не си го бях търсил. Защото истината бе, че мечтаех за подобни приключения от съвсем малък. В онези ранни дни, когато вярвах в съдбата, при това бях готов да й се доверя абсолютно, с всяка фибра на тялото и детското си сърце. Усещах я като копнеж в гърдите, докато слушах невероятните истории на дядо. „Един ден това ще бъда аз.“ Онова, което сега ми се струваше задължение, тогава бе само обещание — че някой ден ще се измъкна от малкото градче и ще заживея необикновен живот, както бе станало с него. И че един ден като дядо Портман и аз ще върша неща, които имат значение. Помня, обичаше да ми казва: „Джейкъб, ти ще станеш велик човек. Наистина голям човек“.

„Като теб?“ — питах.

„По-добър“ — отвръщаше той.

Тогава му вярвах и все още исках да му вярвам. Но колкото повече научавах за него, толкова по-дълга ставаше сянката му и по-невероятно ми се струваше, че мога да стана такъв, какъвто е бил. Че може би ще си строша врата, ако дори се опитам. А когато си представях тези опити, неизменно в съзнанието ми се прокрадваше мисълта за баща ми — моя беден, а скоро и съсипан баща — и преди да смогна да го прогоня от ума си, започвах да се питам как един велик човек е в състояние да стори нещо толкова лошо на човека, който го обича.

Започнах да треперя.

— Премръзнал си — рече Ема. — Нека довърша това, което започнах. — Тя взе другата ми ръка и я целуна с горещия си дъх. Беше малко повече, отколкото можех да изтърпя. Когато стигна до рамото ми, вместо да пусне ръката в скута ми, тя я уви около шията си. Вдигнах и другата си ръка, за да се присъедини към първата, а тя постави ръцете си около мен и челата ни се допряха.

После Ема заговори много тихо:

— Надявам се, че няма да съжаляваш за избора, който направи. Толкова се радвам, че си с нас. Не зная какво бих правила, ако си тръгнеш. Страхувам се, че ако се случи, ще се побъркам.

Мина ми мисълта да се върна. За един кратък миг си поиграх с идеята да се кача на някоя от лодките и да се отправя към острова, а оттам и към дома.

Но не можех да го направя. Не бих постъпил така с нея.

— Как бих могъл? — попитах шепнешком.

— Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще може да те прати обратно. Ако искаш да си идеш.

Но въпросът ми не се отнасяше до практичната страна на завръщането. Друго имах предвид: „Как бих могъл да те напусна?“. Ала тези думи останаха в мен, някак си не можаха да намерят пътя навън. Затова ги задържах и я целунах.

Този път Ема бе тази, която се задъха. Ръцете й се вдигнаха към бузите ми, но спряха, твърде горещи, за да ме докоснат. Сърцето й излъчваше вълни от топлина.

— Хайде, докосни ме — подканих я.

— Не искам да те опаря — рече тя, но внезапен изблик на искри в гърдите ми извика: не ме е грижа, и ето защо аз улових пръстите й и ги прокарах по бузите си, а после и двамата изпъшкахме. Бяха горещи, но аз не ги отстраних. Не посмях, от страх, че повече няма да ме докосне. Устните й срещнаха моите отново, ние се целунахме и необикновената й топлина нахлу в мен.

Затворих очи. Светът избледня.

Дори тялото ми още да мръзнеше в нощната мъгла, не го усещах. Не чувах и шума на вълните, ако още го имаше. Дори не усещах, че камъкът под мен е твърд и неудобен. Всичко вън от нас двамата бе само досадно разсейване.

И тогава в нощта отекна страхотен грохот, ала аз не му обърнах внимание — не можех да се откъсна от Ема, — докато звукът не се удвои и към него се прибави ужасяващо стържене на метал, придружено от заслепяваща светлина. Вече не можех да се правя, че не го забелязвам.

„Фарът — помислих си. — Фарът е паднал в морето.“ Но фарът бе само светулка в далечината, а не ярко като слънцето сияние и светлината му се местеше в една и съща посока, а не лъкатушеше напред-назад в търсене на нещо.

Не беше фарът в крайна сметка. Беше светлина от прожектор — и идваше откъм морето, но близо до брега.

Това бе прожектор на подводница.

* * *

Кратък миг на ужас, през който мозъкът и краката сякаш са разкачени. Очите и ушите ми регистрираха присъствието на подводницата недалеч от брега — метално чудовище, надигащо се от морето, изтласкващо водата настрана, хора, които изскачат на палубата от отворени люкове, крещят и насочват към нас оръжия. Най-сетне тези стимули достигнаха краката ми и ние се изпързаляхме от скалата, тупнахме долу и хукнахме като че ни гонеше самият дявол.

Светлината хвърляше издължените ни сенки надалече по брега, те достигаха над десет метра и бяха странно разкривени.

Един глас прокънтя от мегафон:

— СПРЕТЕ! НЕ БЯГАЙТЕ!

Шмугнахме се в пещерата — те идват, тук са, ставайте, ставайте, — но децата бяха чули глъчката и вече бяха на крака, всички освен Бронуин, която толкова се бе изтощила в морето, че бе заспала, подпряна полуседнала на скалната стена. Разтърсихме я, викахме й право в лицето, но тя само изпъшка и ни разгони с ръка сякаш сме досадни мухи. Накрая трябваше да я вдигнем за кръста, което беше като да повдигаш тухлена кула, но веднага щом стъпалата й опряха земята, зачервените й очи се отвориха и тя понесе сама тежестта си.

Сграбчихме вещите си, благодарни, че са толкова малко на брой. Ема взе мис Перигрин на ръце. Изскочихме навън. Докато тичахме през дюните, видях зад нас група приведени силуети, които шляпаха на няколко метра от брега. Бяха вдигнали ръце, за да запазят сухи оръжията си.

Прекосихме тичешком рядка гора с приведени дръвчета и се озовахме в по-гъстата зад нея. Обгърна ни мрак. Тази част от луната, която все още не бе забулена в облаци, се засенчваше от клоните на дърветата и високите храсталаци. Нямаше време да изчакаме очите ни да привикнат с тъмнината, нито да търсим пътя пипнешком, и ние само тичахме, дишайки шумно, с разпрострени ръце и се стараехме да избягваме по-големите стъбла, които сякаш изникваха внезапно на сантиметри пред нас.

След няколко минути спряхме, все така задъхани, и се ослушахме. Гласовете все още бяха зад нас, но сега към тях се бяха присъединили нови звуци — кучешки лай.

Побягнахме отново.