Рансъм Ригс
Градът на гладните (5)

Четвърта глава

Адисън вървеше на четири крака, вдигнал сплескания си нос във въздуха, а човекоподобното на име Грухчо подскачаше около нас като умопобъркано кутре. Иззад високата трева и разпръснатите тук и там шубраци мярвах надничащи лица — повечето от тях космати и с най-различни форми и размери. Когато стигнахме средата на платото, Адисън се изправи на задните си крака и се провикна:

— Не се страхувайте, събратя! Елате и посрещнете децата, които ни отърваха от нашия нежелан посетител!

Това, което последва, бе малко шествие от чудати създания. Адисън ги представяше при появата им. Първото същество изглеждаше сякаш някой е пришил горната част на жираф върху туловище на магаре. То крачеше нескопосано на задните си крака — единствените му крайници.

— Това е Деирдре — обяви Адисън. — Наричаме я емурафа, макар всъщност да е комбинация от жираф и магаре, но без предните крака и със свадлив нрав. Хич не умее да губи на карти. Никога не играйте с емурафата на карти — добави той шепнешком. — Деирдре, кажи здрасти!

— Довиждане! — каза Деирдре и разтвори големите си конски бърни в зъбата усмивка. — Ужасен ден! Много ми е неприятно да се запозная с вас! — Тя се засмя — дрезгаво, пронизително изцвилване, и добави: — Майтапя се бе!

— Деирдре се мисли за много смешна — обясни Адисън.

— Щом прилича на магаре и жираф — попита Олив, — защо не сте я нарекли магарафа?

Деирдре се намръщи и заяви:

— Що за ужасно име ще е това? Емурафата се изтърколва леко от езика, не смятате ли? — И тя изплези език — въздебел, розов и дълъг поне три стъпки, и побутна с върха му диадемата на Олив. Момичето изписка и с кикот изтича при Бронуин.

— Тук всички животни ли говорят? — попитах.

— Само аз и Деирдре — отвърна Адисън, — което си е доста добре. Защото пиленцата и без това не млъкват, какво ли ще е, ако вземе да им се разбира! — Още докато го казваше, от една почерняла и обгоряла клетка изприпка рояк пилета. — Ах! — възкликна домакинът ни. — Ето ги и момичетата.

— Какво е станало с клетката им? — поинтересува се Ема.

— Всеки път, когато я поправим, те я изгарят наново — обясни той. — Какви досадници. — После се обърна и кимна към тях. — Бих ви посъветвал да се отдръпнете малко. Защото, като се развълнуват…

БУМ! — екна гърмеж като от взрив на динамит и последните здрави дъски на клетката се пръснаха на трески, които се разлетяха във въздуха.

— … яйцата им гърмят — довърши Адисън.

След като димът се разсея, видяхме, че пиленцата продължават да прииждат към нас, невредими по някаква странна причина и заобиколени от облак пера, реещи се като едри бели снежинки.

Ченето на Инок увисна.

— Да не искаш да кажеш, че тези пилета снасят експлодиращи яйца? — изуми се той.

— Само когато се развълнуват — отвърна Адисън. — Повечето от яйцата им са напълно безвредни — и невероятно вкусни! Но именно експлодиращите са им спечелили доста странното име Армагедонски пилета.

— Стойте надалеч от нас! — извика Ема на приближаващите се пилета. — Ще ни хвърлите във въздуха!

Адисън се разсмя.

— Те са сладки и безопасни, уверявам ви, и никога не снасят вън от клетката. — Пилетата се скупчиха щастливо в краката ни. — Видяхте ли? Те ви харесват!

— Ама че лудница! — оплака се Хорас.

Деирдре се изхили.

— Не, драги мой. Това е менажерия.

После Адисън ни представи на още няколко животни, чиито чудатости бяха по-дребни, между които един умълчан и наежен бухал, втренчил очи в нас от дебел клон, и няколко мишки, които ту се появяваха, ту изчезваха, сякаш прекарваха половината от съществуването си в някаква друга реалност. Имаше и козел с много дълги рога и дълбоки черни очи, сирак на стадо козли, които някога обитавали горите долу.

Когато всички животни се събраха, Адисън извика:

— Три пъти ура за убийците на гладни!

Деирдре зацвили, козелът взе да тупа по земята, бухалът бухаше, пиленцата къткаха, а Грухчо грухтеше от задоволство. И докато се случваше всичко това, Бронуин и Ема не спираха да се споглеждат — Бронуин надзърна под палтото си, където се криеше мис Перигрин, а след това повдигна въпросително вежди към Ема: сега ли? В отговор Ема завъртя глава: още не.

Бронуин положи Клеър на килим от мека трева в сянката на едно дърво. Малката бе плувнала в пот, трепереше и от време на време изпадаше в несвяст, а сетне изплуваше отново.

— Има един специален еликсир, който съм виждал мис Рен да приготвя за лечение на треска — каза Адисън. — Гаден е на вкус, но много ефикасен.

— Майка ми правеше пилешка супа — вметнах.

Пиленцата нададоха тревожни врясъци и Адисън ме изгледа навъсено.

— Той се шегува! — побърза да обясни. — Само се шегува, това е абсурдна шега, ха-ха-ха! Няма такова нещо като пилешка супа!

С помощта на Грухчо Адисън и емурафата се заеха да приготвят еликсира. Не след дълго те се върнаха с купа, в която имаше нещо като мръсна вода от пране. Веднага щом я изпи до последната капка, Клеър заспа дълбоко, а животните ни устроиха скромно празненство: кошници с пресен хляб, ябълков компот и твърдо сварени яйца — от неизбухващия тип, — всичките поднесени право в ръцете ни, тъй като не разполагаха с чинии и сребърни прибори. Не бях си дал сметка колко съм гладен, докато не погълнах първите три яйца и голям комат хляб.

Когато приключих, оригнах се и изтрих уста, после вдигнах глава и установих, че всички животни ни наблюдават внимателно. Лицата им бяха живи, излъчващи разум, и трябваше да се преборя със споходилото ме усещане, че сънувам.

Милърд се хранеше до мен и аз го попитах:

— Някога преди да си чувал за чудати животни?

— Само в детските приказки — отвърна той все още с пълна уста. — Странно, че точно една такава приказка ни доведе при тях.

Единствено Олив изглеждаше невъзмутима, може би защото бе още малка — или поне част от нея — и дистанцията между приказките и реалния живот не й се струваше толкова непреодолима.

— Къде са другите животни? — попита тя Адисън. — В приказката за Катберт имаше кокилести страхомечки и двуглави рисове.

Сякаш заради тези думи празничното настроение на животните се изпари в миг. Грухчо скри лице в едрите си длани, а Деирдре издаде цвилещ стон.

— Не питай, не питай — заповтаря тя, увесила глава. Но беше твърде късно.

— Тези деца ни помогнаха — рече Адисън. — Те заслужават да чуят нашата тъжна история, стига да искат.

— Ако нямате нищо против да ни разкажете — отбеляза Ема.

— Обичам тъжните истории — обади се Инок. — Особено тези, в които драконът изяжда принцесата и накрая всички умират.

Адисън се покашля.

— В нашия случай става дума за нещо повече от изяждането на дракон от принцеса — заговори той. — Последните няколко години бяха доста тежички за същества като нас, а и вековете преди това също не бяха от леките. — Кучето закрачи напред-назад и в гласа му се прокраднаха драматични, тържествени нотки. — Някога, много отдавна, този свят бил пълен с необикновени животни. В Алдинските дни на Земята имало далеч повече чудати животни, отколкото необикновени хора. Срещали сме се във всякакви размери и форми, каквито можете да си представите — китове, които летели като птици, червеи с големина на къщи, кучета, дваж по-интелигентни от мен, ако бихте могли да го повярвате. Някои имали собствени царства, управлявани от животински господари. — В очите на кучето заблестя едва забележима искра — сякаш беше достатъчно старо, за да си спомни описвания от него свят, — после то въздъхна, подуши шумно и продължи: — Ала сега трябва да сме една милионна от броя, който сме достигали тогава. И почти сме на изчезване. Знае ли някой от вас каква е съдбата на чудатите чудовища, които някога са се скитали по този свят?

Дъвчехме мълчаливо, засрамени, че не знаем.

— Добре, тогава — продължи Адисън. — Елате с мен и аз ще ви покажа.

Той се завъртя в посока към слънцето и извърна глава, за да се увери, че го следваме.

— Моля те, Ади — обади се емурафата. — Не сега — нашите гости се хранят!

— Попитаха ме и аз им отговарям — заяви Адисън. — Хлябът няма да избяга, докато отсъстват!

Ние оставихме неохотно храната и последвахме кучето. Фиона остана да наглежда Клеър, която все още спеше, и придружени от Грухчо и подскачащата емурафа, прекосихме платото към малката горичка, която растеше в отсрещния край. Чакълеста пътека се виеше между дърветата и обувките ни захрущяха по нея право към откритата площ в средата. Малко преди да я доближим, Адисън каза:

— Позволете да ви представя най-чудатите необикновени животни, които са живели някога!

Дърветата се разтвориха и зад тях се показа малко гробище с прилежно подредени бели надгробни камъни.

— О, не — чух гласа на Бронуин.

— Тук вероятно има повече погребани чудати животни, отколкото живеят в момента в Европа — обяви Адисън и закрачи през гробището, докато стигна избран от него надгробен камък, на който се опря с предните си лапи. — Името на покойника тук е Помпей. Тя беше прекрасно куче и можеше да лекува рани с няколко близвания на езика си. Истинско чудо, казвам ви! И въпреки това вижте как се отнесоха с нея.

Адисън цъкна с език и Грухчо изтича с малка книга, която кой знае защо ми пъхна в ръцете. Беше фотоалбум, отворен на снимка на куче, впрегнато като муле или кон в съответстваща по размери миниатюрна карета.

— Попадна в робство при карнавалджиите — продължи Адисън — и те я принудиха да вози охранени, глезени дечица сякаш е най-обикновен впрегатен добитък — шибаха я, дори я пришпорваха с шпори! — Очите му горяха от гняв. — По времето, когато мис Рен ни спаси, Помпей бе толкова депресирана, че бе почти на прага на смъртта. Живя още няколко седмици след пристигането тук. Погребахме я на това място.

Подадох книгата на другите. Всички погледнаха снимката, за която ставаше дума, поклатиха глави и замърмориха недоволно.

Адисън доближи друг гроб.

— А това е величествената Ка’аб Магда — поде той, — осемнайсетзъбо чудовище, обитаващо примките на Външна Монголия. Беше страховита! Казват, че дори е прехвърляла Алпите с армията на Анибал през 218 година преди Христа. А после, след няколко години, един ловец я застрелял.

Грухчо ни показа снимка на възрастна жена, която изглеждаше като тъкмо върнала се от африканско сафари и седеше на странен стол, направен от рога.

— Не разбирам — поклати глава Ема, докато разглеждаше снимката. — Къде е Ка’аб Магда?

— Седят върху нея — сопна се Адисън. — Ловецът изработил от рогата й кресло.

Ема едва не изпусна албума.

— Това е отвратително!

— Ако това е тя — чукна с пръст по снимката Инок, — тогава какво е заровено тук?

— Креслото — обясни Адисън. — Какъв тъжен край на един необикновен живот. Това гробище е пълно с истории като тази на Магда — продължи той. — Мис Рен смяташе да превърне менажерията си в Ноев ковчег, но постепенно стана гробница.

— Като всички наши примки — додаде Инок. — И като самата идея за чудатите. Един провален експеримент.

— „Това място умира — повтаря често мис Рен, — и аз не съм нищо повече от свидетел на едно продължително погребение!“ — Адисън се опита да имитира гласа й. Очите му блеснаха, когато си спомни за нея, но после добави с укрепнал глас: — Падаше си по театралниченето.

— Моля те, не говори за нашата имбрин в минало време — скастри го Деирдре.

— Пада си — поправи се кучето. — Съжалявам. Пада си.

— Преследвали са ви — поде Ема с глас, треперещ от вълнение. — Препарирали са ви и са ви натиквали в зоопаркове.

— Също като ловците в приказката за Катберт — обади се Олив.

— Да — потвърди Адисън. — Някои истини се изразяват по-добре под формата на митове.

— Но не е имало Катберт — продължи Олив, която сега започваше да разбира. — Не е имало великан. Само една птица.

— Много специална птица — поясни Деирдре.

— Безпокоите се за нея — отбелязах аз.

— Разбира се, че се безпокоим — потвърди Адисън. — Доколкото ми е известно, мис Рен е единствената останала непленена имбрин. Когато чу, че отвлечените й сестри са били откарани в Лондон, тя отлетя да им окаже помощ без дори да помисли за собствената си безопасност.

— Както и за нашата — промърмори Деирдре.

— Лондон? — попита Ема. — Сигурен ли сте, че там са откарали отвлечените имбрини?

— Абсолютно сигурен — заяви кучето. — Мис Рен разполага с шпиони в града — едно ято чудати гълъби, които следят за всичко и й докладват. Наскоро няколко от тях долетяха и изглеждаха страшно развълнувани. Разполагаха със сигурна информация, че имбрините били задържани в наказателни примки — и все още са там.

Няколко от децата ахнаха, но аз все още нямах представа за какво говори кучето.

— Какво е наказателна примка? — попитах.

— Създадени са, за да държат пленени гадини, непоправими престъпници и опасни луди — обясни Милърд. — Нямат нищо общо с примките, които познаваме. Гадни, много гадни места.

— И сега гадините и без съмнение техните гладни са тези, които ги пазят — продължи Адисън.

— Боже мили! — възкликна Хорас. — Значи е по-лошо, отколкото се страхувахме!

— Шегуваш ли се? — попита Инок. — Това е точно едно от нещата, от които се боях!

— Каквито и нечестиви цели да гонят гадините — заговори Адисън, — ясно е, че се нуждаят от всички имбрини, за да ги постигнат. А сега им остава само мис Рен… храбрата, дръзка мис Рен… и кой знае още колко време! — Той изскимтя, както правят кучета по време на буря, прилепи уши назад и сведе глава.

* * *

Върнахме се под сянката на дървото и довършихме яденето, а когато се натъпкахме и не можехме да поемем повече, Бронуин се обърна към Адисън:

— Знаете ли, мистър Куче, не всичко е толкова страшно, колкото го представяте. — Тя погледна към Ема, повдигна вежди и този път Ема кимна.

— Така ли? — учуди се Адисън.

— Да, така. Тук имам нещо, което може да повдигне духа ви.

— Позволете да се усъмня — промърмори кучето, но въпреки това вдигна глава от лапите си.

Бронуин разтвори палтото си и обяви:

— Бих искала да ви представя предпоследната непленена имбрин, мис Алма Перигрин. — Птицата подаде глава на дневна светлина и премигна.

Сега бе ред на животните да се учудят. Деирдре зяпна, Грухчо изписка и плесна с ръце, а пиленцата запърхаха с безполезните си крила.

— Но ние чухме, че примката ви е била нападната! — извика Адисън. — И че вашата имбрин е отвлечена!

— Така беше — потвърди гордо Ема, — но ние си я върнахме!

— В такъв случай — Адисън се поклони на мис Перигрин, — мадам, за нас това е необикновена чест. Аз съм ваш слуга. Ако ви е нужно място, за да се преоблечете, с радост ще ви отведа в личните покои на мис Рен.

— Тя не може да се преоблече — подскочи Бронуин.

— Защо? — удиви се Адисън. — Да не се стеснява?

— Не — отвърна Бронуин. — Болна е.

Лулата падна от устата на кучето.

— О, не — простена тихо той. — Сигурни ли сте в това?

— Така е вече от два дена — поясни Ема. — Мисля, че ако можеше да се върне в обичайната си форма, досега да го е сторила.

Адисън поклати глава, за да смъкне очилата от носа си, и погледна към птицата с очи, в които се четеше тревога.

— Мога ли да я прегледам? — попита.

— Той е истински доктор Дулитъл — обади се емурафата. — Ади ни лекува, когато сме болни.

Бронуин измъкна мис Перигрин изпод палтото си и постави птицата на земята.

— Само внимавайте с раненото й крило — предупреди.

— Разбира се — кимна Адисън. Той започна да описва бавни кръгове около птицата, изучавайки я от различни ъгли. След това подуши главата и крилете й с големия си влажен нос.

— Кажете ми какво се е случило с нея — нареди накрая. — Кога и как. Разкажете ми всичко.

Ема преразказа цялата история — как мис Перигрин бе отвлечена от Голън, как едва не се удави с клетката в океана, как бе спасена от подводница, командвана от гадини. Животните я слушаха внимателно. Когато приключи, кучето отдели няколко минути, за да си събере мислите, сетне постави диагнозата:

— Била е отровена. Сигурен съм в това. Дали са й нещо, което изкуствено я поддържа в птича форма.

— Наистина? — попита Ема. — Откъде знаете?

— Отвличането и транспортирането на имбрини е опасна работа, когато те са в човешка форма и могат да прибягват до своите трикове със спиране на времето. Като птици обаче възможностите им са ограничени. Затова вашата господарка е била смалена, така е станала лесна за пренасяне и скриване… и далеч по-малка заплаха. — Той погледна мис Перигрин. — Да ви е напръсквала с нещо гадината, която ви отвлече? — попита я. — С някаква течност или газ?

Мис Перигрин заклати глава, което бе нейният начин да кимне.

Бронуин ахна.

— О, мис, ужасно съжалявам. Нямахме представа.

Чувствах известна вина. Аз бях този, който отведе гадините на острова. Заради мен се случи всичко това с мис Перигрин. Аз бях причината чудатите деца да изгубят дома си, поне в известен смисъл. Срамът накара в гърлото ми да се вдигне буца, която го запречи като камък.

— Но тя ще се оправи, нали? — попитах. — Ще се върне към нормалното?

— Крилото й ще се възстанови — отвърна Адисън, — но без помощ няма отново да стане човек.

— И от каква помощ се нуждае? — попита Ема. — Можете ли да й я окажете?

— Само друга имбрин може да й помогне. И времето й е ограничено.

Неволно се напрегнах. Това беше нещо ново.

— Какво значи това? — поинтересува се Ема.

— Мразя да съобщавам лоши новини — каза Адисън, — но два дена са твърде много за една имбрин в подобно състояние. Колкото повече прекарва като птица, толкова повече губи от човешкото си. Спомените й, думите, всичко, което я прави тази, която е — докато накрая вече няма да е имбрин. Ще бъде само птица, до края на живота си.

Споходи ме необичайно видение — мис Перигрин, просната на масата в спешно отделение, заобиколена от развълнувани доктори, вече спряла да диша, а секундите отброяват неумолимо наближаващия момент на мозъчна смърт.

— Колко време има? — обади се Милърд. — Колко още й остава?

Адисън примижа и поклати глава.

— Два дни, ако е достатъчно силна.

Шепот и възклицания. Всички пребледняхме.

— Сигурен ли сте? — попита Ема. — Абсолютно сигурен?

— Виждал съм го да се случва и преди. — Адисън изприпка до дървото, на което бе кацнал смълчаният бухал. — Оливия, която виждате тук, бе млада имбрин, когато преживя тежък инцидент по време на обучението си. Докараха ни я пет дни по-късно. Двамата с мис Рен опитахме всичко по силите си, за да я върнем обратно, но вече не можеше да й се помогне. Това беше преди десет години, оттогава изглежда така.

Бухалът ни разглеждаше мълчаливо. Нямаше никакъв живот в нея, освен обичайния за птица, личеше си по мътния й, лишен от интелигентност поглед.

Ема се изправи. Явно се готвеше да каже нещо — да ни ободри, надявах се, да ни върне в играта с някоя вдъхновяваща реч, — но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това изхълца, олюля се и се отдалечи. Повиках я, но тя не спря. Останалите я гледаха мълчаливо, стъписани от ужасните новини, както и от безпомощния, потиснат вид на Ема. Беше останала силна пред лицето на толкова много страшни премеждия, та някак си се бяхме изпълнили с увереността, че е несъкрушима. Може и да беше чудата, но тя бе също и човек.

— Мистър Джейкъб, най-добре я върнете — рече ми Бронуин. — Не бива да оставаме тук твърде дълго.

* * *

Когато застигна Ема, тя стоеше близо до края на платото, загледана към местността в подножието и гората, спускаща се към далечната равнина. Чу ме, че идвам, обърна се и ме погледна.

Застанах до нея и потърсих в съзнанието си нещо, с което да я утеша.

— Зная, че си изплашена и… виж, три дни не са чак ужасно много… ние…

— Два дена — поправи ме тя. — Може би два дена. — Устните й трепереха. — И това дори не е най-лошото.

Облещих се.

— Че кое може да е по-лошо?

Очевидно се бореше със сълзите, но сега, в един кратък миг на слабост, тя изгуби тази борба и се разрида. Свлече се на земята, докато хълцаше, напълно победена от нещастието. Коленичих, прегърнах я през рамо и я притеглих към себе си.

— Съжалявам — прошепна тя и го повтори три пъти с дрезгав и пресипнал глас. — Не биваше да оставаш. Не трябваше да ти позволявам. Но бях такава егоистка… такава ужасна егоистка!

— Не го казвай — отвърнах. — Тук съм — тук съм и няма да ида никъде другаде.

Ала това само я разплака още повече. Опрях устни на челото й и я целувах, докато бурята поотмина и риданията й се уталожиха до хлипане.

— Моля те, говори с мен — подканих я аз. — Кажи ми какво те безпокои.

След около минута тя се изправи, изтри очи и се опита да се успокои.

— Надявах се, че няма да се наложи да го казвам — поде. — Че няма значение. Помниш ли, когато ти споменах — в нощта, преди да решиш да дойдеш с нас, — че може би няма да можеш никога да се върнеш у дома?

— Разбира се, че помня.

— До този момент не знаех колко вярно е било това. Джейкъб, мой скъпи приятелю, боя се, че заради мен си обречен на един кратък живот в умиращ свят. — Тя си пое треперливо дъх и продължи: — Дойде при нас през примката на мис Перигрин, а това означава, че само мис Перигрин и нейната примка могат да те пратят обратно. Но примката й я няма вече — а дори да съществува, скоро ще изчезне, — което прави мис Перигрин единствената ти възможност за връщане. Ала ако тя никога повече не стане човек…

Преглътнах мъчително, с внезапно изсъхнало гърло.

— Тогава ще остана завинаги в миналото.

— Именно. И единственият начин да се върнеш обратно във времето, което познаваш, е да го чакаш — ден след ден, година след година.

Седемдесет години. Дотогава родителите ми и всички, които познавам и на които държа, ще бъдат мъртви, както и аз ще съм отдавна умрял за тях. Разбира се, ако оцелеем в премеждията, които ни предстоят, бих могъл да навестя родителите си и по-рано, веднага щом се родят например — но какъв смисъл в това? Те ще са деца, чужди хора за мен.

Запитах се кога моите родители от настоящето ще се откажат да ме издирват. Каква история ще приемат, за да обяснят изчезването ми? Че съм избягал? Изгубил съм разсъдък? Хвърлил съм се в морето от някоя пропаст?

Дали ще ми устроят погребение? Ще ми купят ли ковчег? Ще изпишат ли името ми на надгробната плоча?

Бях се превърнал в загадка, която никога няма да решат. Рана, която никога не ще заздравее.

— Съжалявам — повтори Ема. — Ако знаех, че състоянието на мис Перигрин е толкова тежко, нямаше да те моля да останеш. Настоящето не означава нищо за нас. То ще ни убие, ако останем в него твърде дълго! Но ти — все още имаш свое семейство, живот…

— Не! — почти извиках и плеснах с длан земята, за да прогоня самосъжалението, което вземаше връх в съзнанието ми и заплашваше да замъгли мислите ми. — Всичко това вече го няма. Аз избрах да бъде така.

Ема сложи ръката си върху моята и продължи нежно:

— Ако това, което животните казват, е истина и всички наши имбрини са били отвлечени, тогава скоро и това настояще ще престане да съществува. — Тя взе шепа пръст от земята и я остави на вятъра да я разпилее. — Без имбрини да ги поддържат, примките ще се разпаднат. Гадините ще използват имбрините, за да дублират проклетия си експеримент, и пак ще се повтори 1908-а — и тогава или ще се провалят и светът ще се превърне в димящ кратер, или ще успеят, ще станат безсмъртни и ще бъдем управлявани от чудовища. И в двата случая ни чака участта на изчезващите чудати животни! А ето че въвлякох и теб в тази безнадеждна бъркотия — и за какво?

— Всичко се случва с причина — рекох.

Не можех да повярвам, че съм произнесъл тези думи, но веднага щом излязоха от устата ми, усетих истината в тях да вибрира като камбана.

Аз бях тук с причина. Имаше нещо, което се очакваше от мен да свърша — и то не беше да бягам и да се крия, нито да се предам в мига, когато трудностите станат твърде страшни и непреодолими.

— Мислех, че не вярваш в съдбата — погледна ме скептично Ема.

Така е, не вярвах, но не знаех как точно да й обясня в какво всъщност вярвам. Спомних си за историите, които дядо ми разказваше. Бяха изпълнени с чудатости и приключения, но в тях имаше и нещо по-дълбоко — чувство за постоянна благодарност. Като дете обръщах повече внимание на описанията на вълшебния остров и необикновените деца с техните фантастични способности, но по същество това бяха истории за мис Перигрин и как във време на големи изпитания тя му е помогнала. Когато пристигнал в Уелс, дядо бил съвсем малко, изплашено момче, което не говорело езика, момче, преследвано от два вида чудовища: едните, които вероятно щели да изтребят цялото му семейство, и други, страховити и грозни, невидими за всички, освен за него, които изглеждали като измъкнати от ужасни кошмари. Пред лицето на всичко това мис Перигрин му дала убежище, осигурила му дом и му помогнала да разбере кой е в действителност — спасила живота му и по такъв начин осигурила появата на бял свят на баща ми и вследствие — на мен. Родителите ми ме обграждаха с обич и ме бяха отгледали, и затова съм им вечно признателен. Но никога не бих се появил на този свят, ако не беше великата, лишена от всякакъв намек за егоизъм доброта на мис Перигрин, с която приела дядо ми. Започвах да си мисля, че съм бил пратен тук, за да изплатя този дълг — моя, на баща ми и на дядо ми.

Опитах се да й обясня всичко това.

— Не става въпрос за съдба — рекох. — Но мисля, че в този свят съществува равновесие и понякога сили, които не разбираме, се намесват, за да наклонят везните в една или друга посока. Мис Перигрин спаси дядо ми — и сега аз съм тук, за да спася нея.

Ема присви очи и кимна бавно. Не знаех дали е съгласна с мен, или това е любезен начин да ми каже, че дъската ми хлопа.

А после ме прегърна.

Не се нуждаех от повече обяснения. Тя ме бе разбрала.

И Ема като мен дължеше живота си на мис Перигрин.

— Имаме три дни — рекох. — Ще идем в Лондон, ще освободим една от имбрините и ще излекуваме мис Перигрин. Ще я спасим, Ема — или, ако не успеем, ще умрем. — Тези думи прозвучаха толкова смело и решително, та се зачудих дали аз съм ги произнесъл.

Ема ме изненада, като се разсмя, сякаш всичко това й се бе сторило смешно, а после извърна глава встрани. Когато отново ме погледна, беше стиснала устни и очите й сияеха — възвръщаше предишната си увереност.

— Понякога не мога да определя дали си луд за връзване, или малко чудо — рече. — Макар че съм склонна да вярвам във второто.

Тя ме прегърна и известно време останахме така, главата й на рамото ми, дъхът й топлеше шията ми, и изведнъж ми се дощя да затворя всички пролуки между телата ни и да се слеем в едно. Но после тя се отдръпна, целуна ме по челото и се отправи назад към другите. Бях замаян и не можах веднага да я последвам, защото се случваше нещо ново: в сърцето ми се бе завъртяло колело, което не бях забелязал досега, и точно от неговия въртеж бе замаяна главата ми. Колкото повече се отдалечаваше тя, толкова по-бързо се въртеше колелото, сякаш имаше невидима връв, която се размотаваше от него и се изпъваше между нас, и ако Ема стигне твърде далеч, връвта ще се скъса — и ще ме убие.

Запитах се дали тази странна, сладка болка не е любов.

* * *

Другите се бяха скупчили под сянката на дървото, деца и животни заедно. Двамата с Ема ги доближихме. Споходи ме желанието да я уловя за ръката и едва не го сторих, ала после размислих. Внезапно си дадох сметка — когато Инок се обърна и ни погледна с нескрито подозрение, каквото винаги проявяваше към мен, а сега и към двама ни, — че ние с Ема сме се превърнали в отделна единица, в малък съюз със свои тайни и обещания.

Докато се приближавахме, Бронуин се изправи.

— Добре ли сте, мис Ема?

— Да, да — отвърна припряно Ема. — Нещо ми влезе в окото, това е всичко. А сега, съберете си нещата. Трябва да поемем незабавно към Лондон и да се постараем да върнем здравето на мис Перигрин!

— Радваме се, че си на това мнение — рече Инок и завъртя очи. — Защото още преди няколко минути — докато вие двамата си шепнахте — стигнахме до същото заключение.

Ема се изчерви, но не захапа примамката на Инок. Имаше по-важни неща, с които да се заемем, отколкото тези дребни дрязги — и най-вече екзотичните опасности на пътуването, което ни предстоеше.

— Както, предполагам, всички знаете — заговори Ема, — това, както и да го погледнеш, ще е много лош план с малка надежда за успех. — Тя изложи някои от причините да смята така. Лондон се намира доста далеч — не по представите на днешния свят, в който бихме могли да се ориентираме с джипиес до най-близката гара и да вземем експрес, който ще ни откара за няколко часа в центъра на града. През 1940-а обаче, в изтерзаната от война Британия, Лондон бе почти на другия край на света — пътищата и гарите бяха задръстени от бежанци, разрушени от бомбардировки или монополизирани от военни конвои, всяка от тези възможности би ни коствала време, с каквото мис Перигрин не разполагаше. И което бе по-лошо, щяха да ни преследват още по-усилено, отколкото досега, след като почти всички останали имбрини бяха пленени.

— Забравете пътуването! — обади се Адисън. — Това е последната от всичките ви грижи! Може би не успях да ви разубедя достатъчно, когато го обсъждахме по-рано. Или не разбирате обстоятелствата около затварянето на имбрините.

— Той натъртваше всяка сричка, сякаш имахме затруднения със слуха. — Някой от вас чел ли е за наказателните примки в историческите книги за чудати?

— Разбира се, че сме чели — отвърна Ема.

— Тогава трябва да знаете, че опитът за проникване в тях е равносилен на самоубийство. Те са смъртоносни клопки, всяка една от тях, и съдържат най-кървавите епизоди от историята на Лондон — Големия пожар от 1666-а, кръвопролитната обсада на викингите от 842-ра, разгара на гибелната чумна епидемия! Никой не издава темпорални карти за тези места по разбираеми причини! Така че, освен ако някой от вас не разполага с точни познания за потайностите на тези чудати…

— Аз съм специалист по затънтени и отблъскващи примки — изпъчи гърди Милърд. — Това ми е нещо като хоби през последните години.

— Браво! Чудесно! — възкликна Адисън. — В такъв случай, предполагам, ще знаете как да заобиколите ордата гладни, които охраняват входовете им!

Внезапно всички погледи се извърнаха към мен. Преглътнах изплашено, повдигнах брадичка и заявих:

— Да, всъщност знаем.

— Дано да знаем — изсумтя Инок.

— Джейкъб, аз вярвам в теб — обади се Бронуин. — Не те познавам отдавна, но имам чувството, че усещам сърцето ти, и то е силно и вярно — сърце на необикновен. Затова ти вярвам.

— Тя се наведе към мен, прегърна ме и аз отново почувствах, че гърлото ми се свива.

— Благодаря ти — рекох и ми се стори, че съм ужасно малък пред силата на нейните чувства.

Кучето млясна с език.

— Безумие. Вие, деца, нямате никакъв инстинкт за самосъхранение. Цяло чудо е, че всички все още сте живи.

Ема се изправи с очевидното намерение да го накара да млъкне.

— Вие сте чудесен — рече — и аз ви благодаря, че ни осветлихте за вашето мнение. Но нека забравим песимизма и да отговорим на един въпрос: имате ли възражения към това, което предлагаме? Не бих искала никой да участва само защото смята, че е бил притиснат.

Хорас вдигна бавно ръка.

— Ако всички гадини са в Лондон, като идем там, няма ли сами да се напъхаме в ръцете им? Това добра идея ли е?

— Идеята е гениална — изтъкна раздразнено Инок. — Гадините са твърдо убедени, че ние, чудатите деца, сме изплашени и слаби. Последното, което очакват, е да идем при тях.

— Ами ако се провалим? — попита Хорас. — Тогава ще доставим собственоръчно мис Перигрин в техния дом!

— Ние не знаем дали Лондон е техният дом.

Инок изпръхтя.

— Не захаросвай така нещата. Щом са успели да проникнат в затворническите примки и ги използват, за да задържат имбрини, можеш да заложиш меките си части, че държат в ръце и останалата част от града! Със сигурност ще гъмжи от тях, помнете ми думите. Ако не беше така, гадините никога нямаше да си правят труда да ни нападат в стария Кеърнхолм. Това е военна стратегия по учебник. По време на битка не се прицелваш първо в розовия палец на противника — пронизваш го право в сърцето!

— Моля те — изпъшка Хорас, — стига приказки за разбити примки и пронизани сърца. Плашиш малките!

— Не съм изплашена! — възрази Олив.

Хорас се сви. Някой прошепна думата „страхливец“.

— Престанете! — намеси се Ема. — Няма нищо лошо да си изплашен. Това означава, че приемате нещата, които ние предлагаме, много сериозно. Защото — да, ще бъде опасно. Да, шансовете ни за успех са незначителни. И дори да успеем да се доберем до Лондон, няма никаква гаранция, че ще съумеем да намерим имбрините, още по-малко да ги спасим. Най-вероятно ще приключим съществуването си в някоя килия в затвор на гадини или ще се разтворим в стомаха на гладен. Нали всички ме чухте?

Децата кимнаха мрачно в знак, че са я разбрали.

— И не захаросвам нищо, нали, Инок?

Той поклати глава.

— Ако опитаме това — продължи Ема, — напълно възможно е да изгубим мис Перигрин. Това е неоспоримо. Но ако не опитаме, ако не тръгнем, няма съмнение, че ще я изгубим. След като си изяснихме този въпрос, всеки от вас може да вземе решение да остане. — Имаше предвид Хорас и ние го знаехме. Той бе втренчил поглед в земята. — Можете да останете тук, където е безопасно, и по-късно, когато решим въпроса, ще дойдем да ви вземем. Няма нищо срамно в това.

— В името на лявата ми камера! — възкликна Хорас. — Ако се скрия сега, няма да мога да живея със себе си.

Дори Клеър отказа да бъде оставена.

— Прекарах осемдесет години от досадно хубави дни — заяви тя, надигайки се на лакът от сянката, където бе спала допреди малко. — Да остана тук, докато всички вие се забавлявате с нови приключения? В никакъв случай! — Но когато се опита да се изправи, тя установи, че не може, закашля се и легна отново, оплаквайки се, че се чувства замаяна. Макар че водата от мръсно пране, която изпи, бе свалила температурата донякъде, нямаше никакъв шанс да измине пътя до Лондон — нито днес, нито утре и със сигурност не навреме, за да помогне на мис Перигрин. Някой трябваше да остане, докато Клеър се възстановява.

Ема попита за доброволци. Олив вдигна ръка, но Бронуин й каза да забрави — беше твърде малка. После самата Бронуин понечи да вдигне ръка, ала размисли. Призна, че се разкъсвала между желанието да пази Клеър и чувството й за дълг към мис Перигрин.

Инок сръга Хорас.

— Какво ти става? — ядоса се той. — Ето го големия ти шанс да останеш тук!

— Искам да участвам в това приключение, наистина го искам — настоя Хорас. — Но ще ми се също така да доживея сто и петия си рожден ден, ако това изобщо е възможно. Обещайте ми, че няма да се опитваме да спасим целия проклет свят?

— Искаме само да спасим мис Перигрин — увери го Ема. — Но не давам гаранции за ничий рожден ден.

Хорас като че ли беше доволен от отговора и ръцете му останаха отпуснати до тялото.

— Някой друг? — попита Ема и се огледа.

— Няма нужда — обади се Клеър. — Мога да се справя и сама.

— Изключено — възрази Ема. — Ние, необикновените, не изоставяме своите.

Фиона бавно вдигна ръка. Досега мълчеше и почти бяхме забравили, че е с нас.

— Фи, ти не можеш! — завъртя глава Хю. Изглеждаше обиден, сякаш като изрази желание да остане, тя го отхвърляше. Фиона го погледна с големите си тъжни очи, но ръката й остана да стърчи.

— Благодаря ти, Фиона — рече Ема. — Ако имаме късмет, ще се върнем при вас до няколко дни.

— По волята на птицата — обяви Бронуин.

— По волята на птицата — повториха като ехо останалите.

* * *

Следобедът се изнизваше и се преливаше във вечер. След час в животинската примка щеше да се възцари мрак и обратният път надолу из планината щеше да е прекалено опасен. Докато се подготвяхме за тръгване, животните любезно ни предоставиха запаси от прясна храна и пуловери, изплетени от вълната на чудата овца, за която Деирдре се закле, че притежавала още по-необикновени способности, макар че не можа да си спомни точно какви.

— Мисля, че беше непроницаема за огън — или може би за вода. Да, те никога не потъват във вода, като онези спасителни жилетки. Или може би — уф, не зная, но във всеки случай топлят!

Благодарихме й и ги прибрахме в сандъка на Бронуин. После дотича Грухчо с пакет, обвит в хартия и завързан с канап.

— Подарък от пиленцата — обясни Деирдре и намигна, докато тикаше пакета на Грухчо в ръцете ми. — Не го изпускай.

Някой по-умен човек на мое място вероятно щеше да помисли добре дали да взема експлозиви за едно такова пътуване, но всички ние се чувствахме уязвими и след като кучето и емурафата се заклеха, че ако бъдем предпазливи с яйцата, те няма да избухнат, ги загърнахме внимателно в пуловерите в сандъка на Бронуин. Сега поне нямаше да се изправим беззащитни срещу въоръжени мъже.

А след това се оказа, че сме почти готови, освен за едно — когато напуснем животинската примка, щяхме да сме точно толкова изгубени, колкото и при идването ни. Нуждаехме се от напътствия.

— Мога да ви покажа пътя, който ще ви изведе от гората — предложи Адисън. — Елате с мен на върха на кулата на мис Рен.

Мястото горе бе толкова тясно, че имаше място само за двама, ето защо отидохме аз и Ема, като се изкатерихме по траверсите, сякаш са стъпенки на гигантска стълба. Грухчо преодоля същото разстояние дваж по-бързо, като отнесе Адисън на върха под мишница.

Гледката отгоре бе смайваща. На изток горските склонове се простираха до широка пуста равнина. На запад, докъдето стигаше погледът, се виждаше само океан и един самотен кораб с вдигнати гигантски платна и сложен такелаж, който плаваше покрай брега. Така и не бях попитал коя е годината — 1492 или 1750? — макар че за животните това едва ли имаше значение. Това беше безопасно място, скрито от очите на хората, а годината би значела нещо само в човешкия свят.

— Ще се отправите на север — поде Адисън и посочи с лула посоката, проследявайки едва забележимия път през дърветата, тънък като начертана с молив линия. — Този път води в град и в този град — във вашето време, разбира се — има гара. Коя година е времето във вашата междупримкова среда — 1940?

— Точно така — потвърди Ема. Макар да разбирах смътно за какво си говорят, никога не се боях да задавам глупави въпроси.

— Не може ли просто да излезем в този свят? — попитах. — И да пътуваме до Лондон през годината, която е навън?

— Това може да стане само с коне и каруци — отвърна Адисън, — което отнема няколко дни… и от опит ще ви кажа, че предизвиква неприятни натъртвания. Боя се, че не разполагате с толкова време за губене. — Той се обърна и побутна с нос вратичката към стаята на върха. — Ако обичате — рече. — Искам да ви покажа още нещо.

Последвахме го вътре. Къщурката бе малка и скромно обзаведена, нямаше нищо общо с кралските покои на мис Перигрин. Мебелировката се състоеше от малко легло, гардероб и сгъваемо бюро. Поставен на триножник телескоп бе насочен към прозореца — наблюдателницата на мис Рен, откъдето е следяла за опасности и за пристигането и отлитането на нейните гълъби шпиони.

Адисън посочи бюрото.

— Ако се затрудните в намирането на пътя — рече, — тук има карта на гората.

Ема отвори чекмеджето и намери картата — стар и пожълтял хартиен свитък. Под него имаше полусмачкана снимка. На нея се виждаше жена с черен шал с пайети и посивяла коса, вдигната нагоре. Наблизо стоеше петел. На пръв поглед снимката изглеждаше като случайна поза, направена в момент, когато жената не е гледала обектива и е затворила очи, но въпреки това в нея имаше нещо, говорещо за предварителна подготовка — косата и дрехите на жената някак бяха в унисон с черно-бялата перушина на петела, тя и птицата гледаха в една посока, намеквайки за някаква странна връзка между тях, като че ли разговаряха без думи или си се представяха една друга.

Това, несъмнено, бе мис Рен.

Адисън погледна снимката и сякаш потръпна. Виждах, че се безпокои за нея, колкото и да не му се искаше да го признае.

— Моля ви, не го приемайте като одобрение на вашите самоубийствени планове — рече той, — но ако успеете в безумното си начинание… и по пътя си срещнете мис Рен… надявам се, че ще можете… че ще се опитате…

— Ще я пратим у дома — обеща Ема и го почеса по главата. Беше съвсем обичаен жест за куче, странното бе, ако го правиш с говорещо.

— Пес да ви поживи — благослови ни Адисън.

Аз също понечих да го погаля, но той се изправи на задните си крака и ме скастри:

— Ако обичате, сър! Дръжте ръцете си далеч от мен!

— Извинявам се — промърморих и неловкият момент, който последва, подсказваше недвусмислено, че е време да си вървим.

Спуснахме се от кулата и се присъединихме към нашите приятели, под голямата сянка на дървото се сбогувахме с просълзени очи с Клеър и Фиона. Но сега Клеър лежеше завита с одеяло, имаше възглавница и ни прие като принцеса в своето малко легло, изискваше от нас обещания, когато коленичехме до нея.

— Обещай ми, че ще се върнеш — нареди ми тя, като дойде моят ред, — и ми обещай да спасиш мис Перигрин.

— Ще дам всичко от себе си — уверих я.

— Това не е достатъчно! — рече строго тя.

— Ще се върна — поправих се аз. — Обещавам.

— И ще спасиш мис Перигрин!

— И ще спася мис Перигрин — повторих, макар тези думи да ми се струваха празни, колкото по-уверено звучах, толкова по-неуверен се чувствах.

— Добре — кимна тя. — Джейкъб, беше ми ужасно приятно да те познавам и се радвам, че реши да останеш с нас.

— На мен също — промърморих, после се надигнах бързо, защото блесналото й обрамчено от руси къдрици лице ме убиваше с ентусиазма си. Тя вярваше във всичко, което й казвахме: че двете с Фиона ще са в безопасност сред тези странни животни, в една примка, изоставена от собствената си имбрин. Че ще се върнем да ги вземем. Надявах се с цялото си сърце, че това е нещо повече от сценка, предназначена да придаде разрешим вид на задачата, която си бяхме поставили.

Хю и Фиона стояха отстрани, хванати за ръце и с опрени чела, сбогувайки се по техния мълчалив начин. Накрая всички се изредихме при Клеър и бяхме готови да си вървим, но никой не искаше да ги безпокои, затова се отдръпнахме и гледахме как Фиона се откъсва от Хю, разпръсквайки няколко семена от своето гнездо разчорлени коси, а на мястото, където стоеше, се появи и израсна с необичайна бързина разцъфнал розов храст. Пчелите на Хю се нахвърлиха да го опрашват и докато бяха заети — сякаш тя го бе направила само за да им осигури още миг усамотение, — Фиона го прегърна и прошепна нещо в ухото му, а той кимна и на свой ред й зашепна. Когато най-сетне двамата се обърнаха и откриха, че ги гледаме, тя се изчерви, а Хю се приближи към нас със затъкнати в джобовете ръце, следван от рояк пчели.

— Да вървим, шоуто свърши — изръмжа той.

Върнахме се на пътеката, водеща надолу през планината, по времето, когато взе да се здрачава. Животните ни придружиха до отвесната скала.

— Няма ли всички да дойдете с нас? — попита ги Олив.

Емурафата изпръхтя.

— Няма да изкараме и пет минути там долу! Вие поне можете да се надявате, че ще минете за нормални. Но един поглед към мен… — Тя завъртя лишеното си от горни крайници тяло. — Ще ме гръмнат, препарират и пъхнат зад витрина за нула време.

Кучето се приближи до Ема и каза:

— Дали ще е удобно да ви помоля за още нещо…

— Бяхте толкова мил — отвърна Ема. — Всичко, каквото бихме могли.

— Имате ли нещо против да ми запалите лулата? Тук нямаме кибрит и не съм пушил от години.

Ема кимна и докосна с върха на пръста си купичката на лулата. Кучето вдъхна продължително, изпусна доволно дим и рече:

— Искрено ви желая късмет, чудати деца.