Рансъм Ригс
Градът на гладните (8)

Седма глава

Нови кошмарни сънища, всичките объркани, избледняващи и преливащи един в друг. Разпокъсани епизоди от последните дни — стоманеното око на насочено към мен от упор дуло, пътят с конските трупове по него, езиците на гладния, протягащи се към мен през бездната, ужасните, празни очи на чудовището.

А после това: върнал съм се у дома, но съм призрак. Нося се по улицата, през входната врата и влизам в къщата. Баща ми е заспал на кухненската маса, притиснал към гърдите си телефонна слушалка.

„Не съм мъртъв“ — опитвам се да му кажа, но не издавам никакъв звук.

Майка ми седи на ръба на леглото, все още с нощница, и гледа през прозореца към бледия следобед. Очите й са подпухнали от плач. Протягам се да я докосна по рамото, но ръката ми преминава през нея.

Сетне се озовавам на собственото си погребение и виждам от ковчега правоъгълен къс сиво небе.

Тримата ми чичовци ме гледат отгоре, дебелите им вратове изпълват докрай белите якички.

Чичо Лес: Колко жалко. Нали?

Чичо Джак: Да, още повече за Франк и Мериан.

Чичо Лес: Тъй, тъй. Какво ли ще си помислят хората?

Чичо Боби: Ще си помислят, че на хлапето му е хлопала дъската. Което си беше истина.

Чичо Джак: Знаех си, че така ще стане. Че някой ден ще ни извърти подобен номер. Личеше си по погледа му. Нали разбирате, малко…

Чичо Боби: Шантав.

Чичо Лес: Добре, че е по бащината родствена линия, не по нашата.

Чичо Джак: И все пак е ужасно.

Чичо Боби: Аха.

Чичо Джак: …

Чичо Лес: …

Чичо Боби: Бюфет?

Чичовците ми се отдалечават. Идва Рики и зелената му коса е щръкнала във всички посоки за случая.

Братле. Сега, след като си мъртъв, може ли да ти взема мотора?

Опитвам се да извикам: Не съм мъртъв! Просто съм много далече! Съжалявам…

Но думите отекват в главата ми и се връщат назад.

Навежда се пасторът. Това е Голън, облечен с черно расо и стиснал Библията. Той се хили.

Чакаме те, Джейкъб.

Върху мен се посипва пръст.

Чакаме те.

* * *

Подскочих, събудил се внезапно, а устата ми бе суха като пергамент. Ема седеше до мене, положила ръка на рамото.

— Джейкъб! Слава на Бога — изплаши ни всички!

— Така ли?

— Сънуваше кошмар — рече Милърд. Седеше срещу нас, приличаше на празен костюм, нагласен на седалката. — И говореше насън.

— Говорех?

Ема попи потта от челото ми с първокласна кърпа. (Истински памук!)

— Говореше — повтори тя. — Но бяха някакви брътвежи. Не можах да разбера нито дума.

Огледах се смутено, но изглежда, никой друг не бе забелязал. Останалите деца се бяха пръснали из вагона, дремеха, зяпаха през прозореца или играеха на карти.

Наистина се надявах, че не съм започнал да се побърквам.

— Често ли имаш кошмари? — попита Милърд. — Трябва да ги опишеш на Хорас. Много го бива да разкрива скритите значения на сънищата.

Ема погали ръката ми.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм — кимнах и тъй като не обичах да се суетят около мен, смених темата. Видях, че Милърд държи в скута си разтворената „Приказки за необикновеното“ и попитах: — Четеш, за да се разсееш?

— Изучавам я — отвърна той. — И като си помисля, че доскоро я смятах само за книжка с приказки за малки деца. А всъщност те са невероятно сложни, дори хитри — крият информация за света на необикновеното. Ще ми отнеме години, вероятно десетилетия, за да ги дешифрирам.

— Но каква полза има това за нас сега? — въздъхна Ема. — Какъв смисъл от примките, щом могат да бъдат нападани от гладни? Дори тайните примки от книгите може да бъдат намерени.

— Може би само една примка е била разрушена — рекох, изпълнен с надежда. — Може би гладният в примката на мис Рен е бил изключение.

— Чудат гладен! — възкликна Милърд. — Това звучи невероятно. Но не мисля, че присъствието му там е било случайно. Сигурен съм, че тези „усъвършенствани“ гладни са неразривна част от нападението срещу примките.

— Но как? — недоумяваше Ема. — Какво се е променило в гладните, че могат да проникват в примки?

— Това е въпрос, над който от известно време си блъскам главата — каза Милърд. — Не знаем достатъчно за гладните, тъй като все още не сме имали възможността да изучаваме някого от тях в лабораторни условия. Но смятам, че подобно на нормалните, и на тях им липсва нещо, което аз, ти и всеки друг в този вагон притежава — някои съществени необикновени качества, които ни позволяват да взаимодействаме с примките, да се обвързваме и да бъдем поглъщани от тях.

— Като ключ — вметнах.

— Нещо подобно — кимна Милърд. — Някои вярват, че подобно на кръвта и гръбначномозъчната течност, и нашата чудатост притежава физичен субстрат. Други твърдят, че е вътре в нас, но е нематериална. Втора душа.

— Хм — промърморих. Тази идея ми се понрави — че чудатостта не е недъг, а богатство, че не на нас липсва нещо, което нормалните притежават, а на тях им липсва чудатост. Че ние сме нещо по-висше, а не по-низше.

— Мразя всички тези приказки за ексцентричности — призна Ема. — Идеята, че можеш да затвориш в стъкленица втора душа? Побиват ме тръпки от нея.

— И въпреки това в различни епохи неведнъж са правени подобни опити — изтъкна Милърд. — Ема, какво ти каза онзи войник? „Ще ми се да консервирам това, което притежаваш“, или нещо от тоя род.

Ема потрепери.

— Не ми припомняй.

— Има една теория, според която същината на чудатостта може да бъде дестилирана и улавяна — консервирана, както каза той, или по-вероятно затваряна в колба, — а след това може би прехвърляна от един човек на друг. Ако това е възможно, представи си какъв черен пазар на чудати души може да се развихри между богатите и безскрупулните. Чудатости като твоя огън или необичайната сила на Бронуин ще се продават на този, който даде най-много!

— Това е отвратително — рекох.

— Повечето необикновени са съгласни с теб — отвърна Милърд, — затова преди много години подобни изследвания бяха обявени за незаконни.

— Като че ли гадините ги е еня за нашите закони — изпръхтя Ема.

— Но цялата идея ми се струва налудничава — заявих. — Не е възможно да се получи, нали?

— Не мисля — завъртя глава Милърд. — Поне не мислех до вчера. Сега не съм съвсем сигурен.

— Заради гладния в примката с менажерията?

— Именно. Преди вчера дори не бях сигурен, че вярвам във „втората душа“. Според мен има само един необорим аргумент за нейното съществуване — че когато един гладен погълне достатъчно от нас, той се превръща в различен тип същество, такова, което би могло да пътува през времевите примки.

— Превръща се в гадина — уточних.

— Именно. Но само ако погълне чудати. Може да изяжда колкото си иска нормални, но никога няма да се преобрази в гадина. Ето защо трябва да притежаваме нещо, което нормалните нямат.

— Но онзи гладен в менажерията не се е превърнал в гадина — посочи Ема. — Станал е гладен, който може да влиза в примки.

— Което ме кара да се питам дали гадините не са бърникали в природните закони — продължи Милърд, — и по-специално в прехвърлянето на чудатите души.

— Дори не искам да си помисля за това — потрепери Ема. — Моля ви, не може ли да говорим за нещо друго?

— Но откъде биха могли да се сдобият с души? — попитах. — И по какъв начин?

— Стига вече, ще седна другаде — заяви ядосано Ема. Тя се изправи и се отдалечи.

Известно време двамата с Милърд мълчахме. Непрестанно си представях как ме завързват за една маса, докато сборище от зли доктори се опитват да ми извадят душата. Как ще го направят? С игла? Нож?

За да прогоня тези плашещи мисли, реших на свой ред да сменя темата.

— Как ние всички по начало сме станали чудати?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Милърд. — Но има разни легенди.

— Например?

— Някои смятат, че ние сме наследници на шепа необикновени, живели много-много отдавна. Те били много могъщи — и огромни като каменния великан, който намерихме.

— А защо ние сме толкоз малки, щом те са били великани?

— Според теорията с течение на времето, докато сме се размножавали, силата ни се разреждала. И колкото по-слаби сме ставали, толкова се е смалявал и ръстът ни.

— Това е малко трудно за възприемане — рекох. — Защото лично аз се чувствам силен колкото мравка.

— Всъщност мравките са доста силни спрямо размера си.

— Знаеш какво имах предвид. Това, което не разбирам, е защо аз? Никога не съм искал да бъда такъв. Кой решава?

Въпросът беше реторичен и не очаквах отговор, но въпреки това го получих от Милърд.

— Ако ми позволиш да цитирам един прочут чудат: „В сърцето на всяко природно тайнство се крие друго тайнство“.

— Кой го е казал?

— Познаваме го като Перплексус Аномалус. Вероятно името е измислено, но той е бил велик мислител и философ. Перплексус е бил и картограф. Рисувал е за първото издание на „Атлас на дните“, което е отпреди хиляда и повече години.

Засмях се.

— Понякога говориш като учител. Някой казвал ли ти го е?

— През цялото време — усмихна се Милърд. — Ще ми се да можех да преподавам. Ако не се бях родил такъв.

— Щеше да си велик.

— Благодаря ти. — Двамата се умълчахме и в тишината си мислех, че зная за какво си мечтае — представя си сцени от един несъстоял се живот. След време той каза: — Не искам да си мислиш, че не ми харесва да съм невидим. Харесва ми. Джейкъб, обичам да съм необикновен — това е същината на този, който съм. Но има дни, в които ми се ще да се отърва от способностите си.

— Зная какво имаш предвид — отвърнах. Макар че, разбира се, не знаех. Моята чудатост имаше своите предизвикателства, но поне можех да съм част от обществото.

Вратата на купето се отвори. Милърд бързо вдигна качулката на якето си, за да прикрие лице — по-точно липсата му.

На прага стоеше млада жена. Носеше униформа и държеше кутия с разни стоки.

— Цигари? — попита. — Шоколад?

— Не, благодаря — отвърнах.

Тя ме погледна.

— Вие сте американец.

— Боя се, че да.

Тя ме изгледа със съжалителна усмивка.

— Надявам се, че пътуването ви е приятно. Избрали сте неподходящ момент да посетите Британия.

Разсмях се.

— Така ми казаха.

Тя излезе. Милърд се наведе и я изпрати с поглед.

— Бива си я — подхвърли замислено.

Хрумна ми, че вероятно са минали доста години, откакто е виждал момиче, което да не е от онези, живеещи в Кеърнхолм. Но какъв шанс би имал той с нормално момиче?

— Не ме гледай така — скара ми се Милърд.

Не знаех, че в погледа ми е имало нещо особено.

— Как?

— Сякаш ме съжаляваш.

— Не те съжалявам.

Ала го лъжех.

Милърд се изправи, свали палтото си и изчезна. Известно време не се вясваше никакъв.

* * *

Часовете се търкаляха един след друг и за да минава по-лесно времето, децата си разказваха разни истории. Разказваха за прочути чудати и за мис Перигрин в странните, вълнуващи ранни дни на нейната примка, и постепенно започнаха да споделят и собствените си истории. Някои бях чувал и преди — като например как Инок възкресил мъртвеца в погребалното бюро на баща си или как едва десетгодишна, Бронуин строшила врата на своя перверзен пастрок без дори да го иска, — ала имаше и нови за мен. Защото колкото и да бяха възрастни, чудатите деца рядко се поддаваха на носталгия.

Сънищата на Хорас се появили, когато бил на шест, но близо две години той не си давал сметка, че предсказват бъдещето. Докато една нощ сънувал за потопяването на „Лузитания“, а на следващия ден чул новината по радиото. Хю от съвсем малък обичал меда повече от всяка друга храна и на пет започнал да го яде с медените пити — с такова желание, че още първия път погълнал пчела, но не забелязал, докато не я усетил да бръмчи в стомаха му. „Пчелата нямаше нищо против — обясняваше Хю, — затова махнах с ръка и продължих да си хапвам. Съвсем скоро събрах вътре цял рояк.“ Когато пчелите имали нужда да опрашват цветя, той излизал в полето, където се запознал с Фиона. Тя пък спяла там.

Хю ни разказа и нейната история. Фиона била бежанка от Ирландия, където събирала храна за хората от нейното село през глада от 1840 година, но я обвинили, че е вещица и я подгонили. Хю се добрал до тези сведения след години на неуловимо, негласно общуване с Фиона, която не говорела не защото не можела, а „тъй като нещата, на които е станала свидетел по време на глада, били толкова ужасни, че й отнели гласа“.

После дойде ред на Ема, но тя нямаше желание да ни разказва историята си.

— Защо не искаш? — запъна се Олив. — Хайде, разкажи ни как разбра, че си чудата?

— Това е стара история — промърмори Ема — и вече няма значение. Не е ли по-добре да мислим за бъдещето, отколкото за миналото?

— Някои май са сърдитковци — жегна я Олив.

Ема стана и се отдалечи към дъното на вагона, където никой нямаше да я безпокои. Почаках една-две минути, за да не се почувства преследвана, и после отидох при нея. Тя ме видя, че идвам, но се скри зад един вестник, преструвайки се, че чете.

— Просто не искам да го обсъждам — рече иззад вестника. — Ето защо!

— Нищо не съм казал.

— Да, но щеше да попиташ и ти спестих усилията.

— За да е справедливо — предложих, — нека първо аз ти разкажа нещо за мен.

Тя надзърна над ръба на вестника, леко заинтригувана.

— Но аз не знам ли вече всичко за теб?

— Ха — подсмихнах се. — Не съвсем.

— Добре, кажи ми три неща за теб, които не знам. По възможност да са мрачни тайни. Хайде, побързай!

Разрових се из спомените си за някои интересни факти, но се сещах само за срамотии.

— Добре, едно. Като малък съм бил много чувствителен спрямо насилието по телевизията. Не съм разбирал, че не е истинско. Дори когато някоя рисувана мишка удари рисувана котка, аз съм се плашил и избухвал в плач.

Тя смъкна вестника.

— Благословена да е нежната ти душа! — рече. — А погледни се сега — набучваш чудовищни създания право през очните ябълки!

— Две — продължих. — Родил съм се на Хелоуин и докъм осемгодишна възраст съм вярвал на родителите си, че сладкишите, които хората ми дават, когато почукам на вратата им, са всъщност подаръци за рожден ден.

— Хмм — тя свали още малко вестника. — Това беше малко по-мрачно. Но можеш да продължиш.

— Три. Когато се срещнахме за пръв път, бях убеден, че ще ми прережеш гърлото. Но колкото и да бях уплашен, един тъничък гласец в главата ми рече: „Може да е последното лице, което ще видиш през жалкото си съществуване, но поне е хубаво“.

Вестникът падна в скута й.

— Джейкъб, това е… — Тя погледна към пода, през прозореца и отново към мен. — Много мило.

— Истина е — рекох и плъзнах ръка през седалката към нея. — Добре, твой ред.

— Всъщност не се опитвам да скрия нищо. Просто тези полузабравени истории ме карат отново да се чувствам на десет и нежелана. Това никога не отминава, колкото и вълшебни летни дни да са натрупани оттогава.

Раната в душата й още бе отворена — след всички тези години.

— Искам да те опозная — настоях. — Коя си, откъде си дошла. Това е всичко.

Тя се намести смутено.

— Никога ли не съм ти разказвала за моите родители?

— Зная само това, което чух от Голън през онази нощ в ледницата. Той каза, че те дали на пътуващ цирк?

— Не съвсем. — Тя се отпусна на седалката и гласът й се снижи до шепот. — Предполагам, че е по-добре да узнаеш истината, отколкото да чуваш слухове и измислици. Така че, ето я. Започнах да проявявам способността си, когато бях на десет. Непрестанно подпалвах леглото си насън, докато родителите ми не ми взеха чаршафите и ме накараха да спя на гола метална кушетка в стая без нищо, което може да гори. Мислеха, че съм пироман и лъжец, и доказателство за това бе фактът, че никога не получавах изгаряния. Но аз не можех да бъда изгорена, макар в началото да не го знаех. Бях на десет — не разбирах нищичко в тоя живот! Много е страшно да се проявяваш, без да разбираш какво става с теб, но предполагам, че повечето необикновени минават през този период.

— Мога да си представя — кимнах.

— Един ден за всички около мен аз бях обикновена като пудинг, а на следващия се появи странен сърбеж в дланите ми. Те се зачервиха и подуха, после се нагорещиха — бяха толкова горещи, че изтичах в бакалията и ги зарових в сандъка със замразена треска! Когато рибата започна да се топи и да мирише, бакалинът ме заведе у дома и настоя майка ми да плати за развалената стока. По това време ръцете ми горяха още по-силно — ледът само бе влошил нещата! Накрая пламнаха и аз бях сигурна, че съм полудяла.

— Какво си помислиха родителите ти? — попитах.

— Майка ми, която е дълбоко суеверен човек, избяга от вкъщи и никога вече не се върна. Помисли ме за демон, пръкнал се през утробата й право от пъкъла. Старецът избра друг подход. Наби ме, заключи ме в стаята ми и когато се опитах да прогоря вратата, ме омота с азбестови покривала. Държа ме така дни наред, хранеше ме от време на време, като ми даваше право в устата, тъй като не ми се доверяваше и не смееше да ме развърже. Което беше добре за него, защото в мига, когато го стореше, щях да го изгоря.

— Жалко, че не си могла — рекох.

— Колко мило от твоя страна. Но нямаше да ми помогне с нищо. Родителите ми бяха ужасни хора — ако не бяха такива, ако бях останала по-дълго с тях, няма съмнение, че гладните щяха да ме намерят. Дължа живота си на двама души — на по-малката ми сестра Джулия, която ме освободи късно една нощ, за да мога да избягам, и на мис Перигрин, която ме откри след месец в един пътуващ цирк, където се представях в ролята на гълтач на огън. — Ема се засмя замечтано. — Денят, в който я срещнах, за мен бе истинският ми рожден ден. Денят, в който срещнах истинската си майка.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — промърморих през сълзи. След като изслушах историята й, се чувствах още по-близко до Ема и не тъй самотен в объркването си. Всеки чудат е преминал през период на болезнена несигурност. Всеки чудат е бил подлаган на изпитания. Крещящата разлика между нас беше, че моите родители ме обичаха, въпреки различията, които имах с тях, и проблемите, които им създавах, и аз също ги обичах по свой, неизказан начин. Мисълта, че ги наранявах, сега не ми даваше покой.

Какво всъщност им дължах? И как можеше да се сравни с дълга ми към мис Перигрин или моралния дълг пред дядо ми? А също и с това сладко, мъчително чувство, което изпитвах към Ема и което набираше сила всеки път, когато я поглеждах?

Везните неизменно се накланяха към последното. Но с течение на времето, ако преживея всичко това, ще трябва да се изправя пред решението, което бях взел, и болката, която бях причинил.

Ако.

Това „ако“ винаги връщаше мислите ми към настоящето, защото то зависеше много от това, дали ще съумея да реализирам способностите си. Не бих могъл да усещам нещата около мен, ако се разсейвам. „Ако“ изискваше пълното ми присъствие и участие в „сега“.

„Ако“ колкото ме плашеше, толкова запазваше разсъдъка ми.

Приближавахме Лондон, селцата отстъпваха място на покрайнините на града. Запитах се какво ли ни чака там, какви нови ужаси лежат пред нас.

Погледнах заглавието във вестника, който все още лежеше разтворен в скута на Ема.

БОМБАРДИРОВКИ РАЗТЪРСВАТ СТОЛИЦАТА.

МНОГО УБИТИ

Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо.