Рансъм Ригс
Градът на гладните (6)

Пета глава

Вкопчихме се в люлеещата се мрежа като стадо маймуни, блъскахме се несръчно в скалната стена, скрипецът поскърцваше, а въжето издаваше жални звуци. Стигнахме до долната площадка омотани един в друг и изгубихме доста време да се освободим от мрежата и нас самите — на няколко пъти, когато вече смятах, че съм свободен, при опита си да стана падах по очи и удрях глава в скалата със смешно издрънчаване. Мъртвият гладен лежеше само на няколко крачки и пипалата му бяха разпрострени като крайници на издъхнала морска звезда под голямата канара, която го бе смазала. Изпитах известно чувство на срам — че едно толкова страховито създание бе позволило да бъде надхитрено от аматьори като нас. Следващия път — ако има следващ път — не вярвах да сме такива късметлии.

Заобиколихме на пръсти смърдящия труп на гладния. Спуснахме се надолу по планината толкова бързо, колкото позволяваха краката ни, ограниченията на опасната пътека и избухливия товар на Бронуин. Веднага щом стигнахме равното, поехме по нашите следи, отпечатани в обраслата с мъх горска пръст. Стигнахме езерото по времето, когато слънцето залязваше и прилепите огласяха околностите от тайните си леговища. Като че ни пращаха някакво неразгадаемо предупреждение за нощния свят, врещяха и кръжаха над главите ни, докато ние шляпахме из плитчините към каменния великан. Изкатерихме се в устата и се гмурнахме право надолу в гърлото, изплувахме в задната част, където водата бе осезаемо по-студена, и се озовахме в яркия слънчев следобед на септември 1940-а.

Останалите изплуваха след мен, подвикваха възбудено и притискаха уши с длани, тъй като всички усещаха натиска, който неизменно придружава подобни темпорални промени.

— Прилича на излитащ самолет — рекох, докато преглъщах, за да дам път на въздуха.

— Никога не съм летял със самолет — отвърна Хорас и изтърси водата от шапката си.

— Или когато пътуваш по магистрала и някой свали прозореца — добавих.

— Какво е магистрала? — попита Олив.

— Забрави.

— Тихо! — сгълча ни Ема.

В далечината се чуваше кучешки лай. Животните вероятно бяха на доста път от нас, но звукът притежава странни способи да пътешества из дълбоките гори и разстоянията може да са измамни.

— Трябва бързо да се махаме оттук — продължи Ема. — И до второ нареждане от моя страна никой да не е произнесъл нито думичка — това важи и за вас, госпожо директор!

— Ще хвърля експлозивно яйце по първото куче, което посмее да ни приближи — заплаши Хю. — Това ще ги научи да не гонят необикновени.

Напуснахме брега на езерото и потънахме в гората. Милърд ни водеше според напътствията от смачканата карта на мис Рен. След около половин час стигнахме прашния път, който Адисън ни бе показал от върха на кулата. Стояхме в дълбоките коловози, оставени от разни превозни средства, докато Милърд изучаваше картата, въртеше я ту на една, ту на друга страна и примижаваше късогледо да разчете микроскопичните обозначения. Потърсих телефона в джоба на джинсите си с идеята да отворя моята карта — стар навик, — но се оказа, че държа в ръката си правоъгълно парче стъкло, което отказваше да светне при почукване с пръст. Разбира се, батерията му се бе изтощила — от влага, липса на периодично зареждане, а най-вече защото до най-близката мрежова клетка имаше поне петдесет години. Телефонът бе единствената моя вещ, оцеляла от премеждието в морето, но сега беше безполезен, чужд за това място предмет. Хвърлих го в гората. Трийсет секунди по-късно почувствах съжаление и изприпках да го взема. По причини, които не ми бяха особено ясни, все още не бях готов да се разделя с него.

Милърд сгъна картата и обяви, че градът е вляво от нас — на около пет-шест часа ходене.

— Ако искаме да стигнем преди мръкване, ще трябва да се движим бързо.

Не бяхме вървели дълго, когато Бронуин забеляза на пътя зад нас да се вдига облак прах, все още достатъчно далече.

— Някой идва — обяви тя. — Какво ще правим?

Милърд свали палтото си и го хвърли в храсталаците край пътя. Стана невидим.

— Препоръчвам ви да изчезнете — рече той — по какъвто начин можете.

Напуснахме пътя и се притаихме зад стена от храсти. Прашният облак нарастваше и с него долетя трополене на дървени колела, както и топуркане на конски копита. Беше керван от фургони. Когато изникнаха от прашната завеса, поклащайки се на пътя, и започнаха да се нижат покрай нас, видях Хорас да зяпва от изненада, а Олив да се смее. Това не бяха сивите еднотипни фургони, каквито бях свикнал да виждам в Кеърнхолм, а по-скоро циркаджийски, изрисувани във всички цветове на дъгата, с високи, резбовани и покрити с рисунки покриви и врати; теглени от коне с дълги гриви и управлявани от мъже и жени, чиито шии бяха окичени с мънистени гердани и пъстроцветни шалове. Припомнил си историите на Ема как чудатите са участвали в подобни пътуващи представления, аз се обърнах и я попитах:

— И тези ли са чудати?

— Това са цигани — отвърна тя.

— Новината добра ли е, или лоша?

Тя присви очи.

— Още не знам.

Виждах, че претегля възможностите и бях почти сигурен какво ще избере. Градът, към който вървяхме, бе доста далече от нас, а тези фургони се движеха по-бързо, отколкото изминавахме ние пеш. Като се имаха предвид гадините и кучетата, които вероятно ни преследваха, допълнителната бързина можеше да се окаже решаваща за това дали ще се измъкнем, или ще ни заловят. Но ние не знаехме кои са тези цигани и дали можем да им се доверим.

Ема ме погледна.

— Какво мислиш, дали да не се качим на стоп?

Погледнах фургоните. После към Ема. Помислих си как ще се чувстват краката ми след шестчасово ходене в мокри обувки.

— Съгласен.

Ема махна на останалите, посочи последния фургон и показа с мимики как тичаме след него. Той имаше формата на миниатюрна къща, с по едно малко прозорче от всяка страна и издадена отзад тераса, наподобяваща веранда, вероятно достатъчно широка и дълбока, за да ни побере всички. Фургонът се движеше бързо, но не чак толкова, че да не можем да го стигнем тичешком, и когато ни подмина и кочияшът не можеше да ни види, ние изскочихме от храстите и хукнахме. Ема се покатери първа, после подаде ръка на следващия. Един по един всички се прехвърлихме и се натъпкахме в тясното пространство, като внимавахме да не вдигаме шум, за да не ни чуе кочияшът.

Известно време пътувахме така, с бучащи от равномерния тропот на колелата уши и покрити с прах дрехи, докато следобедното слънце не се изтърколи по небето и не потъна зад дърветата, които се издигаха от двете ни страни като стени на голям зелен каньон. Непрестанно оглеждах гората, боейки се, че всеки момент може да зърна гадини или кучета, които ще изскочат оттам и ще ни нападнат. Но изминаха няколко часа, а не видях никого — нито гадина, нито дори друг пътник. Сякаш се бяхме озовали в безлюдна страна.

От време на време керванът спираше и тогава всички затаявахме дъх, готови да побегнем или да се бием, и почти сигурни, че всеки миг ще ни открият. Пращахме Милърд да разузнава и той се промъкваше напред само за да установи, че циганите са спрели да се поразтъпчат или да сменят подковата на някой кон, след което потегляхме отново. Постепенно престанах да се безпокоя какво може да се случи с нас, ако ни разкрият. Циганите изглеждаха хора изнурени от дългото пътуване и напълно безвредни. Щяхме да се престорим на нормални и да помолим да се смилят над нас. „Ние сме само бездомни сираци — щяхме да кажем. — Моля ви, ще ни отделите ли къшей хляб?“ Ако имахме късмет, щяха да ни нахранят и откарат до най-близката гара.

Не след дълго дойде време теорията ми да бъде поставена на изпитание. Фургоните напуснаха внезапно пътя и спряха на малка поляна. Прахолякът едва се бе слегнал, когато иззад нашия фургон се появи забързан мъж. Носеше малка шапка, нахлупена на челото, имаше мустаци и мрачно изражение, което се подсилваше от увисналите ъгълчета на устата му.

Бронуин скри мис Перигрин под палтото си, а Ема скочи от площадката и се опита да влезе в ролята на окаяно сираче:

— Господине, оставяме се на вашата милост! Къщата ни беше разрушена от бомба, родителите ни са мъртви, а ние се изгубихме и…

— Затваряй си плювалника! — изръмжа мъжът. — Слизайте веднага, всички! — Беше заповед, не молба, подсилена от богато украсен, но въпреки това определено смъртоносен нож, който блесна в ръката му.

Спогледахме се, не знаехме какво да правим. Дали да се бием с него, или да бягаме и вероятно с това да издадем тайната си — или още известно време да се преструваме на нормални, за да видим какво ще направи? А през това време придойдоха още десетина цигани, които наскачаха от фургоните си, и ни заобиколиха в широк кръг, като много от тях също наизвадиха ножове. Бяхме обкръжени и шансовете ни се смалиха драстично.

Тези посивели хора с пронизващи очи бяха облечени с черни плетени жилетки, предназначени да предпазват от прахоляка по пътищата. Жените носеха широки рокли в ярки цветове, дългите им коси бяха покрити със забрадки. Зад тях се скупчиха дечурлига, които също ни гледаха втренчено. Опитах се да си припомня всичко, колкото и малко да бе, което знаех за циганите. Дали ще ни избият — или по природа са навъсени?

Погледнах към Ема в търсене на отговор. Тя стоеше, скръстила ръце на гърдите си, което подсказваше, че поне засега не се готви да прави огън. Щом не смята да се бие с тях, рекох си, ще последвам примера й.

Слязох от фургона, както ни бе наредил мъжът, и вдигнах ръце над главата. Хорас и Хю ме последваха, а после и другите — освен Милърд, който се бе измъкнал незабелязано и вероятно се навърташе наблизо, чакаше и наблюдаваше.

Мъжът с шапката, когото определих като техен водач, започна да ни обстрелва с въпроси:

— Кои сте вие? Откъде се взехте? Къде са родителите ви?

— Идваме от запад — отвърна със спокоен глас Ема. — От един крайбрежен остров. Както ви обяснихме, ние сме сираци. Къщите ни бяха разрушени при бомбардировка и се наложи да бягаме. Гребахме в лодки до сушата и едва не се удавихме. — Тя се опита да пророни няколко сълзи. — Нищичко си нямаме — подсмръкна. — От дни се скитаме из горите, без храна и само с дрехите на гърбовете си. Видяхме вашия керван, но се страхувахме да ви се обадим. Искаме само да стигнем до града…

Мъжът я разглеждаше и лицето му ставаше все по-мрачно.

— Защо е трябвало да напуснете острова, след като къщите ви са били разрушени? И защо се криете в гората, а не вървите по брега?

— Нямахме избор — обади се Инок. — Преследват ни.

Ема го изгледа строго, сякаш казваше: остави на мен да се оправя.

— Кой ви преследва? — попита водачът.

— Лоши хора — рече Ема.

— Хора с оръжия — добави Хорас. — Облечени са като войници, но не са такива.

Жена с шарена забрадка пристъпи напред.

— Щом ги гонят войници, ще ни докарат някоя беля. Бекир, пусни ги да си вървят.

— Или да ги завържем за дърветата и да ги зарежем! — предложи дългурест мъж.

— Не! — извика Олив. — Трябва да стигнем Лондон, преди да е станало твърде късно!

Водачът повдигна вежди.

— Твърде късно за какво? — Не бяхме събудили състраданието му, само любопитството. — Нищо няма да направим, докато не разберем кои сте — добави той — и какво можем да спечелим от вас.

* * *

Десет мъже, въоръжени с дълги ножове, ни отведоха при фургон с платформа, на която бе поставена голяма клетка. Дори от разстояние виждах, че е предназначена да държи животни, дълга двайсет и широка десет стъпки, с дебели железни решетки.

— Няма да ни затворите там, нали? — уплаши се Олив.

— Само докато изясним нещата с вас — каза водачът.

— Не, не можете! — извика Олив. — Трябва да стигнем до Лондон, при това час по-скоро!

— И защо това бързане?

— Един от нас е болен — отвърна Ема и погледна многозначително Хю. — Трябва да го отведем на доктор!

— Що трябва да ходите чак в Лондон за доктор? — обади се един от циганите. — Нашият Джебая е лекар. Нали, Джебая?

Мъж с ужасни белези на лицето пристъпи напред.

— Кой от ваште е болен?

— Хю се нуждае от специалист — натърти Ема. — Има рядко заболяване. Жилеща кашлица.

Хю се улови за гърлото, сякаш го болеше, закашля се и от устата му изхвърча пчела. Няколко цигани ахнаха, а едно малко момиче скри лице в полата на майка си.

— Това е някакъв трик! — обяви нароченият за лекар.

— Стига! — вдигна ръка водачът. — Влизайте всички в клетката.

Побутнаха ни към рампата, водеща в клетката. Скупчихме се в подножието. Никой не искаше да влезе пръв.

— Не бива да им позволяваме да го правят! — прошепна Хю.

— Какво чакаш? — изсъска Инок на Ема. — Изгори ги!

Тя поклати глава и прошепна:

— Те са твърде много.

Изкатери се по рампата и влезе в клетката. Голият таван бе съвсем нисък, подът бе посипан със слама, от която лъхаше животинска миризма. Когато всички се натикахме вътре, водачът затръшна вратата и я заключи, после пъхна ключа в джоба си.

— Никой да не ги доближава! — нареди той на висок глас. — Може да са вещици или по-лошо.

— Да, такива сме! — извика Инок иззад решетките. — А сега ни пуснете, инак ще превърнем децата ви в диви прасета!

Водачът се изсмя, докато се отдалечаваше. Останалите цигани се отдръпнаха на безопасно разстояние и се заеха да устройват лагера, вдигаха шатри и палеха огньове. Натръшкахме се в сламата, едновременно потиснати и безпомощни.

— Внимавайте — предупреди ни Хорас. — Тук е пълно с барабонки.

— О, какво значение, Хорас? — ядоса се Ема. — Никой не дава пукната пара, че дрехите ти ще се изцапат!

— Освен мен — възрази той.

Ема прикри лицето си с длани. Седнах до нея и се опитах да измисля нещо окуражително, но главата ми оставаше празна.

Бронуин разтвори палтото си, за да пусне малко свеж въздух на мис Перигрин, а Инок приседна до нея и завъртя глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Чухте ли това? — попита той.

— Кое? — отвърна с въпрос Бронуин.

— Звукът от изтичащия живот на мис Перигрин! Ема, трябваше да изпепелиш онези циганьори, докато имахме възможност!

— Бяхме обкръжени! — оправда се Ема. — Някои от нас можеха да пострадат в мелето. Дори да бъдат убити. Нямах право да рискувам.

— И вместо това рискува мис Перигрин! — тросна се Инок.

— Инок, остави я — скастри го Бронуин. — Не е лесно да решаваш за всички. Не можем да гласуваме всеки път, когато трябва да се вземе решение.

— Тогава може би ще е добре да оставите на мен да решавам за всички — изрепчи се Инок.

Хю изсумтя.

— Щяхме да сме мъртви много отдавна, ако бяхме оставили на теб.

— Вижте, това вече няма значение — намесих се аз. — Трябва да се измъкнем от клетката и да се доберем до града. Доста по-близо сме, отколкото ако не бяхме се качили във фургона, така че няма смисъл да плачем за строшената стомна, преди да се е строшила. По-добре да обмислим как да избягаме.

Всички напънахме мозъци и започнахме да бълваме идеи, ала нито една от тях не изглеждаше осъществима.

— Ема би могла да прогори пода — предложи Бронуин. — Дървен е.

Ема разчисти част от пода и почука с кокалче.

— Твърде е дебел — отвърна унило.

— Уин, не можеш ли да огънеш решетките? — попитах.

— Вероятно — рече тя. — Но не и докато циганите се навъртат наоколо. Видят ли ме, ще ни се нахвърлят с ножовете.

— Трябва да се измъкнем незабелязано, не със сила — изтъкна Ема.

И тогава чухме шепот иззад решетките.

— Нима вече ме забравихте?

— Милърд! — възкликна Олив и от вълнение едва не излетя от обувките си. — Къде се губеше досега?

— Оглеждах местността наоколо. И чаках нещата да се поуспокоят.

— Мислиш ли, че ще можеш да измъкнеш ключа от клетката? — попита Ема. — Видях водача да го прибира в джоба си.

— Дебненето и отмъкването са моя специалност — увери ни той и после вероятно се отдалечи.

* * *

Минутите се търкаляха бавно. Измина половин час. После цял. Хю кръстосваше напред-назад и около главата му възбудено кръжеше самотна пчела.

— Защо се бави толкова? — изръмжа недоволно той.

— Ако не дойде скоро, ще започна да хвърлям яйца — заплаши Инок.

— Направиш ли го, ще ни избият — заяви Ема. — Тук сме беззащитни. Разчисти ли се димът, живи ще ни одерат.

И така ние продължихме да седим и да чакаме, наблюдавайки циганите, които на свой ред ни наблюдаваха. Всяка изминала минута бе като поредния пирон, забит в ковчега на мис Перигрин. Често я поглеждах сякаш имаше някакъв начин да установя промените в нея — да видя например как бавно угасва човешката искрица в очите й. Но тя си беше същата както винаги, само че по-спокойна, заспала в сеното до Бронуин, а дребните й, покрити с пера гърди се повдигаха и спускаха равномерно. Изглежда, нямаше представа за бедата, която я заплашва, нито за отброеното й време. Може би самият факт, че е в състояние да спи в подобен момент, бе доказателство за промените, през които преминаваше. Предишната мис Перигрин щеше да изпадне в нервен пристъп.

А после се замислих за моите родители, както ставаше винаги, когато изпусках контрола върху мислите си. Опитах се да си представя лицата им, както ги бях видял за последен път. Засега успявах да извикам в спомените си само отделни късчета: рядката брада, която баща ми си бе оставил напоследък, докато живеехме на острова, начина, по който майка ми, без да го осъзнава, си играеше с брачната халка, когато баща ми се увличаше да говори твърде дълго за нещо, което не й бе интересно, стрелкащия поглед на татко, неспирно проверяващ хоризонта за птици.

Сега те търсеха мен.

С настъпване на вечерта лагерът около нас се оживи. Циганите разговаряха и се смееха, а когато група деца с очукани кларнети и изтърбушени акордеони подхванаха песен, всички скочиха да танцуват. Между песните едно от момчетата от оркестъра се промъкна до клетката с бутилка в ръка.

— Това е за болния — рече то, докато се оглеждаше плашливо.

— За кого? — попитах, сетне кимнах към Хю, който пръв се досети и побърза да се закашля нервно.

Момчето пъхна шишето между решетките. Измъкнах тапата, подуших го и едва не тупнах по гръб. Миришеше на смес от терпентин и вкиснат компот.

— Какво е това? — попитах.

— Важното е, че върши работа. — Момчето отново се озърна. — Добре, направих нещо за вас. Сега сте ми длъжници. Кажете ми, какво престъпление сте извършили? Вие сте крадци, нали? — Той снижи глас и добави: — Или сте утрепали някого?

— За какво говори той? — зачуди се Бронуин.

„Никого не сме утрепали“ — бях готов да отвърна, но после пред очите ми изникна образът на Голън, носещ се надолу към скалите, и премълчах.

Ема го каза вместо мен:

— Никого не сме убивали!

— Е, все трябва да сте я свършили някаква — възрази момчето. — Защо инак ще има награда за вас?

— Награда ли има? — попита Инок.

— Амче да. Дават цял куп мангизи.

— Кой ги дава?

Момчето сви рамене.

— Ще ни предадете ли? — попита Олив.

Момчето изви устни.

— Знам ли дали ще ви дадем, или не. Старейшините блъскат глави. Макар че, ако питат мен, да не вярват много на онез, дето дават париците. От друга страна пък, парата си е пара и не им се нрави, че не отговаряте квот ви питат.

— Там, откъдето идваме — заговори високомерно Ема, — човек не разпитва хора, молещи за помощ.

— Нито пък ги затварят в клетка! — добави Олив.

И в този момент откъм центъра на лагера долетя оглушителен трясък. Момчето изгуби равновесие и тупна от рампата в тревата, а ние изпоналягахме, когато откъм огъня се разлетяха канчета и метални чинии. Жената, която клечеше до огнището, побягна с ужасени писъци и горящи дрехи и вероятно щеше да продължи да търчи до океана, ако някой не бе взел кофа с вода и не бе угасил пламъците.

Миг по-късно чухме стъпките на невидимо момче, което се изкачваше по рампата.

— Така става, когато решиш да правиш омлет от яйца на чудати пилета! — произнесе задъхано и през смях Милърд.

— Ти ли го направи? — попита Хорас.

— Всичко бе твърде спокойно и подредено… моментът не бе никак подходящ за бъркане по джобове. Затова пъхнах между другите едно от нашите яйца et voilà! — Изведнъж във въздуха пред вратата изникна ключ. — Шансът някой да забележи, че му бъркам в джоба, е далеч по-малък, когато вечерята гръмне в лицето му.

— И все пак доста се забави — замърмори Инок. — Хайде, пускай ни да излезем!

Ала преди Милърд да пъхне ключа в ключалката, момчето неочаквано скочи и се развика:

— Помощ! Опитват се да се измъкнат!

Явно момчето бе чуло всичко — но в суматохата, последвала взрива, никой не му обърна внимание.

Милърд завъртя ключа в ключалката. Вратата не се отваряше.

— О, по дяволите — изруга той. — Дали не съм свил друг ключ?

— Аххх! — изхъхри момчето, сочейки към мястото, откъдето идеше гласът на Милърд. — Призрак!

— Някой ще го накара ли да млъкне? — ядоса се Инок.

Бронуин протегна ръка през решетките, сграбчи момчето за ръката и го дръпна рязко към себе си.

— Пооооомоооощ! — запищя то. — Сгащиха меееееее…

Тя го зашлеви през устата, ала беше закъсняла.

— Галиби! — отекна женски вик. — Пуснете го, диваци!

Изведнъж, без да си даваме сметка, ние се бяхме обзавели с пленник. Циганите се хвърлиха към нас и ножовете им засвяткаха на светлината на огъня.

— Какво правите? — сепна се Милърд. — Пуснете момчето или ще ни убият!

— Не, няма! — успокои го Ема и се провикна: — Освободете ни, инак малкият умира!

Циганите ни обкръжиха и започнаха да ни обсипват със заплахи.

— Само да сте му сторили нещо — кресна водачът, — ще ви издуша с голи ръце!

— Назад! — нареди спокойно Ема. — Пуснете ни и никой няма да пострада!

Един от мъжете дотича при клетката, Ема събра инстинктивно ръце и между пръстите й блесна кипяща огнена топка.

Тълпата ахна, а мъжът се закова на място.

— Виж какво направи! — ядоса се Инок. — Сега ще ни обесят като вещици!

— Ще изгоря първия, който се опита! — заплаши Ема и раздалечи длани, за да отвори повече място за топката. — Хайде, да им покажем с кого си имат работа!

Беше време за малко представление. Бронуин започна първа: тя повдигна с една ръка момчето, което риташе безпомощно с крака, а с другата сграбчи една от решетките и започна да я огъва. Хорас пъхна лице между решетките и изпусна рояк пчели от отворената си уста, после Милърд, който бе избягал назад веднага щом момчето го усети, извика иззад тълпата:

— Ако мислите, че можете да се справите с тях, не сте се срещали с мен!

След това хвърли едно яйце във въздуха. То се извиси над тълпата и падна на близката поляна, където избухна с оглушителен трясък и метна пръст и трева чак до върховете на дърветата.

След гърмежа настъпи тишина. Никой не помръдваше и не говореше. В началото си помислих, че нашето шоу е парализирало циганите от ужас, но после, когато звънът в ушите ми утихна, осъзнах, че те се ослушват за нещо. Аз също се ослушах.

В далечината откъм пътя се чуваше шум на двигател. Чифт светлини трепнаха зад дърветата, някъде по-нататък. Светлините стигнаха завоя преди поляната и бавно продължиха към нас. Видяхме военен камион с брезентова каросерия. Отвътре се чуваха гневни гласове и лай на кучета, чиито гърла бяха пресипнали от дълга употреба, ала не можеха да се спрат, надушили отново дирята.

Това бяха гадините, които ни преследваха — и ето че ни заварваха тук, затворени в клетка и неспособни да избягаме.

Ема плесна с ръце и угаси огнената топка. Бронуин пусна момчето и то побягна. Циганите се разбягаха към фургоните и гората. След миг ние останахме сами, сякаш забравени.

Водачът се приближи към нас.

— Отворете клетката! — помоли го Ема.

Но той дори не я погледна.

— Скрийте се под сламата и да не сте гъкнали! — нареди мъжът. — И без магьоснически трикове — освен ако не искате да си тръгнете с тях.

Нямаше време за въпроси. Последното, което видяхме, преди да ни обгърне чернилка, бяха двама цигани с чергило, което тичаха към нас. После те го преметнаха върху клетката.

Настъпи мрак.

* * *

Зад чергилото се чуваше трополене на крака, обути в тежки обувки, сякаш гадините искаха да накажат дори земята, по която стъпват. Направихме както ни бе наредено и се заровихме в сламата.

Отблизо чух глас, обръщащ се очевидно към водача.

— Видяхме тази сутрин на пътя група деца. — Гласът бе със странен акцент, нито английски, нито немски. — Има награда за тяхното залавяне.

— Никого не сме срещали цял ден, господине — отвърна водачът.

— Не позволявайте на невинните им личица да ви измамят. Те са военни престъпници. Шпиони на Германия. Наказанието за укриването им е…

— Никого не крием — прекъсна го сърдито водачът. — Вижте сам.

— Ще го направя — увери го гадината. — И ако ги намерим, ще ви отрежа езиците и ще ги хвърля на нашите кучета.

После гадината се отдалечи.

— Даже не дишайте — прошепна водачът и стъпките му също се отдалечиха.

Зачудих се защо му е да лъже в наша полза, като се има предвид какво можеха да сторят гадините на неговите хора. Може би го правеше от гордост или защото бе свикнал да се чува неговата дума — или пък, хрумна ми ужасната мисъл, циганите предпочитат сами да ни убият.

Навсякъде около нас се чуваха шумове от претърсващи лагера гадини, които ритаха разни предмети, затръшваха врати и блъскаха хора. Едно дете изпищя и баща му реагира гневно, но бе накаран да замълчи с шибване с дървена палка. Беше мъчително да лежим и да слушаме как тези хора страдат — макар допреди минути да бяха готови да ни нарежат на късове.

С крайчеца на окото забелязах, че Хю се измъква от сламата и пропълзява до сандъка на Бронуин. Той пъхна пръсти под ключалката и понечи да го отвори, но Бронуин го спря.

— Какво правиш? — изсъска му тя.

— Трябва да се разправим с тях, преди да са ни открили!

Ема се надигна и пропълзя на лакти до двамата, за да чува по-добре.

— Не ставай глупав — скара се тя на Хю. — Ако хвърлим яйцата сега, ще ни направят на решето.

— И какво да правим тогава? — заяде се той. — Да лежим тук, докато ни открият?

Скупчихме се около сандъка, разговаряйки шепнешком.

— Ще чакаме да отключат вратата — предложи Инок. — После аз ще хвърля едно яйце през решетките зад нас. Това ще отвлече достатъчно дълго вниманието на гадините, за да може Бронуин да строши черепа на първия, който влезе в клетката. Така ще спечелим време да избягаме. Ще се разпръснем в покрайнините на лагера, после ще се обърнем и ще метнем яйца към центъра. Всички в радиус от трийсет метра ще се превърнат в спомен.

— Проклет да съм — промърмори Хю. — Може и да се получи.

— Но в лагера има деца! — възрази Бронуин.

Инок завъртя очи.

— Ако толкова ни е грижа за случайните жертви, може да избягаме в гората, където гадините и кучетата ще ни преследват поединично. Но ако държим да стигнем Лондон — и да оцелеем до заранта, — не го препоръчвам.

Хю потупа Бронуин по ръката, която все още лежеше върху ключалката на сандъка.

— Отвори го — подкани той. — Дай им ги.

Бронуин се поколеба.

— Не мога. Не мога да убивам деца, които не са ни сторили нищо лошо.

— Но ние нямаме друг избор! — прошепна Хю.

— Човек винаги има избор — изтъкна Бронуин.

Изведнъж се умълчахме, защото близо до долния край на клетката се чу кучешко ръмжене. Миг по-късно ярък лъч от фенер освети отвън чергилото.

— Свалете това покривало! — чу се глас. — Тук има нещо!

Всички погледнахме към Бронуин.

— Моля те — настоя Хю. — Нека поне се защитаваме.

— Това е единственият начин — добави Инок.

Бронуин въздъхна и дръпна ръка от ключалката. Хю кимна с благодарност и повдигна капака. Всички пъхнахме ръце вътре и извадихме по едно яйце — всички, освен Бронуин. После се изправихме и се обърнахме към вратата на клетката, готови за неизбежното.

Още крака в тежки обувки затрополяха към нас. Опитах се да се подготвя за предстоящото. „Бягай — рекох си. — Бягай и не поглеждай назад, а сетне хвърли яйцето.“

Но можех ли да го направя с ясното съзнание, че ще загинат и невинни? Дори за да си спася живота? Ами ако просто пусна яйцето в тревата и избягам в гората?

Нечия ръка сграбчи края на чергилото и го дръпна. То започна да се свлича настрани.

И после, тъкмо преди да ни разкрие, чергилото спря.

— Какво ти става? — попита същият груб глас.

— На ваше място щях да се отдръпна от клетката — отвърна друг глас, на водача.

Вече виждах половината небе и блещукащите между клоните на дъбовете звезди.

— Така ли? И защо? — попита другият.

— Старият Кръвокож не е хранен от дни насам — каза водачът. — Обикновено не си пада по човешко месо, но когато е гладен, не подбира особено!

След това се чу друг звук, от който дъхът ми секна — ревът на гигантска мечка. Невероятно, но изглеждаше сякаш идва от вътрешната страна на клетката, където бяхме ние. Чух гадината да надава изненадан вик, а след това да скача от платформата и да дърпа кучето със себе си.

Нямах никаква представа по какъв начин мечката се бе озовала в клетката, но знаех, че трябва да се измъкна, затова се притиснах към решетките. Видях до мен Олив, която бе запушила зяпналата си уста с юмруче, за да не извика.

Отвън войниците се смееха на човека с кучето.

— Глупак! — ядосваше се той. — Само един циганин би държал подобно животно в средата на лагер с хора!

Най-сетне събрах достатъчно кураж да се огледам. Но в клетката нямаше мечка. Какво бе надало този ужасен рев?

Войниците продължиха да претърсват лагера, ала вече избягваха да приближават клетката. След няколко минути ги чухме да се товарят обратно в камиона, после двигателят изрева и най-сетне си заминаха.

Някой дръпна чергилото. Циганите се бяха събрали около нас. Държах яйце в треперещата си ръка и се питах дали ще се наложи да го използвам.

Водачът се изправи пред нас.

— Е, добре ли сте? — попита. — Съжалявам, ако съм ви изплашил.

— Живи сме — промълви Ема, като се оглеждаше боязливо. — Но къде е тази ваша мечка?

— Вие не сте единствените с необичайни дарби — обади се един млад мъж в тълпата и после в бърза последователност изрева като мечка, после измяука, като въртеше глава по такъв начин, че сякаш звукът идваше от всички посоки. Когато се съвзехме от изненадата си, ние изръкопляскахме.

— Струва ми се, ти каза, че не са чудати — прошепнах на Ема.

— Всеки може да прави подобни циркаджийски номера — отвърна тя.

— Моля за извинение, че пропуснах да ви се представя — заговори водачът. — Името ми е Бекир Бекманатов. А вие сте наши почетни гости. — Той се поклони дълбоко. — Защо не ни казахте, че сте синдригасти?

Ококорихме се. Беше използвал другото название на необикновените, което ни бе казала мис Перигрин.

— Познаваме ли ви отнякъде? — попита Бронуин.

— Къде сте чули тази дума? — присъедини се Ема.

Бекир се усмихна.

— Ако приемете поканата ни да бъдете наши гости, ще ви обясня всичко. — Той се поклони отново и се качи на рампата, за да отключи вратата.

* * *

Настаниха ни на меки, ръчно тъкани килими и подхванахме разговор на светлината на огъня, похапвайки топла храна. Зарязах лъжицата, която ми дадоха, и сърбах направо от дървената купа, забравил напълно добрите си маниери, а по брадичката ми се стичаше топла, ароматна каша. Бекир сновеше около нас, проверяваше дали се чувстваме удобно, питаше имаме ли достатъчно храна и напитки и не спираше да се извинява за състоянието на дрехите ни, покрити с мръсни петна от сламата в клетката. Откакто бе станал свидетел на някои от способностите ни, отношението му към нас се бе променило драстично, само за няколко минути ние изминахме пътя от затворници до уважавани гости.

— Много съжалявам за начина, по който се отнесохме към вас — поде той, докато се настаняваше на една възглавница между огньовете. — Когато става дума за безопасността на моите хора, трябва да взема всички необходими предпазни мерки. В наши дни по пътищата се скитат какви ли не хора — а някои дори не са човеци. Ако ми бяхте казали само, че сте синдригасти…

— Учили са ни никога да не го казваме на никого — обясни Ема.

— Никога повече — добави Олив.

— Който и да ви е учил на това, бил е много мъдър — отбеляза Бекир.

— Откъде знаете за нас? — попита Ема. — Говорите стария език.

— Само няколко думи — отвърна Бекир. Той се загледа към пламъците, където цвърчеше месо на шишове. — Вашият и моят народ се погаждат от много време насам. Не сме чак толкова различни. Скиторим немили-недраги навсякъде по големия свят. — Той дръпна един шиш и отхапа замислено. — В известен смисъл сме съюзници. Случвало се е неведнъж през тези години ние, циганите, да вземаме ваши деца за отглеждане.

— За което сме ви благодарни — рече Ема, — а също и за вашето гостоприемство. Но с риск да прозвучи невъзпитано, не можем да останем повече при вас. Много е важно час по-скоро да стигнем Лондон. Трябва да хванем влака.

— Заради болния ви приятел? — попита Бекир и погледна към Хю, който отдавна бе престанал да се преструва на болен и нагъваше със завиден апетит, а около главата му бръмчаха щастливо рояк пчели.

— Нещо от тоя род — смънка уклончиво Ема.

Бекир се досещаше, че крием нещо, но беше достатъчно възпитан да не се рови в тайните ни.

— Тази нощ няма да има повече влакове — каза той. — Но можем да станем призори и да ви откараме на гарата, преди първият утре да е тръгнал. Става ли?

— Ще се наложи — отвърна Ема с набръчкано от тревоги чело. Макар че бяхме спестили доста време с пътуването в кервана, мис Перигрин бе изгубила цял един ден. Сега ни оставаха само два — в най-добрия случай. Но това беше утре, а поне засега бяхме на топло край огньовете и може би далече от опасностите. Трудно беше да не се насладим на това, дори само за момента.

Доста бързо се сприятелихме с циганите. Нямахме търпение да забравим случилото се между нас по-рано. Бронуин се извини на момчето, което бе взела за заложник, но Галиби махна небрежно с ръка, като да не беше станало нищо особено. Циганите не спираха да ни тъпчат с храна и пълнеха купата ми отново и отново — дори я препълниха, когато категорично отказах да ям. А когато мис Перигрин се появи с крясък изпод палтото на Бронуин и обяви, че е гладна по нейния си начин, те нахраниха и нея, като й подхвърляха късчета месо във въздуха, а тя подскачаше и ги ловеше.

— Колко е изгладняла! — смееше се Олив и пляскаше с ръчички, докато птицата разкъсваше с нокти и клюн едно свинско краче.

— Е, не се ли радваш, че не им метнахме яйцата? — прошепна Бронуин на Инок.

— Ами, предполагам — отвърна той.

Циганският оркестър подхвана нова песен. Ние ядяхме и танцувахме. Убедих Ема да опише с мен един кръг около огъня и макар че обикновено се стеснявам да танцувам пред хора, този път се отпуснах. Краката ни подскачаха, ръцете ни пляскаха в ритъма на танца и за няколко чудесни минути забравихме кои сме. Успях да забравя дори опасностите и как предния ден за малко да бъдем заловени от гадините и разкъсани от един гладен или как можехме да полетим надолу в планинската пропаст. В този момент бях искрено благодарен на циганите, някаква примитивна част на ума ми се радваше на топлата храна, песните и усмихнатите лица и явно смяташе, че е достатъчно, за да забравя дебнещия мрак, макар и за малко. После песента свърши, ние се върнахме задъхани на местата си и докато постепенно се възцаряваше тишина, настроението се промени. Ема погледна към Бекир и каза:

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо рискувахте живота си заради нас?

Той махна с ръка.

— Вие щяхте да сторите същото.

— Не съм сигурна в това — призна Ема. — Искам само да разбера. Дали го направихте, защото сме чудати?

— Да — отвърна той кратко. Изминаха няколко секунди. Мъжът погледна към дърветата в покрайнините на поляната, към озарените от блясъка на огъня дънери и мрака зад тях. После попита: — Искате ли да се запознаете със сина ми?

— Разбира се — съгласи се Ема.

Тя се изправи, аз и останалите — също.

Бекир вдигна ръка.

— Боя се, че той е доста срамежлив. Само ти — той посочи Ема — и ти — пръстът се завъртя към мен. — И онзи, когото чуваме, но не виждаме.

— Брей — възхити се Милърд. — А си мислех, че оставам незабележим!

Инок се отпусна на възглавницата.

— Защо винаги ме оставят? Да не би да мириша?

Към нашите приятели бързо се приближи циганка с шарена рокля.

— Докато ги няма, ще ви гледам на ръка. — Тя се обърна към Хорас. — Може би някой ден ще изкатериш Килиманджаро! — После погледна Бронуин. — О, май ще се омъжиш за богат хубавец!

Бронуин изпръхтя.

— Любимата ми мечта.

— Госпожо, аз съм този, който познава бъдещето — изпъчи се Хорас. — Нека ви покажа как се прави!

Ние тримата ги оставихме и последвахме Бекир. Приближихме един фургон, който не се отличаваше с нищо, водачът се изкатери по късата стълбичка и почука на вратата.

— Ради? — повика той тихо. — Излез, моля те. Искам да те запозная с едни хора.

Вратата се отвори и навън надзърна жена.

— Изплашен е. Не иска да стане от креслото. — Тя ни огледа внимателно, после разтвори по-широко вратата и ни покани с жест. Качихме се по стълбите и влязохме, привели глави, в тясно, уютно помещение, което, изглежда, бе едновременно дневна, спалня и кухня. Имаше легло под тесния прозорец, маса и стол, малка печка с комин, щръкнал през покрива, и всичко, което е нужно, за да издържиш месеци наред по пътищата.

В единственото кресло седеше момче. Държеше в скута си тромпет. Осъзнах, че го бях видял да свири с циганския оркестър. Явно беше синът на Бекир, а жената, предположих, е негова съпруга.

— Ради, свали си обувките — помоли жената.

Момчето не вдигаше поглед от пода.

— Трябва ли? — попита то.

— Да — кимна Бекир.

Момчето изхлузи едната обувка, после и другата. В началото не бях сигурен какво виждам — нямаше нищо в обувките му. Сякаш нямаше крака. Но все пак го бях видял да протяга ръце към обувките, значи те бяха нахлузени на нещо. Междувременно Бекир го помоли да стане и момчето се надигна неохотно от креслото. Изглеждаше сякаш левитира, краищата на панталоните му се поклащаха пусти на няколко сантиметра над пода.

— Започна да изчезва преди няколко месеца — сподели жената. — Отпърво само пръстите. После петите. А по-нататък целите крака. Нищо от това, което му давах — нито тинктурата, нито тоникът, — имаха някакъв изцеляващ ефект върху него.

Значи все пак имаше крака — но невидими.

— Не знаем какво да правим — призна Бекир. — Мислех си, че ако с вас има знахар…

— Това неговото не се лекува — обади се Милърд и при звука на гласа му откъм пусто пространство момчето подскочи стреснато. — С него сме от един вид. При мен също започна така. Не съм се родил невидим, ставаше малко по малко.

— Кой говори? — попита момчето.

Милърд взе кърпата, оставена на края на леглото, и я уви около лицето си. Под нея се оформи нос, чело и уста.

— Ето ме — рече той и се приближи. — Не се бой.

Пред погледите ни момчето вдигна ръка и докосна бузата на Милърд, после челото и косата — чийто цвят и прическа за мен оставаха загадка, — и дори леко я дръпна, сякаш проверяваше истинска ли е.

— Ти си тук — възкликна то с ококорени от почуда очи. — Наистина си тук!

— И ти ще си тук, дори след като останалото изчезне — каза Милърд. — Ще видиш. Не боли.

Момчето се усмихна и като видя това, жената се подпря отмаляла на Бекир.

— Бог да те благослови — промълви тя с просълзени очи. — Благословен да си.

Милърд се наведе към изчезналите крака на Ради.

— Няма от какво да се боиш, момчето ми. Всъщност, когато привикнеш да си невидим, ще откриеш, че това си има и някои предимства…

И докато ги изброяваше, Бекир се върна при вратата и кимна на Ема и мен.

— Да ги оставим — предложи той. — Сигурен съм, че има доста неща, за които да си говорят.

Оставихме момчето насаме с Милърд и майка му. Когато се върнахме при лагерния огън, там почти всички, чудати и цигани, се бяха събрали около Хорас. Той стоеше върху повален дънер пред слисаната гадателка, затворил очи, положил едната си ръка на челото й и когато го доближихме, сякаш разказваше сън:

— … а внукът на твоя внук ще управлява огромен кораб, който снове между Земята и Луната като градски автобус, на Луната ще си има къщурка, но ще изостане с плащането на ипотеката и ще му се наложи да вземе заеми, а една от лихварките ще е хубава млада жена, в която ще се влюби, само дето това няма да е като земната любов заради разликата в гравитацията…

Спряхме в края на тълпата.

— Той наистина ли познава? — попитах Ема.

— Може би — отвърна тя. — Но нищо чудно да се майтапи с нея.

— А защо не може да вижда нашето бъдеще, щом вижда нейното?

Ема сви рамене.

— Талантът на Хорас може да е отчайващо безполезен. Когато става дума за непознати, прогнозите му са доста точни, около нас обаче умът му направо блокира. Изглежда, колкото по-емоционално е обвързан с някого, толкова по-малко вижда в бъдещето. Чувствата замъгляват дарбата му.

— Не е ли така с всички нас? — чух глас зад нас и когато се обърнах, видях Инок да стои отзад. — Ема, скъпа, и като стана дума за това, надявам се, че не разсейваш твърде много нашия американец. Трудно е да следиш за близостта на гладни, когато в ухото ти е опрян езикът на млада жена.

— Не плещи гадости! — скастри го Ема.

— Не бих могъл да пренебрегна усещането дори да исках — рекох, ала внезапно бях споходен от смразяващата мисъл, че Инок ревнува.

— Да чуем сега за вашата тайна среща — продължи Инок. — Тези цигани наистина ли ни пазят заради някакъв митичен съюз, за който дори не сме чували?

— Синът на водача е чудат — обясни Ема. — Надяват се, че ние можем да му помогнем.

— Ама че безумие — въздъхна Инок. — Нима заради едно момче за малко да позволят да бъдат разфасовани от онези войници? А говорим за чувства, които замъглят дарбата! Мислех, че смятат да ни държат като роби заради способностите ни или поне да ни продадат на някой цирк — но както винаги съм надценявал хората.

— О, иди да си поиграеш с някое мъртво животно — озъби се Ема.

— Никога няма да разбера деветдесет и девет процента от човечеството — оплака се Инок и се отдалечи, като поклащаше глава.

— Понякога си мисля, че половината от това момче е бездушна машина въздъхна Ема. — Плът отвън и метал отвътре.

Засмях се, ала тайно се зачудих дали Инок не е прав. Постъпката на Бекир наистина граничеше с безумие. От друга страна, ако Бекир е луд, то значи и аз съм такъв. Какво още бях готов да пожертвам заради едно момиче? Въпреки любопитството, въпреки дядо ми, въпреки дълга ни към мис Перигрин, всъщност аз бях тук — сега — по една-единствена причина: защото от деня, в който срещнах Ема, знаех, че искам да съм част от нейния свят. Това не правеше ли и мен безумец? Или сърцето ми бе твърде лесна плячка?

„Сигурно и на мен би ми бил полезен малко метал отвътре“ — рекох си. Ако сърцето ми бе с по-устойчива броня, къде щях да съм сега?

Ясно къде — у дома, погълнат от сивото всекидневие. Ще давя скуката с видеоигри, ще работя на смени за „Първа помощ“. И ще умирам отвътре — ден след ден. От самосъжаление.

„Страхливец. Слабо, жалко хлапе. Щеше да профукаш едничкия си шанс.“

Но не го направих. Протегнах ръце към Ема, рискувайки всичко, и продължавах да го рискувам всеки ден — ала с това се бях озовал в един свят, който дори не бих могъл да си представя; свят, в който хората бяха по-живи от всеки, когото познавах преди, в който вършех неща, за които не съм и мечтал, и оцелявах в ситуации, за които не бих си помислил. И всичко това, защото си позволих да почувствам нещо към едно чудато момиче.

Въпреки всички неприятности и опасности, в които се бяхме забъркали, въпреки неоспоримия факт, че този странен свят бе започнал да се руши в мига, когато го открих за себе си, аз бях искрено радостен, че съм тук. Въпреки всичко този необичаен и чудат живот се оказа нещото, което винаги съм искал. Странно, помислих си, как е възможно да живееш едновременно в мечта и кошмар.

— Какво има? — попита ме Ема. — Защо си се втренчил в мен?

— Исках да ти благодаря.

Тя сбърчи носле, сякаш бях изтърсил нещо смешно.

— За какво да ми благодариш?

— Ти ми даде сила, за която дори не знаех, че притежавам. Направи ме по-добър.

Тя се изчерви.

— Не зная какво да кажа.

Ема, светла душа. Имам нужда от огъня ти — от този вътре в теб.

— Не е необходимо да казваш нищо — рекох. След това ме споходи силното желание да я целуна и аз го направих.

* * *

Макар че бяхме уморени до смърт, циганите бяха в празнично настроение и изглежда, бяха твърдо решени да продължат с веселбата. След няколко чашки сладка, миришеща на кафе течност и още няколко песни успяха да ни спечелят. Те бяха родени разказвачи и забележителни певци, и се отнасяха с нас сякаш сме техни далечни и доскоро изгубени братовчеди. Останахме будни до среднощ, разменяйки си истории. Момъкът, който имитираше мечката, ни смая с няколко вентрилоквистични трикове, толкова добри, че почти повярвах, че куклите му са живи. Явно си падаше по Ема и направи цялото представление заради нея, като често й се усмихваше, но тя се престори, че не го забелязва, и държеше демонстративно ръката ми. По-късно циганите ни разказаха как през Първата световна война британската армия им реквизирала конете и известно време нямало с какво да теглят фургоните си. Няколко месеца живели в една гора — в същата тази гора, — докато един ден в лагера им нахлули кози с дълги рога. Уж изглеждали диви, ала се хранели от ръка и на някого му хрумнало да впрегне една във фургон. Тези кози се оказали почти толкова силни, колкото и изгубените коне. Така че циганите най-сетне можели отново да поемат на път и до края на войната фургоните им били теглени от тези необичайно силни кози, заради което из Уелс се прочули като Хората с козите. За доказателство те показаха снимка на чичото на Бекир, возещ се на теглена от козел карета. Знаехме, без никой да го казва, че това е било изгубеното стадо чудати кози, за които говореше Адисън. След войната армията върнала конете на циганите и тъй като от козите вече нямало нужда, те се изгубили в гората.

Постепенно огньовете изгаснаха, циганите ни постлаха на тревата и ни изпяха приспивна песен, от която аз се унесох като малко момче. Вентрилоквистът дойде да пожелае лека нощ на Ема. Тя го прогони, но преди това той успя да й пъхне в ръката поздравителна картичка. На гърба имаше адрес в Кардиф, откъдето той прибираше пощата на всеки няколко месеца, когато циганите спираха наблизо. Отпред бе неговата снимка с куклите и кратка бележка, посветена на Ема. Тя ми я показа и се изкиска, но на мен ми стана мъчно за младежа. Вината му бе единствено, че я харесва — също както и аз.

Сгуших се на постелката до Ема, в покрайнините на гората. Тъкмо когато заспивах, чух стъпки в тревата до нас. Отворих очи, но не видях никого. Беше Милърд, върнал се, след като бе разговарял цяла вечер с момчето на водача.

— Иска да дойде с нас — съобщи той.

— Кой? — попита Ема сънено. — Къде?

— Онова момче. С нас.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че идеята не е добра. Но не посмях да му откажа.

— Знаеш, че не можем да вземаме никого с нас — изтъкна Ема. — Той ще ни забави.

— Зная, зная — отвърна Милърд. — Но той изчезва много бързо и е изплашен. Скоро ще бъде съвсем невидим и се бои, че някой ден ще изостане от кервана и циганите няма да забележат, след което ще се изгуби в гората и ще стане плячка на вълците и паяците.

Ема изпъшка и се обърна с лице към Милърд. Той нямаше да ни остави да заспим, докато този въпрос не бъде решен.

— Разбирам, че ще е разочарован — въздъхна тя. — Но е невъзможно. Съжалявам, Мил.

— Няма нищо — промърмори унило Милърд. — Ще ида да му съобщя тъжната новина.

Той стана и се отдалечи.

Ема въздъхна и после известно време се въртеше неспокойно.

— Постъпи правилно — прошепнах. — Не е лесно да си някой, когото всички търсят.

Тя не отговори, но се сгуши в гърдите ми. Постепенно двамата се унесохме и шепотът на поклащащите се от вятъра клони, както и равномерното дишане на конете ни помогнаха да заспим.

* * *

Беше нощ на неспокоен сън и лоши сънища, прекарах я така, както и предния ден — преследван от глутница кошмарни кучета. На сутринта бях изтощен. Ръцете и краката ми тежаха като че бяха налети с олово, главата ми сякаш бе натъпкана с памук. Може би щях да се чувствам по-добре, ако изобщо не бях спал.

Бекир ни събуди на зазоряване.

— Хайде ставайте, синдригасти! — провикна се той и ни замери с парчета твърд като тухла хляб. — Ще имате достатъчно време да спите, когато умрете!

Инок чукна своето парче в един камък и звукът бе като от дърво.

— Ако закусваме такива неща, скоро ще сме умрели.

Бекир разчорли косата му и се ухили.

— О, я стига. Къде е чудатият ти дух тази сутрин?

— В тоалетната — промърмори Инок и се зави през глава.

Бекир ни даде десет минути да се приготвим за пътуването до града. Държеше на обещанието си и смяташе да ни откара там, преди да потегли първият влак. Станах, намерих кофа с вода, наплисках лице и измих зъби с пръст. О, как ми липсваше четката за зъби. Как тъгувах по конеца за чистене, по дезодоранта с ухание на океански бриз. Какво ли не бих дал сега да се озова в някоя дрогерия на „Първа помощ“.

Бих дал царство за чифт чисти гащи!

Смърдящ на слама, аз захрусках невероятно твърдия хляб, докато циганите и децата им ни гледаха с натъжени лица. Сякаш по някакъв начин се досещаха, че снощното празненство ни е било последното, преди да ни отведат на бесилото. Опитах се да ги поразведря.

— Всичко е наред — заговорих едно момче, което изглеждаше като че всеки миг ще се разплаче. — Ще се справим.

То ме гледаше като да съм проговорил призрак, с големи и изпълнени с недоверие очи.

Докараха осем коня, водени от осмина ездачи — по един за всеки от нас. Конете щяха да ни откарат в града много по-бързо, отколкото фургоните. Но аз ги гледах уплашено.

Никога не бях яздил кон. Вероятно бях почти единственото сравнително богато американско момче, което не го бе правило. И не защото не смятах, че конете са красиви, великолепни създания, апогей на животинската еволюция и прочее, и прочее — просто не вярвах, че което и да било животно гори от желание да бъде яхано и яздено от човек. Освен това конете са много големи, с яки мускули и едри, остри зъби, и винаги ме гледаха сякаш знаеха, че се страхувам, готови да се възползват от първата възможност да ми теглят един къч. Да не говорим за невъзможността да се постави предпазен колан на кон — а от друга страна, конете можеха да препускат почти толкова бързо, колкото колите, само че друсаше повече. Ето защо цялото това начинание ми се струваше нежелателно.

Разбира се, запазих тези разсъждения за себе си. Стиснах зъби, надявайки се, че ще оцелея достатъчно дълго, за да умра по начин, по-интересен от този да паднеш от кон.

Още след първото юууупааа ние се понесохме в галоп. Мигом забравих за достойнството си и се вкопчих в циганина на седлото пред мен, който държеше юздите — стана толкова бързо, че дори нямах възможност да се сбогувам с останалите, дошли да ни изпратят. Което беше за предпочитане, тъй като разделите никога не са били силната ми страна, а напоследък животът се бе превърнал в нескончаема поредица от такива. Сбогом, сбогом, сбогом.

Препускахме. Бедрата ми изтръпнаха от притискането в коня. Бекир водеше групата, чудатият му син седеше зад него на седлото. Момчето яздеше с изправен гръб и разперени встрани ръце, спокойно и уверено, истински контраст с предната вечер. Тук, сред циганите, той бе във вихъра си. Нямаше нужда от нас. Това бяха неговите хора.

След време забавихме до тръс и аз събрах смелост да отлепя лице от гърба на ездача и да огледам пейзажа. Гората бе преминала в поле. Спускахме се в долина, в средата й имаше градче, което оттук изглеждаше не по-голямо от пощенска марка и обрамчено от всички страни с гъста зеленина. Към него от изток описваше дъга дълъг бял пушек — димящият дъх на влак.

Бекир дръпна юздите на коня пред градската порта.

— Ние сме дотук — обяви той. — В града не гледат на нас с добро око. Не е необходимо да привличаме внимание и върху вас.

Беше трудно да си представиш, че някой би изпитвал недоверие към тези толкова мили хора. Но от друга страна, тъкмо предразсъдъците бяха причина чудатите да странят от обществото. Ето в какво се бе превърнал този тъжен свят.

Ние слязохме от конете. Изправих се зад другите, надявайки се, че никой няма да забележи разтрепераните ми крака. Тъкмо когато се готвехме да тръгнем, момчето на Бекир скочи от коня и извика:

— Чакайте! Вземете ме с вас!

— Мислех, че ще поговориш с него — изсъска Ема на Милърд.

— Поговорих — рече Милърд.

Момчето извади пътна торба от джоба на седлото и я метна на рамо. Беше се подготвил.

— Мога да готвя — продължи то, — да сека дърва, да яздя кон, да връзвам всякакви възли!

— Някой да го награди с почетна значка — подхвърли Инок.

— Боя се, че е невъзможно — каза с мек глас Ема.

— Но аз съм като вас — и ще ставам все повече, с течение на времето! — Момчето се зае да си разкопчава панталона. — Вижте какво става с мен!

Преди някой да го спре, то пусна панталоните до глезени. Момичетата нададоха смутени възклицания и обърнаха глави. Хю извика:

— Не си сваляй гащите, отчаян нещастнико!

Но нямаше какво да се види — момчето вече бе изчезнало до пояса. Когато втренчих поглед в долния край на тялото му, зърнах само да прозират полупрозрачни черва.

— Вижте колко много изчезна от вчера досега — продължи Ради с глас, в който се долавяше паника. — Скоро ще се изгубя напълно!

Циганите го зяпаха с ококорени очи и шепнеха развълнувано. Дори конете изглеждаха изплашени, защото се дръпнаха от полупрозрачното момче.

— Проклет да съм! — възкликна Инок. — Той е само наполовина тук.

— О, бедният — въздъхна Бронуин. — Не може ли да го вземем?

— Ние не сме пътуващ цирк, та да прибираш всеки, който ти е симпатичен — озъби се Инок. — Тръгнали сме на опасна мисия да спасим нашата имбрин и сега не е време да се превръщаме в детегледачи на объркани нови чудати!

Момчето ни гледаше с пълни със сълзи очи. Торбата му се свлече от рамото и тупна на земята.

Ема дръпна Инок настрана.

— Това беше твърде грубо — скастри го тя. — Извини се веднага!

— Няма. Само си губим безценното време.

— Тези хора ни спасиха живота!

— Нямаше да се налага да го спасяват, ако не ни бяха затворили в оная гадна клетка!

Ема се предаде и се обърна към момчето.

— При други обстоятелства щяхме да те приемем с разтворени обятия. Но точно в този момент нашата цивилизация и начинът ни на живот са под заплаха да бъдат унищожени. Така че, сам разбираш, моментът е неподходящ.

— Не е честно — извика момчето. — Защо не съм започнал да изчезвам по-рано? Защо е трябвало да се случи чак сега?

— Способностите на всеки чудат се проявяват, когато им е отредено — намеси се Милърд. — При някои още в ранна детска възраст, при други едва когато порастат. Веднъж чух един от нас да разправя, че не знаел, че може да левитира със силата на ума си, докато не станал на деветдесет и две.

— Аз съм била по-лека от въздуха от мига, когато съм се родила — заяви гордо Олив. — Изскочила съм от мама и съм литнала към тавана на болничната стая! Единственото, което ми попречило да изхвърча през прозореца и да се изгубя сред облаците, била пъпната връв. Казват, че докторът припаднал от уплаха.

— Ти все още плашиш хората, миличка — потупа я Бронуин.

Милърд, видим благодарение на шлифера и обувките, които носеше, пристъпи към момчето.

— Какво мисли баща ти за всичко това? — попита той.

— Истината е, че ние не искаме да си тръгва — обади се Бекир. — Но как бихме могли да се грижим за сина си, когато дори не го виждаме? Той реши да ни напусне и се питам дали няма да е на по-добро място сред вас.

— Обичате ли го? — попита без заобикалки Милърд. — Той обича ли ви?

Бекир смръщи вежди. Той беше човек с традиционни възгледи и въпросът му се стори смущаващ. Но след като помърмори и сумтя, отвърна:

— Разбира се. Той е мое дете.

— Тогава вие сте неговият вид — заключи Милърд. — Мястото на момчето е при вас, не при нас.

Бекир не бе от хората, които издаваха чувствата си пред околните, но този път го видях да стиска челюст, а очите му трепнаха. Той кимна, сведе глава към сина си и рече:

— Хайде, момче. Вземи си торбата и да вървим. Майка ти ще ти направи чай.

— Добре, тате — отвърна момчето, което изглеждаше едновременно разочаровано и облекчено.

— Всичко ще бъде наред — увери го Милърд. — Дори по-добре, отколкото си мислиш. А когато приключим с нашата работа, ще те потърся. Има и други като нас по широкия свят. Двамата с теб ще ги издирим.

— Обещаваш ли? — попита момчето и в очите му блесна надежда.

— Обещавам — отвърна Милърд.

След тези думи момчето се метна на коня на баща си, а ние се обърнахме и минахме през градската порта.