Рансъм Ригс
Градът на гладните (4)

Трета глава

Струваше ни се, че са минали часове в препъване из черната гора, но нямаше нито луна, нито звезди, по които да определим колко време е минало. Виковете и лаят на кучетата ни пришпорваха, заплашваха ни отвсякъде и отникъде едновременно. За да не могат кучетата да надушат следите ни, наложи се да навлезем в леденостуден поток и да газим в него, докато краката ни се вкочаниха, а когато най-сетне излязохме от другата страна, имах чувството, че стъпвам на дървени трупчета.

След известно време умората надделя. Някой изстена в мрака. Олив и Клеър започнаха да изостават и се наложи Бронуин да ги вземе на ръце, но тогава пък тя не можеше да поддържа темпото. Накрая, когато Хорас се препъна в един корен и тупна, а после остана да лежи, където бе паднал, ние всички спряхме.

— Ставай, мързелив негоднико! — изсъска му Инок, но той също хриптеше, а след това се облегна на едно дърво да си поеме дъх и изглежда, ядът му се стопи.

Бяхме стигнали предела на силите си. Трябваше да спрем.

— Няма смисъл да търчим в кръг из гората — обади се Ема. — Нищо чудно накрая да се озовем точно там, откъдето тръгнахме.

— На светло сигурно ще се ориентираме по-добре — съгласи се Милърд.

— Ако доживеем до тогава — изсумтя Инок.

Заръси слаб дъждец. Фиона направи заслон, като събра короните на няколко ниски дръвчета и завърза клоните им, шепнейки едва доловими слова на стъблата. Отдолу имаше достатъчно място, за да седнем. Пропълзяхме на сушина и полегнахме, заслушани в мрака и далечния лай. Някъде в тази гора въоръжени мъже продължаваха да ни търсят. Сигурен бях, че всеки от нас си мислеше едно и също — какво ли ще стане, когато ни хванат.

Клеър се разплака, в началото тихо, сетне все по-силно, докато и двете й усти забълваха вопли и тя едва успяваше да си поема дъх между риданията.

— Я се вземи в ръце! — скара й се Инок. — Ще те чуят и тогава вече ще има защо да плачем.

— Ще ни хвърлят за храна на кучетата — изхленчи тя. — Ще ни застрелят и ще вземат мис Перигрин!

Бронуин пропълзя до нея и я прегърна.

— Моля те, Клеър! Трябва да мислиш за нещо друго!

— Ами, о-опитв-аа-м се!

— Постарай се повече!

Клеър стисна очи, пое си дълбоко дъх и го задържа, докато заприлича на балон, готвещ се да се пукне — след това изпусна нещо средно между въздишка и хлипане, по-силно от всичко досега.

Инок притисна устата й с ръка.

— Шшшшшт!

— Аз съ-съ-жа-жа-лявам! — забърбори тя. — Мо-може би, ако ми про-про-четете ня-някоя при-приказка…

— Не и този път — сопна се Милърд. — Започвам да съжалявам, че не изгубихме проклетите книги в морето с останалите неща!

Мис Перигрин взе думата, доколкото бе в състояние — тя скочи върху сандъка на Бронуин и затропа по него с човка.

Вътре, заедно с оскъдните ни притежания, бяха „Приказките“.

— Аз съм с мис П — рече Инок. — Заслужава си да опитаме — каквото и да е, само да спре да циври!

— Добре, мъничка — съгласи се Бронуин. — Но само една приказка и ще ни обещаеш да спреш да плачеш!

— Аз о-обещавам — подсмръкна Клеър.

Бронуин отвори сандъка и извади подгизналото копие на „Приказки за необикновеното“. Ема се наведе над нея и запали малко огънче на върха на пръста си, за да може да чете. Мис Перигрин, очевидно нетърпелива да успокои Клеър, защипа корицата с човка и я разтвори на пръв поглед на случайна страница. Бронуин зачете с тих глас.

„Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват по стените на своите домове, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши другари.“

— Ама че тъжна история — замърмори Клеър. — Прочети някоя друга.

— На мен пък ми харесва — възрази Инок. — Нека да чуем какво става нататък с гръмването и опване на стената.

Бронуин не обърна внимание на нито един от двамата и продължи да чете.

„По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване. Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Той вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, Катберт успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал с пета ловеца на желе.

Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:

— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.

А те отвръщали:

— Разбира се, Катберт, ще го правим.

И така всеки ден Катберт спасявал все повече чудати животни от ловците, вдигал ги на планината за вратлетата и постепенно горе се събрала цяла менажерия. Животните били щастливи там, защото най-сетне можели да живеят на спокойствие, Катберт също бил доволен, тъй като, когато се изправел в целия си ръст и подпирал брадичка на върха на планината, можел да разговаря на воля с новите си приятели. Но една сутрин вещица дошла да навести Катберт. Той се къпел в малкото езерце в сянката на планината, когато чул гласа й:

— Ужасно съжалявам, но сега трябва да те превърна в камък.

— И защо ще правиш подобно нещо? — попитал великанът. — Аз съм много добър. Аз съм от великаните, които помагат.

— Нае ме семейството на ловеца, когото си смачкал — обяснила тя.

— Ах — рекъл той. — Забрави за него.

— Ужасно съжалявам — повторила вещицата, махнала с брезово клонче и бедният Катберт се вкаменил.

Изведнъж той станал много тежък — толкова тежък, че започнал да потъва в езерото. Потъвал и потъвал, и не спрял да потъва, докато водата не стигнала до шията му. Неговите приятели животните видели какво се случило и макар да се чувствали ужасно, решили, че няма с какво да му помогнат.

— Зная, че не можете да ме спасите — извикал Катберт на приятелите си, — но поне елате да разговаряте с мен! Заклещен съм в това езеро и съм ужасно самотен!

— Но ако слезем долу, ловците ще тръгнат подире ни! — отговорили му те.

Катберт знаел, че са прави, но въпреки това продължавал да ги моли.

— Говорете с мен! — викал им той. — Моля ви, елате да си говорим.

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекалено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

Но те не дошли. А той продължавал да ги зове, докато гърлото му се превърнало в камък, както и останалата част на тялото. И това е краят.“

Бронуин затвори книгата.

— Това ли е? — Клеър я погледна нацупено.

Инок започна да се смее.

— Това е — отвърна Бронуин.

— Ужасна приказка — оплака се Клеър. — Прочети ми някоя друга!

— Приказка като всяка друга — намеси се Ема, — а сега е време за сън.

Клеър изду устни, но вече бе спряла да плаче и очевидно приказката си бе свършила работата.

— Утре едва ли ни чака по-лесен ден — обяви Милърд. — Трябва да си починем и да възстановим сили.

Събрахме чимове от влажен мъх, които да използваме за възглавници, и Ема ги изсуши с ръце, преди да ги пъхнем под главите си. Тъй като нямахме одеяла, сгушихме се един в друг, за да се топлим: Бронуин прегърна дребосъците, Фиона се сгуши в Хю, чиито пчели излизаха и се прибираха в устата при всеки негов дъх, пазейки спящия си господар, Хорас и Инок опряха гърбове един в друг, твърде горди, за да се прегръщат, а аз бях с Ема. Лежах по гръб, а тя се бе свила до мен, положила глава на моите гърди, и лицето й бе така подканящо близо до устните ми, че можех да целувам челото й всеки път, когато си пожелаех — и не бих спрял, само че бях уморен до смърт, а тя бе топла като електрическо одеяло. Скоро се унесох в приятни сънища за разни дреболии, които не е нужно да си спомняш.

Никога не помня хубавите сънища, остават само лошите.

Цяло чудо бе, че изобщо успях да заспя, като се имаха предвид обстоятелствата. Дори тук — гонени като диви животни, заспали на открито, заплашени от смъртна опасност, дори тук, в прегръдките й, аз успях до известна степен да намеря покой.

Над нас остана да бди само мис Перигрин, която ни гледаше с черните си лъскави очи. Макар ранена и смалена, тя все още бе наш закрилник.

Нощта се оказа студена и Клеър започна да трепери и кашля. Бронуин сръга Ема с лакът и прошепна:

— Мис Блум, малката се нуждае от вас, боя се, че се разболява.

Ема ми се извини шепнешком, измъкна се от обятията ми и се зае да топли Клеър. Почувствах искрица ревност, сетне вина, задето съм си позволил да ревнувам, когато става въпрос за болен приятел. Докато лежах там сам-самичък, струваше ми се, че съм изоставен, колкото и да бе глупаво това, ала така и не можах повече да заспя. Слушах дишането на останалите, както и тихите им викове и възклицания, когато ги спохождаха кошмари, които едва ли можеха да се сравняват с този, който ни очакваше в реалния живот. Постепенно чернилката наоколо взе да се отделя слой по слой и ето че накрая небето взе да се обагря в бледосиньо.

* * *

На зазоряване изпълзяхме от нашето убежище. Почистих мъха от косата си и се опитах безрезултатно да изтупам засъхналата по панталоните ми кал, заради която приличах на някакво блатно чудовище, повърнато от земните недра. Бях гладен както никога досега, стомахът ми стържеше недоволно и ме болеше почти навсякъде, където човек може да изпитва болка от въртенето по твърдата земя. Но имаше и някои добри страни през тази ранна сутрин: дъждът бе спрял, въздухът постепенно се стопляше, а ние, изглежда, бяхме избягали от гадините и техните кучета поне за момента, тъй като или кучетата бяха спрели да лаят, или бяха твърде далеч, за да ги чуем.

Ала междувременно се бяхме изгубили. Оказа се също толкова трудно да се ориентираме денем в гората, колкото и в мрака. Зелените клони на елите се простираха във всички посоки, докъдето ни стигаше погледът, сякаш всяка посока бе огледално отражение на останалите. Земята бе застлана с дебел килим от окапали листа, скрили дирите, които бяхме оставили снощи. Бяхме се събудили в сърцето на зелен лабиринт без карта и компас, а скършеното крило на мис Перигрин не й позволяваше да литне, за да ни насочи. Инок предложи да пуснем Олив над дърветата, както бяхме постъпили в мъглата, но не ни бе останало въже, а ако я изпуснехме в небето, никога вече нямаше да успеем да си я върнем.

Клеър беше болна и продължаваше да се влошава, тя лежеше сгушена в скута на Бронуин с изпотено челце въпреки сутрешния хлад. Беше толкова измършавяла, че можех да преброя ребрата й през роклята.

— Ще се оправи ли? — попитах.

— Има температура — отвърна Бронуин и опря длан на бузата на момичето. — Трябват й лекарства.

— Първо обаче трябва да намерим начин да се измъкнем от тази прокълната гора — рече Милърд.

— Първо ще се нахраним — тросна се Инок. — Да хапнем и да обсъдим възможностите.

— Какви възможности? — попита Ема. — Избираме една посока и тръгваме нататък. Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.

Седнахме да се наядем, но бяхме умълчани. Никога досега не бях опитвал кучешка храна, но съм сигурен, че тази бе дори по-лоша — кафеникави кубчета пресовано месо и мазнина от ръждясали консерви и тъй като не разполагахме с прибори, трябваше да се храним с ръце.

— Бях взел пет пакета с осолено птиче и три кутии с пастет от гъши дроб с корнишони, а вижте какво ни остана. — Инок стисна нос с пръсти и хвърли едно желирано парче месо в разтворената си уста, после го глътна, без да го дъвче. — Мисля, че някой ни наказва.

— За какво? — въздъхна Ема. — Ние бяхме безупречни ангелчета. Е, повечето от нас.

— Може би заради грехове от предишни животи. Не зная.

— Необикновените нямат предишни животи — посочи Милърд. — Живеем един и същ от началото до края.

Довършихме набързо закуската, заровихме празните кутии и се подготвихме за път. Тъкмо когато щяхме да тръгнем, Хю се появи откъм близкия гъсталак, главата му бе обгърната от облак развълнувани пчели. От вълнение едва си поемаше дъх.

— Къде беше? — попита го строго Ема.

— Имах нужда от малко усамотение, за да си свърша сутрешната работа, която не ви влиза в работата — отвърна Хю. — И открих…

— Кой ти е давал разрешение да се губиш от погледа ни? — прекъсна го Инок. — За малко да тръгнем без теб!

— А кой е казвал, че ми е нужно разрешение? Както и да е, видях…

— Не можеш просто така да скиториш наоколо! Ами ако се беше изгубил?

— Ние вече сме се изгубили.

— Ах ти, невежа! Ами ако не беше успял да намериш обратния път?

— Оставих пътечка от пчели, както правя винаги…

— Ще го оставиш ли най-сетне да довърши? — сопна се Ема.

— Благодаря ти — кимна Хю, обърна се и вдигна ръка в посоката, от която бе дошъл. — Видях вода. Много вода, през дърветата нататък.

Лицето на Ема помръкна.

— Опитваме се да се отдалечим от морето, а не да се върнем при него. Вероятно сме се заблудили в тъмното и сме поели назад.

Последвахме Хю в посоката, от която бе дошъл, като Бронуин носеше мис Перигрин на рамо и бедната болна Клеър на ръце. След стотина крачки между дърветата нещо заблещука — беше голяма водна площ.

— О, това е ужасно — проплака Хорас. — Подгонили са ни право към тях!

— Не чувам никакви войници — възрази Ема. — Всъщност не чувам нищичко. Даже океана.

— Така е, защото не приближаваме океана, тъпачке — тросна се Инок. Той хукна към водата. Когато го застигнахме, стоеше потънал до глезени в мокрия пясък и ни гледаше със самодоволна усмивка, излъчваща недвусмисленото „нали ви казах“. И беше прав — това не беше море. Беше мъгливо, сивкаво езеро, широко и обрасло с ели, с гладка и равна като плоча повърхност. Но най-забележителната му черта беше нещо, което не забелязах веднага: не и докато Клеър не посочи голямо скално образувание, стърчащо от близките плитчини. В началото погледът ми се плъзна по него, но след миг се върна обратно. Имаше нещо зловещо в тази гледка — и определено познато.

— Това е великанът от приказката! — провикна се Клеър, все още в прегръдките на Бронуин. — Това е Катберт!

Бронуин я погали по главицата.

— Тихо, малката, имаш треска.

— Не ставай смешна — скастри я Инок. — Това е само една скала.

Но не беше. Макар вятърът и дъждовете да бяха изгладили донякъде чертите, наистина приличаше на потопен до шия в езерото великан. Съвсем ясно се различаваха главата и вратът, носът и дори адамовата ябълка, а отгоре бяха пораснали бодливи дръвчета, които наподобяваха четинеста коса. Ала най-необичайно от всичко бе позата на главата — отметната назад и със зейнала уста, сякаш великанът от приказката, която бяхме чули снощи, се бе вкаменил, докато е викал приятелите си от планинския връх.

— И вижте! — Олив посочи с пръстче скалист хълм в далечината. — Това трябва да е планината на Катберт!

— Великаните съществуват — промърмори Клеър с отпаднал, но изпълнен с почуда глас. — Приказките са истина.

— Да не правим такива абсурдни заключения — намръщи се Инок. — Какво е по-вероятното обяснение? Че създателят на приказката, която прочетохме снощи, е бил вдъхновен от никоя канара, наподобяваща гигантска глава, или че приличащата на глава канара наистина е принадлежала на великан?

— Убиваш забавното във всичко — укори го Олив. — Аз вярвам във великаните, а ти не!

— Приказките са приказки и нищо повече — изсумтя Ема.

— Странно — вметнах, — точно това си мислех за вас, преди да ви срещна.

Олив се разсмя.

— Джейкъб, какъв си глупчо. Наистина ли смяташе, че сме измислени?

— Разбира се. Дори след като се запознах с вас, за известно време продължавах да го мисля. По-скоро вярвах, че ми се е разхлопала дъската.

— Истинска или не, това е невероятно съвпадение — поклати глава Милърд. — Да прочетем снощи тази приказка, а днес да се натъкнем на природното образувание, вдъхновило създаването й. Какви са шансовете?

— Не мисля, че е съвпадение — рече Ема. — Помните ли, че мис Перигрин отвори книгата? Вероятно нарочно е избрала тази приказка.

Бронуин завъртя глава и погледна птицата на рамото й.

— Така ли е, мис П? Защо?

— Защото означава нещо — изтъкна Ема.

— Абсолютно — потвърди Инок. — Означава, че трябва да идем и да се покатерим на тази канара! За да потърсим път вън от гората!

— Исках да кажа, че приказката означава нещо — упорстваше Ема. — Какво искаше великанът в нея? За какво молеше отново и отново?

— Някой да му говори! — обади се Олив като нетърпелив ученик.

— Именно — потвърди Ема. — Така че ако иска да говори, да видим какво ще ни каже. — След тези думи тя навлезе в езерото.

Гледахме я как се отдалечава, все още смутени и объркани.

— Къде отива? — попита Милърд. Изглежда, питаше мен. Поклатих глава.

— Преследват ни гадините! — извика й Инок. — Изгубени сме! Какво, в името на птичето и земното царство, си мислиш, че правиш?

— Опитвам се да разсъждавам като чудат! — отвърна на висок глас Ема. Тя зашляпа из плитчините до подножието на скалата, покатери се по нея и надзърна в отворената уста.

— Е? — извиках. — Какво виждаш?

— Не зная! — отвърна тя. — Но изглежда, че се спуска доста навътре. Ще трябва да погледна отблизо.

Ема се придърпа в каменната паст на великана.

— Най-добре слез, преди да се удариш! — извика й Хорас. — Караш ни да се тревожим за теб!

— Ти за всичко се тревожиш — посочи Хю.

Ема метна един камък в гигантското гърло и се заслуша в звука, който идваше отвътре. Понечи да каже: „Мисля, че може да е…“, но се подхлъзна на един разклатен камък и останалите думи се изгубиха, докато дращеше и се вкопчваше отчаяно, за да не падне.

— Внимавай! — извиках с разтуптяно сърце. — Чакай, сега идвам!

Зашляпах в езерото към нея.

— Какво може да е? — попита Инок.

— Има само един начин да узнаем! — обяви развълнувано Ема и отново се напъха в устата.

— О, боже — възкликна Хорас. — Ама тя ще влезе…

— Чакай! — извиках отново, но тя вече беше изчезнала, скрита напълно в гърлото на великана.

* * *

Отблизо великанът изглеждаше по-голям, отколкото от брега, и когато надзърнах в зейналата му паст, стори ми се, че почти чувам диханието на Катберт. Свих длани пред устата си и повиках Ема. Чух само ехото на собствения си глас. Останалите вече бяха нагазили във водата, но не можех да ги чакам — ами ако долу тя е в беда? — ето защо стиснах зъби, провесих крака в мрака и се пуснах.

Падането бе доста дълго. Цяла секунда. Последва шляп — и плонж във вода, толкова студена, че дъхът ми секна, а мускулите ми се свиха рефлекторно. Намирах се в мъждива, тясна дупка, пълна с вода, без никакъв шанс да се изкатеря обратно по дългото хлъзгаво гърло на великана, ако няма въже, въжена стълба или стълбички. Повиках отново Ема, ала тя не беше наблизо.

„О, боже! — помислих си. — Удавила се е!“

Но тогава нещо ме погъделичка по ръката, около мен заизлизаха мехури и малко след това Ема изскочи на повърхността и си пое шумно дъх.

Изглеждаше невредима на бледата светлина.

— Какво чакаш? — попита ме троснато и плесна с ръце по водата, сякаш за да ми каже, че трябва да се гмурна долу с нея. — Хайде!

— Да не си се побъркала? — попитах. — Тук сме като в капан!

— Разбира се, че не сме! — увери ме тя.

Отгоре долетя гласът на Бронуин.

— Ехееееей, чувам ви долу! Какво намерихте?

— Мисля, че е вход на примка! — извика в отговор Ема. — Кажи на другите да скачат и да не се боят — двамата с Джейкъб ще ги чакаме от другата страна!

После тя ме хвана за ръката и макар да не разбирах съвсем какво става, аз си поех дълбоко въздух и я оставих да ме дръпне под водата. Понесохме се надолу, размахвайки крака като ножици, към дупка с размери на човешко тяло, през която прозираше дневна светлина. Тя ме тикна вътре и ме последва, продължихме през тунел с дължина десетина крачки и после изплувахме в езерото. Виждах над нас леко развълнуваната му повърхност, а отгоре синьо, изкривено от рефракцията небе и докато се издигахме към него, водата се затопли осезателно. Миг по-късно изскочихме на повърхността и поехме шумно въздух. Веднага усетих, че времето се е променило — беше горещо и задушно и светлината имаше оттенъка на златист следобед. Дълбочината на езерото също бе променена — сега то достигаше до брадичката на великана.

— Видя ли? — попита ухилено Ема. — Вече сме някога другаде!

Ето как, съвсем неусетно, бяхме влезли в тази примка и заменихме меката утрин на 1940-а за горещия следобед на друг момент, може би в още по-далечното минало, макар че все още нямаше как да преценим точно кога — тук, в гората и далече от всякакви следи на цивилизация.

Едно по едно и другите деца изплуваха около нас, забелязаха промените и си направиха съответните изводи.

— Давате ли си сметка какво означава това? — изврещя Милърд. Пляскаше с ръце, въртеше се в кръг и едва си поемаше дъх от вълнение. — Означава, че в „Приказките“ е кодирана тайна информация!

— Значи не са чак толкова безполезни, а? — отбеляза Олив.

— О, нямам търпение да ги подложа на анализ и да напиша коментари — потри енергично ръце Милърд.

— Да не си посмял да четеш книгата ми, Милърд Нълингс! — тросна му се Бронуин.

— Но каква е тази примка? — попита Хю. — Кой според вас живее тук?

— Животните, приятелите на Катберт, разбира се! — отвърна Олив.

Инок завъртя очи с досада, но се сдържа да изрече каквото мислеше: това е само приказка! — може би защото и неговият ум започваше да се променя.

— Всяка примка има своята имбрин — изтъкна Ема. — Дори загадъчните примки от книжките с приказки. Така че да отидем и да я намерим.

— Ами добре — склони Милърд. — Накъде?

— Единственото място, което се споменаваше в приказката, освен това езеро, бе планината. — Ема посочи отвесния склон отвъд дърветата. — Кой е готов да си опита късмета в катерене?

Бяхме уморени и гладни, всеки от нас, но намирането на примката ни изпълни с нови сили. Оставихме каменния гигант зад гърбовете си и се отправихме през гората към подножието на склона, дрехите ни бързо подгизнаха от пот заради горещината. Докато наближавахме, теренът наоколо започна да се издига, малко след това се натъкнахме на добре отъпкана пътека и я последвахме през горичките от ниски ели и покрай стърчащи назъбени канари. После пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да я катерим на четири крака, вкопчени в камънаците и притеглящи се с ръце нагоре.

— Дано има нещо хубаво в края на тази пътека — изпъшка Хорас и изтри потта от челото си. — Един истински джентълмен никога не се поти!

Пътеката изтъня до лента, склонът вдясно от нас стана почти вертикален, вляво отстъпи малко и в подножието му зърнахме килим от зелени дървета.

— Дръжте се здраво за стената! — предупреди ни Ема. — Пътят надолу е дълъг.

Зави ми се свят още щом погледнах надолу. Изведнъж си помислих, че съм развил някакъв нов, непознат досега страх от височината, и трябваше да използвам цялата си воля, за да продължа да пълзя нагоре.

Ема ме докосна по ръката.

— Справяш ли се? — попита шепнешком. — Нещо си пребледнял.

Излъгах, че съм добре, и успях да се преструвам на самоуверен още три завоя на пътеката, но после сърцето ми се разтуптя толкова силно и краката ми почти се подкосиха, та се наложи да седна насред тясната пътека, препречвайки пътя на останалите зад мен.

— Олеле — промърмори Хю. — Джейкъб се срина.

— Не зная какво ми става — промърморих под нос. Никога досега не се бях страхувал от височини, но не можех да погледна отвъд ръба на пътеката, без стомахът ми да се преобърне.

Ала тогава ми хрумна друга, още по-ужасна мисъл — ами ако това не е страх от високото, а от гладните?

Беше почти изключено — намирахме се в примка, където гладните не могат да влизат. И въпреки това, колкото повече изучавах странните усещания в червата си, толкова по-убеден ставах, че не падането ме плаши, а нещо отвъд него.

Налагаше се да се убедя лично.

Зад мен другите продължаваха да разговарят оживено и да ме питат настойчиво как се чувствам. Изолирах се от гласовете им, опрях се на ръце и изпълзях до ръба на пътеката. Колкото повече го доближавах, толкова повече се свиваше стомахът ми, сякаш нещо го раздираше с нокти отвътре. Само на сантиметри от края опрях гърди на земята, пресегнах се, за да се уловя за ръба, и се притеглих достатъчно, за да надзърна през него.

Трябваха ми няколко секунди, за да забележа гладния. В началото беше само блещукане на фона на скалистата планина, трептящо петно във въздуха, като топла вълна, издигаща се от двигателя на кола. Едва забележимо отклонение.

Така изглеждат те на нормалните и на другите чудати — на всеки, който не може да прави това, за което ме бива.

А после усетих как се пробужда необикновената ми способност. Много бързо терзанията на червата ми се концентрираха и фокусираха в една болезнена точка и тогава, по начин, който не можех напълно да обясня, те придобиха посока, издължиха се от точка в линия, преминаха от едно в две измерения. Линията, подобна на стрелка на компас, сочеше диагонално към неясното петно на стотина крачки под нас и вляво на планинския склон, където вълните и блещукането бяха започнали да се сгъстяват и да оформят твърда черна маса, човекоподобен силует, състоящ се от пипала и сянка, и вкопчен в скалите.

То ме видя и ужасното му тяло се напрегна. Притиснато към скалата, то разтвори обрамчената си с остри зъби уста и нададе оглушителен писък.

Не беше нужно да описвам на приятелите си какво съм видял. Звукът бе напълно достатъчен.

— Гладен! — извика някой.

— Бягайте! — добави друг, изчерпвайки темата.

Дръпнах се назад от ръба, някой ми помогна да се изправя и после всички хукнахме вкупом, но не надолу по склона, а нагоре, право към непознатото вместо към равнината и примката под нас. Беше твърде късно да се връщаме назад, усетих, че гладният е скочил от канарата и пълзи към долния край на пътеката, за да ни отреже пътя, в случай че решим да се спуснем обратно. Сякаш ни гонеше към предварително заложен капан.

Това беше нещо ново. Никога досега не бях успявал да проследя гладен с друго, освен с очите си, но този път усещах малката стрелка на компаса в тялото ми да сочи зад нас и почти можех да си представя как чудовището се спуска към подножието. Като че ли в момента, в който го бях видял, в главата ми се бе събудило някакво проследяващо устройство.

Свърнахме зад ъгъла — очевидно страхът ми от високото се бе изпарил напълно — и там се изправихме пред гладка скала, висока поне петдесет крачки. Пътеката свършваше тук, склоновете от двете страни се спускаха под главозамайващи ъгли. На стената нямаше стълбичка, нито ръкохватки. Огледахме се трескаво за някакъв друг път — таен проход в скалата, врата, тунел, — но не открихме нищо, никакъв начин да продължим нагоре, освен ако не разполагаме с балон с горещ въздух или с грижовната ръка на вероятно митичния великан.

Завладя ни паника. Мис Перигрин нададе крясък, Клеър се разплака, а Хорас започна да се клатушка и да припява: „Това е краят, сега всички ще умрем!“ Останалите все още търсеха някакъв вълшебен способ да се спасим. Фиона прокара ръце по гладката повърхност, търсейки цепнатини, съдържащи почва, от която би могла да предизвика израстването на лиани, за да се покатерим. Хю изтича при ръба на пътеката и погледна в пропастта.

— Бихме могли да скочим, ако имахме парашут!

— Аз ще ви бъда парашут! — предложи Олив. — Хванете се за краката ми!

Но пътят надолу бе дълъг, а гората в подножието изглеждаше мрачна и опасна.

— По-добре — реши Бронуин — да пратим Олив нагоре по склона вместо надолу в планината.

И с куцукащата, страдаща от треска Клеър в едната ръка тя отведе Олив до стената.

— Дай ми обувките си! — рече й. — Вземи Клеър и мис Перигрин и се качи на върха на планината колкото се може по-бързо!

Олив изглеждаше ужасена.

— Не зная дали ще имам толкова сила! — проплака тя.

— Трябва да опиташ, бърборанке. Ти си единствената, която може да ги спаси! — Бронуин коленичи и нагласи болното момиче в прегръдката й Олив я стисна силно, изхлузи ходила от оловните си обувки и после, тъкмо когато двете започнаха да се издигат, Бронуин прехвърли мис Перигрин от рамото си на главата на Олив. Притискана от тази тежест, Олив се издигаше много бавно — едва когато мис Перигрин размаха здравото си крило и я задърпа нагоре за косата, а тя самата заскимтя и размаха крака, трите започнаха да набират скорост.

Гладният почти бе стигнал подножието. Знаех го със сигурност, сякаш го виждах с очите си. Междувременно ние огледахме района за всичко, което би могло да ни послужи за оръжие — но открихме само дребни камъчета.

— Аз може да съм ви оръжие — заяви Ема, плесна с ръце и когато ги раздалечи, между дланите й изникна възголяма огнена топка.

— И не забравяйте моите пчели! — добави Хю, отвори уста и ги пусна на воля. — Те са доста свирепи, когато ги предизвикат!

Инок, който винаги намираше начин да се присмее в най-неподходящия момент, изпръхтя презрително.

— И какво ще направиш с тях? Ще го опрашиш до смърт ли?

Хю все едно не го чу и се обърна към мен.

— Джейкъб, ти ще си нашите очи. Кажи ми само къде е чудовището и ние ще го жилим, докато му кипне мозъкът!

Моята болезнена стрелка сочеше вече към пътеката, а по начина, по който отровата се трупаше в тялото ми, можех да определя, че се приближава бързо.

— Всеки момент — отвърнах и посочих извивката на пътеката. — Пригответе се. — Ако не беше адреналинът, който изпълваше жилите ми, болката щеше да е съкрушителна.

Заехме нещо като позиции за бой, някои от нас приклекнаха с вдигнати по боксьорски юмруци, други наподобяваха спринтьори, очакващи изстрела за старт, макар че никой не знаеше накъде да бягаме.

— Какъв потискащ и нещастен край на нашите приключения — въздъхна Хорас. — Да бъдем разкъсани от гладен в някакъв уелски пущинак!

— Мислех, че не могат да влизат в примки — рече Инок. — Как, по дяволите, този се е промъкнал?

— Може би еволюират — предположи Милърд.

— Кой дава пет пари как го е направил! — ядоса се Ема. — Тук е и иска да ни изяде!

После над нас едно тънко гласче извика:

— Внимавайте!

Завъртях глава и зърнах лицето на Олив да се дръпва и да изчезва зад скалната стена. Миг по-късно нещо като дълго въже се преметна през ръба. То се размота и се изопна, а завързаната за края му мрежа тупна на земята.

— Побързайте! — обади се отново Олив. — Тук има скрипец — хванете се за мрежата и аз ще ви изтегля!

Изтичахме при мрежата, но тя бе съвсем малка, едва можеше да побере двамина. За въжето, на нивото на очите, бе прикрепена снимка на човек, пъхнат в мрежа — в тази същата мрежа, — със свити отпред крака и увиснал над земята пред гладка скална стена — същата тази стена. На гърба на снимката бе напечатано:

ЕДИНСТВЕН ДОСТЪП ДО МЕНАЖЕРИЯТА:

ПОКАТЕРИ СЕ ВЪТРЕ!

ОГРАНИЧЕНИЕ ЗА ТЕЖЕСТТА: ЕДИН ПЪТНИК

СПЕЦИАЛНО ПОДСИЛЕНА

Устройството бе нещо като примитивен асансьор — предназначен за един пътник, а не за осем. Но нямаше време да го използваме по предназначение и ние всички се скупчихме, пъхахме ръце и крака през отворите на мрежата, вкопчени във въжето отгоре, прикачени кой както намери за добре.

— Вдигни ни! — извиках. Гладният бе вече съвсем близо, болката бе непоносима.

В продължение на няколко безкрайни секунди не се случи нищо. Гладният изскочи иззад завоя, използвайки мускулестите си езици за крака, докато атрофиралите му човешки крайници висяха безполезни. Сетне отгоре се чу метално стържене, въжето се изопна и ние подскочихме във въздуха.

Гладният почти бе преполовил делящото ни разстояние. Той препускаше в галоп, разчекнал уста, сякаш се готвеше да ни натъпче всички между зъбите си по начина, по който китовете се хранят с планктон. Не бяхме изкатерили и половината от скалната стена, когато той стигна мястото под нас, вдигна глава и приклекна като пружина, готвеща се да се разгъне.

— Намислил е да скочи! — извиках. — Приберете крака в мрежата!

Гладният заби езици в земята и се изхвърли нагоре. Издигахме се бързо и вероятно нямаше да успее да ни докопа, ала тъкмо когато достигна връхната точка на своя скок, един от езиците му се изви във въздуха и се усука около глезена на Ема.

Тя изпищя, ритна с крак и в този миг мрежата спря своя възход, скрипецът горе бе твърде немощен, за да ни повдигне заедно с гладния.

— Махнете го от мен! — викаше Ема. — Махнете го, махнете го, махнете го!

Помъчих се да го изритам, но езикът на гладния бе як като изплетено от стоманени нишки въже и върхът му бе покрит със стотици малки вендузи, така че всеки, който би се опитал да го отлепи, всъщност щеше да се залепи за него. А след това гладният започна да се издига, прибирайки език, и ужасната му паст се приближаваше, докато накрая усетихме отвратителния му гробовен дъх.

Ема извика някой да я хване, аз протегнах едната си ръка и я сграбчих за роклята. Бронуин се пусна и с двете ръце от мрежата, държейки се само с крака, и обгърна Ема за кръста. После Ема също се пусна — сега само Бронуин и аз възпрепятствахме полета й надолу, — пресегна освободените си ръце и стисна езика.

Гладният нададе вик. Вендузите по протежение на езика започнаха да се гърчат и да изпускат черен дим, който съскаше през порите на плътта. Ема стисна по-силно, затвори очи и нададе вой, не вик на болка, помислих си, а по-скоро боен зов, докато гладният не бе принуден да я остави и обгореното му пипало се размота от глезена на момичето. Имаше един чудат момент, когато вече не гладният държеше Ема, а тя него, чудовището се гърчеше и пищеше под нас, зловонният дим от плътта му изпълваше ноздрите ни и тогава аз й извиках „Пусни го“, Ема отвори отново очи, явно си спомни коя е и разтвори ръце.

Гладният полетя в бездната под нас, а ние се изстреляхме нагоре с мрежата, след като тежестта, която ни задържаше, внезапно бе премахната, извисихме се над ръба на стената и тупнахме на купчина върху площадката. Олив, Клеър и мис Перигрин ни очакваха и докато се разплитахме от мрежата и се отдръпвахме от ръба, Олив надаваше радостни възгласи, мис Перигрин крякаше и махаше със здравото си крило, а Клеър повдигна глава от мястото, където лежеше, и ни дари с вяла усмивка.

Бяхме зашеметени — и за втори път от много дни насам щастливи, че сме живи.

— Вече на два пъти ни спасяваш живота, малка бъбривке — каза Бронуин на Олив. — А вие, мис Ема, знаех, че сте храбра, но този път надминахте себе си!

Ема повдигна рамене.

— Въпросът беше той или аз — рече тя.

— Не мога да повярвам, че го докосна — възхити се Хорас.

Ема изтри длани в роклята си, после ги помириса и направи кисела физиономия.

— Надявам се само тази миризма скоро да изчезне — изпъшка тя. — Това чудовище смърди на бунище!

— Как е глезенът ти! — попитах. — Боли ли?

Тя коленичи, дръпна чорапа и отдолу се показа зачервен и подпухнал пръстен.

— Не е чак толкова зле — отговори ми, като опипваше внимателно мястото. Но когато се изправи и опита да пренесе тежестта си на ранения крак, видях, че потръпва.

— Ама и ти си един помощник — изръмжа ми Инок. — Да сме бягали! И това го казва внукът на великия убиец на гладни!

— Ако дядо ми бе избягал от гладния, който го уби, сигурно още щеше да е жив — отвърнах. — Това е добър съвет.

Чух тупкане по стената, която току-що бяхме преодолели, и гадното усещане в корема ми се пробуди отново. Приближих ръба и погледнах. Гладният бе жив и здрав в подножието на стената и се бе заел да пробива дупки в скалата с език.

— Лоши новини — съобщих. — Падането не го е убило.

Ема застана до мен.

— Какво прави?

Гледах го как пъхва език в дупката, която е направил, придърпва се нагоре и пробива втора дупка. Правеше си стъпенки, по-точно — езикохватки.

— Решил е да изкатери стената — рекох. — Боже мили, че той е като проклетия Терминатор.

— Като кого? — погледна ме неразбиращо Ема.

Понечих да й обясня, но после поклатих глава. Сравнението бе глупаво — гладните са по-страшни и вероятно по-опасни, отколкото някакво чудовище от филм.

— Трябва да го спрем! — заяви Олив.

— Или по-добре да бягаме! — рече Хорас.

— Стига сме бягали! — опъна се Инок. — Не може ли просто да убием грозната твар?

— Разбира се — съгласи се Ема. — Но как?

— Някой да има казан с врящо масло? — попита Инок.

— Това няма ли да свърши същата работа? — чух гласа на Бронуин и когато се обърнах, я видях да вдига една канара над главата си.

— Може и да свърши — рекох. — Как ще се прицелиш? Ще можеш ли да я пуснеш точно там, където ти кажа?

— Мога поне да опитам — отвърна Бронуин и доближи ръба на площадката, като балансираше внимателно с канарата.

Спряхме и погледнахме отново надолу.

— Малко по-нататък — посочих и я накарах да се отмести няколко крачки вляво. Тъкмо се готвех да й дам сигнал да пусне канарата, когато гладният скочи от една дупка към друга и тя вече стоеше на погрешното място.

Гладният ставаше все по-бърз в пробиването на дупки и сега бе подвижна цел. А което бе още по-лошо, канарата на Бронуин бе единствената наоколо. Ако пропуснеше, нямаше да има втора възможност.

Наложих си да не откъсвам поглед от чудовището колкото и неприятно да ми бе това. За няколко странни главозамайващи секунди гласовете на моите приятели се изгубиха сякаш в далечината и аз чувах само пулсациите на собствената си кръв в слепоочията и туптенето на сърцето в гръдната кухина, а мислите ми се прехвърлиха към чудовището, което бе убило дядо ми и което се бе надвесило над разтерзаното му издъхващо тяло, преди да побегне страхливо в гората.

Видение, толкова реално, че ръцете ми се разтрепериха. Опитах се да се успокоя.

„Ти си роден за това — рекох си. — Създаден си да убиваш чудовища като това тук.“

Повтарях си полугласно тези думи като заклинание.

— Джейкъб, побързай — подкани ме Бронуин.

Чудовището направи лъжлив финт вляво и се метна вдясно. Не исках да действам наслуки и да изпуснем едничката възможност да го убием. Исках да съм сигурен. И имах усещането, че ще се справя.

Коленичих толкова близо до ръба, че Ема пъхна два пръста под колана ми, за да ме задържи. Съсредоточих се върху гладния и продължих да повтарям новооткритото си заклинание — създаден, за да те убие, създаден да убива — и макар за момента гладният да висеше неподвижно, пробивайки отвор в скалата, усетих върха на невидимата стрелка в корема ми да трепти вдясно от него.

Беше като предчувствие.

Бронуин бе започнала да трепери под тежестта на канарата.

— Няма да я задържа още дълго! — извика тя.

Реших да се доверя на инстинкта си. Макар мястото, накъдето сочеше моят компас да бе пусто, извиках на Бронуин да хвърли канарата нататък. Тя се наведе, изпъшка от напрежение и се отърва от тежестта.

В мига, когато я пусна, гладният скочи надясно — точно към мястото, където сочеше моят компас. Той погледна нагоре, видя, че канарата се носи право към него, и се приготви да скочи повторно — но беше твърде късно. Скалният къс се стовари върху главата на чудовището и помете тялото му от стената. С оглушителен трясък гладният и канарата се стовариха едновременно в подножието на стената. Няколко езика се стрелнаха безпомощно в разни страни изпод канарата, потрепериха и увиснаха неподвижно. Черна кръв плисна върху скалата и бързо се превърна в голяма полутечна, лепкава локва.

— Пряко попадение! — извиках.

Децата започнаха да скачат и да крещят.

— Мъртъв е, мъртъв е — повтаряше Олив. — Омразният гладен е мъртъв!

Бронуин ме придърпа в обятията си. Ема ме целуна по темето. Хорас разтърси ръката ми, Хю ме потупа по гърба. Дори Инок ме поздрави.

— Добра работа — рече той малко неохотно. — Но само не се главозамайвай от успеха.

Би трябвало да не съм на себе си от радост, но не чувствах почти нищо, само облекчение на мястото, където преди това върлуваше болка. Ема сигурно видя, че съм изтощен. Много внимателно и така, че никой да не забележи, тя ме улови под ръка и ми помогна да се отдалеча от ръба.

— Това не беше късмет — прошепна ми. — Права бях за теб, Джейкъб Портман.

* * *

Пътеката, която свършваше в подножието на скалната стена, започваше тук отново, следвайки хребета към върха.

— Знакът на въжето гласеше „Достъп до менажерията“ — рече Хорас. — Смятате ли, че това ни чака горе?

— Ти си единственият, когото спохождат сънища за бъдещето — подхвърли Инок. — Защо не ни кажеш?

— Какво е менажерия? — попита Олив.

— Колекция от животни — обясни Ема. — Нещо като зоопарк.

Олив изпищя от радост и плесна с ръце.

— Това са приятелите на Катберт! От приказката! Ох, нямам търпение да се срещна с тях! Мислите ли, че там живее и имбринът?

— На този етап — предупреди Милърд — по-добре да не мислим нищо.

Поехме нагоре. Все още пристъпях неуверено, изстискан след срещата с гладния. Способността ми, изглежда, се развиваше, както Милърд каза, че ще стане, и нарастваше като мускул, колкото повече я упражнявах. Видех ли гладен, можех да го проследя, стига да се съсредоточа върху него, и тогава бих могъл да предскажа следващия му ход по някакъв необясним, полуинстинктивен начин. Усещах известно задоволство от това, че съм научил нещо ново за моята необикновена дарба, макар да не разполагах с учител, който да ме насочва. Само че средата, в която се упражнявах, не беше спокойната, контролирана среда на учебния полигон. Нямаше насочващи улеи, които да задържат топката ми в правилната посока. Всяка моя грешка можеше да доведе до фатални последици, както за мен, така и за хората наоколо. Безпокоях се, че другите ще започнат да изпитват прекомерно доверие към способностите ми — или, което щеше да е по-лошо, можех и аз да го сторя. Знаех, че в мига, когато се отпусна — когато престана почти да пълня гащите при вида на приближаващия се гладен, — ще се случи нещо ужасно.

Може би беше по-добре ужасът от чудовището да ме държи постоянно нащрек. Пъхнах ръце в джобовете, докато вървях, страхувайки се да не забележат другите, че треперят.

— Вижте! — извика Бронуин, спряла насред пътеката. — Къща в облаците!

Намирахме се някъде по средата на хребета. Високо пред нас имаше къща, изглеждаше като построена върху облак. Докато я приближавахме, облакът се разсея и къщата изникна в цялата си прелест. Беше много малка и стърчеше не върху облака, а върху висока кула, сглобена изцяло от железопътни траверси и издигаща се насред затревено плато. Това бе една от най-странните конструкции, създадени от човешка ръка, която бях виждал някога. Няколко колиби бяха разпръснати из платото около кулата, а в далечния край се виждаше малка горичка, но ние не й обърнахме внимание — очите ни бяха втренчени в кулата.

— Какво е това? — прошепнах.

— Наблюдателница? — предположи Ема.

— Място, откъдето изстрелват самолети? — додаде Хю.

Но наоколо не се виждаха самолети, нито следи от летищна площадка.

— Може би е място, откъдето стартират цепелини — заключи Милърд.

Припомних си старата снимка със злополучния „Хинденбург“, привързващ се към нещо, наподобяващо радиокула — чиято структура не се отличаваше особено от тази, — и почувствах по тялото ми да преминава студена вълна. Ами ако балоните, които ни издирваха на брега, са базирани тук и ние неволно сме се озовали в гнездото на гадините?

— А може би е къщата на имбрина — рече Олив. — Защо всички винаги правят най-лошите предположения?

— Сигурен съм, че Олив е права — кимна Хю. — Няма нищо, от което да се боим тук.

В отговор откъм сенките под кулата се разнесе силно, нечовешко ръмжене.

— Какво беше това? — възкликна Ема. — Още един гладен?

— Не мисля — отвърнах, защото усещането все още бавно ме напускаше.

— Не зная и не искам да зная — заяви Хорас и заотстъпва.

Ала нямахме избор, то искаше да се срещне с нас. Ръмженето се повтори и косата ми настръхна, миг по-късно между две от най-долните траверси се показа космато лице. То се зъбеше и ръмжеше като бясно куче и от устата му хвърчаха пръски слюнка.

— Какво, в името на елфическия народ, е това? — промърмори Ема.

— Страхотна идея беше да се напъхаме в тая примка — подхвърли ехидно Инок. — Откакто сме тук, само какъв вървеж пада.

Каквото и да беше чудовището, то изпълзя от процепа между талпите и излезе на слънце, където приклекна на четири крака и ни се ухили с крива усмивка, сякаш си представяше какъв ще е вкусът на мозъците ни. Не можех да определя дали е човек, или животно, облечено в парцали. То имаше човешко тяло, но се държеше като маймуна и прегърбената му стойка напомняше за някой наш далечен прародител, чиято еволюция обаче е спряла преди милион години. Очите и зъбите му бяха жълтеникави, кожата бледа и покрита с тъмни петна, а косата му бе дълга и сплъстена.

— Някой да го накара да умре! — извика Хорас. — Или поне да го накара да не ме гледа повече!

Бронуин остави Клеър на земята и зае бойна позиция, а Ема протегна ръце, за да създаде пламък — но явно бе твърде озадачена от гледката и се получи само жалък пушек. Човекоподобното се напрегна, изръмжа и сетне се втурна като олимпийски спринтьор — не към нас, а около нас, изчезна зад по-високите камъни, за да се появи отново с озъбена усмивка. Играеше си с нас като котка с мишката, преди да я убие.

Изглежда, готвеше се да смени рязко посоката — този път към нас, — когато един глас отзад му нареди: „Сядай и се дръж прилично!“ Странното същество се подчини, приседна на задните си крака и изплези език в уморена усмивка.

Обърнахме се и видяхме, че към нас в спокоен тръс се приближава куче. Вдигнах глава, за да потърся този, който заговори, но нямаше никого — и тогава самото куче отвори уста и произнесе:

— Не обръщайте внимание на Грухчо, той няма никакви маниери! Просто искаше да ви благодари. Онзи гладен бе толкова досаден.

Кучето като че ли говореше на мен, но бях твърде стъписан, за да му отговоря. Не само бе проговорило с почти човешки глас — при това на изискан британски, — но и държеше между зъбите си лула, а на носа му се мъдреха очила с рамки от тънка позеленяла тел.

— О, драги, кажи ми, че не си се обидил — продължи животното, оценявайки погрешно мълчанието ми. — Грухчо е напълно добронамерен, но ще трябва да го извиниш. Израсъл е в плевня — в буквалния смисъл. Аз, от друга страна, получих образованието си в аристократична среда, и съм седмото куче на седмото куче в едно забележително родословие на ловджийски песове. — Той се поклони, доколкото бе възможно за едно куче, и опря нос в земята. — Адисън Макхенри, ваш смирен слуга.

— Странно име за куче — отбеляза Инок, който, изглежда, не бе впечатлен от говорещото животно.

Адисън го погледна над очилата и отвърна:

— И с какво прозвище, ако смея да попитам, се подвизавате вие?

— Инок О’Конър — отвърна горделиво Инок и изпъчи гърди.

— Странно име за мрачно дундесто момченце — изсумтя Адисън и когато се изправи на задните си крака, се оказа, че е висок почти колкото Инок. — Аз съм куче, така е, но необикновено. Защо в такъв случай трябва да ме обричат на някакво тривиално кучешко име? Бившият ми господар ме наричаше „Бокси“ и аз бях отвратен от това название — то обиждаше достойнството ми! — затова го ухапах по лицето и взех неговото име — Адисън. Мисля, че далеч по-добре съответства на животно с моите интелектуални способности. Това, струва ми се, беше точно преди мис Рен да ме открие и да ме доведе тук.

При споменаването на името на имбрина лицата ни се проясниха и сърцата ни забиха ускорено, изпълнени с нова надежда.

— Мис Рен те е довела тук? — възкликна Олив. — А какво е станало с великана Катберт?

— Кой? — зяпна я Адисън, после разтърси глава. — Ах, да, онази приказка. Боя се, че тя не е нищо повече от това — приказка, вдъхновена много отдавна от тази причудлива скала долу и необикновената менажерия на мис Рен.

— Казах ти — подхвърли троснато Инок.

— И къде е мис Рен сега? — попита Ема. — Трябва да говорим с нея!

Адисън погледна към къщата на върха на кулата и отвърна:

— Това е нейната резиденция, но в момента не си е у дома. Отлетя преди няколко дни, за да помогне на своите сестри имбрини в Лондон. Нали знаете, че има война… предполагам, сте чували за това? Което вероятно обяснява защо пътувате в този окаян стил на бежанци.

— Нашата примка беше нападната — обясни Ема. — И изгубихме вещите си в морето.

— И едва не загинахме — добави Милърд.

При звука на неговия глас кучето се стресна.

— Невидим! Каква рядка находка. А също и американец — кимна към мен. — Вие сте доста необикновена сбирщина, дори за чудати. — Той се отпусна на четири крака и се обърна към кулата. — Елате, ще ви представя на другите. Ще се зарадват да се запознаят с вас. Вероятно сте изгладнели от пътуването, бедни създания. Веднага ще бъде уредено да получите нужните хранителни съставки!

— Трябват ни и лекарства — рече Бронуин и коленичи да вдигне малката Клеър. — Мъничето ни е болно.

— Ще направим за нея всичко, което е по силите ни — обеща кучето. — Дължим ви го, най-малкото защото решихте дребния проблем с гладния. Много досадна твар, повярвайте ми.

— Какво беше това за хранителните съставки? — полюбопитства Олив.

— Препитание, провизии, порциони! — занарежда кучето. — Ще ви натъпчем като кралски особи.

— Но аз не харесвам кучешка храна — рече Олив.

Адисън се засмя с изненадващо човешки тембър.

— Нито пък аз, мис.