Рансъм Ригс
Градът на гладните (14)

Тринайсета глава

Вървях забързано между стените. Спрях за малко пред заседателната зала на имбрините, заслушан в приглушените гласове зад вратата, но не влязох.

Надзърнах в лазарета, където сестрата придремваше на едно столче между еднодушните чудати. Побутнах вратата на стаята на мис Рен и я видях, че люлее мис Перигрин в скута си, заровила пръсти между перата й. Не казах нищо на никого.

Докато се скитах из пустите помещения и разграбените канцеларии, опитах се да си представя какво ли ме чакаше у дома, ако изберях да се върна там. Какво ще кажа на родителите си. Най-вероятно нищо. И без това няма да ми повярват. Ще измисля, че не съм бил на себе си, написал съм писмо на баща ми, пълно с налудничави истории, а след това съм хванал кораб до голямата земя и съм избягал. Те ще го нарекат стресова реакция. Ще го обяснят с някое психично разстройство и ще променят лечението ми съобразно с новата диагноза. Ще обвинят доктор Голън, защото предложи да отида до Уелс. Доктор Голън, за когото, разбира се, никога вече няма да чуя. Избяга от града, ще ми кажат, оказа се мошеник, на когото не е трябвало да се доверяваме. А аз ще стана отново нещастният, травматизиран и умствено объркан Джейкъб — дете на богаташи.

Звучеше ми като да ме осъдят на затвор. И въпреки това, ако наистина бях изпълнил задачата си тук и единствената причина да остана бяха чувствата ми към нея, нямаше да се унижа, като продължа да настоявам. И аз имах своята гордост.

И колко дълго ще продължа да живея във Флорида, след като бях опитал вкуса на този необикновен живот? Та аз изобщо не бях като другите деца — сега вече го знаех със сигурност. Бях се променил. Това поне ми даваше надежда: че дори при обикновени обстоятелства все пак ще мога да намеря начин да живея необикновен живот.

Да, най-добре ще е да си вървя. Наистина е най-добре. Ако този свят умира и нищо не може да се направи, тогава какво ми остава тук? Да бягам и да се крия, докато установим, че няма повече безопасни места, няма примки, които да поддържат изкуствената младост на моите другари. Да ги гледам как умират. Да държа Ема в обятията си, докато тя се рони и разпада в ръцете ми.

Това щеше да ме убие дори по-бързо от някой гладен.

Така че — по-добре да си тръгна. Да спася каквото е останало от предишния ми живот. Сбогом, чудати. Сбогом, чудат свят.

Така ще е най-добре.

Продължих да се скитам, докато стигнах едно място, където стаите бяха само полузамръзнали и леденият слой стигаше до средата на разстоянието до тавана, като вода в потъващ кораб, надигнала се, а сетне спряла, оставяйки върховете на бюрата и лампите да стърчат подобно на неуверени плувци. Зад заскрежените прозорци слънцето вече залязваше. Сенки пълзяха по стените и се множаха на стълбището, и мракът наоколо придобиваше тъмно синкав оттенък.

Хрумна ми, че това вероятно е последната ми нощ в чудатия свят. Последната ми нощ с най-добрите приятели, които някога съм имал. Последната ми нощ с Ема.

Защо поисках да остана сам? Защото бях тъжен, Ема бе наранила гордостта ми и имах нужда да си оближа раните.

Стига с това.

Тъкмо когато се обръщах да напусна стаята, го почувствах: старото, познато свиване на вътрешностите.

Гладен.

Спрях и зачаках нов болезнен пристъп. Имах нужда от още информация. Степента на болката бе в зависимост от разстоянието до гладния, а честотата на пристъпите — от неговата сила. Когато ни преследваха двама силни гладни, усещането бе за дълги, непрекъснати спазми, но сега мина доста време, преди да го почувствам отново — почти минута, — а като дойде, беше толкова слабо, че дори не бях сигурен.

Излязох бавно от стаята и продължих по коридора. Когато подминавах следващата врата, усетих трето прищракване: сега малко по-силно, но все още само шепот.

Опитах се да отворя вратата внимателно и безшумно, но тя бе замръзнала. Дръпнах я, разклатих я в пантите и я изритах, и едва сега тя поддаде, разкривайки стая, където ледът бе стигнал до нивото на гърдите. Приближих се внимателно и надникнах, и въпреки мъждивата светлина веднага видях гладния. Лежеше на пода, впримчен в леда до мастиленочерните си очни ябълки. Само горната част на главата му бе открита — останалото, всички опасни части, зейналата му паст, зъбите и езиците бяха вкочанени под повърхността.

Чудовището бе полуживо, сърцето му едва попърхваше, не по-често от един удар в минута. С всеки негов удар обаче усещах и резониращата болка.

Стоях на прага на стаята и го гледах, едновременно отвратен и очарован. То беше в безсъзнание, обездвижено, напълно беззащитно. Нищо не ми пречеше да се покатеря върху ледения блок и да забия острието на някоя ледена висулка в черепа му — и ако някой друг знаеше, че е тук, сигурен съм, че щеше да постъпи по същия начин. Но нещо ме спря. Това чудовище сега не представляваше заплаха за никого. Всеки гладен, срещу когото се бях изправял досега, бе оставял белег върху мен. В сънищата си виждах техните разлагащи се лица. Скоро ще се върна у дома, където вече няма да бъда Джейкъб, убиецът на гладни. Не исках да отнеса и този спомен с мен. Това вече не беше моя работа.

Излязох заднешком от стаята и затворих вратата.

* * *

Когато се върнах в заседателната зала, навън вече бе почти тъмно, а в стаята бе черно като нощ. Тъй като мис Рен не позволяваше да се палят газени лампи от страх да не бъдат видени от улицата, всички се бяха събрали около няколко свещи в средата на голямата кръгла маса, едни седяха на столове, а други на ръба на масата, разговаряха с тихи гласове и разглеждаха нещо. Вратата изскърца и присъстващите се извърнаха към мен.

— Мис Рен? — попита с надежда Бронуин, изправи се в стола си и присви очи.

— Не, това е Джейкъб — отвърна друга сенчеста форма.

След хор от разочаровани въздишки Бронуин каза:

— О, здрасти, Джейкъб — и върна вниманието си към масата.

Приближих се към тях и срещнах погледа на Ема. Когато го задържах, забелязах нещо неприкрито и мъчително — вероятно се бои, помислих си, че съм решил това, към което ме подтикваше. Сетне клепачите й се спуснаха и тя извърна лице.

Почти се надявах, че Ема се е съжалила над мен и е казала на другите, че си тръгвам. Но разбира се, не го бе направила — нали още не й бях съобщил решението си. Явно обаче го бе разбрала само като видя изражението ми, докато пресичах стаята.

Очевидно другите нямаха представа. Толкова бяха привикнали с присъствието ми, та не им хрумваше, че може да се разделим. Спрях, поех дъх и ги помолих за малко внимание.

— Почакай за миг — спря ме плътен глас и на светлината на свещите видях, че змиеукротителката и нейният питон гледат към мен. — Това хлапе тук тъкмо ръсеше глупости за мястото, откъдето идвам. — Тя побутна единствения празен стол край масата и подчерта: — Моите сънародници го наричат Симхаладвипа — обиталище на лъвове.

От своя стол Милърд отвърна:

— Съжалявам, но тук е написано черно на бяло: Страната Серендип. Необикновените картографи, които са го написали, не са се занимавали с картография, за да си измислят!

Аз се приближих и видях за какво е спорът. Това беше „Атласът на дните“, но по-голямо издание от изгубеното от нас в морето. Тукашното се простираше върху цялата маса и беше дебело колкото изправена на тясната си страна тухла.

— Зная коя е родината ми и тя се нарича Симхаладвипа! — настояваше момичето, а питонът се размота от шията й, плъзна се по масата и мушна нос в картата, посочвайки остров с форма на сълза край индийския бряг. На тази карта обаче Индия се наричаше Малабар, а островът, който познавахме като Шри Ланка, с едър шрифт бе обозначен като „Страната на Серендип“.

— Безсмислено е да спорим — заключи Милърд. — Някои места имат толкова названия, колкото и обитатели, които да ги измислят. А сега, ако обичаш, помоли змията да се дръпне, че ще издраска страниците.

Момичето затананика и замърмори нещо и питонът се плъзна назад и отново се нави на шията й. През цялото време не можех да откъсна очи от книгата. Тази, която изгубихме, бе доста внушителна, макар че я бях виждал отворена само веднъж, нощем, на трепкащата светлина на огъня, поглъщащ дома на чудатите деца. Тази тук бе от съвсем друг мащаб. Не само размерите й бяха по-големи, но и беше така украсена, че караше предишната да наподобява подвързана в кожа тоалетна хартия. Пъстроцветни карти красяха страниците й, изработени от нещо по-здраво от хартия, може би телешка кожа, и кантовани със злато. Разкошни илюстрации, легенди и дълги обяснителни абзаци я изпълваха от край до край.

Милърд забеляза, че й се любувам, и подхвърли:

— Не е ли изумителна? Ако се изключи вероятно „Кодекс чудатикус“, това издание на атласа е най-красивата книга в нашия свят. Отнела е цял живот на голяма група картографи, художници и илюстратори, за да я създадат, и се смята, че самият Перплексус Аномалус е рисувал някои от картите. От малко момче мечтая да я видя. О, сега съм толкова щастлив!

— Наистина е забележителна — признах и си беше така.

— Милърд тъкмо ни показваше някои от любимите си части — обади се Олив. — Най-много ми харесват картинките!

— Само за да ги разсея — обясни Милърд — и да ги накарам да забравят проблемите си. Джейкъб, бъди така добър, помогни ми да прелистя страниците.

За да не разваля радостта на Милърд с моето тъжно съобщение, реших да изчакам малко. И без това не можех да тръгна, преди да дойде утрото, и исках да се насладя на последните минути сред моите другари. Седнах до него и пъхнах пръсти под страницата, която бе толкова голяма, че трябваха две ръце, за да я обърнем.

Приведохме се над картата. Аз бях изцяло погълнат от нея — особено от далечните и малко познати места. Естествено, Европа и нейните многобройни примки бяха описани подробно, но по-далече нещата придобиваха схематичен вид. Огромни полета от Африка бяха съвсем бели. Тера инкогнита. Същото беше вярно за Сибир, макар че „Атласът на дните“ имаше свое название за Далечния изток на Русия: Великата, простираща се надалече самота.

— Има ли примки по тези места? — попита Олив, като посочи празното пространство, достигащо чак Китай. — Има ли там чудати като нас?

— Сигурно има — отвърна Милърд. — Чудатостта се определя от гени, не от география. Но обширни райони от чудатия свят просто не са били изследвани.

— Защо?

— Предполагам, че сме били твърде заети да оцелеем.

Хрумна ми, че оцеляването изключва много други неща, като изследване и не на последно място — влюбване.

Прехвърлихме още страници в търсене на бели петна. Имаше много и всички бяха със странни имена. Печалното кралство на пясъка. Земя, сътворена от гняв. Високо място, пълно със звезди. Произнасях беззвучно думите, наслаждавайки се на тяхната ексцентричност.

По границите се спотайваха страховити райони, които картата обозначаваше като Пустош. Далечният север на Скандинавия бе Ледената пустош. Голяма част от Арабския полуостров: Безжалостната пустош. Южният връх на Патагония: Безрадостната пустош. Някои места съвсем отсъстваха. Нова Зеландия. Хавай. Флорида, която бе само малко чуканче в подножието на Америка.

Докато разглеждах атласа, дори места, които несъмнено бяха отдалечени и опасни, ми се струваха странно примамливи. Напомняха ми за отдавнашни следобеди, прекарани с дядо в изучаване на историческите карти на „Нешънъл джеографик“ — карти, съставени преди епохата на самолетите и спътниците, когато камерите с висока резолюция все още не са надничали във всяко кътче на света. Когато очертанията на непознати брегове са водели до догадки. Когато дълбочините и размерите на ледените морета и непристъпните джунгли се скърпвали от слухове и легенди и от полузаблудените скитосвания на изследователи, изгубили някъде назад половината от групата си.

Докато Милърд разказваше с ленив глас историята на атласа, аз проследих с пръст една просторна и лишена от пътища пустиня в Азия, наречена Където крилатото същество не свършва своя полет. Ето цял един свят, който предстои да бъде открит, а аз едва бях одраскал повърхността му. Тази мисъл ме изпълни със съжаление — но също и донякъде с позорно облекчение. В края на краищата скоро ще видя отново моя дом и родителите ми. Може би този стремеж към изследване и пътешествия не е нищо повече от детинска прищявка. Има романтика в непознатото, но когато едно място бъде открито, каталогизирано и картографирано, то губи значимост, става поредният прашен факт в книгата, съблечен от загадъчност. Така че може би е по-добре да се оставят поне няколко неизследвани места. Да позволим на света да запази частица от своята магия, вместо да го принуждаваме да разкрие и последната си тайна.

Може би е по-добре от време на време да се чудиш.

И тогава им казах. Нямаше смисъл да чакам повече. Просто го изтърсих:

— Тръгвам си — рекох. — Когато всичко това свърши, се прибирам у дома.

Настъпи кратка изненадана тишина. Ема най-сетне ме погледна и видях сълзи в очите й.

После Бронуин стана от масата и ме прегърна.

— Братко — промълви. — Ще ни липсваш.

— И вие на мен. Повече, отколкото мога да го изразя с думи.

— Но защо? — просълзи се Олив. — Аз ли те дразнех?

Поставих ръка на главицата й и я тласнах надолу към пода.

— Не, не, няма нищо общо с теб. Ти си страхотна, миличка.

Ема пристъпи напред.

— Джейкъб дойде да ни помогне — заговори тя. — Но трябва да се върне към предишния си живот, докато все още го чака.

Децата, изглежда, ме разбираха. Не виждах и следа от гняв. Повечето от тях искрено се радваха заради мен.

Мис Рен подаде глава през вратата, за да ни осведоми за хода на лечението — всичко вървяло чудесно, съобщи тя. Мис Перигрин била на път да се възстанови. До сутринта би трябвало да е готова. След което мис Рен си тръгна.

— Слава на боговете — въздъхна Хорас.

— Слава на птиците — добави Хю.

— Слава на боговете и на птиците — рече Бронуин. — На всички птици по всички дървета във всички гори.

— Да благодарим и на Джейкъб — обади се Милърд. — Никога нямаше да стигнем дотук без него.

— Никога нямаше да успеем да напуснем острова — подчерта Бронуин. — Джейкъб, ти направи толкова много за нас.

Те всички дойдоха да ме прегърнат, всеки от тях, един по един. След това излязоха и остана само Ема. Тя ме прегърна последна — дълга, сладко-горчива прегръдка, която изглеждаше като истинско сбогуване.

— Да те помоля да си тръгнеш, бе най-трудното нещо, което съм правила някога — прошепна тя. — Радвам се, че се съгласи. Не мисля, че бих имала сили да те моля отново.

— Мразя, че стана така — оплаках се аз. — Ще ми се да има свят, в който двамата да можем да живеем в мир.

— Зная — кимна тя. — Зная, зная.

— Ще ми се…

— Спри — прекъсна ме тя.

Но въпреки това го казах:

— Ще ми се да можеше да се върнеш у дома с мен.

Тя отмести поглед.

— Знаеш какво ще стане с мен, ако го направя.

— Зная.

Ема не обичаше дългите сбогувания. Усещах, че се опитва да събере сили, да овладее болката.

— И така — заговори тя делово. — Да подготвим плана. Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще те преведе обратно през карнавала до подземната железница и когато преминеш преходния пункт, ще си отново в настоящето. Мислиш ли, че ще се справиш нататък?

— Ще се справя — уверих я. — Ще се обадя на моите родители. Или ще отида в полицията. Тъй като познавам баща си, сигурен съм, че във всеки участък са разлепили моя снимка. — Разсмях се, може би защото иначе щях да се разплача.

— Добре тогава — рече тя.

— Добре тогава — повторих аз.

Спогледахме се. Все още не бях готов да си тръгна, ала не знаех какво друго да правя. Инстинктът ме подтикваше да я целуна, но се сдържах. Това вече не беше позволено.

— Ами ти върви — подкани ме тя. — Ако никога повече не чуеш за нас, някой ден може да разкажеш нашата история. Да разкажеш за нас на твоите деца. Или на внуците си. Така няма да бъдем забравени напълно.

Знаех, че от тук нататък всяка дума, произнесена между нас, ще предизвиква болка и че трябва да си тръгна още сега, инак това никога няма да спре. Ето защо кимнах тъжно, прегърнах я още веднъж и се отдалечих към ъгъла, където смятах да поспя, защото бях много, много уморен.

След известно време другите донесоха матраци и одеяла в помещението и ми направиха уютно гнезденце, а сетне се притиснахме един към друг, за да се предпазим от настъпващия студ. Но докато другите се унасяха, аз установих, че не мога да заспя въпреки изтощението си, ето защо станах отново и закрачих из стаята, като ги наблюдавах отдалече.

Бях преживял толкова много неща, откакто започна нашето пътешествие — радост, страх, надежда, ужас, — но до момента не се бях чувствал самотен. Бронуин ме нарече братко, но вече не ми се струваше правилно. В най-добрия случай им бях втори братовчед. Ема беше права: никога нямаше да мога да разбера. Те бяха толкова стари, бяха видели много неща. А аз идвах от друг свят. Беше време да се върна.

* * *

По някое време все пак заспах въпреки пукота на растящия лед на долния етаж и на тавана отгоре. Беше като живо същество, обитаващо сградата.

Нощта бе странна и пълна със сънища.

Отново съм у дома и се занимавам с обичайните неща. Нагъвам хамбургер — голям, кафяв и пълен с мазнина. Карам кола с мръсна газ, надул радиото до дупка. Мотая се из супермаркета, родителите ми също са някъде наблизо, както и Ема, която е пъхнала ръце в леда на рибарския щанд, и навсякъде тече вода. Тя не ме познава.

После съм на стрелбището, това е моят двайсети рожден ден, и стрелям с пластмасова пушка. На екрана телата на враговете се пръсват като балони, напълнени с кръв.

Джейкъб, къде си?

В училище. Учителят пише на дъската, но буквите нямат смисъл. Изведнъж всички стават и изтичват навън. Нещо не е наред. Силен звук, който набира височина и после утихва. Всички замръзват, вдигнали глави към небето.

Въздушно нападение.

Джейкъб, Джейкъб, къде си?

Ръка на рамото ми. Ръка на възрастен човек. Той няма очи. Дошъл е да ме успокои. Не е човек — твар, чудовище.

Сега бягам. Гоня старото си куче. Преди години тя ми избяга с каишка на шията и я закачи на един клон, докато се опитваше да улови катерица на дървото. Две седмици обикаляхме да я търсим и викаме из околностите. Намерихме я след три. Старата Ноздра.

Сега вече сирените са оглушителни. Бягам, една кола ме застига, спира и ме взема. Вътре са родителите ми, с официални дрехи. Не ме поглеждат. Вратата е заключена. Продължаваме нататък, в купето е ужасна жега, но парното работи, прозорците са вдигнати и радиото кънти, поставено между станции.

Мамо, къде отиваме?

Тя не отговаря.

Татко, защо спряхме тук?

Излизаме от колата, вървим и аз мога да дишам отново. Наоколо всичко е зелено. Мирише на прясно окосена трева. Хора в черно са се събрали около дупка в земята.

Ковчег върху постамент. Надзъртам вътре. Празен е, ако се изключи мазното петно, което бавно се разширява на дъното. От него белият сатен потъмнява. „Бързо, затворете капака!“ Черни мехури се процеждат през пукнатините и цепките, капят по тревата и попиват в земята.

Джейкъб, къде си? Кажи нещо.

На надгробния камък е изписано: ЕЙБРАХАМ ЕЗРА ПОРТМАН. А аз падам в отворения гроб, тъмнината ме поглъща, аз летя в този бездънен кладенец и после се озовавам някъде под земята, сам и скитащ се през хиляди свързани помежду си тунели, изгубил съм се и е толкова студено, че се боя, че кожата ми ще замръзне, костите ми ще се натрошат, а навсякъде от мрака ме гледат жълти очи.

Следвам неговия глас. „Якоб, ела тук. Не се страхувай.“

Тунелът извива нагоре и в края му има светлина, а там, изправен на изхода, стои млад мъж и чете книга. Той прилича на мен, почти като мен е и може би това съм аз, но после проговаря и чувам гласа на дядо ми: „Искам да ти покажа нещо“.

Пробудих се за миг стреснат, заобиколен от мрак, знаех, че сънувам, но нямах представа къде съм, само, че вече не съм си в леглото, нито в заседателната зала с другите. Бях се озовал някъде другаде и в стаята цареше непрогледен мрак, под мен имаше лед, а вътрешностите ми се гърчеха болезнено…

Джейкъб, ела тук, къде си?

Глас отвън, идващ от коридора — истински глас, не нещо от съня.

А после отново сънувам, намирам се зад въжетата на боксьорски ринг, а на ринга, целият окъпан в светлини, дядо ми се е изправил срещу гладен.

Те кръжат бавно. Дядо ми е млад и подскача пъргаво, съблечен е до кръста и държи в ръката си нож. Гладният е прегърбен и сгърчен, езиците му се размахват във въздуха, от отворената му челюст капе черно по подиума. Той изстрелва един език и дядо ми отскача от него.

„Не се бори с болката, това е ключът — съветва ме дядо. — Тя ти казва нещо. Посрещни я, остави я да ти говори. Болката казва: здравей, не съм различна от теб, аз идвам от гладния, но съм и част от теб.“

Гладният отново изстрелва език към него. Дядо ми предугажда действията му и се отдръпва, преди ударът да попадне в целта си. После гладният атакува за трети път, дядо замахва с ножа и върхът на езика тупва на ринга, отрязан и подскачащ.

„Те са глупави създания. Лесно се поддават на внушение. Говори им, Якоб.“

И дядо ми започва да говори, но не на английски, нито на полски, на нито един от езиците, които съм чувал в сънищата си. Това е някакво гърлесто хърхорене, звук, който е възпроизведен с нещо друго, не с гръклян и уста.

Чудовището спира да се движи и само се полюшва на мястото си, сякаш е хипнотизирано. Без да преустановява ужасното си бръщолевене, дядо сваля ножа и пристъпва към него. Колкото повече се приближава, толкова по-покорно изглежда чудовището и накрая то подгъва колене на ринга. Мисля си, че ще затвори очи и ще заспи, когато внезапно гладният се освобождава от магията на дядо, изстрелва едновременно трите си езика и го пронизва с тях. Докато той пада, аз прескачам въжетата и изтичвам при него, а гладният се измъква. Дядо ми лежи по гръб, аз съм коленичил до него, опрял ръка на лицето му и той ми шепне нещо, но кръвта излиза на мехури от устата му и аз се навеждам, за да го чуя по-добре. „Ти си повече от мен, Якоб — казва той. — Ти си повече, отколкото съм бил в най-добрите си дни.“

Усещам, че сърцето му забавя. Чувам го по някакъв начин, докато между ударите се изнизват дълги секунди. Десет, после двайсет…

Джейкъб, къде си?

Сепнах се и се събудих отново. Сега в стаята имаше светлина. Беше утро, по-точно неговото синкаво начало. Бях коленичил върху леда в полузатлачената стая и ръката ми не беше върху лицето на дядо, а върху темето на гладния, върху неговия бавен, влечугоподобен мозък. Очите му бяха отворени и ме гледаха и аз също ги гледах. „Виждам те“.

— Джейкъб! Какво правиш? Търсих те навсякъде!

Беше Ема, викаше изплашено от коридора.

— Какво правиш? — повтори тя. Не можеше да види гладния. Дори не знаеше, че е тук.

Вдигнах ръка от главата му и се дръпнах назад.

— Не зная — отвърнах. — Явно съм ходил насън.

— Няма значение — каза тя. — Ела бързо, мис Перигрин всеки момент ще се промени!

* * *

В малката стаичка се бяха събрали всички деца и всички уроди от атракциона, бледи и изплашени, притиснати към стените или приклекнали на пода, за да отворят място около двете имбрини — като комарджии, които ще гледат бой на петли. Двамата с Ема се шмугнахме между тях и се свряхме в ъгъла, вторачили очи в разиграващата се сцена. В стаята цареше бъркотия — люлеещият се стол, в който предната вечер бе седяла мис Рен, прегърнала мис Перигрин, бе обърнат на една страна, масата с колбите и епруветките бе изтикана до стената и върху нея се бе покачила Алтея, стиснала пръчка с мрежа накрая и готова да я използва.

Мис Рен и мис Перигрин бяха в центъра на стаята. Мис Рен бе коленичила и притискаше мис Перигрин към дъските, докато мис Перигрин крякаше и драскаше с нокти. Но колкото и силно да се дърпаше, мис Рен не я пускаше.

По някое време през нощта нежният масаж на мис Рен се бе преобразил в нещо като междувидова среща по борба с елементи на екзорсизъм. Птичата половина на мис Перигрин толкова силно доминираше върху общата й натура, че отказваше да бъде прогонена без бой. Двете имбрини бяха понесли леки поражения: перата на мис Перигрин бяха разхвърляни навсякъде, а мис Рен имаше дълга кървава резка през лицето си. Гледката беше обезпокоителна и много от децата бяха зяпнали от страх и почуда. Ококорена и пощуряла, птицата, която мис Рен притискаше към пода, почти по нищо не напомняше за мис Перигрин. Изглеждаше направо невероятно, че всичко това би могло по някакъв начин да доведе до възстановяването на нашата директорка, но Алтея продължаваше да ни се усмихва и да ни кима окуражително, сякаш казваше: „Почти сме готови, само още малко стържене по пода!“.

За толкова крехка стара жена мис Рен притискаше доста здраво мис Перигрин. Но в този момент птицата я клъвна по ръката, мис Рен отслаби хватка, чу се пърхане на криле и изглеждаше сякаш мис Перигрин в края на краищата ще се измъкне. Децата нададоха развълнувани викове. Но мис Рен беше бърза, тя скочи и успя да улови мис Перигрин за крачето, след това отново я просна с тупване на пода, което накара децата да извикат още по-силно. Не бяхме свикнали да се отнасят по този начин с нашата имбрин и Бронуин буквално трябваше да сграбчи Хю, за да му попречи да се хвърли и да я защити с бой.

Двете имбрини изглеждаха напълно изтощени, но мис Перигрин бе по-уморената от тях, виждах, че съпротивата й отслабва. Човешката й природа, изглежда, най-сетне надделяваше над птичата.

— Хайде, мис Рен! — извика Бронуин.

— Можете да го направите, мис Рен! — присъедини се Хорас. — Върнете ни я!

— Моля ви! — извика ни Алтея. — Нужна ни е абсолютна тишина.

След известно време мис Перигрин престана да се съпротивлява и остана да лежи на пода, разперила криле и поемайки мъчително въздух с неравномерно повдигане на перестите си гърди. Мис Рен вдигна ръце от птицата и приседна.

— Всеки момент ще се случи — обяви тя — и когато стане, не искам да се хвърлите да я прегръщате. Вашата имбрин ще е много объркана и държа първото лице, което види, и първият глас, който чуе, да са мои. Трябва да й обясня какво се е случило. — Тя скръсти ръце на гърдите и продължи: — Върни се при нас, Алма. Хайде, сестрице. Върни се при нас.

Алтея скочи от масата и разгъна един чаршаф, който задържа пред мис Перигрин, за да я скрие от погледите ни. Когато имбрините се превръщат от птици в хора, те са голи — така щеше да й осигури лично пространство.

Почакахме няколко задъхани секунди, докато иззад чаршафа долитаха странни звуци: шумно въздишане, пляскане на ръце и после мис Рен отскочи и се дръпна назад.

Изглеждаше изплашена — беше зяпнала с уста, също и Алтея. А след това мис Рен каза:

— Не, това не може да бъде.

Алтея се олюля и изпусна края на чаршафа. И там, на пода, ние съгледахме човешка форма, но не беше на жена.

Той беше гол, свит на топка, с гръб към нас. Започна да се размърдва, поизправи се и накрая стана.

— Това ли е мис Перигрин? — удиви се Олив. — Много е странна.

Очевидно не беше тя. Човекът пред нас нямаше каквото и да било сходство с мис Перигрин. Беше дребничък човечец с топчести колене, оплешивяваща глава и нос като гума за триене. Беше чисто гол и намазан от главата до петите с някакъв лепкав прозрачен гел. Докато мис Рен го гледаше ококорено и шареше с ръка, за да се подпре някъде, останалите деца, стъписани и ужасени, започнаха да викат:

— Кой си ти? Кой си? Какво направи с мис Перигрин?

Бавно, много бавно мъжът повдигна ръка и изтри очите си. После, за пръв път, ги отвори.

Зениците му бяха бели и незрящи.

Чух някой да пищи.

Сетне, съвсем спокойно, мъжът произнесе:

— Аз съм Каул. А вие вече сте мои пленници.

* * *

— Пленници! — повтори сгъваемият мъж през смях. — Какво иска да каже с това, че сме му пленници?

— Къде е мис Перигрин? — извика Ема на мис Рен. — Кой е този човек, какво сте направили с мис Перигрин?

Мис Рен, изглежда, бе изгубила способността си да говори.

И докато нашето объркване преминаваше в шок и гняв, ние обсипахме дребния човек с въпроси. Той ги изслуша с лека досада, застанал в центъра на стаята и закрил интимните си части с привидна свенливост.

— Ако ме оставите да говоря, ще ви обясня всичко — рече той.

— Къде е мис Перигрин?! — извика отново Ема, цялата разтреперана от гняв.

— Не се тревожете — отвърна Каул, — тя е задържана на сигурно място. Отвлякохме я преди няколко дни, на вашия остров.

— Значи птицата, която спасихме от подводницата — заговорих, — тя е била…

— Това бях аз — довърши мъжът.

— Невъзможно! — възрази мис Рен, която най-сетне си бе върнала гласа. — Гадините не могат да се преобразяват в птици!

— Това е вярно по принцип. Но виждате ли, Алма е моя сестра и макар да нямах късмета да наследя която и да било от дарбите й за манипулиране на времето, споделям с нея най-безполезната й способност — да се превръща в малка и зла хищна птица. Доста добре се справих, представяйки се за нея, нали? — Той се поклони леко. — Сега мога ли да ви помоля за панталони? Чувствам се неудобно така.

Молбата му бе пренебрегната. Усетих, че ми се вие свят. Припомних си как веднъж мис Перигрин ми бе разказвала, че има двама братя — всъщност ги бях виждал на снимка, когато всички са били под грижите на мис Авъсет. Сетне се върнах назад, към дните, прекарани в компанията на птицата, която смятахме, че е мис Перигрин, към всичко, което бяхме преживели и което бяхме видели. Клетката с мис Перигрин, която Голън бе хвърлил в океана — онази е била истинската, докато тази, която „спасихме“, е била с брат й. Сега вече ужасните неща, които бе извършила мис Перигрин през тези дни, намираха своето обяснение — това изобщо не е била нашата директорка. Но въпреки това оставаха още милион въпроси.

— През цялото време — рекох. — Защо останахте в облика на птица? Само за да ни наблюдавате?

— Макар че моите продължителни наблюдения върху детинските ви прояви бяха доста забавни, всъщност, надявах се, че ще ми помогнете за една несвършена работа. Бях доста впечатлен, когато избихте хората ми край бараката. Доказахте, че сте доста способни. Всъщност хората ми можеха да ви хванат веднага след това и да се разправят с вас, но реших да ви оставя да потичате на воля и да видя дали вашата изобретателност няма да ни отведе при единствената имбрин, която все още ни убягваше. — Той се обърна и се ухили широко на мис Рен. — Здравей, Баленсиага. Толкова се радвам да те видя отново.

Мис Рен изпъшка и размаха ръка пред лицето си.

— Вие, идиоти, глупаци, кретени! — извика клоунът. — Вие го доведохте право при нас!

— И като приятно допълнение — кимна Каул, — ние посетихме и вашата менажерия! Хората ми се отбиха там малко след като си тръгнахме, препарираните глави на емурафата и на боксера ще изглеждат великолепно над моята камина.

— Ах, ти, чудовище! — изкрещя мис Рен, но краката й се подгънаха и тя рухна назад върху масата.

— Ох, птичката ми! — възкликна Бронуин, облещила очи. — Фиона и Клеър!

— Скоро ще ги видите отново — успокои я Каул. — И те са на сигурно място.

Сега вече всичко си идваше на мястото, но по един ужасен начин. Каул е знаел, че ще бъде допуснат в менажерията на мис Рен, докато се представя за мис Перигрин, но когато не открихме там мис Рен, за да може да я отвлекат, той ни подтикна да продължим да я търсим в Лондон. Беше ни манипулирал от самото начало и по най-различни начини — от момента, в който решихме да напуснем острова и аз избрах да се присъединя към децата. Дори приказката, която бе избрал да ни прочете Бронуин през първата нощ в гората, за каменния великан, е била манипулация. Искал е да намерим примката на мис Рен и да ни накара да си мислим, че ние сме разгадали тайната.

Тези от нас, които не трепереха от ужас, мърмореха гневно. Неколцина крещяха, че Каул трябва да бъде убит, и се оглеждаха за остри предмети наоколо, за да свършат тази работа, докато останалите, които все още бяха запазили самообладание, се мъчеха да ги удържат. През цялото време Каул стоеше спокойно, в очакване да утихне предизвиканият от него фурор.

— Ако ми позволите? — поде той. — На ваше място не бих си губил времето с опити да бъда убит. Можете, разбира се, никой няма да ви спре. Но ще е много по-добре за вас, ако остана невредим, когато хората ми пристигнат. — Той се престори, че поглежда несъществуващ часовник на китката си. — Ах, да. Ще са тук всеки момент — тъкмо обкръжават сградата и покриват всички възможни изходи, включително и покрива. Ако мога да добавя, те са шейсет и петима на брой, въоръжени до зъби, не се съмнявайте. Отвъд зъбите. Виждали ли сте някога какво може да направи миниавтомат с човешко тяло с размерите на дете? — Той втренчи поглед в Олив и продължи: — Ще те превърне на котешка храна, миличка.

— Блъфирате! — подскочи Инок. — Няма никого отвън!

— Уверявам ви, че има. Следят ме внимателно, откакто напуснахме онзи ваш малък, потискащ остров, а аз им дадох сигнал в мига, когато Баленсиага ни се разкри. Това беше преди дванайсет часа — повече от достатъчно време да се събере значителна сила.

— Позволете да се убедя лично — рече мис Рен и се отправи към заседателната зала, където прозорците бяха заскрежени най-вече отвън и няколко малки телескопични тунели, оборудвани с огледала, позволяваха да се огледа улицата долу.

Докато чакахме да се върне, клоунът и момичето със змията обсъждаха най-добрите начини за изтезаване на Каул.

— Казвам първо да му изтръгнем ноктите — предложи клоунът. — А след това ще забием нажежени пирони в очите му.

— Там, откъдето идвам — изтъкна момичето, — наказанието за предателство е да те намажат с пчелен мед, да те вържат в открита лодка и да те пуснат в блато със застояла вода. Мухите ще те изядат жив.

Каул се изправи, разкърши врат и се протегна.

— Извинявайте — рече. — Да си птица е доста мъчително за сухожилията.

— Мислиш, че се шегуваме ли? — попита го клоунът.

— Мисля, че сте аматьори — отвърна Каул. — Ако намерите няколко млади бамбукови пръчки, мога да ви покажа един наистина жесток номер. Но в момента бих ви препоръчал да разтопите всичкия този лед, защото ще ни спестите досадни усилия. Казвам го заради вас, от искрена грижа за здравето ви.

— Да бе — изсумтя Ема. — Къде беше загрижеността ти, когато отмъкна душите на чудатите?

— Ах, да. Нашите трима пионери. Жертвата им беше необходима — всичко в името на прогреса, скъпи мои. Виждате ли, това, което се опитваме да постигнем, е да усъвършенстваме чудатия род.

— Каква шега — подхвърлих. — Вие не сте нищо друго, освен алчни за власт садисти!

— Зная, че сте живели под похлупак и образованието ви куца — подхвана Каул, — но вашите имбрини не са ли ви учили на човешка история? Ние, чудатите, някога сме били като богове, ходещи по тази земя! Гиганти, крале, най-великите управници! Но с вековете и хилядолетията сме преживели ужасен упадък. Омешали сме се с нормалните до такава степен, че чистотата на нашата необикновена кръв се е разредила почти до нула. И погледнете ни сега — колко сме деградирали само! Крием се в темпорални гета, боим се от хората, които сме управлявали, затворени сме в състояние на постоянно детство от тази конфедерация на интриганти — от тези жени! Не виждате ли докъде са ни довели? Не ви ли е срам? Имате ли представа от могъществото, което по право ни принадлежи? Не чувствате ли във вените си кръвта на великани? — За пръв път той изгуби самообладание и лицето му се зачерви. — Ние не се опитваме да унищожим чудатия свят — мъчим се да го спасим!

— Така ли било? — процеди ядно клоунът, доближи Каул и се изплю в лицето му. — Е, значи имате доста изкривен начин да го постигате.

Каул изтри храчката с опакото на ръката си.

— Зная, че е безсмислено да споря с вас. Имбрините ви тъпчат с лъжи и пропаганда от стотици години. Ето защо според мен най-добре е да ви вземем душите и да започнем отначало и на чисто.

Мис Рен се върна.

— Той казва истината — обяви тя. — Навън трябва да има поне петдесет войници. Всичките въоръжени.

— Ох, ох, ох — запъшка Бронуин. — Какво ще правим?

— Предайте се — отвърна Каул. — Не се съпротивлявайте.

— Няма значение колко има отвън — обади се Алтея. — Никога няма да могат да минат през леда.

Ледът! Бях го забравил. Намирахме се в крепост от лед!

— Това е вярно! — потвърди жизнерадостно Каул. — Тя е абсолютно права, не могат да влязат. Ето защо ще е много по-бързо и безболезнено, ако разтопите леда доброволно още сега, защото в противен случай ни предстои дълга, упорита и досадна обсада в продължение на седмици и месеци, през които хората ми ще са отвън, а ние ще останем вътре и тихо и кротко ще умираме от глад. Може би ще се откажете, когато гладът и отчаянието надделеят. А може би ще започнете да се изяждате един друг. И в двата случая, ако хората ми чакат прекалено дълго, те ще изтезават до смърт оцелелите, когато влязат, което неизбежно ще стане. Ако изберете дългия, бавен и мъчителен път, моля ви, заради малките деца, донесете ми панталони.

— Алтея, донеси на тоя тип някакви панталони! — нареди мис Рен. — Но при никакви обстоятелства не разтопявай леда!

— Да, госпожо — отвърна Алтея и излезе.

— А сега — продължи мис Рен, като се обърна към Каул. — Ето какво ще направим. Ти ще наредиш на хората си да ни осигурят безпрепятствено излизане от сградата, инак ще те убием. Уверявам те, че ако трябва да го направим, ще го направим, а после ще изхвърлим вмирисаното ти тяло на парчета през дупката. Сигурна съм, че твоите хора никак няма да харесат това, но после ще имаме достатъчно време да обмислим следващия си ход.

Каул повдигна рамене и рече:

— Ами добре.

— Наистина? — погледна го мис Рен.

— Мислех, че ще мога да ви изплаша — отвърна Каул. — Но ти си права, предпочитам да не ме убивате. Така че ме отведи при някоя от тези дупки в леда и ще извикам на хората си.

Алтея се върна с панталони, хвърли ги на Каул и той ги нахлузи. Мис Рен назначи Бронуин, клоуна и сгъваемия човек за пазачи на Каул и ги въоръжи със заострени висулки. Насочили оръжията си към гърба му, ние всички излязохме в коридора. Но веднага щом стигнахме тясната част преди заседателната зала, нещата се объркаха. Някой се спъна в матрак и падна, сетне чух боричкане в тъмнината. Ема запали пламък навреме, за да видим как Каул дърпа Алтея за косата, отдалечавайки се от нас. Тя риташе и махаше с ръце, но Каул бе опрял една от заострените висулки в гърлото й и извика:

— Назад, инак ще я забия във вената!

Последвахме го на безопасна дистанция. Той издърпа съпротивляващата се Алтея в залата, качи я на масата и я притисна с ръка.

— Чуйте сега условията ми!

Но преди да успее да продължи, Алтея изби висулката от ръката му. Тя се завъртя във въздуха и падна с острата част право върху атласа на дните. Докато устата на Каул все още оформяше едно изненадано „О“, Алтея залепи ръка към предната част на панталона му и лицето му се изкриви от болка.

— Сега! — извика Ема и тримата с Бронуин се хвърлихме напред през вратата. Ала докато прекосявахме разстоянието, което ни се стори неимоверно дълго, борбата между Алтея и Каул прие нов обрат: Каул я бутна встрани, тупна на масата и задраска с ръце към висулката. Алтея падна с него, но не го пусна — върху долната половина на Каул се разпространяваше ледена кора, която парализира краката му и прикова ръката на Алтея към него. Той успя да докопа с един пръст висулката, после с цяла ръка и стенейки от усилие и болка, я изтръгна от страниците на атласа, извъртя горната част на тялото си и я вдигна над гърба на Алтея. Изкрещя й да спре и да го пусне, да разтопи леда, инак ще забие висулката в нея.

Бяхме на няколко метра от тях, но Бронуин улови мен и Ема и ни накара да спрем.

— Престани веднага! Спри, чуваш ли? — крещеше Каул с изкривено от болка лице, докато ледът вече се покачваше нагоре по гърдите и раменете му. След няколко секунди ръцете му също щяха да са обледени.

Алтея не спря.

И тогава Каул го направи — заби висулката в гърба й. Тялото й се изпъна от болка, от гърлото й се изтръгна стон. Мис Рен се втурна към тях, крещейки името на Алтея, докато ледът, който бе покрил почти цялото тяло на Каул, започна много бързо да отстъпва. Когато мис Рен стигна при тях, той бе почти освободен от ледената хватка. Ала сега вече ледът се топеше навсякъде — той изтъняваше и се отдръпваше с бързината, с която угасваше животът на Алтея — ледът на тавана капеше и се стичаше с бързината, с която изтичаше нейната кръв. Мис Рен я взе на ръце, но тялото на момичета бе отпуснато, почти безжизнено.

Бронуин скочи на масата, стисна Каул за гърлото с едната ръка, а с другата изби висулката. Чувахме как ледът на етажите под нас също се топи, скоро след това той освободи и прозорците. Изтичахме да погледнем през тях и видяхме, че водата от долните етажи се излива на улицата, където войници със сиви униформи се катереха по уличните стълбове и се хващаха за пътните знаци, за да не бъдат отнесени от ледените потоци.

Сетне чухме обувките им да тропат по стълбището под нас, други се спускаха от покрива и след миг те нахлуха с викове и насочени оръжия. Някои от мъжете имаха прибори за нощно виждане и всички бяха въоръжени до зъби — малки автомати, пистолети с лазерен прицел, армейски ножове. Бяха нужни трима, за да освободят Каул от хватката на Бронуин, дребният мъж едва си поемаше дъх през полусмачканата трахея, въпреки това посочи с ръка и изхриптя:

— Хванете ги и бъдете груби!

Мис Рен крещеше, молейки ни да се подчиним: „Направете каквото ви казват, инак ще ви наранят!“ — но самата тя не искаше да пусне тялото на Алтея и с това ги принуди да го изтръгнат от прегръдките й и да я повалят с ритници на земята. Един от войниците стреля с автомат в тавана, за да ни изплаши. Когато видях, че Ема се готви да направи огнена топка с ръце, аз я улових за китката и я помолих да не го прави: „Недей, моля те, те ще те убият!“ — а после някой ме удари с приклад в гърдите и аз паднах, изгубил дъх, на пода. Един от войниците завърза ръцете ми отзад.

Чух ги да ни броят, Каул изреждаше имената ни, за да се увери, че няма да пропуснат Милърд — защото, разбира се, след като бе прекарал три дни с нас, той ни познаваше и знаеше всичко за нашата група.

Изправиха ме на крака и после ни изблъскаха всички през вратата към коридора. До мен се препъваше Ема с окървавена коса и аз прошепнах:

— Моля те, прави каквото ти казват.

Макар с нищо да не го потвърди, аз знаех, че ме е чула. Лицето й все още бе изкривено от гняв, но там се виждаше още изненада и вероятно съжаление за всичко, което току-що се бе случило.

Стълбището и долните етажи вече бяха залети от стичаща се вода, истински водовъртеж от прииждащи вълни. Единственият възможен път бе нагоре. Заблъскаха ни по стъпалата и през една врата излязохме на ярка слънчева светлина — бяхме на покрива. Всички бяхме мокри, премръзнали и изплашени.

Всички освен Ема.

— Къде ще ни водите? — попита тя.

Каул застана до нея и се ухили, докато един войник й поставяше белезници.

— На много специално място — каза й той, — където няма опасност да се изгуби и капчица от безценните ви чудати души.

Тя потрепери, той се изсмя и се обърна, протегна ръце над главата си и се прозя. От лопатките му щръкнаха чифт топчести издатини, като подрязани крила, единственият външен признак, че този дълбоко покварен човек имаше някаква връзка с имбрин.

От покрива на съседната сграда долетяха викове. Още войници. Опъваха въжен мост между двете сгради.

— А какво да правим с мъртвото момиче? — попита един от войниците.

— Жалко наистина, каква загуба — поклати глава Каул и изпръхтя от досада. — С радост бих погълнал душата й. Душите на чудатите нямат собствен вкус — продължи той, обръщайки се към нас. — Консистенцията им е желатинова и пастьозна, но когато се примеси с майонеза и се намаже на бяло хлебче, става доста приятна.

Той се изсмя отново, този път силно и продължително.

Докато ни отвеждаха един по един по тясното поклащащо се мостче, усетих познатото свиване на вътрешностите — слабо, но набиращо сила. Размразеният гладен възвръщаше бавно живота си.

* * *

Десет войници ни изведоха от примката пред дулата на оръжията си — покрай карнавалните шатри, по алеята между сергиите с гърлестите продавачи и сновящите деца, през стаята за преобличане, натъпкана със закачалки, и надолу по тунела на железницата. Войниците ни ръчкаха в гърбовете и ни нареждаха да мълчим (макар че никой не бе произнесъл и думичка от доста време насам), да си държим главите наведени и да се движим в колона, ако не искаме да получим куршум.

Каул вече не беше с нас — беше останал с по-голямата част от войниците, за да „почисти“, което, предполагам, означаваше да претърси примката за укрили се чудати. Последния път, когато го видяхме, той нахлузваше чифт модерни ботуши и армейска куртка, след което ни заяви, че „му е писнало да ни гледа“, но скоро ще се видим „от другата страна“, каквото и да означаваше това.

Минахме през преходния пункт и излязохме в тунел, който обаче ми се стори непознат. Линиите и крепежните елементи бяха метални, светлините в тунела изглеждаха различни, това вече не бяха трепкащи пламъчета, а фосфоресциращи тръби, хвърлящи потискащо зеленикаво сияние. После излязохме от тунела и се озовахме на перон и тогава разбрах причината за всички тези промени: вече не бяхме в деветнайсети век, нито дори в двайсети. Тълпата от бежанци бе изчезнала, станцията бе почти пуста. Витата стълба, по която се бяхме спуснали, бе изчезнала, заменена от ескалатор. Ярки светещи табели висяха над перона: ВРЕМЕ ДО СЛЕДВАЩИЯ ВЛАК — 2 МИН. На стената имаше постер за филм, който бях гледал в началото на лятото, малко преди да умре дядо.

Бяхме оставили зад нас 1940-а. А аз се върнах в настоящето.

Някои от децата оглеждаха всичко това с почуда и страх, че ще остареят за броени минути, но за повечето шокът от внезапното попадане в плен бе твърде силен, за да бъде заглушен от едно пътуване до настоящето. Те се страхуваха, че ще им бъдат изтръгнати душите, а не от посивели коси и сбръчкана кожа.

Войниците ни оградиха в средата на перона, където останахме да чакаме влака. Зад нас се чу тракане на токове. Погледнах през рамо и видях приближаващ се полицай. Зад него от ескалатора тъкмо слизаха още трима.

— Ей! — извика Инок. — Полицай, насам!

Войникът го сръга в слабините и той се преви.

— Всичко наред ли е? — попита първият полицай.

— Те ни отвлякоха! — оплака се Бронуин. — Това не са истински войници, а…

После и тя получи удар в корема, макар че не изглеждаше да й е причинил особена болка. Това, което я спря да продължи, бе самият полицай, който си свали огледалните очила и отдолу се показаха снежнобели очни ябълки. Бронуин неволно отстъпи назад.

— Един съвет — рече полицаят. — Не чакайте помощ отникъде. Приемете го и така ще ви е по-лесно.

Перонът започна да се изпълва с нормални. Войниците ни притискаха от всички страни, но държаха оръжията си скрити.

По релсите със свистене се приближи влак, пълен с пътници. Електрическите му врати се плъзнаха встрани и отвътре се изсипаха хора. Войниците започнаха да ни блъскат към най-близкия вагон, полицаят вървеше отпред и разпръскваше пътниците.

— Намерете си друг вагон! — нареждаше той. — Излизайте!

Пътниците недоволстваха, но се подчиниха. Ала на перона имаше още хора, които искаха да влязат в същия вагон, и когато започнаха да ни бутат, войниците отзад спряха, за да ги задържат. И в този момент настъпи кратка суматоха — вратите понечиха да се затворят, но полицаят ги задържа, докато не зазвуча предупредителен сигнал, войниците ни тикаха напред толкова силно, че Инок се спъна и събори други деца във верижна реакция. Ръцете на сгъваемия човек се оказаха невероятно тънки и той с лекота се освободи от белезниците, твърдо решен да се измъкне, и побягна.

Отекна изстрел, после втори, сгъваемият човек изстена и се просна на земята. Тълпата се люшна, обхваната от паника, хора крещяха и се опитваха да се спасят от стрелбата, и това, което допреди малко бе само объркване, прерасна в тотален хаос.

Войниците ни заблъскаха и заритаха отново към вагона. До мен Ема се съпротивляваше и най-близкият войник пристъпи към нея с намерение да я удари. После видях, че окованите й ръце се озаряват в оранжево сияние, тя посегна назад и го хвана. Войникът рухна на земята с болезнен вик, върху камуфлажната му униформа се появи черна димяща диря с размерите и формата на човешка длан. Втори войник се мушна край мен и вдигна приклад, за да го стовари върху врата й, и без дори да мисля, аз се завъртях и забих рамо в гърба му.

Той се олюля.

Ема разтопи белезниците си, те паднаха от ръцете й в безформена маса от нажежен метал. Войникът насочи пушката си към мен, надавайки гневен вик, но преди да успее да стреля, Ема застана зад него и притисна длани към лицето му. Пръстите й вече бяха толкова нагорещени, че потънаха в плътта на бузите му като в меко масло. Той изпусна пушката и се свлече с писъци.

Всичко това се случи много бързо, само за секунди.

Още двама войници бързаха към нас. Почти всички останали вече бяха във вагона — всички, освен Бронуин и слепите братя, тях никой не си бе направил труда да оковава и сега стояха, уловени за ръце. Като видя, че всеки миг ще ни застрелят, Бронуин направи нещо, на което не предполагах, че е способна при каквито и да било обстоятелства: тя зашлеви по-големия брат през лицето, грабна малкия и го дръпна грубо настрани.

В мига, когато връзката между тях бе прекъсната, те нададоха писък, толкова силен, че се вдигна вятър. Мощното течение се понесе през станцията като торнадо от чиста енергия, издуха назад Ема и мен и строши очилата на войниците. Звукът продължи да набира сила и височина и скоро достигна регистри, от които долавях само едно постоянно ееееееееееееееееее…

Видях, че прозорците на влака се сипят долу, светещите надписи премитаха и угаснаха, фосфоресциращите тръби експлодираха и след миг ние потънахме в непрогледен мрак, след което блеснаха и замигаха в истерично темпо аварийни светлини.

Бях паднал по гръб, от удара почти не можех да си поема дъх, ушите ми пищяха. Нещо ме дръпна назад за яката, встрани от влака, и не помня кога успях да се обърна на четири крака и да започна да се съпротивлявам. През пищенето на ушите се промъкна нечий глас, който викаше: „Не спирай, движи се!“.

Почувствах нещо студено и влажно на тила си, сетне отново ме задърпаха и ме вкараха в телефонна кабина. Ема също беше там, свита на кълбо в ъгъла, в полусъзнание.

— Свий си краката — нареди познат глас и зад гърба ми се появи някакво космато туловище с издадена муцуна и увиснала долна челюст.

Кучето. Адисън.

Свих крака, за да се побера в кабината, възвърнал самообладание колкото да се движа, но недостатъчно, за да говоря. Последното, което видях при едно от тези мъчителни червени премигвания, бе как натикват мис Рен във вагона и вратите се затварят — зад разбитите прозорци бяха всички мои приятели — под дулата на автомати, заобиколени от мъже с бели очи.

Влакът изрева в мрака и изчезна.

* * *

Събудих се от език, ближещ лицето ми.

Кучето.

Вратата на кабината бе затворена и ние тримата седяхме притиснати вътре.

— Ти припадна — съобщи кучето.

— Откараха ги — промълвих с мъка.

— Да, но не бива да оставаме тук. Те ще се върнат за теб. Трябва да вървим.

— Съмнявам се, че имам сили да се изправя.

Носът на кучето бе порязан, едното му ухо висеше безпомощно. Каквото и да бе правило тук, то също бе преминало през онзи ад.

Нещо ме гъделичкаше по крака, но бях твърде уморен, за да погледна какво е. Главата ми тежеше като канара.

— Не заспивай отново — предупреди ме кучето, после се обърна към Ема и започна да ближе лицето й.

Отново онова гъделичкане. Този път се извъртях и посегнах с ръка.

Беше моят телефон. Моят телефон вибрираше. Не можех да повярвам. Извадих го от джоба. Батерията бе почти на нула, сигналът едва доловим. На екранчето пишеше: Татко (177 пропуснати повиквания).

Ако не бях толкова замаян, навярно нямаше да се обадя. Всеки момент на станцията можеха да се върнат мъже с оръжия и да ни довършат. Крайно неудобно време за разговори с баща ми. Но аз не мислех ясно и тъй като телефонът ми звънеше, старият павловски инстинкт ме подтикна да отговоря.

Натиснах копчето за отговор.

— Ало?

Сподавен вик на другия край. После:

— Джейкъб? Ти ли си?

— Аз съм.

Сигурно съм звучал ужасно. Гласът ми беше прегракнал и едва шепнех.

— О, боже, о, боже, о, боже — заповтаря баща ми. Не беше очаквал да отговоря, сигурно вече ме е смятал за мъртъв, но се обаждаше по някакъв машинален инстинкт, който не можеше да изключи. — Аз не зная… къде си… какво стана… къде си, синко?

— Добре съм — отвърнах. — Жив съм. В Лондон.

Не зная защо му казах последното. Предполагам, че съм му дължал поне частица от истината.

После той явно отдели ухо от слушалката, защото го чух да казва на някого друг:

— Джейкъб е! Той е в Лондон! — Сетне пак на мен: — Мислехме, че си мъртъв.

— Зная. Искам да кажа, не съм изненадан. Съжалявам, че заминах по този начин. Надявам се да не съм ви изплашил прекалено много.

— Изплаши ни до смърт, Джейкъб. — Баща ми въздъхна, протяжен и разтреперан звук, който звучеше едновременно като облекчение, отчаяние и недоверие. — С майка ти също сме в Лондон. След като полицията не успя да те открие на острова… както и да е, това няма значение, кажи ни само къде си и ще дойдем да те вземем!

Ема се размърда. Отвори очи, погледна ме замаяно, сякаш се намираше дълбоко в себе си и надничаше иззад километри мозък и плът. Адисън каза:

— Добре, много добре, сега остани с нас — и започна да й ближе ръката.

— Не мога да се върна, татко — продължих разговора по телефона. — Не искам да те забърквам в това.

— О, боже, знаех си. Вземаш наркотици, нали? Виж, с когото и да си се забъркал, ние можем да ти помогнем. Няма да замесваме полицията. Просто искаме да се върнеш.

За миг светлините в главата ми угаснаха и когато се върнаха отново, почувствах толкова силна болка в стомаха, че изпуснах телефона.

Адисън вдигна рязко глава към мен.

— Какво има?

Това беше моментът, в който видях един дълъг черен език да се притиска към външната страна на стъклото. Към него бързо се присъедини втори, после и трети.

Гладният. Размразеният гладен. Беше ни проследил.

Кучето не го виждаше, но с лекота можеше да разчете какво става по изражението ми.

— Някой от тях, нали?

Произнесох безгласно „да“ и Адисън се сви в ъгъла.

— Джейкъб? — слабият глас на баща ми от телефона. — Джейкъб, там ли си?

Езиците започнаха са се увиват около кабината, сякаш ни обкръжаваха. Не знаех какво да направя, а само че трябва да направя нещо, затова свих крака, подпрях се с длани на стените и се надигнах.

И ето че се озовах лице в лице с него. Езиците стърчаха от разчекнатата му черна уста. Очите му бяха черни и ронеха черни сълзи, докато ме гледаха, на сантиметри от другата страна на стъклото. Гладният издаде нисък, гърлест звук, който накара стомаха ми да се обърне наопаки, и аз почти поисках чудовището да ме убие, за да се освободя от тази мъчителна болка.

Кучето излая в лицето на Ема.

— Събуди се! Трябваш ни, момиче! Направи твоя огън!

Но Ема не можеше нито да говори, нито да стане и ние бяхме сами в цялата станция, ако се изключеха две жени с шлифери, които бавно отстъпваха, стиснали гнусливо носове заради вонята на гладния.

И после кабината — цялата кабина заедно с нас — се люшна на една страна, после на друга и аз чух как болтовете, с които бе прикрепена за пода, скърцат и се късат. Гладният ни повдигна бавно от земята — първо на десет сантиметра, на трийсет, на шейсет, — за да ни удари отново, разбивайки стъклата, които се посипаха върху нас.

Сега вече нямаше нищо между него и мен. Нито сантиметър стъкло. Езиците му се мушнаха в кабината, усукаха се около ръката ми, около кръста, после около шията и притискаха все по-силно и по-силно, докато вече не можех да дишам.

Вече не се съмнявах, че ще умра. И тъй като бях мъртъв и нищо не можеше да се направи, спрях да се съпротивлявам. Отпуснах всички мускули, затворих очи и се отдадох на болката във вътрешностите си, която разцъфна като хиляди фойерверки.

Тогава се случи нещо странно — болката изчезна. Всъщност се премести и се превърна в нещо друго. Аз влязох в нея, тя ме обгърна и под клокочещата й повърхност открих спокойствие и тишина.

Шепот.

Отворих отново очи. Гладният беше застинал неподвижно и ме гледаше. Отвърнах безстрашно на погледа му. Зрението ми бе влошено от липсата на кислород и пред погледа ми танцуваха черни петна, но не усещах болка.

Хватката на шията ми отслабна. Поех си дъх, за пръв път от няколко минути, дълбоко и спокойно. А след това шепотът, който открих в себе си, се премести от стомаха през гърлото до устните и се превърна в звук, който не наподобяваше някакъв език, ала въпреки това вътрешно разбирах значението му.

Назад.

Дръпни се.

Гладният прибра езиците си. Гаврътна ги в зейналата си паст и тракна с челюсти след тях. Наклони леко глава — жест, който почти наподобяваше подчинение.

А след това седна.

Ема и Адисън ме гледаха от пода, изненадани от внезапното ми спокойствие.

— Какво стана? — попита кучето.

— Отиде ли си?

— Не, но вече няма да ни нарани.

Кучето не попита откъде го зная, само кимна, успокоено от увереността в гласа ми.

Отворих вратата на кабината и помогнах на Ема да стане.

— Можеш ли да вървиш? — попитах я. Тя ме прегърна през кръста, опря се на мен и двамата пристъпихме. — Няма да те оставя — рекох. — Каквото и да смяташ.

— Обичам те, Джейкъб — прошепна тя в ухото ми.

— Аз също те обичам — отвърнах шепнешком.

Наведох се и вдигнах телефона.

— Татко?

— Какъв беше този шум? Кой е с теб?

— Тук съм. Всичко е наред.

— Не, не е. Стой където си.

— Татко, трябва да вървя. Съжалявам.

— Почакай. Не затваряй. Джейк, ти си объркан.

— Не. Аз съм като дядо. Имам това, което имаше той.

Пауза, после:

— Моля те, ела си у дома.

Поех си дъх. Имаше толкова много неща, които да му кажа, и толкова малко време. Това щеше да свърши работа:

— Надявам се, че ще мога някой ден да се върна у дома. Но преди това трябва да свърша някои неща. Искам само да знаеш, че ви обичам с мама и не правя това, за да ви причиня болка.

— Ние също те обичаме и ако е заради наркотици, или каквото е там, да знаеш, че не ти се сърдим. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката. Както казах, сега си объркан.

— Не, татко. Аз съм необикновен.

След това затворих телефона и говорейки на език, който не знаех, че зная, наредих на гладния да стане.

Послушен като сянка, той се изправи.